Османска държава

Османската империя 1300 - 1481

Посещения: 19453

 

Глава VII

 

Мехмед II (1451-1463 г.)

 

Падането на Константинопол, 1451-1453 г.

На 18 февруари 1451 г.1  в двореца в Одрин влиза нов султан - Мехмед II. Ашъкпашазаде и Дука са единодушни за неговото първо действие - за да възпре евентуални династични спорове, владетелят заповядва да бъде екзекутиран другият оцелял потомък на Мурад, синът му от дъщерята на синопския господар Исфендяроглу. Дука добавя, че майката на момчето е омъжена насила за един от Мурадовите роби. Друга от съпругите на покойния султан, Мара Бранкович, получава повече уважение - позволено ѝ е да се върне в Сърбия, все още управлявана от нейния баща. До края на дните си Мехмед високо цени Мара. През 1457 г. тя се връща от Сърбия и се заселва на османска земя, а султанът ѝ дарява територии край Света Гора. През 1459 г. Мара добива права над манастирски владения близо до Солун2. Освен това, Мурадовата вдовица често посредничи между Мехмед и чуждите посланици.

Не само лични, но и стратегически причини карат султана да разреши на Мара завръщане в Сърбия през 1451 г. „с уважение и почести", както се изразява Сфранцес. Дипломатическите и военните действия на Мехмед през първата година на неговото властване разкриват ясно непосредствената му дел - превземането на Константинопол. Събитията от 1443-1444 г. са научили младия монарх, че преди да атакува Града, той трябва да осигури мир по западните си граници, за да предотврати съюза на Византия със Сърбия и Унгария и произлизащата от това възможност за християнска инвазия. Вероятно връщането на Мара е част от договореност между Мехмед и Георги Бранкович. В хрониката на Дука това събитие е описано в контекста на сръбско посланичество при султановия двор, целящо подновяването на споразумението между Бранкович и Мурад. Същите сведения дава и Константин Михайлович. Според него Мехмед обещава да не напада деспота и сина му Лазар, а Георги се задължава да участва с 1500 конници в османските кампании и да плаща годишен трибут от 1500 златни монети. Дука пише, че по това време Мехмед преговаря и с унгарския регент Ян Хуниади за тригодишен мир.

По този начин е осигурено спокойствието по западните османски граници. Но изминалите десетилетия са показали, че когато султанът напада Константинопол, се явява възможността византийският император да провокира удар върху анатолийските османски владения от страна на Караман. Така в началото на 1451 г. - със или без императорско внушение - емирът Ибрахим атакува. Според Дука той отвоюва трите крепости и земите, отнети му от Мурад II. Ашъкпашазаде приписва на емира и подкрепа на претендентите за властта в старите бейлици Гермиян, Айдън и Ментеше3. Очевидно се използва обстоятелството, че Мехмед все още не се е утвърдил на престола и че сега е времето да бъде ограничено османското влияние на изток.

Хрониката на Турсун бей посочва за начало на султановата експедиция срещу Караман пролетта на 1451 г. Мехмед оставя румелийския бейлербей Дайъ Караджа в София като предпазна мярка срещу унгарците. Емирът Ибрахим отбягва сблъсъка с османската армия и се изтегля в Тавър. Оттам той изпраща някой си Мевляна Вели да преговаря за мир. Условията на емира са да предаде Акшехир, Бейшехир и Сейдишехир (вероятно крепостите, които току-що е превзел), в замяна иска помилване от султана, и да участва всяка година в османските кампании със свои войски. Мехмед приема и се връща в Одрин. От лаконичните сведения на Енвери и Ашъкпашазаде личи, че по това време той назначава везира Исхак паша за бейлербей на Анатолия и го изпраща срещу претендентите в бившите емирства. Исхак успешно изпълнява мисията си. Неговата експедиция, а също и договорите с Караман, Сърбия и Унгария, ограничават възможностите на византийския император да намери съюзници, щом столицата му бъде обсадена. В стратегията на Мехмед обаче присъства и още един елемент.

През 1444 г., благодарение на Папството, на Венеция и Бургундия Йоан VIII смогва да събере флот за блокиране на Проливите с цел да препятства прехвърлянето на Мурадовите войски. Мехмед решава да не допусне този ход да се повтори от Йоановия наследник Константин XI и сам затваря Босфора. Една съвременна на събитията гръцка Кратка хроника съобщава: „През годината 1452, на 23 март, безбожният син на Мурад дойде с голям стан и издигна западната крепост". Тази крепост е разположена в най-тясното място на Босфора - срещу укреплението на Баязид I на анатолийския бряг, откъдето Мурад II се прехвърля през 1444 г. Султанът лично следи строителните работи и - както пише Дука - нарежда на везирите Халил Чандарлъ, Саруджа и Заганос да изградят на свои разноски ъгловите кули. Сведенията на хрониста се потвърждават от един надпис на югозападната кула - тя е завършена от Заганос през юли-август 1452 г.

И днес в стените се виждат камъни от антични паметници и от разрушената черква „Св. Архангел Михаил", за чието използване в градежа съобщава Дука. В своя дневник, воден по време на Константинополската обсада, Николо Барбаро описва новото съоръжение - то има четиринадесет кули, пет от които са покрити с олово, а строежът му продължава през август на 1452-та, за да приключи окончателно през септември. Стратегическият план на крепостта е представен най-добре от Критовул от Имброс, гръцкият летописец на управлението на Мехмед. Твърдината има форма на неправилен триъгълник и е най-здрава откъм морето. По стените и по брега са разположени два реда оръдия. Те „отрязваха преминаването през Проливите, защото изстрелваха грамадни каменни гюллета, които се носеха по повърхността на морето сякаш плават". Най-големите кули са по върховете на триъгълника на хълма над Босфора и трябва да възпират атаките срещу укрепленията и артилерията, разположена по брега. Така от османските крепости, разположени по двата бряга на Босфора, може да бъде потопен всеки кораб, който се опитва да премине без позволение от съответния комендант. На 26 ноември 1452 г. Николо Барбаро отбелязва първата жертва - кораб, който прекарва храни към Константинопол. Блокадата на града вече е започнала.

Намерението на Мехмед да обсади византийската столица е явно и преди построяването на новата босфорска крепост Румели хисар. Сам императорът дава повод на султана да започне враждебните действия. Според Дука, при възшествието си Мехмед благоволява да сключи с император Константин Драгаш мирен договор и му отстъпва приходите от някои села по долината на Струма - временна мярка, докато султанът уреди отношенията със Сърбия, Унгария и Караман. Но през пролетта на 1451 г., в разгара на караманската кампания, „безразсъдното събрание на византийците" изпраща делегация при Мехмед. Тя иска удвояване на сумата, която той плаща на императора за заложника Орхан, претендент за османския трон. Дука пресъздава една въображаема, макар и възможна, реч на „византийския приятел, податливия на подкупи" велик везир Чандарлъ към посланиците. Той сравнява младия султан - „дързък, жесток и безжалостен", с баща му - „искрен приятел и почтен мъж" предупреждава, че всеки опит за изпращане на Орхан в Тракия и инспириране на унгарска атака е обречен на провал. Все пак Халил Чандарлъ предава византийското искане на султана. Мехмед се разгневява и на връщане към Одрин прогонва чиновниците, които събират приходи от селата по Струма в полза на императора. Поведението на василевса дава на османците повод да нарушат договора и да се подготвят за обсадата.

През февруари 1452 г. действията им вече са съвсем красноречиви. Тогава във Венеция пристига византийски пратеник, който осведомява Сената за сухопътните и морските приготовления на султана и изтъква, че падането на Града е неизбежно, ако не дойде външна подкрепа за гърците. Сенаторите изразяват желание да помогнат според възможностите, останали на Венеция от италианските й войни и насърчават посланика да потърси съдействие от Флоренция и от Светия престол. Папа Николай V е склонен да се съгласи в замяна на приемането на върховенството на Рим над православната църква. Водят се и други преговори - Сфранцес с голяма горчивина си спомня контактите с Унгария и как той самият, в качеството си на велик логотет, е изработил документа за отстъпване на Месемврия на Ян Хуниади. Константин XI предоставя и остров Лемнос на Алфонсо, крал на Арагон и Неапол. Но нито Хуниади, нито кралят по-късно му изпращат помощ.

Докато пратениците на Константин пътуват из Западна Европа в търсене на съюзници, пред столицата му се появяват части от Мехмедовата армия и флот. Николо Барбаро отбелязва, че след началото на строежа на Румели хисар от Галиполи пристига османски флот в състав шест тежки и осемнадесет леки галери и шестнадесет кораба за превоз на коне. Според венецианеца императорът се опитва да умилостиви Мехмед с дарове, но пратениците му са обезглавени. След това петдесетхилядна турска армия обсажда Константинопол. Барбаро не съобщава подробности за тази операция. Вероятно тя започва през юни, когато - според Сфранцес - османците вземат в плен всички жители на околностите. В края на август венецианският Сенат научава, че Константинопол е обсаден по суша и море. В началото на септември, когато новата им крепост е вече издигната, османците се оттеглят. Сфранцес съобщава, че Мехмед прави оглед на константинополските стени и в първия ден на септември се отправя към Одрин. На 6 същия месец според Барбаро султановият флот се завръща в Галиполи, а сухопътните войски са разпуснати.

Но подготовката за нападението не спира и през есенните и зимните месеци. С договорите със своите съседи и с блокадата на Босфора Мехмед ограничава стратегическите варианти за защита на Константинопол. Ала той несъмнено помни, че през 1444 г. по време на кръстоносния поход, деспотът на Мистра Константин нахлува в бащините му владения в Южна Гърция. Сега Константин е император. Братята му, Тома и Димитър, са съвладетели на Пелопонес. През есента на 1452 г. Мехмед изпраща там Турахан бей, за да предотврати атака от тяхна страна, докато османската армия обсажда византийската столица. Само Халкокондил от тогавашните автори дава подробно описание на тази експедиция. Според него Турахан минава през Пелопонес и достига Итоми и Месини на югозапад. Там войниците му няколко дни грабят добитък. По обратния път Асен, шурей на Димитър, им устройва засада, пленява сина на Турахан Ахмед и го затваря в Мистра. Въпреки това беят постига основната си цел: през 1453 г. деспотите не предоставят никаква военна помощ на своя брат в Константинопол.

По това време в Галиполи султанът строи флот. Според флорентинеца Джакомо Тедалди той се състои от шестнадесет-осемнадесет тежки и шестдесет-осемдесет леки галери, двадесет паландарии и многобройни по-дребни съдове. Под знамената на сухопътната си армия Мехмед свиква не само османските корпуси от Анатолия и Румелия, но и 1500 бойци на васала Георги Бранкович. Сред тях е Константин Михайлович. Хиоският архиепископ Леонардо съобщава за група сръбски сапьори от Ново Бърдо, чиято задача е да подкопаят градските стени. Тази огромна армия е допълнена от доброволци. Орудж благочестиво отбелязва: „Думата за големия Газават (битка за вярата) стигна до всички правоверни и свети мъже... и дервиши ...тръгнаха към Константание". Не само мюсюлмани откликват на призива на Мехмед: сред обсаждащата армия Тедалди забелязва много от неговите християнски поданици. Но съвременниците са впечатлени най-силно от количеството и мощта на турската артилерия, която решава изхода от обсадата. Всички извори споменават едно оръдие, което според Тедалди е „отлято изцяло" и хвърля „снаряд с обиколка единадесет педи и три пръста и тегло хиляда и деветстотин фунта". Дука съобщава, че то е изработено от Урбан, унгарски оръжейник, напуснал службата си при императора и преминал на османска страна срещу по-добро заплащане. През януари Урбан успешно прострелва оръдието в Одрин. През февруари то потегля бавно към Константинопол. Според Дука за придвижването му са потребни шестдесет бивола и по двеста мъже от всяка страна, които да го крепят. Напред вървят петдесет дърводелци с двеста помощници и строят мостове. През март оръдието е на пет мили от обсадения град.

Подкрепленията, които достигат Константинопол от есента на 1452 г. до следващата пролет, са незначителни пред войските, събрани от султана. В началото на октомври 1452 г. Барбаро отбелязва идването на своя сънародник Габриеле Тревизан с две галери и на още три галери на Републиката от черноморското пристанище Тана (Азов). Тревизан е дошъл по нареждане на Сената от 30 август 1452 г. - инструкцията е да отплава за Константинопол и ако градът е в опасност да остане и да подпомага отбраната. В същия ден сенаторите изпращат посланик при неаполитанския крал, за да го осведомят за своите действия и да го накарат да предостави кораби срещу турците. Това им усилие е напразно. През февруари 1453 г., когато екипажите на завръщащите се от изток търговски кораби описват мащабите на Мехмедовите операции, венецианците решават да увеличат помощта си. Те незабавно въоръжават два кораба с по четиристотин войника и избират капитан на строящите се в момента петнадесет други съда. Няколко дни по-късно Сеньорията безуспешно настоява пред Фридрих III, владетелят на Свещената римска империя, пред унгарския крал Ладислас V и папа Николай V да се присъединят към нейните действия.

Все пак в обсадения град идват подкрепления. На 26 октомври Барбаро записва в дневника си пристигането на генуезки кораб с контингент от двеста войника, между които стрелци с арбалет и артилеристи. На борда са още Изидор Киевски и хиоският архиепископ Леонардо, изпратени от папата да реализират църковната уния. На 13 декември 1452 г. в храма „Св. София" кардиналът и императорът присъстват на обща литургия, с която предизвикват враждебността на столичните миряни и духовници. Дука съобщава, че константинополските монаси го карат да отбележи тяхното отхвърляне на унията. Това се отнася за преобладаващата част от клира. Дука описва и формирането на антиунионистка партия около Схоларий в манастира „Пантократор". Столичани анатемосват обединението на църквите. Леонардо отбелязва враждебността и на великия дукс Лукас Нотарас. Нему Дука приписва думите: „По-добре да видя в града турска чалма, нежели латинска митра". Императорът е принуден да продължи схизмата в замяна на участието в отбраната на корпус от двеста бойци, доведени от духовенството.

Цената на венецианската подкрепа е по-скромна. На 17 декември 1452 г. венецианците в Константинопол решават две техни леки и три търговски галери да подпомогнат защитата срещу четиристотин дуката месечно и провизии за екипажите. В това време повечето им сънародници-търговци също избират да останат в обсадения град. Той получава най-значителното подкрепление на 26 януари 1453 г. Тогава пристигат два големи кораба на генуезеца Джовани Джустиниани със седемстотин войника, както посочва Барбаро в своя дневник. Императорът поставя Джустиниани начело на сухопътната отбрана и му нарежда да следи развоя на събитията от градските стени. Месец по-късно столицата губи толкова защитници, колкото е довел генуезецът. На 26 февруари Барбаро отбелязва, че - в разрез с решението на съвета на венецианците в Константинопол - от града напускат седемстотин души. Те отплуват с един кораб за Републиката и с други шест за Крит.

Все пак много венецианци, включително Николо Барбаро, остават. Сфранцес има задачата да преброи онези, които могат да бранят градските стени. „С много мъка и отчаяние" той съобщава на императора, че това са само 4773 гърци и двеста чужденци. Решението на венецианците да участват в защитата и дебаркирането на Джустиниани увеличават броя на чужденците, а по всичко личи, че в сраженията участват и много повече гърци. Но тяхната сила е многократно по-малка от вражеската и бранителите са достатъчни само за защита на външните градски стени4. През ранната пролет на 1453 г. императорът издава последни заповеди за поправки на укрепленията. Той преценява, че те са най-слаби в северозападния ъгъл при двореца и нарежда на венецианците от Тана да изкопаят там ров с дълбочина осем стъпки. Това според Барбаро става на 14 март. На Възкресение, 31 март, същите хора под надзора на василевса правят в близост още един ров. Два дни по-късно Константин заповядва на някой си Бартоломео Салиго да препречи Златния рог с верига от „грамадни кръгли парчета дърво, свързани с големи железни гвоздеи и скоби", както я описва Барбаро. Според него веригата се пази от пет генуезки, три критски и един арагонски кораб. Тя е от огромно значение за защитата. Златният рог е естественото пристанище на града, а също така и естествена водна преграда пред крепостните стени. Предотвратявайки достъпа на турските кораби в залива, императорът препятства възможността за атака срещу стените по протежение на брега, а това дава възможност да се съсредоточат повече бойци по стените откъм сушата.

Оттам те за пръв път виждат вражеската войска. На 5 април Барбаро записва, че час преди изгрев султанът „дойде пред Константинопол със сто и шестдесет хиляди души и се разположи на две и половина мили от стените". Два дни по-късно „с голяма част от армията си той се премести на четвърт миля от стените и хората му се разпръснаха по цялата им дължина", от Златната врата на Мраморно море на юг до ъгъла между стените на сушата и пристанището на северозапад. Мехмед разполага шатрата си в лагера на еничарите срещу Романовата врата (Топкапъ), по средата между Златния рог и морето. Според Турсун бей войските са дислоцирани така: лявото крило, към Златния рог е съставено от анатолийските части начело с Исхак паша; румелийците на Дайъ Караджа са вдясно, към морето. Константин Михайлович си спомня, че на сръбския контингент е наредено да се разположи срещу Адрианополската врата (Едирнекапъ), между Романовата врата и Златния рог. След разпределението на корпусите, османците започват да поставят оръдията и балистите в окопите под стените и издигат „прегради от клони...за защита на войниците" и обсадната техника. Най-мощните оръдия са срещу Калигария и Романовата врата. През това време и сръбските сапьори подкопават крепостта.

На 12 април османският флот, съставен според Барбаро от сто и четиридесет кораба, хвърля котва при Колоните (Долмабахче) на Босфора. В дните след пристигането на Мехмедовата войска император Константин разпределя защитата на отделните участъци от стените между градските първенци. Барбаро изброява четирима венециански благородници, разположени на портите към сушата; венецианският байло брани императорския дворец; дуксът Лукас Нотарас със сто кавалеристи патрулира край пристанището, а самият василевс е на Златната порта. Джовани Джустиниани е на Романовата порта срещу лагера на Мехмед, макар че Барбаро не споменава това. Защитниците бдят денонощно. На 12 април Барбаро записва, че в Галата са изпратени още двама съгледвачи, които да следят маневрите на новопристигналия флот.

Корабите не се помръдват. Барбаро съобщава, че и сухопътната войска не се придвижва, с изключение на един корпус, който се появява непосредствено под стените и през нощта на 18 април води четиричасова битка и дава много жертви. Няма общ щурм. Артилерията бомбардира стените денонощно в продължение на една седмица. Тогава на 20 април османците претърпяват поражение.

Барбаро пише: „В три часа се появиха четири големи кораба, които плаваха към Дарданелите от запад". Според Леонардо три от тях са генуезки и карат войници, оръжия и храни, а четвъртият е на императора и превозва жито. Константиновият товарен кораб е същият, който според Дука е изпратен на Хиос за провизии по-рано през годината. По-нататък Барбаро разказва, че вятърът стихва и корабите остават на място. В този момент османските галери излизат от пристана си „с крясъци и под звуците на чинели...загребаха с пълна сила, като да бяха сигурни, че ще победят враговете си". Те обкръжават четирите християнски съда - „около единия имаше пет галери, около другия тридесет леки галери, а третият беше притиснат от четиридесет транспортни кораба", но в двучасовата битка няма победител. Леонардо Хиоски твърди, че според шпиони и турски пленници в османския флот има десет хиляди жертви, а в християнския - само няколко ранени. Вечерта четирите кораба влизат в пристанището. Барбаро описва как на следния ден Мехмед идва с десетхилядна кавалерия при Колоните и отнема на адмирала Балтаоглу Сюлейман всичките му постове и имоти.

След поражението на Балтаоглу, султанът получава писмо от своя духовен наставник Акшемседдин, предстоятел на дервишкия орден Байрами. Акшемседдин пише, че разгромът на флота причинил на владетеля „скръб и печал" и позволил на някои хора „злонамерено" да упрекнат Мехмед в „погрешни преценки и неефективно командване". Самият духовник е обвинен, че отправял „напразни молитви" и давал „лъжливи вещания за успех". Акшемседдин отвръща, че получил свише знак за победа и настоява султанът да разпореди „строго наказание - отстраняване от пост и жесток бой" за онези, които се съмняват и колебаят5.

Великият везир Халил Чандарлъ стои начело на тези, които сеят съмнения. Между него и султана гори ненавист. Освен това везирът е против обсадата от самото й начало. През 1443-1444 г. той вижда, че византийският император може да организира обща християнска атака срещу османските владения, Леонардо, както и други източници може би с основание приписват на Халил предупреждението, че обсадата на Константинопол, сам по себе си могъща крепост, ще доведе до латински ответен удар. Като че ли великият везир има и лични причини да се противопостави на Мехмедовото решение. И преди обсадата той се слави като приятел на византийците. Ашъкпашазаде и Дука използват идентичен израз, за да го обрисуват като човек, „близък на неверниците". По време на обсадата везирът съдейства на защитниците. Леонардо Хиоски пише, че той е „благоразположен към християните" и го нарича „нашият приятел, везирът Халил". Той попречил на изработването на още едно огромно оръдие за османската артилерия. Не само Халил се противопоставя на обсадата. Тедалди съобщава за „капитани и други", които осведомяват защитниците за султановите маневри и за решенията на Дивана. Те съставят партията на Халил, срещу която, според Тедалди, е вторият везир Заганос паша. Заганос подкрепя продължаването на обсадата. С неуспеха на флота от 20 април като че ли позицията на Чандарлъ се оправдава.

Самият султан е склонен да поддържа обсадата и едно събитие в деня след провала на Балтаоглу сякаш го уверява в правотата на Заганос и Акшемседдин. На 21 април голямото оръдие разрушава едната кула на Романовата врата и част от стената. Барбаро съобщава, че защитниците възстановяват щетите с пръст и камъни под непрестанния обстрел на противника. След този случай страхът от щурм нараства.

Но въпреки това мащабни действия не последват. Очевидно султанът и съветниците му решават, че ударът откъм сушата ще успее само ако отклонят част от бранителите към практически незащитеното пристанище. Това означава османският флот да влезе в Златния рог, независимо от веригата и християнските кораби. Вместо да разкъса блокадата, султанът заповядва на екипажите да прокарат път от смазани дървени трупи от Босфора през хълма зад Галата до Златния рог. След това, пише Барбаро, на 22 април те изтеглят седемдесет и две леки галери през възвишението и ги пускат във водите на пристанището. Тедалди съобщава, че операцията се води от Заганос паша. Според Барбаро, венецианците се опитват да го спрат.

На 23 април техният Съвет на дванадесетте решава да подпали османските кораби в Златния рог. На другия ден венецианците натъпкват два доста големи кораба с вълна и вата срещу оръдейните изстрели; две галери теглят тези съдове, ескортирани от няколко по-леки въоръжени кораба. Два часа преди изгрев на 28 април двата големи кораба, две обикновени и три леки галери и няколко бригантини, натоварени с катран и съчки, потеглят към пристанището. Замисълът на венецианците не успява - според Барбаро, който по обясними причини злепоставя Генуа, генуезците от Галата ги убеждават да отложат операцията, а междувременно осведомяват султана за начинанието. Мехмед разполага четири оръдия от двете страни на пристанището. Те потапят една от венецианските леки галери и повреждат кораба на Тревизан. Тогава останалите леки галери се връщат и турците нападат двата големи кораба. В продължение на два часа се води ожесточена битка. След нея враждуващите ескадри се завръщат в пристаните си.

На 3 май защитниците отново се опитват да прогонят османските кораби с артилерийски обстрел от едно оръдие на Водната порта срещу Галата. В отговор султановата армия разполага три оръдия в близост до флота и започва денонощни бомбардировки. Това продължава десет дни. На 5 май турците слагат над Галата още оръдия, които принуждават християнските кораби да търсят укритие под стената и потапят един генуезки търговски съд.

На 1-2 май Барбаро за пръв път отбелязва недостиг на провизии, „особено на вино и други жизненоважни неща", в обсадения по суша и море град. В полунощ на 3 май император Константин праща една маскирана като турски кораб венецианска бригантина в Егейско море. Тя трябва да намери флота на Републиката и да накара Джакомо Лоредан да дойде час по-скоро в Града. По време на операцията защитниците очакват катастрофа. На 6 май бомбардировките се придружават от викове и барабанен тътен; на 7 май „в четири часа през нощта" тридесет хиляди турци със стенобитни машини завързват тричасово сражение. Барбаро очаква масиран щурм, но християните отбиват удара на споменатия корпус и изтласкват още един османски отряд, който подпалва вратата при Двореца. След пет дни е отразена нова среднощна атака срещу Двореца, този път от петдесет хиляди турци. Вероятно тъкмо този провал принуждава Мехмед да докара на 14 май оръдията от хълма над Галата „на едно място, откъдето могат да обстрелват портата, наречена Хиниго, до двореца на пресветлия император". Там османската артилерия няма успех и се мести при Романовата порта, където събаря големи части от стената. Защитниците възстановяват пораженията с бурета, клони, пръст и каквото им попадне и разполагат там триста души. Както тенденциозно отбелязва Барбаро, тези мъже „всички са чужденци и няма между тях нито един грък, понеже гърците са страхливи", но пропуска да каже, че чужденците са под командването на Джустиниани и че самият император идва на мястото на пробива.

По това време над двореца надвисва нова опасност. При Калигарската порта (Егрикапъ) през нощта на 16 май защитниците откриват канал, който според Барбаро започва на половин миля от стената и минава под нея. Дуксът Лукас Нотарас съобщава за това на императора и получава заповед да събере опитни сапьори. Сред тях най-важен е един шотландец от хората на Джустиниани, Джон Грант, споменат от Леонардо Хиоски. Водени от Грант, сапьорите прокопават шахта, през която задушават нападателите със серни изпарения, а после зариват техния проход. На 22 май в близост е открит и изгорен втори тунел, а на следващия ден - още един. Сега, според записката на Барбаро за тази дата, защитниците пленяват двама вражески сапьори и изтръгват от тях сведения за останалите изкопи. След това ги обезглавяват и ги хвърлят от стената за ярост на противника. На 24 май край Калигария е намерен четвърти тунел - вероятно по разкритията на пленниците. Гърците успяват да го запълнят, преди султановите войници да възпламенят подпорите на тавана му. На 25 май е открит пети тунел. Защитниците пресичат всички опити за подкопаване на стените.

Междувременно обаче обсадените трябва безпомощно да наблюдават издигането на нова обсадна кула „на едно място, наречено Креша...на края на окопа, по-висока от стените на барбикана". Тази кула е затрупана отвътре и отвън с пръст до половина и пo нея са окачени камилски кожи - кулата издържа на обстрел от оръдията и арбалетите. От османския лагер до кулата води покрит пасаж. Императорът и приближените му в ужас гледат това съоръжение. По-късно Барбаро отбелязва, че то изиграва важна роля за падането на града. На 19 май венецианецът записва как турците започват изграждането на мост от „навързани здраво големи бъчви и греди" през пристанището, от Галата до Константинопол. Според Тедалди и кулата, и мостът са дело на Заганос паша.

Щурмът наближава. Преди изгрев на 21 май османският флот потегля от Колоните. Целият град, пише Барбаро, се хвърля към оръжията в очакване на нападение. То не идва. Корабите се връщат в пристанището си. На 24 май „турците яростно нападаха стените с оръдеен и пушечен огън и безброй стрели". Нa 26 май от два часа след залез до полунощ в османския лагер пламтят огньове - по два в палатка - а султановите войници надават пронизителни викове „по езически обичай". В града настъпва паника. Това продължава до зори на 27 май. Не спира и унищожителният обстрел на стените около Романовата порта. На 28 май под звуците на зурни султанът разполага армията в позиция за атака. През деня до стените са докарани около две хиляди стълби; войниците, които ги издигат, се прикриват с плетове. Султанът дава инструкции на своя адмирал и се връща в лагера. Огньовете и крясъците не секват до полунощ.

Константинополските камбани бият цял ден, докато защитниците заемат места по стените. Барбаро отбелязва сред тях и жени и деца, които носят камъни и ги хвърлят по турците. Ако не друг, поне императорът е наясно, че столицата му няма да получи помощ отвън - бригантината се е върнала на 23 май, без да открие венецианския флот.

Но тъкмо страхът от идването на този флот ускорява последния османски щурм. Леонардо и Тедалди предават съдържанието на посланията, донесени на Константин от хората на Халил Чандарлъ. Според едно от тях, получено непосредствено след 20 май, шпиони докладвали на османците, че от Италия плават галери, и - погрешно - че Хуниади е тръгнал срещу султана по Дунава. Мехмед начаса свиква съвет, който според Тедалди заседава четири дни. Халил Чандарлъ упорства против обсадата, а Заганос и - във версията на Леонардо - Турахан и Шехабеддин паша, са за нейното продължаване. Когато партията на Заганос убеждава султана да заповяда последен удар, Халил изпраща вест до християните да удържат атаките два- три дни, след което Мехмед ще се оттегли. Леонардо твърди, че той увещава императора „да не се бои от безразсъдствата на един пиян младеж". Междувременно султанът инструктира глашатаите да съобщят, че позволява градът да бъде разграбен и нарежда тридневен пост преди сряда, 29 май.

Щурмът започва в този ден, в три часа преди изгрев по преценката на Барбаро. Той описва идването на султана пред стените на Константинопол. Мехмед разделя хората си на три групи от по петдесет хиляди души. Първата група, пише Барбаро, са християни, „държани против волята им в неговия лагер"; втората група са бойци „със слаби качества", а третата - еничари. Първите изправят стълбите и започват да се изкачват по стените, но защитниците ги събарят и убиват с камъни много от тях. Когато оцелелите опитват да отстъпят, втората група нападатели ги изтласква напред към смъртта им. Щом черковните камбани свикват гражданите на Константинопол за отбрана, тази втора вълна султанови войници се впуска „като отвързани лъвове срещу стените при Романовата порта". Атаката им не сполучва и - докато те се изтеглят - защитниците обстрелват с арбалети и артилерия техния лагер. След това еничарите заедно със султана започват третия щурм срещу Константинопол. На зазоряване около триста турци влизат в барбикана при Романовата порта през пробив, направен от голямото оръдие. Барбаро записва, че те са отблъснати от гърците и венецианците, но това е временен успех. Оръдието на Урбан стреля отново и „за четвърт час във външното укрепление с пъклени крясъци влязоха над тридесет хиляди турци". От разказа на Леонард става ясно, че те нахлуват, когато отломките от стените запълват рова и изтощените бранители се отдръпват. След това, продължава описанието на Барбаро, въпреки многото жертви „във външното укрепление нахлуха най-малко седемдесет хиляди турци...и скоро барбиканите бяха пълни от край до край с турци - цели шест мили". Защитниците убиват толкова от тях, че „и четиридесет каруци не ще ги откарат". Нападателите все още не могат да проникнат през вътрешната стена на града.

Съдбата обаче се намесва в тяхна полза. Според всички описания на обсадата Джустиниани е ранен, напуска поста си и, по думите на Барбаро, „избяга на своя кораб, който стоеше на котва". Оттам според Леонардо той се отправя към Хиос. Тедалди твърди, че Джустиниани просто търси лекар и оставя двама свои сънародници да го заместват. Причината за тръгването му не е от значение, последиците са по-важни - неговите хора изоставят Романовата порта. Леонардо Хиоски си спомня: „След това турците преминаха външната стена и оттам хвърляха камъни по онези от нас, които бяхме останали". Османците влизат в Константинопол при Романовата порта. В Златния рог техните кораби, водени от Заганос паша, продължават безплодните си атаки срещу Фанари (Фенер) без да знаят, че сухопътната армия вече е в града. Но когато виждат султановото знаме, развяващо се над Константинопол, те изоставят корабите си и влизат в столицата, вероятно откъм сушата, както пише Барбаро, за да плячкосват. Останалата част от флота дебаркира в еврейския квартал, където има „големи богатства, особено скъпоценни камъни".

Султановите войници започват да грабят града. Барбаро си спомня как група турци влезли в една сграда и окачили пред нея флаг, та останалите нападатели да търсят плячка другаде. Според венецианеца по черквите, манастирите и къщите има двеста хиляди такива знамена. „Те разбиваха ковчежета с брадви, копаеха в земята за съкровища и ги намираха, стари и нови, в такова изобилие, че никой град по това време не можеше да се мери по богатство с този", пише Леонардо. Духовниците, които преживяват обсадата, са много подробни в разказите за ограбването на „Света София". Там според Леонардо нашествениците поругават християнските светини и напълват торбите си със златна и сребърна утвар и икони. „Те скачаха върху олтарите и подиграваха нашата вяра и християнските обреди...Разхвърляха светите мощи сякаш бяха някакви презрени вещи. Предпочитам да подмина с мълчание стореното с потирите и одеждите...Те събаряха паметници от прекрасен прозирен мрамор и ги разбиваха на парчета", пише Изидор Киевски на кардинал Висарион в Рим.

Хората също са плячка. „Те насилваха жените и безчестяха младежите и след три дни се върнаха в лагера си с шестдесет хиляди пленници християни", разказва Леонардо Хиоски. „Да можехте, o слънце и земя, да видите как турските роби и най-низши люде отвличат и делят млади благороднички, девици и монахини и ги откарват от града не като волове или овце или други хрисими домашни животни, а като че са дива, страшна, свирепа и жестока глутница, обкръжена отвсякъде от мечовете на наемници, стражи и убийци", пише Изидор. Някои от богатите столичани, като Сфранцес, откупват живота си, младите са продадени в робство, но огромна част от гражданите намират смъртта си в клането. Както се изразява Барбаро, „в града кръвта се стичаше като дъждовна вода след внезапна буря, а труповете на турците и християните бяха изхвърлени в Проливите и се носеха към морето като пъпеши по канал". Самият Барбаро напуска Константинопол на 29 май по пладне, когато вдигат котва венецианските галери. Тръгват четиристотин от оцелелите. Сред тях е и Тедалди, който посочва това число.

Мехмед влиза в Константинопол ден след войските си. Турсун бей го придружава в „Света София" и го чува как, гледайки руините под нозете си, рецитира: „Паякът е шамбелан в Купола на Хосрев, а бухалът отброява часовете в Замъка на Афрасияб". След това, продължава панегиристът, „султанът рече: А сега към по-важни дела!, след което триумфално тръгна с коня си към войските". Султанът свиква съвет, на който присъстват и по-видните пленници. Някои от тях той пощадява и взема на служба. Везирът Рум Мехмед паша например може да е от онези „младежи от най-добрите фамилии", които Завоевателят взема като свой дял от плячката. Други са екзекутирани. Във всички разкази за обсадата е описана гибелта на великия дукс Лукас Нотарас и семейството му. Според Леонардо убити са и венецианският байло, и арагонският консул със синовете им. Седем венециански благородници, сред които Катарин Контарини, се откупват за по седем хиляди дуката. Някои първенци загиват по време на обсадата и финалния щурм - сред тях са претендентът за османския престол Орхан и последният византийски император Константин XI. Дука обрисува столицата така: „...A Градът беше пуст, лежеше мъртъв, гол, притихнал, нямаше ни форма, ни хубост".

По същото време пада генуезкият квартал на Града - Галата. На 23 юни 1453 г. последният му независим управител Анджело Джовани Ломелино пише до своя брат как повечето граждани и дори членовете на неговото домакинство са отишли да защитават Константинопол. Но с падането на Града Анджело се вижда принуден да се покори на султана и да му прати дарове. Мехмед, продължава писмото, се разгневява и заявява, че без подкрепата на Галата Константинопол би паднал на първия ден. Той иска Галата да се предаде. Ломелино се съгласява. Султанът го посещава два пъти и нарежда да бъдат разрушени укрепленията и кулата на Светия Кръст, като се запази само стената към морето. Галата загубва своята независимост. Но според договора, който Мехмед сключва в присъствието на посланиците, генуезците получават правото да търгуват и пътуват свободно, да притежават собственост и да изповядват вярата си. Договорът забранява на турци да се заселват в Галата „освен високопоставените или в случай, че са изпратени от Наше Величество роби, които да наглеждат жителите". Генуезците сами събират данъците, дължими на султана6. За известно време Галата остава самоуправляващ се град.

В Константинопол пък е назначен османски управител, когото Турсун бей назовава Каръштъран Сюлейман. Той е натоварен със задачата да възстанови града и да го засели. Издигането на новата османска столица върху византийските руини занимава Мехмед до края на дните му. През лятото на 1453 г. той заповядва ремонт на укрепленията. Дука съобщава, че през август каменоделци подготвят материал за стените. Отново според Дука, пет години по-късно започва строежът на крепостта Йеди куле на Мраморно море. Мехмед възстановява „Света София", превръща я в джамия и тогава, ако Дука е точен, издава първия от множеството свои декрети за оживяването на града. Той заповядва на над петстотин семейства, регистрирани в „източните и западните провинции", да се заселят в новата столица до края на септември под страх от смъртно наказание. За да насърчи поданиците си, султанът повелява опразнените константинополски къщи да се получават безплатно. Решението се радва на такава популярност, че три години по- късно, когато Мехмед налага данък на базата на регистъра, съставен от Турсун бей и баща му, избухват безредици и владетелят се отказва от плана си. За себе си той изгражда нов дворец на Таврическия форум в центъра на столицата. През седемдесетте години султанът се мести в палата Топкапъ7.

В средата на юни 1453 г. той се връща в Одрин и върху великия везир Халил Чандарлъ се стоварва цялата султанова мъст. Леонардо Хиоски описва сцена, на която може би е бил свидетел. Непосредствено след падането на Константинопол Лукас Нотарас съобщава на султана, че „Халил често пишел на императора, разубеждавал го да не търси мир и му внушавал да не се предава". Това разкритие довежда Мехмед до ярост и „той нареди Халил да бъде заловен и затворен и да му се отнемат всички богатства и владения; и след това даде заповед да го докарат в Адрианопол и да го убият". Ашъкпашазаде също описва ареста на Халил Чандарлъ „заедно със синовете и домашните му" като добавя, че намира множеството разкази за събитието прекалено добре познати, та да ги повтаря. С екзекуцията на Халил султанът се освобождава от един свой личен враг и от влиянието на бащините си съветници. Така той намалява и могъществото на фамилията Чандарлъ, която е монополизирала поста на великия везир от времето на Мурад I насетне.

 

След обсадата

Около месец след бягството си от Константинопол, кардинал Изидор Киевски пристига в Крит. Оттам през юли 1453 г. той се обръща към папа Николай с две писма, в които разказва за падането на града и призовава светия отец да мобилизира „за християнската кауза подчинените му сили", особено „най-християнският и пресветъл римски император" - Фридрих III Хабсбургски. Кардиналът пише и ласкателно писмо до венецианския дож Франческо Фоскари и го убеждава да се включи в кръстоносния поход като „върховен предводител в това велико дело". Третото писмо на Изидор е към всички католици. Тук той обрисува пред предполагаемите читатели султана, „предтечата на Антихриста", който се готви да опустоши Цикладите, да покори Унгария и да нахлуе в Италия. През август 1453г. и Леонард Хиоски изпраща на папата своя разказ за обсадата. Той също завършва с апел за кръстоносен поход „с увереност, че Всевишният ще ви вдъхнови за ответ".

Призивите към папата са безплодни - по време на обсадата той се ограничава само да разпореди на дубровнишкия архиепископ екипирането на пет галери на разноски на църквата. Това става през април 1453 г., когато вече е твърде късно. Нещо повече, подобно на своите предшественици, Николай иска да помогне на гърците единствено в замяна признаване върховенството на Рим над православната църква. Сега Константинополската патриаршия е в ръцете на султана, който е назначил за неин предстоятел антиуниониста Генадий (Георги) Схоларий, а папата е загубил и малкото си влияние над православните. Той вече няма импулс да организира кръстоносен поход в тяхна защита. Без резултат остават и молбите на Изидор към европейските монарси. След критските писма от лятото на 1453 г., през февруари 1455 г. той се обръща към бургундския дук Филип и го увещава „да вземе меча и кръста", убеден, че Филип и „другите принцове и господари по земята ще пожелаят да прегърнат каузата". Никой не прави това.

Единствените католически страни, които предприемат незабавни действия срещу османската офанзива са тези, чиито търговски и колониални интереси са в опасност след падането на Константинопол. За венецианците атаката срещу Евбея (Негропонте) вече е предстояща. През юли 1453 г. Сенатът решава да укрепи Халки, столицата на острова. Флотът, воден от Джакомо Лоредан, остава в Егейско море, а през август сенаторите гласуват кредитирането на петдесет нови галери. В края на месеца Лоредан приема поздравления за пленяването на седемнадесет турски леки галери край Фтелеон. Практическите действия са съпътствани от дипломатически ходове за намирането на съюзници. През юли 1453 г. с посредничеството на дубровнишкия архиепископ Венеция приканва папа Николай V да започне проповед за нов кръстоносен поход. На същия ден венецианският посланик в Неапол получава инструкции да преговаря за траен мир между Републиката и крал Алфонсо. Но най-важна е мисията на Бартломео Марчело.

На 17 юли 1453 г. той е натоварен да договори с Мехмед мир при условията, постигнати с неговия баща Мурад II. Освен това Марчело трябва да постигне освобождаването на венецианските пленници и да гарантира запазването на константинополската търговия на базата на споразуменията с Византия. Това пратеничество е от жизненоважно значение за интересите на Републиката в Леванта, но очевидно не хармонира с плановете за кръстоносен поход. Поради тази причина посланикът в Рим трябва да осведоми папата, че с него само се печели време пред непосредствените заплахи. По-вероятно е обаче намеренията за поход да са просто резервен вариант в случай, че Марчело се провали. През януари сенаторите съзират нова възможност - те упълномощават Марчело да предложи на султана петдесет хиляди дуката за Лемнос и други византийски острови, контролиращи плаването през Дарданелите.

Планът не успява заради интересите на други сили. На това място в своята История на Мехмед II Критовул от Имброс вмъква параграф за себе си. Той си спомня как по време на обсадата на Константинопол изпраща при султана делегация „да му даде егейските острови Имброс, Лемнос и Тасос, подчинени преди на константинополския император". Пратениците не се срещат с Мехмед - при падането на столицата те изплашени се връщат с бягащите италиански кораби. Когато слизат на острова и донасят вестта за превземането на Града, много от жителите на Лемнос и Имброс се подготвят за бягство - те очакват турският флот да ги нападне. Тогава Критовул ги успокоява и изпраща доверен човек при османския адмирал Хамза в Галиполи. С помощта на дарове той трябва да го убеди да не атакува. Чрез адмирала Критовул изпраща имброския свещеник и кефалията при султана да му предадат островите „и да измолят гражданите да си останат по старому, като му обещаят да плащат каквито и данъци да наложи ...и да приемат назначен от него управител". В двора на Мехмед те се натъкват на пратеници на Паламеде Гатилузо и на Дорино Гатилузо, генуезките управители на Енос на тракийския бряг и на Лесбос. С тяхно посредничество султанът дава Имброс на Паламеде, а Лемнос и Тасос - на Дорино, потвърждавайки едно по-раншно споразумение между Гатилузите и император Константин. Тъкмо такова разрешаване на въпроса, твърди Критовул, търси и неговото пратеничество.

Венецианците бързо контрират този успех на фамилията Гатилузо. На 4 февруари 1454 г. Сенатът приветства Джакомо Лоредан за анексията на островите Скирос, Скиатос и Скопелос, които пазят Негропонте от север. Скиатос и Скопелос са принадлежали на Дорино Гатилузо, който се опитва да си ги върне чрез султана. Когато османските пратеници пожелават да узнаят причината за отнемането на островите, Сенатът отговаря, че това е „военен трофей" и няма да бъде отстъпен никому. През август 1454 г. все пак намиращият се в Истанбул Бартоломео Марчело е инструктиран да предложи на Дорино компенсация, ако той си поиска островите. Междувременно там са назначени венециански управители, а укрепленията са ремонтирани.

Венецианците не са спокойни и за колониите си на Пелопонес. Тревогите са причинени не от паниката след падането на столицата, а от бунта на пелопонеските албанци срещу деспотите Тома и Димитър Палеолог. Според Сфранцес въстанието започва през есента на 1453 г., когато албанците обявяват за деспот един вожд, на когото дават византийското име Михаил Кантакузин. През декември на полуострова идва Юмер, син на Турахан. Той воюва срещу албанците на страната на деспотите, които в замяна освобождават пленения му брат. Въстанието обаче продължава. Венеция е силно обезпокоена от него и през юли Сенатът решава да изпрати в Пелопонес Витор Капело, който да помири албанците с деспотите и самите деспоти помежду им, тъй като военните им действия правят възможни нахлуванията на османците и на други сили. Капело получава инструкциите си в средата на юли. Наредено му е, в случай че генуезците или арагонците опитат да окупират полуострова, да организира с Джакомо Лоредан присъединяването на „онези райони от Пелопонес, разположени на морето, които прецените най-изгодни за нашата власт". През септември той е натоварен да проучи възможността деспотите да предоставят на Венеция всички или поне част от земите си, като при това да изтъкне, че „единствената цел е да се предотврати превземане от османците". Но Капело не постига нищо, понеже, както пише Сфранцес, през октомври 1454 г. „Турахан и синовете му с голяма войска отишли на помощ на деспотите - владетели на Морея, победили албанците, нанесли им много щети и прогонили лъже-деспота". Потушаването на албанското въстание лишава венецианците от претекста, под който те са се надявали да увеличат пелопонеските си владения и поставя деспотите под господството на султана.

По това време обаче Републиката е постигнала основната си цел. На 18 април 1454 г. Бартоломео Марчело сключва със султана договор, по силата на който тя може да търгува в Истанбул срещу мито от два процента и да има своя колония с байло в Града8. Договорът дава сигурност за търговията. Той позволява на венецианците да отклонят призивите за кръстоносен поход, идващи от Имперското съсловно събрание в Регенсбург, което е започнало заседанията си, когато мисията на Марчело се е увенчала с успех.

 

Сръбските кампании, 1454 и 1455 г.

Мехмед изглежда е наясно, че католическите планове за кръстоносен поход са напълно нереалистични и не могат да му попречат да започне нова кампания. Целта й е известна на Джовани Ломелино още през юни 1453 г., когато той пише на брат си: „той е поискал от деспота на Сърбия някои земи, владени от баща му [Мурад II] и които господин деспотът не е склонен да отстъпи". Очевидно става дума за териториите, върнати от Мурад II на Георги Бранкович по силата на Одринския договор от 1444 г. В края на април 1454 г. Мехмед повежда армията си, за да ги получи със сила.

Вероятно Дука правилно преценява, че основната задача на експедицията е превземането на Смедерево - крепостта, която контролира преминаването в Унгария през Дунава. Мехмед се отправя от Одрин към София, където според Дука оставя по-голямата част от войската си с везирите, а той сам тръгва към Сърбия с двадесет хиляди пехотинци. Но султанът не успява да завладее Смедерево. Това сведение се потвърждава от Нешри и от неговия анонимен източник. Събитието не е отбелязано от друг османски извор. Техните версии за кампанията като цяло посочват завладяването на две крепости, наречени Сивридже хисар и Омул, явно в долината на р. Морава. Най-подробно за тяхното падане пише Кемалпашазаде. Той съобщава, че анатолийският бейлербей Исхак паша покорява Сивридже хисар с войските от своята провинция, а Омул пада под ударите на румелийската армия и еничарите, предвождани от самия султан. Изглежда, Мехмед оставя османски отряди в Сърбия и се оттегля. Датата и мястото на издаване на един негов ферман показват, че в края на август 1454 г. той се намира в София9. Оттам, според Дука, султанът се връща в Одрин и заселва полагащите му се четири хиляди сръбски пленници в селата около Истанбул.

Непосредствено след оттеглянето на Мехмед, унгарците предприемат ответен удар. Едно писмо от Сребреница до Дубровник от 10 октомври 1454 г. съобщава, че на 20 септември Хуниади е преминал Дунав, навлязъл е в Сърбия и е разгромил един османски отряд при Крушевац10. Вероятно това е причината султановата армия да изостави Сивридже хисар и Омул, макар че във версията на Кемалпашазаде тези крепости са върнати на Георги Бранкович от Мехмед, който сключва мир след като деспотът става османски васал и се съгласява да плаща годишен данък. Какъвто и да е точният развой на събитията, ясно е, че османците нямат териториални придобивки в Сърбия. Пропускането на тази кампания от Ашъкпашазаде и Турсун бей, като че ли е потвърждение за нейния неуспех.

През 1455 г. Мехмед отново се отправя към деспотството. Сега целите му са други и той не минава през София, а от юг, през Кюстендил. За това свидетелства Константин Михайлович, който е пленен след като рударският град Ново Бърдо капитулира на 1 юни пред обсаждащата го османска армия. Михайлович си припомня как Мехмед заповядва на гражданите да излизат само през една врата, за да ги „сортира". „Най- важните и лични хора" са обезглавени, между турците са разпределени седемдесет и четири девойки, а триста и двадесет момчета са определени за служба в еничарския корпус. Останалите възрастни са оставени да се завърнат по домовете си, а имуществото им остава непокътнато. След това Константин и събратята му по пленничество са откарани на изток в Анатолия. Османците обсаждат Трепча, западно от Ново Бърдо. Ашъкпашазаде пише, че външните стени падат бързо, но цитаделата се държи дълго. След падането и на този град, султановите войски превземат целия сребродобивен район в Южна Сърбия „до Морава, като оставиха на деспота земята от Морава до Смедерево", уточнява Константин Михайлович. В началото на август 1455 г. Мехмед като че ли се е върнал в Одрин, защото тогава пред него се явява Дука и му предава дължимия от Доменико Гатилузо данък за Лесбос и Лемнос.

 

Превземането на Стара и Нова Фокея, Eнoc u Атина, 1455-1456 г.

Сръбските кампании са най-важните дела на султана през 1454 и 1455 г., но за тези години по-добре засвидетелствани са действията му в района на Егейско море, защото в тях лично участват Дука и Критовул. През 1454 г., разказва Дука, Мехмед посреща посланици от Родос с искане за свободна търговия в Югозападна Мала Азия. В отговор при Великия магистър заминава султанов пратеник с искане за трибут. Магистърът отказва и Мехмед оставя поданиците си да разграбят Родос и другите подвластни на хоспиталиерите острови, а през пролетта изпраща в Егейско море флота начело с адмирала Хамза. Той е посрещнат в Лесбос от Дука, който му предава щедрите подаръци на Доменико Гатилузо. Край Хиос обаче се завързва сражение, тъй като островитяните отказват да върнат сумите, дължими на някой си Франческо Драпери, които сега султанът иска за себе си. Хамза не съумява да получи парите и отплава към Родос. Стените там му се виждат прекомерно здрави и той тръгва към Кос, но този остров е изоставен. Жителите му са избягали в Рахея и османците отиват там. Хамза не успява да превземе крепостта, но опустошенията, нанесени от османския флот и от набезите откъм Анатолия трябва да са били по-големи, отколкото описва Дука. Една съвременна Кратка хроника съобщава: „Нисирос и Калимнос - островите край Родос - бяха напълно разграбени от кораби, дошли от Стробилос и Милет. Нерацея и Перипатос и крепостта на Кос бяха изгорени от флота, който дойде от Галиполи". Хамза се връща на Хиос, където галерата му е потопена от италианци и гърци, качили се на борда й, за да преследват шайка турски разбойници. На Лесбос Доменико Гатилузо отново му урежда тържествено посрещане и адмиралът се завръща в Одрин през Галиполи. Султанът страшно се разгневява за загубата на галерата и не само уволнява Хамза, но и „обяви безпощадна война на Хиос", пише Дука.

По-точно би било да се каже, че той обявява война на всички генуезки владения в Егейско море. През август 1455 г., когато Дука доставя данъка на Доменико Гатилузо, везирите искат Доменико да се яви лично, за да получи управлението на Лесбос „от ръцете на върховния владетел". През есента Доменико и Дука посещават султана, който отседнал в българския град Златица, за да се предпази от върлуващата в Тракия чума. Дука посочва имената на везирите - Саид Ахмед паша и Махмуд паша - чрез които Мехмед изисква двойно по-висок от дотогавашния данък за Лесбос и предаването на Тасос. Изглежда Доменико Гатилузо се отказва от този остров, но все пак успява да намали сумата на трибута. Заедно с Дука, той потвърждава договора с клетва и се завръща на Лесбос. Там узнава, че по време на тяхното пътуване в Егейско море е изпратена османска ескадра, водена от адмирал Юнус.

Според Дука, Юнус имал нареждане да нападне Хиос, но на излизане от Дарданелите флотът му е връхлетян от буря, която унищожава пет от двадесетте му кораба. Останалите се спасяват в пристанището Митилене на Лесбос. Там Николо Гатилузо, братът на управителя, дава тържество в чест на османския адмирал. На банкета, разказва Дука, Юнус иска за заложница тъщата на Доменико Гатилузо, представителка на благородната генуезка фамилия Джустиниани от Хиос. Николо отказва и гостът му си тръгва. Той не отплава към Хиос, а към генуезката колония Нова Фокея (Йени Фоча) на малоазийския бряг. Губернаторът се предава веднага и турците влизат в цитаделата. Оттам те пленяват търговци с техните стоки и стотина девойки и младежи. Юнус назначава османски началник и остава в града петнадесет дни, до 15 ноември 1455 г. Междувременно Дука е изпратен от Доменико Гатилузо в Истанбул, за да пледира срещу Юнус по въпроса за домениковата тъща. Молбите му остават напразни, а султанът внезапно прекратява случая, когато в столицата стига вест, че „един от неговите слуги", изпратен тайно, на 24 декември е превзел Стара Фокея (Фоча), владение на Доменико.

Истинската причина за завладяването на двете Фокеи е желанието на Мехмед да се сдобие с приходите от тамошните митници и особено много - със залежите от стипца. Подобни доводи го карат да нападне още едно владение на Гатилузиите - пристанището Енос на устието на Марица. Според Критовул Енос плаща на султана една пета от обилните си приходи от сол, но, както подсказват османските извори, сега той иска всичко да отиде в имперската хазна. Критовул, който се намира на близкия остров Имброс, участва твърде активно в последвалите събития. Мехмед, пише той, изпраща Юнус с десет галери от Галиполи към Енос, в чието пристанище адмиралът хвърля котва няколко дни по-късно. На 24 януари 1456 г. султанът лично потегля от Одрин за Енос с еничарите и „два конни ескадрона". По пътя армията е застигната от свирепи зимни бури. „Те бяха тъй измъчени - продължава разказа си Критовул - ...от мъглите и урвите и острите северни ветрове, тъй че много от пехотинците потънаха в снега и умряха ...Крайниците на мнозина измръзнаха и те изгубиха своите носове или уши или други телесни членове". Все пак войската се добира до Енос. Управителят Дорино Гатилузо се намира в Самотраки. Гражданите разбират, че не могат да се съпротивляват и изпращат делегация да предаде Енос. Везирът Махмуд паша се връща с пратениците. На следващия ден пристига и Мехмед. Три дни по-късно султанът напуска Енос, отнасяйки богатствата от двореца на Дорино и от домовете на богатите граждани. Отведени са и сто и петдесет момчета от благородни фамилии. През това време Юнус изпраща една галера да доведе Дорино от Самотраки, а той самият дебаркира на Имброс, прогонва служителите на Гатилузо и назначава Критовул за управител на острова. Дорино е компенсиран за загубата на Енос и островите с владание край Зъхна.

Следващата католическа фамилия, която губи своя патримониум, са флорентинците Ачаиуоли. Една флорентинска петиция от октомври 1458 г. съобщава, че „...през месец юни 1456 г. случи се по Божията воля, че градът Атина беше завладян от турците и много от тамошните християни бяха ограбени и изгонени"11. Сред изгонените са и авторите на петицията - Неродзо и Лаудамина Пити. Атинянинът Халкокондил разказва за падането на града следното: Нерио II Ачаиуоли умира през 1451 г. оставяйки вдовица, Киара Джорджо и малък син Франческо. Киара се омъжва за венецианския управител на Навплион и така предизвиква недоволството на атиняни. Те се оплакват на Мехмед. Племенникът на Нерио II - Франко Ачаиуоли, е в двора на султана и Мехмед го назначава на мястото на Киара и нейния съпруг. Франко затваря Киара в Мегара и нарежда тя да бъде убита. Съпругът й на свой ред се оплаква на султана. В отговор Мехмед изпраща Тураханоглу Юмер с тесалийската армия в Атина. Според тази версия Франко предава Атина, след като султанът му обещава Беотия, включително Тива. Кемалпашазаде пък пише, че Атина капитулира, след като Юмер заплашва да унищожи маслиновите насаждения, основният поминък на атиняни. И в двете версии Атина става османско владение.

 

Обсадата на Белград, 1456 г.

Според Кемалпашазаде вестта за падането на Атина намира султана в лагера му под Белград. Съвременните извори не пропускат да подчертаят, че този силно укрепен град е от ключово значение за защитата на Унгария и затова през 1456 г. Мехмед се заема да го завладее. Подготовката почва още през предходното лято. На 7 септември 1455 г. дубровничани изпращат на крал Ласло и на Ян Хуниади доклад за строежа на турски галери, които ще се отправят напролет по Дунава срещу Унгария. На 21 ноември те се обръщат към папата с отчаяна молба да прекрати разногласията и инертността на християнските владетели и да помогне на унгарците. На 15 април 1456 г. завръщащият се от Истанбул байло Бартоломео Марчело съобщава, че турците готвят кампания срещу Унгария. Дубровничани предават и това сведение на крал Ласло и Хуниади12. По това време и унгарците са започнали подготовка. На 6 февруари в Буда е свикано съсловното събрание, на което папският легат Хуан де Карвахал упълномощава минорита Джовани Капистрано да събира войски чрез проповядване на кръстоносен поход. На 6 април Събранието решава кампанията да започне през август13. Но през първата седмица на юли османците вече са пред Белград.

Хрониката на Кемалпашазаде е най-подробният турски извор за последвалото развитие на събитията. Разказът му се базира главно върху свидетелства на участниците в кампанията. Армията, пише той, се събра на Софийското поле и оттам се отправи към Сърбия. На великия везир Махмуд паша и на анатолийския бейлербей Исхак паша е наредено да докарат оръдията. От Скопие под Белград идва още артилерия - общо 28 батареи, според Якопо де Промонторио, генуезкия търговец на султана, който твърди, че придружавал Мехмед в тази кампания. Якопо съобщава и за изграждането през зимата на р. Морава, „в сръбската гора", на сто галери, които да нападнат Белград откъм реката14. Според съчинението на Кемалпашазаде, с изграждането на тези кораби е натоварен Заганос паша. Везирът съставя екипажите на галерите от еничари и азаби и изпраща румелийския бейлербей Дайъ Караджа с армията му по бреговете на Морава и Дунав, за да охранява придвижването на ескадрата.

От Жабари, източно от р. Морава и близо до вливането й в Дунав, Мехмед насочва към Белград сто конници, които да следят действията на унгарския крал. Друга група разузнавачи e натоварена да следи деспот Георги Бранкович и за целта поема към Смедерево. Първият отряд съобщава, че Хуниади вече е близо до Белград и е готов да даде сражение. Втората група донася, че деспотът, отчаян от османското напредване, както и от бунта на сина си Лазар, е изпратил посланик при крал Ласло, предлагайки му Голубац, Сребреница и половината от Ново Бърдо срещу унгарска помощ. В същия момент идват известия и от Дайъ Караджа - на отсрещния бряг на Дунав има огромна унгарска армия, а кралят приготвя и мощен флот. Тогава Мехмед изпраща войската към Смедерево, за да попречи на унгарците да нападнат отредите на румелийския бейлербей, придружаващи султановата ескадра. В Смедерево се завързва кратка битка между кавалерията на тамошния гарнизон и личната гвардия на султана, когато той идва на оглед в крепостта. На три дни път от Смедерево, на място, от което Белград се вижда, османците разполагат своя лагер. Те прекарват няколко дни в събиране на камъни и дървета за изграждането на прегради и окопи за оръдията. Това става през първата седмица на юли, според свидетелствата на Джовани де Талякоцо15, монах от обкръжението на де Капистрано.

От Жабари султанът изпраща и един отряд към Рудник, южно от Белград, за да попречи на сърбите да отрежат пътя за отстъпление на османците. През първата седмица край Белград Мехмед научава, че този отряд разгромил сръбски отряд от Сивридже хисар, който му устроил засада. След това султанът премества своя лагер по-близо до Белград. Бойците проучват удобните за нападение места и разполагат спрямо тях преградните съоръжения и артилерията. Но градът е ограден от две страни от реките Дунав и Сава, които османците трябва да блокират, за да спрат подкрепленията за гарнизона на крепостта. Част от флота е изпратен да блокира Дунава, но затварянето на Сава изисква да се мине точно под стените. Вместо да поемат този риск, обсаждащите войски пренасят останалите кораби по суша от Дунав в Сава. Друг проблем, по който размислят в османския лагер, е дали част от армията да се транспортира през реката и да пресрещне унгарците на Хуниади и де Капистрано и така да лиши Белград от идващата от север подкрепа. Ашъкпашазаде и Турсун бей съобщават, че Дайъ Караджа е привърженик на тази тактика и предлага да оглави операцията. Но султанът се вслушва в думите на по- разсъдливите си съветници и отхвърля плана като твърде опасен. Това позволява на унгарците да се придвижат свободно и подготвя събитията, които според Талякоцо се развиват на 14 юли, когато унгарските части влизат в Белград.

В този ден християнският дунавски флот напада османския. Унгарците, отбелязва Турсун бей, ползват предимството да плават по течението и получават подкрепа от крепостта в гръб на султановите кораби, които са отблъснати и разгромени. Така унгарците получават достъп до Белград. Султан Мехмед, продължава Турсун бей, нарежда незабавен щурм, преди Хуниади да успее да пренесе всичките си войски през реката. Призори, може би на 15 юли, кулите откъм сушата са разрушени от артилерийския обстрел. Османците влизат в укреплението, само за да попаднат в клопка, когато се пръсват да търсят плячка - пише Турсун бей. Унгарците ги изтласкват извън стените. Вечерта Хуниади влиза в Белград и присъствието на неговите бойци решава изхода от обсадата. При едно от тези сражения загива румелийският бейлербей, което може би също се отразява зле на османския боен дух. Дайъ Караджа, казва Ашъкпашазаде, намира смъртта си при рухването на една барикада след обстрел с фалконет от крепостната стена.

Тази фаза на обсадата Кемалпашазаде описва главно по данните на Турсун бей, но следващите му сведения са от участници и нея. Те разказват за последния щурм, който според християнските извори е на 21 юли. Войските на султана проникват през външната стена, но унгарците ги нападат от двете страни на пробива, затварят пътя им за отстъпление и ги избиват по улиците на града. По същото време и извън стените се води сражение. Когато османците отстъпват, Хуниади изпраща навън над тридесет хиляди пехотинци. Те отблъскват противника към лагера и убиват командира на еничарите. Изглежда, самият султан едва избягва смъртта. Кемалпашазаде разказва как Мехмед, след като вижда гибелта на еничерския командир, изтегля сабята си и се втурва срещу врага. След това хронистът цитира „човек, който видял случилото се" и описва как един унгарец, под прикритието на бронята на коня на убития еничар, напада султана. Източникът на Кемалпашазаде не може да каже какво става после, защото враговете атакуват от двете страни и „самият той побягнал от бойното поле" заедно с Исхакбейоглу Иса. Но бегълците са обвинени в малодушие и когато се връщат обратно, врагът вече е разгромен, а султанът се усмихва със сабята на своя нападател в ръка. След това Кемалпашазаде се позовава на „достоверен източник", според когото Мехмед убива още трима вражески войници и армията му изтласква хората на Хуниади в белградската цитадела. От тези свидетелства за султановия героизъм става ясно, че унгарците са много близо до смазването на османския лагер и разгромяването на вражеската войска. Това е последната битка при Белград. Скоро след 22 юли 1456 г. османската армия се изтегля.

 

Кръстоносният поход в Егейско море, 1456-1457 г.

През 1457 г. Мехмед изпраща войска срещу Скендербег в Албания. Според венецианския управител на Дурацо тя представлява „цялата мощ на Великия Турчин". През септември край Берат албанците разбиват тази армия16. В същата година султанът търпи загуби и в района на Егейско море.

През 1456 г. папа Калист III екипира шестнадесет галери и ги поставя под командването на кардинал Лодовико Тревизан. Кралят на Арагон и Неапол - Алфонсо, предоставя още петнадесет кораба. Съюзният флот достига Родос в края на 1456 или началото на 1457 г. Задачата му е да завземе османските острови в северната част на Егейско море, принадлежали в миналото на Гатилузите. Тези острови сега включват и Лемнос, чийто управител Николо Гатилузо е изгонен от султана по настояване на гражданството, както пише Дука. Калист и Алфонсо вероятно искат да изпреварят венецианците, които към края на 1456 г. се готвят да окупират Лемнос и Имброс. За целта байлото вече е инструктиран да поясни на султана, че венецианските намерения са напълно мирни. Венецианците явно не приветстват идването на папските кораби и очакват нападение над своите владения. Сенатът дори заповядва изпращането на допълнителни войски за защитата на Метони и инструктира управителя на Негропонте да не допуска екипажите на папските кораби в градовете под неговата юрисдикция. Както се оказва, флотът на Калист обърква плановете им за анексия на двата острова.

Критовул наблюдава операциите на папската ескадра. Тя плава от Родос към Лемнос. Островитяните и гарнизонът от сто еничари веднага се предават. Лодовико настанява там свой гарнизон и след осем дни се отправя към Тасос. Тук шестдесетимата османски войници от пристанищната крепост отказват да се подчинят. Лодовико превзема крепостта с щурм. Островът се предава след петнадесет дни. Лодовико отново тръгва към Лемнос. Преди да се върне на Родос с пленените турци, той изпраща десет галери към Имброс. Критовул посреща техния командир добре и го убеждава, или поне така твърди, да не завладява острова. Този дипломатически акт спасява поста на Критовул, а и гръцкото население на Имброс от управлението на католиците. Дука добавя, че флотът превзема и Самотраки. Това сведение липсва в Критовул.

Изглежда Мехмед смята, че Лодовико дължи успеха си отчасти на съдействието на Доменико и Николо Гатилузо. Дука споменава, че няколко каталански и други пиратски кораби се присъединяват към папския флот, когато той спира на Лесбос по пътя на север към Лемнос. Критовул не съобщава за това, но потвърждава, че братя Гатилузо са подслонявали пирати, нападащи османските брегове и корабоплаване. Освен това, според Критовул, Лодовико убеждава братята да не плащат трибут на султана. Реакцията на Мехмед се изразява в изпращането на адмирала Исмаил срещу Лесбос. Флотът на султана е съставен от сто и петдесет кораба, транспортиращи пехота и артилерия и от конница, натоварена на паландарии. Вероятно действието се развива през март 1458 г. Лодовико очаква нападението, което личи от изпращането на дванадесет галери от Родос в защита на Лесбос. При приближаването на адмирал Исмаил те отплават към Хиос и позволяват на османските отряди спокойно да дебаркират при Митимна в северната част на острова. Обсадата на тази крепост не успява. Дука съобщава, че адмиралът губи много от войниците си и тук разказът му прекъсва. Критовул обаче пише, че след като опустошава Лесбос, Исмаил се връща на Галиполи с голяма плячка, à островитяните изпращат при Мехмед делегация, която му отнася трибута и иска мир. Султанът удовлетворява тяхната молба и сключва идентични договори с генуезците от Хиос и венецианците от Наксос.

Ако Критовул е точен, тези договори слагат край на надеждите на Калист III да убеди католическите владетели в района на Егейско море да му съдействат. Нещо повече, размерът на исмаиловата ескадра показва, че султанът вече е в състояние да събере по-голям флот от този на всяка латинска държава и региона. Поддържането на мощен флот се превръща в политика на Мехмед, „защото, обяснява Критовул, той знаеше, че морските операции ще са от първостепенно значение в бъдещите му дела ...и реши да си осигури контрол над морето". Жертви на тази политика стават венецианците, генуезците и арагонците.

 

Превземането на Пелопонес, 1458-1460 г.

Една от целите на мащабната османска кампания в Пелопонес през пролетта на 1458 г. е да се попречи на тези католически сили. Дука и Критовул посочват като формален повод за кампанията неплащането на данъка от деспотите Томи и Димитър в продължение на три години. Едва когато османската армия се събира в Тесалия, казва Критовул, идва посланик на Тома Палеолог, който носи четири хиляди и петстотин златни монети и моли за сключване на договор. Мехмед отказва да даде мир на деспота, макар че взема парите. Османската армия преминава Коринтския провлак. Явно целта на султана не е просто да вземе дължимия му трибут, а да завладее Пелопонес, преди някоя католическа сила да е сторила това. Той трябва да е бил съвсем наясно с отдавнашното желание на Венеция да разшири владенията си на полуострова. Мехмед може да е знаел например, че през 1456 г. управителят на Негропонте уговаря отстъпването на Мухли, близо до Тега, на Венеция. Разбирал е и значението на планираната женитба на дъщерята на Димитър Палеолог и внука на крал Алфонсо V, чрез която арагонската корона би се сдобила със земи в Пелопонес17. Всичко това би застрашило позициите на султана в Южна Гърция и Егейско море и за да спре тази заплаха през 1458 г. Мехмед подхваща пелопонеската си кампания.

Сфранцес, който тази година се намира на Пелопонес, датиpa пристигането на султана пред Коринт на 15 май 1458 г. Той не успява да превземе мощната цитадела, оставя част от войската си да я обсажда и нахлува на полуострова. Сфранцес разказва: „Емирът нахлу в центъра на полуострова. Всички крепости, които се намираха там, бяха или превзети, или изгорени, или ограбени. Силно пострадаха Акова, Аетос Пендахория. Оттам той се отправи към Мухли. Крепостта му бe предадена от благородния Димитър Асен". През юли той се връща в Коринт. Според Критовул, османските войски отново не успяват да превземат крепостта с щурм и султанът решава да я покори чрез глад. През това време, продължава Критовул, деспотите изпращат Матей Асен да преговаря с Мехмед. Щом научава за глада в цитаделата, Матей разбира, че капитулациятa е неизбежна. На 2 август, според Сфранцес, султанът получава от Матей и Никифор Луканис града, „който бе за Морея това, което е главата за тялото". Освен това е сключено споразумение за отстъпването на Патра, Калаврита, Гревена и земите, принадлежали на деспот Константин. Тома потвърждава договора и предава тези владения „като че ли ставало и въпрoc за градински зарзават", а султанът назначава за управител Тураханоглу Юмер.

През октомври същата година, отново според Сфранцес, при Димитър Палеолог пристига пратеник на султана, който иска дъщерята на деспота. Целта е да се попречи на брака й с представител на Арагонската династия и да се създаде претекст за османски претенции към земите на Димитър. Явно деспотът съзнава, че рано или късно ще загуби наследственитe си територии, и - вероятно през есента на 1458 г. - пише на Критовул за възможността да бъде компенсиран с Имброс и Лемнос. Писмото пристига в подходящ момент - Критовул посреща делегация от гражданите на Лемнос, които предлагат да прогонят папската войска и да продадат острова на султана. Италийските войски сами по себе си не са добре дошли, а и тяхното присъствие излага острова на опасност от турска атака.

Критовул отнася предложението на лемносци на Мехмед в Одрин и пише на Димитър да изпрати посланик, който да поиска островите. Деспотът изпраща Матей Асен. Той се среща с Критовул в Одрин и получава островите от името на Димитър срещу годишен данък от три хиляди златни монети. След това Критовул отплава към Имброс и оттам - под прикритието на нощта, за да избегне италианските патрули - към Лемнос. С голяма гордост той разказва как, със съдействието на управителя, влиза в Кастриотон и после, с двадесет и пет конници, се отправя към Коцинос във вътрешността на острова. Стражите го пускат в крепостта и с помощта на местното население той затваря италианския гарнизон от четиридесет и пет войници. Критовул събира армия от четиристотин конници и триста пехотинци и тръгва към Старата Цитадела. Командирът й капитулира, след като получава съгласие за това от великия магистър на йоанитите, назначен от папа Калист за повелител на тамошния гарнизон след заминаването на Лодовико. В началото на 1459 г. Критовул известява Димитър, че може да дойде и да получи островите.

Димитър обаче не се появява. През това време той воюва срещу брат си Тома на Пелопонес. Конфликтът, според Сфранцес, избухва през януари 1459 г., когато Никифор Луканис и „някои албанци" придумват Тома да въстане срещу султана. От превзетите миналата година от Мехмед крепости Тома отвоюва само Калаврита, а през февруари напада владенията на Димитър. Той покорява няколко крепости в Централен Пелопонес и докато обсажда Каламата на южния бряг, Димитър атакува Леондари и околностите. Тома изоставя Каламата, а Димитър се изтегля в Мистра. Безредието кара албанците да поискат „властта над крепости и поземлени владения. При отказ от деспота отиваха при неговия съперник. По подобен начин постъпваха и с двамата деспоти". Турците също не пропускат възможността да взимат пленници и „се присмиваха на господарите и архонтите като виждаха как те използват мечовете си един срещу друг". Накрая един турски отряд се намесва в полза на Димитър, отблъсва Тома към Леондари и разпъва шатрите си край града. Оттам „те отишли в околностите на Мистра при своя съюзник, деспот Димитър. След това се оттеглили, отнасяйки голяма плячка от животни и хора". Деспотите преценяват загубите и се срещат в Кастрица, за да сключат мир. Скоро обаче войната пламва отново. Димитър разчита на приятелството си със султана, за да победи.

Сметките му са погрешни. През май 1460 г. Мехмед влиза в Пелопонес и, както пише Сфранцес, „той се отправил направо към Мистра ...Деспот Димитър нямал какво друго да направи освен да се подчини на емира. Емирът завладял Мистра и го хвърлил в тъмница". Мехмед вика деспотицата и дъщерята на Димитър от Монемвасия. Макар че те се подчиняват, управителят на Монемвасия Мануил Палеолог отказва да предаде крепостта и я отстъпва на деспот Тома, който на свой ред я дава на папа Пий II.

От Мистра султанът се отправя на север, превзема Вордония и Кастрица и продължава към Леондари. Леондари е изоставен, а жителите му са потърсили спасение в по-добре укрепения Гардики. Гардики първоначално се съпротивлява, но капитулира само след един ден, „изтощен от глад и жажда, от задушаващата лятна жега и от други страдания, защото голямо множество мъже, жени и деца бяха натъпкани натясно", пише Критовул. Султанът избива мъжете, пленява жените и децата и разрушава крепостта. Според Сфранцес обаче, везирът Махмуд измолва пощада за семейството на градоначалника Михаил Бохалис, чиято съпруга е втора братовчедка на везира. След това, според версията на Сфранцес за кампанията, Мехмед завзема Каритена в центъра на областта и се отправя на юг към Андруса като минава по югозападния бряг, край венецианските анклави Метони и Корони. Оттам той тръгва на север, превзема Хлумудзи и Сантамери, връща си Калаврита и завладява Востица и други крепости. В резултат на тази кампания султанът се сдобива с целия полуостров, без Монемвасия и венецианските колонии.

Тома бяга на Корфу, където пристига на 28 юли 1460 г. и оттам продължава към Рим. Папа Пий II му осигурява мизерна пенсия. Самият Сфранцес се спасява на Корфу на 11 юли и сведенията за участта на Тома са от него. За не тъй злощастния му брат Димитър, разказва Критовул. След като се съветва с везирите Махмуд паша и Исхак паша, Мехмед дава на своя тъст Имброс и Лемнос, съгласно споразумението от 1459 г. В добавка Димитър получава и части от Тасос и Самотраки с приходите от тях. Освен това „той му даде Енос ...с пълна власт и приходите, на които се радваше бившият господар Паламеде Гатилузо". Според Критовул годишният доход на Димитър възлиза на седемстотин хиляди златни монети.

В края на 1460 г. султанът е ликвидирал постигнатото от егейската експедиция на папа Калист и крал Алфонсо, и е присъединил Пелопонес. Присъствието на османците на полуострова така притеснява венецианците, че три години по-късно те обявяват война.

 

Завладяването на Сърбия, 1458-1459 г.

През тези години Мехмед унищожава сръбското деспотство. През 1457 г. умира Георги Бранкович. Според Сфранцес това става на 2 май и „още същия ден при емира избяга дъщеря му, вдовицата на Мурад II Мара, с най-възрастния си брат и слепия си чичо...Те се страхували от другия брат и неговата съпруга". Но на 15 ноември деспот Лазар също умира. Османската намеса е наложителна, особено при съществуващата опасност Сърбия да попадне в ръцете на краля на Унгария - Матиаш Корвин, синът на Хуниади, който наследява кралството през януари 1458 г. Изглежда в Сърбия има активна проосманска партия. „Сърбите, пише Константин Михайлович, ...предпочитаха да дадат Смедерево на турците, а не на унгарците". Според Турсун бей те често пращат делегации, които да известят Мехмед, че „страната принадлежи на султана. Нека дойде и я вземе". В резултат през пролетта на 1458 г. султанът изпраща в деспотството Махмуд паша, сърбин по произход, с фамилия Ангелович. Той разполага с отряд акънджии, хиляда еничари и с румелийската армия.

Турсун бей придружава Махмуд в тази кампания. Той съобщава, че армията отива в София, където при Махмуд пристигат сръбски пратеници и заявяват, че след като султанът не е дошъл лично, бидейки по това време в Пелопонес, те ще предадат страната и нейните градове на унгарците срещу няколкостотин хиляди златни монети и десет крепости на противния бряг на Дунав. Съветниците на Махмуд се опитват да го убедят да остане в София, тъй като унгарците са могъщ съперник, а и везирът не разполага с обсадна техника. Махмуд отхвърля техните внушения. Той подкупва еничарите и санджакбейовете да приемат неговия план, събира сапьори и се отправя срещу Сърбия. Пашата превзема граничните твърдини Ресава и Омул, и се насочва към Смедерево.

За да респектира смедеревския гарнизон, Махмуд преоблича сапьорите като еничари и дава на всяка група акънджии по едно златно знаме. Той разполага еничарите в центъра на бойния ред. Войската на Махмуд изтласква противниците си обратно зад градските стени, но те отказват да се предадат, тъй като очакват скорошното пристигане на унгарците. В продължение на седмица османската армия унищожава стопанствата около града. Тогава везирът приема предложението на един от своите пълководци и заповядва атака след поредния отказ на гарнизона да капитулира. След артилерийски обстрел османците превземат рова и двойната палисада около града и изтребват защитниците му из улиците. Цитаделата обаче устоява и три дни по-късно Махмуд повежда войските си към Мачва, плодородна гориста област при сливането на Сава и Дрина. След като разграбват Мачва, те превземат Авала - построената от Мурад II крепост на няколко километра южно от Белград, Сивридже хисар и Рудник. От Рудник Махмуд се насочва на запад и прекарва празника Рамазан, след 13 юли 1458 г., в пасищата край Ниш. Както се изразява Турсун бей, постейки, Махмуд „външно наказваше тялото си, но вътрешно наказваше неверниците", планирайки превземането на Голубац. Везирът спечелва лоялността на гражданите като тайно им обещава земи и им изпраща дарове. Така, щом армията му приближава Голубац след края на Рамазана, гражданите изпращат на османците ключовете за тройната външна крепост и затварят командира на гарнизона в цитаделата над реката. Тя се снабдява с вода от Дунав, ето защо Махмуд принуждава командира да се предаде като заповядва кораби от Видин да прекъснат веригата, подкачваща, кофи с вода към цитаделата. След падането на Голубац един османски отряд преминава Дунава, напада унгарската крепост Търнав и опустошава околностите ѝ.

Когато този отряд се връща, Махмуд повежда армията си обратно към Мачва и нарежда да се строят лодки за пренасянето на хората му през Сава. Те се оказват безполезни - дървеният материал е некачествен, затова пашата подкупва „някои опитни и хитри неверници" да му покажат брод. Част от армията му преминава през него, а друга преплува реката. Махмуд разделя бойците си в седем колони и им нарежда да опустошат плодородната местност между Дунав и Сава. Хронистът Турсун бей се намира в щаба. Акънджиите превземат една крепост на Сава „за миг и изпратиха на пашата двеста въоръжени неверници, облечени в стомана, както и техните коне". След това османската армия разполага лагера си под Митровица и иска тази крепост да се предаде, независимо от вестите за приближаването на унгарската армия. Гарнизонът се съгласява да капитулира, но лично пред Махмуд и докато той дойде, войниците му разграбват околността. Махмуд получава Митровица и преминава Сава обратно. Унгарската армия остава на противоположния бряг за три дни. Махмуд паша се оттегля към Ниш, превземайки останалите крепости и сребродобивните мини. След това, по заповед на султана, той се връща в Скопие, където среща владетеля и армията му, завръщащи се от Пелопонес. Турсун бей завършва разказа си за кампанията с отпътуването на Махмуд към Одрин.

По това време хронистът Ашъкпашазаде се намира в Скопие и разказва за други събития от есента на 1458 г. Когато султанът се готви да разпусне войските си, идва вест за напредването на голяма унгарска армия към Белград. С много големи разходи той изпраща анатолийската армия на север към Ражан и нарежда на няколко разузнавателни части да проследят движението на християните. Мехмед се подготвя лично да тръгне на север, когато научава за превземането на османската крепост Тахталу от унгарците. Скоро обаче друг куриер известява, че султановите войски вече са разгромили противника при Тахталу. Новината е потвърдена от пристигането на пленените вражески знамена и пълководци. Мехмед вече може да демобилизира войските, но недоволството им от продължителната кампания го кара да увеличи заплатите им. „Дотогава, пише Ашъкпашазаде, спахиите получаваха по двадесет и две акчета за всеки обработваем участък земя от техните тимари. Но кампанията беше дълга и султанът рече на спахиите: Вземете по тридесет и две акчета за всеки ...Днешната сума от тридесет и две акчета за участък е оттогава".

Недоволството на армията от ежегодните тежки кампании и необходимото за военните действия повишаване на данъците не намалява амбициите на султана. През 1459 г. той решава да превземе Смедерево, което според Ашъкпашазаде и Нешри е попаднало под властта на босненския крал след женитбата му с една от дъщерите на Георги Бранкович. През пролетта Мехмед пристига с армията си в Софийското поле, където според Турсун бей идва делегация от Смедерево с ключовете на града. Турсун бей обяснява това само със страха от султановата мощ. Ашъкпашазаде и Нешри обаче съобщават, че управителят на Смедерево е брат на Махмуд паша и градът преминал от босненска под османска власт в резултат на преговори между двамата. Нешри и неговият анонимен източник отиват по-далече и твърдят, че Мехмед разменя Смедерево за Сребреница, но после се отказва под предлог, че босненският крал му дължи пари от трибута. С присъединяването на Смедерево през 1459 г. завършва завладяването на Сърбия от османците.

 

Завладяването на Черноморските княжества, 1459-1461 г.

Орудж съобщава, че след като получава Смедерево, Мехмед заповядва два набега - към Унгария е изпратен Хасанбейоглу Иса, а срещу Албания - Евреносоглу Иса. Султанът се връща в Истанбул и ако се приеме хронологията на Турсун бей, незабавно повежда нова кампания. Изглежда това става в края на лятото или през есента на 1459 г. Целта му е Амасра, най-западният от трите независими анклава на анатолийския бряг на Черно море. Той вероятно се управлява от генуезки владетел, който според Турсун бей и Ашъкпашазаде, е султанов васал. Твърдението, че управителят на Асра поддържа пирати, дава удобен повод за нападение. Според Ашъкпашазаде, султанът превежда армията си през Акязъ и Болу и оттам - през планините към Морския бряг. Махмуд паша изпраща флота от Истанбул. Когато османските кораби хвърлят котва край пристанището, управителят на Амасра предава на Мехмед ключовете на града. Султанът го изпраща в столицата си заедно с делегацията, която го е придружавала, „с техните синове, дъщери и имущество". В Амасра са заселени гражданите на една близка неназована османска крепост.

Следващата черноморска кампания на Мехмед18 е по-добре засвидетелствана, тъй като в нея участват Турсун бей и Константин Михайлович. Турсун бей е секретар на Дивана, а Константин е еничарин. Целта на кампанията е да се отнеме Трапезунд от неговия владетел император Давид Комнин. Тази победа би дала на Мехмед приходите от един важен търговски център и би отслабила позициите на Комниновия източноанатолийски съюзник и сродник, султана на Аккоюнлу Узун Хасан.

През пролетта на 1461 г. от Истанбул в Черно море влиза османски флот. Мехмед изпраща писмо, вероятно съставено от Турсун бей, на синопския владетел Исфендяроглу Исмаил. В него той иска пари, използване на пристанището и други подобни услуги, потребни при пристигането на корабите му в Синоп. През това време султанът и Махмуд паша повеждат сухопътната армия към Анкара. Тук синът на Исмаил, Хасан Челеби и Касим, синът на караманския емир Ибрахим, се присъединяват към османската войска като васали. Едва тогава непосредствената цел на Мехмед става ясна - той заповядва Хасан Челеби да бъде арестуван и насочва армията си към бащините му владения. Султанът остава да чака в Кастамону, а Махмуд паша заминава с част от войските да обсади Исмаил в синопската му крепост. Когато Махмуд навлиза в земите на Исмаил, тамошните спахии и селяните въстават. Пашата съставя регистър на спахиите и на личните служители на Исмаил, а след това обсажда Синоп откъм сушата, докато корабите чакат в пристанището. Махмуд не щурмува крепостта, а нарежда на Турсун бей да изготви писмо до Исмаил. В него той съветва: „тъй като войските, чийто водач е победата, са те обкръжили по суша и море, и спасението е невъзможно, по-добре съжали хората в страната, преди да бъдат прегазени", след което препоръчва крепостта да се предаде. Султанът в замяна щял да му даде пари и земя. Исмаил няма избор и приема тези условия, характеризирани от Махмуд като „съвет, който е плод и резултат от старото ни приятелство". Той подписва договор и при идването на султан Мехмед напуска крепостта заедно с фамилията и имуществото си. Султанът му дава Йенишехир близо до Бурса, където бившият господар на Синоп пристига под охрана.

Османската армия продължава трудния си път на изток през Понтийските планини. В долината Келкит, между Ерзинджан и морето, тя се натъква на военно препятствие. Съвременната хроника за династията Аккоюнлу от Абу Бакр съобщава, че през есента на 1460 г. Узун Хасан е изпратил племенника си Мурад бег при Мехмед. Мурад трябва да изложи пред султана претенциите на Узун Хасан към Трапезунд и да го предупреди да не се меси. Мехмед демонстративно пренебрегва това предупреждение и Узун Хасан изпраща сина си Угурлу Мухаммад в Коюлхисар. Там той обсажда една крепост, наречена Мелет и „ограби нейната околност, като завлече неизброими богатства". Изглежда Угурлу поставя там свой гарнизон или подчинява предишния, тъй като сега, през лятото на 1461 г., той спира османската армия. Коюлхисар, спомня си Турсун бей, се държа три дни, но се предаде, защото - добавя Ашъкпашазаде - гражданите се плашат от артилерията. Абу Бакр изобщо не споменава за това събитие, но пише, че Узун Хасан изпраща тюркменски отряди от Сиирт, когато научава за идването на османците в Коюлхисар. Тюркмените се втурват през Сивас, минават край Иълдъздагъ югоизточно от Токат, ала при разтълкуване на преднамерено тенденциозното описание на Абу Бакр става ясно, че не постигат нищо. Тюркмените са толкова заети да грабят, че позволяват османците да ги нападнат и отблъснат. Узун Хасан, изглежда, се опасява от ответни действия и когато султан Мехмед достига Ерзинджан, той изпраща като посланици майка си и „много верни люде", по думите на Турсун бей. Един от тях Ашъкпашазаде посочва като кюрдския господар на Чемишгезек. Султанът заповядва всички те „да придружават честитата му свита" като гаранция за ненападение от страна на Узун Хасан.

За да стигне до Трапезунд, османската армия се движи от Ерзинджан през Байбурд. „Вървяхме бързо и с усилия към Трапезунд, спомня си Константин Михайлович, не само войската, но и лично султанът. Първо, заради разстоянието. Второ, заради безпокойството на хората. Трето, глад. Четвърто, заради големите, високи планини и освен тях - влажни и блатисти места. А и валеше дъжд всеки ден и пътят навсякъде беше разкалян до коремите на конете". Махмуд командва корпус, с който трябва да нападне Трапезунд отляво, а султанът е отдясно с анатолийските войски. Двете армии, пише Турсун бей, се срещат на един стръмен разнебитен път в планините над Трапезунд. Те успяват да напреднат по него едва след разчистването му от отряд с брадви и кирки. Михайлович си спомня как стотиците коли на султана затъват в калта и той ги изоставя, а багажа претоварва на камили, „защото се боеше от лошия път". Дори и тогава една камила се подхлъзва по склона и разпилява товара си от шестдесет хиляди златни монети. Добичето забавя хода на войската, понеже еничари с извадени саби охраняват съкровището. Когато пак потеглят, земята се оказва толкова лепкава, че им се налага да носят султана на ръце до полето край Трапезунд. След това еничарите са изпратени обратно в планината да докарат камилите с хазната. Цяла нощ те се борят с животните, но изпълняват задачата и получават петдесет хиляди златни монети като награда. Освен това султанът повишава заплатата им от една на две златни монети за всеки четири дни.

След тези изпитания армията почива един ден. После, докато флотът обсажда Трапезунд по море, султанът изпраща отряд откъм сушата. Според Константин Михайлович той cе състои от две хиляди бойци. Всички те загиват. Султанът узнава за това едва когато достига до града с основната част от войската и вижда разпръснатите по земята тела на убитите. Турсун бей не споменава тази загуба, нито от произведението му личи, че е имало продължителна обсада, но от спомените на Михайлович става ясно обратното. Според Турсун бей артилерията, докарана с корабите както и мощта на обсаждащата армия така ужасяват Комнин, че той се предава веднага, като осигурява пощада за себе си и семейството си. Константин Михайлович, от друга страна, разказва за обсадата на Трапезунд, продължила „шест седмици и на много висока цена". Вероятно той е точен. Критовул, който не участва в кампанията, твърди, че са минали двадесет и осем дни, когато Махмуд паша изпраща един грък на име Тома, син на Катаболен, да поиска императорът да се предаде. Турсун бей съобщава условията на капитулацията. Императорът и фамилията му се качват на корабите и отплават за Истанбул с движимото си имущество. Султанът присвоява младежите и девойките от града, общо хиляда и петстотин, според Критовул, оставяйки населението и имуществото му непокътнати. Той изпраща пленниците и по-тежките товари с флота и се връща с армията по суша, след като назначава за управител на Трапезунд адмирала Касъм бей.

Турсун бей пише, че Мехмед пътува през подобното на джунгла крайбрежие и от време на време получава помощ от плаващия наблизо флот. Източно от Самсун султанът навлиза във вътрешността и се насочва към Токат. По тежкия път много от животните измират. Според Константин Михайлович в Никсар, северно от Токат, султан Мехмед получава известие за още една османска победа. През тази година Михалоглу Али е организирал набег отвъд Дунав на унгарска територия и е взел в плен унгарския магнат Михаил Силаги. Операцията на Михалоглу е описана подробно от Кемалпашазаде. Когато султанът се връща в Истанбул през есента на 1461 г., той нарежда Силаги да бъде екзекутиран.

 

Нашествието във Влашко, 1462 г.

През пролетта на 1462 г. Мехмед лично оглавява експедиция северно от р. Дунав. Константин Михайлович като че ли дава най-точния разказ, за събитията. Двама сина на влашкия воевода Влад Дракул са заложници в султановия двор. Когато воеводата умира, Мехмед изпраща във Влашко по-стария брат Влад Цепеш, а по-младия Раду задържа. Изглежда Влад пропуска да засвидетелства васална вярност, както е редно и така провокира султана. Той изпраща главния доганджия Хамза бей във Влашко, за да получи дължимото. Влад обаче затваря Хамза в Браила и сред зима преминава замръзналия Дунав при Никопол. Той „остави хората си да грабят и убиват турци и християни в селата и неукрепените градове ...и режеше носовете на всички - живи и мъртви, мъже и жени". След това Влад се връща в Браила и, побива на кол Хамза и неговите тридесет слуги. Когато научава това, Мехмед изпраща везирите Махмуд и Исхак да доведат Раду и го назначава за влашки воевода. През пролетта Раду получава пари, шатри, коне и четирихилядна конница, след което се отправя към Никопол. Султанът потегля след него с армията си.

При Никопол войските на Влад Цепеш се изправят срещу османските на другия бряг на реката. Еничарите искат султана да ги пусне да нападнат първи и той им дава осемдесет лодки за преминаването на реката и оръдия. Те се прехвърлят през нощта, надолу по течението, така че да останат незабелязани от армията на воеводата. След това еничарите издигат заграждения от щитове, колове и разполагат оръдия срещу възможна кавалерийска атака. После напредват към власите с артилерията си, но дават, според преценката на Константин, триста и петдесет жертви. При вида на тези загуби султанът изпраща през реката още сто и двадесет оръдия, с които армията на Влад е отблъсната. Оттеглянето на власите позволява на останалата част от османската войска и на самия султан да се прехвърлят на отсрещния бряг. Мехмед раздава на еничарите тридесет хиляди златни монети за успех. „И оттам, продължава Михайлович, тръгнахме във Влашко, подир Влад, с неговия брат напред, защото бяхме много уплашени, макар и армията на воеводата да беше малка. Винаги се озъртахме за врага и всяка нощ се ограждахме с колове". Тази бдителност се оказва недостатъчна. Друг участник в кампанията, Енвери, си спомня как вечерта на един петък дочува викове откъм анатолийската войска. Противникът е нанесъл изненадващ удар и, както казва Михайлович, „убиваха хора, коне и камили, разрязваха шатрите и изклаха няколко хиляди турци...Еничарите убиха други турци, които бягаха пред тях, за да не ги спират". В крайна сметка атаката се проваля. Според разказа на Енвери румелийската армия залавя нападателите. На сутринта, пише Константин, султанът заповядва няколкостотин пленници да бъдат разсечени на две.

Според Константин, с нощния удар на Влад влашката кампания приключва. Той обаче може и да греши, тъй като Енвери свидетелства за втори сблъсък. Той е описан детайлно от Турсун бей. Войската продължава напред и „видя много тела, побити на кол, някои стари, някои нови", казва Енвери. Изглежда, османците се придвижват към Молдова. Според Турсун бей, Махмуд паша изпраща съгледвачи да намерят място за лагеруване. С идването на султана се оказва, че на избраното място няма вода. Лято е, има безброй животни за водопой, а „горещината беше такава, че можеше да си опечеш кебап върху броните на войниците". Армията трябва да търси нова спирка, но едва установили се на новия стан, османците научават за наличието на вражески войски. Става ясно, че Влад е оставил седемхиляден отряд срещу своя противник - воеводата на Молдова. Сега тези власи очакват в засада преминаването на отряда на Алибейоглу Евренос, който се връща от набег в Молдова. Тогава султанът поставя хората си в бойна готовност, власите пък решават, че това е отрядът на Евренос, излизат от гората и атакуват. Осъзнавайки грешката си, те побягват, но се натъкват на Алибейоглу Евренос. След битката и преследването „от седем хиляди неверника останаха седемстотин". Победителите, според Турсун бей и Енвери, изпращат в лагера много пленници и отрязани глави. Тази нощ, пише Турсун бей, на светлината на факли еничарите обезглавиха пленените власи пред трона на султана.

Армията остава във Влашко тридесет дни, казва Енвери, като „взе безчет пленници и животни". Влад Цепеш бяга в Унгария, вероятно още след среднощното нападение и Мехмед поставя на негово място брат му Раду. На 29 юни 1462 г. султанът чества края на Рамазана в Браила и оттам се връща в Одрин.

Покоряването на Влашко и превземането на Амасра, Синоп и Трапезунд поставят под властта на Мехмед цялото западно и южно крайбрежие на Черно море. През същите години той построява и две крепости на срещуположните брегове на Дарданелите, близо до Галиполи, които му позволяват да контролира достъпа от Егейско в Черно море.

 

Превземането на Лесбос u Босна, 1462 -1463 г.

„Завоевателят имаше честит обичай, пише Турсун бей, при лесна победа в някоя година, ако му остане време, да добави към нея ново завоевание". Така през 1462 г., скоро след завръщането си от Влашко, султан Мехмед отвежда еничарите от Одрин в Галиполи, където, спомня си Константин, те са натоварени на кораби заедно с обсадна артилерия и „катапулти, които стрелят нагоре и хвърлят камъни в градовете". Флотът се насочва към Лесбос, превзет от Николо Гатилузо, който убива през 1458 г. своя брат Доменико. Султанът тръгва с армията си към Аязменд, на брега срещу острова.

Архиепископът на Митилене Бенедето по-късно разказва за обсадата в писмо до папа Пий II. Той вижда как османският флот, съставен по негова преценка от сто и десет кораба, пристига на първи септември 1462 г. и блокира пристанището на Митилене. Не след дълго Махмуд паша приема пратеници на Николо Гатилузо. Николо отхвърля искането да предаде на султана острова и цитаделата на Митилене. Вероятно след този отказ Мехмед се прехвърля от материка и, според Турсун бей, който също участва в събитията, разпъва шатрата си край Митилене, докато корабите му превозват войски и артилерия до крепостта, а част от войниците му приготвят окопи и закрити проходи до стените. Когато обсадата започва, Мехмед се връща в Аязменд. Бенедето съобщава, че гарнизонът на Митилене се състои от пет хиляди бойци, включително седемдесет родоски рицари и сто и десет каталани от Хиос. Това е мощна войска, но османската артилерия се оказва от решаващо значение. След четиридневни сражения, пише Бенедето на папата, Махмуд паша докарва шест големи оръдия, които защитниците не могат да унищожат, тъй като турците са ги прикрили зад каменни барикади. Осем дни по-късно оръдието, разположено при Св. Николай, разрушава пристанищната кула и Леонард вижда аленото знаме на султана над руините. След това османците нападат цитаделата Меланодион и свалят флага на арагонския крал, поставен там от каталаните. Командирът на Меланодион Лукино Гатилузо отхвърля предложението на своите съветници да подпали цитаделата и да се изтегли в горната крепост и продължава съпротивата още пет дни. Но тогава „двадесет хиляди турци като скакалци, с викове и свирни до небесата пробиха защитата". Лукино бяга в горната цитадела „с извадена сабя и разказа за случилото се". Идването му кара италианците да се предадат. Духът им вече е сломен, а междувременно един огромен каменомет, явно от тези, които Константин Михайлович видял на Галиполи, разрушава къщите в крепостта заедно със „слабите жени" вътре в тях, и помита бранителите от стените. На всичкото отгоре, пише Бенедето, гражданите искат да им се плаща за пренасянето на камъни и пръст за запушване на пробивите в укрепленията. Други пък проникват в избите, където има толкова вино, жито, масло и други провизии, че, твърди Бенедето, биха стигнали за цяла година обсада.

Защитниците изпращат двама посланика при Махмуд паша. Те предлагат да се предадат при условие, че животът и имуществото на жителите бъдат пощадени. Махмуд издава документ в този смисъл, а султанът идва на острова и един еничарин довежда пред него Николо и двама конници. Ридаещият Гатилузо предава ключовете на града и по настояване на Мехмед изпраща нотариус, който да уреди капитулацията на останалите крепости на острора - Молинос, Св. Теодор и Херисос, съобщава Бенедето. На 17 септември султанът призовава пред шатрата си всички граждани на Митилене, а трима чиновници записват имената им. Бенедето, както и Турсун бей съобщават, че всички войници от италианския гарнизон са посечени. Мехмед разделя останалите на три групи, единодушно отбелязват авторите. Той подбира част от девойките и младежите, като една част запазва за себе си, а друга разпределя между военначалниците и някои бойци. Втората група оставя в Митилене, а третата, според Бенедето, разпродава на търг още на брега. Хронистът Турсун бей съобщава, че тогава се сдобива с „едно момче, едно момиче и един роб". Накрая, казва Бенедето, турците откарват „десет хиляди или повече" души на корабите и ги отвеждат в столицата. Сред тях са Николо Гатилузо и самият Бенедето. Флотът, съобщава той на папата, пристига в Истанбул на 16 септември.

Също като архиепископ Бенедето, Константин Михайлович твърди, че Митилене капитулира с „лъжлива клетва". Той заявява, че е посветен в още една измама, предшестваща османското нахлуване в Босна през 1463 г. В началото на тази година пристигат емисари на босненския крал Стефан Томашевич и молят за петнадесетгодишен мир. Султанът ги задържа в Одрин и събира армията, без да осведоми никого за намеренията си. Михайлович обаче научава - поне така твърди - за Мехмедовите планове. Братът на Константин е началник на дворцовата хазна и веднъж, когато Константин го навестява, в съкровищницата влизат Исхак паша и Махмуд паша. Михайлович се скрива и подслушва разговора им за босненското пратеничество. Исхак препоръчва да им се обещае примирие, за да могат те да си заминат в събота, а в сряда османската армия да нападне Босна. Само така, смята той, Босна може да се превземе, понеже е планинска страна, а и може да се обърне към унгарския крал Матиаш за помощ. На другия ден двете страни скрепяват мира с клетва и, макар че Константин известява емисарите за измамата, те се изсмиват и си тръгват в събота, както е планирано. В сряда потеглят еничарите, сред които е и Константин.

Около два месеца по-късно армията достига босненската граница. Михайлович си спомня, че попадат във владенията на някой си Ковачевич, вероятно в района югоизточно от  Сараево, който до днес се нарича Ковач. Султанът превзема областта и обезглавява нейния господар. Освен това, пише Турсун бей, той анексира и земите на Павлович, изглежда по същите места. „После, пише Михайлович, ние навлязохме в земята на краля, където султанът обсади крепостта Бобовац. Нямаше оръдия и нареди да отлеят под крепостта и я превзе с тях". Падането на Бобовац, според Турсун бей, кара гарнизоните на Високо и други неназовани крепости да се предадат. Мехмед лагерува в Травник, където шпиони го известяват, че кралят е в Яйце, на р. Върбас. Султанът изпраща срещу Яйце Махмуд паша с румелийската армия, но когато стига до реката, пашата научава, че кралят е избягал в западна посока, към Сокол. Сокол устоява на Махмудовата атака, а през това време кралят-беглец достига до Ключ. Румелийските бейове, пише Турсун бей, съветват Махмуд паша да не напада Ключ, тъй като пътят от Сокол минава през стръмни урви, където може да се спотайват врагове. Махмуд не дава ухо на съветите, минава по пътя със запалени факли и Тураханоглу Юмер му съобщава, че кралят наистина е в Ключ. Когато крал Стефан съзира авангарда на османската армия, той разполага хората си около крепостта, но турците ги разгромяват още преди идването на Махмуд паша. Онези, които оцеляват, бягат, а нападателите опожаряват града. Заловен „като гарван в капан", пише Ашъкпашазаде, Стефан Томашевич капитулира и се съгласява да размени живота си срещу своето кралство и хазна. Махмуд паша го изпраща при султана край Яйце.

Според Константин Михайлович, войниците от гарнизона на Яйце решават да се предадат, щом виждат своя господар пленен. По същото време, според Турсун бей, Махмуд залавя и брата на краля, когато превзема недалечната крепост Звечай. Турсун бей не съобщава за съдбата на краля, когото Мехмед обезглавява в разрез с уговорката с Махмуд паша. Смъртта му бележи края на Босненското кралство, но не и на кампанията. Вероятно от Яйце Махмуд паша повежда армията си на запад към Херцеговина, към владението на Стефан Вукчич-Косача, описан от Турсун бей като „господар, равен на крал". Махмуд паша отнема по-голямата част от земите му. Останалите султан Мехмед анексира след смъртта на Стефан през 1466 г. Синът му обаче, вече като Херсекзаде Ахмед паша, се сродява чрез брак със султана и достига високи постове в османската държава19.

С превземането на Херцеговина завършва кампанията от 1463 г. Мехмед поставя гарнизони в новозавладените крепости, оставя в Звечай Константин Михайлович с петдесет еничари и се връща в Одрин. Сега вече османските територии се простират източно от Дрина край унгарската граница достигайки до далматинския бряг.

 

1Според хрониките на Ашъкпашазаде, Орудж и Турсун бей.
2Е. BABINGER, „Ein Freibrief Mehmeds II", Byzantinische Zeitschrift, 44 (1951).
3Енвери споменава претенденти само за Айдън и Ментеше и не съобщава за поддръжка от Ибрахим.
4За планове и напречни сечения на стените вж. A. van MILINGEN, Byzantine Constantinople: The Walls of the City and Adjoining Historical Siteş London (1899).
5За писмото на Акшемседдин вж. Н. İNALCIK, Fatih Devri Üzerinde Tetkikler ve Vesikalar, Ankara (1954), appendix VIII. Италиански превод в A. PERTUSI, La caduta di Constantinopoli, Vol. 1, Milano (1976), pp. 299-303.
6За текста на договора вж. Е. Dallegio D'ALLESSIO, „Le texte grec du Traité conclu par les Génois de Galata avec Mehmet II; le 1-er juin, 1453", Hellenika, 11 (1939), pp. 115-124.
7За възстановяването на града вж. Н. İNALCIK, „The policy of Mehmed II toward the Greek population of Istanbul and the Byzantine buildings in the city", Dumbarton Oaks Papers, 23-24 (1969-1970).
8Elizabeth A. ZACHARIADOU, „The first Serbian Campaigns of Mehemmed II (1454, 1455), Institute Universitario Orientale di Napoli, Annali, нова серия, XIV (1964).
9Op. cit.
10J. HELD, Hunyadi: Legend and Reality, Boulder, Colorado (1985), 240 no. 50.
11Цит. в: W. MILLER, „The Turkish Capture of Athens", English Historical Review, 23 (1908), 529-530.
12В. KREKIC, Dubrovnik (Raguse) et le Levant au Moyen Age, Paris, Hague (1961), docs. 1331, 1335, 1347.
13K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, Philadelphia (1978),
14Е. BABINGER, „Die Aufzeichnungen des Genuesen Iacopo de Promontorio de Campis über den Osmanenstaat um 1475", Bayerische Akademie der Wissenschaften. Philosophisch-Historische Klasse. Sitzungsberichte, Bd. 8 (1950), 84-89.
15Вж. K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, 176 ff.
16Op. cit., 194 n.134.
17На 10 декември 1456 г. пратеник на Тома Палеолог във Венеция изразява опасенията на деспота във връзка с предложения брак.
18За трасето на османската армия вж.: А.А.М. BRYER, D. WINFIELD, The Byzantine Monuments and Topography of the Pontos, Dumbarton Oaks (1985), ch.2, „Excursus on the routes taken by Mehmed II in 1461".
19Вж. статията „Hersekzade Ahmed Pasha" (H. Sabanovic), Encyclopaedia of Islam, 2nd edition.

 

X

Right Click

No right click