ЦЕНТЪР ЗА СЛАВЯНО-ВИЗАНТИЙСКИ ПРОУЧВАНИЯ "ИВАН ДУЙЧЕВ"

 

Й. Е. КАРАЯНОПУЛОС

 

 ПОЛИТИЧЕСКАТА ТЕОРИЯ НА ВИЗАНТИЙЦИТЕ

 

SERIES EDITIONUM TRADUCTARUM

vol.I

 

Превод: Кирил Павликянов

 

КЪМ БЪЛГАРСКИТЕ ЧИТАТЕЛИ

 

Центърът за славяно-византийски проучвания "Иван Дуйчев" подготвя издаването на български език на научни трудове от чужди автори, посветени на историята на Византия и на славяно-византийските връзки.

За мен е особена чест, че тази поредица се открива с публикуването на моето изследване "Политическата теория на византийците".

Много изследователи са се занимавали пряко или косвено с тази тема. Моите усилия бяха насочени върху проучването на съответните схващания и написването (въз основа на извори) на съчинение, което систематично и всеобхватно да изложи разбиранията на византийците за императора и неговата власт; а също да представи отношенията му с останалите държавни фактори и с основните институции на държавната власт.

Благодаря на директора г-жа проф. Аксиния Джурова и на сътрудниците на Центъра "Ив. Дуйчев" за българския превод на книгата ми и изразявам удовлетворението си, че тя става достъпна за широката научна общественост в България.

Солун

Й. Караянопулос

 

 

ПРЕДГОВОР

 

Би могло да се каже, че българският читател твърде малко познава историческото минало на Византия. И това е жалко, защото тя е държавно-политическа организация с огромен принос в културата на европейските народи. Онова, което българинът с гордост назовава собствена културна идентичност, в много голяма степен се дължи на досега и дълговековното културно общуване с византийската цивилизация.

Понятия като национална култура и национално самосъзнание епохата на средновековието не познава. Те са продукт на възрожденските движения и романтизма на XIX в., неправомерно засилвани и неточно интерпретирани в наши дни. За средновековието съществена е принадлежността към определена конфесия и модел на мислене и светоусещане, а то за района на Балканите от IX до края на независимото държавно съществувание през XIV в. е ортодоксалното християнско културно-политическо съзнание.

Не бих казал, че специализираната научна литература е оставила без внимание проблемите на Византия, но за по-широк читателски кръг те стават достояние единствено чрез някои спорадични публикации или чрез учебната средношколска книжнина, в която могъщата империя на ромеите и нейното доказано културно излъчване сред православния свят са експонирани твърде едностранчиво и, най-деликатно казано, тенденциозно. Предварително поставената цел да се покажат несъмнените успехи на българската средновековна държава и общество представят Византия главно като противник, който за век и половина дори успява да ликвидира българската държавна независимост. Но това е само едната страна на проблема. Седемвековното съвместно съществувание на двете съседни страни и народи има и други, далеч по-важни измерения - културните връзки. Тази амбивалетност трябва да се отчита, за да се проникне в симбиозата на взаимоотношенията и от една друга, нетрадиционна страна.

Предложената на вниманието на българския читател книга на проф. Янис Караянопулос от Солунския университет разкрива една от малко познатите страни на византийския социокултурен живот - политическата теория. Идеята, че Византия и нейният император изпълняват провиденциална мисия сред християнския свят, произтичащото от това усещане за избранност и формулираната с течение на времето теория за византийската супремация, се коренят именно в политическата теория на византийската държавна доктрина. Авторът ни я представя в нейното развитие и чрез внимателен анализ на многобройни извори, пряко или косвено свързани с нея. Първенстващото място в тази теория принадлежи на императора, чиито статут създава впечатление за "мистичността на неговото служение" като "викарий на Бога" и жив "наместник на Христа на земята". Всеки атрибут на неговата власт е допълнителна апликация към образа му на "божествен владетел" в християнския свят. Тук е мястото да се отбележи, че проф. Я. Караянопулос е изградил монографията си върху единна по структура и ясна по концепция идея, която прави достъпна целта на научната задача. При все че се среща с понятия и идеи, характерни само за византийското средновековие, читателят може с почуда да открие колко "модерна" е била византийската държава по отношение на гражданските права, на "обществения договор" за властта и на морално-политическите изисквания към владетеля. Това отчасти, надявам се, ще развенчае съществуващия сред гражданското мислене мит за абсолютизма на византийската държавно-политическа система и за безпределната власт на нейния василевс самодържец. Ограниченията на морално-етичните норми и изискването императорът да бъде образец на християнин не допускали обожествяването, което е традиция за езическия Рим. Обожествява се неговата власт, разглеждана като хармония в хаоса на обществените отношения и част от йерархичната подреденост на космоса. Излизането от тази строга схема, а такива случаи в практиката, разбира се, имало, се смятало за морална узурпация и императорът бил заклеймяван с най-тежкото политическо обвинение - тирания.

Към нравствените изисквания спрямо императора винаги се добавяли и нормите на неговото правно поведение. За византийската политическа теория било недопустимо василевсът като "одушевен закон" сам да нарушава създадените от него закони. Неговата намеса се ограничавала с това да ги подменя или изменя, след като били създадени и вече функционирали. В случая се извежда необходимостта императорът да работи за общественото благо - една традиция, която е завещана на византийците от епохата на елинистическите монархии. В този контекст е лесно обяснимо защо във Византия се формира тезата, че народът има право на бунт срещу василевса нарушител и политически тиранин. Като традиция този своеобразен демократизъм води началото си също от елинистическата епоха. Западна Европа чрез своите легисти ще стигне до подобни идеи едва през XIII-XIV в. Към това трябва да се добави и твърде специфичният закон за престолонаследието. По принцип такъв не съществува през целия византийски период. Презумпцията за това да не бъде създаден е римската идея, че владетелят или държавният глава се избира измежду "най-добрите". Несъмнено във Византия имало династии, които са управлявали по век-два, но това се смятало като изключение от правилото. Някои изследователи, както и проф. Я, Караянопулос, са на мнение, че посочената особеност е една от силните страни на византийския политически живот. Пътят към трона бил отворен за всички наистина достойни граждани, доказали качествата си на организатори, пълководци и водачи, независимо от социалния им произход. В социалната структура на феодална Европа подобно отношение към "избраниците" било недопустимо.

Ако в първите три части на монографията с основание се акцентира върху института и правомощията на монарха сюзерен, то четвъртата част е ориентирана към въпросите на византийската конституционност - сената, димите и войската. Тези древни институции, наследени от римската епоха, винаги били в близко сътрудничество с императора и допълвали картината на държавната власт в нейното най-висше представителство. Редом с тях, а струва ми се за класическия византийски период през средновековието това е практика, се нарежда и църквата.

Взаимоотношенията държава - църква в империята съставляват енигмата на византийската държавност. Двете институции са така преплетени в сферата на идеологията и обществената реализация на властта, че понякога е трудно да се отделят дори теоретично една от друга. Тази взаимосвързаност дава основание на някои изследователи да определят прибързано византийската монархия като теократична. Всъщност самите византийци имали усещането, че в тази "симфония" на властите единият от органите (държавата) повече звучи, докато другият (църквата) мълчи. Практиката на византийския цезаропапизъм доказва тази констатация. При все това двете институции действат взаимоизгодно в продължение на векове. Особено се повишава значението на симфонията през XIII-XIV в., когато държавата се намира в очевиден упадък, а църквата добива престиж и авторитет, който в миналото нямала. В късновизантийския период главно Константинополската патриаршия поема истински функциите на византийската провинденциалност във време, когато сената, димите и войската били вече политически анахронизъм.

Петата част третира ресорите на централното управление, което отвежда отново нишките на властта в ръцете на самодържавния император. Несъмнено това не е било еднакво валидно за трите основни периода в развитието на византийското общество и държава. В късновизантийския период надделяват принципите на сепаратизма и партикуларизацията в управлението при теоретично неизменно запазената върховна власт.

Преводът е дело на българския студент в Атинския университет Кирил Павликянов. В него са запазени типичните особености и граматичната структура на езика на автора, без излишни опити за стилово преосмисляне в духа на българския книжовен език. Това е, струва ми се, особеност на превода, чрез която читателят усеща езиковата атмосфера на авторовата мисловност.

С публикуването на монографията на изтъкнатия гръцки учен проф. Я. Караянопулос смея да се надявам, че и в бъдеще нашата издателска общност ще проявява интерес към преводи и на други съчинения, осветляващи съдбата и спецификите на византийската цивилизация. Това само ще обогати българската читателска аудитория и ще я доближи до постиженията на една несправедливо пренебрегвана в популярната ни книжнина тематика. Съседството ни с Византия и безспорното влияние на тази велика в миналото цивилизация върху културата на българите правят от това начинание не само актуална, но и необходима културна потребност.

доц. Георги Бакалов

 

ПЪРВА ЧАСТ

ПРЕДСТАВАТА ЗА ИМПЕРИЯТА И ЗА ИМПЕРАТОРА

 

I. ИМПЕРИЯТА

 

За да схванем добре същността на Византийската империя не е достатъчно да познаваме териториалния й обхват, хронологическите й граници и етническия й състав. Потребно е най-напред да разберем кои сили са я тласкали по време на над хилядолетното й съществуване, кои промени са предопределяли общественото й развитие и каква е била ролята на новия обществен катализатор на средновековието - Църквата и Християнството.

Само след като проследим динамиката на тези фактори ще можем да оформим впечатленията си за Византия и да придобием историческа представа за многовековната гръцка империя.

 

1. Imperium romanum „избран съсъд" на Божия промисъл

 

Каква е била, следва да се запитаме, идеологията на огромната, дълголетна и самообновяваща се византийска държавна организация. Това, което днес назоваваме Византийска империя, самите византийци смятали за пряк приемник на Римската империя. Те схващали себе си като поданици на същата държава и по тази причина е обяснима склонността на византийските императори да приемат властта си като наследство от старите римски императори. През VI в. император Юстиниан доразвива тази позиция, пишейки в една новела за "преприятния нам Цезар", който дал "благочестиво начало на нашето единовластие"¹.

Римската империя според византийските исторически представи не е онази стара, обвита в древност и греховност империя, а една нова държава, в която християнството и неговото учение са създали ново духовно съдържание и насоченост².

По начин, достоен за възхита и удивление, Божият промисъл е уредил светските порядки така, че новата империя да се превърне в "избран съсъд" за разпростиране на християнското слово и за спасение на човешкия род. Още от времето на Октавиан Август вселената е обединена, варварите са подчинени, няма граници между народите, с други думи изградена е общочовешката общност, където ще се роди Богочовекът и където ще се разпространи учението Му³. Съществуването на тази общност се подпомага и от повсеместната известност на един език, понятен за всички - гръцкия, който извънредно улеснява бързото разпростиране на християнството⁴.

Това премъдро деяние на Божия промисъл започва да се обсъжда по времето на Константин Велики⁵. Оттогава насетне човечеството вижда как редът, предвиден от Божия промисъл, става действителност: съзижда се новата Римска империя, където съжителстват християнската вяра, християнският нравствен закон, духовното наследие на елинизма, римското право и римската държавна организация⁶.

Новата империя има за задача да отблъсква варварите, да пази мира, да налага всеобща справедливост и единство на догмата, да разпространява християнството сред варварите така, че да се създаде "едно паство с един пастир"⁷. Това е новият християно-римски светоглед, който същевременно осигурява законно основание на всички претенции на империята за световно господство⁸.

 

2. Йерархията на държавите по света

 

Ако приемем Византийската империя за "избран съсъд" на Господния промисъл, чрез който се осъществява Божието предначертание, ще рече, че сме изключили възможността да съществува друга империя по света, тъй като само така би могло да се съхрани единството, за което ратува Промисълът⁹. За ромеите е било очевидно присъствието в някогашния "orbis romanus" (римски свят) и на други владетели освен константинополския император, известно било, че някои от тях дори не са християни. Това обстоятелство ни най-малко не ги обезпокоява и според вижданията им не противоречи на идеята за единствената законна империя. Съгласно византийските разбирания вселената се състои от една огромна, йерархично зависима родствена общност от народи и владетели, начело на която стои "василевсът на ромеите", сиреч византийският император. Следват го по ред на родството "духовните му чада" - владетелите на Армения и България, "духовните му братя" - владетелите на франките и германците, "приятелите му" - емирът на Египет и управниците на Англия и на италианските градове-републики Венеция и Генуа. В периферията на йерархията са поставени малките поместни владетели на Армения и Сърбия. Но всички те стоят много по-ниско от византийския император, не се титулуват василевси (= цар или император) и затова не накърняват идеята за една-единствена действителна и истинна империя¹⁰.

Тази идея е непокътната до 1204 г., когато претърпява значителни промени, но остава в сила до кончината на Византия в сляпо упорство спрямо действителността, която все повече я обезсмисля. Доказателства за неотменното й присъствие са императорската титулатура и документация, монетите и дворцовият церемониал. Не по-слабо е отражението й върху византийската книжовност, била тя официална или простонародна: "При все че по волята Божия народите обкръжиха земите на василевса, той и до ден днешен приема същото ръкополагане от Църквата, същото чинопоследование и същите молитви, помазва се с великото миро василевса и самодържец на ромеите, сиреч на всички християни на всякое място. И от всички патриарси, митрополити и епископи се поменава името на василевса, гдето людете се именуват християни, нещо, което никой от останалите властители и правници никога не е бил властен да стори. И толкова голяма власт има спрямо всички василевсът, щото и самите латиняни - лишените от всякакво причастие към нашата Църква - и те същата почест и подчинение му оказват, както в прежните дни, когато бяха единени с нас.., Следователно не трябва християните да пренебрегват василевса, защото народите са обкръжили местопребивалището му, а по-скоро това следва да ги направи по-разумни и да ги поучи: щом великият василевс, господарят и властникът на Вселената, обгърнатият от такава сила, е изпаднал в такива превелики несгоди, какво ли би могло да се случи на някои други властелини, които господствуват над малцина ..." - пише около 1395 г. константинополският патриарх Антоний на великия московски княз Василий I¹¹.

Настойчивостта на ромеите върху изключителността на всяка титла или атрибут, който по предание принадлежи на византийския император е почти пословична. Когато през 800 г. франкският крал Карл Велики е коронясан като "римски" император, византийците упорито отказват да му признаят този титул¹². И когато в края на краищата през 812 г. суровата действителност ги принуждава да отстъпят, те го назоват просто император, а не "император на римляните"¹³. Според представите им един е бил и един остава действителният "император на ромеите": той е този, който царува в Константинопол¹⁴.

Вероятно не е случайно съвпадение един факт, който отдавна е забелязан от византинистите, а именно, че след 812 г. византийските императори все по-често се назовават "василевси" на ромеите, т. е. царе, а не както обикновено автократори (буквалният превод на гръцката дума автократор, която предава идеята за императорска власт, на български съответства на самодържец - б. пр,). Така се подчертава обстоятелството, че когато друг се титулува император, той няма нищо общо с действителния самодържец на ромеите¹⁵. Толкова голям е авторитетът на византийския императорски титул, че и самите латинци се колебаят да го използват. Сам Карл Велики не се назовава Imperator Romanorum, а само Imperator Romanorum gubernans Imperium (ще рече "император, управляващ империята на римляните" - б. пр.)¹⁶.

Упадъкът на Западната империя след смъртта на Карл Велики ведно с възхода и издигането на византийската мощ през X в, дава възможност на византийците да възстановят монопола си върху императорския титул и да игнорират събитията от 800 и 812 г.¹⁷ Поради това те се чувстват особено оскърбени, когато век и половина след 812 г. немският крал Отон I Велики отново си присвоява титула и короната на римски император¹⁸. Оттогава насетне почти до завоюването на Византия (1204) от латинските рицари противоборството на двете империи заедно с църковното противопоставяне на Рим влияе извънредно силно върху отношенията Изток - Запад, определя политиката на западните държави спрямо Византия и допринася за развиването на политическата и самодържавната теория на Запада¹⁹.

След латинското завоевание до края на съществуването си Византия е твърде слаба, за да оспори сериозно правото на други владетели върху императорския титул, При все това, въпреки изтощаването на държавата, въпреки всички удари и унижения, които се сипят отвред, византийците ревниво запазват чак до турското нашествие представата за своята империя като единствена и законна, представяна изключително от константинополския император. "Никакво добро, прочее, не е, сине мой, да казваш, че имаме Църква, но не и василевс - не е възможно за християните да имат Църква, а да нямат император, Защото империята и Църквата имат голямо единство и общение и въобще не е възможно да се разделят едно от друго ... Чуй прочее и първия измежду апостолите - Петър, да казва в първото от съборните си послания: "Бойте се от Бога, почитайте Царя", а не "царете", за да не подразбере някой иженарицаемите царе, що разпръснато съществуват сред народите. Но той рече "царя", заявявайки, че един е всеобщият цар ... Защото кои отци, кои събори и кои канони говорят за тях? А за естествения цар възвишават глас свише и сниже, и нему тачат разпоредбите, и законопостановленията, и разпоредбите по цялата Вселена, него единствен поменават християните навсъде" - изтъква патриарх Антоний в споменатото по-горе писмо до великия московски княз Василий I²⁰.

 

3. Римската идея

 

Тази привързаност на византийците към изключителността на всеки атрибут на византийския император, както и постоянните упорити спорове с други владетели, които се опитват да си присвоят титли, ipso iure присъщи на императора на Византия, не трябва да бъдат възприемани като безплодна настойчивост върху мъртви порядки, а като защита на една идея, изразяваща същността на хилядолетната история на Византия. Ето защо представата за империята е преплетена с т. нар. римска идея, а Константинопол е новият, втори Рим, независимо от това доколко названието се опира на явно подправения слух, че Константин Велики нарекъл столицата си Нови Рим²¹. Главен отличителен белег на римската идея е, от една страна, дълговечността й, защото Рим е вечен град (urbs aeterna)²², а от друга, непрестанното й обновяване и възраждане. С пренасянето на държавната столица от Рим в Константинопол градът на Константин става и Царстващ град²³ - Василевса (откъдето идва и българското наименование Цариград - б. пр.), и естествено придобива отличията на стария Рим - вечност и възобновяване (aeternitas и renovatio)²⁴. Ето с какви думи Константин Манаси, поет от XII в., изразява това: "градът великоградният, градът Нови Рим, Рим - непоклатимият, никога не стареещият, Рим - вечно младеещият, вечно обновяваният"²⁵. По този начин римската идея придобива почти мистично значение за верните си следовници. Християнската римска държава не може да погине. И в душите на византийците, дори в най-тежките мигове на националното им битие, не угасва надеждата, че Божият промисъл бди над тях "за слава и възраждане на ромеите", както се молят византийците на всеки дворцов празник²⁶.

 

4. Идеята за Третия Рим

 

Византийската римска идея се оказва по-жизнена от византийската държава. Усвоява я руският национализъм и я възражда под формулата "Москва - трети Рим", на която било съдено да продължи цивилизоването и обновяването на човечеството в духа на православието. "Първият и вторият Рим погинаха - пише един защитник на тази идея в началото на XVI в., - но остава третият (Москва - б. пр.) и той ще пребъде во веки, защото четвърти Рим не ще има."²⁷

 

II. ИМПЕРАТОРЪТ

 

1. Първообразът на византийския самодържец

 

Какви са по-конкретно политическите възгледи на византийците и каква е теорията им за института на императора? Във Византия не са формулирани политико-философски идеи за императора и за държавата, които да систематизират и осветляват становището на всяка отделна епоха²⁸. В противоположност на Западната Римска империя, в която кипи оживена духовна дейност в онези насоки, които се намират във взаимозависимост с осмислянето на историята и на политическия строй, Източната империя остава пасивна в това отношение²⁹. "Забелязва се - пише J. Bury - като видимо противоречие между Източната и Западната империя, че докато Западът е съзидател на идеи и мировъзрения, разкриващи голямо богатство на творческа фантазия, то на Изток людете почти никак не се занимават с преосмисляне на представата за империята."³⁰

Това противопоставяне се дължи на различните исторически съдби на Изтока и на Запада. Докато на Изток продължава своето съществувание Римската империя начело с императора, който громи враговете на държавата, без те обаче някога да са били смъртна опасност за съществуванието й, то на Запад привидението на смъртта и предстоящата катастрофа витае непрестанно пред очите на местните жители³¹. Ужасени, християните от Запада наблюдават как доскоро непобедимата държава се разпада, как Рим - Вечният град, бива превзет от  варварите и как окончателният му край наближава. "Толкова се побуни умът ми - пише Йероним за впечатлението, което е предизвикала у него вестта за падането на Рим и за ограбването му от Аларих (410), че е опустошен великият град Рим, че, нека използвам народния израз, загубих ума и дума. Дълго време стоях онемял знаейки, че е започнало вече времето на сълзите."³²

Освен това християните били принудени да слушат често укорите на езичниците, които ги упреквали, че обръщането им към новата вяра довело Рим до катастрофата. Това ги накарало да заемат своя позиция спрямо събитията и да търсят отговор на породилите се мъчителни въпроси³³. Дългогодишната агония на западния свят, чието средище е Рим, принуждава човека от Запада да осмисли философски въпросите и да се опита да им даде някакъв свръхестествен отговор, за да получи утешение сред всеобщото нещастие³⁴.

Отсъствието на систематични и ясно обосновани политически теории на Изток не изключва, разбира се, съществуването на разпръснати и несистемни мисли и идеи, чрез които може да се състави "канонът" - идеалният първообраз, към който са устремени и императорът, и императорската власт. Подобни мисли и идеи изобилстват във византийските извори. Това са най- напред изказвания на самите императори по повод някои значими събития, а също така и забележки, вметнати в законодателството им. Нерядко панегиристи в свои изявления, възхвалявайки императора на някой юбилей или по друг празничен повод, намирали сгода да опишат добродетелите му и да сглобят един идеален образ на владетеля³⁵. Накрая, не са малко и писателите, целящи да посъветват, наставят или поучат властелина: това са наставления, поучителни слова към владетеля или "владетелски огледала"³⁶. Мнозина не разграничават "възхвалителните слова" от "наставленията" (владетелските огледала). Н. Hunger обаче счита, че съществува същностна разлика между двете категории и че тя се състои в следното: наставленията обхващат практически напътствия и съвети - предупреждения към правника, докато в голямата си част панегиричните слова са чужди на подобни похвати³⁷. По-нататък той разделя владетелските огледала на два поддяла. Първи, който явно следва традиционните възгледи и се характеризира с раздробяване на текста на много, малки глави. Тук спадат писанията на Агапит (VI в.), Псевдо-Василий I (IX в,), Антоний "Пчела" (XI в,), Мануил II Палеолог  (1394-1425)³⁸. И втори дял, който обхваща текстове с непрекъснато повествование, като например произведенията на Синесий (ок. 370 - 413 г.), Теофилакт Охридски (XI-XII в.), Никифор Влемид (ок. 1197-1272 г.), Тома Магистър (ок. 1270 - ок. 1325 г.) и Димитър Хрисолорас (XIV-XV в. )³⁹.

Главна особеност на тези извори е християнският дух, който отчетливо се долавя в мненията за императора. Ако в миналото се е стигало - като естествен завършек на едно дълговековно развитие - до обожествяването му⁴⁰, то християнството променя общия мисловен поток и внася нов възглед за императора, когото е призовал сам Бог⁴¹. Разбира се, и по времето на християнските владетели на Византия се срещали отживелици от външните изяви на стария римски императорски култ като например императорските изображения, окачени в управленията на епархиите⁴². Тези изяви обаче във Византия имат чисто политически смисъл: признаване на императора от поданиците му, които по този начин му обещават безгранична преданост⁴³. Впрочем писателите християни поясняват, че въпросните изяви не се отнасят пряко към лицето на императора, което изобразяват лауреатите, а са насочени към християнските символи, които държи владетелят, подчертавайки, че той като смъртен няма право да бъде обект на подобни почести. "При поклонението (προσκύνησησ) - пише св. Амвросий - се почита христовият кръст в лицето на владетеля. Следователно не е наглост спрямо Бога да се покланяме на императора, а напротив - това е благочестие понеже, покланяйки се, имаме предвид светия символ на изкуплението."⁴⁴ Сам Константин Велики, когото по-старите изследователи сочеха като главен организатор на "култа към императора"⁴⁵, когато някакъв епископ поменал, че императорът ще седи редом с Бога и ще царува заедно с него, отговорил категорично, че не желае нищо друго - нито понастоящем, нито за в бъдеще - освен да бъде считан за един измежду рабите господни. "А Константин, с негодувание чул гласа му (= изслушал думите му), го посъветвал да не дръзва да изрича такива слова, а повече с молитва да ратува пред Бога за него, за да се яви той и сега, и в бъдеще достоен (или виновен) за рабството си пред Бога."⁴⁶

Повратът в схващанията от "самодържец - бог" към "самодържец - раб" не оставя незасегнати и защитниците на императорския култ⁴⁷ и съставлява най-същественото и съдбоносно начало в промяната на самодържавната теория в ранновизантийската история. Според точния израз на Н. Dorries "императорите преди Константин се бяха поддали на опасността от самообожествяване. Първият император християнин от бог стана раб на Бога. Това е решителен поврат. Всички последвали възгледи имат като предпоставка именно тази промяна, при все че понякога почти го забравяме."⁴⁸

 

2. Произход на императорската власт

 

Византийският император, щом управлява с помощта и поддръжката на Божията благодат, следва да бъде "приятел на словото и подсловник на Господа"⁴⁹. Длъжен е да бъде "подвластник на Великия цар - сиреч на Бога"⁵⁰. В християнско - есхатологичния си вид това съждение означава, че по необходимост императорът е временен наместник на Бога на земята до деня на завръщането на Небесния цар⁵¹. С тези пълномощия императорът трябва да бъде за поданиците си учител за опознаването на Бога⁵², управлявайки по подобие на Небесния цар⁵³ земните царства и вземайки сила за изпълнение на задълженията си от самия Бог⁵⁴.

Успоредно с тези схващания обаче продължават да съществуват и римските космополитични възгледи, според които императорът е "най-добрият" (ἄριστος)⁵⁵, и възгледите от времето на принципата, според които той е избраник на народа и най-вече на "въоръжения народ", т. е. на войската⁵⁶.

Този двойнствен възглед за извора на императорската власт, а именно, че императорът е божи избраник и същевременно се избира от народа⁵⁷, характерно за ранна Византия явление, Франц Дьолгер определя като жизнен закон на старата римска империя, който повелявал тронът да се заема от най-добрия и най-силния. Този закон изисквал провъзгласяването да става с поддръжката на трите главни опори на държавния строй - войската, сената и народа, които гарантират божественото потвърждение на избора⁵⁸. Най-простият израз на тази закономерност е възцаряването на всеки следващ император. Императорът се избира от народа. В този избор обаче се разкрива и действа божествен дух и божествено внушение.

Това схващане се потвърждава чрез много свидетелства, извлечени от изявления на самите императори.

Така например Констанций, когато пожелал да провъзгласи Юлиан за кесар, потърсил одобрение на това си действие от войската: "Желая да произведа в чина на кесар (Юлиан) и (искам) ако това ми намерение изглежда полезно да бъде подкрепено със съгласието ви."⁵⁹

Валентиниан I подчертава, че бил избран за император от политиците и войската⁶⁰, но същевременно и с благоволението на божествените сили⁶¹. Самият той поставя провъзгласяването на сина си Грациан за император в ръцете на същите сили⁶².

Тези схващания са валидни и за V в. Маркиан известява избирането си на папа Лъв с думите: "В това превелико царство дойдохме по Божия промисъл и по избор на премъдрия синклит и на цялата войска."⁶³

Лъв I, благодарейки на войниците си за избора им, казва: "Всемогъщият Бог и вашата преценка ме избраха ... за император."⁶⁴

По подобен начин пише и Майориан в новела, отправена към сената: "Прогласих се император, отци сенатори, чрез решението ви да ме изберете и чрез узаконяването ми от храброто войнство." И продължава: "Нека се прибави и благосклонността на Бога към мнението на всички вас ...", целейки да изтъкне, че без божествено благоволение изборът на останалите сили няма съществено значение⁶⁵.

Малко по-късно Анастасий I подчертава: "избирането ми от преславния синклит (сенат - б. пр.) и съгласието на войската и народа да поема задълженията на император на ромеите, но преди всичко снизхождението на светата Троица ..."⁶⁶.

За разлика от ранновизантийския период, за който разполагаме с достатъчно и точни сведения за избора и провъзгласяването на императорите, през средновизантийската и късновизантийската епоха съответните известия са малко и обикновено твърде неясни и неопределени. Но където източниците са точни и подробни, е видно, че основните движещи сили на държавния строй при избирането на василевсите и тогава, както и през ранновизантийския период, остават синклитът, войската и димите (народът). Свидетелство за това е написаното от дякона и книгохранител (хартофилакс) на "Св. София" Агатон. Говорейки за провъзгласяването на Анастасий II (т. е. на бившия асикрит Артемий), което става на 14 юни 713 г., той пише: "прогласява се с последованието и благодатта на пресветия и животворящ Дух, с общия глас и преценка на свещения синклит, на войнството, което пребивава тук, и на всички граждани"⁶⁷.

По подобен начин Михаил II "се провъзгласи василевс на ромеите ... от целия синклит и от полковете"⁶⁸, докато Теодора е прогласена за императрица "от всички, участвували в събранието (синклита - б. пр.), от всички членове на димите и от тези на църквата"⁶⁹. Същото е логично да бъде подразбрано и в едно известие на Теофан, който разказва за царуването на Константин IV (668-685): "и получи от тях почестта да влезе в града и да се посъветва със синклита"⁷⁰. Към тъждествено заключение ни води и сведението на Никита Хониат за възцаряването на Алексий III Ангел (1195): "от цялото войнство и колкото бяха членове на сената се прогласява за василевс и самодържец"⁷¹. Съобщението на Пахимер, съответстващо на гореизброените, касае Михаил IX (1294) и споменава за съдействие от страна на висши чиновници и военни⁷².

Накрая следва да се спомене свидетелството на Йоан Кантакузин, който отбелязва: "всички, имащи чин и власт,  и войската - не само тях, но и поелия кормилото на църквата, а също тъй и целия град  съвкупно (участвали в избора на василевса - б. пр.)⁷³.

Следователно съдействието на трите държавни фактора - синклит, войска и народ, при избирането и провъзгласяването на императора се констатира и в късно-византийския обществен живот.

 

3. Въздигане на императора на трона

 

Изборът и прогласяването на императора се подпомага от организирани граждани, които олицетворяват народната воля: синклита, войската и димите. През целия период на византийската история присъствието на тези сили е основна предпоставка за избора на император с уговорката, че, тъй като всяка една от тях изразява народното мнение, не е наложително едновременното им присъствие при избора, ако някакви извънредни причини препятстват събирането им на едно място⁷⁴. Разбира се, присъствието на народни представители е по-скоро декоративен елемент. Изборът на нов император е дело предимно на войската или на синклита, а понякога и на двете сили едновременно.

Най-тържественият момент при провъзгласяването са възхвалите, които представители на гореспоменатите групировки отправят към императора чрез ритмични възгласи. Чрез тях византийският гражданин става василевс (= император), т. е. простият civis Romanus става divus imperator⁷⁵. Примери за подобни възхвали съобщава Константин VII Порфирогенет: "Лъв, Августе, ти побеждаваш, ти си благочестив, ти си достопочитаем. Бог те даде нам, Бог ще те пази. Почитайки Христа, винаги ще побеждаваш. Дълги години ще властва Лъв, Бог ще охранява християнската империя."⁷⁶

В средата на V в. е засвидетелстван за първи път един нов елемент в процедурата на императорското провъзгласяване, който вероятно е съществувал и по-рано: коронацията на новоизбрания от патриарха⁷⁷. Този акт все още не бил в центъра на императорското прогласяване и представлява по-скоро предаване символите на властта в ръцете на новоизбрания император от най-достопочитаемия представител на народа⁷⁸. Истина е, че с течение на времето това действие придобива все по-голямо значение и няма съмнение, че е щяло да бъде признато за основен фактор при избирането на императора, защото изразява обвързването на владетеля с Бога⁷⁹. Вмешателството на странични сили, чиито натиск в крайна сметка предизвиква падането на Византия, възпрепятства неговото развитие. Увенчаването на императора от патриарха придобива все по-голямо значение, но този акт никога не се извисява до висотата на същностен елемент при избирането на василевса⁸⁰.

От друга страна, издигането на новоизбрания император върху щит - привичка, наследена от римската военна традиция и просъществувала почти през цялото протежение на византийската история⁸¹, също не е основна съставна част на избора, но остава винаги едно символично действие, напомнящо за военния произход и мисия на императора⁸².

Единствена неотменна съставка на прогласяването на всеки византийски император, нека отбележим още веднъж, е възхваляването му (приветстването - б. пр.) от трите фактора на византийския държавен строй - синклита, народа и войската, било заедно, било поотделно⁸³.

 

¹NJ, 30, рг.-а. 534.
²Срв. Heisenberg, A. Staat u. Gesellschaft, p. 364.
³Peterson,E. Monotheisemus, p. 66 sq.; Peterson, E. Kaiser Augustus, p. 292. Cpв. Opitz, H.-G. Euseb. v. Caesarea, 1-19; Pieler, P. E. Entstehung, p. 671 sq.
⁴Вж. Peterson, E. Monotheisemus, p. 66 sq., 81 sq.; Eger, H. Kaiser, p. 97 sq.
⁵Ευσéβιος. Βιος  II. 19 (48. 13 Heikel).
⁶Ensslin, W. Gottеsgnadentum, p. 155 sq. Срв. Treitinger, 0. Kaiseridee, p. 44 sq.; Dölger, F. Bulgarisches Zartum, p. 141, n. 1 със съответните извори.
⁷Според Евангелието на Йоан (10:16): "имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да приведа: и щe чуят гласа Ми и щe бъде едно стадо и един Пастир". Вж. и Treitinger, О. Kaiseridee, p. 160.
⁸Pieler, P. Е. Entstehung, p. 672.
⁹Gasquet, A. Empire, p. 283; Sickel, W. Kοnungsrecht, p. 529, n. 2.
¹⁰Вж. Dölger, F. Die "Familie der Konige", p. 37sq.; Ostrogorsky, G. Staatenhiеrarchiе, p. 41 sq. (cera в Zur byzant. Geschichte, p. 119 sq. ). Вж. и Treitinger, O. Kaiseridee, p. 166 sq.
¹¹MM. T. 11, p. 190.
¹²Коронацията на Карл според византийската политическа теория била противозаконно деяние. Нито папата е правоспособен да короняса когото и да било за император, нито пък, според самите византийци, тронът е вдовстващ, при все че бил зает от една жена - византийската императрица Ирина. Следователно, съгласно политическата теория на епохата, не е съществувала потребност от прогласяване на нов император. – Срв. Καραγιαννοπουλος, I. Ιστορια. Т. II,  σ. 185.
¹³Annales Einhardi. - In: MGH, ss, I, 199. 31 sq.: "more suo, id est Graeca lingua, laudes ei dixerunt, Imperatorem eum et Basileum appellants”.
¹⁴MGH, Epp, VII (= Epp. Carolini aevi V), 386. 37: "... neminem appellandum basilea nisi eum, quem in urbe Constantinopoitana imperii tenere gubernacula contigisset".
¹⁵Вж. Treitinger, 0. Kaiseridee, p. 187, със съответната библиография.
¹⁶Срв. Καραγιαννοπουλος, I. Ιστορια. T. I, σ. 35 κε., със съответната библиография.
¹⁷Както проличава от писмото на Людовик II до Василий I от 871 г., византийците считали императорския титул на Людовик II за незаконен, нещо, което германският владетел отрича изрично: "quod lam ab avo nostro (сиреч от Людовик I) non usurpatum est" (- MGH, Epp, VII (- Epp. Сагоlini aevi V), 387. 41). В ответ германците (и изобщо западните владетели) започват да се обръщат към византийския император с титула imperator Graecorum (= MGH, Epp, VII (- Epp. Carolo aevi V), 411. 35 sq.).
¹⁸Това противопоставяне между Изтока и Запада изпъква ясно в обстоятелствените изложения на Лиутпранд. Срв. Schramm, P. Е. Kaiser, Rom u. Renovatio. Darmstadt, 1957, p. 82 sq.
¹⁹Пример за това идеологическо противопоставяне и противоборство е написаното от Йоан Кинам, 218. 14 сл. Срв. Chalandon, F. Les Comnene. Т. II. Paris, 1912, p. 556.
²⁰MM. Т. II, p. 191 sq.
²¹Вж. Dolger, F. Rom, p. 83 sq., главно p. 89 sq.
²²Tibullus, II. S. 23: "Romulus aeternae nondum formaverat urbis moenia ..."; Dölger, F. Rom, p.. 71, 72, n. 1a.
²³Κωνσταντινος Πορφυρογεννητος. Περι Θεματων 1 (84. 2): “Επει και πολις εοτι βασιλευουσα του τε κοσμου παντος υπερεχουσα.”
²⁴Schramm, P. E. Kaiser, p. 38 sq.; Rahner, H. Von ersten bis zum Dritten Rom. Innsbruck, 1949-1950; Hammer, W. Concept, 50-62.
²⁵Συν. Χρον., στ. 2349 κε. (CB). Свързаните c Константинопол Панегирици изследва Е. Fenster, Laudes Constantinopoitanae. Munhen, 1968.
²⁶Κωνσταντινος Πορφυρογεννητος. Περι Bασιλειου ταξεως I. 40. 24-25 (Vogt); I. 46. 19-20 (CB).
²⁷Монах Филотей в Schader, H. Moscau das dritte Rom, p. 76. Срв. Stremooukhoff, D. Moscow the Third Rome, p. 87, 100 sq.; Medlin, W. K. Moscow, p. 66, 74, 78 sq.;„Sevcenko, I. Source, 141-179.
²⁸Вж. Karayannopulos, J. Kaiser, 369-370. Срв. Beck, H.-G. Res publica Romans, p. 379 sq.; Simon, D. Princeps legibus solutus, p. 460. Единственият политологичен текст, запазен във византийската книжовност - Анонимът "За политическата наука" (чието авторство между другото още се обсъжда: вж. Simon, D. Princeps legibus so) и t us, p. 460, n.36 ), изглежда, че е просто смесване на по-стари политологични теории: Simon, D. Princeps legibus solutus, p. 461.
²⁹Bж. Augustinus. Dе civitate Dei (B. Dombart, A.Kalb), 2bd. Leipzig, 1928-1929; Dill, S. Roman Society, 59-66, 70-73; Lowith, K. Weltgeschichtе, 14 8-150; Orosius. Adversos Paganos libri VII.
C.S.E.L., 5. Wien, 1882 (G. Zangemeister); Dill. S. Roman Society, 66-73; Lowith, K. Weltgeschichte, 160-167; Scilviarius. De gubernatione Dei. C.S.E.L., 8. Wien, 1883; Dill, S. Roman Society, 137-142; Thomson, J. W., B. J. Holm. History, p. 138 sq.; Altaner, B. Patrologie, p. 405.
³⁰Вж. J. B. Bury. Constitution, p. 38, говорейки за произведението на J. Bryce. The Holy Roman Empire, p. 343 sq., е съпоставим c W. Ensslin. Kaiser, p. 468, който обсъжда липсата на теория, съответстваша на идеята за империята.
³¹J. Bryce. The Holy Roman Empire, p. 342 sq., дава по-различно обяснение за тази духовна разлика между Изтока и Запада. Смятам, че всъщност той поддържа същата версия, когато на с. 344 пише: "Абсолютистичният владетел на Константинопол не е имал нужда от теоретично построение, за да обоснове властта си. Западът обаче има нужда от такова, защото силите му са все още недостатъчни." (При все че тези съображения се отнасят за една малко по-късна епоха.)
³²"... ita animus meus ... maxime urbis Romae vastatione confusus est, ut, iuxta vulgare proverbium, proprium quoque ignoraren vocabulum; diuque tacui, sciens esse tempus lacrimarum". Вж. Dill, S. Roman Society, p. 59, n. 1; Karayannopulos, J. Kaiser, p. 237.
³³Така постъпва например Августин Блажени. Срв. Sabine,- С. Н. History, p. 189: "Великата книга (на Августин) "За божия град" е написана в защита на Християнството срещу обвинението на езичниците, че християните са били виновни за залеза на римската мощ и най-вече за падането и разграбването на Рим през 410 г. от Аларих." Вж. също Dill, S. Roman Society,-65-66; Stein, Е. Geechichte. Bd. I, p. 395; Lowith, K. Wellgeechichte, p. 154. Аналогично действува и Оросий. Срв. Thompson, J. В., В. J. Holm, History. Vol. I, p. 136: "през последните години на агония на Западната империя - години на варварски набези..., постоянното и често използвано обвинение на езичниците срещу християните е, че вина за злините на епохата носи само християнството. С отхвърлянето на това обвинение се заема Оросий." Срв. Dill, S. Roman Society, p. 70.
³⁴Тази борба на християнските писатели продължава и след края на противоречията, главно защото последвалото време е белязано от апатия и безразличие към събитията. Всички са били дълбоко убедени, че Бог вече е напуснал земния свят и няма никакво на-мерение да се меси по-нататък в човешките дела. Срещу тези възгледи, които всъщност са по-опасни и от най-откритото нападение върху християнската вяра, се обръща Салвиан. Срв. Dill, S. Roman Society, 137-138: "Безверното епикурейство на епохата виждаше в мъките на галатяните доказателство за безразличието на Бога към човешките съдби. Салвиан обаче вижда в тези страдания най-чистото доказателство за вмешението на Промисъла, който наказва греха, оставяйки грешниците на волята на естествените последици от техните безчестни деяния."
³⁵Например Ευσεβιος. Τριαχονταετποιηριχος. - G.C.S., 7. Leipzig, 1902, 193-259. Срв. Straub, J. Herrecher-ideal, 113-129; Baynes, N. Eusebius, 13-18 (= Studies, 168-172), където е подчертано използването от страна на Евсевий на по-стари елинистически възгледи. Вж. Темистий в политическите му речи - Themistii. Orationes quae supersunt. T. I. Lipsiae, 1965. Вж. Straub, J. Herrscherideal, 160- 174; Laqueur, R. Das Kaisertum und die Geselleschaft des Reiches (= Probleme der Spatantique = Vortrage auf den 17. deutschen Historikertag). Stuttgart, 1930, 1-24 , 27-31. Cpв. Valdenberg, V. Lee discoure, 557-577.
³⁶Така превеждаме израза speculum principis (Fürstenspiegel, Mirror of Princes), който обозначава подобни поучително-наставнически съчинения. Среща се преди всичко на Запад след XII в.
³⁷Hunger, Н. Literatur, p. 157 eq.
³⁸Aranut. - PC, 86. 1164-1186. Вж. Bellomo, A. Аgapeto diacono е la sua scheda regia. Bari, 1906, Срв. критиката на Prachter, K. - BZ, 17, 1908, 152-164; Prachter, K. Der Roman Barlaam und Joasaph in seinem Verhältnis zu Agapets Königsspiegel. - BZ, 2, 1893, 444-460; P. Henry III. A mirror for Justinian. The Ekthesis of Agapetus Diaconus. -In: GRBStud, 8, 1967, 281-308; Romano, R. Un'inedita parafrasi metabizantina del la Schedia regia di Agapeto Diacono. - Atti Acc. Pontan., 22, 1973, 235-249; Sevcenko, I. Ljubomudrеjsij Kyr Agapit Diakon: On a Kiev Edition of a Byzantine Mirror of Princes with a facsimile reproduction. - Recenzija, 5, 1974, Supplementum; Hunger, H. Literatur. Bd. I, p. 160; Псевдо-Василий I - In: Emminger, K. Studien zu den griechischen Fürstenspiegel. T. III. Progr. Luitpold = Gymn. München, 1913, 50-73 (текст.); PC,, 107. XXI-LVI; Aнтоний "Пчела" - PG, 136. 765-1244; Йоан Сакелион. - Δετιον, 2, 1885-1889, 661-666; Мануил II - PG, 156. 313-384, 385-562.
³⁹Синесий - Terzaghi, N. Synesii Cyrenensis Hymni et Opuscula. T. II. Romae, 1944, 5-62 (текста за управлението на империята); Теофилакт Охридски. Gautier, opera, 179-211. Срв. Prachter, К. Antike Quellen des Theophуl aktos von Bulgarie. - BZ, 1, 1892, 399-414; Никифор Влемид. - PG, 142. 657-674, 612-657 (парафраза на първия); Тома Магистър. PG, 14 5. 448-496 (за царството), 496-548 (за политиката); Димитър Хрисолорас. - П.П. III, 222-24 5 (теми във владетелските огледала). Срв. Treu, М. Demetrios Chrysoloras und seine 100 Briefe. - BZ, 20, 1911, 106-128. Срв. Hunger, H. Johannes Chortasmenos (ca. 1370 - ca. 1436/37), Briefe, Gedichte und kleine Schriften. Wien-Koln-Graz, 1969.
⁴⁰Вж. съответното у Beurlier, Е. Le culte imperial. Paris, 1891. Вж. също Enslin, W. Gottkaiser, 7-53.
⁴¹Тази промяна на "императора Бог" в "император по Божията милост" излага много подробно Ensslin, W. Gottkaiser, p. 53 sq. Срв. също Vogt, J. Constantin, 208-209. C принципите на това ново, християнско възрение преди началото на IV в. се занимават P. Batiffol. L'eglise, 7-12 и F. Dolger. J. Auffassung, 117-127.
⁴²Въз основа на тези преживелици L. Brehier. Survivances, p. 35 sq., развива теорията за съществуването във Византия на една "имперска религия". По подобен начин  W. Ensslin. Gottkaiser, p. 65 sq. и най-вече на с. 70 и сл., поддържа възгледа, че въпреки християнските въздействия все още в ранна Византия са в сила старите възгледи за обожествяване на императора. Както обаче ще видим (бел. 15 по-горе), мненията и на двамата изследователи са неприемливи.
⁴³Срв. Batiffol, P. L'eglise, p. 29: "... ces survivances du culte imperial paien, videes de la superstitio qui les rendait jadis inacceptab1еs (= за християните) revetent desormais une "significatio" purementcivile et politique". Тоест, c остатъците от тази стара религия се случва каквото и със запазването на статута на жреците и. Според формулировката на Е. Kornemann. Geschichte, p.142, "обожествяването на императора е мъртво - старите жреци на този култ обаче остават като висши държавни и граждански служители, а даже преминават и в германо-християнските държави, оформили се на територията на Римската империя". Срв. също Kruse, N. Studien, p. 12, 17, 21, 37 и другаде; Kaniuth, A. Beisetzung, 69-70; Batiffol, P. L'eglise, p. 20: "Adoration du prince, adoration de ses portraits, сеs deux gestes devaient avoir еte vides de toute idola trie, pour n'avoir excite ni les scrupules d'un Theodose Ier., ni les protestations d'un St. Ambroise." Срв. пак там, c. 14, 17, 29. Вж. също Setton, K. M. Attitude, p. 197: "... Christians although they "adored" (adorare), did not "worship" (colere) imperial effigies, wherein they differed apparently from pagans of earlier generations". Срв. Ladner, G. В, Concept, p. 20: "Нито приятели, нито врагове на иконопочитанието във Византия през VIII и IX в. не дръзват да оспорят употребата на императорските образи-икони и да възразят срещу поклонението пред тях. Това поклонение - adoratio - е само знак на почит и е съвършено различно от религиозното поклонение, което се отправя само към Бога, дори и от страна на иконопочитателите." Това е основата на съждението на A. Grabar. L'empereur, p. 151, където той прави анализ на приемствеността "в привичките и в упражняването на култа към римските императори в ранна Византия".
⁴⁴De obitu Theodosii 48 (PL, 16. 402 A).
⁴⁵Brehier, L. Survivancee, p. 35.
⁴⁶Ευσεβιοσ. Bιoς, IV. 48 (14-22): "Ο δε (= Константин Велики) απεχθως της  φωνης επακουσας, μη τολαυτα τολμαν παρηνει φθεγγεσθαι, μαλλον δε δι’ ευχης αιτεισθαι αυτω καν τω παροντι καν τω μελλοντι της τον θεον δουλετας αιτιω φανηναι.”
Срв. Brehier, L. Survivances, p. 43; Ensslin, W. Gottkaiser, p. 80. Срв. също H. Dorries. Selbstzeugnis, p. 422, който точно въз основа на това свидетелство отхвърля хипотезата на A. Heisenberg. Untеrsuchungen zur Kunst u. Literatur dee ausgehenden Altertums. Leipzig, 1908, p. 115, че Константин Велики c изграждането на Мавзолея си е целял да се издигне над апостолите. Вж. и Kraft, Н. Entwicklung, p. 150. Вж. накрая и Н. Dorries. Salbstzeugnis, p. 29, 52, 57, 64, 121, 254-256, където се прилагат и други свидетелства за склоността на Константин да се самоназовава "раб Божий". He бива да забравяме пълната c умереност позиция на Константин спрямо епископите в Никея (= Eυσεβιος. Bιoς, III. 10 (81. 27 хе.); Batiffol, P. La paix constantinienne, p. 332; Batiffol, P. L'eglise, p. 18; Istinsky, H. U. Bischofsstuhl, p. 42; Kaniuth, A. Beisetzung, 50-51). Специално възгледът на L. Brehier за "императорската религия" на Константин, гледището на Тh. Preger. Konstantinos - Helios. - Hermes, 36, 1901, p. 469, и схващането на някои други учени, че през 330 г. Константин е предизвикал признаването и почитането му като Бог, отхвърлих в статията си Konstantin d. Gr. und der Kaiserkult. - Historia, 5, 1956, 341-357.
⁴⁷Вж. например Straub, J. Herrscher ideal, p. 113: "Дори и императорът виждал себе си като същество, подчинено на абсолютната воля на Бога, и бил принуден да се назовава "раб Божий".
⁴⁸Dörries, Н. Selbstzeugnis , p. 251.
⁴⁹Ευσεβιος. Tριακοντ., 2 (199. 22 κε. ) и другаде. Срв. Baynes, N. Eusebius,
⁵⁰Ευσεβιος. Tριακοντ., 7 (215. 31 κε. ) Baynes, N. Eusebius, p. 172.
⁵¹Dölger, F. Byzanz, p. 93. Срв. A. v. Harnack. Christus praesens, p. 436. Подробно изложение на тези идеи и понятия има у F. Dölger. Cartum, 140-158. Срв. Dölger, F. Каiserurkunde, 230-232. За есхатологическото съдържание на тези възгледи вж. L. Brehier. Institutions, p. 56. За политическото значение на императора като представител на Бога вж. J. Straub. Herгscheridea 1, p. 118. Срв. Κων. Πορφ. Βας. ταξ., 638. 4: “τον τε χρηστον βασιλεα κατα το εφικτον αναλογουντα Θεω.”
⁵²Ευσεβιος. Tριακοντ., 5 (206. 1 κε. ) Срв. Cranz, F. E. Kingdom, p. 54.
⁵³Ευσεβιος. Tριακοντ., 1 (198. 32 κε. ), Cranz, F. E. Kingdom, p.54

⁵⁴Ευσεβιος. Tριακοντ., 3 (201. 19 κε. ) Срв. J. Vogt. Constantin, 214-216, който обаче не премълчава факта, че горните възгледи се изразяват единствено от Евсебий и не се възприемат от Запада и от Атанасий. Срв. Cranz, F. Е. Kingdom, p. 54.
⁵⁵Вж. съответното у Demougeot, Е. Theorie, p. 194 sq.
⁵⁶Срв. Demougeot, Е. Unite, p. 5: "les origines du principal ... ne sont pas ... effacees. Aussi le prince est-il avant tout l'elu de l'armeе. "
⁵⁷Изразът "двойнствен възглед" не означава два отделни "избора на властта", а разкриване на божествения подтик в народния избор. Срв. формулировката на Dölger, F. Byzanz, p. 94. Вж. Dölger, F. Familienpolitik, p. 181; Dölger, F. Das byzantinische Reich, Idee u. Gestalt. - Volkstum im Südosten, 6, 1944, p. 110
⁵⁸Вж. Dölger, F. Familienpolitik, p. 181: "dieses Lebengesetz des altromisehen Kaisertums, welches den Besten und den Stärksten an der Spitze des Beiches forderte und in der Ausrufung (αναρρησις, αναγορευσις), durch die gesetzlichen Faktoren Heer, Senat und Volk die Garantie für die göttliche Be- statigung der Wahl dieses Besten erblickte ..."
⁵⁹Вж. Amm. Marc., XV. 8. 8-a. 356: "in Caesaris adhibere potestatem exopto, coeptis (si videntur utilia) etiam vestra consensione firmandis".
⁶⁰Amm. Marc., XXVI. 1. 3-a. 364: "potestatum civilium militiaeque rectores".
⁶¹Amm. Marc., XXVI. 1. 5-a. 364: "Val entiniamus... numinis adspiratione caelestis electus est." Срв. Ensslin, W. Gottkaiser, p. 62. Вж. обаче повторението на избора в Никея (= Amm. Marc., 26. 2. 2), както и речта му след провъзгласяването му (= Аmm. Marc., 26. 2. 6). Срв. също Gelzer, М. Altertumswissenschaft, p. 186
⁶²Amm. Marc., XXVII. 6. 8: "si profitia caelestis numinis vestraeque maiestatis voluntas parentis amorem iuverit praeeuntem"; Ensslin, W. Goottkaiser, p. 62.
⁶³Mansi, VI. 93: Schwartz., Е. A.C.Oe. IIiii 1, p.17, 19 eq.; Срв. Ensslin, W. Gottkaiser, p. 84; Ensslin, W. Kaiser, p. 461; Brehier, L. Institutions, p. 55.
⁶⁴Kων. Πορφ. Βασ. ταξ., I. 91 (411. 23 (CB); Brehier, L. Survivances, p. 44; Treitinger, O. Kaiseridee, p. 9, 36; Treitinger, O. Reichegedanken, p. 3; Ensslin, W. Gottkaiser, 87-88.
⁶⁵Nov. Maj, 1-a. 458: “Imperatorem me factum, patres conscripti, vestrae electionis arbitrio et fortissimi exercitue Jordinatione cognoscite. Adeit aestimationi omnium propitia divinitas."; Gelzer, M. A1tertumswissenschaft, p. 186; Ensslin, W. Gottkaiser, p. 88.
⁶⁶Kων. Πορφ. Βασ. ταξ., I. 92 (424. 4): “της ενδοηξοτατης συγκλητου η εκλογη και των δυνατων στρατοπεδων τουτε καθοσιωμενου λαου η συναινεσις προς το αναδεξασοαι της βασιλειας των Ρωμαιων  την φροντιδα, προνγουμενως της επιεικειας της θειας Τριαδος προσεχωρησεν”; Treitinger, 0. Reichsgedanke, p. 3; Ensslin, W. Gottkaiser, p. 89; Guilland, R. Droit divin, p. 150.
⁶⁷Mansi, XII. 192: "Ανακηρυσσεται ... τη επιφοιτησει και χαριτι ... τον παναγτον και ζωοποιου πνευματος ... ψηφω τινι και δοκιμασια της τε ιερας συγκλητου ... των τε επιδημουντων ... εκοτρατευματων  και του πολιτικου δημου παντος”; Χριστοφιλοπουλου, Α. Εκλογη, σ. 76.
⁶⁸Теофан, 493. 29. Срв. житието на св. Игнатий - PG, 105. 489: "ψηφω δε της Συγκλητου πασης, τα σκηπτρα της βασιλειας (Михаил I) εγχειριζεται...” Срв. също - Лъв Граматик, 205; Георги Монах, II. 776; Йоан Скилица, II. 43; Йоан Зонара, III. 312; Χριστοφιλοπουλου, A. Εκλογη, а. 84.
⁶⁹Йоан Зонара, III. 661; Χριστοφιλοπουλου, A. Εκλογη, - 113.
⁷⁰Теофан, 352. Срв. Йоан Скилица, I. 764.
⁷¹Никита Хониат, 598; Χριστοφιλοπουλου, A.Εκλογη,. σ. 166.
⁷²Георги Пахимер, II. 195. 9 сл.
⁷³Йоан Кантакузин, I. 196. 14 сл. "всички предводители и войската, и начелника на църквата, и всички граждани".
⁷⁴Вж. Dölger, F. Familienpolitik, p. 180 sq.; Dölger, F. Byzanz, p. 94; Treitinger, 0. Kaiseridee, p. 17 sq.; Karayannopulos, J. Kaiser, p. 244 eq. ; Karayannopulos, J. - B1, 50, 1957, p. 471.
⁷⁵Срв. Treitinger, O. Kaiseridee, p. 83
⁷⁶Kων. Πορφ. Βασ. ταξ., I. 141. 19 κe.
⁷⁷Срв. Χριστοφιλοπουλου, A. Εκλογη, σ. 27 κε., 29 κε , със съответната библиография.
⁷⁸Срв. Treitinger, О. Kaiseridee, p. 27 sq., 30: "als Vertreter des Reiches, als vornehmster romischer Bürger und zugleich ale Vertreter der Kirche handelte der Patriarch auch bei der Krönung".
⁷⁹Срв. Treitinger, O. Kaiseridee, p. 28
⁸⁰Съществуват императори, които никога не са коронясвани, и при все това законността на избора им не е била оспорвана - например Константин XI Палеолог.
⁸¹Вж.  Χριστοφιλοπουλου, A. Εκλογη, σ. 57, 106. Срв. Μισιου, Δ. Διαθηκη, 187-188.
⁸²Treitinger, О. Kaiseridee, p. 22 sq.
⁸³Срв. Treitinger, О. Kaiseridee, p. 31, n. 98.

 

ВТОРА ЧАСТ

ГРАНИЦИ НА ИМПЕРАТОРСКАТА ВЛАСТ

 

I. НРАВСТВЕНИ ГРАНИЦИ

 

Споменахме по-горе за двойната обоснованост на властта на византийския император. Неизбежно тя предопределя задълженията, а следователно и ограниченията на императорската власт.

1. На първо място спрямо Бога: властта трябва да е служба пред Бога. "Царстваш, служейки Богу и служиш Нему царствайки" - пише папа Лъв I на император Маркиан⁸⁴. Императорът следва да се замисля непрестанно какво би било угодно на Бога, който му е дарил властта: "приел скиптъра на властта от Бога, замисляй се как се проявяваш пред обдарилия те с власт"⁸⁵. Тази позиция спрямо Всевишния императорът изразява, съобразявайки се с основните изисквания на християнското учение и нравственост⁸⁶, защото единствено така се доказва почитанието му към Бога⁸⁷.

2. Следващите ограничения на императорската власт произтичат от задълженията му към народа.

Византийският император не трябва да бъде своеволен в управлението, а преди всичко следва да служи на държавата и на своя народ⁸⁸. Главната му цел и мисия е неуморното и несекващо ратуване за благото на поданиците му: "да се грижи за всеки един от поданиците си и да простира ръка над всички онеправдани" - пише епископът на Дорулеум Евсевий⁸⁹. Висша цел на императора трябва да бъде спокойствието, сигурността и спасението на поданиците му: "Finis enim justi imperii... utilitas oboedientium aestimatur et salus" - пише Амиан Марцелин⁹⁰. И още: "Денонощно се грижим за всички, които живеят под скиптъра ни, за да бъдат те обезопасени при вражески набези и да живеят мирно, свободно и сигурно."⁹¹

Единствено при условие, че тази задача се изпълнява, императорът може да съдейства за т. нар. "всеобщо благо на людете по изволение Божие", както се изразява Евсевий⁹².

В ранна Византия императорите показват съвсем отчетливо при всеки повод и на всяко събиране на клира, народа или войската, че нито за миг не губят дълбокото си съзнание за задълженията, които им е наложил Божият промисъл с възлагането на властта, спрямо държавата и поданиците им⁹³. Така Валентиниан I (364 — 375), когато представя сина си Грациан на войската я уверява, че той ще живее, както подобава на добър император. След като изброява добродетелите, които трябва да притежава младият владетел, заключава, че най-голямата му добродетел ще бъде да обича страната си тъй, както обича дома на дедите си⁹⁴. От своя страна Маркиан подчертава: "Дълбоко наше желание е да се грижим за поданиците си."⁹⁵

Около век по-късно Анастасий I (491-518) при провъзгласяването му оповестява: "Известно ми е с каква тежест се нагърбих, но моля самодържеца Бог да ме покаже при изпълнение на задълженията ми такъв, какъвто се надявахте, че ще се покажа, когато ме избирахте император."⁹⁶

Юстин I отново подчертава: "Мой дълг е с помощта на Божия промисъл да ви поведа по пътя на възхода и да съхраня всеки един от вас, защитен и освободен от всяка угриженост."⁹⁷

Юстиниан не спира да изброява грижите си за поданиците на държавата: "Случва се многократно да прекараме дни и нощи бодърствайки и умислени да преценяваме по кой начин бихме могли да дадем на поданиците си това, което е наистина полезно и богоугодно. И не считаме подобно безсъние за несъответстващо на дълга ни, а го посвещаваме, уподобявайки нощта на деня, на такива грижи, с които се нагърбваме, за да могат да живеят поданиците ни свободни от всяка тегоба. Търсим и разпитваме какво точно трябва да правим, за да бъдат облекчени поданиците ни и да се отърсят от всяко притеснение или вреда, внесени отвън."⁹⁸

3. Признаването на задълженията към народа обаче има за последствие съществено ограничаване на императорската власт"⁹⁹.

В ранна Византия императорите се опитват да отслабят тази си зависимост чрез възприемането на една външна, тържествена и внушително оформена дворцова етикеция и церемониал, т. е. чрез напомняне за свръхестественото в императорската власт¹⁰⁰, разбира се, без голям успех поне през тази епоха¹⁰¹.

По този начин "свободолюбието" и "демократичността" като окраски на императорското самовластие успяват да се съхранят почти до въстанието "Ника" (532). След него настъпва промяна. Юстиниан, който на моменти виждал трона и живота си застрашени от гнева на тълпата, вече не е предразположен да признава, че властта му извира и от народа. В разбиранията му все повече се налага убеждението, че императорската власт произтича единствено от Бога¹⁰².

Задължението на императора да се грижи за народа не отпада в последвалите векове, но не се тълкува вече като резултат от задълженията на владетеля към самия народ, а като приложение на Божията воля, която му е дала власт¹⁰³. Затова Юстиниан постоянно изтъква в новелите си, че именно Бог му е дал властта¹⁰⁴. Новото лустро на императора като изпълнител на Божията воля вдъхва убеждението, че всеки конкретен носител на императорската власт стои над другите хора. Юстиниан обвива в плът идеята за това превъзходство и начева въвеждането на деспотични оттенъци във византийския двор105.

Същата линия следват и приемниците му. Те не престават да изтъкват предвидливостта и грижите, които полагат за държавата и поданиците си¹⁰⁶, но подчертават, че смятат това за свое задължение към Бога, а не към народа¹⁰⁷. Най-типично в това отношение е мнението на Андроник II: "защото подобава повече от каквото и да било друго на онези, на които се случи Бог да даде царската власт и почести, да облагодетелстват подчинените си, подражавайки в това точно на оногова, който им е поверил властта"¹⁰⁸.

4. Обобщавайки казаното дотук, забелязваме, че византийската политическа теория вижда в лицето на императора Божи избраник, но същевременно и избраник на народа.

Забелязваме също, че тази двойна обоснованост на императорската власт води със себе си и практическо обвързване, и ограничения за владетеля.

Такова е състоянието на нещата до бунта "Ника". Оттогава Юстиниан и неговите приемници, без да променят нищо в обичая за избиране на императора, прехвърлят тежестта върху божествения фактор при провъзгласяването му. Без да се отричат от задълженията си към народа, изтъкват, че те произтичат от Бога, комуто дължат властта си.

5. Становището на отците на църквата за владетелското начало и за императорската власт е твърде своеобразно. То се опира на думите на апостол Павел: "Всеки човек да се подчинява на висшестоящите власти. Защото няма власт, която да не произтича от Бога.

Следователно, който се противопоставя на властта, се противопоставя и на Божиите заповеди. А всички, които им се противопоставят, ще бъдат наказани."¹⁰⁹ Налице е едно пасивно становище по обсъждания въпрос¹¹⁰. При все това понякога и у отците на църквата, но най-вече у Йоан Златоуст се среща мнението, че Бог е разрешил императорската власт като необходимо зло, заместващо изгубеното от хората естествено право¹¹¹. Освен това църковните дейци разграничават строго условното начало, наречено "императорска власт", което се ползва с божие благоволение, от конкретните императори, които не винаги се ползват с одобрението на Всевишния¹¹². В заключение Йоан Златоуст не пропуска случай да отбележи, че и императорът е "раб Божий", досущ както и подчинените му¹¹³, и че дори по-високо от императора стои свещеникът¹¹⁴.

 

II. ПРАВНИ ГРАНИЦИ

 

1. Зависимост от законите

 

Задълженията на императора обаче не се изчерпват само с нравствените му обязаности спрямо държавата и поданиците. Избирането му от народа и от Божия промисъл му налагат и правни ангажименти¹¹⁵. Естествено императорът като законодател е господар на правото, стои над законите и не им е подвластен: "Владетелят не е зависим от законите" - четем в Пандектите¹¹⁶.

Фразата "не е зависим от законите" означава, че императорът има правото да премахва или видоизменя закони, да издава нови, най-вече в дух на снизходителност и човеколюбие: "Подобава на съдника да следва законите, а на императора - да поправя закона и да бъде пример за неговата неумолимост и суровост" - пише Темистий¹¹⁷. Само в този смисъл императорът е  "одушевен закон": "не след като влезе в разрез със законите, а да ги омекоти, защото той сам е "одушевен закон", при все че стои над всички писани законоположения" - четем отново у Темистий¹¹⁸.

Това становище за императора е далеч по-старо от Византия и се корени във времето на елинизма¹¹⁹, а чрез посредничеството на византийците се предава и на западните държави, разбира се, много по-късно, но точно навреме, за да може, обобщено в израза "lex animata", да послужи за теоретична основа и оправдание на абсолютизма¹²⁰.

Дори и като "одушевен закон" императорът се подчинява на законите в смисъл, че сам е длъжен да живее съобразно законите, които е издал: "Слово достойно за императора е общественото признание, че и сам той се подчинява на законите" - четем в Юстиниановия кодекс¹²¹. Всичко гореспоменато е в сила, защото властта на императора не представлява за него възможност за своеволия, а само сгода да поучи поданиците си как да бъдат поддръжници на справедливостта и то чрез личния пример на владетеля: "за да научиш людете на оковите на правосъдието ... царувайки под собствените си закони и над тези под теб царствайки законно"¹²².

Това съждение загатва за известната мъдрост, че "волята на императора е закон"¹²³. То предполага, че волята му, макар и далеч несвободна, се ограничава не от друго, а от правната традиция и от "свещените закони" - следователно законодателната му дейност се обвързва много тясно с доказването на законността на собствената му власт. Както точно отбелязва Р. Е. I'ieler, рецептата императорската власт да бъде "подражание на Бога" съставлява в очите на гражданите гаранция и образец за императорско (законодателно) поведение¹²⁴.

Законите трябва да важат за всички - дори и за императора, казва Приск¹²⁵. И това е възглед, възприет и проповядван от самите владетели: "и ако сме свободни от законите ... все пак живеем с тях" - се казва в Юстиниановите "Институции"¹²⁶.

Това между другото е и разликата между законния император и тирана: "законът направлява живота на императора, докато тиранът се направлява от прищевките си"¹²⁷.

Впрочем именно авторитетът на законността съставлява предпоставка за авторитета на императорската пласт. Тази истина е залегнала в един закон на императорите Теодосий II и Валентиниан III от 429 г., по-късно включен в Юстиниановия кодекс: "De auctoritate iuris nostra pendet auctoritas. Et re vera maius imperio est submittere legibus principatum.“¹²⁸

По този повод риторът Ливаний заявява: "Нито за теб всичко е позволено, царю! Защото именно това е царската власт - да не е позволено всичко на онези, които я притежават."¹²⁹ Затова Йоан Лидийски определя като свойствена черта на императора избягването на всяко извращение на законите и вместването на властта в рамките на справедливото царстване, за да бъде избягнато всяко беззаконие, произтичащо от правомощията на самия император¹³⁰.

Същото изказване откриваме и у Теодор Никейски, писател от X в.: "Император... но справедлив и не злоупотребяващ със законите, а управляващ законосъобразно."¹³¹

Дори и в по-късните периоди от съществуването на Византия императорите - по твърде понятни причини - се опитват да изтъкнат предопределения свише характер на властта си и така да подчертаят независимостта си от всякаква обвързаност със законите¹³². В крайна сметка обаче те се принуждават да приемат, че властта им би трябвало да се основава върху таченето на справедливостта и законите¹³³.

Това се дължи на две основни причини.

Първо, идеята, че неконтролираният разум на един-единствен човек е в състояние да управлява държавата противоречи изцяло на духа на гръцката и по-конкретно на стоическата философия, чиито отпечатък върху голяма част от византийската императорска идеология проличава още от първите векове самостоятелно съществувание на източния дял на Римската империя¹³⁴. Управлението на държавата следва да се ръководи от принципа за справедливостта, който се осъществява чрез справедливи, но безлични закони, еднакво важащи за всички: "Законите следва да са насочени към всеки един, така че да им се подчинява и императорът."¹³⁵ Затова в законодателството е казано: "Никоя заповед, никаква императорска забележка не трябва да се вземат предвид по време на (предсъдебното) обсъждане, щом изглежда, че вървят срещу общия закон или срещу интереса на обществото."¹³⁶

Второ, тъй като християнското схващане, че императорската власт е подобие на небесното царствование, налага на императора някои ограничения, появяват се ред нравствени канони, напомнящи лично обвързване или обет. В обществения живот на владетеля това обвързване е въплътено в задължението му да бъде праведен и справедлив. Постигането на обществена справедливост се равнява на издаване на справедливи закони и съответно на съобразено с тях управление. "От всичко първо и най-велико е справедливостта" - се подчертава в Наръчния закон¹³⁷.

Коя грижа, кое дело или занимание подобава повече на владетеля от грижата за законите? Както е казал съчинителят на псалми, чест е за императора "да утвърждава справедливостта"¹³⁸, "права и съд е основа на престола му"¹³⁹.

"Това дело императорът не би могъл по никакъв друг начин да извърши освен чрез закона и чрез правилното му прилагане - средствата, чрез които единствено царуват самодръжците и управляват страните по света царе и владетели" - заявява Константин IX Мономах¹⁴⁰. Този е смисълът на царската власт като "закононастоятелство" или "законосъобразен надзор" според израза, неотменно използван от византийските владетели¹⁴¹. Ето защо Константин IX Мономах, който енергично отстоява независимостта на императора от закона, се принуждава да приеме в почти непроменен вид схващанията на Синесий по въпроса за позицията на законния император и на тирана спрямо закона и да се съгласи, че императорът смята властта си за "законосъобразен надзор" а за истинен и мъдър правник на държавата – закона¹⁴².

След казаното дотук, ако трябва да обобщим в няколко реда определението за византийския император,  то бихме го нарекли "избраник Божи", който е предпочетен от всички люде, за да поеме трона¹⁴³. Властта произтича от Бога¹⁴⁴, но и от народа¹⁴⁵, затова той е длъжен да управлява щото поданиците му да живеят  в дух на правозаконие и бащинско попечителство¹⁴⁶, освободени от всяко зловредно влияние и безпокойство.

От друга страна, е задължен да води поданиците си като  "добър пастир" към благочестие и по-добро познание на единния истинен Бог, за да ги подготви по този начин за царството небесно¹⁴⁷.

 

2. Правото на народа да въстане

 

Престоят на императора на трона зависи от настойчивостта му при изпълнението на собствените му задължения, а също и от грижата му за успешно провеждане ни гореспоменатата мисия. В случай че императорът пренебрегва системно задълженията си, той престъпва божия закон и оскърбява Божия ред. Тогава той губи закрилата на Бога и де юре поради естеството на властта си е свален от трона. "Дори и да се приеме, че не е възможно да бъде отстранен от властта, която задържа чрез свойственото на тираните насилие, в действителност той не е истински император" - забелязва Евсевий¹⁴⁸ и оправдано си задава въпроса: "Как може да властва и да бъде господар на всички онзи, който е проникнат от духа на хиляди деспоти?¹⁴⁹ Впрочем такъв император е вече престъпник, той е практически свален и не остава нищо друго освен народа да упражни правото си на съпротива, за да се осъществи и на дело извършената вече същностна промяна, която да завърши с възцаряването на един нов, "истински" и законен император, "угоден на Бога Вседържителя"¹⁵⁰, потискащ страстите си и живеещ според мярката на Божия закон¹⁵¹.

Правото на народа на съпротива в този случай не е своеволие и не води до метеж и убийства, а е упражняване - поради липса на друга конституционна възможност - на "съдебно валиден акт", чийто корен следва да се потърси в годините на римския принципат¹⁵² и чиято цел е да се отстрани всеки "похитител на трона"¹⁵³.

Гореспоменатите подробности се отнасят до императорската власт съгласно степенуването на нейната зависимост от волята и благоволението на войската, народа и синклита (сената). Напълно естествено е, че такава зависимост е била досадно бреме за императорите, които се стремели чрез външния блясък и чрез показността на своя статут¹⁵⁴ да подчертаят свръхестествения му облик, както и дейното участие на божественото начало в утвърждаването на императорския избор. Тази склонност, ясно забележима у императорите още от времето на ранния принципат, се основава на възгледи от времето на отминалия елинизъм и остава жизнена през цялото съществувание на Византия¹⁵⁵.

 

3. Значение на правните граници

 

Какво означават "правните ограничения" на императорската власт? Подвластен ли е на подобни ограничения императорът в действителност? Дори и в случаите, когато ги прогласява на всеослушание? И как ще изтълкуваме големите понякога противоречия, засвидетелствани например между императора, подчинен на законите (legibus alligatum principem), императора, който живее законосъобразно (legibus vivimus) и императора, който не се обвързва със законите (princeps legibus nolutus est) или който си позволява да превърне всичко нравещо му се в закон (quod principi placuit, legis habet vigorem)?

Отговорите на тези въпроси трябва да се търсят в онези разпоредби, според които никой частен закон не може бъде приложен, ако противоречи на общия закон¹⁵⁶. Тоест, застъпено е твърдението, че императорът е длъжен да живее съгласно предписанията на общите закони, които няма право да премахне чрез частни закони¹⁵⁷. Забелязано е, че това разграничение се предприема по практически съображения¹⁵⁸, които не само че не ограничават императорската законодателна власт, но напротив - съдействат за укрепването ѝ¹⁵⁹.

Д. Симон смята, че в случая се долавя противопоставяне между двата принципа, което води до сблъсък на властите, констатиран в продължение на цялата история на Византия¹⁶⁰.

X. Г. Бек различава в противоположността на фразите "живеем според законите" (legibus vivimus), "властта да се подчинява на законите" (submittere legibus principatum) и "владетелят не се обвързва от законите" (princeps legibus solutus est)¹⁶¹ "елементарна несигурност, нещо колебливо и видоизменимо"¹⁶² и я определя като "противоречие между изискванията на идеологията и политическата действителност"¹⁶³, заключение, което на свой ред Д. Симон отхвърля¹⁶⁴.

Обяснението, което дават двамата изследователи е, че императорът не бил в състояние да пренебрегва, когато му е било угодно, мненията и очакванията на висшите обществени слоеве и на православния народ¹⁶⁵. Затова възниква противоречие между желанието му да бъде "над законите" и задължението му да се подчинява на законите¹⁶⁶.

Следователно типично за законодателната неограниченост на императорите е правната им свобода, изтъквана във всяко обръщение към православните, но правна свобода, съчетана с лични нравствени задължения¹⁶⁷.

Естествено през IX в. от страна на онези, които биха имали причини да се противопоставят на светската власт, т. е. църковните водачи, се предприема още една ограничителна мярка: превръщане на нравствената отговорност на императора в правна. Патриарх Фотий, който поставя началото на тази линия, се е стремял към ясно определена и добре формулирана правна зависимост на императора¹⁶⁸, която да представя релефно правния вид на нравствените предписания¹⁶⁹. Това би било истинска революция във византийските схващания за взаимоотношенията между императора и закона¹⁷⁰. Създаденият и редактиран от Фотий законодателен сборник "Епанагога" не се издава и опитът му за реформа не сполучва още в зародиш¹⁷¹.

След Фотий се връщаме към други или сходни с неговите формулировки. В "Епитоме" от 920 г. например се казва: "Василевсът е свободен от закона и от неговото принуждение. При все че василевсът не е подвластен на закона, следва да управлява съобразно със законите, макар че е свободен от тях."¹⁷² Запазва се противопоставянето между свободата на императора спрямо закона и задължението му да живее законосъобразно. Какво означава това противоречие? Е или не е императорът господар на правосъдието и законите? Какво ще рече Normen-Konflikt (противоречие на правни положения) и какво е "несъответствие между изискванията на идеологията и политическата действителност"?

Всички тези съображения означават най-просто казано, че заедно с предполагаемите правни обвързаности, които всъщност не могат да бъдат реални, съществуват и други, непроизтичащи от самите закони, но в замяна на това не по-малко задължаващи императора, който трябва да се съобразява с тях и да следва предначертанията им: това са задълженията, чиито произход по мнението на P. Е. Pieler се свързва с правната традиция, естественото право и  божествения закон¹⁷³.

В практиката това противоречие се проявява поне от XI в. насетне в разграниченията, които правят съдиите: "ако някое императорско решение противоречи на някой закон и е издадено нарочно в този си вид, то е валидно. Ако ли не, тогава се упоменава законът и чрез препратка се отбелязва необходимостта императорското решение да се съобрази с него¹⁷⁴.

По този начин проблемът, съгласно забележката на Д. Симон, се пренася в сферата на изискванията и прищевките на императора. При това единственото изменение, що се отнася до противоречията между закона и императора, е, че съдебното производство при подобен подход успява да преодолее склонността на владетеля към своеволие с аргументи, които го принуждават формално да подкрепи със свои правни съображения отклонението си от закона¹⁷⁵.

Подобни възгледи в областта на каноническото право застъпва Теодор Валсамон (XII в.), който дори въвежда аргумента "πολλω πλεον" (с много повече - б. пр), за да обоснове правно схващанията си¹⁷⁶.

Тук естествено би следвало да кажем, че правораздавателните свидетелства от XI и XII в. признават действителното право и възможност на владетеля да върши своеволия, т. е. да издава решения, противоречащи на съществуващите закони. Защото присъщото му право да видоизменя или премахва закони, останали от по-старо време, чрез законна процедура, от правно гледище никой не би могъл да му оспори или забрани.

От своя страна Валсамон оправдава своеволната намеса на императора, основавайки се на съответната позволителна власт, която се предоставя на епископите (по подобие на светоустроението, което е от Бога)¹⁷⁷. Сборникът от закони, наречен "Пира" ("Опит" - б.пр.), обаче говори за правоспособност за разследване на законосъобразността на съдебните решения и от страна на съдиите^177а.

През 1236 г., Димитър Хоматиан, архиепископ Охридски, чрез едно свое решение се опитва да постави отново - вече под нова форма - правни ограничения и задължения на всяко действие или решение на императора: "И ако някой твърди, че решението на нашия господар (Мануил Дука - 1230-1237) като императорско решение следва да остане непрестъпено... томува ще речем, че тогава е ненарушимо едно императорско решение, което се основава на изпълнителната власт на закона."

Цялото законодателство се разделя на правното двуединство: оправдателно право и изпълнително право. Императорът се намира над изпълнителното право, т, е. над законите, според които управлява, защото той сам е върховната власт и има правото да говори и върши каквото желае. Прието е обаче да се съобразява оправдателните законови порядки¹⁷⁸.

Възгледът на Хоматиан представлява опит за изменение на нравствените задължения на императора пред закона с цел те да се превърнат в правни задължения¹⁷⁹. Касае се за усилие на един теоретичен конституционен програматизъм, на една правнотеоретична конкретизация на принципи, които на практика съществуват от много по-старо време¹⁸⁰. При все това този опит подготвя почвата за по-сетнешното развитие на примирителската теория на Мосхопулос¹⁸¹.

Начинанието на Хоматиан, както и предшестващото на Фотий, не се увенчава с успех. Както забелязва Д. Симон, само шест десетилетия след Димитър Хоматиан - през 1296 г. - Никифор Хумнос във встъплението на един хрисовул на Андроник II слага в устата на владетеля следните думи: "При все, че стоя над всеки закон , не се подчинявам на ничия власт, при все, че ми е позволено да върша всичко, вършено в продължение на много години от предшествалите ме императори, за които единствен закон е била волята им, аз пренебрегнах това си право, независимо че правотата му бе доказана от дългогодишното му упражняване  чрез премного примери."¹⁸²

По този начин се връщаме отново към старите схващания за императора, стоящ над законите, но упражняващ властта си съгласно писаното право. Ето защо виждаме императорите да казват и повтарят, че признават и приемат правната си обвързаност и зависимост. Това е вековното противоречие между абсолютния монарх, претендиращ за абсолютна власт, и принуждаващия го да се ограничи натиск на нравствени, религиозни и обществени начала и фактори, които често превръщат всяко действие на владетеля, насочено срещу тях, в "проява на своеволие", незадължаваща ги с нищо: "Ако не властваш според законите на предишните императори, така и идващите след теб не ще уважават собствените ти постановления.¹⁸³

Проблемът естествено позволява и други тълкувания. Ако императорът е действително господар на правосъдието и законодател, тогава напълно закономерно той притежава правото да премахва или видоизменя по-старите закони чрез допълнения и прибавки. Какъв законодател би бил и какъв господар на правото, ако нямаше възможността да изменя или премахва съществуващите закони - собствени или чужди?

 

⁸⁴Ер. 14 2. 1 (= Mansi, VI. 305; PL, 54. 1111 A): "quanto sint in veretra dementia dilectio dei, cui serviendo regnatie et regnando servitis"; Ensslin, W. Gottkaiser, p. 94.
⁸⁵Агапит. - PC,, 86. 1. 1181; Cpв. Ambrosius. - Ep. 41. 26 (PL, 16. 1168): "quo gloriosior factus es, eo amplius auctori tuo deferendum noveris".
⁸⁶Вж. Palanque, J. R. St. Ambroise, p. 378:
"... tous ses (= на императора) actee prives et publico, doivent demeurer conformee aux prescriptions de la morale chretienne".
⁸⁷Пак там, c. 379: "ils (= императорите) I (= Бога) honoreront donc par leur conduite prives et austi par un gouvernement toujours conforme aux exigeances de la morale".     
⁸⁸Вж. Συνεσος. Περι βασιλ., 18 β (42. 11): "Και συ βασιλευ της επαναγωγης τως αγαθων αρξαιο, και απαδοιης ημιν λειτουργον της πολιτειας τον βασιλεα."
⁸⁹Mansi, VI. 584.
⁹⁰Amm. Marc., XXX. 8. 14 (цел на справедливата власт е ползата и спасението на поданиците).
⁹¹N. Marc., 2-а. 450: "nam id die ас noctu prospicimus, ut universi, qui sub nostro imperio vivunt et armorum praesidio ab hostili impetu muniantur et in pace Iibero otio ac securitate potiantur".
⁹²Ευσεβιοσ. Bιoς, I. 41 (7. 27); Синесий. Цит. съч., 17. 20а (40. 6): "ουτως αξτω τον βασιλεα  κοινον αγαθον..... ειναι". Срв. от същия по-горе  в  ЗА (8. 6), където се казва, че най-прекият път за обновлението на "домове, градове и народи" е доброто възпитание на владетеля - Setton, К. М. Attitude, p. 51. Качеството на "добър спрямо людете" следва да е възникнало по точно подражение на императорския образец и съобразно възгледа за качествата на начелниците, назначени от императора. Вж. Темистий, I. 251. 5: "Απασα αρχη μειζων τε και μικροτερα  προς το αγαθον τεταται. Ορα  γαρ προς  τον ζηλον των  βασιλεων..."; Piganiol, A.
Empire, p. 310. Вж. също и надписите, в който императорът се назовава "bono rei publicae natus" - CIL, III. 5326, 5726 С (= Константин Велики); V. 861 b, 8964, 8056 b (= Юлиан); V. 8012, 8034, 8037 (= Йовиан) ; V. 8066 b, 7988 b, 8965 (=Валентиниан I). Срв. също и Diehl, Е. - ILC, V. 4, 6, 8, 9, 12; Alföldi, A. Insignien, p. 94, n. 4; Treitinger, O. Kaiseridee, p. 231: "In alien ... Anschauungen von Kaiser und Recht lebt noch ein gutes Stück der alten Erlöser; und Heilandssymbolik ... Die "felicium temporum reparatio" wird gedanklich die ganze byzantinische Zeit hindurch aufrecht erhalten." Срв. Treitinger, O. Vom oströmischen Reichsidee, p. 7.
⁹³Ensslin, W. Kaiser, p. 467: "... von einem moralischen Verantwortungsbewusstsein her, durch die Überzeugung von der Kaisergewalt als einer Gnadengabe Gottes gestützt, sich gerade bei tüchtigen Herrschern ein starkes Verantwortlichkeitsgefül entwickeln Konnte".
⁹⁴Amm. Marc., XXVII. 6. 9-a. 367: "et quod pietatis summum primumque munue est, rem publicam ut domum paternam diligere poterit et a.vitam". Срв. Amm. Marc., XXII. 6. 12, където Валентиниан съветва сина си да не му минава през ум да накърни традициите, присъщи на римската държава: "... nihil alienum putare, quod ad Romani imperii pertinet statum".
⁹⁵N. Marc., 2 pr.-a. 450: "curae nobis est utilitati humanigeneris providere".
⁹⁶Κων. Πορφ . Βασ. ταξ . , I. 92 (424. 19 (CB).
⁹⁷Пак там, I. 93 (430. 9 (CB). Срв. Юстин II, новела No 6 - а. 570 - J GR, I, 10.
⁹⁸NJ, 8, pr. (64. 10-23) - a. 535. Срв. NJ, 8 - Ed. (78. 22); NJ, 43, pr. (269. 21) - a. 537; NJ, 46, pr. (280. 9) - a. 537; NJ, 77, pr. (381. 17) - s. a; NJ, 80, pr. (390. 20) - a. 539; NJ, 81, pr . (397. 13) - a. 539; NJ, 85, pr . (414. 14) - a. 539; NJ, 86, pr . (419. 19) - a. 539; NJ, 93, pr. (459. 13) - a. 539; NJ, 127, pr. (633. 17) - a. 548; NJ, 128, c. 1 (636. 15) - a. 545; NJ, 134, pr. (676. 24) - a. 556; NJ, 135, pr . (690. 4) - a. - в. a; NJ, 137, pr . (695. 6) - a. 565; NJ, 147, pr. (718. 20) - a. 553.
⁹⁹Срв. Kern, F. Gottеsgnadentum, p. 11: "Теократично-монархичното съдържание на властта му не превръща владетеля в монарх в съвременния смисъл на думата. Зависимостта на властващия от Бога и от заповедите му ...съхранява и зависимостта му от волята на цялото, тъй като във властта съществуват съвместно народната и Божията воля."
¹⁰⁰Вж. Alföldi, А.Ausgestaltung, р. 30 sq.;, Alföldi A. Insignien, p. 3 eq.; Avery, T. Adoratio, p. 66 sq. Тази тенденция е налице още от ранните императорски години на Рим по подражание на елинизма и неговите образци. Във връзка с това вж. Ensslin, W.. Gootkaiser. Вж. също и Brehier, L. Conception, 75-79.
¹⁰¹Kern, Е. Gottеsgnadentum, p. 108, n. 229, 109, n. 230; Karayannopulos, J. Kaiser, p. 383.
¹⁰²Без друг посредник, като например църквата. Тя от своя страна, противно на онова, което става на Запад, никога не придобива правото да "раздава" императорската власт. Вж . съответното у Dölger, F. - BZ, 38, 1938, р. 240. Срв . Michel, А. Kaisermacht, p. 231 sq.
¹⁰³Вж. например Едикт 8 (CJC, III, 78. 21); NJ, 72 pr. (CJC, 1Ц, 358. 36-37); NJ, 77 pr . .(381. 19-20); NJ, 80 pr. (390. 21-22); NJ, 81 pr. (397. 14); NJ, 85 pr. (414. 17); NJ, 86 pr. (419. 19-20). Срв. Ensslin, W.Gottkaiser, p. 91 sq.
¹⁰⁴Вж. например NJ, 133 pr. (CJC, III. 666. 21).
¹⁰⁵Обстоятелство, за което го упреква и Προκοπιος. Ανεκδοτα, 30. 21 κе. (184. 19 хе.). Срв. Вrеhier, L. Survivances, p. 57.
¹⁰⁶Вж. например Юстин II, новела 148 (CJC, III, 722. 4 sq. ); Κων. Πορφ. Βασ. ταξ., I. 93 (430),, новела 6 (JGR, I, 10); Тиберий I, новела 164 (CJC, III, 751. 19 sq.), новела 12 (JGR, I, 19); Константин IV: Mansi, XI. 201 c. 1 sq.; Роман Лакапин, новела 2 {JGR, I, 201 eq.); Андроник II, новела 24 (JGR, I, 527 eq.); Йоан VIII - ПП. III. 334. 19 sq .
¹⁰⁷Например Юстин II, новела 149 (CJC, III, 723. 26 sq.); Лъв III и Константин V, Εκλογη. πρ. (JGR, II, 12. 14 eq.); Тиберий I, новела 164 (CJC, III, 751. 22 eq.). Лъв VI Мъдри в новела 112 (371. 9- 11) казва: "εις αποπληρωσιν της περι το υπηκοον οφειλομενης ημιν προνοιας", но не уточнява дали подобна обвързаност произтича от народа или от Бога в полза на народа.
¹⁰⁸Новела 24 (JGR, 1, 527). В думите "божествено подражание" изглежда, че Андроник или съставителят на увода към новела 24 е имал предвид Григорий Нисски (PG, 44. 457 С). Срв. Merki, Н. Von der platonischen Angleichung an Gott zur Göttahnlichkeit bei Gregor von Nyssa. Freiburg/Schw., 1952, p. 135; Hunger, H. Prooimion, p. 143.
¹⁰⁹Към Римляни 3. 1 и 2.
¹¹⁰Вж. например Василий Велики. - PC, 31. 860; Теодорет Кирски. - PG, 82. 193, 195. Вж. Hamm, F. Grundlegung, p. 151 sq. , 159; Schilling, O. Naturrecht, p. 85 8q., 131, 115 sq.
¹¹¹Йоан Златоуст. - PG, 63. 696. Срв. Setton, K. M.Attitude, p. 194; Schilling, O. Naturrecht, p. 99 sq., 112 sq.
¹¹²Срв. Теодорет Кирски. - PG, 82. 193.
¹¹³= един раб: Йоан Златоуст. - PG, 49. 56.
¹¹⁴PG, 49. 50. Срв. Setton, K. M. Attitude, p. 189.
¹¹⁵Срв. Kern, F. Gottеsgnadentum, p. 11: "Монархическият ранг не освобождава носителите му от правните задължения, с които императорът се нагърбва спрямо поданиците си по време на възкачването на престола или по-късно."
¹¹⁶Dig., I. 3. 31: "Princeps legibus solutus est." Срв. Dölger, F. Kaisеrurkunde, p. 232.
¹¹⁷Θεμιστιος. Λογ. , 19. 228 a (I. 331. 7). Срв . пак там, 11. 154 a (I. 230. 14 κe.).
¹¹⁸Пак там, 16. 212 d (I. 304. 2); Hahn, L. Kaisertum, p. 76.
¹¹⁹Baynes, N. Eusebius, p. 169, където препраща към думите на Темистий. Цит. съч. , 5. 64 b (I. 93. 19): "αλλα βουλει γνωναι την παρα φιλοσοφιας συντελειαν; νομον εμψυχον ειναι φησι τον βασιλεα..." За произхода на този израз от древногръцки образци, а вероятно и от някои източници, вж. Steinwenter, A. Νομος εμψυχος, 259-266.
¹²⁰Ste inwenter, A. Νομος εμψυχος, 250-268.
¹²¹CJ, I, 14. 4-а. 429: " Digna vox maiestate regnantis, legibus aIIigatum se principem profiteri."
¹²²Агапит. - PG, 86. 1164 А. Срв. Treitinger, O. Kaiseridee, p. 231: "sie (= правосъдие) gehörf notwendig zum Wesen dieses Reiches, wo der Herrscher immer Hüter und Erneuere der gottlichen Gerachtigkeit sein muss".
¹²³Дословно: "каквото се нрави на императора, има силата на закон" = quod principi placuit vigoren habet legis (Dig., I. 4. 1).
¹²⁴Pieler, P. E. Entstehung, p. 692: "Das Bild der μιμησις Θεον kann durchaus auch nach der Auffassung der Untertanen ein Richtschnur kaiserlichen Verhaltens sein ..." Срв. Hunger, H. Reich, p. 65 sq.
¹²⁵Priskos. - HGM, I, 308 18: "κεΐσθαι δέ τουςνό μους κατά πάντων, ώστε αΰτοΐς και βασιλεία πείθεσθαι". Срв. Ensslin, W. Kaiser, p. 465.
¹²⁶Inst., II. 17. 8: "licet legibus soluti sinus ... "attamen legibus vivimus". Срв. Brassloff, S. Fürstensouverenität, p. 354. Вж . и CJ , 6. 23. 3:  "nihil tamen tam proprium imperii est, ut legibus vivere". Вж. също Dig., XXXII. 23: "decet enim tantae maiestati eas servare leges, quibus ipse solutus esse videtur" (= толкова много приляга на владетелсκото величие да пази тези закони, от които изглежда независимо). Срв. Hahn, L. Kaiserturn, p. 76. Cpв. Ambrosias . - Ep. 21. 9 (=PL, ] 16. 1047 A): "... leges enim imperator fert, quas primus ipse custodiat" (= законите, които императорът издава, му налагат пръв да се съобразява с  тях) . Срв . Palanque, J. R. St. Ambroise, p. 378; j Setton, Κ. Μ. Attitude, p. 142.
¹²⁷Синесий. Цит. съч., 6 d (15. 4): "οτι βασιλεωος μεν εστι τρόπος ό νόμος, τυράννου δέ ό τρόπος  νόμος". Срв. Iω. Λυδός. Περί άρχων, I. 3 (10. 10), който на това място цитиpa Синесий.
¹²⁸CJ, I, 14. 4-а. 429: "от авторитета на закона зависи собственият ни авторитет. И наистина по-висше от властта е владетелите да се съобразяват със законите." Срв. Ensslin, W. Kaiser, p. 465.
¹²⁹Темистий. Цит. съч., 50. 19 (479. 22).
¹³⁰Ιω. Λυδός. Περί άρχων, I. 3 (9. 26 че.): "ΐδιον δέ βασιλέως εστί τό μηδένα καθάπαξ των τοϋ πολιτεύματος νόμων σαλεύειν, άλλ έγκρατώς τήν οψιν της έαυτοΰ πολιτείας βασιλεία διατηρεΐν και μηδέ μέν κατ' αύθεντίαν εξω των νόμων, πράττειν..." Срв. Brehier, L. Survivancee, p. 44. Характерен е анекдотът за втория брак на Валентиниан I съобщен ни от Сократ (= IV. 31 - PG, 67. 548): Когато императорът пожелал да вземе втора съпруга, но без да се развежда с първата, той издал закон, с който се вдигала забраната пред подобно начинание. Независимо от доказуемостта на случая, важното е, че императорът се чувствал задължен да обоснове всяко свое лично действие чрез закон с обща валидност.
¹³¹Darrouzes J. Epistoliers, p. 313, 96 sq.
¹³²Вж. например новела 38 на Андроник II Палеолог (JGR, I, 560): "και γαρ εγωγε νόμου παντός υπερκείμενος και βίας άπάσης, πάντα δ' εστίν έμοι πράττειν οσα δή και βασιλείς οι τω μακρω προ ήμων χρόνω νόμον ενα μόνον και παντός ίσχυρότερον αυτήν τήν βούλησιν εχοντες ..."
¹³³Вж. горната новела 38 (= JGR, I, 561): "της καθ' ήμας άρχής και βασιλείας προΐστημι δικαιοσύνην". Срв. новела 42 на съшия император (= JGR, I, 581): "Έπεί ή βασιλεία μου, πολύν τινά τον έρωτα περί τό δίκαιον έχουσα . . . και περι πλείστου ποιούμενη δικαιοσύνην έν άπασι πολιτεύεσθαι τοις ύπ' αυτήν ..."; Тиберий, новела 164 (CJC, III, 751. 17): "θεου τε και δικαιοσύνης μεΐζόν έστιν ουδέν."; Василий I, Константин, Лъв VI, Наръчния закон, Увод - JGR, II, 114. 9-11: "ων πάντων έστι πρώτον και μέγιστον ή δικαιοσύνη"; Мануил I, новела 66 (JGR, I, 389): "Προσήκει δήπου και τον έξ εκείνου λαχόντα βασιλεύειν των έπι γης αυτόν τε δίκαιον είναι ..." Единствено при прилагане на "οίκονομία" императорът е в правото си да потъпче закона. Вж . Лъв VI, новела 109.
Срв. Алексий I, новела 31 (JGR, I, 323), която споменава Лъв VI. За "οικονομία" вж. Thurn, Η. Οικονομία. Von der fгühbyzаntinischen Zeit bis zum BiIderstreite. München, 1959-1960; Reumann, J. Οικονομία ως "Ethical Accomodation" in the Father and its Pagan Background. - Studia Patrietica, III/1, 1961, 370-379 (Texte u. Untersuchungen 78); Lillge, O. Dae patristieche Wort οικονομία, seine Geschichte und Bedeutung bis auf Origenes. Erlangen, 1955; Hunger, H. Prooimion, p. 72, където се откроява и друг смисъл на "οικονομία", сравни обаче пак там, с . 119.
¹³⁴Срв. Hunger, Η. Prooimion, p. 117.
¹³⁵Priskos - HCM, I, 308. 18.
¹³⁶CJ, I, 22. 6: "... ut nullum, rescriptum, nullam pragmaticam sanctionem nullam sacram adnotationem quae generali iuri vel utilitati publicae adversa esse videatur, in discertatione cuius libet litigii patiantur proferri".
¹³⁷JGR, II, 414.
¹³⁸Срв. Псалм 98.
¹³⁹Псалм 96.
¹⁴⁰Новела 5 на Константин IX Мономах от 1044 (JGR, I , 618 sq.). Касае се за прословутата новела относно школата, известна като Константинополски университет, наскоро издадена отново от A. Salac. Novella Constitutio saec. XI medii. Pragae, 1954, 17, 1.
¹⁴¹Мануил I, новела 66 (JGR, I, 389); Никифор II Фока, новела 20 (JGR, I, 253); Константин IX Мономах, новела 18 1054 (JGR, I, 619); Salac, A. Novella Constitutio saec.. XI medii. Pragae, 1954, p. 187, S 2.
¹⁴²Новела 5 (JGR, I, 619); Salac, A. Novella, p. 17: "διαφέρειν γαρ τύραννον év τούτω και βασιλέα, οτι ό μεν νόμον εχει τον τροπον, βασιλεύς δε το εμπαλιν τροπον εχει τον νόμον, επίστασιαν μεν εννομον την αρχήν έπιστάμενος, της δ αρχής σοφόν κυβερνήτην ιόν νόμον άσπασίως παραλαμβάνων"
¹⁴³Агапит. - PG, 86. 1181 (ΞΑ): "ό πάντων άνθρωπων ύπ αύτοΰ ηροτιμηθείς".
¹⁴⁴CJ, I, 17. 1-а. 530: "Deo auctore nostrum gubernantes imperium, quod nobis a coelesti maiestate traditum est ..." (= управлявайки c Божията помощ нашето царство, което получихме от небесното величество ...). Срв. NJ, 8 едикт (78. 21); NJ, 85. рг (414. 16); NJ, 8 с. 11 (75. 7); Ensslin, W. Gottkaiser, p. 91.
¹⁴⁵Dig., I. 4. 1: "... utpote cum lege regia, quae de imperio eius lata est, populus ei et in eum omne Imperium et potestatem conferat" (= понеже чрез Царския закон, който се издаде относно властта на императора, народът му предостави всякаква дейност и неограничени пълномощия). Срв. Brassloff, S. Fürstensouveränität, p. 352 sq.; Karayannopulos, J. Kaiser, p. 253.
¹⁴⁶Срв. Iω. Λυδός. Περί άρχων, I. 3 (10. 4): "πατρός άμα και ήγεμόνος στοργήν περι τους υπηκόους ένδεικνύμενον..."; Bréhier, L. Survivances, p.45; Агапит. - PG, 86. 1165 (Β): "ώς κυβερνήτης άγρυπνεΐ δια παντος ό τοΰ βασιλέως πολυόμματος νοΰς ... ίνα χο σκάφος τής πολιτείας μή περιπιπτει  κύμασιν αδικίας".
¹⁴⁷Срв. Ευσέβιος. Τριακοντ., 2 (199. 10, 22 κε . , 200. 15 κε . ) . Cpв. Baynes, Ν. Eusebius, p. 170, 172; Vogt, J. Constantin, p. 214.
¹⁴⁸Ευσέβιος. Τριακοντ., 5 (204. 1): "καν νομίζεταί ποτε τυραννικη βία κρατεΐν, άλλ ουποτ αν άληθεΐ  λόγω χρηματίσει βασυλευς ουτος ..." Срв. Straub, J. Herrscherideal , 168-169: "Der Kaiser muss vor Augen haben, wie gross die Gefahr ist, dass er der schützenden Hand Gottes entgleitet, wenn er etwas zu tun unternimmt, was Gott zuwider ist."
¹⁴⁹Ευσεβιος. Τριακοντ., 5 (204. 5): "πως δ άρχωνκαι των ολων κύριος ό μυρίους καθ έαυτοΰ δεσπότας έφειλκυσμένος". Срв. Йоан Златоуст .PG, 63. 695: "ό γαρ έαυτοΰ μή δυνηθείς αρχειν,πώς αν έτέρους δυνηθείη κατευθύνειν τοΐς νόμοις".
¹⁵⁰Ευσεβιος. Τριακοντ., 5 (204. 11): "διο δη μονος ήμΐν βασιλεύς συν άληθεία μάρτυρι κεκηρύχθω ό τω παμβασιλεΐ θεω φίλος".
¹⁵¹Йоан Златоуст. - PG, 63. 695: "και γαρ ουτός έστιν αληθώς βασιλεύς, ό θυμοΰ και φθόνου και ήδονής κρατών, και πάντα υπο τους νόμους αγων τοΰ θεοΰ". Срв. Gui 1 land, R. Droit, p. 143: "L'empereur choisi par Dieu ne règne, en effet, que par la protection divine. Si Dieu cesse de le soutenir et de l'inspirer, son mandat est périmé; l'empereur exerce le pouvoir sans droit et n'est plus qu'in intrus sur le trône. La moindre secousse peut le renverser. Dieu, qui donne le pouvoir, n'en garantie, en effet, la durée que dans la mesure où le pouvoir est exercé selon ses rues." Срв. Anastos, M. V. Theory, p. 15.
¹⁵²Mommsen, Th. Römisches Staatsrecht. T. II. Tübingen, p. 1133: "Der römische Prinzipat ist ... eine durch die rechtlich permanente Revolution temperirte -Autokratie." Срв. Bury, J. Β. Constitution, p. 9, Вж. също Moimnsen, Th. Römisches Staatsrecht. T. III, p. 1266 sq.: "nach den Ordnungen dieser Zeit erfolgen beide (= избор - отстраняване на императора) in legitimer Weise durch den unmittelbaren und unwiderstehlichen Ausdruck der öffentlichen Meinung und ist, die Entstehung der Gewalt eines jeden Herrschers von Rechts wegen dadurch bedingt, dass der Volkswille damit einverstanden ist und bleibt".
¹⁵³Срв. Ensslin, W. Kaiser, 464-465. Вж. също Δ. Ξανάλ,ατος. Μελετήματα, където се посочват множество случаи на упражняване на народното "право на въстание и съпротива". Срв. Pieler, P. Е. Entstehung, p. 693: "Da es keine institutionelle Entscheidungemög1ichkeit über die Legitimität eines Gesetzes, d.h. über seine Konformität mit den ιεροί νόμοι gibt, ist letztlich nur der erfolglose oder erfolgreiche Widerstand der Rechtsgmeienchaft das Kriterium der Rechtlichkeit neuer Normen."
¹⁵⁴Вж. съответно Alföldi, Α. Ausgestaltung, p. 30 sq.; Alföldi, A. Insignien, p. 3 sq.; Avery, T.Adoratio, p. 66 sq.
¹⁵⁵Срв. съответно Ensslin, W. Gootkaiser; Brehier, L. Conception, p. 75 sq.
¹⁵⁶Вж. например CJ, I. 22. 6: CJ, I. 19-7.
¹⁵⁷Срв. Simon, D. Princeps, p. 461 sq. със съответната библиография. Вж. пак там, с. 463: "Es handelt sich um Anweisungen an den Rechtsstab, wie er sich im Falle eines Konfliktes zwischen kaiserlicher Einzelverfügung und allgemeiner Normenordnung zu verhalten habe. Die Entscheidung fiel grundsätzlich zugunsten des allgemeinen Rechte und gegen die Maxime quod principi placuit aus."
¹⁵⁸Пак там, c. 463: "... weil eine strikte und kontinuierliche Prüfung und Kontrolle der die kaiserliche Kanzlei verlassenden Reskripte praktisch undurchführbar war". Cрв. Gaudemet, J. La formation du droit séculier . Paris, 1979, p. 29 sq.
¹⁵⁹Simon, D. Princepe, p. 463: "Soweit dieser Aspekt betroffen ist, enthalten die hierher gehörenden Texte also sicher keine Beschränkung der kaiserlichen Rechtssetzungsbefugnis, sondern sollen dieser, sofern sie auf die Allgemeinheit zielt, gerade ibre Effektirität sichern."
¹⁶⁰Пак там, c. 462, 463 c препратка към закона на Анастасий (CJ, I, 22. 6-491 ), на Teogocий II (CJ, I, 19. 7. 426) и на Мануил I Комнин (JGR, I, 385. 1158).
¹⁶¹Inst., II. 17. 8; CJ, I, 14. 4; D. I. 3. 31.
¹⁶²"Ein Element der Unsicherheit, et was Ambivalentes und Manipuliеrbarеs. "
¹⁶³Beck. H.-G. Das byzantinische Jahrtausend. München, 1978, p. 44 sq.
¹⁶⁴Simon, D. Princepe, p. 465, n. 54.
¹⁶⁵Пак там, c. 488. Срв. Beck, H. -G. Homos, p. 21 sq.
¹⁶⁶Точно усетът за грижата да разгласява правните си задължения означава обвързаност със законите, което би могло да прерасне в действителна правна окова за императора (Simon, D. Princeps, p. 463: "anderеrseits signalisieren diese Verordnungen aber doch eine gewisse Rückkoppelung der Handlungsfreiheit des Kaisers an das Recht, eine Verknüpfung, welche zu einer echten Rechtsbindung hätte ausgebaut werden können").
¹⁶⁷Срв. пак там, c. 471: "rechtliche Bindungsfreiheit bei ethischer Selbstbindung".
¹⁶⁸Вж. Michel, A. Kaisermacht, p. 163sq; Beck, H.-G. Res publica, p. 402 sq.
¹⁶⁹Срв. Simon, D. Princeps, p. 471: "...der Patriarch (= Фотий) versuchte, Herrseherеthos durch Rechtsform erzwingbar zu machen".
¹⁷⁰Срв. пак там, c. 471.
¹⁷¹Срв. Michel, A. Kaisermacht, p. 166: "Die Epanagoge stellt einen einmaligen und zwar vergeblichen Versuch dar, der Kirche ihre Freiheit im abendländischen Sinne zu erkämpfen, eine, blosse Episode von zeitgeschichtlicher Bedingtheit" (= so Schmid, H. F. - Zeitschr. d. Sar. - Stift., Rom Abt., 16, 1927, p. 533). За проблема около издаването или неиздаването на "Епанагогата"-та вж. Michel, Λ. Kaisermacht, p. 163sq; Beck, H.-G. Res publica, p. 403 sq.; Simon, D. Princeps, p. 472. D. Simon. Цит. съч., c. 473, забелязва, че във Василикиите (2. 6) - "За императорите", има систематизация на противопоставянето "обвързаност - свобода" на владетеля спрямо закона, едно противоречие, което в CJC се явява записано с почти компилативен подход към процедурата.
¹⁷²I. 29 (JGR, IV, 290), където са съотнесени D. I. 3. 31 и Inst., II. 17. 8. Срв . Simon, D. Princeps, 473-47 4.
¹⁷³Pieler, P. E. Entstehung, p. 692.
¹⁷⁴Πείρα, IV. 235: "... εi μεν ώς απο εξουσίας η αποφάσεως γεγραπται, διορθώσεως ού δεΐται. Εί δέ προς τον νόμον, οφείλει γινώσκειν ή αγια βασιλεία σου τον νόμον διοριζόμενον......" Срв. Simon, D.
Princeps, p. 474; Weiss, G. Hohe Richter in Konstantinopel. - JÖB, 22, 1973, p. 128 sq.
¹⁷⁵Вж. Simon, D. Princeps, p. 475: "Das Problem ist in den Bereich der Intentionalität des kaiserlichen Handels verlagert. Andererseits ist es in die überkomnene Antinomie von Bindung und Freiheit des Kaisers eingeordnet und somit theoretisch konventionell. Zugleich wird deutlich, wie man sich in der byzantinischen Rechtspraxis in jener Konvention einrichten konnte, ohne deshalb auf jedes Rechtsargument angesichts der Kaisermacht verzichten zu müssen. Denn dass schon der Zwang zur Stellungnahme den Kaiser auf den Weg des Rechte nötigte - sei es auch nur, um mit Gründen von ihm abzweichen - ist offenkundig."
¹⁷⁶Ραλλης-Ποτλης. Σύνταγμα, III. 344-351: "ει γαρ ο κατά χώραν έιτίσκοπος δύναται τοΰτο ποιείν,  πολλω πλέον ο βασιλεύς ..." Срв. Simon, D. Princeps, 475-476. Както, разбира се, отбелязва D. Simon. Цит. съч., с. 477, касае се за случайно, а не последователно приложение.
¹⁷⁷Срв. Simon, D. Princepe, p. 476, 477.
^177аΠείρα, 63α (JGR, IV, 235); Veis, G. Hohe Richter in Konstantinopel. - JOB, 22, 1973, 128-129; Simon, D. Princeps, p. 474.
¹⁷⁸Simon, D. Princeps, p. 450
¹⁷⁹Срв. пак там, c. 492: "... (Homatianos formt) die Herrschaft zu einem rechtlich geregelten und in ihren Ausübungsschranken überprüfbaren Gewaltverhältnis um".
¹⁸⁰Срв. пак там, c. 491: "... seine Thesen sind zwar originell und ungewöhnlich aber schliesslich liegen nicht ausserhalb des Еrwartbaren".
¹⁸¹Пак там, c. 492. За теорията на Мосхопулос вж. Beck, H.-G. Res publica.
¹⁸²JGR, I. 560: "Και γαρ εγωγε νόμου παντος υπερκείμενος καί βίας άπάσης  πάντα δ εξον έμοί  πράττειν, οσα δή καί βασιλευ  oι τω μακρω προ ήμων χρόνω νόμου  ενα μόνον και παντός ισχυρότερον αύτήν τήν βούλησιν εχοντες, παρεΐδον αύτος την κατά τουτο δυναστείαν, και ταύτην δικαίαν έξ οτι πλ,είστης  της συνήθειας, πλείστων και των υποδειγματων κατα  φαινομενην." Cpв. Dölger, F. Staatenwelt, p. 26, n. 57; Hunger, H. Prooimion, p. 121 sq.; Beck, H.-G. Res publica, p. 406; Simon, Ο. Princeps, p. 478.
¹⁸³Василий I: Emminger, p. 61.

 

ТРЕТА ЧАСТ

НАСЛЕДЯВАНЕ НА ПРЕСТОЛА

 

Казаното дотук подсказва начините за наследяване на трона. Щом византийският император е всякога "най-добрият", богоизбраният, който с одобрението на народа чрез законните му представители - синклит, дими, войска, е избран за самодържец¹⁸⁴, явно е, че престолонаследието във Византия не е могло да се утвърди като правно начало. Напротив, "всеки православен гражданин на Византия би могъл да има претенции за трона"¹⁸⁵.

Както красноречиво формулира проблема А. Рамбо, "толкова чудни дела на Промисъла или на Съдбата, толкова Давидовци, изникнали от земята и достигнали до императорския трон, даваха право на всеки селянин, занаятчия, войник или моряк във Византия да мечтае за императорската корона"¹⁸⁶. Две са предпоставките, които не могат да бъдат пренебрегнати от кандидат-императора - православното изповедание и телесната невредимост.

 

1. Съцарствие

 

Становището на византийците за приемствеността на императорите притежава много уязвими места. Съгласно една обобщена преценка поне 68 императори¹⁸⁷ са загубили насилствено трона си¹⁸⁸. Затова отрано се предприемат мерки срещу недостатъците, които поражда отсъствието на устойчива система за престолонаследие, чрез въвеждане на т. нар. "съцарствие". Според това законоположение носителят на властта - императорът, още приживе провъзгласява определено лице, обикновено сина си, за съимператор. Последният след смъртта на властващия император поема цялата власт. Императорът може да провъзгласи за съимператори повече от един измежду синовете си. Също така, ако няма син би могъл да въздигне другиго в ранг на съимператор.¹⁸⁹

Почти до края на XIII в. съществува явно разграничение между действителния господар-император и съимператора, който няма практическа власт и неофициално е наричан "млад василевс" или "малък василевс". Това обръщение преминава дори и в устава за титлите и обръщенията¹⁹⁰. От 1272 г. обаче императорът предоставя на едного измежду съимператорите - на достославния престолонаследник - ясно определени правомощия и така го прави деен участник в императорската власт и в императорския титул¹⁹¹.

Уреждането на начина на наследяване на трона чрез въвеждането на статута на "съимператора" има за резултат пропагандирането на династическия принцип сред византийците, факт, засвидетелстван многократно и с особена тежест най-вече през късните периоди на византийската история¹⁹².

 

2. Непълнолетие на престолонаследника

 

а) Приемствеността на византийските императори продължава несмущавана, когато новият император е пълнолетен, т. е. над 16 години¹⁹³.

б) В случай, че новият император е непълнолетен и не би могъл сам да ръководи държавните дела, ромеите прибягвали до разнообразни решения, зависещи, както и повечето държавни дела във Византия, повече или по-малко от силната личност и могъщество на действащите лица и от подреждането на различните сили в двореца и в столицата.

Така се стига до положението, когато непълнолетието на императора не безпокои никого и дори не се споменава: зад него стоят и тактично управляват висшите чиновници на столицата или други представители на висшите обществени слоеве, споменавани в съответните извори като "синклит" или "архонти"¹⁹⁴. Такъв е случаят с Констант¹⁹⁵.

Втори по важност е случаят, когато настойничеството ipso iure упражнява майката на непълнолетния император.¹⁹⁶

В третия случай настойничеството е в ръцете на августата - майка, и на специална комисия, определена от покойния император¹⁹⁷ или от първите граждани на Константинопол¹⁹⁸.

Последен, четвърти случай е онзи, при който се определя един настоятел и то от предишния император¹⁹⁹.

Споменатите възможности показват отсъствието на постоянно, последователно и "конституционно" уреждане на въпроса. Всичко било в ръцете на политическите сили на дадената епоха или иначе казано, зависело от крехкото им равновесие.

 

 

¹⁸⁴Срв. Dölger, P. Familienроlitik , p. 180
¹⁸⁵Ζακυθηνος, Δ. Βυζαντιον, σ. 34.
¹⁸⁶Rambaud, A. Empire, p. 15.
¹⁸⁷Сиреч повече от половината от управлявалите (заедно със "съимператорите").
¹⁸⁸Вж. Guilland, Κ. Etudes, p. 1 sq.
¹⁸⁹Един син: Теодосий (на Маврикий), Теофилакт (на Михаил I) и т.н.; повече синове: Ираклий и Тиберий (на Константин IV) и др.; непряко произхождащи или напълно чужди: Тиберий (наследил Юстин II) и Василий I (наследил Михаил III) и пр.
¹⁹⁰Вж. например Κων. Πορφ. Βασ. taξ., II. 632. 11κε. (СВ).
¹⁹¹Простагма (заповед) на Михаил VIII (Reg. 1994). Текстът е в Παπαδόπουλος-Κεραμεύς, Α. - ΔΙΕΕ, 3, 1889-1891, 533-535, и  в Heisenberg, Α. Palaiologenzeit, 37-4 1.
¹⁹²Вж. за зачитането правата на малолетните синове на Роман II от Никифор Фока и Йоан Цимисхий. Вж. също за свалянето на Михаил V през 1042 г. Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. II, σ. 391, 414, 498.
¹⁹³Относно годината на пълнолетието от гледище на държавното право запазените законодателни извори не споменават нищо. Вж. Павлов, А. Синодальний томъ Константинопольского патриарха Михаила Анхиальского (года 1171). - VV, 2, 1895, с. 392; Παπαδόπουλος-Κεραμεύς, Α. Ανάλεκτα Δ. Πετρουπολις. 1897, σ. 111 (Grumel. Reg. 1120): "εαν δε συμβη σοΰ (= Мануил I) τελευτήσαντος ανηβον ετι εΐναι τον αύτον περιπόθητον υίον τής βασιλείας σου κυρ Άλέξιον, και μή φθάσαι τôν έξκαιδέκατον χρόνον ..." Вж. Χριστοφιλοπούλου, Α. Αντιβασιλεία, σ. 2 κε. Срв. също с известията за възрастта, на която бива прогласен за император Константин VI - Βίος Ιωαννικιου. - In: AASS. Novembris. T. II, 1. Bruxelles, 1894, p. 337.
¹⁹⁴Вмешателството на персийския шах Йездигерд в настоятелството на непълнолетния Теодосий II представлява външнополитическо действие, а не разрешаване на въпроса за управлението на страната по време на непълнолетието на императора, както смята Α. Χριστοφιλοπούλου. Αντιβασιλεία, σ. 128. Срв. напълно противоположния пример с Маврикий, който поема настоятелството над непълнолетния персийски шах по молба на покойния му баща.
¹⁹⁵Вж. Χριστοφιλοηούλου, Α. Αντιβασιλεία, σ. 18 κε.
¹⁹⁶Такъв е случаят с Михаил VII и с Алексий II (пак там, с. 65, 75). Не прави изключение и Константин VI (пак там, с. 20).
¹⁹⁷Случаят на Михаил III (пак там, с. 19).
¹⁹⁸Случаят с Константин Багрянородни (пак там, с. 43 сл.), независимо, че дворцовите машинации позволяват повторното сформиране на настоятелството и допускат участието в него и на императрицата-майка Зоя (пак там, с. 49). Според мнението ми Α. Χριστοφιλοηούλου (пак там, с. 55) погрешно твърди, че последната се връща в него не като член, а като съветник.
¹⁹⁹Случаят със сина на Теодор II Ласхарис (пак там, с. 85).

 

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

ФАКТОРИ НА ДЪРЖАВНОТО И НА ОБЩЕСТВЕНОТО УПРАВЛЕНИЕ

 

I. ИЗБИРАТЕЛНИ КОЛЕГИИ

 

Беше споменато, че изборът и встъпването във власт на всеки император е дело, поне теоретично, на три сили - на синклита, на димите и на войската, които действат като представители на византийското общество. Тези три фактора, които съгласно политическата теория на Византия би трябвало да си съдействат енергично за избирането на върховния властник, имат коренно различен произход.

 

1. Синклит (Сенат)

 

Синклитът на Константинопол²⁰⁰ е съставен от Константин Велики от членовете на римския сенат, силно редуциран поради преселването на мнозина сенатори заедно със семействата им в новата столица. Заедно с тях в синклита били включени и императорски чиновници от трите най-висши категории - illustres, spectabiles и clarissimi²⁰¹. Първоначално константинополският сенат, при все че градът е столица на държавата и въпреки изричното желание на Константин Велики да уподоби града на Босфора на стария Рим²⁰², бил смятан за по-нискостоящ от римския сенат²⁰³. Едва през управлението на Констанций (337-361) - син и приемник на Константин Велики, той става напълно равностоен на римския сенат и членовете му се увеличават значително²⁰⁴.

Сенаторите в по-голямата си част са едри земевладелци, следователно представят поземлената аристокрация, която е твърде силна икономически и поради това била в състояние да оказва влияние върху обществения и политическия живот. На това и на факта, че сенатори са и висшите държавни чиновници се дължи обществената значимост на сената.

Към края на IV в. броят на сенаторите достига 2000 души²⁰⁵. Повечето обаче пребивават в именията си в провинцията²⁰⁶, така че на практика синклита съставляват малцината дейни illustres, към които спадат главно действащите висши чиновници, принудително пребиваващи в столицата²⁰⁷. Броят им никога не е бил много голям. Характерно е, че за да има синклитът кворум и за да са валидни решенията му, е било достатъчно присъствието дори само на 50 clarissimi²⁰⁸. Това, заедно с периодичните свиквания на синклита, което позволява на двете по-нисши категории сенатори - clarissimi и spectabiles, да живеят постоянно в провинциите си²⁰⁹, показва склонността на византийското управление да отдалечава от дейността на синклита мнозината нисши сенатори и да съсредоточава функциите му в ръцете на висшите чиновници, с други думи - в ръцете на относително малко и непосредствено зависещи от императора лица.

От средата на VI в. зачестяващото раздаване на титли обезсмисля и обезценява съществуващите звания на сенаторско достойнство и налага създаването на един нов титул - gloriosi, по-висш спрямо споменатите²¹⁰.

Въпреки че общественото положение и богатството давали на сенаторите възможност да определят хода на събитията на своето време, политическата роля и политическото значение на сената нямали почти никаква тежест поради чисто съвещателните му функции. Синклитът съветва императора при нетърпящи отлагане проблеми от външнополитически характер, като например предоставянето на помощ на персийския шах Хосрой II. Теофилакт Симоката, който се спира на този въпрос в съчинението си, съобщава многозначително: "След като (персийските) пратеници казаха горното, реши се от синклита и императора ромеите да подкрепят Хосрой."²¹¹

Мануил I Комнин се съвещава със сродниците си, синклита и висшите сановници относно избора на нов патриарх²¹².

При все че не е нищо повече от сянка на стария римски сенат, константинополският синклит запазва някои законодателни правомощия сравнително до късно: предлага законопроекти на императора и ако те бъдат одобрени от него, добиват силата на закон²¹³. Също така някои закони преди да се обнародват се изпращат в синклита за одобрение²¹⁴. Тези правомощия обаче с течение на времето губят законовия си характер и се превръщат в спорадично и нередовно предоставяне право на синклита на съвещателна преценка. Така до Лъв VI, който дори отнема на синклита и това право²¹⁵. В хода на бурните противоречия, присъщи на живота във Византия, нещата се променят и доста по-късно виждаме как Никифор III Вотаниат (1078-1081) се допитва до синклита за въвеждането на нови закони и търси неговото съгласие и одобрение²¹⁶.

Синклитът може да се нагърбва и с една друга задача, естествено по изрична императорска заповед - да функционира като висш съдебен орган при тежки престъпления (заговор, измяна и др.)²¹⁷. Навлизането в синклита на много лица, предимно от предприемаческите кръгове²¹⁸ през една по-късна епоха, отнема качеството му на "сенатска аристокрация", нещо необичайно за политическия живот на Западна Европа²¹⁹.

Характерно е, че Алексий I Комнин (1081-1118), когото Зонара обвинява, че пренебрегва сената²²⁰, определя сенаторите, занимаващи се с предприемаческа дейност, като по-ниска категория от онези, които са свободни от подобни занимания²²¹.

При все това сенатът като колегия, съставена от най-изтъкнатите и най-достопочтени граждани се запазва до края на XI в. и при наследниците на Македонската династия застава отново на политическата сцена, когато е използван от императорите при политически мисии²²². Известни са и случаи, когато синклитът диктува волята си на императорите и даже ги въздига на престола²²³.

В крайна сметка възможността на синклита да играе по-голяма или по-малка роля в обществените дела е напълно зависима от личностната нагласа и от волята на всеки император. Действителна, строго определена и узаконена сфера на правомощия синклитът никога не е имал.

 

2. Дими

 

Втората избирателска колегия - димите, се състои от организирани полудържавни народни сдружения, възникнали въз основа на отборите, състезаващи се на хиподрома²²⁴. Състезанията с колесници винаги са били сред най-обичаните зрелища, предлагани в Римската империя, и интересът към тях се запазва и през византийската епоха. Заедно с това продължава дейността и на партиите, чиято основна работа е организирането на състезанията и които се различават помежду си по представителния си цвят: Червени (Ερυθροι), Зелени (Πρασινοι), Сини (Βενετοι) и Бели (Λευκοι). Възникването на тези партии се губи в дълбините на вековете.

През VI в. те все още съществуват, но две от тях - партиите на Прасините и на Венетите вече са започнали да засенчват Руссите (Червените) и Белите²²⁵. От V в. насетне те придобиват полувоенна организация и освен за организиране на състезания с колесници са използвани и при обществените строежи. Също така участват и в градската стража с цел отбрана на столицата в случай на необходимост. Тези партии, организирани по гореизложения начин, се наричат дими (δημοι), което в средновековния и в съвременния гръцки ще рече "общини", тъй като в по-голямата си част се състоят от жители на константинополските квартали, които и представят при нужда. Следователно те представят изобщо народа на столицата. Същевременно полувоенната им организация, както и държавното участие в управлението им с течение на времето придобиват все по-отчетлив характер, за да се наложат окончателно в края на IX в.²²⁶

Димите се делят на два дяла: ператикон и политикон²²⁷. Ператиконът се е разполагал на малоазийския бряг - срещу столицата, и е имал чисто военни функции.

Начело на Венетите от ператикона стои доместикът на схолите, а начело на Прасините от ператикона - доместикът на екскувиторите. И двамата доместици се наричат димократе (демократи - б. пр.) предвид върховенството им над димите²²⁸.

Политическият или градският (в превод) дял на димите в противовес на отвъдния (от περαν - отвъд - б. пр.), пребивава в Константинопол и се занимава с всичко, свързано с обществените задължения на димите, т. е. подготовката на конните състезания, организирането на обществената трудова дейност и т. н. Предстоятели на политикона и при Венетите, и при Прасините са двама димарси (кметове)²²⁹. И двата дяла на димите се подчиняват на разпоредбите на епарха на града (praefectus urbi)²³⁰. Самото им устройство прави димите твърде силни. По тази причина императорите всякога се стремили да спечелят симпатиите на една от партиите, за да могат да уравновесяват чрез нея евентуалното давление или враждебност от страна на другата. Силата на димите им придава и голямо политическо значение, На хиподрома те акламират новия император и одобряват възкачването му на престола. Отново на хиподрома те поругават и бичуват неуспехите му и негодуват, пеейки язвителни песнички по негов адрес. Дълго се помнели хулите срещу Маврикий и особено срещу Фока, комуто в очите казали: "Пак си пил от паницата, пак ума си си загубил."²³¹ На хиподрома, на последно място, са изисквали наказание и отстраняване на най-омразните на народа сановници²³². Твърде точно е казано, че византийският хиподром останал убежище на сетните народни свободи²³³.

Унищожителен удар върху димите нанася бунтът "Ника" (532). Избиването на метежниците от войниците на Мунд и Велизарий представлява същевременно и смъртоносен удар върху народните свободи във Византия. Димите, разбира се, продължили да съществуват и да действат и в последвалите епохи. Понякога, като например при Ираклий или при Фока, те отново играят съществена роля при свалянето на императора²³⁴. При все това ударът, нанесен от Юстиниан, е изключително тежък. Димите не успяват никога да се съвземат напълно, упадъкът им се задълбочава, за да достигнат в крайна сметка положението на декоранти при тържествени случаи²³⁵. По-късно димарсите дори стават императорски служители, както проличава от т. нар. "Клиторологий" на Филотей. Те заемат най-нискостоящото място в цялата чиновническа йерархия²³⁶. Със западането на димите жителите на столицата губят възможността по законен начин да изразяват негодуванията и въжделенията си. От този момент насетне единствено чрез въстанията и метежите те давали израз на своето недоволство²³⁷.

 

3. Войска

 

Третият фактор на византийския държавен ред е войската. Това нейно право произтича от старата римска традиция, според която войската е мобилизираният народ. Войската обикновено се представя от дворцовата стража, особено когато се касае за упражняване на държавните ѝ задължения. Предводителите на тази стража, бидейки по-близко от всеки друг до центъра на разиграващите се събития, имали възможността, било със синклита, било сами или заедно с димите, да налагат своя избраник. Не са обаче редки случаите, когато войската в провинциите или войската от експедиционните корпуси по време на поход излъчвала и налагала за император свой собствен кандидат или принуждавала вече провъзгласения император да приеме условията ѝ²³⁸.

 

II. СЪВЕЩАТЕЛНИ КОЛЕГИИ

 

1. Императорски съвет (свещен консисторий, sacrum consistorium, silentium)

 

Императорът взема най-важните решения с помощта на висшите сановници и на сенаторите, които съставлявали свещения консисторий (sacrum consistorium), иначе казано - императорския съвет.

Продължение на по-стария римски consilium principis, императорският съвет е реорганизиран от Диоклетиан и най-вече от Константин Велики²³⁹. Освен съвещателния си глас в управлението и в политическите дела, съветът действал и като висш императорски съд²⁴⁰.

Според Свидас "така се нарича съветът, в който се извършвали съвещания по неотложни въпроси"²⁴¹.

Не сме достатъчно добре осведомени за подробностите около функционирането му. Най-вероятно първоначално е заседавал на редовни, макар и редки събирания²⁴², по-късно обаче е бил свикван всякога, когато спешни причини са налагали това²⁴³. Заседанията на свещения консисторий се наричат силентион, тъй като призованите са били събирани, за да изслушат в тишина решенията на императора²⁴⁴. Заседанията, на които присъствали и сенатори, са известни под наименованието силентион и комвентон (silentium et conventus)²⁴⁵.

C течение на времето терминът "силентион" и то с видоизмененото си звучене "селентион" приема значението на съвещателно събрание, свиквано от императора и включващо главно сенатори, тъй като те в по-голямата си част били висши държавни чиновници²⁴⁶.

Със "силентион" се означават и извънредните срещи, на които императорите свиквали народа, когато желаели да му оповестят свои решения или събития от извънредна важност²⁴⁷.

"Силентион" в по-късните векове придобива и други значения: известие на владетеля по въпроси от църковно естество. Така например разполагаме с т. нар. "Силентиос логос" - название, споменато от Йоан Кинам²⁴⁸, а също са известни и нравоучителни слова, предимно от времето на Мануил I Комнин, за които говори Никита Хониат249.

В противовес на развитието на термина "силентион", наименованието консисториум означава подреждането на висшите сановници от двете страни на императора при представяне на новоназначените висши държавни съжители пред владетеля по време на големи празници²⁵⁰.

 

2. Събрания

 

Вероятно изглежда странно, че говорим за отношения между народа и императора във Византия. Това се дължи на обстоятелството, че в една абсолютистична държава от типа на средновековна Византия обществените отношения се определят най-точно от старата китайска поговорка, която гласи: "Поданиците да треперят пред владетеля и да се подчиняват", иначе казано - възможност за диалог между двете страни не съществува.

Не бива да се забравя обаче, че, първо, във Византия поне за един немалък период от време важат началата на принципата, съгласно които императорът е служител на държавата, избиран от народа, и второ, според християнския принцип императорът е един измежду християните, а според една абсолютно последователна версия, произтичаща от това, той е "раб Божи", равен на останалите и в еднаква степен дължащ почитание на всеобщия и единствен господар на всички - Бога. И на трето място, Византия представлява продължение на Римската империя, в която градовете, заедно с присъщото им равенство по ранг (в зависимост от съществуващите категории), са най-значимият белег политическия живот.

Всичко това означава, че теоретично само разликата в призванието и мисията разграничава обикновения гражданин от владетеля. Следователно стечението на обстоятелствата би могло да предизвика (поне при определени условия и при определени предпоставки) промяна, напълно съответстваща на нравствените и правни ограничения на онази епоха: смяна на ролите, падане на владетеля от власт и изравняване на бившия повелител с множеството, лишено от всякакво значение и неиграещо никаква политическа роля, и вследствие на това неизвестна личност да седне на императорския престол.

Тази повече теоретична възможност подтиква множеството да взема участие в политическия живот, въпреки наложените с времето ограничения. Израз на политическата роля на множеството са общите народни събрания и посланичества до императора (consilia civitatum - provinciarum). Подобно явление е познато не само в ранна Византия.

Още по времето на римския принципат са съществували годишни събирания по провинции, на които кворумът се е определял от присъствието на богати граждани и от председателството на първожреца на императорския култ. Крайна задача на подобни събрания е организирането на състезания в чест на държавния глава²⁵¹.

Тази традиция се запазва и в ранновизантийската епоха, приспособена, разбира се, към новите изисквания²⁵².

Новите събрания обединяват т, нар. primates²⁵³ и possessores²⁵⁴.

Провинциалните събрания се грижат да не бъдат притеснявани градовете и гражданите от произвола на владетелите²⁵⁵, макар че изглежда не са постигали никакви успехи в тази насока²⁵⁶. Най-обичайното им занимание било изпращането на поздравления до императора по повод на тържествени събития²⁵⁷.

Подобни изяви са дело предимно на висшите обществени слоеве, чиито интереси отстояват организаторите им.

Народното мнозинство няма съществена роля в политическия живот на градовете. То има единствената възможност да се събира заедно с останалите по-видни граждани на хиподрома или в театъра, служейки просто като украшение на политическата дейност на градовете, като одобрява с бурни възгласи решенията или съобщенията на властниците. Подобно събрание се нарича "народно изявление" (δημοτικη διατυπωσις) и е тъждествено на израза "πολιτειαν πολειν", който има предвид действието на императорския сановник при оповестяване на владетелската воля или на някакво обръщение на местен управник²⁵⁸.

След VI в. терминът "δημοτικη διατυπωσις" вече не съществува²⁵⁹. Вместо него от това време се появяват т. нар. "δημοτικαι εκβοησεις" - народни акламации²⁶⁰. Терминът ясно показва начина за изразяване на народните искания: възгласите се поднасят на императора в писмен вид²⁶¹.

Съсредоточаването обаче на големи маси народ и то в ограничени пространства често ставало причина за вълнения, които понякога завършвали с кървави стълкновения²⁶².

Народните акламации не преживяват края на VI в. Изглежда, че се прекъсва обичаят да се позволява на народа да изявява волята си по този начин. Не е изключено промяната да е настъпила вследствие на кървавия бунт "Ника" в 532 г.

През последвалите столетия вероятно не е съществувал законен начин за израз на народната воля пред императора. Това обстоятелство съживява старата практика да се подават до него оплаквания от решенията или за допуснати пропуски на управите по места. В Константинопол на хиподрома народът имал непосредствен досег и личен контакт със своя император и можел да му поднесе исканията си чрез димите.

Тези народни събирания не били регламентирани. При все това те имали нравствен ефект и не е било възможно да бъдат пренебрегнати²⁶³.

Съществуват обаче случаи, когато било необходимо народното съгласие, и то в една абсолютистична държава, каквато е Византия. Това ставало, когато кризисни обстоятелства застрашавали непосредствено държавата и се налагало вземането на сериозни и скъпо струващи решения или пък прилагането на някакви извънредни мерки.

В такива случаи се считало за целесъобразно да се свикат на събрание представители на народа, за да обсъдят и одобрят императорските решения или да подпомогнат действията му.

Така например, когато Ираклий отива на среща с аварския хаган и прави опит да се споразумее с него, той взима със себе си не само велможи, но и богати граждани (κιντορες), и хора от димите - Венети и Прасини²⁶⁴.

Събранията са ограничени или по-широкообхватни. През VIII и IX в. първите се свикват в двореца Магнаура, естествено под личното ръководство на императоpa, и се отнасят до различни въпроси: процеси²⁶⁵, избор на патриарх²⁶⁶ или тържествени посрещания²⁶⁷. Събрания се свикват при предстоящо оповестяване на съимператори, както например за провъзгласяването на сина на Лъв IV през 776 г.²⁶⁸, или за обсъждане налагането на нови данъци, както например през 1197 г. Важно е да се отбележи, че предложенията на императора, които се отнасят до облагането с нови данъци, могли да бъдат отхвърлени, както това става на събранието от 1197 г.²⁶⁹

Най-големите събрания се провеждат на хиподрома, каквото е свиканото от Андроник II през 1296 г. На него императорът излага новото устройство на правосъдието²⁷⁰, а на събранието от 1297 г. и на последвалото го през 1307 г., императорът защитава своята политика²⁷¹.

Следователно събранията, както казва L. Brehier, са средство за досег и диалог между императора и народа²⁷².

Освен това винаги е съществувала възможността отделно лице да отнесе въпроса си директно до императора под формата на питакион, който е трябвало да остави върху стъпалата под статуята на Лъв²⁷³.

Следва да се подчертае, че участието на народа в политиката не е следствие на демократичност или либерализъм, а произтича от преценката на императорското правителство, че народът така става по-благосклонен към вземаните решения, поласкан, че се допитват до неговото мнение, особено когато се отнася до мерки, които утежняват положението му. Практика, която продължава и до днес.

 

III. ЦЪРКВА

 

Казахме в началото, че византийската империя е християнизираната Римска империя. Това означава, че я изграждат две начала: римската държавност и християнството, което не е враждебно настроено спрямо империума. Напротив, църквата, т. е. организираното християнство и имперската власт взаимно се допълват и са задължени да се подпомагат взаимно²⁷⁴. Византийският император в качеството си на "подвластник на Словото" на земята е естественият защитник на Църквата, която от своя страна го подкрепя с духовните си оръжия при изпълнение на мисията му. "Най-висшето благо, което човеколюбивият Бог даде на людете, е това - свещеничеството да служи Богу, а императорската власт да управлява и да се грижи за човешките затруднения. И двете начала произтичат от един и същ извор и съставляват украшение на човешкия живот" - се казва в една новела на император Юстиниан I²⁷⁵.

При все това, въпреки теоретичното съответствие, самото обстоятелство на съвместно съществуване и взаимна зависимост на два управленски организма - Църква и Държава, подхранва семената на разногласието и противоречието помежду им. За императора Църквата и клирът принадлежат на държавата и му дължат пълно подчинение. Сам императорът, който е отговорен за нравствения закон и за реда, черпи от това разбиране правото си да се намесва във въпросите на вътрешноцърковния живот и в църковноорганизационните проблеми, а така също и във всяко от йерархичните учреждения на Църквата. Бидейки защитник на Църквата, той изисква от нея послушанието, което всеки клиент дължи на своя патрон²⁷⁶.

За Църквата обаче императорът, въпреки "светостта", която го обгръща, и особените привилегии, които му се признават, е само един измежду вярващите, който в никакъв случай не стои над нея²⁷⁷. Той е длъжен да се подчинява, да се съобразява с каноните и предписанията ѝ, доколкото те засягат духовния му живот като християнин, защото единствено с нейна помощ той би могъл да се надява на изкупление и на избавление на душата си. Всяко отклонение на императора от божествения закон и всяко негово противопоставяне на свещените правила е трябвало да бъде строго контролирано и обезвреждано. И това се предприема от дръзновени свещенослужители по начин, предизвикващ удивление²⁷⁸. Твърди се даже, че позицията на клира в подобни ситуации е изява на народната воля за удовлетворяване на основните изисквания на чувството за справедливост²⁷⁹.

Императорът има на свое разположение срещу Църквата силата на светската власт. Църквата от своя страна разполага срещу императора с не по-малко ефикасни оръжия: тайнствата на вярата, които само тя може да поднесе, изкуплението, което единствено чрез нея може да бъде постигнато, призоваването на божествените сили, което е осъществимо единствено чрез нея.

На теория тези две сили, при все че действат на две различни нива, имат една и съща цел - да отведат вярващите до Богопознанието, за да спасят душите им, при което трябва да действуват хармонично. Нищо да не засенчва отношенията им - ето крайъгълния камък на византийското светоусещане²⁸⁰. Ако нещата не винаги са се развивали по този начин, причините се дължат на различни обстоятелства. Не трябва да пренебрегваме факта, че първите векове на Византия са времето, когато се оформя християнската догма - период на борби срещу всякакъв вид еретични учения, когато Църквата се разтърсва от противоборства и вълнения. Много пъти, неспособна сама да наложи волята си на своите противници, Църквата търси помощта на светската власт и прибягва до услугите ѝ²⁸¹.

В същото време тези векове са изпълнени с тежки борби срещу варварите, непрестанно връхлитащи империята. За успешното им противопоставяне било необходимо държавата да бъде единна, да съществува здрав ред и спокойствие по цялата ѝ територия. Противоречията в глъбините на Църквата безпокояли населението на империята, раздробявали единството му и представлявали пречка за нормалното функциониране на държавната машина, както и за постигане на външнополитическите цели. "Замонашете се, прочее, и ми отворете пътя за Персия, който затворихте чрез пренията помежду си" - възкликва Флавий Константин I, наречен Велики, към войнстващите ариани и православни на неговото време²⁸². Тази е причината византийските императори да се чувствуват загрижени за съсипията, предизвикана от църковноеретическите спорове, и да искат на всяка цена да се намери изход от противоречията, вземайки страната на една или друга групировка или забранявайки всякакво обсъждане на спорните за епохата догматични въпроси²⁸³.

Следователно съществуват две причини, които предопределят намесата на светската власт в църковните дела. От една страна, това са призивите за държавна намеса, произлизащи от самите църковни кръгове, заинтересувани от съхраняването на правата вяра. От друга страна, това е потребността с цената на всичко да се запази държавното единство. Тази склонност, а и възможностите за намеса от страна на светската власт във всяко църковно дело се подсилват и от идеите за императора, които са валидни за цялото съществуване на Византия и бяха изложени по-горе. Според тях владетелят има основание да вярва, че е "подвластник на Великия цар", представител на Христа на земята до второто пришествие на Бога-съдник. Вярно е, че тези възгледи не са проповядвани от православни уста²⁸⁴. При все това те са възприети от всички християни, а императорите ги прегръщат с особена радост и доволство. Като Христови наместници те смятали, че имат моралното право да се намесват в църковните дела. И те го правят с особена радост, защото като верни чада на своето време обичали богословските спорове и догматичните аргументировки и с искрен плам участвуват в тях. Обединявайки ведно двата постулата - държавно единство и укрепване на правата вяра, както и възгледите на епохата за висшето естество на императорския сан и собствените си богословски наклонности, подхранвани от усещането за неограничена власт, а в не по-малка степен и от кадилницата на неспирните ласкателства, щедро развявана от дворцовото им обкръжение, императорите стигат до положение не само да имат мнение по разнообразните догматични и други въпроси, но дори се опитват да наложат на всяка цена и по всякакъв начин собствените си възгледи²⁸⁵.

Това свое право те използват и за вмешателство във вътрешните работи на Църквата. Именно те свикват поместните, понякога дори и вселенските събори. Те или упълномощени техни представители притежават, що се отнася до насоката на обсъжданията, правото на първа и последна дума. Накрая, единствено с императорския подпис решенията на съборите добиват валидност и могат да бъдат приведени в изпълнение²⁸⁶. Императорите се намесват дори при определяне на размера на църковните епархии, в назначаването и повишаването на епископите, митрополитите и на самия патриарх²⁸⁷. Не на последно място, императорите се изказват, и то твърде често, относно правотата на едно или друго постановление на Църквата, издават разпоредби от догматично естество, провеждат реорганизации с цел налагане на волята им върху всички техни поданици християни²⁸⁸. Дори и на равнище убеждение императорът държи да наложи мнението си. Що се отнася до дисциплинарното подчинение, той е безпощаден - има правото да наказва, низвергва и сменя патриарсите и архиереите, без това да изглежда накърняване на авторитета и посегателство върху самостойността на Църквата²⁸⁹.

Яремът, който светската власт се опитва да надене на Църквата, не винаги бил приеман мълчаливо. Понякога дръзновени гласове заявявали, че относно делата на Църквата императорът е лишен от компетентност. "Не се намесвай в църковните дела - пише в средата на IV в. блаженият Кордуис на император Констант - и не ни изпращай разпоредби по тези въпроси, защото по-скоро ти трябва да се учиш от нас за всичко, свързано с тях. Бог ти даде царството, нам повери делата на църквата - внимавай да не би, нагърбвайки се и с църковните въпроси, да станеш причина за голямо престъпление ... Тъй както ние нямаме власт върху светските дела, тъй и ти, императоре, нямаш право да се вмесваш в проблеми от компетенцията на църквата."²⁹⁰ Св. Амвросий също повтаря непрестанно: "Религиозните проблеми не спадат към правомощията на императора ... негов дял е палатът - църквата е дял на епископите."²⁹¹

След VIII в., главно във връзка с иконоборството, тези настроения се засилват и гръмогласно се провъзгласява самостойността на Църквата спрямо императора: "И какво да речем по този въпрос? Понеже не се касае за житейски или материални дела, които императорът има права да съди в светските съдилища, а става въпрос за божествени и небесни догми, за които мнение могат да имат единствено онези, на които Бог е казал: "Ще останат непростени на небесата деянията, които не опростите на земята, и ще се опростят на небето всички прегрешения, които опростите на земята." И кои са тези, на които Бог рече това? Апостолите и техните приемници. А кои са приемници на апостолите? Епископът на Рим, който сега притежава първия по важност престол, епископът на Константинопол, който предстоятелства втория престол, епископите на Александрия, Антиохия и Йерусалим. Тази е петовръхната власт на църквата. В ръцете на нейните предстоятели се намира съдилището, отговорно за божествените догми. Дълг на императори и властници е да подпомагат (църквата) и да приемат решения съвместно с нея и да притъпяват противоречията между поданиците си. Нищо друго, което да е свързано с божествените догми, не им е предоставено и няма да има сила никое тяхно действие в тази насока. И тъй няма никакъв смисъл да се сравнява божественото съдилище със светското" - пише в едно свое писмо Теодор Студит²⁹².

Подобни призиви все повече се множат, за да намерят накрая систематизиран израз и формулировка в опита на патриарх Фотий да определи в "Епанагога"-та - едно от законодателните произведения на Македонската династия, прерогативите на императора.

"Предопределение на императора е - четем там - да върши благодеяния и затова той бива наричан благодетел. Но ако той пренебрегне този си дълг ... подкопава императорското си достойнство.

Императорът е длъжен да брани и съхранява изброеното и поменатото в Светото писание, основните догми, изказани на седемте (вселенски) събора, и на сетно място, законите на римската държава. Потребно е да бъде благочестив, откровен, пламенен проповедник на православието и да е известен с божественото си рвение ..."²⁹³

Разликата спрямо старите възгледи е очевидна. Императорът не се именува вече наместник на Христа или подвластник на Бога. Единственото му отношение към църковните дела е задължението му да се грижи за спазване на решенията и закононачалията на Съборите.

И не само това. Църквата се вмесва дори в чисто императорски сфери на компетентност: напомня на владетеля, че е длъжен да брани и да спазва законите на римската държава. С други думи, напомня му, че го счита дори и в областта на светските въпроси за подчинен на законите, които, щом бъдат издадени от владетеля, придобиват сила и над собствения си създател.

А ето какво, в пълна противоположност на горното, казва "Епанагога"-та за патриарха: "Патриархът е жив и одушевен образ на Христа, който словом и делом предопределя истината. Цел на патриарха е да съхрани в благочестие и скромност живота на онези, които е получил от Бога. И понеже държавата е съставена от части и дялове по подобие на човека, най-важните и неотменни нейни съставки са императорът и патриархът. Грижата за всички душевни мъки се възлага на патриарха."²⁹⁴

И тук разликата е очебийна. Не само се определя, че патриархът е заменил императора в религиозните и в църковните му правомощия, но че тези два сана са равнопоставени, а сферите им на действие - строго определени. Както подчертава J. Scharf, чрез тези формулировки се променя остарялото схващане за съвместното съществуване на imperium и sacerdotium (светска и духовна власт) в посока политическо разграничаване на двете власти по начин, така добре преценен и тънко прецизиран, който няма аналог в историята на Византия²⁹⁵.

Това би предизвикало коренен прелом във всичко, което дотогава се възприема от византийците като допустимо. Изглежда обаче, че "Епанагога"-та не е станала закон, а Фотий се задържал на патриаршеския престол само до 886 г., т. е. само няколко години след съставянето на сборника бил низвергнат от императора²⁹⁶. Така мечтата за една автономна Църква, с пълна независимост от държавата, угасва. Може би само упадъкът на Византия в годините преди превземането на Константинопол през 1453 г. дава възможност на някои църковни йерарси да употребят твърде резки фрази, като тези на патриарх Антоний: "... не знаеш ли, че патриархът има мястото на Христа и седи на неговия господарски трон ... и те съветвам ... да тачиш патриарха и словата му като самия Христос ..."²⁹⁷.

Въпреки това и за византийската църква, която в общи линии притежава всички необходими отлики, присъщи на една "държавна" църква, съществува една граница, зад която тя не била в състояние да отстъпи, както за императора съществувала граница, която той за нищо на света не би могъл да престъпи. Това ограничение произтича от основните същностни догми на православното учение и на християнския нравствен закон, които никоя сила не могла да погази безнаказано. Императорът е задължен да изповядва почитта си към християнската традиция, да не предприема реформи в разрез с нея или представляващи опасност за православното учение, да се съобразява с предписанията на християнския катехизис. В случай, че тези принципи се накърнят, противодействената мощ на църквата е чудовищна, а дързостта на църковните среди при отстояване на възгледите им е достойна за удивление: "Не е работа на владетелите да се произнасят по въпроси, засягащи църквата. Божието слово го възгласиха не императори, а апостоли и пророци, пастири и учители. Дело на властниците е разпореждането с политическите въпроси. Църковните въпроси са отговорност на учителите и пастирите. Саул разкъса плащаницата на Самуил и ти си свидетел що претърпя: Бог погроми царствието му... Йезавел преследваше Илия, та свине и кучета лочиха кръвта ѝ ... Ирод усмърти Йоана и сам умря прояден от червеи ... Царю, подчиняваме ти се за светските дела, но за църковните си имаме свои пастири, които възгласиха божественото слово и съчлениха църковното закононачалие. Ние не местим вековните синори ... съхраняваме отцепреданията тъй, както са ни ги завещали. Не признавам за владетел тогова, който противозаконно се промъква в скинията на свещеничеството. Защото не са взели властниците власт да оковават и опрощават (греховете ни). Не приемам да се управлява църквата с императорски закон, а само по отеческо предание и завещание, било то писано или неписано."²⁹⁸

В подобни случаи противодействието на Църквата не е голословно и не остава само на книга. Доказателство за верността на подобно съждение е цялата византийска история от първия до последния ѝ период. Императорът нерядко се принуждавал да прави унизителни стъпки и да показва смирение. Все пак това вършел драговолно, за да избегне отлъчването, афоресването и разните други епитимии, които му налага Църквата при неподчинение.²⁹⁹

Когато обаче императорът знаел как да даде на желанията и действията си външен облик на начинание от по-общ държавен и църковен интерес, практически не бил ограничаван и държал Църквата в ръцете си.

Обобщавайки, би трябвало да кажем, че връзките на Църквата с императора, който е въплъщение на държавността, не са напълно изяснени, доколкото във Византия не съществува ясна политическа теория. Църквата е проникната от ред човешки слабости и недостатъци и от самото начало се показва склонна към компромиси и отстъпки, вероятно ненакърняващи буквата на Божия закон, но силно вредящи на духа на божествената проповед. Тя признава на императора правото да се вмесва в решенията и да арбитрира споровете ѝ. Само в случаите, когато императорът неправомерно се възползва от тези си права по начин, преминаващ търпимостта, църковните среди и най-вече монасите реагират остро и се стремят по всякакъв начин да му забранят подобни инициативи.

Теоретично въпросът за отношенията между държавата и Църквата във Византия въпреки усилията на мъдри мъже не е изяснен напълно. В ежедневната действителност той зависи от църковния глава и от политическия водач, който стои на престола, с други думи - повече или по-малко от силната личност на императора и на патриарха.

Такава е политическата теория на Византия. И такива са, както ги изброихме, връзките на върховния владетел с Църквата и компетентностите на обществените сили. Видно е, че тази византийска "конституция" в много отношения е несъвършена, а организацията ѝ не винаги е последователно логична и обоснована върху законни принципи. Въпреки това тя притежава едно съществено предимство: може да функционира безотказно³⁰⁰. Въпреки всичките си несъвършенства тя функционира в продължение на повече от хиляда години.

 

²⁰⁰Все още не разполагаме с пълно изследване за Константинополския сенат. Полезно начало в тази насока е проучването на Α. Χριστοφιλοπούλου. Σύγκλητος. Ценна е също категоризацията на разпоредбите на Теодосиевия кодекс във връзка със синклита, която беше направена от J. Sundwall. De constitutionibus... За римския сенат вж. Lécrlvain, Ch. Le Sénat romain.
²⁰¹C. Th., 6. 2. 8; 6. 20. 1; 12. 1. 187, 122; Schiller, H. Geschichte. Bd. II, p. 39.
²⁰²Срв. Еxc. Vales.: Pare I: VI. 30 (8. 18 sq.): "Contsantinus ... Romae desideravit aequari (=Константинопол"(=Константин искаше да направи (Константинопол) равен на Рим).
²⁰³Ехc. Vales.: Pare I: VI. 60 (9. 2 sq.): "ibi etiam senatum constituit secundi ordinia: claros vocavit" (=основа там (в Константинопол) сенат от втори ранг). Ще рече, че сенаторите са били назовавани само clari.
²⁰⁴По времето на Темистий броят на сенаторите от 300 достигнал до 2000 (=Θεμίστιος. Λογ., 34. 13 (II. 221. 19 κε.).
²⁰⁵Bж. Темистий. Цил. съч., 34. 13 (II. 221. 19 сл . ) .
²⁰⁶Bury, J. 8. Later Empire, p. 20. Вж. С. Th., VI. 2. 20 - a. 397: "dudum praecepimus ut aurum oblaticium senatores, qui in sacratissima urbe degunt, in urbe conplerent; il vero, qui in provinciis larem foverent, per censualium officia in provinciis solverent" (= определихме в пo-cтapo време, че сенаторите, обитаващи свещения град, ще поднасят своето aurum oblaticium в Константинопол. И че онези, чиито домове са в провинциите, ще поднасят горната сума на данъчните служби по места). Срв. и С. Th., VI. 2. 16 - 395. Срв. още С. Th., VI. 2. 14-384; Schiller, H. Geschichte. Bd. II, p. 39. Aurum oblaticium е извънредна вноска на сенаторите по повод на тържествени случаи. Вж. съответното в Каrауаnnорulos, J. Finanzwesen, p. 141 sq.
²⁰⁷Bury, J. В. Later Empire. Vol. I, 20-21.
²⁰⁸C. Th., VI. 4. 9-356: "Placet, ne mimus quiquaginta clarissimi veniant in senatum; certum est namque hoc numeno large abundare substantiam virtuti omnimodae" (= наше желание е да не идват по-малко от 50 clarissimi в синклита; защото явно е, че в броя им изобилства същината на всяка добродетел). Срв. Schiller, H. Geschichte. Bd. II, p. 42; Вurу j J. В. Later Empire. Vol. I, p. 20, n . 4 .
²⁰⁹CJ, XII, 1. 15 (закони на Теодосий II и Валентиниан III): "Clarissimis vel spectabi1ibus universes ad genitate solum vel quolibet alio et sine commeatu ρroficiscendi et ubi volaerint commorandi habitandive permittimus facultatem" (= разрешаваме на всички clarissimi и spectabiles да отиват, остават и да се установяват или в собственото им отечество (местоживеене), или където и да било другаде, без специално разрешение). Срв. CJ, XII, 1. 14-426: "... senatori in qualibet provincia constituto".
²¹⁰Hanton, S. Lexique, p. 85 sq.
²¹¹Теофилакт Симоката, 178. 15: "... ῦπό τε τής βουλής και τοΰ αύτοκράτορος δογματίζεται έπικουρήσειε τω Χοσρόη Ρωμαίους".
²¹²Никита Хониат, 51. 96.
²¹³Срв. L. Bréhier. Institutions, p. 183 sq., който обаче надценява законодателните възможности на синклита.
²¹⁴Bury, J.В. Later Empire. Vol. I, p. 22.
²¹⁵Срв. новели 78, 47 и 46 на Лъв VI Мъдри. L. Bréhier. Institutions, p. 183, не е съгласен c този възглед. Вярва, че Лъв VI е предпочитал да го използва изключително в ролята на висше съдилище.
²¹⁶Михаил Аталиат, 314. 19: "και άνέγνω τον νόμον eπι της συγκλήτου βουλης καΐ σύμψηφον εσχε ταύτην και λίαν εύάρεστον".
²¹⁷Срв. Bury, J. Β. Later Empire. Vol. I, p. 19 sq.; Beck, H.-G. Senat.
²¹⁸Вж. например съответните мерки на Константин I Дука, предадени от Михаил Пеел, I. 145: "... και διηρημένου τέως τοΰ πολιτικού γένους και του συγκλητικού, αύτος (= императорът) αφαιρεί το μεσότοιχον και συνάπτει το διεστώς και την διάστασιν μετατίθησιν εις συνέχειαν".
²¹⁹Срв. Beck, H.-G. Senat, p. 58.
²²⁰Йоан Зонаpa, III. 766: "και τους της συγκλήτου βουλής ουτε τιμής ης έχρην ήξίου, ουτε πρόνοιαν αυτών έτίθετο κατά το άνάλογον, μάλλον μέντοι και εσπευσε ταπεινώσαι αυτούς".
²²¹JGR, I. 645: "... τους δέ συστηματικούς (= онези, които принадлежаха на сдружения) και πραγματεύεσθαι βουλουμένους, μη τοΰ προνομιου τούτου άπολαύειν".
²²²Срв. Diehl, Ch. Etudes, p. 113; Dendias, M. Etudes, p. 125; Elissen, 0. A. Der Senat im Oströmischen Reiche. Göttingen, 1881, p. 35 sq.; Lècrivain, Ch. Le Sénat romain dépuis Dioclétien. Paris, 1888, p. 226 sq.
^222aСрв. Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ. 52.
²²³Вж. например случаите на извънредна действеност на синклита при Юстиниан I (Теофан, 234. 28 сл.), Маврикий (пак там, 279. 20), Фока (пак там, 297. 5 сл.), Ирина (пак там, 457. 23), Никифор I (пак там, 480. 20), Магнестий и Непотиан (пак там, 44. 5 сл.), Пулхерия (пак там, 103. 15), Анастасий I (пак там, 136. 9), Мартина (пак там, 331. 4) и пр.
²²⁴Значителна е и библиографията за димите. За най-пълен обзор вж. Cameron, A. Circus Factions, 347-352. Срв. Xpιστοφυλοπούλου, Α. Δήμοι, σ. 327, σημ. 1.
²²⁵Cameron, Α. Circus Factions, p. 70 sq.
²²⁶Противно на по-старите мнения А. Камерон в своята великолепна студия "Циркови фракции" (на англ.) се опитва да докаже, че не бива да считаме, поне за началото, че изявите, с които свикнал народът, били монополизирани от партиите. Вж. например полувоенните задължения (Cameron, A. Circus Factions, p. 105 sq.), поправката на крепостните стени (пак там, с. 111 сл.) . От друга страна, Камерон твърди, че нямало организирани дими. Това били по-скоро "членове на клуба на Сините и Зелените" (пак там, с. 44). Същият счита (с. 311), че се касае за две успоредни тенденции на развитие - от една страна, партиите, а от друга, народът, който от XI в. играе важна политическа роля във византийския обществен живот: "The guilds of the eleventh century are the heirs, not of the factions of the early Byzantine world, but of the populus of Rome." Считам, че въпреки прозорливите забележки на А. Камерон, целият въпрос трябва да се проучи отново.
²²⁷Κων. Πορφ. Βασ. τάξ., 633. 16: "двата дяла на политиката на Венети и Прасини".
²²⁸Срв. пак там, 83. 6: "χρή δè eλδéναι, οτι οι δημοκράται των δύο μεpôν  των περατικων..." Срв. пак там, 105. 15: "ό δομέστικος των σχολών μετά του περατικοΰ δήμου των Βενέτων". Пак там, 105. 18: "ο δομέστικος των έσκουβίτων μετά του περατικοΰ δήμου των Πρασίνων " . Срв. пак там, 82. 20: "καΐ δέχεται, αύτον 6 δημοκράτης των Βενετών, ήγουν ό δομέστικος των σχολών, μετά και τοΰ περατικοΰ δήμου των Βενέτων". Пак там, 56. 21: "... ό δημοκράτης των Πρασίνων, ήγουν ό εσκούβιτος".
²²⁹Вж. пак там, 105. 23: "της πολιτικής το μέρος των Πρασίνων ... φοροΰντος τοΰ δημάρχου χλανίδα πράσινον". Пак там, 106. 3: "της πολιτικής το μέρος των Βενέτων ... φοροῦντα τοῦ δημάρχου χλανίδα βένετον". Димарсите и те били назовавани демократи (= Κλητορ. Φιλοθ., 107. 20 κε.), а от народа - и управители (Теофилакт Симоката , 247. 3 сл.).
²³⁰Срв. Bréhier, L. Institutions, p. 202.
²³¹Теофан, 296. 26 (за Фока); 283. 19 (за Маврикий).
²³²Срв. Теофан, 181. 33 сл.; 287. 12 сл. и др.
²³³Rambaud, Λ. Etudes, p. 37: "Pour les Byzantine du VIe et du Xe s., l'hippodrome était l'asile de leurs dernières libertés, le lieu d'exercice de leurs derniers droits." Срв. А. Cameron. Circus Factions, p. 25, който посочва мнозината, приемащи този възглед, и малцината, които го отхвърлят. Според мен той неправилно застава на страната на последните.
²³⁴Теофан, 297. 6.
²³⁵Bréhier, L. Institutions, p. 202.
²³⁶Κλητορ. Φιλοθ., 103. 22-23; 141. 16-17.
²³⁷Срв. Runciman, S. Civilization, p. 59.
²³⁸Вж. например случаите на Юлиан, Йовиан, Валентиниан, Валент, Юстин I, Фока, Ираклий, Тиберий II, Теодосий III, Лъв III и на мнозина други.
²³⁹Schiller, H. Geschichte. Bd. II, p. 66; Bury, J. В. Later Empire. Vol. I, p. 23 sq.; Stein, E. Geschichte. Bd. I, p. 170.
²⁴⁰Вж. по-надолу главата за правосъдието.
²⁴¹"... παρά Ρωμαίοις ουτω λέγεται το συνέδριον και το σύστημα, ένθα περι των επειγόντων βουλεύονται". Срв. Иcuxuü (Хезихий) s.v.: "консисторий, божествено съвещание". Освен самия съвет, консисторий се нарича и мястото, където той заседава: Кирил, съгражданин, житие на Сава: "и като застана ... в т. нар. консисторий".
²⁴²Срв. N. Th., 24. 5 - a. 443: "...quotannis men se Ianuario in sacro coneietorio significare ..." В CJ, I, 31. 4, който обхваща част от по-горната новела, липсват думите "mense Ianuario".
²⁴³Свидас, s. ν: "... ενθα περί των επειγόντων βουλεύονται". Срв. също Προκόπιος. Βανδ. πόλ., I. 10: Юстиниан I, възнамерявайки да потегли на поход срещу вандалите "... είς τάς αρχάς έξήνεγκεν ώς στρατιαν άγεΐροι έπι Βανδάλους..."; Теофан, 188. 12: (Юстиниан) "έβουλεύετο περί τούτου. Ή δε σύγκλητος έδυσχέραινε".
²⁴⁴Срв. Προκόπιος. Βανδ. πόλ., I. 10, където той обстоятелствено описва съвета, свикан в навечерието на вандалските набези.
²⁴⁵Йоан Малала, 438. 23: "след като силентият стана комвент"; Κων. Πορφ. Βασ. τάξ., I. 92 (422. 11, 433. 5).
²⁴⁶Вж. например Теофан, 246. 13: "... επιτρέψας (=Юстин II) ... έξαγαγεΐν αύτον επι σελεντίου", и пак там, 246. 24: "πλην παρουσία της συγκλήτου εύτέλισας τον δοΰλον σου", казва на императора изгоненият от силентия Вардуарий. Вж. и Теофан, 408. 31 за времето на Лъв III.
²⁴⁷Вж. Xριστοφιλοπούλου, Α. Σιλέντιον. - ΒΖ, 44, 1951, 79-85 (тук 82) с избори
²⁴⁸Йоан Кинам, 290. 14.
²⁴⁹Никита Хониат, 219. 73: "... και κατηχητηρίους λόγους, ους φασι σελέντια ..."
²⁵⁰Вж. Κων. Πορφ. Βασ. τάξ., 218. 18; 226. 18; Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ.. 617.
²⁵¹Piganiol, A. Empire, ρ. 320; Marquart, J. Streifzüge, ρ. 503 eq.
²⁵²Вж. Guiraudh, P. Assemblées provinciales dans l'empire romain. Paris, 1887. Вж. също Larsen, J. A . Ο. The position of provincial assemblies in the government and society of the late Roman Empire. - Class. Phil., 29, 1934, p. 209 sq.
²⁵³T. нар. хонорати, сиреч приключилите кариерата си и получили за отплата почетно звание. Срв. Piganiol, A. Empire, p. 320.
²⁵⁴Според A. Piganiol . Empire, p. 320, това са тези clarissimi, които живеят постоянно в именията си.
²⁵⁵Вж. например Атт. Marc., 18. 1. 4.
²⁵⁶Вж. например Amm. Marc., 28. 6. 7; Schiller, Η. Geschichte. Bd. II, p. 116.
²⁵⁷C. Th., 12. 12. 9 - 382.
²⁵⁸Вж. Сократ, VII. 13 (PG, 67. 761 В): "Και δη τότε Όρέστου, τον της 'Αλεξανδρείας έπαρχου, noλιτειαν εν τω θεάτρω ποιοΰντος, ουτω δε όνομάζειν τάς δημοτικας διοτυπώσεις ..."
²⁵⁹Вж. бел. 258.
²⁶⁰Созомен, 85: "γραμματα δημοτικών έκßοήσεων". Срв.Grégoire, Η. Miettes, 154-158.
²⁶¹Срв. Brehier, L. L,'εκβοησις dans le droit populaire à Byzance. - Orient. Christ. Periodica, 13 (=MisсеIIanea 6 de Jerphanion), 1947, 33-35
²⁶²Вж. за вълненията в Солун от 390 г. у Hahn, I. H εξέγερση του 390 στη θεσ/χη και. το ιστορικό της πλαίσιο. - BNJ, 19, 1966, 350-372. Срв. също c вълненията от 342, 345, 532 г. в Константинопол у Καραγιαννόπουλος , I. Ιστορία. T. I, σ. 133 κε., 428 κε.
²⁶³Срв. император Теофил и дейността му: Πατρια, II. 223. 7; Bréhier, L. Institutions, p. 184.
²⁶⁴Χρον. Πασχ., 712. 13 κε.
²⁶⁵Теофан, 449. 25; 450. 27; 450. 6 (a. 6268); Bréhier, L. Institutions, p. 184.
²⁶⁶Regestes, II. 12; Тесхран, 458. 10-460 (6277); Bréhier, L. Institutions, p. 184.
²⁶⁷PG, 105. 30; Brehier, L. Institutions, p. 184.
²⁶⁸Теофан, 449. 29 сл.; Bréhier, L. Institutions, p. 185; Ostrogorsky, G. p. 120.
²⁶⁹Никита Хониат, 478. 16 сл. ; Stein, Е. Untersuchungen, ρ. 7.
²⁷⁰Георги Пахимер, ΙІ. 29, III. 16; Bréhier, L. Institutions, p. 185.
²⁷¹Георги Пахимер, III. 22: om 1297; Георги Пахимер, VI. 31: 28. 1307; Bréhier, L. Institutions, p. 185.
²⁷²Bréhier, L. Institutions, p. 185.
²⁷³Георги Пахимер, I. 2, 16.
²⁷⁴Срв. Duchesne, L. Eglise. T. II, p. 664
²⁷⁵NJ, 6, pr, - a. 535: "Μέγιστα τῶν εν άνθρωποις έστι δώρα θεοῦ, παρά της άνωθεν δεδομένα φιλανθρωπίας, ίερωσύνη τε και βασιλεία ή με τοις θείοις ῦπηρετουμένη, ή δε των ανθρωπίνων έξάρχουσά τε και έπιμελομένη και εκ μιας τε και αύτης άρχης έκατέρα προῖούσα και τον άνθρώπινον κατακοσμουσα βίον."
²⁷⁶От това негово изискване произлизат и честите му вмешателства в църковните дела. Вж. Duchesne, L.Eglise. T. II, p. 656; Flieshe, Α., V. Martin.Histoire de l'Eglise. T. III, p. 524.
²⁷⁷Срв. Ambrosius. Contra Auxentium XXXV (PL, 16.1018 B): "Imperator intra ecclesiam non supra ecclеsiam."
²⁷⁸Византийската история изобилства от подобни примери, именно защото императорът се подчинява като един от вярващите (според църковните възгледи) на каноните на Църквата.
²⁷⁹Вж. Η. v. Campenhausen. Ambrosius, p. 271: "силата и дързостта на клира се оказаха трибуна на народната свобода и на правото". Срв. Fliehe, Α., V. Martin. Histoire de l'Eglise. T. Ill, p. 254.
²⁸⁰Срв. Duchesne, L. Eglise. T. II, p. 664.
²⁸¹Срв. Fliсhe, Α., V. Martin. Histoire de l'Eglise. T. III, ρ. 65 .
²⁸²Ευσέβιος. Βίος Κωνσταντίνου, II. 72 (78. 24 κε.): "άνοίζατε δή μοι λοιπον êv τη καθ  ΰμας όμονοία της έώας τήν όδόν, ην ταῖς πρός άλλήλους φιλονεικίαις άπεκλείσατε". Срв. Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ. 57; Τρωιάνος,  Σ. Μετάβάση, 212-213. Срв. също усилията и на други императори в по-късно време (Зенон, Ираклий, Констант II и т. н.) да смекчат религиозните противоречия на епохата. Καραγιαννόπουλος, I. Ιοτορία. T. I, σ. 324 κε.„ T. II, σ. 66, 84.
²⁸³"Емотиконът" на Зенон, "Изложението" на Ираклий, "Печатът" на Констант. Вж. Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ. 325; T. II, σ. 66, 84. Разбира се не трябва да се премълчава, че държавната намеса в религиозните, догматичните или църковните прения почти никога не е имала успех.
²⁸⁴За първи път ги формулира Евсевий, който е арианин.
²⁸⁵Срв. Duchesne, L. Eglise. T. II, p. 659 sq.
²⁸⁶Срв. пак там, с. 661.
²⁸⁷Срв. пак там, 661-662.
²⁸⁸Срв. пак там, с. 661.
²⁸⁹Срв. пак там, с. 662.
²⁹⁰Αθανασιος. Ιστορία, 44 - PC, 25. 745 D sq.: "Μη τίθει σεαυτον εις τα έκκλησιαστικά, μηδε συ περί τούτων ήμΐν παρακελεύου άλλα μάλλον παρ' ημών συ μάνθανε ταύτα. Σοι βασιλείαν ό θεος ένεχείρισεν ήμῖν τα της εκκλησίας έπίστωσε ... φοβήθητι μη και σύ, τα της εκκλησίας εις εαυτόν ελκών, υπεύθυνος έγκλήματι μεγάλω γίνη ... ουτε τοίνυν ήμΐν αρχειν επί της γης εξεστιν, ουτε συ τοῦ θυμιάν εξουσίαν εχεις, βασιλεῦ."
²⁹¹Εp., XX. 8, 19 (PL, 16. 997, 999). Срв. Ερ., XXI. 17 (PC, 16. 1006); Ambrosius. Contra Auxentium III (PL, 16008), XXIV (PL, 16. 1014), XXXI (PL, 16. 1016) и другаде.
²⁹²Теодор Студит. - PC, 99. 1417 B-С - 1420 A: " Έπι δè τη ... ύποθέσει, τι φωμεν ... ούδε γαρ περί βιωτικων και σαρκικών ό λόγος, ων βασιλεύς το κράτος εχει του κρίνείν, και το βιωτικόν κριτηριον„ άλλα περί θείων και ουρανίων δογμάτων, ο άλλοις οΰκ έπιτέτραπται η έκείνοις, οις φησιν αύτός ό θεός Λόγος, οσα αν δήσητε έπί της γης, εστω δεδεμένα εν τω ούρανω, και οσα αν λύσητε επι της εσται λελυμένα εν τω ούρανω. Τίνες δε ουτοι οί έντεταλμένοι, Άπόστολοι καΐ οί τούτων διάδοχοι. Τίνες δ' ουν oι διάδοχοι "Ό της Ρωμαίων νυνί πρωτόθρονος, ό τής Κωνσταντινουπόλεως δευτερεύων, 'Αλεξανδρείας τε καΐ Άντιοχείας καί ό 'Ιεροσολύμων. Τοΰτο τo πεντακόρυφον κράτος της εκκλησίας. Παρά τούτιος το των θείων δόγμάτων κριτήριον. Βασιλέων δέ καί ήγεμόνων τό συνεπικουρειν και συνεπισφράγιζειν τα δεδογμένα, και διαλλάττειν τα σαρκικως διαφορούμενα. Ούκ αλλο τι εν τοῖς θεῖοις δόγμασιν, ουτε δέδοται προς θεοΰ, οΰτε γενησόμενον στήσεται ... Άμήχανον ούκ έστίν... βιωτικω παραβάλλεσθαι το θείον κριτήριον..."
²⁹³Επαναγωγή, II. 2-5 ( J GR, II. 240 sq.): "Τέλος τω βασιλεῖ το εύεργετεῖν, διο και εύεργέτης λέγεται, και ήνίκα της ευεργεσίας έξατονήση, δοκεῖ κιβδηλεύειν κατά τους παλαιούς τον βασιλικον χαρακτήρα. Ύπόκειται έκδικεΐν και διατηρεΐν ό βασιλεύς πρωτον μεν πάντα τα εν τη θεία γραφή γεγραμμένα, επειτα δε και τα παρά των έπτά άγίων συνόδων δογματισθέντα, ετι δε και τους εγκεκριμένους ρωμαϊκούς νόμους. Έπισημότατος έν ορθοδοξία και εύσεβεία οφείλει είναι ό βασιλεύς και έν ζήλω θείω διαβόητος ..."
²⁹⁴Пак там, III. 2, 8 IJGR, II. 242 sq.): "Πατριάρχης έστίν είτών ζωσα Χριστοῦ καί έμψυχος, δι' έργων καί λόγων χαρακτηρίζουσα τήν άλήθειαν. Σκοπός τω πατριάρχη, ους έκ θεοῦ παρέλαβεν, εύσεβεία καί σεμνότητι βίου διαφυλάξαι. Της πολιτείας έκ μέρων καί μορίων αναλόγως τω άνθρώπω συνισταμένης, τά μέγιστα καί άναγκαιότατα μέρη βασιλεύς έστι καί πατριάρχης. Των ψυχικών άπάντων ή πρόνοια τω πατριάρχη άνάκειται."
²⁹⁵Scharf, J. Quellenstudien, p. 81; Scharf, J. Photios , ρ. 399.
²⁹⁶Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. II, σ. 314.
²⁹⁷MM. Τ. II, p. 189.
²⁹⁸Йоан Дамаскин. - PG, 94. 1296 sq. "Ού βασιλέων εστί νομοθετεῖν τη 'Εκκλησία ... Ούκ έλάλησαν ήμΐν τόν λόγον οί βασιλείς, αλλά άπόστολοι καί προφήται, ποιμένες τε καί διδάσκαλοι. Βασιλέων έστίν ή πολιτική εύπραζία ή δέ έκκλησιαστική κατάστασις, ποιμένων καί διδασκάλων ... Ό Σαούλ τό ίμάτιον Ισχισε τοΰ Σαμουήλ, καί τί πέπονθεν, "Εσχισε τήν βασιλείαν αύτου ό θεός... Τόν Ήλίαν Ίεζάβελ έδιωξε χαί έζέλειξαν αϊ υες καί οῖ κύνες τό αίμα αύτής... "Ηρώδης άνεΐλε τόν Ίωάννην καί σκωληκόβρωτος γενόμενος έξέιψυξε... Ύπείκομέν σοι, ω βασιλευ, εν τοις κατά τόν βίον πράγμασι... έν δέ τή έκκλησιαστική καταστάσει εχομεν τούςποιμένας τούς λαλήσαντας ήμΐν τόν λόγον καί τυπώσαντας τήν έκκλησιαστικήν θεσμοθεσίαν. Ού μεταίρομεν όρια αιώνια, ... αλλά κατέχομεν τάς παραδόσεις, καθώς παρελάβομεν. Ού δέχομαι βασιλέα τυραννικως τήν ίερωσύνην άρπάζοντα. Ού βασιλείς ελαβον έξουσίαν δεσμεΐν καί λύειν ... Ού πείθομαι βασιλικοΐς κανόσι διατάττεσθαι τήν έκκλησίαν, άλλά πατρικαΐς παραδόσεσι, έγγράφοις τε καί άγράφοις."
²⁹⁹Вж. например случаите с Теодосий I, Лъв VI, Йоан Цимисхий и др.
³⁰⁰Runciman, S. Civilization, p. 65.

 

ПЕТА ЧАСТ

ОРГАНИ НА ВЛАСТТА

 

I. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

 

Противно на съвременната практика, организацията на държавната власт във Византия се основава върху принципа, че всяка власт произтича от императора, който обединява в ръцете си и трите власти - законодателна, изпълнителна и съдебна.

Начало и средоточие на властта и на самата империя е императорът. Йерархично разпределяна от него, властта бива препредавана в пълно подчинение, докато стигне до сетния предел на империята³⁰¹. Императорът е двигател на управлението и нему е поверен висшият контрол над законосъобразността или незаконността на всяко административно действие, за което поданиците му предявят оплаквания"³⁰².

През хиляда и стоте години съществувание на Византия императорът неотменно остава извор и център на властта: "Целият свят се намира в твоите ръце" - се казва в текст от XII в.³⁰³ Това съждение се допълва от друго, което представлява въжделение на всеки гражданин, на всяка страна, на всяка епоха: "Нищо не изтъква така власт имеющия, както грижата му за управляваните.”³⁰⁴

Ако възгледите и началата на императорското всемогъщество остават непроменени до 1453 г., организацията на държавното управление претърпява редица промени и преобразувания по време на хилядолетното си съществуване. По-нататък ще проследим държавните институции и структурата на държавните служби през трите основни периода, на които разделяме историята на Византийската държава: ранен, среден и късен.

 

Ранновизантийски период (324-565)

 

Свойствени за държавната организация през този период са бюрократичната йерархичност и центризмът.

Имайки горчивия римски опит от суровите борби срещу много опасни вътрешни противници, ранновизантийското държавно устройство носи явните признаци на тенденция към отслабване на държавните служби и обезсилване на оглавяващите ги чиновници, за да се стимулира укрепването на императорската власт.

Разделят се военните и цивилните правомощия на висшите сановници, които в миналото били обединени.³⁰⁵
Разграничава се централното от провинциалното управление. Отделните звена на централната власт са независими едно от друго, а юрисдикцията им е вече по-специализирана и по-ограничена³⁰⁶.

Създават се нови, самостойни служби в столицата, като например тази на градския епарх, докато сенатът забележимо отслабва³⁰⁷.

 

Средновизантийски период (565-1081)

 

Особености на управлението през средновизантийския период са: разграничението на политическата от военната власт и многобройните йерархизирани звена в управлението.

Тази система притежава големия недостатък, че е мудна и негъвкава, струпва върху поместните управители на различните управленски звена много задължения и често става причина за застъпване на правомощията, а оттук и за обърквания в административната дейност.

По тези причини, а така също и поради постоянните външни нападения, чието отблъскване изисква бързо вземане на решения и светкавично противодействие, възниква нова тенденция: изоставя се принципът за разделение на властите и управлението на държавата се поставя на военни релси. Тази тенденция се появява твърде рано, систематизира се при Юстиниан, задълбочава се при преките му приемници и след един застой от няколко десетилетия, през VII в., поради вълненията, предизвикани от големите арабски нашествия, се налага окончателно след управлението на Исаврийската династия. През VIII в. военизирането на държавното управление и създаването на темната организация е до голяма степен свършен факт.

В централното управление се премахват старите служби и на тяхно място се появяват логотетствата, сравнително ограничени в юрисдикционно отношение, но с почти пълна автономност по разглежданите от тях въпроси.

 

Късновизантийски период (1081-1453)

 

През този период се наблюдават тенденции, напълно противоположни на организационните начала на средновизантийската епоха. Темната организация запада и е заменена от малки местни управления, умалени копия на старите теми, с ограничени възможности и компетентности.

Успоредно с това големи области се поверяват на членове на императорското семейство, без това да предизвестява възникването на система, сходна със западния феодализъм. Впрочем турското нашествие ще ограничи държавата в непосредствените околности на Константинопол, Морейското деспотство и няколко острова, които твърде скоро ще се огънат под турския напор.

Що се отнася до централното управление, разгръщат се центростремителни сили, които намират израз в учредяване на длъжността на логотета на секретите, преустроена по-късно на велик логотет, който по времето на Никейската империя играе ролята на всеобщ "посредник", оглавяващ цялото централно управление.

 

II. УПРАВЛЕНИЕ

 

Управлението на държавата е разчленено на отделни служби. Чиновниците - военни или граждански служители - зависят пряко от императора, което дава основание да се твърди, че управлението на Византия се упражнява от приятели или протежета на императора³⁰⁸. Това обаче не е цялата истина. Във византийската държава никога не е съществувал управленски произвол.

Управлението произтича от императора и зависи пряко от него, но то очертава и пределите, в които трябва да се движи неговата власт и да се материализира неговата воля³⁰⁹.

 

Ранновизантийски период

 

Централно управление.

Централното управление на държавата се упражнява от редица самостойни служби начело с магистъра на официите (magister officiorum).
Магистърът на официите има всички права и съсредоточава в канцеларията си (scrinia) всички дейности, чрез които се осъществява връзката на императора с провинциалното управление и с другите държави.

Магистърът експедира владетелската кореспонденция за чужбина, приема чуждите посланичества надзирава корпуса на преводачите и контролира доброто и своевременно разпращане на напътствия и спогодби до управителите на провинциите. Грижи се за контакта на императора с поданиците (молби, жалби, провинения, оплаквания) и оглавява целия дворцов церемониал. Надзирава специалните чиновници-инспектори (agentes in rebus), чрез които се контролира управленската администрация както в столицата, така и в провинциите³¹⁰.

Друга служба, независима от магистъра на официите, е тази на квестора. Той представлява съдебната и законопроектната страна на императорската власт и има грижата за подготовката на съответните законопроекти³¹¹.

Също независими от магистъра на официите са трите големи икономически служби: Θετοι Θησαυροί (sacrae lagitiones), т. е. централната държавна хазна за постъпления и платежи, ἰδικὴ περιουσία (res privata) - служба за имуществото на короната, и т. нар. ἰδικὴ κτῆσις (sacrum patrimonium) - служба за разпореждане със семейното имущество на императора³¹².

Това е, що се отнася до политическото и икономическото централно управление на държавата. Командването на войската е възложено на пет военни управления (magisteria militum) - две от тях пребивават в столицата, а останалите три - в провинциите³¹³.

Рим и Константинопол притежават автономно управление и се подчиняват на т. нар. "епарх на града" (praefectus urbi), който в служебната йерархия идва веднага след преторианския префект (той от своя страна на гръцки също се нарича епарх - б. пр.).

Епархът на града оглавява синклита и е глава на полицията в Рим и Константинопол. Грижи се за поддръжката на водопроводите и надзирава движението и размените по пазарища и тържища, отговорен е за снабдяването на града с храни и инспектира професионалните сдружения на търговците и на занаятчиите (collegia)³¹⁴.

 

Провинциално управление.

Държавата е разделена на четири префектури, управлявани от преториански префект (praefecti praetorio). Източната империя се състои от префектурите Илирик³¹⁵ и Ориент (Анатолик).

Епарсите, или според латинския термин - преторианските префекти, са висши политически служители. Те съсредоточават в ръцете си управленски, икономически и съдебни правомощия. Управителите на диоцезите (поделения на префектурите - б. пр.) се назначават и сменят от тях, разбира се, с одобрението на императора.

Епарсите надзирават и напътстват управителите на епархиите-диоцези и поемат грижата да снабдяват войската с храни и да осигуряват редовното изплащане на заплатата ѝ.

Също така действат като предстоятели на апелационен съд и отсъждат без право на по-нататъшно разглеждане. Провеждат законодателните мероприятия на императора и са отговорни за точното им приложение³¹⁶.

 

Средновизантийски период

 

Централно управление.

Централното управление на Византия през този период губи съсредоточеността си и се разчленява на много служби с ограничена, но конкретна за всяка една сфера на действие. Тези служби се наричат логотетства и се оглавяват от логотет.

Главните логотетства са: на Геникона - за икономическия сектор, на Стратиотикона - за военните разходи, на Идиотикона - за скъпоценните метали, надзора и ръководството на императорските работилници, а също и за стоките по оборудване и снабдяване на войската и флота, на Агелите (τῶν  Ἀγελῶν) - за снабдяване с бойни коне и въобще за конете във войската, на Дрома, чийто логотет е началник на пощата и постепенно се развива в своего рода министър на транспорта и външните работи.

Главен надзорник на държавните разходи е Сакеларият (Σακελλάριος), a разпореждането с имуществените въпроси във всяка тема е грижа на великия куратор³¹⁷.

 

Провинциално управление.

Ранновизантийската управленческа система с основния си недостатък - мудност и липса на гъвкавост, струпва върху един служител много задължения, които нерядко се застъпват с правомощията и властта на други чиновници.

По тези причини още в ранна Византия са налице някои нови уклони в провинциалното управление: принципът за разграничение на двете власти постепенно се изоставя. Тенденциите към разделяне на властите се усилват при приемника на Юстиниан - Маврикий, при когото се появяват екзархатите на Италия и Африка, първоначално само чрез съществуването на двама екзарси - италийски (от 584 г.) и африкански (от 591 г.), които съчетават в ръцете си и двете власти.

Военизирането на управлението приключва през VIII в. чрез оформянето на т. нар. темна организация на държавата. Според нея управлението на провинциите се възлага на военачалниците на темите, а самите теми са новите политически и военни области, на които се разделя Византия.

Независимо, че военачалниците на темите не са равни помежду си, те са необвързани и не се подчиняват един на друг, а само пряко на императора³¹⁸.

Градският префект остава напълно самостоен. Дори неговата власт укрепва, защото му се вменяват управленчески пълномощия. Освен това той упражнява икономически и търговски контрол върху живота в Константинопол³¹⁹. Едва през следващия период неговата длъжност започва да запада^319а.

 

Късновизантийски период

 

Централно управление.

Противно на разчленяването на компетентностите и разсредоточаването, присъщи на средновизантийската епоха, в последните векове преди падането на Константинопол се развиват центростремителни уклони. Принципът на логотетската власт се оказва вече неподходящ и започва залезът на логотетството като институция. Създава се статутът и санът на логотета на секретите, по-сетнешния велик логотет, който направлява цялото ръководство на държавата.

След първата четвърт на XIV в. и този сан-длъжност започва да запада: наследява го т. нар. "посредничестващ" - сановник, изпълняващ функциите на императорски говорител, посредник и представител.

 

Провинциално управление.

От средата на средновизантийския период темната организация преминава в състояние на нестабилност, за да започне след края на периода необратимо да запада. Темите се смаляват по площ. Стратегът губи правомощията си, които наследява дукът. В крайна сметка думата тема много рядко вече означава управленски апарат, а още по-малко територията на административна област може да бъде назована по този начин. След XI в. тема означава предимно данъчна област.

От XIV в. провинциалното управление се упражнява от поместни военни управители, наричани обикновено глави (κεφαλαί). Обикновено управляват малки области, градове или крепости.

Центробежните сили, развихрили се в годините на гражданските войни, които разтърсват империята през XIV в., променят още веднъж административния облик на Византия. Йоан Кантакузин създава полуавтономния Морейски деспотат (1348). Други членове на императорското семейство получават области при подобен статут на управление в Македония и в Тракия. Накрая държавата се ограничава и поради турското нашествие само в прилежащата към столицата околност и Морейското деспотство, докато и те не биват превзети от турския нашественик³²⁰.

 

III. ПРАВОСЪДИЕ

 

Съдебната функция има за цел раздаването на справедливост и се стреми да отстрани съществуващите противоречия, възникнали между държавата и частни лица, както и да упражнява властта в държавата по начин, водещ неизбежно до наказване на престъпните деяния.

Органи за раздаване на правосъдие са съдилищата. Във Византия обаче раздаването на правосъдие е във висша степен привилегия и мисия на императора. Останалите съдии съдят и раздават правосъдие изключително и само по технически причини: тъй като императорът не може да присъства навсякъде, той не може да отсъди всички случаи от ежедневната практика.

Дори когато съдиите съдят, те действат по изрична заповед и упълномощение на владетеля и раздават правосъдие от негово име и съобразно законите, които той е издал³²¹.

Решенията на съдилищата подлежат на обжалване пред императора и могат да бъдат потвърдени, видоизменени или отменени от него. Единствено решените лично от императора дела са необжалваеми.

Съгласно горните положения византийският император съди лично дела на първо обсъждане и приема апелации срещу решения на други съдилища³²².

Лично императорът съди обикновено в consistorium principis, чиито членове са висши държавни сановници.³²³

На първо гледане императорът се произнася единствено при определени, свръхсериозни дела, като например оскърбление на величеството или държавна измяна, извършена от високопоставено лице.³²⁴

Апелации срещу решения на други съдилища могат да се отнесат до императорския съд по два начина: с донесение или припомняне от страна на заинтересованите (relatio) чрез апелация от тяхна страна (appellatio)324a.

Следва да се отбележи, че всяко частно лице може да поиска от императора (преди обаче процесът да е започнал) да се занимае лично с делото му, ако няма доверие на съдията или се бои от силния си противник. Това става чрез молба (supplicatio)³²⁵.

Висш съдебен чиновник на държавата и същевременно министър на правосъдието от онази епоха е квесторът на свещения палат (quaestor sacri palatii). Негово занимание е съставянето на отговори от името на императора по всякакъв вид искания към императорската юрисдикция³²⁶.

Съдебна компетентност за процеси от гражданско и наказателно естество в столицата и прилежащите ѝ околности има константинополският или просто градският епарх³²⁷.

През ранновизантийския период в Константинопол се споменават все още т. нар. curatores regionum. Това са вид полицейски надзиратели, отговорни за различните региони, т. е. квартали на столицата, които обаче имат твърде ограничени съдебни правомощия. Те вероятно трябва да бъдат отъждествени с т. нар. κριταὶ τῶν ῤεγεώνων-съдии по квартали, засвидетелствани през IX и X в.³²⁸ През 539 г. Юстиниан създава службата следовател (quaesitor), чиято мисия е следенето и грижата за делата на провинциалните жители.³²⁹

Раздаването на правосъдие в провинциите е дълг и задача на управителя на всяка епархия и провинция. Характерно е, че управителите на провинциите се назовават предимно iudices, т. е. съдии, за да се напомня, че първостепенна задача на всеки управител е отдаването всекиму на справедливост. За съдилище в такива случаи служи преториумът на всяка провинция, а при издаване на присъда помощ оказват и т. нар. consiliarii³³⁰.

Като нискостоящи съдии в провинциалните градове служат архонтите на града (magistratus municipales) и защитниците на града (defensores civitatis). Първите отсъждат спорове между граждани и дребни престъпления и имат право да налагат малки глоби³³¹. Вторите - градобранителите (defensores civitatis), подкрепят и бранят най-вече данъчните интереси на града срещу държавните попълзновения. Приемат обвиненията на онеправдани граждани и докладват по въпроса на управителя на провинцията или на самия император. С течение на времето те придобиват и напълно съдебни отговорности - отсъждат граждански дела до сума 50, а през VI в. и до 300 solidi, и провеждат разпити по дребни престъпления³³².

Когато обемът на делата, постъпващи за отсъждане, превишава възможностите на съдиите, тогава архонтите на епархиите имат правото да натоварят подходящи лица, подбрани главно от съсловието на адвокатите (σχολαστικών) с проучването и произнасянето на присъда за по-малките и по-незначителните дела. Тези упълномощени съдии се наричат iudices pedanei - нисши съдии³³³.

Промените, които настъпват в империята след VI в. имат ясен отзвук и в областта на правосъдието. Императорското съдилище сега се именува βασιλικὸν κριτήριον или  βῆμα и се предстоятелства от епарха на града, а след средата на XI в. - от друнгария на наблюдателницата, който оттогава се назовава и велик друнгарий³³⁴. Естествено такава процедура се прилага единствено при отсъствие на императора.

Специален сановник - отговорник за тъжбите (ὁ ἐπὶ τῶν δεήσεων), представя пред царското съдилище жалбите, докладите и възраженията на заинтересованите, за да отговори то със съответните решения - λύσεις³³⁵.

През същинското византийско средновековие - средновизантийския период - се появяват съдилищата на т. нар. κριταὶ τοῦ βήλου и на κριταὶ τοῦ ίπποδρόμου, които след XI в. се обединяват в съдийската колегия на вилата и на хиподрома (κριταὶ τοῦ βὴλου καὶ τοῦ ίπποδρὸμου). Имат правомощия главно по протоколни теми и за дела на дворцови чиновници, а така също и за дела на екипажите на специалните императорски кораби. Тези съдии са засвидетелствани чак до латинското завоевание, след което изчезват³³⁶.

Правосъдието в темите се намира в ръцете на претора, когато делото касае миряни и изобщо цивилни, докато делата на военните са в ръцете на стратега. По-нисши съдници са темните съдии – θεματικοὶ κριταί. Когато последните не са достатъчни за приключване на текущите дела, стратегът възлага по-незначителните случаи на подходящо подбрани лица – т. нар. низови съдии. Апелации по техни решения разглеждат темните съдии³³⁷.

Съществени промени в организацията на правосъдието настъпват през XII в. Мануил I Комнин определя през 1166 г. четири висши съдилища, предстоятелствани съответно от великия друнгарий (μέγας  δρουγγάριος), от предстоятеля на обществените съдилища (προκαθήμενος τῶν δημοσιακῶν), от протосикрита (προτοσηκρήτης) и от упълномощителя (δικαιοδότης)³³⁸.

Латинското завоевание заедно с всичко друго заличава и византийската организация на правосъдието. По тази причина Андроник II Палеолог полага извънредни усилия за нейното стабилизиране и възстановяване. През 1296 г. той създава в Константинопол висш съдебен орган, в който участват дванадесет съдии - миряни и клирици. Това съдилище отначало дава блестящи резултати. Но постепенно запада и загубва всякаква роля, досущ като "един музикален орган, чиито звуци лека-полека гаснат, щом свирецът е престанал да докосва струните", ако си послужим с великолепния словесен образ, оставен ни от Георгий Пахимер³³⁹.

Усилията на Андроник ІІ продължава Андроник III. През 1329 г. той основава в Константинопол четиричленен висш съд, съставен от двама съдии миряни и двама съдии клирици. Тези съдии носят името καθολικοὶ κριταὶ τῦν Ῥωμαίων и правомощията им се простират до сетния предел на Византия³⁴⁰.

Първоначално четиримата "всеобщи съдници" съдят всички заедно и издават решенията си по взаимно съгласие и усмотрение, независимо дали се събират в столицата или в провинцията, където общо взето често им се налага да правят обходи³⁴¹. Многобройността на делата за решаване обаче скоро става причина да се даде правото на всеки съдия да съди сам. Присъдите, издадени от него, са издадени от името и на четиримата³⁴².

Нуждите обаче се оказват по-големи от възможностите на тази колегия и затова през втората половина на XIV в. се появява институтът на поместния всеобщ съдия. Такива съдии се споменават в Солун, Лимнос, Морея и Трапезунд³⁴³.

Всеобщите съдии, били те поместни или не, се занимават с най-отговорните процеси и това е напълно естествено. За останалите съдопроизводства имат компетентност кефалиите (κεφαλαί), понякога наричани и – κεφαλατικεύοντες -управители на крепости или области. Техните съдебни действия се подпомагат естествено от подходящи лица, изпълняващи задълженията на съдии³⁴⁴.

По този начин Византия заедно с всички недостатъци на приближаващата се към окончателно разпадане политическа и икономическа структура показва и множество гнили места в системата на правораздаване³⁴⁵. Следва да се отбележи, че не липсва желание за полагане на всяко възможно усилие от страна на държавата за що-годе поносимо раздаване на правосъдие сред поданиците³⁴⁶. Лечението на правосъдието и правораздаването във Византия бива поето от енергично действащите епископални съдилища, Още от времето на Константин Велики е призната т.нар. audientia episcopalis, т. е. правото на ищеца или ответника да прибегне до арбитража на епископа³⁴⁷. Разбира се, то не е принудително и към него се пристъпва само при взаимно съгласие на двете страни. Прието е обаче, че решението на епископа е необжалваемо и приложението на неговата присъда е дело на управителя на провинцията³⁴⁸.

Първоначално прибягването до епископския арбитраж е доброволно - и за клирици, и за миряни. По-късно се приема, че клириците са длъжни да разрешават противоречията си в епископския съд - задължение, многократно потвърждавано от новелите на Юстиниан. Съборните решения, узаконили горната практика, принадлежат на Картагенския (397) и на Халкедонския (451) събор.

За наказателни закононарушения клириците естествено дават отчет, както и всички останали граждани, пред светските съдилища³⁴⁹.

Апелационната дейност в църковните съдилища следва църковната йерархия - от епископа към митрополита, от митрополита към патриарха, а от него към императора³⁵⁰.

Освен audientia episcopalis църковното участие в начинанието за по-правилно правораздаване се изразява и чрез други мероприятия: в случай, че управителят на провинцията или изобщо съдникът е заподозрян в пристрастие, епископът е задължен да вземе и той участие в съдебната колегия. При прения между частни лица и предстоятеля на управата на някоя провинция, епископът поема функциите на арбитър. На последно място, на епископа се поверява произнасянето на присъда от църковно гледище за определени делопроизводства, засягащи миряни и клирици³⁵¹.

С упадъка и разграждането на държавата съдебната компетентност на епископите и на църковните съдилища се разширява. От институции със строго арбитражни правомощия, каквито са в началото, постепенно прерастват в съдебни учреждения, а пък те от своя страна бързо заместват обичайното светско правораздаване.

Това обстоятелство има и положителна страна за гръцката народност: утвърждаването на съдебните права на църквата съдейства тя да се окаже напълно подготвена за ръководната си роля, която поема с падането на Константинопол под турска власт.

 

IV. ВИЗАНТИЙСКО ЧИНОВНИЧЕСТВО

 

Императорът u неговите чиновници

 

Управлението на огромната ранновизантийска държава и цялата ѝ организация, както се опитахме в най-общи линии да ги опишем, естествено предполага и съществуванието на едно добре организирано чиновничество.

Подчерта се, че до XIII в. Византия си остава единствената държава, способна да наложи волята на един владетел върху население, съставено от народи, различни по език, душевност, догма или вероизповедание³⁵². Това се постига благодарение на чиновниците, които считат, че са назначени, за да служат на общественото благо³⁵³, но на практика въплъщават цялата сила и авторитет на държавата³⁵⁴.

Чиновническото поприще е открито за всеки ромей с изключение на привързаните към земята или на обвързаните с някаква професия, като тази уговорка важи само за ранна Византия³⁵⁵. Необходима, но затова пък единствена предпоставка за получаването на дадена служба е притежанието от страна на кандидата на определени знания. Точно това разграничава Византия от съвременните ѝ държави, чието ръководство било в ръцете на роби, протежета, авантюристи или клирици³⁵⁶. Защото, колкото и да ни учудва, Византия никога не използва в учрежденията си духовници и то единствено заради сана им, без, разбира се, това да означава абсолютна забрана пред което и да е духовно лице, ако то пожелае да служи на държавата. Напротив, пътят е отворен и за тях и дори ги виждаме да служат понякога в необичайни за тях институции, като например да заемат длъжността логотет на Геникона³⁵⁷ или дори тази на наварха (адмирала), а според патриарх Никифор случвало се е клирик да стане и стратилат, т. е. главнокомандващ³⁵⁸. Палеолозите ги използват като висши съдии³⁵⁹.

Този демократичен принцип, определящ условията за назначаване на чиновници, спомага голям брой незнатни люде, чиито единствени преимущества са образоваността и способностите им, да постъпват на императорска служба и да се издигат до най-висшите рангове в чиновническата йерархия³⁶⁰.Назначаване на чиновнициНазначаването и повишаването на чиновниците в по-високи санове е привилегия на императора и се извършва на официална церемония³⁶¹, при която им се връчват назначителните документи и отличителните знаци на новия сан³⁶². За по-нискостоящите чиновници церемонията е по-проста и преминава без личното участие на владетеля. Чиновниците се заклеват във вярност към императора³⁶⁴.

Съществуването на йерархично организирана византийска чиновническа прослойка е гаранция за здравината на държавния апарат и помага на държавното управление да функционира безпрепятствено, независимо от евентуалните смени на висши сановници или на самия император. При все че дава обвързваща клетва към императора³⁶⁵, чиновничеството разполага с известна самостойност при работата си, така че да не бъде парализирано от липсата на самодържец³⁶⁶.

Това обстоятелството има две следствия, които въздействат както положително, така и отрицателно. Положителното е, че чиновничеството действа като спирачка на императорските приумици и своеволия³⁶⁷.

Във Византия, както е известно, императорската власт е обвързана със собствените си закони и с обичаите. Лъв VI пише, че "законите са затвор на нашето съществувание, те са лекари и препятстват злините да нахлуят в обществото, посрещат ги и ги изцеряват, в случай, че са проникнали сред нас”³⁶⁸. "Всички знаят - продължава императорът, - че държавата се управлява от законите и от обичаите, придобили сила на закон."369

Приложението на законите се намира в ръцете на чиновниците, които разполагат с косвени способи да ограничават императорската склонност към своеволни действия. Така византийското чиновничество представлява един рационален метод за управление, съдействащ за развитието на обществения живот, основаващ се на зачитането на закона, нещо необичайно и ново за средновековието³⁷⁰.

Отрицателното е, че една толкова бюрократична държавна структура действа изцяло като спирачка за всяко новаторско усилие на императора, за всеки негов уклон към реформи³⁷¹. На второ място, въпреки че достъпът до чиновническото звание е по принцип свободен, развилият се с течение на времето непотизъм, оформилата се семейна чиновническа традиция, насърчавана от императорите, системата на протежетата и някои други по-маловажни фактори създават една чиновническа каста, разполагаща благодарение на силата си със статута на особен обществен слой, който през XI в. намира лесен достъп в синклита, придобива обществени предразсъдъци и даже започва да гледа с лошо око на браковете с "по-нисшите", т. е. с непривилегированите слоеве³⁷².

От края на XI в. големите родове в империята, както и членове на императорското семейство, заемат най-висшите длъжности и санове. Образува се една нова по определение аристокрация - чиновническата³⁷³.

Тази е причината редица чужди велможи и владетели, преминаващи на страната на Византия, да получават високи титли и да служат вярно на вездесъщата византийска администрация. За тях подобна служба била особено почетна³⁷⁴.

Би следвало да се отбележи, че докато развитието на чиновничеството в аристократична прослойка, съставена от богати граждани и едри земевладелци, има само неблагоприятни последствия за държавата, то превръщането на администрацията в каста от силни и богати сановници от най-висш ранг съдържа и значителна политическа опасност за империята. Вярно е твърдението на L. Brehier, че прекомерното нарастване на силата на чиновничество носи в себе си семето на разкола във византийското държавно единство³⁷⁵.

Съществува и друг отрицателен момент. Една систематично и устойчиво организирана бюрокрация предполага многобройна чиновническа армия, която поглъща огромни суми, обезсилва икономически Византия и увеличава данъчните тежести върху населението³⁷⁶.

Голяма част от приходите на империята се изразходват за поддържане на чиновнически апарат, т. е. за непроизводителни цели, а така възниква несъответствие между общата величина на данъците и сумата, която наистина може да бъде предоставена за производствени мероприятия, предприемани от самата държава.

Това означава, че нуждите на държавата се удовлетворяват чрез една неикономично организирана чиновническа йерархия, а следователно икономическата обремененост на гражданството е много по-голяма, отколкото би следвало да бъде.

Крайният резултат е следният: неочакваните външни сътресения, войните, природните катастрофи и т. н. много лесно разклащат икономическите позиции на  поданиците, които поради високото данъчно облагане нямат голямо поле за икономическо осигуряване и разполагат с твърде ограничени стопански възможности.

Не на последно място неотменен спътник на чиновничеството е подкупничеството, което твърде много затруднява управлението, притеснява населението и представлява същинско раково образувание във византийския обществен живот³⁷⁷.

Императорите естествено се опитват да се преборят с тези злини, като създават надзорни органи, били те редовни или извънредни, а нерядко възлагат контролните функции на епископите³⁷⁸.

Тези мерки обаче остават безрезултатни. Ето защо от XI и главно от XII в. разгърналата се чиновническа аристокрация на практика държи държавата в ръцете си³⁷⁹.

През всички епохи от съществуванието на Византия чиновниците освен сана си получават и един почетен титул. Извънредно характерната двойнственост означава: 1) византийският чиновник или сановник има служебна отговорност, но действа само и единствено като човек на василевса; 2) по силата на титула, който получава, византийският чиновник се различава от обикновения гражданин и се издига над него. Този титул показва, че чиновникът е избраник на владетеля, представя държавата и черпи властта си от авторитета и властта на самия император, който от своя страна въплъщава идеята за византийската държавност. Не е случайно, че онези, които действат от негово име, действат всъщност вместо него самия и затова основателно биват наричани οἱ ἐκ προσώπου (от лицето = вместо личността - б. пр.) на императора³⁸⁰.

С други думи, раздаването на титли, което е тъждествено с отреждането на някаква длъжност за императорските любимци и протежета, има точно определена цел - да подчертае, че носителят на титлата не е просто административен служител на някакво държавно учреждение, а човек на императора. Титулът означава степента на приближеност до императора и величината на доверието, което владетелят гласува на дадения чиновник³⁸¹.

В ранна Византия почетните титли се разделят на три, а по-късно и на четири категории: gloriosi, illustres, spectabiles, clarissimi. Висшите чиновници получават принадлежност към някоя от тях с връчването на съответния титул, а това става на специална церемония.

От средновизантийския период насетне всички титли придобиват по-усъвършенствувана йерархия, провежда се ново разделяне на 18 категории, през които преминава кариерата на всеки чиновник. Случва се понякога служители от един и същи ранг да имат различни титли, какъвто е случаят със званието стратег, чиито трима носители се именуват съответно: антипат (проконсул)- стратег, патриций-стратег и протоспатарий-стратег³⁸².

Титлите са обект на покупко-продажба и цената им е твърде висока. Тщеславието на хората спомага за масовото изкупуване на титлите и те се превръщат в доходоносно перо за държавния бюджет. Така се обяснява титулната инфлация и непрекъснатото обновяване на вида им. Показателен например е фактът, че в провинциалните кадастри на малкия град Тива почти всички споменати притежатели на имоти са носители и на някакъв почетен титул. Този случай съвсем не е изключение³⁸³.

Типичен е случаят на духовника Ктенас, който заплатил 60 литри злато, за да придобие титула протоспатарий, осигуряващ му доход от една единствена литра злато годишно (всеки титул се съпровожда от някаква малка годишна рента)³⁸⁴. Явно е, че придобиването на титул е равносилно на обществено издигане и естествено това е целта на всеки титлогонец.

Както назначаването на длъжности, така и раздаването на титли (ἀξίαι διὰ βραβείου = удостоения за награда - б. пр.) се извършва на пищно тържество в присъствието на императорския двор. Съпровожда се с връчване на отличителни знаци (insignia) - специална одежда, почест или друг знак, от самия император³⁸⁵. Касае се за показна изява на византийската теория, според която, както споменахме, чиновниците са същевременно и придворни. Всъщност те са царски люде на императорска служба, комбинация, целяща по-ефективно управление на държавата.

Значението на византийското чиновничество не се изчерпва само с административната му дейност. Извън рамките на административните звена то играе значима политическа роля. С езика, който използва - най-напред латински, а сетне гръцки, то поема функциите на фактор за културното развитие и единство на държавата. Когато гръцкият език, който е преди всичко език на Църквата, става език и на администрацията, неговото значение и въздействие върху народите на империята рязко се увеличава и постепенно научаването на гръцкия език с някои изключения става необходимост за повечето поданици на Византия³⁸⁶.

Говорейки един и същ език, жителите на империята възприемат неусетно привички, светогледни норми и житейски порядки, отличаващи се със забележително единство. Повлияни от великата леярна на идеи и възгледи - Константинопол, те шестват в своята битност променени, белязани от един и същ печат, враснали в единството на империята. Огромното достижение на императорската администрация е, че тя спомага, най-вече чрез гръкоцентризма, който носи, за трансформация на разнородните елементи в забележителната културна цялост на Византия³⁸⁷.

 

ЕПИЛОГ

 

На предшестващите страници се опитахме да изложим основните ресори на държавната структура и принципите на политическото мислене на византийците.

Видяхме какви са представите им за империята и за императора, кои са и как действат факторите на византийския обществен прогрес, какви са отношенията между императора и народа и зависимостите на императорската власт от другите съществени фактори в обществения и в частния живот на Византийската империя.
Както проличава, тази, да я наречем, византийска "конституция" съдържа много несъвършенства и съдържанието ѝ не винаги е рационалистично. При все това, както забелязва сър Стивън Рънсиман, тя притежава едно решаващо, изключително важно предимство - може да функционира. И тя наистина, въпреки всички свои недостатъци, действа в продължение на повече от хиляда години³⁸⁸.

 

³⁰¹Baynés, N. Empire, p. 114.
³⁰²Пак там, 114-115.
³⁰³PG, 136. 1001.
³⁰⁴Пак там.
³⁰⁵Schiller, И. Geschichte. Bd. II, p. 44; Stein, Е Geschichte. Bd. I, p. 1, 117.
³⁰⁶Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. Τ. Ι, σ. 610.
³⁰⁷Вж. пo-гoре c. 47 сл.
³⁰⁸Bréhier, L. Institutions, p. 92; Guillou, A. Civilisation, p.109
³⁰⁹Cpв. Baynes, N. Empire, p. 119.
³¹⁰За магистъра на официите, неговата служба и компетентност вж. Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ. 613 κε. със съответната библиография. Срв. Καραγιαννοπουλος, I. Βυζαντινό κράτος. T. I, σ. 42 κε.
³¹¹Срв. Guillou, А. Civilisation, p. 117.
³¹²Вж. по-подробно y Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. Τ. I , σ. 654 κε .
³¹³За войската вж. по-подробно пак там, с. 621 сл.
³¹⁴За епарха вж. пак там, с. 612 сл.
³¹⁵Провинция Илирик съвпада с балканската част на империята.
³¹⁶За периферното управление вж. по-обстойно у Καραγιαννοπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ, 610 κε.
³¹⁷Вж. Καραγιαννοπουλος, I. Βυζαντινό κράτος, σ. 48 κε.; Diehl, Ch. Histoire, p. 497.
³¹⁸За периферното управление в средновизантийската епоха вж. Καραγιαννοπουλος, I. Βυζαντινό κράτος, σ. 45 κε.
³¹⁹Bréhier, L. Institutions, p. 118 sq.
^319аПак там, c. 191.
³²⁰Срв. пак там, с. 144 сл.
³²¹Срв. Bethmann-Hollweg, Μ. A. Ciνilprozеss.
Bd. III, p. 31, 88.
³²²Καραγιαννοπουλος, I. Βυζαντινό κράτος, Τ. I , σ. 104.
³²³Вж. съответно y Cuq, Ε. Le conseil des empereurs d'Auguste à Dioclétien. Paris, 1894
³²⁴Вж. например CJ, 3. 24. 3, 1-a. 485/486;. Καραγιαννοπουλος, I., Ιστορία T. I, σ. 647.
^324aKaser, M. Zivilprozessrecht, p. 432.
³²⁵Срв. Bethmann-Hollweg, M. A. Civilprozess.
Bd. III, p. 92 sq.; Kaser, M. Zivilprozessrecht, p. 432 sq., 511; Καραγιαννοπουλος, I., Ιστορία. Τ. I, 648-649.
³²⁶Not. Dign., Or. XII. 4-5; Claudianus Paneg. Fl. Manlio Consuli, p. 34 sq.;. Καραγιαννοπουλος, Ιστορία. T. I, σ. 650.
³²⁷Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνi1prozess. Bd. III, p. 59 sq., 66 sq.; Kaser, M. Ζiνi1ргοzessrecht, p. 429 sq.;, Καραγιαννοπουλος, I., Ιστορία. T. I, σ. 650.
³²⁸Not. Const. (= Not. Dign., p. 227 sq.) II. 21-26, III., 19-22; Κλητορ. Φιλοθ., 113. 31, 179. 13, 181. 26. Cpв. Zacharia v. Langenthal, Κ. Ε. Geschichte, p. 373. J. Β. Bury. System, p. 71, ги свързва c "начелниците на квартали" - "γειτονιαρχες”.
³²⁹Според M. Kaser. Ζiνilprozessrecht, p. 431, n. 73, m. нар. ερευνάς (quaesitor) е бил приемник на римския praetor plebis.
³³⁰Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνilprozess. Bd. III, p. 42 sq.; Κaser, M. Zivilprozessrecht, p. 439.
³³¹Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνilprozеss. Bd. III, p. 103 sq.; Kaser, M. Zivilprozessrecht, p. 436 sq.; Καραγιαννοπουλος, I. Ισιορία. T. I, σ. 650.
³³²Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνi1prοzess. Bd. III, p. III sq. Cpв. Kaser, M. Ζiνilprozеssrecht, p . 438 ; Καραγιαννοπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ. 651 .
³³³Ιω. Λυδός. Demag. III. 8 (94. 4 sq.); Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνi1 prοzеss. Bd. Ill, p. 116 sq.; Kaser, M. Ζiνi1prοzessrecht, p. 439; Καραγιαννοπουλος, I . Iστoριa. T. 1, σ. 651.
³³⁴Вж. Καραγιαννοπουλος, I. Βυζαντινό κράτος, σ. 106.
³³⁵Пак там, c. 105.
³³⁶Пак там, с. 106.
³³⁷Пак там.
³³⁸Пак там.
³³⁹Георги Пахимер, III. 16-17 (259 сл.); Petit, L. La reforme judiciaire d'Andronic Paléologue. Ε. Ο., 9, 1906.
³⁴⁰Stein, Ε. Untersuchungen, p. 42; Bréhier, L. Insti tutions, ρ. 238.
³⁴¹Bréhier, L. Institutions, p, 238
³⁴²Пaк там.
³⁴³Ostrogorsky, G. Juges généraux. T. I, 317-325; Bréhier, L. Institutions, p. 239; Lemerle, F. Juge général, 413-415; Lemerle, P. Recherches Τ. I, p. 376 sq.
³⁴⁴Καραγιοννόηουλος, I. Βυζαντινό κράτος, σ. 107
³⁴⁵Ще спомена тук само процесите и низвергването на "всеобщи съдии" през 1336 или 1337 т. поради опитите им да се възползват по недопустими начини от сана и службата си - Lemerle, P. Documents, p. 30 sq.
³⁴⁶Вж. Простагма от 1329 (?) на Андроник III UGR, I. 581 sq.); Schilbach, Е. Hypotyposis, p. 54 sq. c пo-стара библиография.
³⁴⁷За audientia episkopalis вж. Selb, W. Audientia, p. 161 sq.; Ziegler, K. H. Schiedsgericht, p. 167 sq.; WaIdstein, W. Audientia, p. 533 sq.; Pieler, P. Е. Gerichtsbarkeit, p. 471 sq.; Pieler, P. Е. Entstehung, p. 709 sq.
³⁴⁸Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνilprozеss. Bd. III, p. 113 sq.; Kaser, M. Ζiνilprozеssrecht, p. 441.
³⁴⁹Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνilprοzess. Bd. III, p. 113 sq.; Kaser, M. Zivilprozessrecht, p. 441; Καραγιαννοπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ. 653.
³⁵⁰Καραγιαννοπουλος, I. Βυζαντινό κράτος, σ. 107.
³⁵¹NJ, 86 c. 1, 2, 4 - а.539; ΝJ, 123 c. 21 - а.546; Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνilprozеs s. Bd. III, p. 115 sq.; Καser, M . Zivilprozessrecht, p. 527 sq .
³⁵²Bréhier, L. Institutions, p. 153
³⁵³Пак там, c. 154.
³⁵⁴Пак там, c. 153.
³⁵⁵Cpв. Ensslin, W. Kaiser, p. 350.
³⁵⁶Bréhier, L. Institutions, p. 154
³⁵⁷Νικηφόρος πατριάρχης. Ιστορία σύντομος, 37. 16 κε.
³⁵⁸Πак там, 50. 19.
³⁵⁹Βrehier, L. Institutiοns,  p. 155
³⁶⁰Ensslin, W. Kaiser, p. 350; Stein, Ε. - Byz. Zeitschr., 30, 1930, p. 177; Bréhier, L. Institutions, p. 154; Guillои, A. Civilisation, p. 111.
³⁶¹De caer., 325. 20 sq.
³⁶²Bréhier, L. Institutions, p. 151; Guillou, A . Civilisation, p. 115.
³⁶³Bréhier, L. Institutions, p. 158
³⁶⁴Пак там, c. 159; Guillou, A. Civilisation, p. 110; Svoronos, N. Serment, p. 106 sq.
³⁶⁵Svoronos, N. Serment, p. 136 sq.; Guillou, A. Civilisation, p. 109.
³⁶⁶Ensslin, W. Kaiser, p. 350
³⁶⁷Пак там; Baynes, N. H. Empire, p. 118.
³⁶⁸Guillou, A. Civilisation, p. 131.
³⁶⁹Πaк там.
³⁷⁰Baynes, N. H. Empire, p. 119; Guillou, A. Civilisation, р . 130.
³⁷¹Ensslin, W. Kaiser, p. 350; Baynes, N. H. Empire, з. 118.
³⁷²Cognasso, F. Partiti, p. 260, 267; Brèhier, L.Institutions, p. 155; Ensslin, W. Kaiser, p. 359,
³⁷³Guillou, A. Civilisation, p. 111.
³⁷⁴Bréhier, L. Institutions, p. 155.
³⁷⁵Паκ там, c. 165.
³⁷⁶Ensslin, W. Kaiser, p. 347.
³⁷⁷Karayannopulos, J. Finanzwesen, p. 13 sq. – за ранновизантийския период.
³⁷⁸Brèhier, L. Institutions, p. 163 sq.
³⁷⁹Пак там, c. 165.
³⁸⁰Cpв. Guillou, A. Civilisation, p. 108 sq.
³⁸¹Cpв. Ensslin, W. Διακυβέρνηση, p. 635.
³⁸²Oikonomidès, N. Listes, p. 143.
³⁸³N. Svoronos. Cadastre, c погрешно, по мое мнение, тълкувание на явлението.
³⁸⁴De admin., 244. 239 sq .
³⁸⁵De caer, 217. 20 sq.
³⁸⁶Diehl, Ch. Monde, p. 503.
³⁸⁷Diehl, Ch. Monde, p. 504; Ensslin, W. Kaiser, p. 360.
³⁸⁸Runciman, S. Civilization, p. 65. Срв. Ensslin, W. Kaiser, p. 344: "Die Tatsache, dass diese Institution (= византийската държава c нейната структура) als solche niemals in Frage gestellt war, abgesehen von utopischen Experimenten in den letzten Verfallszeit, ist ein Beweis, dass diese Autokratie in iher eigenen spezifischen Natur in geradezu wunderbarer Weise den Zeitumständen angepasst war." Срв. също Baynes, N. H. Empire, p. 120: "(The bureaucracy of East Rome) ... rendered possible the existence of that social life based upon the rule of law which distinguished the Empire from the lands which lay beyond its frontiers."