Османска държава

Османската империя 1300 - 1481

Посещения: 19452

 

ГЛАВА II

 

Баязид I (1389 -1402 г.)

 

Анатолия, 1389-1400 г.

 

Няма преки сведения за война между Мурадовите синове Баязид и Якуб. Османските хронисти, опирайки се на данни от началото на петнадесетото столетие съобщават, че Баязид екзекутира своя брат на Косово поле след гибелта на Мурад. Дука и Халкокондил подкрепят това описание на събитията. Но съществуват съвременни свидетелства, които подсказват, че Баязид не се радва на неоспоримо възшествие. Всички негови монети носят датата 792 г.1  по мюсюлманското летоброене - тази мюсюлманска година започва на 20 декември 1389. Ако той е заел османския престол през въпросната година, декларирайки суверенитета си чрез отсичането на първите монети, тогава хронистите са неточни в твърденията, че е наследил баща си още през юни 1389 г. Може би за това са му били необходими месеците между юни и декември, през които да разгроми и убие брат си. Поне на Анатолия този период носи страдания, както отбелязва Азиз бин Ардашир в Празник и битка. „Държавните работи, пише той за османските земи, изпаднаха в безредие. Караманците и монголите алчно проточиха шии към владението". Той посочва, че някой си Мюрюввет бей завзема Кършехир и го предава на султана на Сивас, Бурханеддин. Също така емирът на Караман Алаеддин отвоюва Бейшехир, отнет му по-рано от Мурад, а бившият гермиянски бей опитва да си върне „областите и владенията, които бяха паднали в ръцете на османците". Вероятно тези аспирации на анатолийските емири към части от османската държава са породени от борбите на Баязид и Якуб. През ранната есен на 1389 г. междуособиците приключват. На 26 октомври генуезкият управител на Галата вече ратифицира споразумението за потвърждаване на съществуващите договори2  с османците, за което негов пратеник е преговарял с новия султан, най-вероятно с Баязид. Към края на годината Баязид се чувства сигурен и повежда войските си в Анатолия.

Азиз бин Ардашир отбелязва, че в началото на кампанията към султановата армия се присъединяват отреди на Сюлейман паша, владетеля на Кастамону. Сюлейман най-вероятно е станал васал на Мурад, а отношенията между двете фамилии са скрепени с брак между османска принцеса и представител на Сюлеймановата династия3. Обект на Баязидовата кампания са емиратите в Западна Мала Азия. „Резултатът от този съюз и сътрудничество беше подчиняването на бейлика Сарухан и земите на Айдън", пише Азиз и добавя, че след овладяването на тези страни Сюлейман се връща в Кастамону. Следва описание на атаката срещу караманския емир Алаеддин, който е принуден да предаде Бейшехир, преди Бурханеддин, вече действащ в съюз със Сюлейман, да съумее да му помогне. По- късно историческите календари потвърждават и украсяват с допълнителни подробности тази версия. Според османските хронисти Баязид превзема и Филаделфия (Алашехир) на източната граница на Айдън. Този град се намирал в ръцете на „неверниците", т.е. на независим гръцки владетел. Ашъкпашазаде добавя и Гермиян към завоеванията на султана, но посочва по-късна кампания. Накрая, всички османски извори отбелязват присъединяването на Ментеше в Югозападна Анатолия. Датите и дори последователността на тези победи са несигурни. На шести март 1390 г. Венеция изпраща при Баязид посланик за преподписването на нейните договори с владетелите на Айдън и Ментеше4. Това означава или че емиратите вече са паднали, или че покоряването им е близко, а също че кампанията в Западна Анатолия била съвсем кратка - само през късната есен или ранната зима на 1389 г. Връщането на Бейшехир вероятно следва подчиняването на Айдън и Ментеше. Година по-късно обаче, на шести март 1391 г., управителят на Крит получава инструкции да се договори с емира на Палатия (Ментеше), без при това да се обръща към османския султан. Нарежданията подсказват, че този бейлик е запазил или си е върнал поне частична независимост. Очевидно завоеванията на Баязид в Анатолия са колкото бързи, толкова и нестабилни.

Обстоятелството, че Сюлейман паша сменя сюзерена, пренасочвайки лоялността си от Баязид към Бурханеддин, е знак за несигурността на османската азиатска политика. Следващата османска кампания е насочена срещу Сюлейман. На 8 юни 1391 г. византийският император Мануил II потегля от Константинопол, за да се включи в армията на султана5. Баязид е убил Сюлейман паша и е анексирал земите му преди пети юли 1391 г. - на тази дата в Галата идва султанов пратеник, който обявява „победата [на Баязид] над пашата на Кастамону и как той го убил и му отнел цялото владение". Неизбежно следствие от тази Баязидова победа е сблъсъкът със сюзерена на Сюлейман, Бурханеддин. Когато узнава за загубата на Кастамону, той отива в Артъкабад и разпраща глашатаи за свикване на войска. През това време, според Азиз бин Ардашир, при него идва пратеник, който го известява, че Баязид е достигнал Османджък и иска мир. Бурханеддин отхвърля предложението, понеже смята Османджък за свое владение. А междувременно Баязидовата армия продължава да расте: на негова страна застават емирът на Амасия - Ахмед, родовете

Гишаноглу от Мерзифон и Таджеддиноглу6  от Никсар и други неназовани от Азиз местни вождове. Бурханеддин научава още, че Хаджи Челеби е отстъпил на османците крепостта Маден, вероятно в северната част на Кастамону и че някой си Абдуллаx Челеби е предал Османджък. Освен това Баязид му изпраща вест, че ще атакува.

Двете армии се срещат при Чорумлу (вероятно близо до дн. Чорум). Според Азиз бин Ардашир „смазани и разбити, османците се озоваха лице в лице с разгрома и бяха разпилени и разпръснати по планинските пещери и из проходите в ридовете и чукарите". След сражението „тюркменските вождове и влиятелните сред монголите" внушават на Бурханеддин да разграби Баязидовите владения. В района около Анкара, Искилип, Каледжик и Сиврихисар „в продължение на четиридесет дни ...те обърнаха дърветата, скалите и земята на сух чакъл и мърша".

Дори и победата на сиваския владетел при Чорумлу да не е толкова категорична, колкото я представя неговият панегирист, възможно е тя да е причината северноанатолийските васали на Баязид и племенните вождове да му изменят. Това принуждава османския султан да продължи кампанията през есента и ранната зима на 1391 г. Византийският император Мануил II описва целите на експедицията в своята кореспонденция така: Баязид иска да подчини някой си Бегче, владетел на територии около Синоп и да принуди Исфендяроглу Мюбаризеддин, господар на Синоп и Сюлейманов брат, да приеме неговия сюзеренитет. А основната цел на османския султан е „да всее ужас у владетеля на Севастия и скитите", т.е. Бурханеддин и хората му. От едно писмо на Мануил до Димитър Кидон става ясно, че действието се развива към края на сезона за военни операции. Императорът говори за „суровото време, недостиг на провизии и за болестта, която поваля мнозина от хората ни". Изглежда Бурханеддин така и не напада Баязид, чиято армия достига на изток до р. Къзъл Ърмак. Когато османците прекосяват реката, за да разграбят земите на противника, „разбойници бяха плъзнали из горите и гъсталаците ...и [реката] беше превърната във втори Сицилиански пролив". Не е ясно дали „разбойниците" са хора на Бурханеддин или просто разбойници. Във всеки случай те принуждават османците да се върнат през реката и да поемат към Анкара. Оттам през декември 1391 г. Мануил и, може би, останалата част от армията на Баязид - в това число сърби, българи и албанци, както пише императорът - тръгват към своите страни. Възможно е при тази кампания султанът да е наложил господството си над владетелите в Северна Анатолия до р. Къзъл Ърмак.

Изглежда през 1392 г. Баязид решава да завърши завоеванията си в региона с присъединяването на Синоп. През април венецианският Сенат получава доклади за присъствието на османски флот край Солун. Повечето наблюдатели приемат, че дестинацията му е Синоп. Сред командирите на ескадрата е и Мануил. Очакваната експедиция обаче не се осъществява. Към края на април сенаторите научават, че Баязид и Мануил са се разделили. Вероятно плановете на султана се променят заради случващото се в Европа7  и той възобновява анатолийските си кампании едва през 1397 г.

Анонимната хроника от 1484 г., която се използва и от Нешри, съобщава, че тръгвайки към Европа през есента на 1392 г., Баязид поставя Кара Тимурташ за бейлербей на Анатолия с център Анкара. Възползван от отсъствието на султана, караманският емир Алаеддин напада османските земи, пленява Кара Тимурташ и го затваря в Коня. След като се завръща от Европа, Баязид отблъсква ласкателните дарове на емира и през 1397 г. повежда войската си срещу него. В нейните редици е баварецът Йохан Шилтбергер, пленен от османците предишната година. Доста по-късно той разказва за преживяното, смесвайки точните свидетелства със слухове и измислици. Кампанията срещу Караман е първото участие на Шилтбергер в Баязидовите походи. Османската армия се сблъсква с Алаеддиновата в една равнина близо до Коня, разказва баварецът. На втория ден от битката емирът се оттегля зад градските  стени, а единадесет дни по-късно Баязид със съдействието на гражданите ги щурмува. Алаеддин е обезглавен, като че ли против султановата воля и османците тръгват на юг към Ларенде, спомня си Шилтбергер. Тамошните жители предлагат да се предадат при условие, че някой от синовете на емира стане техен владетел. Анонимната хроника и Нешри назовават синовете Али бей и Мехмед бей. Баязид отказва и започва да изгражда обсадни платформи и да съсредоточава военни сили, когато сестра му, вдовицата на Алаеддин, отваря градските врати. Баязид назначава там неназован османски управител и премества в Бурса сестра си и племенниците си. Към покоряването на Коня и Ларенде Анонимната хроника и Нешри добавят капитулацията на Аксарай, Девелю Карахисар и Акшехир. Така Караман загубва независимостта си.

Следващата кампания, описана от Шилтбергер, е проведена през 1398 г. и е насочена срещу Бурханеддин. Той е отнел Амасия от емир Ахмед - Баязидов васал. Градът е завладян от тридесетхилядна османска армия, в която се сражава и султанския син Мехмед. Азиз бин Ардашир потвърждава превземането на града, но той не споменава действията на Баязид (освен ако не го е сторил по твърде завоалиран начин), което означава, че Амасия е превзета след завършването на Празник и битка през март 1398 г. Шилтбергер добавя, че Баязид дава Сивас на сина си Мехмед и компенсира емир Ахмед с други земи. Доколкото Сивас все още не е безспорно османско владение и не може да се дарява, то тогава трябва да приемем, че Мехмед просто оставя сина си да управлява града.

Шилтбергер след това описва как през лятото, вероятно на 1398 г., султанът тръгва срещу Джаник на черноморския бряг и превзема столицата Самсун. Владетелят му Джунеид е прогонен. На негово място е Назначен Шишман*, син на последния български търновски цар. Шишман, пише Шилтбергер, приел исляма, за да избегне смъртта.

С присъединяването на Караман и Амасия до 1398 г., цялата източна граница на османската държава опира до владенията на Бурханеддин. В края на същата година или може би малко по-късно, Баязид вече е превзел Сивас и доста от земите на противника си. Кампанията е описана от участвалия в нея Шилтбергер, а също и в османски и мамелюшки хроники, както и в източници от бейлика Аккоюнлу8. Разбира се, между изброените извори има разлики, но доколкото може да се съди от общите им елементи, възниква спор между Бурханеддин и Кара Юлюк - предводител на могъщия род Аккоюнлу. Те имат разногласия относно данъците, дължими на Бурханеддин, а може би за правото на Аккоюнлу да пасат стадата си върху негова земя, или пък и по двата въпроса. Следва въоръжен конфликт, при който Бурханеддин или загива на бойното поле, или е пленен от врага и екзекутиран. Кара Юлюк обсажда Сивас, чиито граждани се обръщат за помощ към Баязид. Той изпраща един от принцовете, вероятно Сюлейман. Османската армия според Шилтбергер е съставена от двадесетхилядна конница и четирихилядна пехота. Те изтласкват Кара Юлюк в планините. След това идва и Баязид, който назначава в града не Сюлейман, а Мехмед и така обединява управлението на Сивас и Амасия.

Сивас веднага се превръща в база за следващи завоевания. Според Шилтбергер Баязид иска от мамелюшкия султан Баркук да му предаде своя северен преден пост в Сирия - Малатия. Бакрук отказва, османците нападат града и го превземат след двумесечна обсада.

Така в началото на XV в. владенията на Баязид обхващат цяла Западна и Централна Анатолия северно от Тавър и на изток до Сивас и Малатия. Оскъдните извори за Анатолия през XIV в. не дават ясна картина за нейната политическа структура. Все пак от тях - и особено от Празник и битка - могат да се направят някои обобщения. Политическата власт и васалните отношения не са институционални, а персонални. Градовете и крепостите се управляват от владетели, които могат, щом се наложи, да предложат верността си на по-могъщи от тях или да се обърнат към нов сюзерен при промяна на обстоятелствата. Често пъти от решаващо значение за изхода на политическите противоборства се оказват съюзите с някое от тюркските или монголските племена, които лете пасат стадата си из платата на Централна и Северна Анатолия. Макар и склонни да участват в кампании и набези, те са лоялни единствено към своите вождове. Ето защо Баязид не е в състояние да изгради политическа система, съчетаваща местната и племенната автономия с османската власт. Завоеванията му в Анатолия са мащабни, ала нестабилни.

 

Европа, 1389-1402 г.

 

Сърбия, България, Византия и сблъсъкът с Унгария

След смъртта на княз Лазар на Косово поле през 1389 г., неговите васали Вук Бранкович и Георги Страцимирович, владетели на Прищина и Шкодра, отказват да признаят господството на Лазаровата вдовица Милица. Тази междуособица насърчава амбициите на унгарския крал Сигизмунд да наложи господството си над Сърбия и през октомври 1389 г. той нахлува в страната, като превзема северните крепости Борач и Чештин. Турските набези също продължават, макар че между 1389 и началото на 1392 г. Баязид се намира в Анатолия. Един доклад до дубровнишкото Вече от 3 юли 1390 г. съобщава за „влашки и славянски въоръжени мъже със семействата и стадата си ...в Станьо и Пункта, бягащи от турски страх". През март 1392 г. дубровничани пишат до крал Сигизмунд за „нашествие на много турци близо до босненските предели на 28 миналия декември…". Вероятно целта на тези набези е да всеят ужас в Сърбия и да я подчинят на Баязид. За да предотврати това, през май 1392 г. унгарският владетел „тръгва срещу турците - врагове и съперниците на Нашето кралство"9, както е посочено в негово писмо до Дубровник. Кампанията, изглежда, продължава до септември. Вероятно Баязид изоставя плановете, за които се приема, че са насочени срещу Синоп, тъкмо за да спре унгарската армия на Дунав и да попречи на минаването на Сърбия под властта на Сигизмунд. В края на 1392 г. всички Лазарови земи са подчинени от султана.

Според Житието на Стефан, сина на княз Лазар, скоро след Косовската битка - може би през 1392 г. - Баязид изпраща посланици при Милица и иска нейното подчинение и ръката на дъщеря й Оливера. В замяна той обещава да не напада сина й Стефан, а да го брани и да потвърди властта му над страната. След като приемат тези условия, Оливера и Стефан отиват при Баязид, за да се сключи бракът и да се формализират васалните отношения. Авторът на житието Константин Философ обяснява, че част от сръбската властела продължава да притиска Стефан да приеме господството на Унгария и едва въоръженият бунт на протурската партия10  го кара да посети султановия двор и да поиска прошка. Според Житието, Баязид го съветва: „Докато съм жив, бори се да подчиниш благородниците в земята си и да ги накараш да те слушат ...Издигни други, с благороден или скромен произход, дай им почести и нека управляват с тебе", реч, която намеква за спора между унгарската и турската партия и надмощието на последната.

По времето, когато налага сюзеренитета си над Лазаревичи, султанът подчинява Георги Страцимирович и Вук Бранкович. Протоколът на венецианския Сенат за 7 октомври 1392 г. показва, че Баязид е пленил Георги и фамилията му. Цената на тяхното освобождаване е предаването на Шкодра и Улцин. В документ, издаден в Прищина на 21 октомври 1392 г., Вук обявява, че е сключил договор с османския владетел11. Че Вук е султанов васал става ясно и от Житието на Стефан, където е посочено, че и двамата господари са задължени да участват в кампаниите на Баязид. Това се потвърждава от османските хроники. С подчиняването на Стефан Лазаревич, Георги Страцимирович и Вук Бранкович султанът налага контрол над всички владения на покойния княз Лазар и възпира домогванията на Унгария. Следващата османска кампания е срещу България.

За тази експедиция са запазени оскъдни сведения, като нито едно от тях не разкрива мотивите за нейното начало. Възможно е след битката на Косово поле цар Шишман да се е отметнал от васалитета си и, подобно на своя брат, видинския цар, да се е подчинил на Унгария12. Според сръбските летописи Шишмановата столица Търново пада на 17 юли 1393 г., но самият Шишман управлява още две години. Налагането на османския сюзеренитет над Сърбия и Търновското царство ограничава възможността за унгарска атака през Дунав и така Баязид е свободен за онази офанзива, която вероятно смята за основна цел на своето управление - превземането на Константинопол.

Както Кидон пише на Теодор Палеолог през 1391 г., Градът вече е трибутарен на султана. „Варварите, казва той, заграбиха всичко, което намериха извън града и причиниха всичките му нещастия. Наложеният от тях данък е толкова голям, че за плащането му няма да стигнат всички държавни приходи". Константинопол страда и от междуособици във властващата династия. През 1390 г. Йоан VII, син на Андроник IV Палеолог, влиза в столицата с османска подкрепа и предявява претенциите си към престола. След една година Йоан V го прогонва. За тези събития Кидон пише: „Старото зло, което причинява всеобща разруха, още върлува. Имам предвид споровете между императорите за сянката на властта. За това, че те са принудени да служат на варварина... Всеки признава, че онзи, когото варваринът подкрепя, ще господства". В такава обстановка през 1391 г. Мануил II наследява Йоан V13. През 1392 г. той взема за жена Елена Драгаш, дъщеря на сръбски владетел в Македония. През същата година той е коронован за император, след шестмесечна служба в армията на Баязид в Северна Анатолия.

През зимата на 1393-1394 г. Мануил отново е призован от султана - този път в Сяр. Там са и други османски васали: Мануиловият шурей Константин Драгаш, брат му Теодор - деспот на Мистра, и Стефан Лазаревич. Единственото сведение за събитието дава самият Мануил в надгробното слово за Теодор, създадено след разгрома и смъртта на Баязид. Находчиво и с драматична изразност той твърди, че намерението на Баязид е да убие всички, защото „тиранът реши, че времето е подходящо да извърши клането, замислено толкова отдавна. Така, според собствените му думи, когато очисти земята от тръните, значи от нас, неговият народ може да танцува върху земята на християните, без да си одраска нозете... Но Бог възпря ръката на убиеца"14. Мануил и останалите васали се спасяват, но през май 1394 г. византийският император вече е затворник в собствената си столица.

По това време Константинопол е обсаден. На 21 май в защита на венецианските интереси там са изпратени галери. Сенаторите съветват василевса да не напуска града, а да потърси помощ от Папството, от германския император и от кралете на Франция и Англия. През юли Сенатът отново увещава Мануил да остане в столицата си и предполага, че може да дойде подкрепа от другите християнски монарси и далновидно добавя, че сега Баязид е застрашен от „татарския император" Тимур. Все пак венецианците предлагат в случай, че положението стане неудържимо, да отведат императора в Републиката или, ако предпочита, на остров Лемнос. Тази загриженост разкрива тежестта на обсадата през лятото на 1394 г. Изглежда по това време Баязид опитва да блокира Босфора. Той издига крепост при най-тясната част на пролива. През зимата на 1394-1395 г. настъпва затишие, но в една кратка хроника, съставена след 1427 г., лаконично се съобщава, че на 17 април 1395 г. „стана голямото сражение". Тук вероятно се има предвид битка извън стените на града.

Блокадата на Константинопол продължава до 1402 г., но рядко султанът лично се намира пред византийската столица. През пролетта на 1395 г. той повежда експедиция срещу Влахия. Вероятно целта му е да предотврати последиците от едно споразумение между воеводата Мирчо и унгарския крал Сигизмунд, постигнато през март. По силата на този договор влашкият владетел се задължава „когато самият господар крал се отправи срещу турците, ...ние също сме длъжни лично да тръгнем със същия срещу тях с нашата армия, народ и с цялата си сила"15. Трасето на Баязидовия поход във Влашко се описва само в един османски документ от средата на XV в., чийто източник не е известен, а и предназначението му не е ясно. Султанът повежда армията си първо срещу Унгария и сее разруха на запад до Белград и Темешвар. Влиза във Влашко при Турну Северин и се сблъсква с Мирчо на р. Арджеш. Според цитирания документ, Баязид „се бори срещу влашката войска в продължение на седмица и накрая сключи мир с воеводата"16. Това сведение се разминава с по-ранната Анонимна флорентинска хроника. В тази версия Баязид се сражава със Сигизмунд и с тежки загуби от двете страни го побеждава, а цяло Влашко се предава. Анонимната българска хроника, която е приблизително съвременна на флорентинската, потвърждава част от тези данни. В нея е описана жестокостта на сблъсъка - „реката потече кървава от многото трупове" - и смъртта на Баязидовите васали крал Марко, син на Вълкашин, и Константин Драгаш. Сръбските летописи също засвидетелстват това. Смъртта на васалите се потвърждава и от една дарствена грамота на Елена Драгаш в памет на баща й Константин от октомври 1395 г17. В края на битката, продължава тази хроника, Мирчо бяга при Сигизмунд „и дори самият Баязид побягна ужасен след като остави в страната да управлява някой от благородниците". Но Сигизмунд връща Мирчо на власт, вероятно скоро след оттеглянето на Баязид18. През 1396 г. воеводата и неговите хора се сражават заедно с унгарците срещу турците.

След битката султанът преминава р. Дунав и по думите на османския документ, „изправи се пред крепостта Никопол, чийто господар беше Шишман и го обезглави, превзе Никопол и го превърна в османски санджак". Българската хроника пропуска завладяването на Никопол, една от крепостите, където се преминава през Дунав от България във Влашко, но потвърждава, че Баязид екзекутира Шишман през 1395 г. и „постави България под своя власт и сложи свои хора в страната".

През 1396 г. съперничеството между Баязид и Сигизмунд за контрол над Долния Дунав достига своя връх. Кралят, изглежда, търси съюзници срещу османците в продължение на няколко години - протоколите на венецианския Сенат за април 1392 г. съдържат бележка „относно един съюз с господаря крал на Унгария срещу турците". През 1394 г. Сигизмунд отново изпраща посланик във Венеция. В сенатските протоколи се описва как „с оглед на нахлуването на турците в неговото кралство, той се е консултирал с принцовете, бароните и братята ...следващия май да се отправи с мощна армия срещу турците...". Обстановката благоприятства усилията на Сигизмунд - император Мануил също търси съюзници, за да спаси Константинопол. На първи март 1396 г. неговият пратеник Мануил Филантропен пристига във Венеция, за да обяви, че Сигизмунд е обещал да захване кампания срещу османците и че императорът се ангажира да въоръжи десет галери на свои разноски и три - за сметка на Сигизмунд. През април венецианците на свой ред се съгласяват да въоръжат четири галери за експедицията. Освен това Сигизмунд изпраща призиви и към силите, които нямат пряк интерес от войната със султана. Преговорите с  тях се концентрират във Венеция, която през декември 1394 г. очаква посланици от Франция, Англия и Бургундия, а също и от Унгария. През февруари 1395 г, всички те вече са дошли и са си отишли, с изключение на унгарския пратеник, който пристига през март. Той обявява решението на Сигизмунд „да тръгне с всичките си войски срещу турците" и за целта е разпратил посланици „из разни части на света". Апелът към Англия и Франция се появява в подходящ момент. През март 1395 г. бракът на Изабела, дъщерята на Шарл VI и английския крал Ричард II формализира примирието между двете страни и освобождава армиите им за военни действия другаде.

Нещо повече, призивите на Сигизмунд събуждат дълбоко вкоренените кръстоносни блянове на католическа Европа. Според съвременната, макар и нереалистична в повечето подробности хроника на Фроасар, „беше обявено в Париж и по други места", че Жан Наварски, син на бургундския дук, ще оглави поход срещу Баязид в Унгария и оттам „ще напредне към Константинопол, ще прекоси Хелеспонта, ще влезе в Сирия, ще завладее Светите земи и ще отнеме Йерусалим и Гроба господен от ръцете на неверниците". Вероятно френско-бургундската войска на Жан Наварски е най-големият западноевропейски контингент, който се отправя към Буда, за да се присъедини към Сигизмунд. Кръстоносната идея вдъхновява също и войски от Англия, Италия и Германия19 и те се включват в съюзната армия.

Един от германците е Йохан Шилтбергер, който тръгва от Мюнхен с господаря си, Лайнхарт Рихтартиген „по времето, когато Сигизмунд Унгарски тръгна към земята на неверниците". Армията на Сигизмунд изглежда потегля от Буда в средата на август 1396 г. Според Шилтбргер, тя се придвижва покрай Дунав до Видин, „чийто господар се предаде на краля" - вероятно, знак на покорство от страна на Срацимир към унгарския му сюзерен. След това Шилтбергер описва прогонването на османския гарнизон от една крепост, може би Оряхово. Оттам армията се насочва към Никопол и го обсажда петнадесет дни. Тогава пристига Баязид с двестахилядна войска. Кралят се връща при своите шестнадесет хиляди бойци под Никопол и се съветва с Мирчо. Воеводата е разузнал положението на противника и докладва, че той има двадесет знамена с по десет хиляди души под всяко, като корпусите са отделни. Мирчо иска да нападне първи и, изглежда, кралят приема, тъй като власите и унгарците имат опит в сражения срещу султановите войски и познават тактиката им. Жан Наварски обаче настоява той да започне битката. След като си пробива път през два турски корпуса, той е свален от седлото, а армията му е обкръжена. Турците го пленяват. Като вижда това, продължава Шилтбергер, Сигизмунд напада един дванадесетхиляден вражески отряд. Резултатът от атаката едва не обръща Баязид в бягство, но тогава на помощ му идва сръбският деспот Стефан Лазаревич с „петнадесет хиляди души и много други рицари". Сигизмунд отстъпва преди този удар.

Според друг участник в битката, Кара Тимурташоглу Умур бей, чийто разказ предава Ашъкпашазаде, християнската армия - по-скоро, хората на Жан Наварски - просто е попаднала в капан. Християните, казва той, разделят армията на две, за да успеят те самите да уловят турците в капан. Но част от османските сили вече са разположени в засада под командването на Баязид. Останалите нападат християните, които съгласно плана си, са изпратили част от армията да нападне противника в гръб. Но малко преди те да атакуват, султановата войска излиза от прикритието си, обкръжава ги и ги изтребва. Сигизмундовото нападение над Баязид и намесата на Стефан, споменати от Шилтбергер, вероятно са след този епизод. След разгрома кралят се насочва към реката и бяга, вероятно на някоя от Мануиловите галери, към Константинопол. Оттам един венециански кораб го отвежда в Европа.20

Шилтбергер си спомня как след сражението Баязид заповядва екзекуцията на всички пленници с изключение на онези, които - като него - са по-млади от двадесет години. Жан Наварски успява да откупи своя живот и живота на още дванадесет души. На свечеряване султановите съветници убеждават господаря си да прекрати клането, да вземе своя дял от пленниците и да разпредели останалите. Не след дълго Баязид повежда армията си в Унгария. Той прекосява реката (или Дунав, или Сава) на място, наречено от Шилтбергер „Митроц", вероятно Сремска Митровица, като превзема този град и опустошава околностите му. Оттам османската армия навлиза в област, посочена от бавареца като „херцогство Петау", изглежда - Буда, покорява града и „пороби хиляда и петстотин души с техните жени, деца и имущество". Ако „Петау" е Буда, сведението се потвърждава и от Анонимната българска хроника: „той влезе в унгарската земя, палеше и изгаряше, опустоши я до Буда и се върна с множество пленници, босоноги и с вързани ръце".

Българската хроника добавя, че преди да нахлуе в Унгария, Баязид „залови цар Срацимир и го подчини". Това, според хрониката, става през 1398 г. Датата се потвърждава и от сръбските летописи - през 1398 г. „цар Баязид изведе цар Срацимир от Видин". Само че през 1398 г. Баязид се намира в Мала Азия и явно е свалил Срацимир през есента на 1396 г., непосредствено след Никополската битка, както всъщност загатва и българската хроника. Победата при Никопол и присъединяването на Видин поставят под властта на султана всички земи южно от Дунав. Така вече никаква помощ от Европа не може да достигне Константинопол.

 

Епир, Южна Гърция и Егейско море

Сигизмунд Унгарски е най-могъщият противник на султана в Югоизточна Европа и поради тази причина Долният Дунав е основната конфликтна зона. Но османски набези има и в южните части на Балканския полуостров. Анонимната българска хроника съобщава, че непосредствено след възшествието на император Мануил, „голяма турска армия ...доби власт над Драч и взе всички земи на албанците до Далмация, понеже всички хора християни ги бяха изоставили и там нямаше никого". Вероятно това споменаване се отнася до армията, която пленява Георги Страцимирович и налага османската власт над Шкодра и Улцин през 1392 г. Посочването на Драч също може да намери потвърждение - в един венециански доклад от същата година е отбелязано: „градът Дурацо е под явната заплаха да падне в ръцете на турците". Но това не се случва: през същата 1392 г. албанският владетел на града го отстъпва на Венеция21.

За събитията в Епир са запазени две кратки и неясни сведения в Кратката хроника от Янина. Там е отбелязана война между двама епирски владетели - Есау Буонделмонти и Буа Шпата. Конфликтът вероятно се разгаря през 1388-1399 г., а султанът изпраща от Солун в помощ на Буонделмоти пълководеца си Малкоч бей. Според хрониката, Шпата „можеше само да побегне". Непосредствено след това „Есау отиде в султановата резиденция и стоя там цяла година и два месеца". На същото място е отбелязано, че през 1390 г. Буонделмонти, заедно с Евренос, се насочва към Арта, явно за да нападне Буа Шпата и се връща в Янина през декември. Следващият пасаж от хрониката се отнася до 1396 г. и загатва за споразумение между Буонделмонти и Буа Шпата, тъй като говори за женитба на Есау и сестрата на Шпата. Но съюзът със султанов васал не намалява враждебността на Шпата към османците. Янинската хроника продължава със сведение за османска експедиция, водена от Евренос и Яхши (вероятно Тимурташоглу Яхши), срещу рода Зеневси от Гирокастро. Буа Шпата напада от засада тази войска и я разгромява при Дрискос, близо до Янина. След победата обаче албанците се отдават на грабежи и един турски отряд, от „не повече от триста (души)", ги разгромява.

Тези фрагменти показват, че в самото начало на XV в. отделни османски набези стигат до адриатическия бряг и че султанът и най-мощният му пълководец в Гърция, Евренос, вече опитват да наложат османския сюзеренитет над владетелите в Епир и Албания. Това предпоставя пряк сблъсък с Венеция, другата голяма сила в региона. По това време чрез завоевания и бракове Баязид увеличава властта си над Южна и Източна Гърция. На 20 февруари 1394 г. Нерио Ачаиуоли, флорентинският херцог на Атина, пише на брат си Донато, че „великият Турчин дошъл до Тесалоника ...и взел за жена дъщерята на господарката на Лa Сола, и след това отнел почти всичките й земи"22. Ла Сола е франкското херцогство Салона, западно от Атина. Три години по-късно, ако се вярва на Кратката хроника от 1460 г., той разгромява Дука Епикернис, владетел на Фарсала и Даомокас, северно от Атина и присъединява земите му.

Османските набези в Пелопонес са по-добре засвидетелствани, тъй като венецианците имат там колонии и крепости, а събитията от региона се явяват достатъчно често в протоколите на Сената. От тях става ясно, че в десетилетието преди 1402 г. турските рейдове стават все по-силни и по-чести, като при това нападателите с лекота намират съюзници между враждуващите гръцки и латински владетели. Атаките започват през пролетта и лятото на 1394 г. През април венецианският Капитан на Залива получава заповед да патрулира край колониите в западната част на Егейско море и да се готви за турски нападения над териториите на Нерио Ачаиуоли и Теодор Палеолог - деспот на Мистра. Една кратка пелопонеска хроника от октомври 1425 г. отбелязва, че през 1394-1395 г. Евренос напада деспота в Коринт. Вероятно става дума за едно османско нахлуване от лятото на 1394 г. Сенатският протокол от 24 юли 1394 г. съобщава, че Баязид - всъщност, по-скоро Евренос - току-що се е оттеглил, вероятно от Пелопонес. Втори протокол от 25 юли показва, че деспотът на Мистра е нападнат или предстои да бъде нападнат от османците, тъй като е изпратил във Венеция посланик, който да разисква ремонта на Хексамилиона - отбранителна стена, преграждаща Коринтския провлак.

Това укрепление обаче не може да спре Евренос. Споменатата кратка хроника отбелязва, че през 1394-1395 г. Евренос влиза в Пелопонес, обединява войските си с тези на „принца" (Пиер дьо Сен Сюперен, наварския владетел на Ахея) и отнема крепостите Акова и Леондари от деспот Теодор. Следва успешна гръцка контраофанзива и на 23 юли 1395 г. Венеция отчаяно призовава деспота да се обедини с ахейците срещу османците. Такова обединяване няма, а и турците винаги могат да намерят нови съюзници. Друг протокол на Сената от 23 юли съобщава за включването на графа на Кефалония Карло Токо в един турско-албански набег срещу венецианския Аргос. През септември венецианците научават за ново нахлуване в Пелопонес, а през февруари 1396 г. пратениците на Теодор са отново в Републиката във връзка с ремонта на Хексмилиона.

От гръцките и венецианските извори може да се прецени, че през 1396 г. няма османски нападения срещу Пелопонес. Възможно е поне през късното лято турските войници да са напуснали Южна Гърция, за да се включат в сраженията с кръстоносците на Дунав. На следната година атаките са подновени. Събитията са описани в Кратката хроника от 1425 г.: „Якуб паша и Тимурташ дойдоха с шест-седемхилядна турска войска в Аргос на втори юни...и го превзеха, и плениха хората". Аргос е венецианско владение и ударът срещу него кара сенаторите да очакват атаки над Метони и Корони. През юли 1397 г. байлото на Корфу е инструктиран да изпрати в тяхна защита възможно най-много галери. Но османците не нападат, нито заемат трайно Аргос. През 1398 г. Сенатът поздравява властите в Навплион, че са заселили Арголида с албанци, а през юли 1399 г. бегълците от Аргос са поканени да се завърнат.

Набезите обаче продължават. През януари 1399 г. до Венеция достигат сведения, че Баязид е изпратил голяма войска в Пелопонес, а флотът му напада остров Негропонте. Нещо повече, османците са намерили нов съюзник. След смъртта на атинския херцог Нерио Ачаиуоли през 1394 г., за крайно удивление на сина му Антонио, венецианците слагат ръка върху града. През май 1399 г. венецианският управител на Атина известява сенаторите, че Антонио и турците заплашват да превземат града. Атаката пропада, но османските нахлувания в Южна Гърция продължават. През февруари 1400 г., когато падането на Мистра изглежда неизбежно, Републиката предлага убежище на деспот Теодор и на неговия брат император Мануил II, ако те загубят владенията си. На практика османците само преминават през земите на деспота. Следващите засвидетелствани в изворите рейдове са срещу Метони и Корони през март 1401 г.

Раздорите между местните владетели все така насърчават турците. Венецианците обвиняват за набезите през 1401 г. господаря на Ахея Пиер и през май осведомяват неговите посланици за мнението си. Те не само го подозират, че е подсторил турците, но и имат свидетели, които са видели хората му да участват в плячкосването. Вече през септември 1401 г. те настояват за бърз мир между ахейския господар и деспота, тъй като техните междуособици пораждат опасността Пелопонес да падне „в ръцете на неверниците". По-точно, те позволяват на османците да вредят на венецианската търговия и корабоплаване в Патра. По това време венецианците са изправени пред проблеми и в Метони и Корони. Гарнизоните на тези крепости са толкова намалели заради чумата и войните с турците, че сега гърците са повече от латинците. Тази ситуация се преценява от Сената като особено опасна и там са изпратени четири пехотни отряда.

Отново венецианските документи са тези, които дават най-добра информация за действията на османските кораби в Егейско море. Баязид поддържа флот в Галиполи. Освен това турските пирати продължават да оперират както и през изминалото столетие и няма съмнение, че голяма част от тях намират служба при султана.

Първото свидетелство за този флот е от април 1392 г. Тогава Баязидовите кораби се появяват край Солун. През януари 1394 г. дукът на Наксос Франческо Криспи вече моли Венеция за галери срещу множеството турски атаки срещу егейските острови. В следващите години рейдовете на османците се увеличават. Нарастват и опасностите при плаването през Галиполи. През декември 1395 г. Сенатът инструктира управителя на Негропонте и дука на Наксос да се присъединят към десетте галери на Републиката в Егейско море, за да окажат натиск върху Баязид. Венецианските кораби, плаващи през 1396 г. към Босфора, за да се включат в кръстоносните действия, искат ескорт от галери от Негропонте, а атаките срещу островите продължават. Когато през май 1398 г. дукът на Наксос търси мир с османците, Сенатът му забранява да се ангажира с предоставяне на пристанище и снабдяване на султановите кораби като условие за споразумение. През август Сенатът разглежда защитата на южния остров Китира.

Сега венецианците виждат в галиполския флот сериозна заплаха, което личи от опитите - явно неуспешни - за създаване на латинска егейска лига. През септември 1398 г. Капитанът на Залива е инструктиран да търси съдействието на родоските хоспиталиери, генуезците от Хиос, дука на Наксос и краля на Кипър. Вероятно целта на планирания съюз е защитата на Негропонте и, на второ място, на Константинопол. Но и двете места остават под османска обсада. През октомври 1398 г. във Венеция научават, че Баязидовият флот опитва да превземе Негропонте и през януари Сенатът заповядва набиране на стрелци и галери за защита на острова от султановите кораби, а на другите си гръцки владения - от сухопътната му армия. Негрпонте е в положение на непрестанна тревога. През февруари венецианските власти изискват от управата на острова да построи укрепени жилища, където гражданите да могат да се подслонят при турските набези. Междувременно пиратските действия срещу кораби и острови продължават. През декември 1401 г. турците достигат Крит или са очаквани там. През 1402 г. техните кораби се появяват и в Коринтския залив. Венецианците са толкова разтревожени, че обмислят моментално да анексират Навпакт, на северния бряг на залива, заради подозрения към неговия албански владетел. Те се съмняват, че Павел Шпата дава пристан на османски кораби.

Един от резултатите на растящата морска сила на Баязид е утежняването на обсадата на Константинопол. Анонимният разказ за спасяването на града от Богородица описва не само страданията на столицата от „безбройните бойни машини", но и как „свръх всички тези нещастия имаше глад, защото ...[турците] бяха добили власт над морето и пречеха на вноса на зърно". Споменава се и бягството на много граждани. Венецианските документи потвърждават затрудненията при преминаването на Проливите. През 1401 г. търговските кораби на Републиката вече плават под конвой под защитата на Капитана на Залива, страхувайки се от Баязидовия флот. След провала на кръстоносния поход през 1396 г. падането на Константинопол се струва сигурно поне на Венеция, която през февруари 1397 г. отново призовава Мануил да търси помощ от европейските монарси. Той се вслушва и през 1397 г. негови пратеници посещават папата и кралете на Англия, Франция и Арагон. Единственият резултат от техните усилия е, че през 1399 г. френският крал Шарл VI изпраща оцелелия от кръстоносния поход преди три години маршал Бусико с дванадесет хиляди войници в Константинопол. През същата година самият Мануил напуска столицата си и се отправя на тригодишно пътуване до Париж и Лондон, за да търси помощ за Византия. В крайна сметка освобождаването на Града идва не от католическа Европа, а - както венецианците са се надявали през 1394 г. - от инвазията на Тимур.

 

Анатолия и нашествието на Тимур, 1400-1402 г.

 

Империята на Тимур се разраства дори по-бързо от Баязидовата. През седемдесетте години на XIV в. Тимур управлява дребно владение край бъдещата си столица Самарканд, а в началото на XV в. чрез завоевания земите му достигат на запад до Ирак, Азербайджан и части от Кавказ. Неговата империя не е единна централизирана държава, каквато впрочем не би и могла да бъде при бързината и обхвата на експанзията. Тя представлява конфедерация на трибутарни на Тимур владетели и служители - най-често роднини, които самият той е назначил23. В края на деветдесетте години на XIV в., когато Баязид превзема Сивас и Малатия, империята му се доближава до тази на Тимур в планините източно от Сивас. Никой от двамата завоеватели не би могъл да приеме господството на другия. Войната е неизбежна. Нещо повече, дребните владетели в Анатолия, Азербайджан и Ирак често търсят протекция за своите земи от Тимур или от Баязид. Спор - или серия от спорове - заради васалите слага началото на конфликта.

Раздорът започва веднага след като Баязид разгромява Кара Юлюк и превзема Сивас. Според Шилтбергер и враждебния към Тимур биограф Ибн Арабшах, Кара Юлюк отива в Азербайджан. Там, както пише Ибн Арабшах, той „целуна ръцете на Тимур, прикрепи се към него и почна да го убеждава да нахлуе в страната". Кара Юлюк не е единственият молител. Тимуровият панегирист Низамеддин Шами в разказ, потвърждаващ чутото от арагонския посланик Руй Гонсалес де Клавихо в Ерзинджан през 1404 г. съобщава, че Баязид е пратил посланик при Тахартен, владетеля на Ерзинджан, с искане за подчинение и данък. Де Клавихо отбелязва силното желание на султана да се сдобие с крепостта Кемах близо до Ерзинджан, която контролира горната част на долината на Ефрат. Вместо да се покори на Баязид, Тахартен се обръща към Тимур.

Призивите на Кара Юлюк и Тахартен дават на Тимур повод за нападение. През лятото на 1400 г. той се отправя към Сивас и на 10 август го обсажда, разказва Ибн Арабшах. Баязид, допълва биографът, тогава обсажда Константинопол и изпраща в Сивас най-възрастния си син Сюлейман. В тази версия Сюлейман бяга, тъй като не получава помощ от баща си, а според де Клавихо градът е паднал преди пристигането на османския принц. Ибн Арабшах дава за капитулацията на Сивас датата 26 август 1400 г. Шилтбергер казва, че Тимур е подкопал стените на няколко места, докато според де Клавихо градските първенци предлагат да се предадат, за да не се лее кръв. Тимур получава полагащия се за случая данък и се съгласява. Но „щом те излязоха от града, той нареди да се изкопаят големи ями. Каза, че е обещал да не пролива кръвта им и ще ги задуши в тези ями...Зарови живи всички, които бяха дошли при него и заповяда градът да бъде разграбен, съборен и разрушен". Ибн Арабшах потвърждава, че Тимур е погребал живи някои граждани, а Сивас е оставил „преобърнат, жителите му разпилени на всички страни...напълно разрушен и опустошен".

През 1401 г. Тимур и Баязид не се сблъскват. Тимур напада Сирия. Там разбива една мамелюшка армия, превзема Халеп, Хомс, Хама, Баалбек и Дамаск. По обратния път на север той дава град Амид (Диарбекир) на Кара Юлюк. Оттам се насочва към Багдад и го покорява през август 1401 г. Владетелят му, Ахмад Джалаир, вече е избягал. По време на Тимуровата сирийска кампания Баязид се насочва на изток по долинатa на Ефрат и завзема Ерзинджан. Три години по-късно де Клавихо чува, че след като превзема този град, „той пленил жената на Тахартен" (владетеля на Ерзинджан), „но заповядал тя да бъде освободена и градът да не се руши". Османските хронисти обаче описват как Баязид заповядва жената и семейството на Тахартен да се депортират в Бурса. Така той причинява страдания на Тахартен и му дава повод да подтикне Тимур към нападение.

Нещо повече, Баязид дава убежище на бившия (и бъдещ) владетел на Азербайджан, Кара Юсуф, чиито земи са завладени от Тимур. Низамеддин Шами представя отказа на султана да прекрати протекцията си над Кара Юсуф като основен повод за Тимуровата инвазия и тенденциозно представя Кара Юсуф като разбойник, който граби поклонниците по пътищата. Ибн Арабшах и османските хронисти добавят, че Ахмад Джалаир, багдадският султан-беглец, също е намерил убежище при Баязид, с което е разярил неговия противник. Но тези, които търсят помощта на османския султан, са по-малко от ония, които се обръщат към Тимур. Когато Баязид анексира емиратите в Западна и Северна Анатолия в началото на своето управление, той пощадява владетелите им, с изключение на Сюлейман паша. Братът на Сюлейман обаче, Исфендяроглу Мюбаризеддин, все още владее Сивас и има претенции към братовите си земи в Кастамону. Всички те търсят помощ от Тимур. Ибн Арабшах пише, че Якуб, бившият емир на Гермиян, отива при монголския завоевател. Османските хронисти потвърждават това и вероятно е точна добавката им, че Тахартен, бившите владетели на Айдън и Ментеше и един посланик на Исфендяроглу пристигат при Тимур и го карат да нахлуе и да им върне емиратите. Византийците също пращат емисар при него. Освен това в Баязидовите анатолийски владения има още един елемент, който неговият противник може да използва. Ибн Арабшах и османските хронисти са единодушни, че преди да атакува, Тимур постига тайно съглашение с „татарите" от Баязидовата армия да предадат султана на бойното поле. Ибн Арабшах идентифицира тези „татари" с тюркмените, които „имат зимни и летни обиталища в областите Рум и Караман до равнината на Сивас". Това са онези племена, които се показват по-рано като несигурни съюзници на всяка от враждебните страни във войните с Бурханеддин.

През пролетта или ранното лято на 1402 г. Тимур напуска зимната си резиденция Карабах в Кавказ, близо до каспийския бряг, отправя се през Ерзурум към Ерзинджан и обсажда Кемах. Макар да се слави с непревземаемост, крепостта пада след десет дни, както пише Низамеддин Шами. След това той продължава марша си до Анкара, където научава за приближаването на Баязидовата армия. Низамеддин Шами отбелязва, че Тимур разполага лагера си край един голям поток. Тази подробност потвърждават Ибн Арабшах и османските хроники, като подчертават, че Тимур е пристигнал при Анкара пръв и е оставил султановата войска в безводно място.

Армиите се сблъскват на 28 юли 1402 г. Най-ранното сведение за битката е от октомври с.г., когато Джерардо Сагредо, венецианец, избягал от Бурса на трети август, записва чутото от един критянин от османската армия, който се спасява след разгрома. Баязид е разделил войската си на сто и шестдесет корпуса. Хората на Тимур атакуват първи и разгромяват четири от тези корпуси, включително командваните от принц Сюлейман и от Стефан Лазаревич. След това те се обръщат към еничарите, водени от самия султан. Еничарите се бият толкова упорито, че почти побеждават противника, убедени, че пред тях е самият Тимур. Той обаче не е там и внезапно изпраща „сто хиляди бойци, които обкръжават войската на Баязид и го пленяват заедно с двама от синовете му". Вероятно това са Муса и Мустафа. Към този разказ за разгрома на Баязид Сагредо добавя, че само шест от османските контингенти са се сражавали реално, докато другите са напуснали бойното поле. Те, обяснява Ибн Арабшах, са „татарите", договорили се с Тимур да дезертират. „Татарите" са „около една трета от тази голяма и войнствена армия". Османските хронисти потвърждават и допълват, че войските от анексираните анатолийски емирати също дезертират, щом виждат бившите си господари в армията на Тимур. Другите синове на Баязид - Сюлейман и двадесетгодишният Мехмед, напускат бойното поле, когато османската загуба става неизбежна.

 

1Anton С. SCHAEDLINGER, Osmanische Numismatik, Brunswick (1973), 87
2Michel BALARD, La Romanie Génoise, Vol. 1, Roma (1978), 97. Балар не уточнява дали в документа е посочено, че Мурадовият син, с когото генуезците преговарят, е Баязид.
3За династията на Кастамону вж. Yaşar YÜCEL, „Kastamonu'nun ilk fethine kadar Osmanlı-Candar Münasebetleri", Tarih Arastirmalari Dergisi, 1/1 (1963).
4Elizabeth A. ZACHARIADOU, Trade and Crusade: Venetian Crete and the Emirates of Menteshe and Aydìn, Venice (1983), 77.
5За тази кампания вж. Elizabeth A. ZACHARIADOU, „Manuel II Palaeologus on the Strife between Bayezid I and Kadi Burhan al-Din Ahmad", Bulletin of the School of Oriental and African Studies, XLIII (1980).
6За тази фамилия вж.: M. OĞUZ, „Taceddin Oğulları", Ankara Üniversitesi Dil ve Tarih-Çoğrafya Fakültesi Dergisi, VI/5 (1948).
7Elizabeth A. ZACHARIADOU, „Manuel II Palaeologus".
*Всъщност името на този балкански принц е Александър. Бел. ред.
8Вж. Yaşar YÜCEL, Kadı Burhaneddin Ahmed ve Devleti, Ankara (1970), 150-162.
9St. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits von Konstantin dem Philosophen als Geschichtsquelle", Archiv für Slavische Philologie, XVIII (1896), 419.
10Art. cit., 417-420.
11Elizabeth A. ZACHARIADOU, „Manuel II Palaeologus".
12J. BOGDAN, „Eine bulgarische Urkunde des caren Joan Stracimir", Archiv für Slavische Philologie, XVII (1895).
13За управлението на Мануил вж.: J.W. BARKER, Manuel II Palaeologus: a Study in Late Byzantine Statesmanship, New Brunswick (1968).
14Цит. по D.M. NICOL, The Last Centuries of Byzantium, London (1972), 314-315. Гръцки текст в: J.P. MIGNE, Patrologiae Cursus Completus, CLVI, Paris (1866), 221-228.
15Цит. в: S. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits", 422.
16Halil İNALCIK, „An Ottoman document on Bayezid I's expedition into Hungary and Wallachia", Actes du X-e Congrès international d'Etudes Byzantines, Istanbul (1957).
17С. JIRECEK, „Zur Würdigung der neuentdecken bulgarischen Chronik", Archiv für Slavische Philologie, XIV (1892).
18Art. cit.
19Giovanni SERCAMBI (ed. S. Bongi), Le Chroniche di Giovanni Sercambi, Lucchese, Lucca (1892), 326-328.
20За венецианското участие вж.: F. PALL, „Considerazioni sulla partecipazione veneziana alla crociata anti-Ottomana di Nicopoli", Revue des Etudes Sud-Est Européennes, VII/1 (1969).
21G. VALENTINI, „Dell'amministrazione Veneta in Albania". - In: Venezia e il Levante fino al Secolo XV, Vol. 1/2, Florence (1973), 844.
22Цитирано от К. Иречек в неговата рецензия нa N. Iorga, Geschichte des osmanischen Reiches, публикувана в: Byzantinische Zeitschrift, 18 (1909).
23За Тимур вж.: H. НООКНАМ, Tamburlaine the Conqueror, London (1962).

 

X

Right Click

No right click