Османска държава

Османската империя 1300 - 1481

Посещения: 19451

 

Глава VI

 

Мурад II (1438-1451 г.)

 

Войната с Унгария и завладяването на Сърбия

През 1437 г. в Унгария избухват селски бунтове. През декември с. г. умира крал Сигизмунд. По същото време Мурад сменя един от своите везири, Мехмед ага, поставяйки на мястото му Хеким Фазлуллах, описан от Дука като войнолюбец. Вероятно неговите настоявания и желанието да се използва моментната слабост на Унгария карат Мурад през 1438 г. да премине Дунава при Турну Северин и да нахлуе в Трансилвания. Според Орудж в авангарда е влашкият воевода Влад Дракул - очевидно най-добре запознатият с терена пълководец. След него са войските от Румелия, Анатолия и Караман, следвани от скопския бей Исхак, Турахан бей и Евреносоглу Али с тридесет- четиридесет хиляди свои бойци.

Събитията са описани от доминиканския монах брат Георг Унгарски1, който в резултат на тази инвазия прекарва двадесет години в плен на османците. Той пише: „Мурад бей нахлу в страната начело на мощна армия. Казват, че той водел триста хиляди конници и възнамерявал да опустоши цяла Унгария. Но планът му не се осъществи - с Божията помощ една река преля и наводни страната. Така той тръгна с войската си към провинцията отвъд планините, позната с името Седмоградско [Трансилвания]. Разграби я и разруши всичко най-свирепо, без да срещне съпротива от никого". Воеводата Влад Дракул насочва османската армия и води преговорите за предаване на трансилванските градове. Само Себеш ce пpoтивопоставя - там група граждани, сред които и Георг, се оттеглят в една кула, докато пред себешките врати чака лично Мурад. Неговите войници струпват дървета на височината на кулата и я запалват, за да изгорят защитниците. След това те измъкват оцелелите бранители и ги продават на търговците на роби, които ги откарват оковани в Одрин. През септември 1438 г. някой си Йодоций от Хайлброн в писмо, изпратено от Виена, разказва за трансилванската кампания на Мурад. Той съобщава за пленяването на осемдесет хиляди души, за продаването им и добавя, че: „градът Себеш е напълно разрушен"2.

Османската армия се оттегля без да окупира разграбената област. Но тази операция слага началото на серия кампании, насочени към завладяването на Унгария. Тя е последвана от атака срещу Сърбия, макар че Георги Бранкович е роднина и васал на султана. Според Ашъкпашазаде, който по това време е в Мурадовата свита, скопският управител Исхак паша е инициатор на коварното нападение. Той убеждава султана, че действащите в съюз Унгария и Караман няма да се подчинят на османците, докато Бранкович държи Смедерево. Ашъкпашазаде разказва още как Исхак внушава на Мурад, че на Влад Дракул не може да се разчита и той трябва да бъде затворен в Галиполи, като синовете му също останат задържани. Дука обаче приписва нападението срещу Сърбия и ареста на Влад на войнственото въздействие на новия везир Хеким Фазлуллах. Самият Мурад по думите на Дука е „безхитростен и не хранеше зло в сърцето си".

Покоряването на Сърбия започва през 1438 г. с падането на Борач3. През 1439 г. са завладени Зворник и Сребреница на босненската граница. На 29 август Мурад постига основната цел на кампанията - след тримесечна обсада пада Смедерево.

Георги Бранкович бяга в Унгария4. По време на обсадата Сърбия, вероятно също Босна и Унгария, страдат от османските набези. Ашъкпашазаде си спомня, че през лятото на 1439 г. той се връща от Мека в Скопие при Исхак паша и след това тръгва „в нападение с Кълъччъ Доган и сина на Исхак бей, Паша бей". Ентусиазираният му разказ за сблъсъка с врага посочва: „имаше такова клане, че конете на правоверните воини газеха телата на неверниците". Хронистът сам убива мнозина и взема пет пленници, които продава на скопския пазар по деветстотин акчета.

Кампаниите от 1438 и 1439 г. поставят Северна Сърбия под пряк османски контрол и тероризират Унгарското кралство. Султанът владее стратегическите крепости Голубац и Смедерево на р. Дунав, която е новата граница между унгарските и мюсюлманските земи. Последното препятствие пред османците е Белград.

Както пише Ашъкпашазаде, Мурад „знаеше, че Белград е вратата към Унгария и се стремеше да я отвори". През април 1440 г. той започва шестмесечна обсада на града, която обаче не се увенчава с успех. В Историческия календар от 1445/6 г. се съобщава недвусмислено: „много мъже и пълководци от мюсюлманската армия бяха убити". Но това не отклонява султана от плановете му - според Аналите на Мурад II, Хадъм Шехабеддин паша, бейлербей на Румелия, „издигна як укрепен пост срещу Белград", вероятно на днешния хълм Авала5, с цел да ограничи придвижването от и към града след оттеглянето на обсадната армия. По време на обсадата османците прилагат и диверсионна тактика - те осъществяват набези в Унгария. В някой от тези отреди е и Ашъкпашазаде. Той си припомня прехвърлянето през р. Сава в Южна Унгария, където османците не срещат съпротива и се връщат с толкова обилна плячка, че ,,продаваха робините на цената на чифт ботуши". Тази опустошителна инвазия е само временна тактика - султановите войски не окупират унгарски територии.

Те не подновяват и ударите срещу Белград, въпреки изграждането на крепост за неговото блокиране. Според сръбските летописи, през юли 1441 г. Шехабеддин паша превзема Ново Бърдо, сребродобивния център на Южна Сърбия.

 

Антиосманският съюз, 1439-1442 г.

В годините между 1440 и 1442 династическите междуособици във Византия и Унгария благоприятстват амбициите на султана. Спорът за титлата между император Йоан VIII и брат му Димитър карат претендента да потърси османска помощ, за да атакува Константинопол. Кратката хроника от октомври 1448 г. съобщава, че обсадата на византийската столица започва на 23 април и продължава до август 1442 г. Тогава „нападателите се изтеглиха, разграбвайки нивите и лозята". През същото лято османците подготвят и друга атака срещу владенията на Йоан, вероятно пак по искане на Димитър. Докато Константинопол е под обсада, на 30 юни 1442 г. венецианският Сенат получава „тревожни новини" за предстояща флотска атака на турците срещу остров Лемнос, временната резиденция на Константин, брат на Йоан и Димитър. В началото на септември сенаторите са известени, че шестдесет леки галери са отплавали от Дарданелите и нападат византийския остров.

Венецианската търговия е застрашена и сенаторите инструктират байлото в Константинопол да посредничи за мир между Йоан VIII и Мурад, когото да посети лично, ако се налага. Но в началото на януари 1443 г. става ясно, че османците са се провалили на Лемнос, а Константин е пристигнал във византийската столица невредим.

Тогава Сенатът прекратява усилията си за постигане на мир между императора и султана. Всъщност, още през есента ма 1442 г. венецианците получават окуражителни сведения от Унгария и обмислят свързването на краля и императора в антиосмански съюз.

Само две години по-рано такъв проект би бил немислим. През 1440 г. унгарският крал Алберт II умира. Няколко месеца след смъртта му, кралица Елизабета ражда син Ласло. Съсловните събрания отказват да признаят детето за наследник на престола и избират за унгарски крал владетеля на Полша Владислав III, под името Владислав I Унгарски. Елизабета отхвърля избора и със средства на свещения римски император Фридрих III събира армия, с която в продължение на две години неуспешно се домогва до трона. Гражданската война оставя Унгария беззащитна пред османското нашествие.

То започва през 1441 г. Според хрониката на Орудж, Мурад изпраща Мезид бей през Влашко в Трансилвания с надеждата да повтори успехите от 1438 г. Предвижданията на султана не се оправдават: трансилванският воевода Ян Хуниади разгромява нашествениците и убива техния пълководец. Във версията на Орудж Хуниади нанася удара си, когато османците са се разпръснали, а Мезид е останал с твърде малка част от своята армия. През 1442 г. Мурад изпраща във Влашко румелийския бейлербей Шехабеддин паша. Ашъкпашазаде посочва за цел на експедицията да се отмъсти на Хуниади за гибелта на Мезид бей. Османската армия се прехвърля на влашка земя през Дунав. Там, според Орудж, конницата се разпръсва, изоставяйки Шехабеддин с еничарите. Според сведенията в сръбските летописи Хуниади разбива тази войска при р. Яломица през септември 1442 г.

Скромният успех на Хуниади подклажда непропорционално големи надежди в противниците на Мурад, които до скоро са убедени в неизбежността на османските победи. През февруари 1442 г. посланиците на босненския крал дори предлагат на Венеция застрашените от османците територии, при условие владетелят и семейството му получат убежище в Републиката. Сенатът отхвърля първата част на предложението, но се съгласява да даде подслон на краля и да предостави оръжия на босненците6. Също през февруари пратеникът на Йоан VIII във Венеция Янаки Горчело прави мрачни изказвания за „безнадеждното положение на кралство Унгария и злокобните намерения на Турчина". Всичко обаче се изменя след победата на Хуниади. Елизабета оттегля претенциите си, а вдъхновяващата кръстоносна идея поражда необичайно единство на християнските сили. Даже венецианците твърдят, че е „лесно да се прогонят турците от Европа".

Началото на антиосманския съюз е положено през 1439 г. на Флорентинския събор. Сключена е уния между католическата и православната църква, а Йоан VIII съумява да накара ортодоксалния клир да приеме върховенството на папата. В замяна се очаква католическите сили да нападнат османската държава. С тази цел папа Евгений IV обявява: „Вдъхновени от Бога, възнамеряваме да подготвим морска и сухопътна войска ...за избавление на апостолическото паство от ярема на злощастното робство"7. Проектът е много изгоден за папа Евгений, базелският събор все още представлява предизвикателство към позицията му на върховен духовен глава на католиците, ето защо ако резултатният Флорентински събор доведе до успешен кръстоносен поход, папският престиж ще се издигне решително. Основната част на обещаната от Евгений IV сухопътна армия очевидно трябва да дойде от Унгария, пред която се разкрива възможност за значителни териториални придобивки на Балканския полуостров. Прогоненият сръбски деспот Георги Бранкович може да очаква връщане на владенията си. От победите над османците Венеция - източникът на кораби за папския флот - би спечелила сигурност за гръцките си колонии, безопасно плаване през Проливите и, вероятно, Галиполския полуостров. На Византия кръстоносният поход предлага надежди за спасяване на имперската столица. Към изгледите за материални изгоди от похода се добавя увереността в успеха, която произлиза от победите на Хуниади през 1441 и 1442 г.

Като първа стъпка в проекта през февруари 1442 г. папата назначава кардинал Джулиано Чезарини за легат на апостолическия престол в Унгария, Бохемия и Полша. Непосредствената му задача е да помири „краля на Полша [Владислав] и кралицата на Унгария [Елизабета]"8. След като през есента на 1442 г. Елизабета се отказва от амбициите си за престола, Чезарини остава в Унгария, за да подготви кръстоносната армия.

Подготовката на флота започва през 1443 г. В началото на май венецианците информират византийския посланик Теодор Каристин, че Републиката се е съгласила да предостави поисканите от папата десет галери. Те му препоръчват да потърси подкрепления и от бургундския дук Филип, осведомен от Венеция за благоприятните прогнози за похода още през януари. Бургундският хронист Жан дьо Ваврен описва посещението на византийския посланик в двора на Филип. Дукът обещава да финансира построяването на десет галери във Венеция и да изпрати от Ница малка ескадра. Недълго след потеглянето на Каристин от Венеция, Евгений IV назначава кардинал Кондулмиери за „легат във войната срещу османците" и му поверява командването на папския флот. След една година, изпълнена с финансови препирни, флотът е готов. През юни 1444 г. Сенатът издава инструкциите си до адмирал Алвизе Лоредан. На 4 юли сенаторите известяват Кондулмиери, че папските и венецианските галери са отплавали към Дарданелите и предстои тръгването на бургундските кораби, водени от Валеран дьо Ваврен, племенник на хрониста Жан дьо Ваврен. През тази година стават и други твърде важни събития.

 

Разгромът на Караман и зимната война, 1443 г.9

Макар че европейските участници в антиосманския съюз прокламират усилията си като кръстоносен поход в полза на новообединения християнски свят, съществен елемент в плановете им е взаимодействието с мюсюлманския емир на Караман Ибрахим. През лятото на 1443 г. той напада земите на Мурад. Неизвестният, но забележително добре осведомен автop на Писание за верските битки на султан Мурад съобщава, че действията на Ибрахим са инспирирани от византийския император. Негов пратеник убеждава емира да атакува и обещава Византия да попречи на султана да премине Дарданелите. Според Историческия календар от 1445/6 г. Ибрахим „плячкосва Бейшехир, Акшехир, Карахисар, Болвадин, Гермиян, Сиврихисар и Бейпазар", но императорът - ако изобщо е давал никакви обещания - не успява да спре Мурад. Султанът лично повежда армията си в Анатолия. Същевременно от Амасия срещу Ибрахим тръгва и младият Мурадов син Алаеддин, съобщават Орудж и Аналите на Мурад II.

До сблъсък между караманската и османската войска не се стига. При приближаването на Мурад Ибрахим бяга. Според Писание за верските питки султанът изпраща в земите му татарски отряди. Емирът не получава помощ от Йоан VIII и иска мир. Мурад се съгласява и изглежда не поставя тежки условия. В края на лятото или началото на есента на 1443 г. султанът се връща в Одрин. Там той научава за смъртта на сина си Алаеддин.

Според Аналите Мурад все още е в траур, когато научава, че кралят на Унгария, деспотът на Сърбия и Ян Хуниади са преминали Дунав с тежковъоръжена армия и артилерия. Изборът на октомври за начало на кампанията не е съгласуван с действията на Ибрахим, а с обичайното време за завръщане на османските войници към техните владения за събиране на данъците. Така султанът би се затруднил да изправи срещу противниците си равностойна армия.

Най-пълни и точни сведения за османските действия дава Писание за верските битки. Според хрониката, в Пирот при румелийския бейлербей Касъм паша пристига вестоносец, който съобщава, че унгарската войска е опустошила Сърбия. Касъм паша пише на Мурад за помощ и се съветва със санджакбейовете. Един от тях, Турахан, се ангажира с разузнавателна експедиция. Договорено е щом унгарците нападнат неговите хора, останалите румелийски войски да влязат в сражение. Турахан действително тръгва първи, но при вида на противниковата армия отстъпва, като по пътя си опожарява сръбските села. Касъм паша също бяга през Драгоман към София и опожарява селищата, през които минава. Само един от османските пълководци, Хасанбейоглу Иса бей, се сражава с унгарците и е напълно разгромен, а войниците му са избити. Бегълците Турахан и Касъм се срещат в София. През това време унгарската армия напредва през опожарената област. При Мурад в Одрин пристига вестител на Касъм паша. Султанът свиква дивана и нарежда обща мобилизация.

Докато армиите му се съберат, идва декември и при потеглянето на експедицията от Одрин султанът изпраща напред хора, които да разчистват снега от пътищата. Великият везир се връща от Станимака (Асеновград) в Одрин, за да контролира пристигането на анатолийските части и да предотврати евентуална атака от изток - от Византия или от други врагове. В Пловдив Мурад свиква съвет, в който участва и Шехабеддин паша. Решено е щом анатолийските и румелийските войски се съберат в София, да бъдат изпратени части за блокиране на старопланинските проходи и отрязване на пътя за отстъпление на противника. В София султанът се среща с Касъм паша, който докладва за османските загуби. Мурад тежко го упреква, че не е взел предвид несигурността в поведенеито на румелийската армия - веднъж тя вече е предала предишния султан и е застанала на страната на претендента Мустафа през 1421-1422 г.

Освен че не е вярна, тази армия не е в пълен състав и владетелят изпраща от София заповед до кадиите в провинцията да съберат за кампанията всички румелийски бойци „с високи и ниски чинове, пешаци и конници". Част от заповедта е цитирана в Писание за верските битки: „Всеки от вас [кадиите] трябва заедно с моя пратеник ...веднага да вдигне жителите на поверената му област от къщите им и да ги изпрати в София, столицата на Румелия". Срещу участието в кампанията Мурад предлага на хората тимари, постове в еничарския корпус и други награди. Скоро в София се стичат допълнителни войници от всички области.

Според Касъм и Турахан обаче те не са достатъчни за отблъскване на унгарците. С приближаването на християнската армия Турахан съветва султана да се изтегли, като подпали София и околните села. Мурад приема и заповядва на гражданите да напуснат домовете си и да ги изгорят - нареждане, за което по-късно горчиво съжалява. С голяма скръб те се подчиняват и „в София и околностите не остана и една сламка", както се казва в Писанието. Османските войски отстъпват и блокират подстъпите към долината на р. Марица, водеща към Одрин. Касъм паша чака в Златишкия проход.

През това време унгарците прекосяват Морава при Ниш - „овъглено и почерняло поле" - и продължават през опожарения Пирот. Според Писание за верските битки по предложение на Хуниади крал Владислав заплашва тамошните християни, че ще отведе жените и дъщерите им в робство, ако те не доставят храни и не станат водачи на неговите войски. Хуниади използва тези хора като щит пред своята армия по пътя през Драгоман към София. Кръстоносците заварват града като „черен въглен". Сред руините, в джамията „Сиавуш наша" - бивша черква - софийският владика води служба за християнските войски. Не след дълго османският управител на София се връща от Радомир, връща си града, обезглавява владиката в храма и посича или ослепява паството му, а отрязаните глави изпраща на Мурад. Султанът приема това като доказателство, че местното население е „последвало неверниците" и заповядва всички, които снабдяват или подкрепят неговите врагове, да бъдат екзекутирани, имуществото им да бъде отнето, а жените и децата им - поробени. Тогава османските войници започват да разграбват селата, да убиват мъжете и да пленяват жените и децата. Това довежда до огромно повишение на цените на провизиите за противниковата армия. „Населението на Радомир и София беше прегазено под конските копита и всеки, който донесеше глава на султана, получаваше по пет флорина", коментира авторът на Писание за верските питки.

Преди сблъсъка между основните армии, унгарците обкръжават и пленяват едно османско подразделение, водено от Узункаръоглу, което търси християнския лагер, но се изгубва в мъглата. След това кръстоносния отряди се отправят към тесния планински проход при Златица.

Според Писанието султанът прекарва нощта преди битката под открито небе. Призори той строява армията си - анатолийските войски са на дясното крило, а румелийските - на лявото. Унгарската атака се води от Хуниади, който щурмува османската пехота. След него действа Владислав. Писание за верските битки продължава така: „Този ден слънцето изгря яркочервено от пръските кръв; много достигнаха вечността като изпиха сладката глътка мъченичество; и много достигнаха земната наслада като сечаха глави и проливаха кръв". Османската пехота - азабите и еничарите - решават изхода от сражението. Те убиват коня под Хуниади и „стрелите им летяха, но не го засягаха ...нито сабите им можеха да го посекат, защото нечестивецът беше облечен в чисто желязо. На кратко, няколко хиляди неверници се хвърлиха и го спасиха, сражавайки се. Но много от проклетниците паднаха в боя и [турските отреди] плениха едно от черните знамена [на Хуниади] и един от сивите му жребци с бронята му. Те обърнаха знамето и го поднесоха на султана, който ги възнагради". Битката продължава до вечерта. Унгарците, според Жан дьо Ваврен и Халкокондил, не могат да напреднат не само заради съпротивата на османците, но и защото Мурад е наредил на местното население да издигне преграда от отрязани дървета, която те не успяват да преодолеят.

На свечеряване, продължава Писанието, султанът свиква бейовете на румелийската и анатолийската армия. Когато ги призовава да се сражават, той забелязва, че „ни звук, ни глас излезе от тях; те само стояха и се споглеждаха. Като видя това, той разбра, че от тях добро няма да излезе" и решава да ги накаже след кампанията. На сутринта сраженията се подновяват и пак пехотата напада и отблъсва противниците към лагера им. Мурад иска да атакува, но Турахан го увещава: „Султане мой, рече, неверниците се изтеглят към колите си ...Заповядай на правоверните да се оттеглят, защото ако нападнем неверниците, те ще се окопаят между колите, ще открият огън с оръдията и мускетите си и ще ни разгромят...". Султанът обаче заповядва на хората си да блокират пътя на унгарците през прохода.

Войниците не се подчиняват и позволяват на противниците да избягат. Османската армия ги застига западно от София. Мурад заповядва атака. Унгарците са изтласкани зад прикритията си. „Воините на исляма, коментира авторът на Писание нa верските битки, не забелязваха огъня на оръдията и мускетите и нападаха барикадите на неверниците от четири страни като лъвове, надушили кръв". Турахан убеждава султана да спре атаката, като му казва, че унгарците подмамват неговите хора в клопка в укрепените си позиции. Османската армия се оттегля и унгарците отстъпват през Драгоман към Пирот, където разполагат лагера си. Според Писанието, и бягството, и последвалата по-късно кръстоносна победа, се дължат на Турахан. Мурад изпраща Махмуд бей, брата на великия везир Халил Чандарлъ, заедно с румелийския бейлербей Хасан паша и Турахан, да преследват вражеската армия. За да забавят турците, унгарците запълват кладенците с трупове, „а където нямаше кладенци, палеха големи огньове и изгаряха труповете, та турците не можеха да видят какво става". При Драгоман бейовете решават да проверят дали в прохода не ги очаква засада, но после се втурват направо - по съвет на Турахан, наречен в Писанието „черно бедствие". Те се натъкват на клопка и попадат под обстрела на дебнещите унгарци. Само Махмуд бей и неговите войници не побягват, но много малко от тях оцеляват в сражението. Самият Махмуд е пленен.

Спасилите се докладват на султана за разгрома и пленяването на Махмуд. Мурад се разгневява, отнема на част от анатолийската армия тимарите и заповядва на дворцовите пазачи да набият останалите с тояги и да обръснат брадите им в знак на тяхното падение. На следващия ден, вече в края на декември 1443 г., османските войски започват бавното си оттегляне през снеговете към Одрин, а султанът „не показваше благоразположение към никой от бейовете". Той смята Турахан за извор на всички беди за османците. Писанието, Аналите на Мурад и хрониката на Ашъкпашазаде съобщават, че беят е затворен в Токат. Ашъкпашазаде добавя и мълвата за сътрудничеството му със сръбския деспот. Докато Мурад се връща на изток, крал Владислав, Хуниади и деспотът преминават през опожарената и замръзнала Сърбия и стигат в Белград с огромни загуби на хора и животни.

 

Десетгодишното примирие и абдикацията на Мурад, 1444 г.

Макар че зимната кампания на унгарския крал се проваля, Писание за верските битки съобщава, че когато неговата прегладняла и измръзнала армия достига Белград, хората вярват, че тя е прогонила турците от Европа. Вероятно сведението е точно - на 15 януари 1444 г., след нейния разгром и изтегляне, венецианският Сенат отбелязва своето задоволство от „неотдавнашния успех на краля на Унгария и Полша". Сенаторите изпращат при краля и кардинал Чезарини един секретар, който да ги поздрави с победата. Унгарците наистина са извоювали няколко дребни победи над отделни османски отряди и могат да твърдят, че техният неуспех е породен колкото от противниковите действия, толкова и от зимата. Освен това те са забелязали признаци на недисциплинираност във вражеските редици и са успели да пленят брата на великия везир. Явно за участниците в кръстоносния поход това има по-голяма стойност от разгрома в Златишкия проход и кошмарното отстъпление към Белград. И други събития подхранват заблудата за рухване на османското господство на Балканите.

Според Барлеций10, който пише ок. 1510 г. своята епична, история за делата на Скендербег, в края на 1443 г. албанският вожд дезертира от османската армия. Той слага ръка на крепостта Круя, на която е управител и се провъзгласява за независим владетел. Това събитие е в съзвучие със засвидетелстваната в Писанието несигурност на османските бейове в Румелия и с тогавашната убеденост на венецианците в слабостта па султановата власт над Албания. Едно писмо от байлото на Корфу, на което Сенатът отговаря в края на декември 1443 г. съобщава, че турците извършват укрепителни работи във Вльора, Янина, Гирокастро и приписва тяхната тревога на успеха на унгарците. Друга причина може би е въстанието на Скендербег. Сенатът упълномощава байлото да окупира споменатите крепости, но само в случай че турците ги предложат на Венеция. Седем месеца по-късно сенаторите все още проявяват интерес към тези градове и в крайна сметка позволяват Вльора и Гирокастро да бъдат присвоени, ако османците се евакуират. Изглежда, бунтът на Скендербег изиграва роля за тези планове.

В същото време деспотът на Мистра, Константин, започва настъпление в Южна Гърция и поражда прекомерни надежди у съюзниците-кръстоносци. В началото на 1444 г. пътешественикът Киряк от Анкона съобщава за Константиновата експедиция северно от стената на провлака. Нейният път е описан в една Кратка хроника от ок. 1470 г.: „В годината 1444 Константин, деспот на Пелопонес, изгради стената на Хексамилиона. Също така той взе Тива - градът със седемте порти, и стигна до Ливадия, Зейтунион и Аграфа". Халкокондил е по-подробен. Според него деспотът насърчава поданиците на Мурад в Южна Гърция да въстанат, а „власите от Пинд" и албанците от южните дялове на тази планинска верига му се покоряват. Най-големите завоевания на Константин са за сметка на атинския херцог Нерио II. Халкокондил съобщава, че деспотът разграбва херцогството и превзема втория по важност град Тива. Макар че Нерио е католик, папският легат в Унгария кардинал Чезарини смята Константин за свой съюзник. Кардиналът пише: „Бяхме осведомени, че [Константин] Драгаш, братът на константинополския император, е отишъл в Пелопонес. Бидейки наясно, че войските на варварите гуляят и че от всички страни се готви война срещу тях, той продължава да събира поданиците си с намерението да обяви война на същите тези турци, когато честитата унгарска армия започне военни действия"11.

Събитията в Албания и Южна Гърция, огромните средства, изразходвани за строящия се във Венеция флот и необходимостта от повишаване на авторитета на папата стават причина през 1444 г. идеята за антиосмански кръстоносен поход да набере отново мощ. Проектът печели и от видимо всеобщото убеждение, че разгромът в Златишкия проход е християнска победа. Но като че ли участниците в зимната кампания - с изключение на Чезарини, чиито репутация и бъдеще зависят от успеха на кръстоносния поход - са склонни към споразумение.

Първото последствие от преговорите между Мурад и Владислав, както личи от Писание за верските битки, е откупването на Махмуд бей. Не след дълго в Одрин пристига унгарска делегация. Киряк е свидетел на това събитие и в едно писмо от 12 юни съобщава за идването на „четирима посланици, придружени от около шестдесет конници. Първият е Стойка Гизданич, от името на светлия крал Владислав Полски; вторият е Витислав, от името на славния командир Ян Хуниади, а другите двама са от Георги Бранкович..."12 Преговорите завършват с постигането на десетгодишно примирие между Мурад и Владислав и обещание за връщането на Смедерево и Голубац на сръбския деспот. Писанието категорично изтъква, че Мурад - по съвета на везирите - не е готов да приеме договора, ако той не се потвърди с клетва. Посланиците се заклеват, а султанът изпраща в Унгария Балтаоглу Сюлейман, за да накара християнските владетели да сторят същото.

В средата на август 1444 г. Георги Бранкович полага клетва да съблюдава договора. Сръбските летописи съобщават: „В същата година [1444-та] деспотът [Бранкович] сключи мир с императора [Мурад] на 15 август" и още, че Мурад се съгласява с условията на договора: „В същата година деспотът си върна Смедерево, Къпиново, Ново Бърдо и цялата земя и държава Сърбия. Той влезе в Смедерево на 22 август"13. Разбира се, османците не биха приели споразумение само с Георги Бранкович. Както потвърждават Халкокондил и Жан дьо Маврен, крал Владислав и Ян Хуниади трябва да са положили клетва по същото време. Горчивият опит от битката при Златишкия проход, изглежда, е накарал двете страни да сключат мир.

На 9 септември до Венеция достигат слухове за тези преговори. Сенатът инструктира адмирал Алвизе Лоредан как да действа в случай, че Мурад и Владислав са постигнали сепаративен договор. Предвидените мерки се оказват непотребни, тъй като импулсът за продължаване на кръстоносния поход е по-силен и от клетвите под договора, и от желанието да се избегне претърпяното през миналата зима. В края на август 1444 г. във Венеция научават, че по-голямата част от съюзния папско-бургундско-венециански флот е достигнала Дарданелите. Сега венецианците, които през миналия февруари се отказват от идеята да присвоят Галиполи, изтъкват правото си да превземат полуострова и Солун „в името на християнството". При това положение нито Републиката, нито папството или Бургундия са склонни да се откажат от проекта. Нещо повече, самият Владислав, в разрез с предишните си действия, на 4 август се заклева да пресече Дунав на 1 септември и да тръгне срещу турците14. Това решение очевидно е в нарушение на ратифицирания от него единадесет дни по-късно Одрински договор с Мурад. Дьо Ваврен предава твърде достоверната мълва, че кардинал Чезарини е обявил мира за невалиден, понеже Владислав го подписал без съгласието на папата и освобождава краля от клетвата му.

Всъщност, събитията през трите месеца след Одринския мир са толкова изгодни за плановете на кръстоносците, че Владислав не е в състояние да устои на натиска да се откаже от неговите клаузи. Християнският флот е в Дарданелите, за да попречи на Мурад да се прехвърли през Проливите, щом кръстоносната армия нападне европейските му земи. Вероятно плановете на съюзниците предвиждат атака от изток, от страна на караманския емир Ибрахим, която да отведе султана в Азия. През лятото на 1444 г. емирът напада - подтикван от византийския император, както отбелязва Писанието. Възможно е и въздействие от страна на другите съюзници. Орудж съобщава, че Мурад преминава Проливите само с еничарите и се подготвя да воюва срещу Ибрахим с тях и с анатолийската армия. Това показва, че той не се доверява твърде на Одринския договор и не си позволява да изведе румелийската войска от Европа. До сражения обаче не се стига. Историческият календар от 1445/6 г. отбелязва: „[Мурад] тръгна срещу бея на Караман, Ибрахим и беше в Йенишехир, където дойде пратеник от Караман да сключат мир". Орудж потвърждава това сведение. Според Календара, условията на мира са щедри: „Мурад дари Бейшехир, Сейдишехир, Оклукхисаръ и Акшехир". Но дори и това да е вярно и Ибрахим да си е възвърнал част от бившите владения, от един документ, за който е почти сигурно, че представлява договора между султана и емира, става ясно, че Мурад е принудил Ибрахим да приеме васален статут. „Аз, Ибрахим бей ... сложих ръката си на божествената дума и с истинно и чисто сърце, без измама или възражения, се заклевам ...по никакъв начин, явно или тайно, да не тая враждебност към Мурад бей...или неговия син, Мехмед бей...ще бъда приятел на неговите приятели и враг на враговете му...всяка година ще давам един от синовете си и войски в служба на казания Мурад бей..."15. Документът няма дата, но вероятно е от август 1444 г.

Макар подчиняването на Ибрахим, което изглежда става преди съюзният флот да пристигне в Дарданелите, да е пречка за кръстоносните планове, не след дълго Мурад взема едно странно решение, с което отново насърчава християните. Султанът не се връща в Одрин. Според Писание за верските битки, Мурад остава в Бурса няколко дни, а след това, в равнината Михалич (Караджабей), обявява абдикацията си в полза на своя дванадесетгодишен син Мехмед. „Дадох всичко свое - короната, трона - на моя син. Зачитайте сина ми като султан". Вероятно скръбта по покойния син Алаеддин е главната причина за желанието на султана да се оттегли от управлението. В завещанието си Мурад посочва, че иска да бъде погребан до момчето, а в близост не бива да се полага никой друг член на фамилията16, от което проличава силната му привързаност към Алаеддин приживе. Траурът съвпада със зимната война през 1443 г. и е възможно нейните ужаси да са подсилили страданията на султана. Според османските извори Мурад е мъж дълбоко благочестив, а Дука, който го познава от кореспонденцията му, ако не и лично, неведнъж подчертава неговата нравственост и доброта. В случай, че султанът наистина е такава личност, не е чудно, че той предпочита да се оттегли, вместо да властва - дейност, свързана с лъжи и насилие. От Михалич той заминава за Маниса.

Това трябва да се е случило в края на август или през септември 1444 г., след договора с Караман, който гарантира източните граници и след като Георги Бранкович, Владислав и Хунияди ратифицират Одринския мир, осигуряващ безопасност за европейските владения. Мирното оттегляне на Мурад изисква добрата воля на съюзниците-кръстоносци. Тук обаче султанът прави погрешна преценка.

 

Варненският кръстоносен поход, 1444 г.

Според Писание за верските битки византийският император Йоан VIII първи се възползва от несигурността на османския престол и освобождава един претендент за султанската власт. „Самозванецът" се отправя към село Инджегиз, но там не получава признание от никого и се насочва към Добруджа, където събира отряд. Съветниците на принц Мехмед в Одрин изпращат Махмуд паша в Маниса при баща му Мурад и нареждат на новия румелийски бейлербей Шехабеддин паша да тръгне на север срещу претендента. Шехабеддин заповядва на някой си Коч Хюсеин да пресрещне „самозванеца", а Шамлу Али трябва да охранява пътя към Константинопол. Същевременно румелийските кадии трябва да мобилизират населението. Претендентът бяга през гористото черноморско крайбрежие към византийската столица.

Приблизително по същото време в Одрин научават за най-драматичното събитие на 1444 г. На 20 септември унгарската армия начело с крал Владислав, Ян Хуниади и кардинал Чезарини преминава Дунава и започва разрушителния си марш на изток по брега на реката. Георги Бранкович, явно доволен от възстановяването на владенията си по Одринския мир, не участва в похода.

Писание за верските битки представя пътя на унгарската армия. Много по-късно описание дава и вюртембергският поет Михел Бехайм, „точно както разказва Ханс Маугест, който сам е участвал в битката и бил петнадесет години пленник на турците". На места спомените на Ханс Маугест потвърждават Писанието, на места му противоречат, а понякога са очевидно неточни. Армията, казва той, преминава реката при Оршова - според Писанието това става източно от Северин, като след това унгарците конфискуват реколтата и добитъка на селяните в долината на Тимок. Някои от селяните бягат в Северин. Ограбени са дори и онези селяни, които се подчиняват на унгарците и разграбват лагера на османския бей Кюмелиоглу. Маугест си припомня, че при Северин кръстоносците разгромяват турците и опожаряват областта - вероятно става дума за същите събития. След това християнската армия се насочва към Видин. Според Маугест, Видин пада след седем дни и, когато кръстоносците изгарят града, „простите хора" се присъединяват към тях. Писанието обаче говори за успешна османска отбрана и вероятно е точно. Следващото сведение на Маугест - че влашкият воевода Влад Дракул се присъединява към унгарската армия „със седем хиляди души" - изглежда също е точно. Контингентът на Влад е двадесетхиляден според другия източник. От Видин, спомня си Маугест, кръстоносният марш продължава с дни, изпълнени с „грабежи и пожари", към „Шилтерн" - град, който не е идентифициран. Тук християнската армия избива онези турци, които още не са избягали. След това тя напада крепостите Оряхово и Ловеч. Ловеч е пострадал според Писанието, но не и според Маугест. Маугест пропуска, вероятно съзнателно и успешната защита на Никопол, водена от Фирузбейоглу. Той оставя вратите отворени и така примамва Хуниади към града, чиито жители са се разположили в засада отвън. Хуниади влиза и въоръжените граждани обкръжават хората му. „Не остана една жена в града", заключава Писанието, „която да не беше отсякла някоя глава". След отстъплението на унгарците, Фирузбейоглу изпраща „черното знаме на презрените неверници, много отрязани глави и няколко живи неверници в Едирне", за да повдигне духа на султана и населението. Свидетелство за преминаването на кръстоносната армия се явява и в един османски регистър от ок. 1450 г., който отбелязва, че жителите на едно никополско село „бяха разпръснати откакто неверниците дойдоха до Варна. Сега то е празно"17.

От Никопол кръстоносната армия тръгва на юг по долината на Осъм. „Тръгнаха, спомня си Маугест, към самата Турция, с грабежи и пожари. Убиваха мъже, жени и деца". Според него крал Владислав изпраща един отряд от около петстотин кръстоносци да обсади Търново. Фирузбейоглу им поставя засада, но те решават, че са се натъкнали на армията на султана и побягват с големи загуби в жива сила, провизии и въоръжение. Фирузбейоглу изпраща с коли в Одрин отсечените глави. Разгромът на унгарците при Търново предшества победния им марш към морето. И Маугест, и Писанието споменават за падането на Шумен. Кръстоносците струпват дървета и подпалват кулата му. Според Маугест, при Нови Пазар всички турци са избити. Християните превземат Провадия. Оттам те продължават към една разрушена крепост, наречена в Писание за верските битки Бедрич или Петрус според Маугест. Османският източник говори за битка извън срутените и стени, докато Маугест си спомня обсада. След това кръстоносците се насочват към Варна на черноморския бряг.

Според Писанието, първите вести за нашествието, които достигат до везирите в Одрин, са за присъствието на унгарците в долината на Тимок. Това трябва да е станало в началото на октомври. Везирите осведомяват принц Мехмед и той решава да изпрати Касабоглу Махмуд паша - този, който информира Мурад за „самозванеца" по-рано - отново при баща му в Маниса. Султан Мурад няма желание да тръгне, но молбите на Махмуд паша го убеждават. Той нарежда на великия везир Халил Чандарлъ да го чака с пехота северно от Константинопол, на Босфора. В Одрин някой си Чавуш бей, „възрастен султанов роб", съветва везирите да изкопаят ров около града и да докарат зад стените му жителите на близките села. Освен това Чавуш бей съветва да се изпратят хора да блокират с отрязани дървета проходите, към които ще се насочат кръстоносците и да се свикат румелийската и анатолийската армия. Мехмед издава съответните заповеди и доставя провизии в цитаделата.

Укрепяването на Одрин е публично признание, че принц Мехмед и везирите очакват християнската армия да достигне града. Великият везир Халил и румелийският бейлербей Шехабеддин паша увеличават страховете на хората, като под разни неубедителни предлози преместват личното си имущество в Дидимотихон. Писанието омаловажава тревогата на населението с думите „сред жителите на Едирне тръгнаха слухове". Маугест обобщава, че турците са „разтревожени и уплашени и много търговци избягаха...". Cronaca Zancaruola от средата на XV в. предава нещата по-драматично. В нея се разказва, че когато идват новините за християнското нашествие „турците бяха ужасени и тогава голямо чудо се случи в града Одрин...Един персиец събра край себе си много хора и горещо проповядваше вярата в нашия Господ Исус Христос и че законът на Мохамед е скотски закон". Одринският кадия арестува персиеца и неговите „две хиляди и седем" последователи и им отрязва езиците. Така проповедникът е превърнат в мъченик, „душата му беше отнесена от ангелите към славата на вечния живот"18. Този разказ на свръхоптимистичен християнин кореспондира с разказа за екзекуцията на един привърженик на сектата хуруфи и неговите последователи в Одрин. Този разказ се намира в биографичния речник на учени хора от Ташкьопрюзаде (XVI в.)19. Абдикацията на Мурад и инвазията на кръстоносната армия явно пораждат есхатологични страхове и е възможно този „християнски" проповедник да е всъщност хуруфи. Според Писанието безпокойството секва, когато Махмуд паша се връща с вестта, че Мурад II вече е тръгнал към Одрин.

За да стигне до града, Мурад трябва да премине Проливите, но те са блокирани от съюзния флот. В Дарданелите са папските, венецианските и част от бургундските кораби. Две галери, екипирани от Владислав в Дубровник, останалите бургундски кораби под командването на Валеран дьо Ваврен и два византийски съда патрулират в Босфора. Спомените на Валеран, предадени в хрониката на Жан дьо Ваврен посочват, че присъствието на тези кораби озадачава турските гарнизонни командири в Проливите. Те изтъкват, че султанът не е във война с бургундския дук. Когато дьо Ваврен отговаря, че е изпратен от папата да подкрепи краля на Унгария, османските военачалници му обясняват, че са в мир и с унгарците и показват копие на Одринския договор. Дьо Ваврен отива в Константинопол, за да информира императора за договора. Там той заварва една венецианска галера от Дарданелите, носеща същата вест. Също тъй, спомня си Валеран, той среща и трима посланици на Чезарини, които пък съобщават, че слуховете за мир между Мурад и Владислав са неверни. Дьо Ваврен предпочита версията на Чезарини и се връща на своите позиции. Генуезки търговци го осведомяват, че Мурад струпва голяма армия и се готви да я прехвърли през Босфора, понеже тамошната ескадра е по-малобройна от двадесетте кораба в Дарданелите. Освен това, някакви венецианци му докладват, че генуезците са предоставили на Мурад на анатолийския бряг тридесет кораба и че същите тези генуезци предават на Халил Чандарлъ султановата заповед да осигури откъм румелийската страна на Босфора максимален брой оръдия.

На 15 октомври 1444 г. Халил пристига на европейския бряг на Босфора със „седем-осем хиляди души". Той започва да обстрелва галерите с оръдия, предоставени от генуезците от Галата. На другата сутрин Мурад идва на азиатския бряг с войските си. Пет или шест камили карат материал за направата на оръдие. То е отлято вечерта и на следващата сутрин започва бомбардировките. Под прикритието на огъня от двете батареи Мурадовата армия започва да се прехвърля на европейския бряг с генуезките кораби. Течението е много силно, разразява се страшна буря, която едва не потопява закотвените галери, а оръдейният обстрел потапя един византийски кораб. В резултат дьо Ваврен не е в състояние да спре операцията. Той казва, не без известно разкрасяване, че един турчин му дал знак с бяло знаме, качил се на галерата му и обявил: „Кралят на Унгария и унгарците погазиха клетвата си. Султан Мурад отива да воюва с тях".

Писание за верските битки съобщава, че докато Мурад напредва към Проливите с анатолийската армия, Шехабеддин паша събира румелийските войски в Стара Загора. Когато идва вест, че унгарците се готвят да преминат Стара планина при Казанлък, румелийската армия се насочва към Шипченския проход, за да ги спре. Вероятно тази маневра кара Владислав и Хуниади да продължат покрай северната страна на планината. През това време Мурад преминава Босфора. Той изпраща някой си Мухтесибоглу да осведоми първо принц Мехмед в Одрин, а после и Шехабеддин паша в Казанлък. Пашата се поуспокоява, но изпраща по Мухтесибоглу вест, че парите и провизиите му се изчерпват, а войските му не са от областта и няма да останат на поста си, ако не получат заплащане. Освен това той пише до Фирузбейоглу, за да му извести за идването на Мурад и да поиска информация за противника.

Междувременно Мурад пристига в Одрин, където се показва пред цялото население и получава приветствия. Султанът и великият везир убеждават принца да не тръгва с армията срещу кръстоносците. Мурад нарежда на Мехмед и везира да останат в столицата, за да я защитят от възможна византийска атака. Северно от Ямбол султановата войска се присъединява към Шехабеддин. Те тръгват на изток покрай р. Камчия към Несебър. Оттам се отправят на север по морския бряг, за да се изправят срещу крал Владислав.

Сражението е на 10 ноември 1444 г. край Варна. Според Писанието, чийто разказ за битката почти съвпада с Маугест и други източници, унгарците са изградили барикада от коли и оръдия, зад която да се прикрият, ако султановите войски ги принудят да отстъпят. След това тръгват напред. Мурад е разположил анатолийската армия на Караджа бей като дясно крило. Румелийската армия на Шехабеддин паша е ляво крило. Мурад е в центъра с еничарите, които „бяха като снежни планини пред презрените неверници". В началото успехът е на страната на унгарците. Изправени пред атаката на Михаил Силаги и Влад Дракул, анатолийските корпуси побягват и оставят Караджа бей почти сам на бойното поле. Той се сражава „като гладен вълк сред овче стадо" и стига до една долина, където има много вражески войници. Беят не успява да спре коня си навреме, пада и умира. Румелийската армия се сражава с хората на Хуниади. Те обаче носят железни брони и сабите на румелийците не ги впечатляват. Така войската на Шехабеддин е принудена да използва брадви, тояги и боздугани в толкова близък бой, че „син не можеше да познае баща и баща - сина". В разгара на сражението Фирузбейоглу, Малкочоглу и други двама румелийски бейове побягват към планините. Един от тях - Дауд паша, се връща, събира хората си и разбива корпуса на епископа на Егер и други унгарски части. Когато Хуниади вижда очертаващия се разгром, той повежда армията си срещу румелийските отреди, останали с Шехабеддин, принуждавайки ги да отстъпят към планините. Шехабеддин събира около себе си азабите и последните верни румелийски спахии.

Двете крила на османската армия са сразени. Унгарците с крал Владислав нападат еничарите. „Битката, разказва Писанието, продължи до след пладне и глави се търкаляха като чакъл по земята..., докато неопитните еничари и азабите почнаха да се разпиляват на групи". Султанът остава с „около триста еничари и четири-петстотин азаби с техните командири" и с контингента от двореца. В този крайно опасен момент Исхакоглу Иса бей отново влиза в сражението. След него се връща и Шехабеддин паша с румелийските азаби и личната си свита. Турските части се прегрупират около султана и редиците на унгарците се нарушават. „Когато кралят видя това, сърцето му скочи в гърлото и той не знаеше какво да прави. Колкото и да се стараеше, той не можа да престрои редиците си. Както битката продължаваше от двете страни...и кралят препускаше нагоре-надолу, един тежко въоръжен правоверен воин нанесе на нечестивия крал множество удари с тоягата си и го събори от коня му. Еничарите и азабите се хвърлиха върху краля и го убиха с брадви".

Със смъртта на крал Владислав повечето унгарци и самият Хуниади „побягнаха като овце пред вълк". Малка част от християнската армия намира убежище зад барикадите, а турците ги обсаждат цяла нощ, като стоят извън обсега на оръдията им. На другия ден те се предават, а турците „след като плениха всичките им млади момци, подложиха на меч по- старите, така че надменните неверници понесоха това, което бяха замислили срещу мохамедовия народ". След битката, завършва Писанието, унгарците се оттеглят от крепостите Варна, Бедрич и Шумен, превзети по пътя към морския бряг. Султанът раздава златни монети на освободените пленници. След това той се връща в Одрин и оттам се оттегля в Маниса.

 

Кръстоносният поход по Дунав, 1445 г.

Мурад отново надценява шанса за мир със съюзниците. От спомените на Валеран дьо Ваврен личи, че кръстоносната мечта не е избледняла напълно след разгрома при Варна. Хуниади се е спасил, а и флотът на кардинал Кондулмиери е невредим. Единствената му загуба в Проливите е византийската галера. След Великден на 1445 г., група унгарски благородници се срещат на р. Дунав с бургундеца Пиетре Вааст, за да разгледат възможността за събиране на нова армия. Бургундците обещават да поемат по Дунава с шест или седем галери и да обсадят Никопол. Влашкият воевода Влад Дракул също е призован. Вааст отива в Константинопол, за да поиска освобождаването на един претендент за османския престол, когото дьо Ваврен нарича „Сауси" - вероятно това е Савджъ, който въстава неуспешно през 1444 г. В края на юли вече е подготвен един влашки корпус под командването на сина на Влад, Вааст е дал на Савджъ галера, а унгарски вестоносец е съобщил, че Хуниади ще бъде при Никопол, но не по-рано от септември. В средата на август 1445 г. флотилията отплава от Браила към Силистра. В този град, както научава дьо Ваврен от един турски пленник, има османски гарнизон от двадесет и пет - тридесет хиляди войници. Савджъ решава да се обърне към тях и да им съобщи, че е по-старият брат на Мурад и има законни права върху престола. В отговор от крепостта стрелят по галерите, които отвръщат на огъня и се насочват към Никопол. Дьо Ваврен и Кондулмиери не се възползват повече от Савджъ.

Следващата крепост на българския бряг на реката е Тутракан, с гарнизон от сто и петдесет войници. Власите и екипажите на галерите струпват дърва по укрепленията, запалват ги и войниците от гарнизона изгарят живи. След като разграбват хамбарите в едно близко село, те се отправят към Гюргево. Дьо Ваврен и Кондулмиери решават да го щурмуват „за доброто на християнството". Тук също са струпани дърва, след като артилерията не успява да направи пробив в стената. Когато огънят плъзва по оръдейните кули, командирът на гарнизона иска пощада и се предава. Синът на Дракул иска да вземе крепостта невредима, заради стратегическото й положение и скланя Кондулмиери да приеме условието на командира. Огънят е загасен и гарнизонът напуска крепостта. Синът на Дракул обаче познава в командира му човека, който някога е отвел баща му в плен в Галиполи и го обезглавява лично в знак на отмъщение. След това залавя от засада войниците му и ги избива.

Следващата крепост е Русе, също важен пункт за преминаване през Дунава. Когато влашката войска и галерите се приближават, русенският гарнизон подпалва крепостта и селището и побягва. От Русе флотилията плава пет дни до Никопол. Там, за да избегнат обстрела на турците, те хвърлят котва пред Турну Мъгуреле на отсрещния бряг. Пиетре Вааст донася първите вести за унгарците. Той пристига на четвъртия ден след септемврийския празник на Богородица и съобщава на дьо Ваврен, който в момента се измъчва от подагра, че унгарците са на два дни път. Армията на Хуниади достига Никопол малко след като власите са започнали атака срещу крепостта. Обсадата продължава две седмици, но нито артилерията, нито огъня спомагат за превземането й. Междувременно пристига голяма османска армия.

След като вдигат обсадата, унгарците и власите тръгват по северния бряг на Дунав към един от притоците й, вероятно Ведя, където Хуниади е закотвил транспортните си кораби. Галерите плават край тях, а османската армия ги следва по южния бряг. Когато достигат притока, двете армии се строяват в боен ред. Но турците „тихо и без признаци на страх" се оттеглят, опожарявайки всичко по пътя си. Хуниади съобщава на дьо Ваврен и Кондулмиери, че е изпълнил клетвата си и тъй като има провизии само за два дни, а турците са опожарили околните села при оттеглянето си, той също трябва да се оттегли. Така Хуниади се завръща в Унгария с армията си. Галерите на кардинала пристигат в Константинопол на първи ноември 1445 г.

Краят на спомените на Валеран дьо Ваврен бележи и края на похода. Победители са Георги Бранкович, който по силата на Одринския договор си връща сръбските владения; Влад Дракул, който чрез съдействието си за кръстоносната флотилия се сдобива с крепостите Тутракан, Гюргево и Русе, и Ян Хуниади, който става фактически владетел на Унгария след смъртта на крал Владислав.

 

Кризата в Одрин и повторното възшествие на Мурад, 1445-1446 г.

И след случилото се на Дунав през 1445 г. идеите за кръстоносен поход не замират. Година по-късно, през октомври 1446 г., във Венеция пристига говорител на папата, който иска галери за нова кампания. Този път обаче Сенатът просто припомня на папата, че през миналата година Републиката е сключила договор с принц Мехмед20, и че светият отец все още дължи пари за флота от 1443-1444 г. Освен това, добавят сенаторите, няма изгледи за успех на един кръстоносен поход. Наследникът на Евгений IV - Николай V, възражда кръстоносните планове през 1448 г. и дотогава Османската империя остава необезпокоявана.

Все пак управлението на принц Мехмед не продължава в мир, независимо от Варненската победа на Мурад. Кръстоносната заплаха продължава до есента на 1445 г. През това време не спират и набезите на деспот Константин в Южна Гърция. През април 1445 г. Сенатът научава, че той е превзел Ветерница, близо до Навпакт - крепост, предложена на Венеция от османския управител. В Албания Скендербег запазва независимостта си. А през лятото на 1445 г. бедствие застига столицата на султана. „Градът Едирне, отбелязва Орудж, изгоря напълно". Cronaca Zancaruola подсилва това свидетелство: „На 22 септември имаше страшен пожар...който изгори покрития пазар ...и склада на генуезците, където имаше сто търговци и много стоки. Изгоря голямата джамия и седем хиляди къщи...Говори се, че Бог ги наказва с това чудо"21.

Междувременно кризата в Одрин се задълбочава и довежда до отстраняването на принц Мехмед от османския престол. През 1446 г., вероятно през април, еничарите в града въстават и, както пише Орудж, „отидоха до Буджак тепе и измъчиха хората". Константин Михайлович, който може би черпи сведения от участник в бунта, твърди, че еничарите въстават заради неизплатените заплати за две тримесечия. Възможно е данните на Константин да са точни и след две години на непрестанни войни османската хазна действително да е празна. Той добавя, че еничарите „обраха домовете на най-богатите люде и на султановите съветници". Орудж е по-прецизен: „Те ограбиха дома на Шехабеддин паша и искаха да го убият. Той избяга през една тайна вратичка и се скри при султан Мехмед. В света беше настъпил хаос". Бунтът престава, според Константин, когато Мехмед плаща на еничарите и им обещава повишение на заплатите „за вечни времена". Събитието принуждава везирите да повикат Мурад в Одрин и да върнат сина му обратно в Маниса. Според Халкокондил и Нешри, великият везир Халил Чандарлъ е този, който „убеждава" Мехмед да се откаже от престола и да повика баща си22.

В едно свое писмо от Нова Фокея от пети май 1446 г. Киряк от Анкона съобщава, че Мурад тръгва от Маниса за Одрин след настоятелната молба на сина си. Във второ писмо от 11 май той уточнява: „вождът на турците заедно с четири хиляди души, повикан спешно от своя син принца [Мехмед] отива в Тракия"23. Дубровнишки доклад от 10 септември посочва, че той достига Одрин в края на август24.

 

Пелопонес и Албания, 1446-1447 г.

Мурад се връща на престола. По това време страната му не е заплашена непосредствено от Унгария, а тъй като Венеция миналия февруари е сключила мир с принц Мехмед, папата няма възможност да възобнови идеите си за блокада на Проливите. Султанът може необезпокоявано да предприеме действия срещу деспота на Мистра Константин, както и срещу Скендербег в Албания.

Според Халкокондил, Мурад тръгва срещу Константин, подтикван донякъде от атинския херцог - съперник на деспота. През есента на 1446 г. султанът повежда корпуси от Одрин и Бер и войска от Анатолия. По пътя той събира още подразделения, а в Тива към него се присъединява със значителен контингент и херцог Нерио Ачаиуоли. Съюзната армия разполага лагера си пред Хексамилиона. Мурад и вече освободеният от затвора Турахан бей проучват подробно стената. Според една Кратка хроника от Тива, това става на трети декември 1446 г. Константин се изтегля с войската си зад Хексамилиона и оттам праща при султана бащата на хрониста Халкокондил в качеството на посланик. Деспотът иска да задържи Пелопонес и прилежащите земи, които е отнел от Мурад и Нерио. Посланикът обаче е окован и изпратен в Бер. Изглежда, скоро след това, султанът започва да обстрелва Хексамилиона с оръдия, отлети според Ашъкпашазаде, на място от османските оръжейници. На 10 декември, както отбелязва Тиванската хроника, гърците се „обърнаха в бягство...и турците ги нападнаха, преследваха и разгромиха".

Халкокондил предава подробностите. Деспотът и гръцките първенци бягат и оставят турците да разграбват „полето и областта" отвъд стената. Мурад разделя армията си на две части. Турахан начело на едната тръгва през Пелопонес. Султанът се насочва с останалите войници на запад, по северния бряг и опустошава незащитения град Сикион. Оттам се отправя към Патра, много от чийто жители са избягали на венецианска земя на северния бряг на Коринтския залив. Той не успява да превземе цитаделата, но пленява хората, които са останали извън стените. От Патра султанът продължава към западния бряг и завладява Килини. В началото на 1447 г. венецианският Сенат разисква доклада за плъзналите из Пелопонес турци, които са превзели Патра и Килини. Те са причинили, както се съобщава, „неописуеми вреди" и са отвели в робство „над шестдесет хиляди" християни. Това сведение се потвърждава от Ашъкпашазаде, който отбелязва, че пленниците са толкова многобройни, че „една красива девойка робиня вървеше най-много за сто акчета". Мурад обаче не издава заповеди за окупиране на Пелопонес или за отстраняване на Константин. Деспотът продължава да управлява в Мистра, но като османски васал, отбелязва Халкокондил. Султанът си връща завладените от Константин земи и добавя към тях Тива, притежавана преди от атинския херцог. Рано през 1447 г. той се връща в Одрин, където остава до началото на следващата година.

През 1448 г. Мурад повежда кампания срещу Скендербег. За него Халкокондил пише, че разширил владенията си чрез брачен съюз с рода Арианити. Така Скендербег не само си връща старите територии на Кастриоти - Круя и земите на изток, но и заплашва венецианските владения. През декември 1447 г. Сенатът получава вест, че пристанището Дурацо е в опасност и през юни 1448 г, нарежда на Андреа Вениер да обсъди действията на Скендербег с венецианските управители в Албания. Вениер е упълномощен също да се споразумее с пратеник на Мурад за започване на нападение от османска страна, като предложи в замяна подкрепата на венецианските войски и крепости. Целта е Скендербег да бъде „изхвърлен не само от Албания, но и от света". В случай на неуспех, Вениер трябва да му предложи годишна издръжка. Вероятно тези настоявания на Венеция са една от причините Мурад да нахлуе в териториите на Скендербег - явно след средата на 1448 г. Османската армия превзема крепостта Светиград, близо до Дебър, опустошавайки околностите. Скендербег се изтегля - към „недостъпните планини" според Халкокондил, а според Орудж - „към морето". Но тревожни вести от Сърбия карат Мурад да прекрати тази кампания.

 

Втората Косовска битка, 1448 г.

В началото на 1447 г. Ян Хуниади възобновява плановете за кръстоносен поход със съюзниците от 1444 г. През май обаче Сенатът осведомява неговия пратеник, че Венеция не може да подкрепи проекта заради войната си в Ломбардия. Междувременно новият папа Николай V обещава на Хуниади четирихилядна конница от Папството и един арагонски контингент със същата численост за участие в кампания, която да започне преди април 1449 г. През март 1448 г. венецианците отново информират унгарския посланик, че не могат да се присъединят към съюза. Този път обяснението е войната с Милано, но реалната причина може би е, че сега те се надяват на съвместни действия със султана срещу Скендербег. На Хуниади му се налага да търси нови съюзници, а без Републиката не може да разчита на превърналото се в обичайна тактика блокиране на Проливите. Както през 1444 г., той отново разчита на верността на власите, начело с воеводата Дан - убиеца на Влад Дракул25. Хуниади намира още един съюзник в лицето на Скендербег. В началото на септември 1448 г. унгарската армия вече е пресякла Дунав и се намира на сръбска територия. Нa 11 септември Паскале де Copгo, дубровничанин в унгарския лагер пише, че Хуниади скоро е приел пратеник на Скендербег, който се ангажира с предоставянето на двадесетхиляден контингент26. Той обаче не бърза да се присъедини към унгарската армия. Скендербег остава в Албания и тормози венецианците с непрестанни нападения. Така се стига до прилагане на втората част от инструкциите на Вениер. Според договора от Леш, сключен на 4 октомври 1448 г., срещу заплащане Скендербег оттегля претенциите си към венецианските владения. Той изисква средствата две седмици предварително, за да „отиде лично с войската си ...и да се обедини с господаря Ян [Хуниади]"27. Но по това време вече е твърде късно.

Когато научава за приготовленията на Хуниади - вероятно през август - Мурад напуска Албания и се отправя към София. Оттам той издава заповеди за събиране на армията. Призована е румелийската войска на бейлербея Караджа паша, десет хиляди спахии от Анатолия води бейлербеят Узгуроглу Иса, участват и десет хиляди азаби и осем хиляди еничари. Освен тях, съобщава Орудж, се отзовават много доброволци. Един от тях е Халил, внукът на шейх Бедреддин. Той потвърждава написаното от Орудж със следните редове: „Щом се чу призивът на оръжие всички - бедни и богати, тръгнаха на свещена война за вярата с възгласа „Аллах, Аллах". В кампанията участва и Ашъкпашазаде, който високомерно описва „конекрадците", предоставени от Мурадовия васал Ибрахим - емир на Караман.

Първи атакуват османските владения влашките съюзници на Хуниади. Те преминават Дунава при Никопол и започват да опустошават Северна България. Нашествениците, пише Орудж, капитулират пред обединените войски на никополския управител Фирузбейоглу и бейлербейовете на Анатолия и Румелия. Непосредствено след това, вероятно през втората половина на октомври, султановата армия тръгва от София срещу унгарците. Както през 1443 и 1444 г., и сега Хуниади предпочита да воюва през есенните месеци, но този път неговите войски не тръгват на изток по течението на Дунава, а на юг през Сърбия, към Косово поле. Намерението му изглежда е да обедини силите си със Скендербег. Вероятно Мурад се придвижва от София през Ниш към Куршумлия. Там, съобщава Ашъкпашазаде, османците научават, че унгарците са на Косово.

По това време власите са единствените съюзници на Хуниади. Скендербег така и не се присъединява към армията му. Георги Бранкович също не се включва. Той преценява, че войската на Хуниади, съставена от четири хиляди унгарски и влашки пехотинци, седем хиляди конници и две хиляди покрити коли за транспортиране на оръдия, не може да се противопостави на Мурад. Според Орудж, битката започва на 23 октомври 1448 г. Както личи от неговия разказ, османците са взаимствали доста от унгарската тактика. Султанът и синът му Мехмед са строили редиците си между „подобни на крепости" укрепления от коли и щитове с шипове, които се пазят от еничари с пушки. Зад тези укрития отпочиват изтощените от сражението бойци. Според подробния, макар и витиеват, разказ на Халкокондил за битката, Хуниади напада това съоръжение вечерта, след като през деня щурмът му срещу румелийската войска се проваля. Румелийците са предпочетени от Мурад пред по-слабите анатолийски корпуси. За това нападение Хуниади е посъветван от някой си „Дауд, син на Савджъ" османски претендент, може би онзи Савджъ, който придружава флотилията на дьо Ваврен през 1445 г., или негов син. Аргументът на „Дауд, син на Савджъ" е, че армия без водач губи сражението, така че Хуниади трябва първо да нападне позициите на самия султан.

Еничарите успешно бранят загражденията, а на зазоряване османците успяват да обкръжат нападателите. Хуниади се готви да контраатакува тези противникови части, но румелийският бейлербей забелязва маневрата. Той изпраща един отряд начело с Турахан, който избива повечето от хората на Хуниади. Денят продължава с откъслечни схватки. През това време, според Халкокондил, власите преценяват, че най-разумната тактика е да дезертират, изпращат при Мурад свой представител, който иска от султана милост и му предлага подчинение. Великият везир приема лоялността на власите, но не и непосредствените им услуги. Когато група власи се явяват пред Мурад с надежди за възнаграждение, султанът нарежда на бейлербея на Румелия да ги насече на парчета, тъй като, казва Халкокондил, или се бои, че това е някаква хитрост на унгарците, или пък иска да ги накаже за тяхната неверност.

Предателството на власите несъмнено намалява куража на унгарците, но решителният момент настъпва, призори на 25 октомври, когато Хуниади напуска бойното поле и бяга на север през Сърбия. Изоставената му армия е разгромена. Османците не преследват нито победените противници, нито водача им. Султанът се връща в Одрин, където според Орудж, прекарва следващата година.

Съшият автор отбелязва още, че през 1449 г. румелийският бейлербей и войските му ремонтират крепостта Гюргево, която османците отнели от власите през 1445 г. Енвери (60-те години на XV в.) и османските анонимни хроники допълват, че след връщането на Гюргево Турахан преминава Дунав и разграбва Влашко. Целта явно е да се осигури покорството на власите, които действат като унгарски съюзници до предателството си на Косово поле през 1448 г.

 

Последните години на Мурад, 1448-1451 г.

Приблизително по същото време Мурад разширява владенията си в Западна Гърция. През октомври 1448 г. умира Карло II Токо, деспот на Янина и граф на Кефалония. Наследява го Леонардо III Токо28. В една гръцка Кратка хроника от XVI в. е отбелязано, че през 1449 г. „турците взеха Арта". Няма извори, описващи анексията, но е запазен един венециански доклад, който като че ли има връзка със събитието. В края на януари 1449 г. сенаторите научават, че Навпакт е пълен с гърци, побягнали от османците. Това загатва, че през зимата на 1448-1449 г. турците нападат владенията на Токо и карат много от обитателите им да се спасят на венецианска територия. Леонардо е прогонен от Арта и на фамилията Токо са оставени само крепостите Ангелокастрон, Воница и Варнаца в континентална Гърция.

През същата година се стоварват нападения и върху егейските острови. През март 1449 г. Сенатът е осведомен, че изминалите три години Негропонте страда от непрестанните атаки на турци, които твърдят, че действат от името на принц Мехмед, сина на султана. Сенаторите обещават да изпратят посланик при Мурад, с когото Републиката е в мир, за да узнаят причините за нападенията над този остров и над Тинос. Наред с това те се ангажират да осигурят охрана на Негропонте. Усърдието им обаче е безплодно - през декември 1450 г. е получен доклад за набези на турци и каталани срещу Тинос и Миконос. Тези рейдове по венецианските острови следват познатия модел. Но през 1450 г. е извършено и едно неочаквано нападение. Управителят на Крит известява венецианския Сенат, че на 16 март наблюдател е забелязал турския флот, плаващ към Лесбос. Лесбоският владетел Франческо Гатилузо изпраща делегация при султана, за да отклони нападението. Според Халкокондил флотът е под командването на Балтаоглу Сюлейман - бей на Галиполи. Неговите войски нападат града Калоне, но явно не правят опит да превземат острова. Тази видимо непровокирана от нищо атака слага край на дългогодишния изгоден съюз на османските султани с генуезките управители в района на Егейско море.

Когато Балтаоглу отплава от Галиполи, Мурад и синът му се насочват към Албания „срещу Скендербег и неговите съюзници с най-могъща армия и военна техника" - твърди дубровнишкият посланик при папата. От сведенията на посланика се създава впечатлението, че кампанията почти успява: „Споменатите съюзници се споразумяха с посочения Турчин и Скендербег загуби цялата страна, с изключение на града Круя, който Турчинът не можа да превземе, заради непристъпността и мощта на това място и твърдостта на хората вътре". Съюзниците на Скендербег са минали на страната на султана, а поданиците му се бунтуват, ето защо, казва посланикът, той се обръща за помощ към Дубровник. Освен това Скендербег се свързва и с Венеция. През пролетта на 1449 г. той е предложил да плаща на Републиката трибута, който дава на османците, възлизащ на шест хиляди дуката. Сенатът отхвърля предложението. През 1450 г., докато Круя е под обсада, Скендербег предлага града на Републиката и заплашва, че ще се предаде на турците, ако това не се приеме. Венецианският управител на Даня Аугустино де Ренерио предава посланието на Сената, който отговаря през ноември. Писмото съдържа твърд отказ и напомня на Скендербег, че сенаторите са били готови да посредничат между него и „императора на турците". Де Ренерио е инструктиран строго да остане неутрален във войната между „господаря на турците и казания Скандербег". Но нему не е потребна нито дубровнишка, нито венецианска помощ. От писмата на де Ренерио става ясно, че на 24 октомври османците вече са вдигнали обсадата на Круя, „без да постигнат нищо"29. Круя остава под контрола на Скендербег.

С това приключват военните кампании на султан Мурад. Последната му публична изява е женитбата на сина му Мехмед със Ситти Хатун, принцеса от елбистанската династия Дулгадър. Според Енвери и анонимните хроники, празненствата продължават през ноември и декември 1450 г30. Дука също описва тържествата и оценява политическия характер на този брак. Целта, казва той, е да се укрепи съюзът с бащата на Ситти Хатун, Сюлейман. Неговата страна е разположена на границата на османската провинция Рум. На север са земите на Каракоюнлу, а от юг и запад я обгражда Караман. На Сюлейман, владетелят на Дулгадър, съюзът дава сигурност срещу недоброжелателните съседи, докато османците получават спокойствие по североизточните граници.

В средата на януари Мехмед се връща в Маниса. През февруари пристига вестоносец на великия везир Халил Чандарлъ, който съобщава, че Мурад е умрял на 3 февруари 1451 г31.

 

1Georgius de Hungaria, Tractatus de Moribus, Condicionibus et Nequicia Turcorum, Roma (1480) /1/; за следващите печатни издания вж.: J.A.B. PALMER, „Fr. Georgius de Hungaria, O.P. and the Tractatus de moribus, condicionibus et nequicia Turcorum", Bulletin of the John Rylands Library,XXXIV (1951).
2Цит. в: K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, Philadelphia (1978), 57.
3Аналите на Мурад II и Орудж посочват за падането на Борач 1436/7 г.
4F. SZAKÂLY, „Phases of Turco-Hungarian warfare before the battle of Mohâcs", Acta Orientatici (Budapest), XXXIII (1979), 86.
5Това подсказва, че може би името Авала произлиза от турското название на тази твърдина - havale.
6K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, 67.
7Цит. в: J. GILL, The Council of Florence, Cambridge (1959), 290.
8K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, 68.  
9За събитията от 1443-1444 г. вж.: F. BABINGER, „Von Amurath zu Amurath: Vor und Nachspiel der Schlacht bei Varna (1444), Oriens, 3 (1950) и H. İNALCIK, „1444 Buhranı"; „Fatih Sultan Mehmed'in İlk Cülüsü";„İstanbul'un Fethinden Önce Fatih Sultan Mehmed" — In: Fatih Devri Üzerinde Tetkikler ve Vesikalar, Ankara (1954).
10Marinus BARLETIUS, Historia de Vita et Gestis Scanderbegi Epirotarum Principis, Roma (1510). Това съчинение и особено неговият разширен и адаптиран вариант, J. de la Vardin, Histoire de Georges Castriot, Surnommé Scanderbeg, Roy d'Albanie, Paris (1597), преведен на повечето западноевропейски езици, има съдбовно значение за формирането на героично-религиозния образ на Скендербег, който битува и в съвременната историография.
11Цит. в: D. ZAKYTHINOS (ed. С. Maltézou), Le Despotat Grec de Morée, London (1975), 230.
12Цит. в : K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, 78.
13Цит. в: F. BABINGER, „Von Amurath zu Amurath", 240.
14Op. cit., 239
15Текст в: İ.H. UZUNÇARŞILI, „Ibrahim Beyin Karaman İmareti Vakfiyesi", Belleten, 1/1 (1937).
16Турския и арабския текст на завещанието на Мурад вж. в:Н. İNALCIК, Fatih Devri Üzerinde Tetkikler ve Vesikalar, документи IV и V.
17Народна Библиотека „Св. Св. Кирил и Методий", София. Ориенталски отдел, 45/29, 37v.
18Цит. в: F. BABINGER. „Von Amurath zu Amurath". 245.
19Op. cit., 245-248.
20Текста на договора от 23 февруари 1446 г. вж.: B. BABINGER, F. DÖLGER, „Mehmed's II. frühester Staatsvertrag (1446.), Orientalia Christiana Periodica, XV (1949).
21Цит. в : F. BABINGER, „Von Amurath zu Amurath", 245.
22За бунта на еничарите и съперничеството между съветниците на Мехмед вж.: Н. İNALCIK, „İstanbul'un Fethinden Önce Fatih Sultan Mehmet", 92-96.
23Цит. в: F. BABINGER, „Von Amurath zu Amurath", 260 n.32.
24Цит. в: N. IORGA, Notes et Extraits pour servir à l'Histoire des Croisades au XVe siècle, Vol. II, Paris (1899-1900), 419.
25Тази подробност се дава от Орудж.
26Цит. в: F. PALL, „Scanderbeg et Janco de Hunedoara", Studia Albanica, V/1 (1968), 107.
27Op. cit., 109.
28Смъртта на Карло и окупацията на Арта от турците са отбелязани в: „Estratti degli Annali Veneti di Stefano Magno". In: C. HOPF, Chroniques Gréco-Romanes, Paris (1873).
29Дубровнишката и венецианската кореспонденция за обсадата на Круя е цитирана в: K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, 101-102.
30Вж.: F. BABINGER, „Mehmed's II. Heirat mitt Sitt Hatun (1449)", Der Islam, 29 (1950). Има разногласия относно годината на женитбата. Аз следвам Енвери, който в случая явно се позовава на Исторически календар. Дука също загатва, че сватбените празненства завършват през декември, преди Мурадовата смърт през февруари 1451 г.
31Тази дата е посочена от Ашъкпашазаде и Орудж.

X

Right Click

No right click