Османска държава

Османската империя 1300 - 1481

Посещения: 19708

 

Глава VIII

 

Мехмед II (1463-1474 г.)

 

Войната с Венеция и Унгария, 1463-1464 г.

На 28 юли 1463 г. венецианският Сенат гласува да се обяви война на османския султан. Преди да се стигне до това решение, минават пет години на непрестанно нарастваща враждебност.

През 1458 г., след като завзема част от Пелопонес, Мехмед се връща в Одрин по брега срещу венецианския остров Негропонте (Евбея). Според Критовул султанът отбелязва, „че целият остров е подобен на полуостров, отделен от материка само от този твърде тесен пролив, през който има мост". Ужасените островитяни изпращат при него посланик с дарове, а през август Сенатът нарежда доставката на въоръжение за Негропонте. Още по-застрашено е положението на венецианските колонии в Пелопонес. През 1459 г. сенаторите изпращат в Навплион, Метони и Корони муниции срещу турската опасност. През 1460 г., когато става ясно, че султан Мехмед има намерение да овладее целия полуостров, гарнизонът на Негропонте е подсилен, а Капитанът на Залива получава инструкции да следи за отбраната на Навплион, Метони и Корони. В крепостта Метони Сенатът изпраща допълнително барут и бомбардири. На 1 август в Сеньорията е получен доклад за засилени турски рейдове около Месини в Пелопонес и край Навпакт на северния бряг на Коринтския залив. През следващата година султанът е ангажиран в кампания срещу Трапезунд, но венецианският адмирал, Виторе Капело продължава да патрулира из Архипелага, а правителството не прекратява укрепяването на пелопонеските владения на Републиката. През 1462 г. отношенията с Мехмед II се влошават. През септември байлото в Истанбул е инструктиран да изиска връщането на отнетите от турците села около Месини, Навплион и Навпакт. През декември той е натоварен да потърси връщането на пленените край Лесбос венециански кораби. Превземането на този остров от османците поставя големи рискове пред съдовете на Венеция. Опитите за постигане на мир с дипломатически средства се провалят. В края на януари 1463 г. Сенатът избира за адмирал Алвизе Лоредан, поверява му тридесет галери и го инструктира да посети Корфу, Метони и Негропонте. Той трябва да вдъхне увереност на тамошните гарнизони и да подсигури преди всичко защитата на Негропонте. Адмиралът е натоварен и с отбраната на владенията на венецианския дук на Наксос в Цикладите и на Санта Маура в Йонийско море - собственост на Леонардо Токо.

През тези години Венеция се надява да избегне войната. Когато папа Пий II свиква събор в Мантуа през есента на 1459 г., за да организира кръстоносен поход, венецианците му заявяват, че замисълът е нереалистичен. Наред с това те му напомнят - както на предшественика му Калист III - че през седемте години, в които Венеция е бранила Солун, другите християнски сили са останали бездейни и че по време на Варненския кръстоносен поход Светият престол не е платил за построения и екипиран от нея флот. Венецианците нямат желание да провокират султан Мехмед с кръстоносни кроежи, само за да се окаже, че сами финансират и водят война. Също толкова внимателни са и през 1462 г., когато османският флот напада Лесбос. Виторе Капело плава в Егейско море с двадесет и девет галери в защита на Негропонте, а по време на обсадата на Лесбос се намира на Хиос, но не се намесва. Пасивността се дължи не само на обстоятелството, че Венеция не е заинтересована да подпомага генуезката фамилия Гатилузо, а и на строгите инструкции към Лоредан да не дразни турците.

Събитията в края на 1462 и началото на 1463 г. водят до обрат във венецианската политика. Сфранцес пише: „През месец ноември на същата 1462 г., синът на Турахан Амарис [Юмер] нахлул в околностите на Навпакт и Галата, пленил хората там, между които имало и венециански поданици". В отговор адмиралът Алвизе Лоредан през февруари или март 1463 г. „преминал на отсрещния бряг, превзел крепостта Востица, която принадлежала на емира, изгорил я с изключение на акропола, а жителите й пленил". Венеция има намерение „да бъде завзета цяла Морея, като се използват за това всички средства". Но нападението на Юмер над Навпакт не е единствената причина Републиката да обяви война.

Доменико Малипиеро, представител на херцогска фамилия, дава най-подробното венецианско описание на военните действия. Той има достъп до информацията на правителствените архиви. В неговата версия искрата, която подпалва конфликта, е бягството на един християнин - роб на османския управител на Атина, в Корони в началото на 1463 г. Венецианският управител на Корони отказва да го върне. В резултат Тураханоглу Юмер се появява с армията си пред Аргос. Една гръцка Кратка хроника съобщава за последиците: „В годината 1463 г., на 3 април, Цветница, населението на Аргос даде града в ръцете на турците. На 25 юли, понеделник, турците ги преместиха от Аргос и ги откараха в Константинопол заедно с жените и децата". Алвизе Лоредан иска връщането на Аргос, а Юмер му отговаря, че го е превзел по заповед на султана. За Малипиеро това е същинското начало на войната. Лоредан информира Сената за загубата на Аргос и добавя, че първенците на Албания му обещават цялата провинция, а той възнамерява да превземе Митилене на Лесбос и да остави там двехиляден гарнизон. В този момент, още преди формалното гласуване на Сената, войната с османците е започнала.

Времето е подходящо. Султанът се намира в Босна с по-голямата част от войските си. Нападението на Мехмед срещу Босна неминуемо ще провокира унгарците и те ще влязат във войната на страната на Венеция. Съществуват и възможности за намиране на още съюзници, като се използват кръстоносните аспирации на Пий II. Тези прогнози се оправдават напълно през 1463 г.

Когато се запознават с доклада на Лоредан, сенаторите решават да изпратят в Навплион две хиляди пехотинци и четири хиляди конници под командването на Бертолдо д'Есте, заедно с муниции за десет хиляди души. Армията се увеличава, когато в кампанията се включват, по думите на Малипиеро, „невъоръжени албанци, гърци и критяни". На 12 август Лоредан изпраща към Аргос войска, която без усилия овладява околностите на крепостта и превзема цитаделата с щурм. По хронологията в съчинението на Малипиеро, на 1 септември Бертолдо д'Есте се отправя към Хексамилиона с десетхилядна пехота и конница. Пред укреплението е отслужена литургия, войниците издигат знамето на Св. Марко и започват ремонт на стената. На 3 септември хората на Бертолдо са нападнати от турски отряди от Коринт, но венецианците ги изтласкват обратно в цитаделата. Тогава д'Есте научава от един пленен конник, че се приближава десетхилядна турска армия и възстановява стената „за две седмици", както пише Малипиеро. Той получава подкрепления от Корфу, Крит и от албанците - един отряд, воден от старейшина на род. Тези войски обсаждат цитаделата на Коринт, която контролира връзката с Пелопонес. Артилерията прави пробиви в стените, а през нощта военни отряди слизат от корабите, разполагат се из околните възвишения и оттам обстрелват защитниците. Дори Турсун бей признава, че командирът на Коринт Елваноглу Синан е близо до разгрома.

Все пак османският гарнизон оцелява. Първата загуба на венецианците е смъртта на техния командир Бертолдо д'Есте, който загива при една от атаките срещу крепостните стени. Обсадата продължава под ръководството на Бетин да Калчина. Неговите хора успешно отбиват едно нападение на турските войски, които идват в подкрепа на гарнизона и се изправят пред нова, по-мощна османска армия, водена от румелийския бейлербей, както съобщава Малипиеро. Явно това е войската на Махмуд паша, която султанът изпраща срещу венецианците, когато научава за действията в Пелопонес. Щом тя се приближава, венецианците побягват от Коринт към Хексамилиона, а оттам се спасяват на корабите на Алвизе Лоредан. Победата на Махмуд паша избавя гарнизона на Коринт и връща провлака под османски контрол. Пашата известява султан Мехмед, който се намира в Зитуни - Централна Гърция, за успеха чрез своя секретар Турсун бей.

Малипиеро изобщо не споменава за загубата. Той твърди просто, че през септември 1463 г. цял Пелопонес, с изключение на Патра, Мистра и Коринт, вече се е предал на Венеция1. През същата година венецианците овладяват и Монемвасия, като така приближават плановете за превземане на целия полуостров към успех. Унгарският крал Матиаш също оправдава техните очаквания. През есента на 1463 г. той нахлува в Босна и обсажда Яйце и Звечай. Константин Михайлович, който командва османския гарнизон в Звечай съобщава, че когато кралят приближава Яйце, босненците в една от кулите се разбунтуват и започват да обстрелват турските войски. Така те позволяват на унгарците да се покачат в кулата и да превземат града. Турците отстъпват в цитаделата. По време на двумесечната обсада крал Матиаш изпраща част от войската си към Звечай. „Стената на тази крепост, пише Константин Михайлович, беше толкова слаба, че работехме неуморно, за да я възстановим. Това продължи толкова дълго, че Яйце падна преди Звечай". Когато Яйце капитулира, обсаждащите го унгарци се отправят към Звечай, който също пада. Константин тръгва с краля и повече не се връща на османска служба.

Новината за победата на крал Матиаш в Босна достига до Венеция тъкмо когато Сенатът се надява да открие и трети фронт срещу османците. Вече се водят преговори с караманския владетел Ибрахим, а през декември 1463 г. Андреа Корнер заминава при емира, за да формализира съюза. Сенаторите опитват също да използват ентусиазма на папа Пий II, за да укрепят позициите си в Пелопонес. През август венецианският посланик в Рим съобщава на Пий II за успехите на полуострова. Той свиква кардиналите и произнася реч, в която приветства венецианците, „които единствени бдят, единствени се трудят, единствени помагат на християните. Само те се готвят да отмъстят на враговете на Христа", цитира словото Малипиеро. Последица от папската реч е назначаването на един монах минорит, който трябва да пропагандира кръстоносния поход. Неговите проповеди легитимират тежките данъци, потребни на венецианското правителство за войната. Сенаторите научават от своя посланик в Рим още, че бургундският дук Филип е дал обет да се включи в похода.

През 1459 г. сенаторите смятат плановете на Пий II за фантазия. През ноември 1463 г. те получават писмо от него и разбират, че той нищо не е променил в тях. В писмото си шестдесет и две годишният свети отец изразява намерението си лично да придружи войските до Пелопонес. Така щял да постъпи и старият бургундски дук, „роден от древната кръв на франките". Папата настоява венецианският дож също да участва в кампанията. Но потребността от съюзници е толкова остра, че тази прищявка се приема с хиляда и петдесет и девет срещу три гласа. Всъщност готовността на венецианците да участват в похода нараства заради събитията в Пелопонес. През декември 1463 г. те научават за идването на Махмуд паша и за провала в Коринт. Освен това чуват, че когато Бертолдо д'Есте умира, адмиралът изтегля войските към Навплион, Метони и Корони. Нещо повече, макар и Малипиеро да не го признава, Венеция е загубила контрола над провлака и турците могат да навлязат в Пелопонес по всяко време. Сенатът не само заповядва набирането на шестдесетхилядна армия за кампанията през 1464 г., но и изпраща посланик в Рим, който да насърчи подготовката на Пий II за война. Посланици потеглят и към краля на Франция, дука на Бургундия и кралете на Бохемия и Полша, за да ги приканят към участие в похода. Миланският дук обещава да изпрати хиляда конници и две хиляди пехотинци. Крал Матиаш се врича да воюва две години срещу турците и да обсади Одрин.

В началото на 1464 г. венецианците поне на пръв поглед са възстановили антиосманския съюз от 1443-1444 г. - ангажирани са папата, бургундците и караманците, а има надежда за включването и на други католически сили. Както загатва Малипиеро, Узун Хасан от династията Аккоюнлу също може да се присъедини към делото. Ала в края на годината съюзът вече е рухнал. Щом венецианците назначават Сигизмондо Малатеста за главнокомандващ сухопътните войски, папата, който току-що го е пуснал от затвора, отказва да поеме към Пелопонес заедно с него. Венецианците успяват да го разубедят, но в този момент, през март 1464 г., те научават, че и дукът на Бургундия също няма да се включи в кампанията. През юли пък умира емирът Ибрахим и между синовете му започват борби за караманския престол2. Френският, полският и бохемският крал, а също и Узун Хасан не откликват на призивите на Венеция. Нещо повече, османската мощ е твърде голяма и продължава да расте. Критовул съобщава, че през 1463 г. адмиралът Якуб бей вече е довършил крепостите на Дарданелите. Това прави блокадата на Проливите или нападението над Истанбул напълно невъзможни. През февруари 1464 г. четирима търговци от столицата осведомяват венецианското правителство, че султан Мехмед се готви за мащабна кампания срещу Унгария и строи флот, който ще наброява сто кораба. Търговците препоръчват да не се нападат османците в Пелопонес, а да се предпочете слабо защитеният остров Лесбос.

Венецианските военачалници се вслушват в тези съвети. През пролетта или началото на лятото на 1464 г. флотът им превзема Лемнос. Със завладяването на този остров се материализира една отколешна венецианска амбиция. Оттам, под командването на Орсато Джустинян, корабите на Републиката отплават към Лесбос и хвърлят котва в пристанището на Митилене. Според разказа на Критовул за обсадата, венецианците първо опустошават само част от острова, понеже искат да сложат ръка върху процъфтяващи територии. След това те нападат по суша и море самия Митилене и силно увреждат стените му. Защитниците обаче запълват пробивите и „освен това докараха големи греди и направиха прегради около стените. Някои от гредите те окачиха на вериги и така намалиха въздействието на каменните снаряди". През това време капитулират два неназовани града на острова. Но Митилене се държи достатъчно дълго, за да стигнат вестите за венецианската обсада до султана. Той веднага изпраща към Лесбос онзи флот, за чието изграждане докладват по-рано венецианските търговци. Начело на флота е Махмуд паша. Един венециански патрулен съд от Тенедос съобщава на Джустинян за идването на османците и той нарежда незабавно оттегляне. Малипиеро създава впечатлението за разгром и твърди, че почти всички оръдия са се пръснали, а барутът се овлажнил. Махмуд паша не преследва изтеглящите се венециански кораби. Той се връща в пристанището си и оттам, според Турсун бей, в Одрин.

Поражението на остров Лесбос не разколебава военната партия във Венеция. На 10 юли 1464 г. пристига пратеник на Махмуд паша със задачата да обсъди условията за мирно споразумение. Мнозинството сенатори се нахвърля върху малобройните привърженици на мира с обвинения, че не искат да постигнат целите на войната, че им липсва упование в Бога и че са прекалено мнителни по отношение на Милано и Флоренция. Сенатът обяснява на османския пратеник, че съюзът с Папството, Унгария и Бургундия изключва възможността за мир със султана. На 30 юли идват новини за пристигането на Пий II в Анкона, където той въоръжава няколко галери и се готви да вдигне котва към Пелопонес. Тогава самият дож Кристофоро Моро отплава от Венеция с конвой галери и дебаркира в Анкона на 12 август. Два дни по-късно папа Пий II умира. На 16 август Моро потегля обратно към Венеция. Четиримата кардинали, придружавали Пий, се връщат в Рим, за да изберат нов папа. Те оставят на Моро петте галери, които Пий е въоръжил и снабдил със провизии за четири месеца. Дожът ги праща в подкрепление на своите войски в Пелопонес.

Тези пет галери са скромният резултат от грандиозните планове на покойния папа. Все пак те са добре дошли за Сигизмондо Малатеста, венецианския капитан-генерал на Пелопонес. Според Малипиеро, той дебаркира на полуострова на осми август 1464 г. и обсажда Мистра, при което успява да превземе града, но не и цитаделата. Между 12 и 22 септември Малатеста води сполучливи действия срещу турците, които отстъпват при идването на галерите и подкрепленията от Венеция.

Когато те се изтеглят, Мистра едва не се предава, както научава Малатеста от двама тамошни гърци, заловени от неговите войници. Двамата пленници носят писма до османските пълководци, в които им съобщават, че ще капитулират, ако не получат помощ. Помощ не идва, но и самият Малатеста е не по-малко отчаян от гарнизона, който обсажда. Той продължава да търси подкрепления от Венеция и, изглежда, изпраща посланик при крал Матиаш, за да го осведоми, че венецианското правителство не е предоставило достатъчно материали за войната, и че той няма да се сражава при положение, че и Унгария не се включи. Ако се съди по текста на Малипиеро, това става в края на 1464 г. Кампанията на Малатеста завършва на 14 декември с неуспешен щурм срещу Мистра.

Крал Матиаш е този, който има полза от военните усилия на Републиката през 1464 г. Както споменатите венециански търговци правилно забелязват, султан Мехмед готви кампания срещу Унгария. Целта, обяснява Турсун бей, е да се върне Яйце. Но венецианската атака над Лесбос забавя султана. Армията му вероятно потегля от Одрин в края на май, тъй като Малипиеро датира обсадата на Яйце между 10 юли и 24 август, а Енвери, който завършва хрониката си през тази година, също споменава за юли. Османската артилерия непрестанно обстрелва стените на Яйце и срутва кулата, но унгарците се отбраняват твърдо и отразяват вражеския щурм. Султановите пълководци преценяват, че за падането на крепостта е нужна още една седмица бомбардировки, но след неуспешен финален щурм султан Мехмед нарежда оттегляне. Според Малипиеро той заповядва петте обсадни оръдия, дълги по петнадесет стъпки, да се изхвърлят в р. Върбас, за да не могат противниците да се възползват от тях.

Внезапното изтегляне на султановите войски от Яйце е резултат от вестта, че крал Матиаш е преминал Сава начело на много-числена армия и вече приближава Зворник, за да отреже пътя за отстъпление на османците. Матиаш не поема риска да даде сражение на Мехмедовите войски и обсажда османския гарнизон в Зворник на Дрина. Обсадата явно продължава и през късната есен на 1464 г., но суровото време не разколебава унгарците. Те, казва хронистът Нешри, изкопават землянки и остават на поста си въпреки студа. През това време султанът се връща в София.

От София той изпраща към Зворник Махмуд паша с румелийската армия. Турсун бей, който е в свитата на пашата, описва кампанията. Унгарската артилерия, казва той, е нанесла сериозни поражения на стените, а макар че Махмуд паша е само на три дни път, достъпът до крепостта е невъзможен. Притиснати между стръмните скали и Дрина, османските части се придвижват в една редица. Унгарците са разположили оръдия в проходите и са накарали власите да завардят теснините. Санджакбейовете на Албания и Янина - Исхакбейоглу Иса и Михалоглу Али, както и други пълководци, които познават областта, заявяват, че е невъзможно да се преодолеят проходите, а пътят през Сребреница е прекалено дълъг. Махмуд паша пренебрегва съветите им и прибягва до тактика, използвана и друг път от него. Той намира един войник-християнин, който е запознат с терена, дава му помощник и - с обещание за земи - го убеждава да прекоси непроходимата гора до хълма срещу Зворник. Оттам той призовава защитниците да се държат още три дни, до идването на султана. Гарнизонът тържествува при тази измамна вест, а крал Матиаш нанася последен удар и се оттегля, като изоставя артилерията и ранените под стените. Когато чува това, армията на Махмуд паша изминава „за една нощ разстоянието за три дни". Когато пристига на брега на реката срещу Зворник, хиляда войници „я преминаха, като караха конете си да плуват или одираха биволите и правеха салове от тях, или пък намираха малки лодки". Те преследват унгарците до Сава и заграбват много от тяхното въоръжение от затъналите в калта каруци. Турсун бей и Михалоглу Искендер остават в Зворник, за да опишат провизиите, които пристигат чак след освобождаването на крепостта. След това хронистът се връща при султана в София заедно с войските на Махмуд паша и пленените унгарци. Студът, казва той, е свиреп, но Михалоглу Искендер му дава „две робини като хурии, та с тяхната топлина зимата беше поносима". Султанът и Махмуд паша прекарват остатъка от зимата в Одрин.

 

Караман и съюзът на Венеция и Аккоюнлу, 1464-1465 г.

Смъртта на папа Пий II и провалът на неговия кръстоносен поход не сломяват венецианците. Те сякаш смятат изборът на венецианския кардинал за папа под името Павел II за знак на особеното Божествено благоразположение към Републиката и за уверение, че походът ще продължи, както личи от записките на Малипиеро. Освен това те са завладели Лемнос, а унгарците са разбили османците при Яйце. Още по-обнадеждаващ знак за победа е появата на посланика на Узун Хасан, владетеля на Аккоюнлу. Той идва на 28 септември 1464 г., за да преговаря за съюз.

Действията на Узун Хасан са породени от събитията в Караман. Този емират е разположен между османските владения в Западна Анатолия и земите на Аккоюнлу на изток. Смъртта на караманския емир Ибрахим през 1464 г. довежда до конфликт между Узун Хасан и султан Мехмед.

Според Нешри, Ибрахим оставя седем сина. Най-възрастният от тях, Исхак, е от майка-робиня. Останалите шест са от Ибрахимовата съпруга Султан Хатун, дъщерята на османския владетел Мехмед I. Тези синове се обръщат за подкрепа в спора за престола към османския султан Мехмед II и така Исхак е принуден да потърси също толкова могъщ покровител. Египетският хронист Ибн Тагриберди отбелязва през месец октомври 1464 г. пристигането в Кайро на пратеник от страната на Исхак. Той търси помощта на мамелюшкия владетел Хошкадем. Султанът обещава на посланика да съдейства на Исхак във „всичко, което той иска". Но приблизително по времето на престоя на емисаря в Кайро, Узун Хасан се намесва в караманската междуособица. Целта му е да ограничи османското влияние над емирата като постави на престола Исхак. За действията си обаче той използва съвършено различен претекст. Панегиристът на Узун Хасан, Абу Бакр, твърди, че след смъртта на Ибрахим, емирът на Дулкадър - Мелик Аслан, „разграби владението на Караман". Това, според Абу Бакр, принуждава населението да потърси защитата на Узун Хасан. Това вероятно става през август или септември 1464 г., тъй като през септември е издадена прокламация от господаря на Аккоюнлу до жителите на Караман. Той ги призовава „да нямат страх, че потисничество, зло или вреда ще застигне някого" и че емиратът ще бъде защитен „в името на синовете на Ибрахим бей"3. Прокламацията е последвана от нахлуване. Узун Хасан „като разгроми и надви Мелик Аслан, даде властта на Исхак бей и се върна в зимното си жилище".

Абу Бакр използва прийомите на панегиричната литература и представя кампанията на Узун Хасан като великодушно премахване на потисника Мелик Аслан и връщане на законния владетел Исхак. Самият Узун Хасан е доста по-прям. Той разказва за караманската експедиция в писмо до мамелюшкия управител на Даренде от 13 октомври 1464 г. Ибн Тагриберди резюмира писмото така: „Хасан бег тръгна с войските си от Диарбекир към страната Караман, за да помогне на Исхак Караманоглу в борбата срещу братята му. Заедно с Исхак той воюва с гореспоменатите, докато ги разгроми и ги прогони от Караман преследвайки ги до брега на морето. Той им отне имуществото и провизиите и им взе Кайсери, Акшехир, Девели, Бейшехир, Коня и Аксарай, и даде тези градове на емира Исхак". Ибн Тагриберди твърди още, че и Исхак, както и Узун Хасан са признали сюзеренитета на мамелюшкия султан над Караман. Хронистът вероятно е прав, тъй като това признание осигурява мамелюшкия неутралитет или подкрепа при евентуален сблъсък с османците.

Узун Хасан очаква война със султан Мехмед. Той може би дори провокира подобно развитие на нещата. Точно когато неговите войски, под предлог, че се борят с Мелик Аслан, прогонват синовете на Султан Хатун и поставят на престола Исхак, посланик от Аккоюнлу пристига във Венеция. Чрез него Узун Хасан предлага на венецианците съюз срещу османския султан, като обещава да не подписва мир преди Републиката, ако и тя се ангажира със същото. В такъв случай, продължава посланикът, Узун Хасан се задължава да бъде при Дарданелите следващия март и така да позволи на венецианския флот да достигне Истанбул. За да насърчи слушателите си, посланикът им напомня колко неефективно е било обвързването им с Унгария и Скендербег, докато съюзът с Узун Хасан ще доведе до такава участ за Махмед, каквато е застигнала прадядо му Баязид при сблъсъка му с Тимур. Сенаторите приемат условията на Аккоюнлу и оптимистично добавят, че Узун Хасан може да задържи всички азиатски завоевания, а Венеция ще запази местата, овладени от нейния флот. Това описание на пратеничеството Малипиеро допълва със сведението, че по същото време на Родос идва пратеник на Исхак, който преговаря за антиосмански съюз и получава от един тамошен венецианец обещанието Републиката да предостави седем галери.

В края на 1464 г. Мехмед е изправен срещу съюз между Венеция и крал Матиаш на запад, и Узун Хасан и Исхак на изток. Комбинацията може да унищожи неговата империя. Затова през пролетта на 1465 г., когато султанът се подготвя за кампания - вероятно срещу един от членовете на коалицията - неговите армии отказват да воюват. „Войниците - пише Критовул - дори собствената му гвардия, се чувстваха измамени или разстроени заради непрестанните дълги пътувания и експедиции, защото все ги задържаха за изтощителни походи в чужбина и защото бяха загубили всичко - здравето си, парите си, конете и магаретата си, и всякак бяха разорени и съсипани".

Съюзниците не се възползват от тази благоприятна ситуация, докато султан Мехмед не си губи времето и лишава Узун Хасан от предимството му в Караман.

Извор за тези събития е хронистът Нешри, който в случая използва сведенията на Ашъкпашазаде - с известни добавки и някои различия. Той съобщава, че караманският емир Исхак изпраща при Мехмед посланик, който предлага Акшехир и Бейшехир. В замяна емирът иска османският владетел да не пуска синовете на Султан Хатун. Мехмед II изпраща делегация при Исхак, чрез която му съобщава, че тези две крепости му принадлежат по право и иска южната граница между Османската империя и Караман да се установи по реката Чаршамба, която тече на северозапад от Таврическите планини към езерото Бейшехир. Исхак отхвърля искането. В отговор Мехмед изпраща в Караман Пир Ахмед - най-възрастният син на Султан Хатун, заедно със санджакбейовете на Анталия и Афион Карахисар със спахийските им отряди. Тези войски, изглежда, не са участвали в кампанията срещу Яйце през 1464 г. Те преследват дружините на Исхак през планинските проходи, застигат ги и ги разгромяват в една стръмна долина при Ерменек. Исхак се спасява и бяга при Узун Хасан. Така емиратът Караман, с изключение на Силифке на средиземноморския бряг, остава в ръцете на Мехмедовия братовчед Пир Ахмед. В замяна на помощта, той отстъпва на османския султан Кайсери една крепост, наречена Съклан и потвърждава правата му над Акшехир и Бейшехир. Тъй като Ибн Тагриберди и хронистът от Кайро Ибн Ияс съобщават, че вестта за тази кампания достига до мамелюшката столица през април 1465 г., Пир Ахмед през май вече трябва да е станал емир на Караман. Ибн Тагриберди отбелязва и смъртта на Исхак в Диарбекир през август. Така Узун Хасан остава без свой кандидат за караманския престол, а османското влияние над емирата се засилва.

Възможно е Мехмед II да разглежда разгрома на Исхак като първа стъпка към кампания срещу Узун Хасан - през 1464 и 1465 г. той, изглежда, има силно желание да прекрати войната с Венеция на запад. Султанът опитва да постигне целта си, изпращайки при миланския дук посланик, който му предлага да нападне Венеция на османски разноски. Венецианският Сенат научава за визитата (Малипиеро не уточнява кога) от байлото на Корфу и от агент в Албания, който получил сведения от Скендербег. Скендербег пояснява на агента, че султанът е опитал да го ползва като посредник за постигане на мир с Венеция при твърде изгодни условия. Сенатът се показва заинтригуван и кани албанския вожд лично да дойде във Венеция. Нейният интерес обаче е умерен, а и се проявява доста късно. Това, което впечатлява султан Мехмед най-много, е докладът на османския санджакбей в Албания. Той го известява, че когато повдигнал въпроса за мир с Венеция, Скендербег му отвърнал, че всички християнски владетели са се споразумели да не сключват мир с турците, без да са съгласували това помежду си и така той не може да направи нищо по въпроса. Вероятно явният отказ на Скендербег да посредничи между султана и Републиката, наред с взаимодействието му с Папството, арагонския крал на Неапол и с венецианците, кара Мехмед да нахлуе в неговите земи през 1466 г.

 

Разгромът на Скендербег, 1466-1467 г.

Тактиката, приложена от Мехмед във владенията на Скендербег в Централна Албания, се състои от терор и депортиране. Турсун бей съобщава, че султанът потегля от Одрин през пролетта на 1466 г. и се насочва към Битоля в Македония, където към него се присъединяват румелийските отряди. Критовул добавя, че Мехмед води зидари и дърводелци и кара част от материалите за изграждане на укрепления. Разказът на Критовул продължава с прогонването на албанците от пограничните проходи, извършено от леко въоръжени турски отряди. Султанът нарежда на дървосекачи и на пехотинците да режат дървета, да прочистват храсталаците и да възстановят „тежките, неравни и изобщо непроходими пътища", за да може да мине цялата армия с колите и товарните животни. Когато достига вътрешността на Албания, Мехмед изпраща конниците си в равнината, за да изтласка албанските семейства със стадата и движимото им имущество в планините. След това, продължава може би не дотам достоверният разказ на Критовул, султанът изпраща войски в планината. Първи са стрелците с лъкове и мускети, които прогонват албанците по високите места, следва леката пехота и накрая тежката. Когато албанците се разпръсват, тези отряди ги преследват, пленяват ги и заграбват стадата и имуществото. Пленниците са много - както казва Турсун, момче или момиче, което обикновено струва три-четири хиляди акчета, сега се продава за триста-четиристотин, а животните са само по четири-пет акчета. На всяка спирка на армията, продължава той, има синджири пленени мъже. Тях войниците докарват пред султана и посичат.

На места са екзекутирани по „три хиляди, четири хиляди и седем хиляди неверници". След това, за да запази контрола над опустошената област, Мехмед заповядва да се построи крепост. Тя се нарича Елбасан и се намира на горното течение на р. Шкумбини, южно от твърдината на Скендербег, Круя. Гарнизонът на новата крепост може да попречи на бегълците да слязат от планините към зимните пасища и нивите в равнината, както и да защитава заселниците в новия град около цитаделата. През есента, когато Елбасан е завършен, султанът се оттегля и оставя командир, когото Критовул нарича Балабан, да продължи с обсадата на Круя.

Заетостта на султан Мехмед в Албания окуражава венецианците и те подновяват своята офанзива. В края на април 1466 г. новият адмирал Виторе Капело отплава към Солунския залив с двадесет и пет галери и превзема Имброс. След това той тръгва към Атина и, според Сфранцес, „завладял цялата околна територия". От Атина адмиралът заобикаля Пелопонес и влиза в Корингския залив. Както пояснява Малипиеро, гражданите на Патра дали дума да избият турския гарнизон и да предадат града на Венеция. Според Сфранцес, Капело отива там през август. Този автор дава най-подробното описание на последвалите действия. Капело овладява Патра и околностите. Макар че Тураханоглу Юмер идва да отвоюва крепостта, „префектът с венецианската флота" (Джакомо Барбариго, според Малипиеро) разгромява и преследва войските му. Но венецианците не познават добре терена и пренебрегват съвета на гърците да прекратят преследването. Тураханоглу се връща и ги атакува. Загиват много венецианци, включително Барбариго, а оцелелите бягат на корабите. Турците побиват на кол митрополита на Патра, заподозрян, че съдейства на венецианците.

Може би тежките загуби при Патра карат сенаторите да се опитат да започнат преговори със султана, макар че един папски емисар предлага сто хиляди дуката от Папството, три хиляди от крал Феранте и същите суми от други италиански вла-детели за продължаване на войната. През декември 1466 г. в Истанбул пристига някой си Давид Евреинът, който трябва да уреди пристигането на венецианско пратеничество. Не след дълго идва посланикът Джовани Капело. Изглежда Малипиеро ползва официалния доклад за срещата на Капело с Махмуд паша. Преговорите се провалят, както личи от сведенията на Малипиеро, преди всичко заради желанието на венецианеца да включи в тях и крал Матиаш. Освен това, по унгарско настояване, Капело визира по-скоро примирие, а не мир. Това явно разгневява Махмуд, който изтъква на венецианеца неефективността на съюза с Унгария. „Посланико, казва той, или поне така се твърди, онзи, който иска да яде с чужда лъжица, остава гладен. Похарчихте парите си и повикахте краля, а той не ви помогна". Критовул обаче поддържа, че преговорите не успяват, тъй като венецианците искат двете страни по договора да задържат това, което са завладели. Така Републиката би сложила ръка върху по-голямата част от Пелопонес, Атина, Лемнос и Имброс. А султанът иска двата острова да му бъдат върнати и да му се плаща трибут. Капело отхвърля тези условия. Твърде вероятно е и двете описани причини да са довели до провала на преговорите. Малипиеро подсказва и още един фактор. Той съобщава, че малко преди пристигането на Капело, Махмуд паша е посетен от флорентинския консул. За да попречи на евентуалния успех на преговорите, той го известява, че Републиката търси мир само защото Флоренция и други италиански държави планират война срещу нея.

Венецианците трябва да са разтревожени от османския отказ, защото той издава, че сега султанът се чувства в по-добра позиция от времето, когато сам търси мир с тях чрез Скендербег. Повод за безпокойство дават и новините, които достигат до Републиката в началото на 1467 г. В деня след идването на евреина Давид в Истанбул, тамошният венециански концесионер на стипца Антонио Михиел пише до Сената. Той съобщава, че на 14 декември 1466 г. султанът научава, че вице-капитанът на Залива е пленил османски кораби и стоки. В яростта си Мехмед нарежда в столичния арсенал да започне изграждането на сто галери, като добавка още седем големи и три тежки галери, двадесет и четири паландарии и „безкрайно количество" дребни съдове. Той препоръчва на Сената да подготви поне четиридесет галери и двадесет галеона от генуезки тип, подобни на онези, които успешно пробиват турската блокада по време на обсадата на Константинопол през 1453 г. Търговецът допуска, че целта на османския флот ще бъде Негропонте и предупреждава, че дори и преговорите да сполучат, султанът ще довърши армадата, тъй като той е „враг на безделието".

Страхът на Венеция за Негропонте се оказва преждевременен. Османският флот не се появява през 1467 г. Тази година Мехмед провежда втора кампания в Албания. След унищожителното османско нашествие през 1466 г., Скендербег отпътува за Италия да търси помощ. Посланикът на Мантуа във Ватикана съобщава, че той пристига в Папството на 12 декември 1466 г. На 14 февруари 1467 г. миланският посланик отбелязва, че Скендербег си тръгва „в отчаяние, защото не беше получил пари от папата". От Рим той се отправя към Неапол. Там крал Феранте, признателен за случаите, в които албанците са се сражавали в редиците на неговата армия, дава пари, провизии и оръжие4. Когато се връща в Албания, Скендербег, пише Критовул, атакува из засада османския корпус на Балабан, оставен да обсажда Круя. Много от султановите войници и самият Балабан загиват. Албанският водач снабдява Круя със зърно и оръжие, вероятно от крал Феранте и обсажда елбасанския гарнизон.

Контраофанзивата на Скендербег принуждава султан Мехмед да изостави планираната флотска експедиция. През пролетта на 1467 г. той повежда войските си в Албания. Султанът влиза в страната през Берат, южно от владенията на своя противник. Според Турсун бей първите схватки са в Бузуршек, дълбока клисура, оградена от мощни планини. Когато прикриващите се из височините албанци отказват да се предадат, анатолийската армия влиза от едната страна на дефилето, а румелийската - от другата. Те нанасят изненадващ нощен удар. Анатолийските войски избиват мъжете и поробват девойките, жените и момчетата. Оттам тръгват на север към долината на р. Мати, овладявайки естествените планински укрепления. Както се изразява Критовул, „преодоляваха планините, клисурите, деретата, долините, дефилетата, пещерите и всички пропасти...Те покоряваха всяко място и го завземаха, поробваха и рушаха в продължение на две седмици". От Мати султанът изпраща Махмуд паша срещу венецианската крепост Шкодра в Северна Албания. Той разграбва областта и изпраща отряд на север, след като войските му са принудени да преплуват р. Бояна. Турсун бей описва тези операции, но за разлика от Критовул, пропуска да спомене неуспешната обсада на Круя. Цитаделата си остава непокътната, когато Мехмед напуска Албания в края на лятото или през есента на 1467 г., но вече не е във властта на Скендербег. Албанският вожд оставя в Круя венециански гарнизон и бяга в Леш, където умира в началото на 1468 г.5  В края на 1467 г. цяла Албания, с изключение на венецианските анклави Шкодра, Дрищ, Леш, Круя и Драч, вече е в османски ръце.

Мехмед не се връща направо в Истанбул. Той прекарва есента на Дунав, в района на Видин и Никопол. Според Критовул това е едно от малкото места, останали незасегнати от чумата, която поразява столицата, Тракия и Македония през 1467 г. Историята на Критовул завършва с пристигането на Мехмед в Истанбул през зимата на 1467-1468 г., когато епидемията е стихнала.

 

Кампанията срещу Караман, 1468 г.

Един от резултатите от падането на Скендербеговите земи под властта на султана е, че венецианските крепости в Албания вече са изложени на османски атаки. Тази заплаха и очакването на удар по море срещу Негропонте карат Сената да продължи да търси мир. Малипиеро не посочва кога точно през 1467 г. управителите на Шкодра и Дрищ докладват, че Махмуд паша е наредил на някой си Алесио Шпан да проучи дали Венеция е склонна да сключи мир. Сенаторите упълномощават управителите да пишат на Шпан да издейства пропуск за дипломатически пратеник. Изглежда също, че през декември 1467 г. султанът е близо до постигането на примирие с крал Матиаш, което ще включва и венецианците. На 4 декември венецианският посланик в Буда докладва: „един сръбски воевода се яви във Варадин да се закълне в името на турския султан". Щом научава това, Сенатът изпраща куриер с инструкции до посланика да стори всичко възможно в споразумението да се вмъкне клауза, по която страните да задържат завладяното и, ако може - клауза, по която турският флот да не излиза от Проливите. Взети заедно, тези точки биха позволили на Венеция да запази завоеванията си и да защити Негропонте (о. Евбея).

Най-вероятно Мехмед повежда тези преговори само за да се предпази от нападение от страна на Унгария и Венеция през 1468 г., когато той е ангажиран с кампания на изток. Според Турсун бей и Малипиеро, целта му е да атакува мамелюците в Сирия. Идеята за това трябва да се е появила през есента на 1467 г. Тогава султанът научава, че на 10 октомври е умрял мамелюшкият султан Хошкадем, а управлението на наследника му Ялбай е изпълнено с безредици. „По негово време - пише Ибн Тагриберди - ...пътищата бяха опасни, разбойници нападаха пътниците в Египет и Сирия, по негово време не секваха метежите в полето, на север и на юг". Събитията в Сирия са особено благоприятни за османско нашествие. През октомври Шехсювароглу, владетелят на Дулкадър, разбива една мамелюшка войска в Сирия и разграбва Дамаск, чийто управител Бардбак минава на негова страна. На 5 декември 1467 г. Тамурбуга сваля Ялбай и се провъзгласява за султан. На 1 февруари 1468 г. Каитбай детронира Тамурбуга. С надежда да се възползва от всичко това, през пролетта султан Мехмед потегля от Истанбул към Сирия, след като е наредил на войските да се подготвят за дълъг поход.

Но кампанията срещу мамелюците не се осъществява. Турсун бей пояснява, че султанът е заповядал на своя братовчед и васал - караманския емир Пир Ахмед, да се присъедини с войските си към похода и да бъде водач. Султанският пратеник се връща при Афион Карахисар с вестта, че Пир Ахмед е погазил договора и няма да дойде. Тъй като емиратът Караман е между османска Анатолия и Мамелюшка Сирия, Мехмед не може да осъществи плана си без сигурното съдействие на Пир Ахмед. Ето защо сега султанът напада Караман и завзема двата най-големи града Коня и Ларенде, както и крепостта Гевеле. Пир Ахмед бяга първо в Ларенде, а оттам, изглежда, се прехвърля през планината Тавър. Във версията на Ашъкпашазаде за тази кампания, султан Мехмед нарежда на Махмуд паша да намери племето Тургутлу, което е най-важният поддръжник на караманската династия. Той ги открива в планината Болкар и онези, които не успява да плени, бягат на юг към Тарус. Така по-голямата част от земите на Караман северно от Тавър минават под османска власт. Султанът назначава за техен управител сина си Мустафа.

Една неочаквана жертва на тази също тъй неочаквана кампания е великият везир Махмуд паша. Покровителстваният от него Енвери отбелязва, че по време на кампания през 1455 г. султанът назначава пашата за везир и бейлербей на Анатолия. Оттогава Махмуд е най-влиятелната личност в правителството. Могъществото му е толкова голямо, че Нешри пише как засенчва самия султан Мехмед. „Тогава, разказва Нешри за 1461 г., Махмуд паша беше в зенита на своята мощ, сякаш султанът му беше предал властта и се беше оттеглил". Но на връщане от караманската кампания, в Афион Карахисар, Мехмед го отстранява. Пo думите на Ашъкпашазаде, „султанът даде заповед и шатрата на Махмуд паша беше стоварена върху главата му, а оръжието му натовариха на камили и го прибавиха към оръжейните запаси на самия султан". Турсун бей посочва, че везирът е отстранен заради твърдата си увереност при започването на кампанията, че Пир Ахмед ще се отзове. По този въпрос османският хронист Кемалпашазаде, може би черпейки сведения от своя дядо, но по-вероятно използвайки преработката на Нешри на текста на Ашъкпашазаде твърди, че враговете на Махмуд убеждават султана, че везирът покровителства караманската династия. Те се обосновават с факта, че той така и не успява да залови Пир Ахмед. Ашъкпашазаде обаче свързва падането на Махмуд паша с интригите на съперника му Рум Мехмед паша. Хронистът подчертава, макар не много логично, че връзка с тези събития имало отношението на Рум Мехмед към гражданите на Коня и Ларенде. Той твърди, че когато султанът нарежда на Махмуд паша да депортира семейства от тези градове към наскоро завладения Константинопол, Рум Мехмед заявява, че везирът подбира предимно бедните домакинства и прикрива богатите. Султанът му поверява задачата и той изселва дори и най-тачените граждани. Ашъкпашазаде, стар враг на Рум Мехмед, обяснява това поведение на везира от гръцки произход с желанието му да отмъсти на мюсюлманите за разрушаването на Константинопол. Същият мотив се повтаря и от Кемалпашазаде, който цитира свидетел, чул Рум Мехмед да казва: „аз постъпих с Ларенде така, както султан Мехмед постъпи с Константинопол".

Слуховете около свалянето на Махмуд паша показват, че той е жертва на сплетните на съперници. Пашата временно се оттегля в Хаскьой, близо до Одрин. Кемалпашазаде отбелязва, че постът велик везир е наследен от Кемал паша, може би дядото на хрониста, а новият румелийски бейлербей е Хас Мурад паша, потомък на Палеолозите. Но Махмуд паша не остава дълго без пост. В края на 1469 г. султанът го поставя начело на първата широкомащабна кампания срещу Венеция.

През 1469 г. Мехмед остава в Истанбул. През пролетта обаче той изпраща в Караман армия, начело с Рум Мехмед паша, както пише Орудж. Съвременната кратка хроника на Мехмед паша от Караман съобщава, че османците превземат крепостите Уч хисар, Орта хисар и Девели Карахисар. По сухопътните европейски граници се водят схватки с Унгария и Венеция. Кемалпашазаде, който предава спомените на тогавашния санджакбей на Чирмен Дауд паша, описва как Дауд и видинският санджакбей Михалоглу Али разгромяват една унгарска войска, преминала през Дунава, след което разграбват Северин. През юни са и първите турски набези на венецианска територия - във Фриули и Истрия. Но най-важното събитие през тази година е нападението над Енос, осъществено от венецианския адмирал Николо да Канал. На 17 август 1469 г. Сенатът получава писмо от Николо, в което той съобщава, че на 14 юли сутринта е опустошил Енос, взел е две хиляди пленници, подбрал със себе си двеста гъркини-християнки и е посякъл още доста хора. Венеция празнува три дни. Поводът за тържествата обаче води до катастрофа.

 

Падането на Негропонте, 1470 г.

В началото на 1470 г. венецианците са наясно, че Мехмед се готви да нанесе отдавна очаквания удар срещу Негропонте. Според хрониста Нешри, решимостта на султана се дължи на желанието да отмъсти за атаката на Николо да Канал над Енос. Така смята и Пиеро Долфин, венециански търговец от о. Хиос. В писмо от 17 февруари 1470 г. той предава актуални новини от Галата: в Истанбул султанът струпва материали за изграждането на мост от материка до остров Негропонте, а в Бурса приготвят барут за оръдията. Освен това Мехмед нарежда мелниците да мелят брашно за сухари за корабите, като по този начин причинява криза за хляб в столицата и едва метежите на гражданите го принуждават да пусне част от брашното на пазара. Той изпраща шестдесет калафатчии на Галиполи, където трябва да се събере флотът и започва да набира от поданиците си по един на всеки петима за служба по корабите. Писма от Галата с дата 11 януари 1470 г. известяват, че флотът се строи, регистрирани са сто хиляди моряци и храните са налице. Начело на флота трябва да застане Махмуд паша. През 1469 г. султанът го вика от Хаскьой и го назначава за санджакбей на Галиполи. Макар този пост да е много по-нисък от предишните длъжности на пашата, като санджакбей на Галиполи той е ex officio адмирал6  и има най-важно място в кампанията срещу Негропонте, след това на самия султан.

Както обикновено, подготовката на Махмуд за експедицията не е само военна. Долфин осведомява получателя на своите писма, че на 29 януари 1470 г. на Хиос идва „роб" от Галиполи, за да нареди на генуезките управители на острова да се подчиняват на всички заповеди на Махмуд паша. Освен това Долфин научава от един монах на име брат Джулиелмо, че някой от Негропонте писал на пашата и му е предал подробности за венецианските гарнизони на Пелопонес. Османският главнокомандващ извикал брат Джулиелмо да разпознае почерка. Този анонимен кореспондент на Махмуд не е единственият сътрудник. Съчинението Турска история от началото на XVI в., компилирано от спомените на Джован-Мария Анджолело и други източници посочва, че венецианският пират Джовани Монако е преминал на страната на турците с три галери. Той обещава да покаже на султана как да превземе Негропонте със съдействието на двама помощници на острова - капитана от пехотата Тома Робът и артилерийския офицер Ариго. В резултат, при атаката на Негропонте венецианският гарнизон не може да разчита нито на помощ от генуезците от Хиос, нито на верността дори на своите войници.

Когато сведенията за подготовката на османската кампания достигат до Венеция, Сенатът взема мерки да противодейства. На 15 март 1470 г. в Бургундия и Неапол са изпратени посланици. Направени са стъпки за събиране на пари. Взето е решение за построяване на десет кораба за по двеста войника. Разрешено е реквизирането на галери за отбраната на Негропонте от Леванта и от Фландрия. Но в оставащите два-три месеца няма надежда да се събере флот, който да противостои на видимо огромната османска армада. На осми януари един хиоски пратеник в Галиполи докладва, че Махмуд паша е заповядал да бъдат построени леки галери на различни места по крайбрежията на султановите владения, чак до Трапезунд на изток.

Когато този флот излиза от Дарданелите на 3 юни 1470 г., „морето приличаше на гора", пише венецианският капитан на галера Джеронимо Лунго до своя брат. Той вижда армадата при Имброс и преценява, че е съставена от четиристотин кораба - сто галери, сто и петдесет леки галери, две тежки галери, петстотинтонен галеон и транспортни съдове. „Честна дума - пише той, - от първата до последната галера бяха в конвой, дълъг шест мили или малко повече". Флотът, както съобщава Лунго, не се насочва направо към Негропонте, а сваля един отряд на Имброс. Този отряд завзема цитаделата, пленява венецианския управител и избива гарнизона. След петдневни сражения турците не успяват да завладеят Старата цитадела и на 13 юни отиват на Скирос. Там разграбват града, но отново не се справят с вътрешните укрепления. Венецианският адмирал Николо да Канал отплава от Самотраки и следва османския флот достатъчно близо, за да чуе изстрелите от Старата цитадела на Имброс, както пише Лунго. Има няколко схватки между двете флотилии. Лунго успешно изтласква един османски транспортен кораб в някаква плитчина. Но силите на да Канал са толкова незначителни пред противниковите, че адмиралът отказва да атакува, докато не получи подкрепления. С тази цел той изпраща един от своите капитани на остров Крит да изиска от тамошния управител възможно най-голям брой кораби и хора. На Джеронимо Лунго е наредено да се отправи през Корфу за Венеция и отнесе вести за събитията, придружени с искане за хора, кораби и провизии. В противен случай, предупреждава адмиралът, Негропонте ще падне „и ако го загубим, цялото крайбрежие от Леванта до Истрия ще бъде в опасност". Да Канал отива на Крит, чийто управител е получил писмото му и е подготвил седем галеона.

Сенатът получава посланието на адмирала на 24 юни 1470 г. Да Канал съобщава, че би нападнал турците, ако разполага с флот от сто галери и десет галеона. На 16 юни е започнало изграждането на петнадесет галеона и четиринадесет тежки галери, а на 25 юни Сенатът постановява за флота да се съберат двеста хиляди дуката.

Но вече е прекалено късно. В писмо на някой си брат Джакомо Пугиезе е отбелязано, че на 14 юни османският флот влиза в пролива на Негропонте от юг и „на 15 юни дойде пред Халки и се подготви да построи от Санта Киара до сушата мост с четиридесет и пет галери и седем въоръжени галеона". Венецианският флот е на Скиатос, от северната страна на пролива. На 20 юни, продължава Джакомо, турците завършват моста и султанът, който е дошъл с армията по суша, се прехвърля на острова с половината от войските си. Другата половина оставя на материка. Войниците на Мехмед II разполагат на четири места около Халки мортири, които стрелят високо и прехвърлят стената. Турсун бей посочва, че нападателите най-много се страхуват от това венецианците да не влязат в пролива от север, да разрушат моста и да откъснат армията от сушата. Ето защо те изтеглят корабите по брега и ги спускат отново на вода, за да препречат пътя на противника.

Брат Джакомо наблюдава етапите на обсадата. На 12 юни, пише той, султанът изпраща две хиляди конници да разграбят острова. Те избиват всички на възраст над петнадесет години и пленяват останалите. Тази операция откъсва Халки от хинтерланда. Градът обаче отказва да капитулира. Първият турски щурм се проваля, когато гарнизонът подпалва клоните, с които нападателите запълват окопите като обстрелва с оръдия, мортири и арбалети турците, борещи се с огнената стихия. Според Джакомо, османските загуби възлизат на четиринадесет хиляди души. За втората битка на 30 юни той изчислява, че убитите турци са шестнадесет хиляди, а тридесет галери са потопени. На пети юли е третото сражение, при което загиват петстотин турци. В този ден султанът търпи още една загуба. Управителят на Халки разкрива заговора на Тома Робът и съучастниците му и екзекутира всички. Тома е окачен с главата надолу от балкона на двореца. В четвъртото сражение на 8 юли, според изчисленията на брат Джакомо, от обстрела на венецианската артилерия загиват петнадесет хиляди турци. Султанът е принуден да заповяда набиране на войски из своите владения, като от всяко домакинство се вземе по един мъж. Това сведение е преувеличено, но разкрива степента на отчаяние на османците, което дори се засилва на следващата вечер. Тогава да Канал бомбардира част от противниковия лагер и нарежда няколко галери да изтеглят един галеон и да нападнат моста. В този момент, казва Турсун бей, везирите се убеждават, че Халки е непревземаем и започват да упрекват Махмуд за провала на обсадата. Неговата артилерия обаче напълно разрушава крепостната кула и насрещната стена, с което решимостта на пашата укрепва. Той моли султана да нанесе последен удар.

Оказва се, че Махмуд е прав. Да Канал се изтегля и, според Турсун, османските кораби, блокиращи пролива, не позволяват на венецианците да атакуват моста или войските, които щурмуват крепостта. На 11 юли, в два часа преди изгрев, флотът приближава Халки на мястото, където десет оръдия са разрушили стената. Султанът, пише Джакомо, нарежда окопите да се запълнят с трупове, за да се облекчи достъпът до стената. Битката продължава и през цялата нощ. Изтощените османски войници биват заменяни с нови. На 12 юли, в два часа, султановите войски влизат в Халки. Улиците са преградени, а жителите са готови за ръкопашен бой. Но нападателите, отбелязва Турсун, са също толкова настървени, защото Халки е търговски център, пълен със злато и преди всичко с роби. На 14 юли Мехмед влиза във владение на града. Според преувеличените сметки на брат Джакомо, операцията струва на султана седемдесет и седем хиляди жертви, срещу шест хиляди венецианци, общо в града и на целия остров.

На 27 юли 1470 г. във Венеция идва едно пропито с морска вода писмо от управителя на Навпакт, спасено от някакъв моряк по време на корабокрушение. То известява за падането на Негропонте. Според Малипиеро, в него се съобщава също, че Махмуд пощадява живота на управителя на острова, отрязва брадата и веждите му и ги изпраща в Навплион, за да внуши на този град да се предаде и да се спаси от участта на Негропонте. Предупреждението е последвано от удар срещу венецианските войски в Пелопонес. Численият състав и разположението на военните отряди са познати на Махмуд паша от информатор на Негропонте, който предава сведенията по-рано през 1470 г. Малипиеро описва операцията, водена от Хас Мурад, както твърди Кемалпашазаде и една Кратка гръцка хроника от следващото столетие: „Пашата влезе в Пелопонес с двадесет и пет хиляди турци, и след ръкопашна схватка Лука Контарини във Востица изостави крепостта поради малодушие. Само двадесет войници останаха. Те се предадоха на турците и им дадоха крепостта с артилерията и хранителните припаси. А в Белведере, като видяха какво стана във Востица, войниците и всички хора напуснаха. Турците намериха крепостта празна, запалиха я отвътре и я разрушиха до основи ...Хората в Хилидони също се предадоха. Пауло Орио, комендантът на крепостта Каламата, стори същото и остави мястото празно". Кратката хроника съобщава, че Востица пада на 4 август 1470 г.

Докато Хас Мурад действа в Пелопонес, а османският флот вече се е върнал в Дарданелите, Николо да Канал прави неуспешен опит да отвоюва Халки, след което се оттегля в пристанището Св. Марко, на около миля и половина. Наследникът му на адмиралския пост Пиеро Мочениго пристига там „с прибрано златно знаме", дава му една галера и го изпраща във Венеция. През ноември Николо да Канал е осъден от специална комисия и е хвърлен в затвора, тъй като не е успял да спаси Негропонте. Мочениго обикаля из Архипелага със своя флот, към който вече са се присъединили десет галери на крал Феранте. „Падането на Негропонте, обяснява Малипиеро, ужаси всички италиански принцове и особено краля, защото той владееше брега на Апулия, който сега лежи открит пред цялата мощ на султана". Угрижеността на краля, подобно на отбранителните мерки на венецианското правителство, е доста закъсняла. Николо да Канал става изкупителна жертва на тяхното бездействие в тези критични времена.

 

Войните с Караман, 1471-1472 г.

Катастрофата през 1470 г. и възникналото недоверие към съюза с Унгария карат венецианското правителство да приеме предложеното посредничество за постигането на примирие. Според Малипиеро, предложението идва от мащехата на султана, Мара Бранкович. На 12 март 1471 г, към Истанбул потеглят двама пратеници за преговорите - Николо Кочо и Франческо Капело. Те се завръщат с документ, в който са изложени условията на Мехмед. Султанът иска венецианците да върнат Лемнос и всички свои завоевания на Пелопонес, с изключение на Мани и Монемвасия - крепости, които Венеция не е отнела от султана, и да предадат Круя, която е останала в нейни ръце след смъртта на Скендербег. Иначе, двете страни задържат настоящите си владения7. Сенатът отхвърля тези условия.

Вероятно не само гордостта, за която пише Малипиеро, кара сенаторите да откажат примирието, а и съществуващите изгледи за формиране на мощен антиосмански съюз. През 1471 г. папа Сикст IV въоръжава срещу турците двадесет галери. Друг негов не толкова ефективен акт е изпращането на кардинали при кралете на Франция и Унгария, и при италианските принцове. Духовниците трябва да ги призоват да се включат в кръстоносен поход. Неаполският крал Феранте вече е предоставил галери за флота на Мочениго и скоро ще даде още кораби. Но безкрайно по-опасен за Мехмед е планираният съюз с Узун Хасан, султана на Аккоюнлу. След като приема една венецианска делегация през 1469 г., той изпраща в Италия свой посланик с акредитивни писма до Венеция и папата, по това време - Павел II. В тези писма Узун Хасан заявява, че е „премахнал и изгонил Джиханшах - господаря на Персия [от династията Каракоюнлу]...и е добил обширните владения на Абу Саид, обхващащи по-голямата част от Персия до Багдад". Сега, пише той, „единственото препятствие е сина на османския Турчин, Мехмед бей. Лесно е да се събори и унищожи неговото владение и господство". Узун Хасан предлага съвместни действия на неговата армия с венецианския флот. Дожът получава писмото през март 1470 г., а самия посланик пристига през февруари следващата година. Пратеникът е задържан във Венеция до получаването на новини от мисията на Кочо и Капело. Когато става ясно, че мирните преговори са претърпели провал, дожът изпраща Катарино Зено да формализира съюза с Аккоюнлу. Зено е племенник на съпругата на Узун Хасан, дъщерята на бившия император на Трапезунд.

Изглежда, целите на предложения от Узун Хасан съюз не са така амбициозни, както внушава писмото до дожа. Проницателният съставител на Турската история отбелязва: „Някои хора са убедени, че Узун Хасан тръгна срещу турците, подучен от Венеция, но това не е вярно. Причината беше, че и персите, и турците искаха да владеят Караман". Един венециански удар върху южните анатолийски брегове би позволил на Узун Хасан да действа на север и да овладее караманските територии, превзети от Мехмед през 1468 г. Така той би могъл да върне на власт Пир Ахмед или някой от братята му като свой васал.

През лятото на 1471 г., когато Катарино Зено се отправя към Табриз, в Караман вече има една османска армия. Нейните действия вероятно започват в края на лятото или през есента на 1470 г., след падането на Негропонте. Според Кемалпашазаде, Мехмедовата кампания срещу Венеция дава на Пир Ахмед смелостта, потребна за връщане на загубените през 1468 г. земи. Същият автор описва още едно действие на Караманлиите, за което вероятно е почерпил данни от Дауд паша, новия санджакбей на Анкара. По време на експедицията срещу Негропонте, братът на Пир Ахмед - Касъм бей, напада Анкара с петхилядна армия и опустошава околностите на града. Санджакбейовете на Анкара и Болу събират две-три хиляди конници и се впускат в преследване на Касъм. Но Касъм разделя хората си, поставя с част от тях засада на преследвачите, а другите имитират отстъпление. Османските конници се насочват след тях, Касъм бей ги напада в гръб и убива няколкостотин души. Мехмед уволнява двамата санджакбейове и назначава в Анкара Дауд паша. Освен това султанът изпраща анатолийската армия, начело с Рум Мехмед паша, да завладее отново земите, които Караманлиите са успели да си върнат.

Всички описания на първия етап от кампанията на Рум Мехмед се базират върху хрониката на Ашъкпашазаде, ето защо е възможно разказите за грабежите и пожарите в мюсюлманските градове Ларенде и Ерегли да отразяват не действителността, а ненавистта на източника към везира-грък.
Ясно е все пак, че той съумява да завладее Караман до Таврическите планини. След това везирът се насочва на юг и напада тюркменското племе Варсак, водено от Уюз бей. Според Ашъкпашазаде, който вероятно е чул за събитията от Дауд, Уюз бей примамва Рум Мехмед паша в планините. Тюркменската конница блокира османската армия в една теснина. Докато войниците на Рум Мехмед се сражават с тези тюркмени, пехотата на Уюз бей се спуска от планината и принуждава османците да отстъпят. През пролетта на следващата година султанът изпраща в Караман нова експедиция, водена от везира Исхак паша.

Дауд паша информира Ашъкпашазаде и за тази кампания. Исхак паша потегля на изток със столичните войски. Същевременно Хамзабейоглу Мустафа, наследник на Гедик Ахмед паша като бейлербей на Анатолия след издигането му на везирския пост, получава заповед да се включи в кампанията. Задачата е да се прогонят караманските принцове Пир Ахмед и Касъм бей и тюркменските им съюзници Тургудоглу и Адалуоглу. Освен това трябва да се укрепи Нигде на източната граница на провинцията. Дауд не описва реакцията на принцовете пред новото нашествие. Според Нешри, който може би познава отблизо тези събития, Пир Ахмед бяга при Узун Хасан, а друг от братята - Караман бей, доброволно се предава на османците. Той получава санджака Чирмен. Касъм обаче продължава да се бори. Тук описанието отново се връща към спомените на Дауд. Докато султановите войски укрепяват Нигде, Касъм изпраща срещу тях Адалуоглу с пет-шестстотин бойци. Те атакуват османците откъм неохранявано място и отвличат животните им. Дауд паша тръгва да ги преследва и нападателите побягват, изоставяйки въоръжението и плячката си. През това време Исхак паша завършва работата по крепостта и се отправя срещу Касъм. Пашата е осведомен, че противникът му се намира в планината Болкар. За да му попречи да избяга, Исхак изпраща напред Дауд с няколкохиляден корпус. Дауд и хората му вечерят, пътуват цяла нощ и на другия ден достигат целта си. Касъм обаче е узнал за приближаването им и вече е избягал, изоставяйки лагера и хазната си, която Дауд прибира. Пленени са и част от хората на принца. Когато Исхак паша идва в Болкар, той не нарежда преследването да продължи, тъй като е получил сведения, че Касъм е на недостъпно място. Пашата се връща в Нигде, разпуска армията и оставя областта под охраната на Дауд и санджакбея на Кастамону.

Веднага след оттеглянето на Исхак, Касъм изпраща срещу Нигде войска от тюркменските племена Варсак и Тургудоглу, начело с Адалуоглу. Те не успяват да превземат цитаделата, но опустошават околностите и отвличат стадата. Дауд отговаря с бърза наказателна операция. Той се отправя с армията си към Болкар, научава от разузнавачите си къде е Адалуоглу и го пленява заедно с част от хората му. Племето Варсак прави няколко неуспешни опита да освободи своя вожд, когото Дауд изпраща в Истанбул. Там Адалуоглу е затворен и след време - екзекутиран. Самият Дауд паша се издига. След експедицията Мехмед отстранява Исхак от везирския пост, назначава Хамзабейоглу Мустафа на негово място, а Дауд паша става бейлербей на Анатолия.

Разгромът на Караманоглу Касъм и неговия пълководец, Адалуоглу явно поставя проходите през Тавър под османски контрол, така че през лятото на 1471 г. Мехмед започва кампания южно от планините. Целта на кампанията е Алания на средиземноморския бряг. Алания е независимо княжество, чийто бивш владетел, поне според Кемалпашазаде, е васал на Мурад II. Но този владетел е убит от брат си Лютфи. Лютфи се покорява на караманския емир Ибрахим. Към 1471 г. Алания се управлява от сина на Лютфи, Кълъч Арслан. Повечето описания на завладяването на княжеството се опират на Ашъкпашазаде, който твърди, че султанът вече се е опитвал да го превземе. Той е натоварил с тази задача Рум Мехмед, но пашата преднамерено се проваля, защото е зет на Кълъч Арслан. Това може и да е просто клевета. Сега, през 1471 г., султанът изпраща в Алания везира Гедик Ахмед паша с част от редовната армия и анатолийски отряди. Към княжеството е изпратен и флот. Когато корабите се появяват във водите край Алания, а артилерията на Гедик Ахмед се разполага около цитаделата на възвишението, Кълъч Арслан се предава. Той е компенсиран с Комотини в Тракия, но, казва Ашъкпашазаде, бяга от новото си владение в Египет на борда на „невернически кораб".

С превземането на Алания Мехмед вече владее средиземноморския бряг на Анатолия до Силифке. Силифке и други крепости, разположени в източна посока, към равнината Чукурова, са в ръцете на караманската династия. През 1472 г. султанът изпраща сина си Мустафа и Гедик Ахмед паша в тази област. Непосредствената цел на експедицията е Силифке. Според Турсун бей и Ашъкпашазаде, крепостта принадлежи на един син на Исхак, караманския принц, свален от османците през 1465 г. Той не оказва съпротива. Турсун бей твърди, че караманецът вече е изпратил посланик при Мехмед с предложение за доброволна капитулация и щом Гедик Ахмед паша се приближава, той го посреща с ключовете на града. Везирът оставя гарнизон в Силифке и се отправя на изток, за да нападне караманските крепости край Чукурова. В една от тях - Мукун, според Ашъкпашазаде, или Миниян според Турсун, везирът заварва сина на Пир Ахмед. Ашъкпашазаде пише, че там са още неговата жена, един по-млад син на Исхак и жената на Мехмед бей, брат на Пир Ахмед. Всички са изпратени в Истанбул. Гедик Ахмед продължава операцията. Той напада крепост, която Турсун бей нарича Люле. Но според Кемалпашазаде, който се позовава на независим източник, кампанията на Гедик Ахмед завършва с превземането на крепостта Гьоргюз, построена от емир Ибрахим и на Гюлек, близо до Чукурова. Изглежда, че със завладяването на тези крепости завършва присъединяването на териториите на Караман северно и южно от Таврическите планини. Или поне така изглежда.

Тези събития имат и последици, за които Кемалпашазаде научава от Дауд. След завоеванията на юг от Тавър Касъм бей „бяга като разбойник от планина на планина". След оттеглянето на войските на Гедик Ахмед паша и завръщането на принц Мустафа в Коня, Касъм „подстори крадците от племето Варсак да заграбят Силифке и Гьоргюз". За отвоюването на тези и някои други крепости е необходима нова експедиция. Тя е осъществена в края на лятото на 1472 г., отново под ръководството на Гедик Ахмед паша и принц Мустафа. След упорити сражения те превземат Силифке и още една крепост, която Кемалпашазаде нарича Мондороз. Армията се насочва към Люле. Там Гедик Ахмед получава заповед да се върне в столицата. Докато пашата се подготвя за път, анатолийският бейлербей Дауд „направи всичко по силите си да вземе крепостта, за да не успее жертвата да избяга". Неговите оръдия поразяват тежко вратата на кулата и надвечер правят пробив, през който османските части нахлуват в крепостта и изтребват гарнизона. Гедик Ахмед осигурява снабдяването на новозавладените места и се връща в Истанбул.

 

Войната с Узун Хасан и Венеция, 1472-1473 г.8

Втората кампания на принц Мустафа и Гедик Ахмед паша южно от Таврическите планини е прекъсната от нашествие на Аккоюнлу в Централна Анатолия. През юли 1472 г. Узун Хасан пише до венецианския Сенат, че при него е дошъл с молби емирът на Караман и че той възнамерява да атакува внезапно османците откъм Табриз. Останалите послания на Узун Хасан са предадени устно от неговия пратеник. За тях все пак може да се създаде представа от друго писмо на владетеля на Аккоюнлу от същия период, адресирано до бейлербея на Сивас и Амасия, Шарабдар Хамза. В него Узун Хасан показва ясно, че иска да върне на Караманлиите отнетите им територии. Майката на Караманлиите и леля на османския султан, пише Узун Хасан, е тръгнала да го моли да се намеси, но починала по пътя. Синът й Пир Ахмед я е последвал и е потърсил убежище в двора на Аккоюнлу. Там се намира и Къзъл Ахмед - син на сваления владетел на Синоп Исфендяроглу Исмаил. Ето защо Узун Хасан е решил да върне „положението и ранга" на беглеца Пир Ахмед. От писмото до бейлербея личи, че той ще осъществи намеренията си със сила. За да уплаши получателя, султанът на Аккоюнлу изброява своите успехи и нещата, в които превъзхожда великия Тимур, победителя на Мехмедовия предшественик Баязид. След това, за да оправдае атаката срещу единоверец, той твърди: „някога османският султан поробваше неверниците и опожаряваше черквите, а сега се знае, че той е променен и поробва мюсюлмани и руши джамии"9. Освен това Узун Хасан изпраща посланик при Мехмед II с искането османците да му отстъпят Трапезунд. За него султанът на Аккоюнлу смята, че му се полага заради брачните му връзки. Той изисква и връщането на Синоп на Къзъл Ахмед, негов сестрин син. Малипиеро, който вероятно базира описанието си на официалния венециански доклад за посолството съобщава, че султанът отхвърля тези претенции. Те, казва хронистът, са повод Мехмед да събере армията си и да се прехвърли в Азия през октомври 1472 г. Малипиеро може би е прав донякъде, но по-вероятната непосредствена причина за кампанията е вестта за нашествието на Аккоюнлу.

През късното лято на 1472 г. Узун Хасан поверява една армия на племенника си Юсуф Мирза. Юсуф взема със себе си Пир Ахмед и, според Турсун, Къзъл Ахмед. Венецианският посланик Катарино Зено ги следва с петстотин конници. Описанието на мисията на Зено, съставено през XVI в. по неговите писма и спомени от венецианеца Рамусио показва, че през септември тюркменските отряди на Юсуф опустошават селата и градовете в региона на Сивас и Токат. Тези земи са под юрисдикцията на Шарабдар Хамза, адресатът на Узунхасановото заплашително писмо. След това тюркмените тръгват на югозапад и превземат някои карамански крепости, включително Кайсери. Когато започва офанзивата на Аккоюнлу, управителят на Караман принц Мустафа, се намира в Люле заедно с Гедик Ахмед паша. Според Зено, принцът бяга в Коня. Там той получава заповед от султана да не влиза в сражение с войските на Узун Хасан, тъй като и дребните победи биха окуражили персите, и се изтегля в Кютахия. Там принцът заварва Дауд паша, който също е дошъл от Люле да събира войски. Междувременно султан Мехмед „мина в Азия с целия си двор". Той научава от шпионите си, че четиридесетхилядна конница от войските на Узун Хасан наближава Бурса. Срещу него е изпратен османският принц с шестдесет хиляди от „най-добрите конници в армията". Юсуф Мирза се изтегля доста бавно заради тежестта на заграбеното. Той преодолява първия корпус, който Мустафа изпраща срещу него, но не след дълго е разгромен от самия принц и останалата част от армията му. Писмата на Зено, коментира Рамусио, не посочват броя на убитите: „споменава се само, че Юсуф Мирза беше пленен от турците и че Пир Ахмед избяга с голяма част от армията". Избягалите войници, твърди Турсун бей, се надяват да намерят убежище при тюркмените Варсак в Тавър. В крайна сметка тюркмените избиват цялата тази армия, с изключение на хиляда души.

Вероятно Узун Хасан е планирал нахлуването на Юсуф така, че тя да съвпадне с атаките на венецианците по средиземноморския и егейския бряг на Анатолия. Когато посланикът на Аккоюнлу пътува към Венеция през 1472 г., адмирал Пиеро Мочениго се опитва да убеди краля на Кипър и великия магистър на Родос да се включат в коалицията. След това той се завръща в Метони, където към неговите четиридесет и седем галери се присъединяват седемнадесет съда на крал Феранте. Папа Сикст добавя още деветнадесет, а великият магистър - три. Командирите на съюзния флот вземат решение да атакуват Анталия, „най-голямото и най-прочутото пристанище в Азия, пазено от две кули и затворено с верига. Посещават го хора от Египет и Сирия и се слави с най-богатия и най-голям пазар в цялата провинция", както пише Малипиеро. Първият ден от офанзивата донася значителни успехи. Венецианските войски завземат една близка планина и вземат пленници и животни. През това време няколко галери преодоляват веригата в пристанището и завладяват укрепленията. Складовете и жилищата извън стените са пълни с плячка - подправки, килими и други стоки. Християните разграбват и опожаряват тези здания. Градският гарнизон обаче отбива техния щурм, като им нанася тежки загуби. Убит е и родоският командир.

През нощта турските подкрепления пристигат и изтласкват нападателите на корабите им. Християните успяват преди това да заграбят сапун, килими, восък и захар на стойност шест хиляди дуката.

Тези събития се разиграват през август 1472 г. На 28 същия месец на Родос идва пратеник на Узун Хасан, който предава на Пиеро Мочениго писмо от Катарино Зено. Зено съобщава за намерението на Узун Хасан да навлезе в Караман с двестахилядна конница. Той иска „да дойде на брега, да види нашия флот и да получи големи оръдия, артилеристи и аркебузиери". Вероятно посланикът е съобщил на Мочениго за предстоящата кампания на Юсуф Мирза и го е окуражил да нанесе нов удар по крайбрежието. Макар че ескадрата на Феранте напуска съюзния флот, адмиралът се насочва към Измир и щурмува града. Венецианските войски, посочва Малипиеро, „посякоха много турци..., отведоха много пленници и взеха голяма плячка - злато, сребро, коприна и ценни съдове". Те успяват да разгромят един турски отряд и да убият неговия командир преди да се върнат в града и да заграбят животни, грозде и четиристотин и петдесет пленници. Самият Измир е „изпепелен". Нападателите опустошават и близките острови. Настъпва зима и Мочениго се връща в Метони.

Неговите морски атаки като че ли засилват вярата и на Венеция, и на Аккоюнлу в съюза. В едно писмо от девети октомври 1472 г. Катарино Зено осведомява байлото на Кипър, че делата на адмирала в Анаталия са повишили силно репутацията на Венеция из владенията на Узун Хасан. С приповдигнат тон Зено описва и първата успешна фаза от кампанията на Юсуф Мирза. Юсуф, разказва Зено, „с многочислена кавалерия подложи всички земи на огън и пламък, и отиде в Кайсери...и го превзе, заедно с доста оръдия, изоставени от сина на Турчина, който беше избягал...Този долен османец знаеше, че чрез Караман християните ще се обединят с този владетел [Узун Хасан] и ще му объркат работите"10. В друго писмо от 15 декември 1472 г., след като повтаря разказаното за началните успехи на Юсуф Мизра, Зено съобщава, че е чел писмата на адмирала пред самия Узун Хасан. „Негова светлост ги чу на драго сърце. Аз виждам ясно, че постигнатото от нашия флот в Армения и Анатолия носи на Най-светлата Сеньория голяма слава по тези места". Същевременно той ободрява венецианците с ентусиазирани сведения за числеността и качествата на Узунхасановата конница, екипирана „с толкова много нападателни и отбранителни оръжия, че е истинско чудо да ги гледаш как добре и умело служат". Зено е уверил Узун Хасан, че съюзът с Венеция против османците ще продължи.

Венецианците се стремят да поддържат репутацията си. През февруари 1473 г. един сицилианец посещава Мочениго. Според Малипиеро, който, както изглежда ползва доклада на адмирала за случая, посетителят предлага да подпали арсенала и флота на турците в Галиполи. На 20 февруари сицилианецът пристига там, промъква се незабелязано в артилерийския склад и се опитва да взриви мунициите. Барутът му обаче е овлажнен и не се възпламенява. Все пак той подпалва друг склад, пълен с въжета, такелаж и голямо количество катран и лой. Докато турците потушават огъня, сицилианецът се опитва да запали флота, но успява да опожари само собствения си кораб. Така турците го арестуват и, по височайша заповед, го обезглавяват заедно с екипажа му. Но пожарът в складовете не стихва десет дни и нанася щети в размер на сто хиляди дуката, както посочва докладът.

Този саботаж не е единственият принос на Венеция във войната. През януари Йосафат Барбаро заминава като посланик при Узун Хасан. С него са изпратени артилерията и специалистите, пожелани от съюзника на Републиката: шестнадесет бомбарди, двеста малки мортири, мускети и други оръжия и освен тях - сто стрелци с мускети, двама инженери и двама строители. Тези данни са на Малипиеро. Неговият списък малко или повече съвпада с доста по-смътните спомени на Барбаро. Барбаро отива на Кипър, откъдето през лятото на 1473 г. трябва да достигне анатолийския бряг и да се включи в армията на Узун Хасан.

Самият Узун Хасан не спазва така прецизно обещанията си. През есента на 1472 г. той преминава Ефрат с грамадната си армия, в която Зено влага такава вяра, но не за да нападне земите на общия враг султан Мехмед. Негова цел са анатолийските и сирийските владения на мамелюшкия султан Каитбай. На 8 ноември, пише Зено, той превзема Малатия. Явно без да съзнава, че Узун Хасан е предал интересите на Венеция, той добавя, че господарят на Аккоюнлу има намерение да атакува Алепо, също мамелюшки град. В крайна сметка нападенията над териториите на Каитбай излагат на голям риск всяка възможност той самият или венецианските му съюзници да победят османците. Хронистът от Кайро Ибн Ияс отбелязва, че през април 1473 г. „емир Яшбак спечели победа над войските на Узун Хасан и ги изтласка от Биреджик" на Ефрат.

Тази операция на Узун Хасан срещу мамелюците не само завършва с разгром, но и дава на османския султан нова дипломатическа възможност. През април, пише Ибн Ияс, султан Мехмед изпраща емисар при Яшбак в Сирия и предлага да го подкрепи срещу Узун Хасан. В отговор Яшбак също изпраща делегация „с изобилни дарове и многобройни писма, тъй щото да се създаде приятелство между османския султан и мамелюшкия султан във вреда на Узун Хасан". Същевременно в Кайро пристига пратеник на Мехмед, който носи заловени писма на Узун Хасан „до разни крале на франките", вероятно Феранте, папа Сикст и венецианския дож, „с предложение те да излязат срещу османския и мамелюшкия султан по море, докато той напада по суша". Каитбай, отбелязва Ибн Ияс, оказва почести на пратеника и на свой ред изпраща посланик в Истанбул, както личи, за сключване на съюз с Мехмед против Аккоюнлу.

Докато търси обвързване с Каитбай, Мехмед се старае и да откъсне Узун Хасан от европейските му съюзници. Малипиеро отбелязва, че на Корфу, може би през есента на 1472 г., пристига османски пратеник, който се опитва да убеди секретаря на острова да замине с него за султановата столица и да преговаря за мир. Мехмед се опитва да се свърже с венецианците и чрез Алесио Шпан в Албания - предава му, че има желание да изпрати своя посланик, за да се сключи мир. Тези сондажи не постигат нищо. Все пак, по това време той успява да накара крал Матиаш да изпрати двама свои представители. Те научават, че султанът е готов на мир при всякакви условия. Възможно е целта на тези дипломатически маньоври на султана да е била само „да посее ревност между християнските принцове и краля на Персия", както се изразява Малипиеро, и така да се избави от нападение от запад по време на кампанията срещу Узун Хасан. Изглежда Мехмед се бои най-много от атака срещу Истанбул. През 1472 г., съобщава Малипиеро, той събира за ремонта на столичните укрепления и ровове десет хиляди работници. На следващата година при вратите на Истанбул и Галата са разположени оръдия, а пристанището е затворено с верига. Друг ход на Мехмед, вероятно целящ да накара венецианците да търсят мир или поне да им попречи да подкрепят с войски Узун Хасан, са набезите на венецианска земя - „не само в Пелопонес, Албания и Далмация, но и в самата Италия". Нахлуването в Италия е, според Малипиеро, през есента на 1472 г. Тогава един турски отряд от Босна се появява при р. Изонцо, където е спрян от венециански части. Турците обаче тръгват на юг, пресичат делтата при Аквилея и отново се насочват на север, като тероризират населението чак до Удине. Набегът е кратък. Нападателите подбират стадата от провинцията и се връщат на османска земя.

Мехмед, изглежда, планира рейдът във Фриули да съвпадне с атаката срещу Узун Хасан. През септември-октомври 1472 г., когато Юсуф Мирза нахлува в Анатолия, Мехмед се прехвърля там с намерението, според Турсун бей, да поведе мащабна кампания срещу Аккоюнлу. Везирите обаче го съветват да действа по-бавно, тъй като провизиите и въоръжението не са достатъчни. Султанът се вслушва и започва подготовка за кампания през 1473 г.

 

Разгромът на Узун Хасан, 1473 г.

Зено е убеден, че армията на Узун Хасан е достатъчно могъща и може да разгроми войските на Мехмед. В едно писмо от 12 юли той осведомява дожа: „сега се намираме в района на Ерзинджан. Според най-новия списък, налице са триста хиляди войници...И господарят има намерение да ги умножи до петстотин хиляди до края на месеца". Освен това от Табриз са пристигнали „четиридесет камили, натоварени с пари. Заплатите са раздадени... и всички имат добър дух и са готови да тръгнат срещу общия враг". Нещо повече, Узун Хасан е отстранил един османски пратеник, дошъл да търси мир, а е приел друг - от Астрахан. С него е сключен договор, обезпечаващ Аккоюнлу срещу евентуална татарска атака по време на предстоящата война. Зено пише и до краля на Унгария, за да го окуражи да нападне Мехмед от запад, и до Мочениго, който да продължи да опустошава османските владения с флота си. Мочениго вече е превзел една крепост близо до Силифке. „Тази вест, осведомява Зено дожа, даде голям престиж на Ваше Величество и делата на Ваше Величество се ценят много високо от тази армия".

Когато получава писмото на Зено, дожът вече знае за успеха на флота от друго писмо, от 14 юни 1473 г. Негов автор е някой си Лука да Молин, който се е свързал с някой от по-младите братя на някогашния карамански емир Пир Ахмед. Йосафат Барбаро, който кара венецианската артилерия от Кипър и скоро ще се присъедини към флота на Мочениго, също е срещнал този владетел, за когото си спомня, че е загубил всички свои крепости от османците, но са му останали „стотина коня и малко хора, които обикалят като скитници". Владетелят без владение е осведомил да Молин, че Узун Хасан е само на шест дни път. Според да Молин караманецът се „надявал, че той скоро ще дойде в тази страна и обсадил турските градове по брега, като помолил капитан-генерала да подпомогне атаката със своя флот". Мочениго приема. Флотът му е съставен от петнадесет венециански галери, четири от Барбаро, шестнадесет от Феранте, пет от краля на Кипър, две от Родос и шестнадесет от папата. Те се насочват към една крепост близо до Силифке, която да Молин нарича Сечи. Тази крепост „не можеше да устои на обстрела и се предаде, за прослава на пресветлата Сеньория". След това флотът завзема морската крепост Корикус (Къз Калеси), а после войските се отправят във вътрешността, за да обсадят Силифке. Силифке капитулира. „Когато се появихме, пише да Молин, гражданите се предадоха и не чакахме артилерията".

Послеписът на да Молин не е така въодушевен. Венеция, изтъква той, не е присъединила крепостите, „които бяха отнети от османските турци и дадени на караманските турци". Да Молин пояснява още: „не можехме да постъпим инак и да останем в добри отношения с краля на Персия". Той оставя най-лошата новина последна: „дойдохме с флота, вярвайки, че ще намерим по тези места Узун Хасан или сигурни сведения за него. Досега не сме чули нищо конкретно за придвижването му". Всъщност Узун Хасан така и не стига до крайбрежието, нито пък се свързва с венецианския флот, който се връща в Кипър. Барбаро изпраща артилерията, предназначена за Узун Хасан от Кипър на Крит. Според Малипиеро, през юли Мочениго получава писмо от Зено с молбата флотът да се върне на анатолийския бряг. Но тази молба вече е излишна, тъй като Узун Хасан не може да отделя части от армията и да ги праща през опасните проходи в Таврическите планини, за да се срещнат със съюзниците му на морския бряг.

Турсун бей отбелязва, че през пролетта на 1473 г. Мехмед оставя младия си син принц Джем с малобройна армия в Одрин, за да защитава Румелия, и тръгва на изток срещу Узун Хасан. Персийският хронист Хасан Румлу дава видимо точни сведения за неговия маршрут. Според този източник, от Босфора султанът се насочва към Йенишехир, близо до Изник, където изчаква пристигането на румелийската армия. Тя се прехвърля в Азия през Галиполи. По пътя към Анкара, при Бейпазаръ, към тях се присъединява принц Мустафа с караманските войски. Принц Баязид и контингентът му се включват в равнината Казова край Амасия. Кемалпашазаде, явно запознат със списъците на личния състав, съобщава числеността и разположението на войските, събрани в Сивас, близо до границата с владенията на Узун Хасан. Принц Баязид с отрядите от провинцията Рум е вдясно, вляво е принц Мустафа с армията на провинция Караман, авангарда формират румелийските войски на Хас Мурад паша, а в ариергарда е Дауд паша с анатолийците. Хас Мурад води тридесет хиляди напълно екипирани войници, тези на Дауд паша може би са също толкова или малко повече. Контингентите на принцовете и султановата гвардия са поне четиридесет хиляди. Освен тях „нямаше начин да се изчисли неизброимата армия", която не е описана в регистрите. От нея само леката кавалерия е най-малко стохилядна. Накрая, има и шестдесет хиляди неописани пехотинци - десет хиляди еничари, тридесет хиляди азаби и двадесет хиляди енюк (момчета), както пише Кемалпашазаде. Според този източник, общата численост на османската армия е над двеста и шестдесет хиляди.

От Сивас султанът изпраща посланик при Узун Хасан в Ерзинджан. Узун Хасан дава да се разбере, че ще срещне османците в сражение.

Преди да навлезе в пределите на Аккоюнлу, султан Мехмед изпраща акънджии. Рамусио предава сведенията за тях по писмата на Зено: „те преминаваха през страната тридесет, четиридесет или петдесет мили пред турските войски и грабеха, опожаряваха и колеха каквото попадне на пътя им". Изглежда, това са румелийските акънджии на Михалоглу Али. Според Ашъкпашазаде, те опустошават земите на Узун Хасан и пленяват поданиците му на изток до Кемах на Ефрат. Следва ги основната част на войската. Когато достигат Ефрат, може би там, където реката тръгва на юг към Малатия, те срещат пратеници на мамелюшкия султан, възседнали единадесет едногърби камили. Мехмед отговаря на донесеното от тях писмо - вероятно относно съвместни действия срещу Узун Хасан в духа на по-раншните споразумения. Посланиците с тръгват и армията потегля на изток по брега на Ефрат. На едно удобно за преминаване място, недалеч от Ерзинджан, „на отсрещния бряг на реката се представи Узун Хасан с цялата си армия в боен ред". Според Зено, при вида на османската армия Узун Хасан възкликва: „Кучият му син! Какво море!". Армията на Мехмед е колкото неговата собствена.

Но войските на Аккоюнлу спечелват бърза победа. Според хрониста Хасан Румлу, авангардът от десет хиляди конници, начело с Угурлу Мухаммад - сина на Узун Хасан, чака прикрит край брега, докато румелийската армия на Хас Мурад паша се готви да се прехвърли. Рамусио пише: „Той поведе огромен ескадрон под звуците на литаври и друга военна музика и с развети знамена се спусна към коритото на реката и премина от единия бряг на другия". Вероятно Турсун бей точно отбелязва, че когато Хас Мурад преминава реката, вражеската конница имитира отстъпление и повлича след себе си част от османците в търсене на плячка. Махмуд паша, изпратен от султана с този отряд, разбира измамата и казва на бейлербея да се държи, докато той се впуска напред да се разправи с противника. Хас Мурад пренебрегва съвета и така позволява на хората на Угурлу Мухаммад да излязат от прикритието си и да изтласкат османците към реката. Там, пише Рамусио, се води тричасова битка, а враждебните войски гледат от двата бряга. Махмуд паша отстъпва в една плитчина и не позволява на Аккоюнлу да овладеят брега. Хас Мурад паша се удавя. Хиляда и петстотин войници от неговия корпус, или четири хиляди според Хасан Румлу, загиват. С падането на мрака противниците се разделят. „Смята се, коментира Рамусио, че краят на деня лишава Узун Хасан от голяма победа". Една прокламация, издадена на 30 август 1473 г., в която Мехмед обявява резултата от войната с Узун Хасан, датира това сражение на 4 август, без да отбележи изхода от него.

Явно Узун Хасан смята, че победата му е сигурна. Един от пленените от Угурлу Мухаммад османски пълководци е Тураханоглу Юмер. След време той разказва на историка Нешри за преживяното, вероятно не без преувеличения. Вечерта след битката, казва той „седях вързан и окован в шатрата на Узун Хасан. Той разливаше вино и тюркменските вождове се събраха около него. После, когато се напи, той ми рече: Юмер бей, отрязах единия крак на султана, нали? Защото коя част на османците са румелийците според вас. И сега какво остана?". Оптимизмът на Узун Хасан е равен на черногледството на султан Мехмед. Малипиеро, изглежда позовавайки се на венециански консулски доклад, пише, че след победата на Угурлу Мухаммад турците са обладани от голям страх. За да спечели Божието благоволение, Мехмед изпраща в столицата заповеди да се пости, да се четат проповеди и да се забрани пиенето на вино.

Според Хасан Румлу, Узун Хасан планира да нападне веднага след победата на Угурлу Мухаммад над Хас Мурад паша. Но една от жените му - Селджукшах ханъм, го разубеждава, тъй като иска славата от разгрома на османците да принадлежи изцяло на Угурлу. Истина или не, Узун Хасан се въздържа и вместо да атакува, следва противника по отсрещния бряг, както пише Рамусио. Когато вижда, че османците се отдалечават от течението на реката и тръгват на север, той преминава и ги преследва с „най-добрите си хора, като остави най-стария си син Халил на другия бряг с всички грузинци, татари и много други бойци да пазят обоза".

Узун Хасан намира султановите войски в планините, близо до Байбурд. „В сряда, 11 август, той искаше сражение и излезе срещу нас на едно място, наречено Башкент", съобщава по-късно Мехмедовата прокламация. Според Нешри, който вероятно предава думите на Тураханоглу Юмер, османците разполагат лагера си, когато по обед един от пълководците на Узун Хасан, някой си Исхак Неверника, внезапно изскача иззад планинския връх Отлук Бели. Мехмед изпраща анатолиийските корпуси на Дауд паша да отблъснат Исхак и авангарда на Аккоюнлу. Прокламацията описва сблъсъка така: „Водачите на Узунхасановия авангард отблъснаха войските [на Дауд паша и Махмуд паша] няколко пъти; ала после те ги изтласкаха обратно до знамената им". През това време в долината под върха Мехмед строява армията си. Дауд и Махмуд са изпратени напред, докато „Ние - обявява султанът - строихме пред Нас еничарите и тръгнахме....Поверихме командването на дясното крило на сина си принц Баязид и като прикрепихме към него Михалоглу Али бей, Мехмед паша и Мансур бей, изпратихме го срещу Зейнел - младия син на Узун Хасан, и Пир Ахмед Караман". Баязид, продължава прокламацията, разбива Угурлу Мухаммад и пленява някои от военачалниците му, включително и трима потомци на Тимур. Самият Угурлу обаче, „без да разпусне войската си, побягна, както гарван бяга от сокол", пише Нешри. Вероятно бягството му е породено от събития в другите части на бойното поле. Султанът заявява: „в дясното крило синът Ни принц Мустафа и Искендер бей...тръгнаха, разбиха Зейнел и му отрязаха главата". Самият Узун Хасан бяга без да се бие, както твърди Мехмед. „Междувременно, казва той, с милостта на Бога и с покровителството на светците, Ние събрахме армията и излязохме от долината. Когато Узун Хасан видя голямата ни войска, побягна без да даде сражение. Около хиляда от неговите пазачи, слуги, другари и управители бяха пленени".

Нешри завършва разказа за битката със забележката, че Узун Хасан бил доволен само да спаси живота си, защото „не беше виждал битка с огнестрелно оръжие и с артилерия и беше безсилен пред османците". Малипиеро, изглежда, цитира Зено и потвърждава това: „турците надделяха, защото персийската конница не беше привикнала на сражения с оръдия и се разбяга преди битката". Същото впечатление оставя и Хасан Румлу, когато описва как центърът на Аккоюнлу е „повален с пушки и оръдия, а върховете на знамената и копията са надупчени от изстрелите". Узун Хасан не успява да се срещне с Йосафат Барбаро и не разполага с артилерия.

Кемалпашазаде, който предава спомените на Дауд паша, разказва как след бягството на Узун Хасан, армията на Мехмед разграбва лагера му и освобождава Тураханоглу Юмер и останалите пленници на Угурлу Мухаммад. След това Мехмед разполага трона под шатрата си, продължава Кемалпашазаде, и пред него са доведени пленените противници. Прокламацията отбелязва тяхната участ: „До вечерта четири хиляди, освен онези, които загинаха на бойното поле, бяха обезглавени. Още три хиляди и седемстотин бяха заловени и докарани [пред нас]. Ние лично разпитахме тази тълпа. Наказахме всички пленници от Аккоюнлу и Караман със смърт, но бяхме милостиви към рода Чагатай от клана Каракоюнлу и ги пощадихме". Тураханоглу си спомня как самият султан обезглавява някой си Титрек Синан, потомък на Тимур, довереник и роднина на Узун Хасан. Според Кемалпашазаде, главата на принц Зейнел е изпратена на Каитбай в Кайро като знак за победата над общия враг.

„После, продължава прокламацията, тръгнахме към крепостта Байбурд. С Божията помощ превзехме и нея. Разрушихме и опожарихме селищата и цитаделата...След това, в сряда, 24 август, се отправихме към [Шебин] Карахисар. Когато разположихме оръдията и започнахме да рушим укрепленията... [началникът] Дара бей излезе и поиска да се предаде мирно и помоли Махмуд паша. Махмуд ги доведе [пред нас]...и ние им простихме прегрешенията. Не преместихме гражданите от Карахисар, а оставихме там хиляда от нашите хора с обилни припаси. Преместихме гарнизона и го водим с нас. Сега, по Божията милост, сме на път към Истанбул да прекараме зимата".

Според Рамусио, от Карахисар османската армия се насочва през Коюлхисар към Токат. Тук Мехмед приема унгарския пратеник, когото е примамил с обещанието за мирен договор. Рамусио с основание твърди, че султанът предлага мир с единствената цел да обърка унгарците и да им попречи да го атакуват по време на войната с Узун Хасан. Рамусио коментира: „с тази хитрост унгарският крал беше излъган... и няма причини да се съмняваме, че ако беше използвал възможността, можеше и с много малка армия да изтласка турците от Гърция и също да ужаси цяла Азия".

 

Нашествията в Унгария и Италия, обсадата на Шкодра и превземането на Караман, 1474 г.

Разказът на Кемалпашазаде за това унгарско пратеничество е по-различен. В неговата версия султанът заповядва на Исхакбейоглу Иса бей да охранява границата и с хитрост да запази мира с Унгария, докато трае войната срещу Аккоюнлу. Съгласно нареждането, Иса бей се споразумява с унгарците по границата и се покорява на крал Матиаш. Според Кемалпашазаде, това вдъхва смелост на краля и той изпраща при султан Мехмед посланик с искане за определени територии в замяна на мир. След победата над Узун Хасан везирите предават тези претенции на султана, той позорно изгонва посланика и в гнева си нарежда на Михалоглу Али да опустоши Унгария. В резултат, през есента на 1473 г., когато армията е разпусната, Михалоглу Али събира румелийските акънджии и в деня, когато посланикът пристига в Белград, преминава с тях Дунав източно от този град преди посланикът да може да предупреди за нападението. Кемалпашазаде взема описанието на тези действия пряко от хрониста Орудж, който твърди, че шест дни след прекосяването на Дунава акънджиите достигат р. Кьорьос. Два дни по-късно те разграбват и опожаряват Арад и околностите и се връщат. Нападателите не срещат съпротива и в резултат на набега султановата една пета част от заграбеното са три хиляди и двеста пленници.

Но за султан Мехмед набегът в Унгария не е съществен. Далече по-важна е продължаващата война с венецианците, които дори и след разгрома на Узун Хасан искат да запазят съюза с Аккоюнлу. През 1474 г., когато възможността Узун Хасан отново да събере войските си е минимална, Мехмед изпраща армия срещу най-важната венецианска крепост в Албания. „Султанът, отбелязва Орудж, изпрати бейлербея [на Румелия] Сюлейман паша срещу Шкодра, заедно с еничарите, азабите и войски от Румелия". Най-подробно описва обсадата Малипиеро. Той вероятно се осведомява от своя роднина, един от венецианските командири, Стефано Малипиеро.

На 17 май 1474 г. пред стените на Шкодра пристигат десет хиляди турци. Те се надяват да превземат града изненадващо. Управителят Антонио Лоредан изпраща гарнизона извън крепостта и така отбива атаката. И двете страни дават много жертви. След неуспеха на първия удар, турците отстъпват и чакат Сюлейман паша, който е наблизо с основната част от армията и с камилски керван, натоварен с мед за направата на оръдия. През това време във Венеция научават за атаката. Сенатът решава да върне обратно корабите, които са потеглили за Бейрут, Александрия, Тунис и Фландрия и да ги изпрати към Шкодра по р. Бояна, която тече от Шкодренското езеро към Адриатическо море. Когато командващите флота - Триадан Грити и предишният адмирал Пиеро Мочениго - се срещат в Албания, решават да изпратят някой си Леонардо Болду при Иван Черноевич. Иван Черноевич управлява земите северно от Шкодренското езеро и е „човек много уважаван и тачен". Болду има за задача да го убеди да събере колкото може повече хора. Той трябва да ги транспортира, заедно със своите пешаци и конници през езерото и да освободят Шкодра. Оттам Болду трябва да отиде в Леш на р. Дрин, където са забягнали повечето от местните жители.

Но независимо от тези усилия османците завземат двата бряга на р. Бояна и построяват мост, без да срещнат съпротива. След това те се опитват да пленят венецианските кораби. Вечерта на 18 юни Триадан Грити чува от двама роби, избягали от турския лагер, че участник във венецианския флот е подсказал на Сюлейман как да залови седемте кораба в реката, като я блокира на определено място. Венецианските командващи решават да дадат сражение. Те нареждат галерите да се спуснат по реката, на известно разстояние една от друга, за да се избегнат сблъсъци. Призори на 19 юни, когато корабите достигат устието на реката, турците вече са там и хвърлят във водата дървета, за да спрат противниковите съдове. Венецианците стоварват артилерия, лъкове и балисти, за да атакуват Сюлеймановите войски. Те разполагат със същото въоръжение. Част от тях се гмуркат и се опитват да насекат греблата на галерите, като при това дават много жертви. От венецианска страна също има няколко убити, но ранените са повече. На следващия ден флотът излиза от р. Бояна, за охраната на чието устие са оставени триста души.

В края на месеца обсадата на Шкодра все още не е вдигната, а управителят не може да се свърже с венецианските командващи. Най-сетне един млад албанец успява да се промъкне през турския лагер по време на пороен дъжд. Той отнася на Триадан Грити писмо, в което Антонио Лоредан го осведомява, че турците са обкръжили града и са блокирали планинските проходи и настоява за възможно най-големи подкрепления. Грити и останалите военачалници незабавно пишат на Леонардо Болду, който вече е приготвил в езерото тридесет баржи, и на Иван Черноевич, който се спуска от планините с осемхилядна конница. Докато баржите на Болду прекосяват езерото, по реката плават още седемдесет венециански рибарски лодки, а успоредно с тях по брега напредват четиристотин войници. Турците обаче знаят за тези ходове и изпращат дванадесет хиляди конници срещу Черноевич, когато той слиза от височините, а Болду открива, че р. Бояна е препречена с мрежи. Скоро след този неуспех, Триадан Грити се оттегля в Котор, болен от треска. Стефано Малипиеро обаче решава да остане.

Обсаждащата армия няма по-големи успехи от венецианските подкрепления. Независимо от тежките поражения по стените, Шкодра се държи. Сюлейман се опитва да склони Лоредан да капитулира, като му предлага богатства и почести, но управителят на крепостта отказва. На 28 юли османците започват последен щурм и по заповед на Сюлейман обкръжават цитаделата. Мощният шкодренски гарнизон е съставен от две хиляди и петстотин войници. Те пълнят сандъците и кошниците за жито с катран, сяра и кълчища, подпалват ги и ги хвърлят от стените. Освен това пълнят оръдията с дребни камъчета, за да могат да раняват повече хора с един изстрел и ползват всякакви запалителни материали. Сюлейман паша, завършва Малипиеро, „видя, че не е напреднал за шест часа и е оставил много мъртви турци, а много от живите бягат. Той вдигна обсадата и тръгна с хората си към планината. Преследваха ги хората от града, които, като ги видяха да бягат, тръгнаха след тях и убиха много с малки загуби. Имаше над три хиляди турски тела, а от нашите - само четиринадесет". Преди да отстъпи, Сюлейман прави оръдията негодни за стрелба и отнася останалия метал с камилите. Той отбелязва и един дребен успех. Венецианският кастелан на Даньо, на шест мили северно от Шкодра, изоставя крепостта при приближаването на Сюлейман. Бейлербеят я събаря. На това място той разпуска армията.

Героизмът на шкодренския гарнизон принуждава Сюлейман да се изтегли. Но като че ли има и друга причина за отстъплението. Когато османците обсаждат Шкодра, Сенатът изпраща посланик при краля на Унгария с искане за незабавна помощ. В едно писмо, чийто текст Малипиеро цитира без датата, посланикът съобщава, че „Негово Величество обеща до осем дни да изпрати голяма армия в Сърбия и Босна" и че командирът на тази армия ще потегли за Белград на следващия ден. След набега на Михалоглу Али по-рано през същата година, крал Матиаш несъмнено бърза да нападне османските територии. Ако Сюлейман паша знае за унгарските намерения, той несъмнено има основание да побърза с изтеглянето от Шкодра. Плановете на Матиаш нямат друг резултат. Замисляното нахлуване в Сърбия и Босна не се осъществява.

Босна става база за османски набег на венецианска територия в Италия. Малипиеро отбелязва, че на 22 юни 1474 г. двадесет хиляди турци стигат на осем мили от Монфалконе, а венецианското правителство взема решение за създаване на шестдесетхилядна пехотна милиция и за изпращане на петстотин конници във Фриули. Османските нападатели обаче се оттеглят, както от Унгария през предходната година.

Трайните завоевания на Мехмед през 1474 г. са в Азия. Съюзът между Венеция и Узун Хасан от 1473 г. позволява на караманските принцове да си върнат някои владения в Тавърските планини и на юг от тях. През следващата година, вероятно към края на лятото, до Истанбул стига вест, че Угурлу Мухаммад е въстанал срещу баща си. Мехмед преценява, че земите му не са заплашени от възобновяване на нашествието на Аккоюнлу и изпраща Гедик Ахмед паша да завземе караманските крепости. Според Кемалпашазаде, везирът повежда армиите на Анатолия и на османската провинция Караман. Същият източник отбелязва превземането на Ерменек и Миниян в Тавър, и на Силифке южно от планината. Останалите извори не добавят нищо към тези сведения, но е възможно Гедик Ахмед паша да е завладял и крайбрежната крепост, която през 1473 г. е взета от флота на Мочениго и върната на брата на Пир Ахмед. След 1474 г. няма данни за съществуването на независим емират Караман. Кампанията на Гедик Ахмед слага край на властването на тази династия в Централна и Южна Анатолия.

Кампанията бележи също и издигането на Гедик Ахмед паша до позициите на изключително могъщество. Според Ашъкпашазаде, султанът отстранява най-големия му съперник Махмуд паша, когато се връща в столицата след кампанията срещу Узун Хасан. Махмуд паша се оттегля, вероятно в Хаскьой, но на следващата година е затворен в Иеди Куле в Истанбул.

Мехмед, според Кемалпашазаде, заповядва екзекуцията му на 18 юли 1474 г. Този автор обяснява действията на султана с клеветите на Махмудовите врагове и особено със смъртта на принц Мустафа. Темата се явява с повече подробности във видимо съвременното съчинение на хрониста Меали11. Според Меали и Кемалпашазаде, принцът и Махмуд са врагове. Ето защо след смъртта на Мустафа, казва Меали, Махмуд доста закъснява с поднасянето на съболезнованията си на султана. Най-сетне той пристига в столицата и като пренебрегва съветите на духовния си наставник Кюрд Хафъз, и на някакъв свой бивш роб, когото среща край дворцовите врати, застава пред владетеля. В тази версия за събитието Мехмед не дава ухо на съчувствията и затваря Махмуд с думите: „Невъзможно е врагът на Мустафа да остане жив". Петдесет дни след смъртта на везира е обявен траур.

 

1Две венециански свидетелства за началната фаза на войната вж. B. Giacomo Barbaro, „Dispacci della Guerra di Peloponneso (1465-1466)"; „Sigismondo Malatesta in Morea (1463-1466)". In: C. SATHAS, Documents Inédits Relatifs à l'Histoire de la Grèce au Moyen Age, Vol. 6, Paris (1885), 1-92; 92-99.
2A. S. ERZI, „Akkoyunlu ve Karakoyunlu tarihi hakkında", Belleten, XVIII/69 (1954).
3Текст в: A.S. ERZI, „Akkoyunlu ve Karakoyuniu Tarihi hakkında", 212-213.
4Вж.: K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, Philadelphia (1978), 279 ff.
5Op. cit., 290.
6С. H. IMBER, „The Navy of Süleyman the Magnificent", Archivum Ottomanìcum, VI (1980), 248.
7Текст и анализ на този документ в: V.L. MENAGE, „Seven Ottoman documents from the reign of Mehmed II". In: S.M. STERN, Documents from Islamic Chanceries, Oxford (1965).
8За конфликта между османците и Аккоюнлу в периода 1459-1478 г. и съюза на Узун Хасан с Венеция Bж.: S.TURAN, „Fatih-Uzun Hasan Mücadelesi ve Venedik", Tarih Araştırmaları Dergisi, III/4 (1965).
9Selahattin TANSEL, Osmanlı Kaynaklarına Göre Fatih Sultan Mehmed'in Siyasi ve Askeri Faaliyeti, Ankara (1953), док. 12.
10Текста на цитираните тук писма на Зено вж. в Domenico Malipiero, Annali Veneti.
11Текста вж. в: R. ANHEGGER, „Mu'ali'nin Hünkarnamesi", Tarih Dergisi, l/l (1949).