Византия

Управление на цивилните императори

Посещения: 10551

 

Петър Мутафчиев

Из "Лекции по история на Византия"

 

Константин VIII (1025-1028)

 

Constantine VIII AV Histamenon 1470566Тъй като Василий II умрял без да остави преки наследници, престолът се паднал на неговия брат Константин. През цялото царуване на Василий II Константин бил съимператор и съуправител. Предаден обаче на лек живот и интересуващ се само от удоволствия, Константин през живота на брат си не бе проявил никакъв интерес към управлението. Вече самостоен император, той не почувствал отговорностите на положението си. Хранейки пълно отвращение към войната и военния живот, той се отнасял към тях с явно недоверие и дори със зложелателство. Той знаел какво значение бе добила тя в царуването на Василий и имал всичкото основание да се бои от влиянието на нейните началници. Затова голяма част от важните военни постове поверил на хора от своя антураж, най-често евнуси, които от война и военно изкуство нямали никаква представа. Със същата дребнава подозрителност се отнесъл и към лицата, които стояли начело на гражданското управление, замествайки ги също с некадърници. Заради нуждите на дългите си изтощителни войни Василий II бе довел данъчните сили на своите поданици до крайно напрежение. При Константин данъците се събирали със същата строгост, но колосалните суми, които постъпвали от тях, се пилеели за празни удоволствия.


 

При Василий II Византия бе достигнала до най-високата точка на своето могъщество. След неговата смърт упадъкът ѝ набира необичайна скорост. Причината е двойствена. На първо място силите на византийското общество бяха доведени до предела на крайното си напрежение и неминуемо след него трябваше да настъпи период на реакция, която щеше да докара пълно вътрешно безсилие. Уморената Византия чувстваше дълбока нужда от покой.

От друга страна, като владетелка на толкова пространни земи, Византия искаше да използва в мир техните богатства. Войнственото увлечение през епохата на Василий се заменяше от желанието да се изпитат радостите и удоволствията на мирния живот. По такъв начин във византийското правителство все повече вземаха връх тежненията, противни на всякаква войнствена политика. При императорите, които наследиха Василий и които бяха креатури на дворцови партии, това отвращение от войната доведе постепенно до пълен упадък на армията, която дори изпадна в немилост. Засилването на бюрокрацията в гражданското управление даде възможност на всевъзможни парвенюта и интриганти да се настанят на най-важните постове и да използват властта с престъпно користни цели. Мерките, които в името на държавната сигурност и сила бяха приели войнишките императори, почвайки от Роман Лакапин и свършвайки с Василий II, мерки, които имаха за цел поддържането на социалното равновесие чрез ограничение на политическата разюзданост и хищническите инстинкти на висшите съсловия и покровителстването на средните и ниски обществени класи бяха напълно изоставени, а някои и формално отменени. Като следствие класовите противоречия почнаха да се изострят, а заедно с това съсипването на широката маса от средни имотни съсловия лишаваше държавата от нейната единствена здрава опора. Започналият с нарастваща сила ръст на едрото земевладение засилваше от друга страна в същата степен политическото влияние на властелините. Заедно с него централното правителство все повече изгубваше свободата на действие. Военната сила, на която то можеше да се опре, бе също тъй разнебитена, тъй като за запазване съсловието на войниците вече никой не се грижеше. Постепенно бе се създала цяла армия от парвенюта, хора от най-ниско обществено положение, издигнати чрез интригата, порока или подкупа до най-високите служби в управлението. Лишени от всякакво чувство за отговорност и дълг, без морал и добродетели, тия хора използваха слабостите на владетелите, за да ги държат постоянно под влиянието си или устройваха преврати срещу тях, когато те не бяха склонни да гледат през пръсти на техните злоупотреби. Във всички случаи те не мислеха за държавата и използваха властта и високото си положение, за да грабят безнаказано.

Наследството обаче, оставено от Василий II и неговите големи предшественици през X в., бе твърде голямо, за да бъде скоро изхарчено. И трябваше да се минат цели 50 години от смъртта на последния велик представител на Македонската династия, за да се види Византия изправена пред гибелта, от която тя никога вече не успя окончателно да отбегне.

През този период империята външно бе запазила величието, до което бяха я издигнали Фока, Цимисхи и Василий II. Неизчерпаеми богатства се стичаха в нея от всички страни. Добрият вкус, изкуството и литературните занятия бяха отново спечелили висока почит във византийското общество. Школуваните в толкова войни византийски армии още се стремяха да поддържат завоюваното си реноме на непобедимост, но цялото това величие, което бе възвърнало на Византия положението ѝ на световна сила, вече вътрешно бе проядено. И трябваше да се яви първото сериозно изпитание, за да изчезне то и могъщата империя с трепет да почувства дните си преброени.

Всички тия особености във вътрешното положение на империята през втората и трета половина на XI в. избиха във върховете на държавния ѝ живот. През 55-годишния период, от 1025 до 1081 г., на престола се изредиха 12 императори. Почти всички бяха сенки на трона, играчка в ръцете на всевъзможни евнуси, куртизанки и интриганти. Повечето от тях пилееха лудо държавните средства и ускоряваха с това момента, в който държавата не щеше да има с какво да посрещне най-насъщните си нужди. Най-добрите сред тях, виждайки се безсилни да се борят с развалата и с факторите на разрушението, се оттегляха от трона, други ставаха жертва на омразата или завистта, която извикваха у тълпите егоистите и интригантите. Дворцовите преврати сваляха едни некадърници от престола, за да дадат короната на други.

Да разглеждаме подробно отделните царувания през тоя период е излишно и безсмислено. Достатъчно е да се минат в хронологичен ред, като се изтъкнат най-характерните особености във всяко едно от тях.

Константин VIII не оставил мъжки наследници. Той имал три дъщери. Най-старата от тях била калугерка, втората, Теодора, не искала да се омъжва. Най-младата, Зоя, макар и 48-годишна девица, все още считала, че тепърва ѝ предстои щастието на съпружеския живот. Преди смъртта си Константин препоръчал да я омъжат за сенатора Роман Аргир, който бил 60-годишен и при това женен. За да се изпълни императорската воля, Роман бил разведен. В замяна на тая малка жертва той, като мъж на порфирородната Зоя, бил провъзгласен за император.


 

Роман III Аргир (1028-1034)

 

1024px Emperor Romanos III encamps at AzazionЦаруването на този император траело само 6 години. Благодушен, кротък, но крайно боязлив, Роман искал да бъде добре с всички съсловия на империята. На първо място за него било важно да спечели симпатиите на земевладелците и затова той предал на забрава всичките издадени срещу тях закони на императорите от X в. Той отменил освен това и възстановения от Василий II алиленгий. За да спечели благоволението на черквата пък, почнал преследвания срещу павликяните и монофизитите в Сирия и с това повторил грешката, извършена едно време от Василий I. Сектантите на тълпи търсели спасение в земите, намиращи се под мюсюлманска власт.

Въпреки тая политика на добродушие, некадърният император не могъл да се радва на особено уважение между хората, за които авторитетът на властта е в нейната сила. Затова късото му управление е изпълнено със заговори. Към 1031 г. бил разкрит заговорът, чието главно действащо лице бил Прусиян*, синът на Иван Владислав, който в 1018 г. бе доведен в Цариград и скоро достигнал ранга патриций и началник на темата на вукелариите. Прусиян бил наказан с ослепяване и изпратен на заточение в един манастир. Майка му, бившата българска царица, жена за Иван Владислав, която била придворна дама, била изгонена от Цариград. Говорело се, че в заговора била замесена и Теодора, обаче улики против нея не могли да се намерят и тя била оправдана.

Едва с тая афера било приключено, когато се разкрил нов заговор, тоя път начело с Константин Диоген. Диоген бил един от видните пълководци на Василий II, същият, който бе убил защитника на Сирмий българския войвода Сермон. До това време бил стратег на Солунската тема. Виновността на Диоген била доказана и той бил осъден също на ослепяване, но преди да се приведе в изпълнение присъдата, той се самоубил. Добродетелната Теодора, чието участие в заговора се доказва, била затворена в един от цариградските манастири.

Външното положение на империята останало непроменено. На изток в непрекъсната война с арабите византийците търпели поражения, които нямали голямо значение за границите им в Сирия. Положението било окончателно поправено, когато там в 1032 г. бил изпратен за военачалник Георги Маниак, който в късо време след това успял да си създаде славата на един от най-добрите византийски пълководци през тая епоха.

След четири годишно управление старият Роман Аргир се разболял и боледувал в продължение на две години. В Цариград се пръснала мълвата, че причина за болестта била отровата, която му дала неговата съпруга. Работата се състои в това, че вече 52-годишната Зоя пламнала от страст към младия брат на монаха Йоан, някога обикновен прислужник на Роман Аргир, а по това време заемащ видната длъжност орфонотроф - началник на благотворителните учреждения в империята. Макар страдащ от епилепсия, новият любимец на императрицата бил момък с необикновена красота и изглежда, че това решило участта на немощния Роман Аргир. Веднага след смъртта му императрицата свикала сената и му представила като император своя нов избраник.

 

*Пресиан /бел. адм./


 

Михаил IV Пафлагон (1034-1041)

 

640px 67 manasses chronicleМладият император се оказал необикновено смислен човек, проникнат от истинското желание да бъде полезен на държавата, но неговата пълна неопитност в управлението и изобщо в държавните работи го правели съвсем безпомощен. По такъв начин ръководството на държавата минало изцяло в ръцете на тоя, който бе го издигнал, Йоан Орфанотроф. Евнухът станал пръв министър на държавата и разпоредител във всичко. От това, което знаем за него, се вижда, че въпреки низкия си произход, бил гениален човек. Нищо не убягвало от неговия поглед и той винаги навреме знаел да обезвреди всички фактори и обстоятелства, които могли да противоречат на колосалната му амбиция. Йоан всичко сам нареждал и във всички части на управлението се чувствало неговото влияние. Една слабост имал суровият и непреклонен евнух - роднинското му чувство, което го накарало да издигне всички членове на своето семейство до най-високите държавни постове. Появяването на тези парвенюта не могло да не предизвика остра реакция сред византийската аристокрация. Тя се счела за обидена и недоволството й се изразявало в непрекъснати антидинастични заговори, с които било изпълнено управлението на Михаил IV. Прозорливият Йоан обаче успявал винаги навреме да открие готвените комплоти и виновниците не могли да очакват пощада.

Самата Зоя също се почувствала пленница на всемогъщия евнух. Михаил IV страдал от епилепсия, чийто пристъпи ставали все по-силни. Във Византия тази болест се считала за предизвикана от зли духове, загнездени в страдащия, и византийското общество в случая било убедено, че новият император изкупва престъплението, което го довело до престола. В самия император се явили угризения. Изпаднал под влиянието на монаси, които му внушавали, че трябва да се обрече на покаяние. В такова настроение Михаил IV съвсем се отделил от Зоя. Последната, за втори път изоставена, се почувствала, независимо от обидата за женската й гордост, вече отстранена от радостите и удоволствията, които властта носи. Тя се постарала да прибере в двора евнусите, които бяха играли някаква роля при царуването на баща й, възнамерявайки чрез тях да вземе в ръцете си управлението. Хитрият Йоан обаче отстранил опасните за себе си личности от двора и оградил императрицата със свои хора, които му донасяли за всички нейни помисли. Без знанието на всемогъщия министър тя не могла да предприеме нищо. Опитът, който направила да премахне Йоан чрез отрова бил разкрит, което още повече влошило положението й в двореца.

За да бъде по-сигурен, Йоан си създал цяла армия от кариеристи, които дължали нему своето положение като чиновници и били заинтересувани в запазването на Михаил IV. Те държали в ръцете си не само гражданското управление, но и войската.

Михаил IV обаче нямал наследници. За Йоан това създавало силно безпокойство. Той заставил Зоя да осинови братовия му син, също Михаил. Бащата на последния, някога прост майстор по постройката на кораби, бил издигнат до длъжността адмирал на флотата. Михаил, като престолонаследник, получил титлата кесар. Недоволните византийски аристократи, които виждали, че по този начин династията на парвенютата се закрепва, нямали друго оръжие да реагират срещу нея, освен присмеха. Новият престолонаследник получил прозвището "калафат" - човек, който боядисва и засмолява кораби.

Във военно отношение царуването на Михаил IV не бе безславно. Занемареният войнишки институт бе почнал бърже да се разпада и империята вече не можеше да разчита на едновремешните си стегнати и дисциплинирани армии, но тя все още бе богата и имаше възможност да замести своите стратиоти с чужди наемници. На първо място между тях бяха си създали особено име по храброст, дисциплина и морал прочутите варяги (βαράγγοι), както византийците тогава ги наричаха. Това бяха скандинавски нормани, които чрез своите руски сънародници бяха се запознали с Византия и охотно й предлагаха служба срещу добрата заплата. Най-знаменитият сред тях по това време бе норвежкият принц Харалд Хордрат, който в царуването на Михаил V, начело на своята дружина, бе станал страшилище за арабите. Достоен негов другар по оръжие бе византийският пълководец Георги Маниак. След като византийската флота с редица блестящи победи бе унищожила морското разбойничество, което арабите вършеха по малоазийския бряг на Средиземно море, бил предприет удар и срещу Сицилия. Благодарение храбростта на варяжкия корпус на Хардрат и на пълководските способности на Георги Маниак, в 1038 г. бил превзет гр. Месина.

Финансовата политика на Йоан предизвикала недоволство сред народните маси, не само поради тежките данъци, но и поради злоупотребленията на финансовите чиновници. Недоволството било особено силно в българските земи. Василий II, за да намали съпротивата на българите, бе запазил вида и величината на данъците, които те плащали при Самуил. Данъците се събирали в натура, една мярка, която отговаряла на особеностите на неразвитото стопанство. Правителството на Михаил IV превърнало същите данъци в парични. Независимо от тяхното увеличение и от злоупотребленията при събирането им, въвеждането на парите като средство на данъчно плащане се почувствало особено тежко от българите. Недоволството пламнало във въстание, когато през 1040 г. в Белград и Ниш се появил синът на Гаврил Роман, Петър Делян. В скоро време въстанието обхванало цяла Македония и Албания. Че стихийността на движението се дължала на суровата данъчна политика на правителството и на злоупотребленията на натоварените със събирането на данъците длъжностни лица, се вижда от обстоятелството, дето то имало няколко независими едно от друго огнища. В Драч напр. гражданите, изведени от търпение поради алчността на стратега, го убили и провъзгласили за цар един местен първенец - Тихомир. В Епир бил убит от населението тамошният събирач на данъци Йоан Куцомит. Дори гражданите на Атина, гърци, се разбунтували поради притесненията, на които били подлагани от данъчните чиновници.

Михаил IV, който се намирал в Солун, спешно напуснал града поради разширението на въстанието до самите стени на града. Както се знае, щастливият за Византия обрат в положението се дължеше на измяната на Алусиан. Варягите, които били най-надеждният отряд в армията, оперираща срещу въстанието, довършили изтреблението на сетните негови сили. Тогава била разрушена и черквата "Св.Ахил", построена от Самуил на един от островите на Преспанското езеро.

Михаил IV не преживял много след потушаването на въстанието. През декември 1041 г. той вече не бил между живите. Зоя, която се считала като порфирородна принцеса, разполагаща с правото да разпорежда с трона, издигнала на него кесаря Михаил, който бе получил прозвището „калафат“.


 

Михаил V Калафат (1041-1042)

 

Помнейки униженията, на които била изложена при Михаил IV, Зоя поискала предварително от своя осиновен син тържествена клетва, че като император няма да предприема нищо без нейно съгласие, че ще изпълнява нейните заповеди и ще се отнася с нея като със своя господарка.

Известията, които имаме за тая личност обаче, изтъкват като най-отличителна черта двуличието и вероломството. Михаил V имал едничката цел - да затвърди своята династия и осигури нейното бъдеще. Той знаел, че управлението на неговия предшественик бе станало омразно поради системата, чийто представител бе Йоан Орфанотроф с неговата клика от безогледни сателити. Той съзнавал, че аристокрацията се отнася неприязнено към династията му, защото виждал как неговите роднини, заемащи видните постове на управлението, бяха я компрометирали. Йоан Орфанотроф, за да задуши недоволството сред аристокрацията, не бе се отказал от никаква суровост: заточенията и арестите на опасните влиятелни членове на тези среди бяха най - обикновено явление през царуването на Михаил Пафлагон. Калафат искал да си спечели име на справедлив монарх и човек, който великодушно прощава на противниците си. Решил веднъж с такива изкуствени средства да печели необходимата за сигурността на трона популярност, той не се подвоумил да жертва и тогова, комуто лично дължеше собственото си положение и който бе виновник за издигането на целия му род - Йоан Орфанотроф. Той постепенно ограничавал влиянието му, докато един ден без всякакви церемонии го отправил на заточение. Останалите си роднини подложил на същата участ.

Разбрал, че не ще му е тъй лесно да се помири с аристокрацията, която със сдържано презрение се отнасяла към него, въпреки направените аванси, Калафат потърсил популярност сред простолюдието. С цената на евтини щедрости или с театрални жестове отчасти постигнал целта си. Цариградската тълпа била очарована и гръмко манифестирала своята привързаност, когато той се явявал на публични места. Калафат не познавал непостоянството на тая тълпа, която бе доказала, че днес е способна да тъпче кумирите, пред които вчера е благоговяла, и помислил, че може напълно да разчита на нейната опора. Затова той се решил на последната дързост, която трябваше да го направи абсолютен господар на положението - премахването на Зоя.

Zoe mosaic Hagia SophiaСпоред вече укрепналата във Византия идея на легитимитета, Зоя се считала законната господарка и извор на властта. Нейното име се произнасяло пред това на Калафат в черковните многолетствия. Императорът не можел да дочака тази оглупяла и безвредна старица да влезе в гроба и решил да я премахне от пътя си, като я отстранил от всяко участие в управлението. Но това не било достатъчно. Той скроил срещу нея обвинение във вълшебство и в покушение на живота му. Една нощ Зоя била качена на кораб, който я отвел на о-в Принкипо, дето насила ѝ нахлузили монашеско облекло.

Когато на другия ден известието за това се пръснало из столицата, въстанието пламнало като отдавна подготвян пожар. Всичката вражда и ненавист, натрупана през годините на пафлагонското управление и системата на Йоан Орфанотроф, се развихрели в неудържима стихия, срещу която Калафат не могъл да устои. Опитът му да организира защитата на двореца бил напразен, той избягал в Студитския манастир, но бил извлечен оттам и ослепен. Неговото жалко царуване траело едва четири месеца и десетина дни.

Още когато тълпата водела борби за превземането на двореца, част от аристокрацията и духовенството решили да измъкнат Теодора от уединението, на което тя бе обречена още от времето на Роман Аргир, и я провъзгласят за императрица. По време на въстанието, за да успокои тълпата, Калафат довел обратно насила замонашената Зоя и ѝ върнал сана. Така на византийския престол се оказали две императрици. Още от времето на Роман Аргир между тях бяха се създали далеч не сестрински отношения. Съвместното им управление било невъзможно. Всяка от тях имала при това своя партия, която държала сляпо едната или другата страна. Явно било, че тъй създаденото положение не могло да трае дълго, още повече, че империята се нуждаела от мъжка ръка, която да поеме съдбините ѝ.

Теодора продължавала да проявява отвращение от съпружеския живот. Нейната вече 62-годишна сестра обаче, въпреки годините си, далеч не се чувствала остаряла, и това решило въпроса за правото на престола в нейна полза. Въпросът бил да ѝ се намери мъж. Погледите се обърнали към видния велможа Константин Даласин, който по времето на Михаил Пафлагон бе затворен, а при Калафат - подстриган за монах. Снели му монашеското расо и го представили на Зоя. Почнала се беседа, в която набелязаният за император трябвало да изложи своите схващания за управлението. Речта на Даласин се сторила на Зоя твърде възвишена, а самият той твърде строг и суров. Това не било по нейния вкус, нито по тоя на евнусите ѝ, и тя го отпратила. Друг един кандидат, Константин Артоклин, произвел на претенциозната бабичка приятно впечатление и по външност, и по темперамент. Но за беда неговата жена била още жива. Тя не се съгласила да го остави да принадлежи на друга и предпочела да го отрови.

Зоя се обърнала тогава към трети кандидат - Константин Мономах, с когото в миналото я свързвали твърде интимни възпоменания. Вече нямало поне законни причини, които да пречат на тоя избор, и след като черквата благословила младоженците (те и двамата били почти връстници), Мономах бил провъзгласен за император през лятото на 1042 г.


 

Константин IX Мономах (1042-1054)

 

Emperor Constantine IXНовият император принадлежал към видно чиновническо семейство. След смъртта на първата му съпруга се оженил за една племенница на Роман Аргир. С възцаряването на последния Мономах добил видно положение при двора, макар и да не му била поверена никаква отговорна длъжност. Втората му жена също умряла, но Мономах не се примирил със съдбата си. Съвременниците му го представят като здрав и извънредно красив човек, а Гфрьорер го характеризира като човек, който бил роден да омайва жените. Той сполучил да привлече върху себе си вниманието на Зоя след нейната женитба с Михаил IV и в двореца започнали да шепнат за интимните отношения на императрицата и вече два пъти овдовелия Дон Жуан. Йоан Орфанотроф, от чието око не могло да се укрие нищо, изпратил Мономах на заточение на о-в Лесбос. Но той и тук не останал сам. Племенницата на жена му Склирена1  тъй се увлякла от своя роднина, че решила да сподели с него тежестите на изпитанието. Тя дори поставила на негово разположение цялото си състояние, тъй като със заточението си Мономах бил лишен от всички имоти и богатства. В обществото на новата си приятелка Мономах не чувствал осезателно несгодите.

След свалянето на Калафат, Зоя си спомнила за своя любимец и понеже тогава се подготвяла женитбата ѝ с Артоклин, благоволението, което оказала на Мономах, се състояло в това да го освободи от изгнанието му и го назначи за стратег - съдия на Елада. Смъртта на Артоклин обаче, довела Мономах до престола.

Теодора, сестрата на Зоя, не била отстранена, а формално разделяла властта със сестра си. В официалните актове на империята те се споменават като равностойни императрици.

Самият Мономах бил образец на човек, който се отнасял с пълно лекомислие и абсолютно безгрижие към живота и своите длъжности като император. Лицата, които го занимавали с държавните работи, старателно избягвал и се ограждал с хора, които знаели да го забавляват. Дори царската тържественост и блясък не обичал, защото и те изисквали усилия. Царското достойнство за него имало цена само доколкото му давало възможност да удовлетворява всичките си прищевки и поставяло на разположението му финансовите средства на империята. Жаждата му за удоволствия била тъй силна и неутолима, че само няколко години след възшествието си изчерпил силата на своя организъм и схванат от подагра не можел да направи ни най-малкото движение.

Наскоро след възцаряването си той успял да издейства от Зоя завръщането на Склирена в Цариград. Тя била настанена в една частна къща в квартала Мангана и за да има възможност да я вижда по-често, Мономах почнал в съседство с нейното жилище да строи манастир, работите над който редовно лично надзиравал. Това обаче постепенно му омръзнало. Той убедил Зоя Склирена да бъде допусната в двореца, дето ѝ отредили едно отделение, съседно с апартаментите на самия Мономах. 64 - годишната Зоя, вече много преживяла, може би не била способна да ревнува своя съпруг. Някои обясняват нейната доброта с хипнотизиращото действие, което също така стареещият Мономах още можел да упражнява над жените. Летописците говорят даже, че отношенията между двете жени останали напълно приятелски. Не тъй снизходително обаче гледало на еротичните склонности на императора цариградското общество. Веднъж, при някакво черковно празненство, от тълпата се чули заплашителни гласове по адрес на Мономах и неговата любимка. Интересното е, че православната черква оставала глуха към съблазните, на които самодържецът давал пример.

Склирена обаче рано напуснала грешния свят. Зоя също така изпреварила своя съпруг в гроба. Широкото сърце на Мономах далеч не се почувствало разбито от тия нещастия и намерило друг обект на привързаност. Това била една аланска или грузинска принцеса, живееща като заложница в Цариград. Мономах бил увлечен от нейната екзотична красота още приживе на Зоя и вече не виждал никакви пречки да се отдаде на своето влечение. При все че бил вече безпомощен и скован от подагра старик, Мономах заповядвал да го носят на носилка при любимката му. До самата му смърт Склирена се ползвала с безгранично влияние над него и с прищевките си прахосвала съкровищата на империята.

Разюзданият, безпътен и ненаситен на удоволствия Мономах докарал финансите на империята в голямо разстройство. Постройката на Манганския манастир струвала много пари. Мономах бил особено щедър и към черквата, която обсипвал с подаръци. Сумите, постъпващи от данъците, не били достатъчни за посрещане на тъй нарасналите разходи и Мономах трябвало да търси нови източници. В негово време били обложени с данъци граничарите2 по източните окрайнини. Според византийското право те се ползвали дотогава с имунитет. Отнети им били и заплатите, които получавали. Всичко това разстроило защитата на тия земи и подготвило катастрофата, която три десетилетия по-късно трябваше да сполети империята.

Във времето на Мономах сред византийското общество се развил широко интересът към науката и занятията, състоящи се повече в изучаване на старите автори и в стремеж за възраждане на класическия чист език. Под влиянието на това течение Мономах основал юридическо училище, дето под ръководството на един номофилакс (професор) се изучавали законите и се подготвяли лица за съдии и разни други магистрати. Интересно било положението на номофилакса. Той бил причислен към ранга на сенаторите и получавал ежегодно на Великата седмица3  рога от 4 литри, копринена дреха и също безплатна храна. Длъжността си изпълнявал пожизнено. Слушателите в това училище, след полагане на изпита, получавали от номофилакса диплома. Създаването на този институт е едничкото смислено дело в царуването на Мономах.

Неговото време е забележително и в черковно отношение. Мономах бе издигнал на патриаршеския престол знаменития Михаил Керуларий, роден аристократ и извънредно властолюбива личност. Държащ извънредно много за достойнството на цариградската черква, Керуларий не искал да признае върховенството на Рим и с това си бе навлякъл папското проклятие. От негово време отношенията между двете черкви бяха напълно прекъснати, за да се не възстановят никога вече. Но Керуларий знаеше да защити положението на представляваната от него черква не само спрямо Рим. Дотогава, въз основа на една вековна традиция, патриархът се считаше за подчинен на императора и бе третиран от последния като свой министър. Керуларий, пръв и единствен, бе направил опита да освободи черквата от държавата, да отдели светската власт от духовната и да подчертае равенството между представителите на едната и другата. Съвременниците му даже съобщават, че той носел червени обуща, които се считали като атрибут на императора. Керуларий, разказват те, с това искал да подчертае, че достойнството на патриарха не е по-ниско от това на императора. В бившия византийски аристократ на трона на Йоан Златоуст бяха се проявили стремежите на папството. Но Византия далеч не бе това, което представляваше по това време католическият Запад и Керуларий заплати за своите претенции със свалянето си от престола и изпращането си на заточение. Конфликтът между черквата и императорската власт обаче се разрази късно след смъртта на Мономах и спада в царуването на Исак Комнин.

Еротичните склонности и лекомислието на Константин Мономах предизвикаха въстанието на Георги Маниак, което само поради една щастлива случайност не струва трона на безгрижния самодържец.

Георги Маниак, пълководецът, който с такъв успех бе почнал действията срещу арабите в Сицилия по времето на Михаил IV, но поради дворцови интриги бе отзован оттам, в късото царуване на Михаил V отново бе възвърнат в Италия. Но плодовете на неговите победи бяха изгубени. И Маниак бил принуден да се бори срещу норманите, които по-рано бе събрал в италианските земи за борба срещу арабите. Маниак имал страшен неприятел в лицето на Роман Склир, братът на Мономаховата фаворитка Склирена. По негово настояване императорът отнел за втори път командването на способния генерал и го извикал в Цариград. Подозиращ, че уволнението му е начало на нови беди, Маниак още през зимата на 1042 г. се провъзгласява за император и през пролетта на 1043 г., начело на малката си, но предана армия, дебаркирал в Драч и по старата Via Egnatia потеглил за Солун. При Острово станала срещата с изпратените срещу него войски под началството на евнуха Стефан Севастофор. Победата вече клоняла в полза на бунтовника и царските войски отстъпвали, когато долетяла изневиделица стрела съборила бездиханен Михаил от коня. Неприятелите го обкръжили и му отсекли главата. Войската му, видяла смъртта на военачалника си, обърнала гръб и се пръснала, а пълководците на убития вожд били хванати, за да украсят незаслужения триумф на победителя, който при влизането си в столицата заповядал да носят набитата на копие глава на тъй печално свършилия претендент.

Въстанието на Маниак не било единственото в царуването на Мономах. Последният бе занемарил твърде много войската и с това бе предизвикал всред стратези и стратиоти силно недоволство. Създала се била една партия, която виждала в бюрократите, оградили императорския трон, нещастие за държавата. Начело на недоволните бил Лъв Торник, стратег на една от източните теми. В двореца, дето имали сведения за новата опасност, били взети бързи мерки. Торник бил отзован в Цариград и, за да го обезвредят, го подстригали за монах. Неговите привърженици обаче устроили бягството му от Цариград и през септември 1047 г. той се явил в Одрин, дето на негова страна се обявили гарнизоните на цяла Тракия. Две седмици по-късно Торник се явил под стените на Цариград. Мономах не можел да му противопостави почти никакви сили. Измежду придворната стража и гражданите едва бил образуван отред от около 1000 души. Излязъл вън от града обаче, той без всякакъв труд бил разбит и за Торник не съществувала никаква пречка по петите на отстъпващите да проникне в столицата. Дали бил спрян от някаква нерешителност или пък, уверен в успеха си, очаквал самите граждани да му предадат столицата, не се знае. Във всеки случай той останал вън от града. Очакванията му били обаче напразни и това решило съдбата му. Срещу могъщите укрепления на столицата той бил безсилен. Войниците му, обезкуражени, почнали да го напущат. Скоро той се видял съвсем изоставен, заловен бил в Българофигон и доведен в Цариград, дето по заповед на Мономах го ослепили.

Царуването на Мономах не било спокойно и във външно отношение. Още веднага след смъртта на Роман Аргир, Сърбия се бе опитала да се освободи от византийско иго. Опитът бе несполучлив и в 1036 г. сръбският княз Стефан Войслав бил отведен като пленник в Цариград. В 1043 г. той сполучил да избяга и появяването му в Зета било сигнал за ново въстание. Византийският стратег на Зета бил прогонен и Стефан Войслав станал господар на приморската област от Скутари до Стагно (Диоклея, Травуния и Хълм)4. Тогава Мономах поставил на разположение на Драчкия стратег Георги Проватес една 60-хилядна армия със заповед да се разправи със сърбите. Византийците навлезли в днешните Черногорски планини, стигнали до равнината на старата Дукля и опустошили тамошните села. Сърбите отстъпили. Помислил задачата си за изпълнена, Проватас потеглил назад по същите планински пътища, които при настъплението си не се погрижил да заеме с достатъчно охрана. Сърбите го нападнали и по-голямата част от византийската армия била унищожена. С тоя успех съществуването на новата сръбска държава било осигурено.

Още по-тежко се бяха стекли събитията за Византия в северната част на полуострова.

След завоюването на България, Дунавската област, между Балкана, Черно море и Дунава, бе организирана в отделна провинция (тема) под названието Паристрион (Подунавие). Нейното устройство бе както и на всички византийски гранични провинции. Част от населението ѝ бе привлечено към военна служба за защита на границата от северните варвари, с които империята вече се намираше в непосредствено съседство. Още от началото на IX в. в заддунавските равнини се бе появил номадският тюркски народ печенези - неукротими хищници, за които войната и грабежът бяха най-обикновеното занятие. Първите техни нападения бяха започнали още през царуването на Константин VIII, а непосредствено след него и при Роман IV Аргир. Тия пристъпи обаче още не можеха да покажат страшните опасности, на които византийската империя щеше в близко бъдеще да бъде изложена.

Към началото на XI в. печенезите, населяващи цяла Югозападна Русия и част от Влашката равнина, се разпадали на 13 племена. Тъкмо тогава върху тях от изток бе почнала да напира масата на куманите, идеща от бреговете на Волга. Начело на печенежките племенни водачи през 40-те години на XI в. стоял хан Тирах. В борбата срещу куманите той загубил уважението на своите съплеменници. Като негов съперник се издигнал друг един печенежки водач - Кеген, който произхождал от много по-незнатен род, но се бил отличил с храбростта си и успешните си действия срещу куманите. Ожесточен срещу него, Тирах изпратил свои хора да го погубят, но Кеген успял да избяга и се укрие из блатата на Долни Днепър. Оттук той сполучил да привлече на страната си две от печенежките племена. Между печенезите почнала междуособна война, но с малките си сили Кеген не бил в състояние да се бори срещу своя могъщ противник. Разбит от него, с двете си племена дълго блуждаел в земите около Днепър и Дунав, не намиращ нийде безопасно убежище. Тогава решил да мине Дунава и предложи услугите си на империята. Това станало през 1048 г.

Дръстърският стратег, комуто Кеген съобщил молбата си да бъде предоставена на водените от него печенези земя за поселение на южния дунавски бряг, известил за това в Цариград и получил оттам нареждането да допусне печенезите на имперска територия. На Кеген и ордата му, която наброявала около 20 хиляди души, била определена за поселение областта нейде из Североизточна България. Печенезите навярно се задължавали да служат като граничари и за тая цел им били предоставени три дунавски крепости. Сам Кеген получил титлата патриций, а печенезите били покръстени.

Устроен тъй, Кеген не забравил враждата си с Тирах. Подтикван за мъст, той почнал да напада печенежките селища, намиращи се под властта на Тирах и да ги опустошава. Тирах чрез посолство се оплакал в Цариград от некоректността на византийското правителство, което не само че дало убежище на заклетия му враг, но позволявало да се отнася тъй с голяма част от печенежкия народ, която уважавала границите на империята. Правителството на Маномах се отнесло с обиден присмех към тези оплаквания. То считало, че раздорите между двамата печенежки главатари обезопасяват дунавските земи от всяка напаст. За да се предотврати обаче евентуална заплаха, то изпратило значителна флота към Дунава. Задачата и била да наблюдава движенията на Тирах и да осуети опитите за минаването на реката.

Зимата на 1048-1049 г. била извънредно студена, реката замръзнала и Тирах с цялата си орда, около 300 хиляди души, нахлул в Дунавска България. Пред тая страшна сган, срещу която Кеген и стратега на Паристрион не могли разбира се да мислят за никаква открита борба, Мономах заповядал да се концентрират наличните военни сили на империята. Стратезите на Одрин и на темата България получили заповед да бързат в помощ на Кеген и Дръстър. Сам Кеген се задоволявал с партизански действия срещу съотечествениците си, стараейки се да им нанесе по тоя начин колкото е възможно повече вреда.

Главният неприятел на печенезите било обаче тяхното хищничество. Намерили в изобилие вино и богато ядене, те с такава стръв се нахвърлили на всичко това, че между тях се явила епидемична дизентерия. Узнали за това, византийците ги нападнали.

Тирах, заедно с другите печенежки водители и оцелялата печенежка сган се предали. Кеген избил или продал в плен тия от печенезите, които при подялбата на плячката, се паднали нему. Останалите били поселени от византийското правителство из областите около София, Ниш и Овче поле, дето българското население през войните с Василий II било значително оредяло. На печенезите били раздадени земи за обработване, като били вписани в съсловието на стратиотите. Тирах с печенежките първенци бил отведен в Цариград, дето Мономах им раздал разни почетни титли, считайки че тъй ще ги примири с положението им на византийски поданици.

За това си лековерие и самоувереност Византия трябвало скъпо да заплати. Още на следната 1050 г., когато селджукският султан Тогрул бег почнал да се готви за поход срещу византийска Мала Азия, Мономах сметнал, че тъкмо сега е случаят да използва новите си войници. Измежду печенезите била образувана 15-хилядна армия, която под техни собствени началници била отправена на изток. Византийското правителство било толкова непредпазливо, че не предало към печенезите никакви туземни войски, които би могли да ги наблюдават, а в случай на нужда, и да ги обуздават.

Минали в Мала Азия, печенезите си спомнили за своя волен живот. И стихийно, без всякаква предварителна нагласа, те решили, вместо да се запътват към далечните и непознати източни земи, да се върнат обратно в познатите им вече дунавски земи, дето ги чакали техните сънародници. На конете си преплували Босфора и поели на запад. Вдигнали заселените около София и Северна Македония колонисти, преминали Балкана и се настанили в местността "Сто хълма" (вероятно околностите на Провадия до към Девненското езеро).

Глупавата политика на Мономах тласнала в редовете на разбунтувалите се печенези и ордата на самия Кеген, който бил вероломно убит. Цялата Дунавска област била всецяло в ръцете на хищниците. Техните отреди вече кръстосвали и Тракия. Мономах изпратил срещу им значителна армия, но при Девня тя била почти унищожена. На следната 1051 г. печенежки тълпи се явили под Одрин, дето се срещнали с една нова византийска армия, командвана от способния военачалник Константин Арианит. Тук византийците претърпели ново поражение, при което самият им военачалник паднал в плен. Печенезите се пръснали из цяла Тракия, чието население, оставящо имоти и покъщнина, трябвало да търси спасение из крепостите. Правителството на Мономах се видяло принудено да усвои тактиката на активната отбрана. На военачалниците от крепостите било заповядано да наблюдават движението на варварите и да не се ангажират в решителни сражения с тях, но да нападат и изтребват бродещите шайки или дребни отреди на хищниците. Унищожението на отделни печенежки групи накарало варварите да бъдат по-внимателни и предпазливи и те постепенно, събирайки пръснатите си сили, се оттеглили зад Балкана.

В такива борби минали годините 1051 и 1052.

През 1053 г. Мономах решил да освободи от печенезите и темата Паристрион. Нова и многочислена армия минала Източния Балкан и се установила на лагер при Преслав. Тук обаче била блокирана от налетелите от всички страни печенези. Заплашени с глад, византийците решили да отстъпят назад, но печенезите, схващайки намеренията им, им отсекли пътя. В кръвопролитен нощен бой почти цялата византийска армия била унищожена и малцина успели да стигнат до Одрин.

Мономах трябвало окончателно да се убеди, че не може да се разправи с пришълците и затова им предложил мир. Варварите се задължавали в продължение на 30 години да не предприемат никакви набези южно от Балкана, но Византия трябвало да се примири с фактическата загуба на Дунавска България. На печенезите бил обещан при това годишен данък, а на техните първенци били раздадени византийски придворни титли. Тъй през управлението на Мономах в Дунавска България се бе настанил един страшен съсед, опасността от когото империята тепърва имаше да изпита.

1024px Map Byzantine Empire 1045 el.svg

Но не по-малка бе напастта, която в Мономаховото царуване се подготвяше на изток. Знаем, че империята дължеше сигурността на малоазийските си покрайнини на отличната организация на своите граничари. Това бяха селяни войници, натоварени с пазенето на границата, а срещу това, освободени от всякакви данъци дори получаваха от централното правителство определени заплати. Заради разпуснатия си живот, Мономах бе пропилял средствата на държавата, нейните редовни приходи вече не достигаха и той бе принуден да търси нови източници. Жертва на неговата разпуснатост стават именно граничарите от източните области - Кавказ, Армения и Месопотамия. Тогавашните автори Михаил Аталиат, Кекавмен, а след тях летописците Скилица и Зонара с проклятие си спомнят за предприетите срещу тези граничари мерки. Там бил изпратен някакъв извънреден императорски комисар, който ги обложил с данъци и освен това прекратил и субсидиите, които им били плащани. Изравнените с останалото данъчно население граничари, естествено вече не могли да носят службата си. Една част от тях се превърнали в обикновени селяни, а други, които били свикнали с военните опасности, минали на страната на селджукските турци, явили се няколко години преди това на византийските граници. Империята се бе лишила от една 50-хилядна постоянна погранична армия, която нямаше с що да бъде заменена. Две десетилетия по - късно страшните последици от това лекомислие на Мономах щяха да станат вече непоправими.

Със смъртта на Мономах на 11.I.1054 г.5  византийският престол отново оставал вакантен. Приближените на императора лица искали да издигнат на него едного от военачалниците - стратега на България, но привържениците на Теодора, които следели какво се крои около предсмъртния одър на Мономах, избързали, довели Теодора в двореца и я прогласили за императрица.

 

1Собственото ѝ име е Мария.
2Т.нар. акрити.
3Седмицата преди Великден.
4По-точното название е Дукля, Травуня и Хлум.
5На с. 1458 от ръкописа на Петър Мутафчиев е записано, че Константин IX Мономах умира на 11 януари 1054 г. Всъщност императорът умира на 11 януари 1055 г. Когато става разрива между Източната и Западната църква (16.VII.1954 г.) на престола е все още Константин IX, а не Теодора. От тази грешка произлиза и неточното датиране на управлението на Теодора, което се вмества между януари и началото на септември 1056 г.


 

Теодора (1054-1056)

 

Tetarteron Theodora sb1838Късото управление на Теодора не можеше, естествено, да остави никакви дири в живота на империята, нито пък да измени особено много насоките, начертани от нейните предшественици. Макар и вече твърде стара, тя проявила необикновена енергия, когато било нужно да се преследват хората, ползващи се с влияние през царуването на Мономах. Мнозина от тях били изпратени на заточение и имотите им конфискувани. Тъй тя искала да си отмъсти за пренебрежението, в което през последните години на Мономах бе държана. Най-характерната черта в царуването на Теодора е голямата неприязън към представителите на армията и военното съсловие. Враждата между военната и гражданска партии, проявена през царуването на Роман Аргир, сега била в пълна сила. В неприятелското си отношение към военните Теодора се водела на първо място от съзнанието за опасността, която те представяли за трона, поради навика си да създават императори. Срещу тях я настройвали освен това и нейните евнуси и духовници, които с право виждали във военачалниците силни конкуренти. На подозрението, с което Теодора се отнасяла съм способните военачалници, се дължи и обстоятелството, дето тя отнела командването на източните войски от по-къснешния император Исак Комнин и поверила тази длъжност на едно придворно нищожество.

Теодора до края на живота си бе останала вярна на себе си и пълна противоположност на своята сестра, която тъй щедро, дори и на стари години, бе готова да даде ръката и сърцето си на всеки, който би спечелил нейното внимание. Затова сетната представителка на Македонската династия бе решила да остане неомъжена. Това нейно решение бе поддържано и от обществото на евнуси и калугери, всред които тя живеела и които се бояха, че издигането на един мъж на престола би могло да тури край на тяхното влияние.

И когато Теодора била на смъртно легло, те я убедили да провъзгласи за свой приемник немощния и абсолютно бездарен старик Михаил Стратиотик.

 

Михаил Стратиотик (август 1056* - август 1057)

 

Стратиотик, според характеристиката, що му дават съвременниците, неспособен сам да управлява, се нуждаел от хора, които да го управляват. Тъкмо това бил разчетът на групата от велможи и сановници, която го била издигнала на престола. Това били придворни бюрократи и евнуси, които гледали на управлението като на средство да се добиват почести и да се създава състояние. Пренебрежението към армията и към лицата, поставени начело, които с цената на тежки усилия защищавали държавата от многобройните ѝ неприятели на изток и запад, се засилило. Военачалниците били изложени на обидни обноски от страна на правителството.

Стълкновението между двете партии било неизбежно. Малоазийските пълководци, оскърбени от отношението на правителството, образували заговор, начело на който застанал Исак Комнин. Цариградското правителство, макар изненадано от бунта, успяло да събере значителни сили измежду западните провинции и ги изпратило в Азия, дето при Никея бил лагера на въстаниците. Тук те провъзгласили за император Исак Комнин. Сражението между войските, останали верни на императора, и тия на бунтовниците, свършило с пълна победа за последните.

На Стратиотик оставал един изход - да абдикира. Кликата обаче, която бе свързала своята съдба с неговия трон, го убедила да предприеме една последна мярка - да почне преговори с Комнин. На последния било предложено достойнството кесар, осиновяването му от Стратиотик с условие да сложи оръжие. Тайно Стратиотик му обещал да го провъзгласи за съимператор и свой наследник.

Исак приел предложението, но събитията, които в същото време се разиграли в Цариград, отишли в съвсем друго направление. Цариградската тълпа, събрана в черквата "Св. София", провъзгласила Комнин за император. Патриархът Михаил Керуларий, за да спаси Стратиотик от по-нататъшни насилия, които при съществуващото настроение били неизбежни, му дал съвет да абдикира и приеме монашеството.

Изоставен от всички, Стратиотик нямал никакъв друг изход. Няколко дена след това Исак Комнин тържествено влязъл в Цариград, посрещнат с ентусиазъм от цялото население.

 

*Началото на царуването е от първата половина на м. септември 1056 г.


 

Исак I Комнин (1057-1059)

 

Histamenon nomisma Isaac I sb1776На цариградския престол, след смяната на толкова много некадърници, отново в лицето на Исак бе се явил човек, чийто цял живот дотогава бе протекъл в лагерите и битките, и за когото короната носеше не почести и удобства, а само тежки грижи.

Печенезите, които при Константин Мономах бяха сключили 30-годишен мир, не могли дълго време да сдържат грабителските си инстинкти. Тоя път те изглежда били подтиквани към враждебни действия от маджарите. В 1059 г. техните пълчища отново минали Балкана и се разсипали по Тракия. Като истински войник, Исак Комнин счел за свой дълг сам да застане начело на армията си и да потегли срещу хищниците. След като се разправил с бродещите в Северна Тракия печенежки тълпи, императорът стигнал до София. Тук той бил срещнат от маджарски посланици с мирни предложения. Вероятно маджарите се бояли, че Исак ще се насочи срещу тях. Мирът бил сключен, но условията му са неизвестни.

Гарантиран по тоя начин от маджарска страна, Исак решил да се отправи към Дунавска България, за да порази печенезите в областите, които те заемали. Византийците минали навярно през Етрополския проход. Печенезите не могли да окажат на императорските войски никакво съпротивление. Между техните племенни началници избухнали съперничества и вражди.

Резултат от похода на императора било възстановяването на византийската власт в областта между Дунава и Балкана, която отново се явява като погранична провинция с името Паристрион. Печенезите останали в нея като население от войници със свои племенни началници. Тяхното подчинение поради това, както и по-нататък ще видим, не могло да бъде трайно и още много беди щяха да донесат на империята.

Късото управление на Исак Комнин представя особено явление в странната византийска история. Неговото възшествие на престола бе една победа на военната партия над всемогъщата столична бюрокрация. Във Византия се бояли, че новият император ще създаде един чисто военен режим и че гражданството ще бъде изложено на произволите на грубата и сурова военщина.

Но Исак бил твърде умен и с твърде широки замисли човек, за да си позволи подобна едностранчивост. Той ценял високо значението на гражданския елемент в държавата, за да отрече ролята на неговите представители. Той бил проникнат от съзнанието, че в интереса на империята е равновесието между гражданското и военното начало. Стремящ се да издигне значението на армията до положението, което тя имаше в епохата на големите войнишки императори през X в. и да премахне злоупотребленията, които бяха разнебитили нейното устройство, той се считал за не по-малко длъжен да отдели съответното внимание и грижи и на гражданското управление. Тук обаче нямал нужните познания и опитност и затова бил принуден да търси съветите на лица, които бяха се издигнали като видни държавни деятели при предишните режими. Сам твърде малко образован, Исак Комнин ценял извънредно високо образованието и бил особено внимателен към учените. Така се сближил с прочутия Михаил Псел. Псел е една от най-интересните личности във византийската културна история. Човек, който бе постигнал всичката ученост на времето си, той поразява преди всичко със своите всестранни интереси. Поет, историк, философ, юрист и теолог, в едно и също време или едно след друго бил и адвокат, и професор, и държавник, висш магистрат и придворен интригант. В скрития фон на всички сплетни и политически интриги, с които бе богата историята на съвременната му Византия, той оставал винаги действащото лице. Преживял царуването на петима императори, той малко или много бе замесен както в тяхното издигане, тъй и в свалянето им, винаги знаещ да спечели и запази благоволението на тия, които щастието и обстоятелствата бяха направили разпоредители с византийските съдбини. Наситен на придворни интриги, той решава да изпита и радостите на монашеското усамотение. Приел монашество и оттеглил се в един манастир из Витинския Олимп, той не преставал да живее със своите спомени за миналото и живота му на аскет спортист непрекъснато бил смущаван от видения, в които главните фигури били белокожите нимфи от босфорските дворци. Отегчен от обществото на грубите и невежи монаси, които сами се отнасяли с насмешка към изтънчения царедворец и неговия далеч не богоугоден живот, Псел не изтраял дълго време монашеския режим и отново се върнал в Цариград, дето пак потънал във вихъра на светските страсти и политически сплетни. Той бе член на делегацията, която при бунта на Исак Комнин бе изпратена при последния да го уговори да бъде по-скромен в исканията си. Считащ положението на Михаил Стратиотик далеч не загубено, Псел бе си позволил доста дръзки речи. Въпреки това обаче той бе успял да се приспособи към новото състояние на нещата и да спечели безусловното доверие на Исак Комнин. Във византийската историография Псел е известен като автор на съчинение, което е от първостепенна важност за историята на третата четвърт на XI в. В културната история на Византия неговото име стои на едно от първите места.

Както на Запад, тъй и във Византия през средновековието на почит бе философията на Аристотел, основа на тогавашната схоластика. Псел бе първият, който се предаде на изучаването на Аристотел. Занятията с елинските класици под негово влияние заеха широко място във византийското общество. Значението на Византия в делото за възраждането на класическите студии не е достатъчно пълно изяснено, но ако то е несъмнено, то първо място между византийските учени, предшественици на Възраждането, непременно ще бъде отредено за Псел. За жалост, по-голямата част от неговите съчинения още не са издадени и запазените от тях ръкописи лежат в праха на големите европейски библиотеки. Една пълна оценка на Псел също тъй не се е явила в науката. Съчиненията на Безобразов и Rhodins са само първи опит и затова далеч не изчерпват всички въпроси, свързани с времето, делата и многостранното проявление на тази наистина бележита личност.

Исак Комнин виждал много добре, до какво жалко положение бе доведена империята през последните тридесет години от управлението на неспособни венценосци и техните креатури, евнуси или жени. Той съзнавал, че катастрофата е неизбежна, ако не се вземат радикални мерки за изоставяне на поетите методи на управление и за отстранение на различните злоупотребления. Той чувствал в себе си и призванието, и силите за една такава вътрешна реформаторска дейност. Комнин съзнавал от друга страна, че е необходимо бързо и решително да се действа, защото инак може да стане вече късно.

По силата на тъй разбраното положение и верен на своя темперамент, Исак се заел с твърда ръка да изведе държавата от задръстените пътища, в които неговите предшественици бяха я тласнали. Той се отнесъл с всичкото уважение към служителите, които през предшестващите царувания бяха работили честно и добросъвестно за страната. Но тия, които използвали своето положение, за да увеличават богатствата си, които недостойно заемали своите постове, били подложени на сурово преследване. Те не само загубили постовете си, но и натрупаните им чрез злоупотребления имоти били конфискувани. В стремежа си да бъде справедлив, той не оставял без надлежни последици и злоупотребленията на висшите военачалници. Черквите и манастирите, забогатели за сметка на държавата, също трябвало да се видят лишени от незаконно придобитите си владения.

Разбира се, че с тази политика Исак Комнин си създал врагове всред най-влиятелните слоеве на византийското общество - чиновничеството, поземлената аристокрация, черквата. Израз на това недоволство станал патриархът Михаил Керуларий, който поискал да защити черковните интереси и за да бъде последователен, бе застанал на принципа за невмешателството на държавата в черковните дела. Комнин, който най-малко бил човекът, пред когото могла да мине една такава теория, свалил Керуларий от патриаршеския престол и възвел на негово място своя пръв министър Константин Лихуд.

Опозицията срещу енергичния император взела формата на пасивна съпротива, която той чувствал на всяка стъпка и при всяко свое мероприятие. Неговата сурова енергия обаче била достатъчна, за да държи в покорност всички. При все това Исак се почувствал заобиколен от хора, които са готови да му изневерят, и това усещане, действащо угнетително върху него, го държало в постоянно напрегнато състояние, което накрай трябвало да сломи неговите сили. Още когато се намирал на поход срещу печенезите, дошъл слухът, че в Мала Азия избухнало въстание срещу него. Той побързал за столицата си. Известието излязло невярно, но самото му появяване показва каква била атмосферата, в която императорът живеел.

След като, наскоро подир това, той се навдигнал от една тежка болест, патриархът и неговите приближени го окръжили с настоятелната молба да се отрече от престола и да се подстриже за монах. Те успели в настояването си. Исак се отправил в Студитския манастир, дето като монах прекарал последната година от живота си. За свой наследник той определил Константин Дука, стратег на гр. Едеса, Месопотамия. Обстоятелството, че в случая били пренебрегнати най-близките роднини на императора, показва, че отричането на Комнин било резултат от една дълбоко замислена машинация. Нейният майстор, както един от съвременните учени (Скабаланович) се догажда, бил Псел. Последният, като лекар и политически мъдрец, се ползвал с неограничено влияние над прямия и простодушен император. Въпреки това, строгото и честно управление на Исак далеч не било по вкуса на безпринципния Псел, който съвсем не бил безупречен и безкористен служител. Ползващ се с абсолютното доверие на Исак, той го уверил, че е безнадеждно болен и че интересите на държавата изискват да предаде управлението в ръцете на изпитан и способен човек, какъвто бил Константин Дука. С последния Псел се намирал в много близки приятелски отношения и считал, че съдействайки за издигането му, сам си създава блестяща кариера на първи по влияние човек в империята.

В последните моменти след отричането си от престола Исак разбрал отвратителната измама, на която бил жертва, но вече било късно. Псел успял да свърши церемонията с коронацията на Константин Дука. На Исак Комнин не оставало друго, освен, според ехидния израз на самия Псел, да навлече монашеското расо и да потегли от двореца си за манастира, за да умре там от бавна смърт. С него изчезва и сетната надежда за спасението на империята от гибелта, към която стремглаво бе потеглила. Исак Комнин бе забравил, по думите на самия Псел, че Бог бе сътворил света в шест дни и сам искаше в един ден да преобрази всичко. В това се състоеше трагизмът на този човек, който бе се явил в последния час, за да предотврати катастрофата, и затова нямаше времето за постепенни преобразования.


 

Константин X Дука (1059-1067)

 

Заради него и в името на интересите на империята, Исак бе отстранил от престола своя брат Йоан и неговите даровити, но още млади синове. Той вярвал в добрите намерения и държавническите способности на Константин, но жестоко бил измамен. Във времето на Дука окончателно взело връх господството на бюрократите, парвенютата и учените ритори. За да намали значението на старата родова аристокрация, в която все още живеели благородни традиции, той издигнал в сенаторското съсловие много хора, съвсем неподготвени и от най-нисък произход. Тия нови величия, ограничени, безпринципни и алчни, добили изключително влияние в управлението. Това било, както се изразява Гелцер, реакция на гражданското управление против милитаризма, на столичната бюрокрация срещу провинциалното дворянство, на всичко безпринципно срещу личностите и силите, които търсели да намалят злините, от които страдало византийското общество. Всичкото внимание на императора било съсредоточено върху финансите и чиновниците от това ведомство били най-ценените измежду държавните служители. От населението се събирали пари с всички средства и фискалните агенти не се стеснявали да вземат много повече от определеното, отделяйки за себе си излишъците. За войската никой не се грижел. Бюджетът на армията бил съкратен, много от наемническите контингенти били разпуснати. Дошлият до упадък войнишки институт бил съвсем руиниран и в това отношение сподвижниците на Константин се надпреварвали по ревността си. Субсидиите за остатъците от граничарските войски били окончателно прекратени, за поддържане на доброто състояние на крепостите никой не се грижел. Принципът на Константин Дука, макар сам излязъл от военното съсловие, бил, че от неприятелите си империята може много по-лесно да се избави с пари и подкуп, отколкото с оръжие.

Управлението на Константин Дука се счита за един поврат към политиката на византийските императори до времето на Исак Комнин. Лицата и слоевете, които бяха ощетени от мерките на последния, отново получили изгубените си земи, богатства, а също тъй и влиянието, на което по-рано се бяха радвали. Държавата отново се видяла лишена от необходимите материални средства. Именно това била причината, задето Константин считал за най-голяма грижа държавните финанси. Данъците били събирани с най-голяма строгост. Продажбата на длъжностите стигнала до необикновени размери. За данъчни чиновници се назначавали личности, които обещавали да съберат от населението суми, по-големи отколкото обикновено се очаквали. Въпреки всички мерки и репресии обаче, държавните каси били празни и византийското правителство се намирало в постоянна нужда от пари. Съкращенията във войската не помагали. Напротив, чрез неразумната си пестеливост Константин Дука довършил разстройството, започнато от непосредствените приемници на Василий II. И последиците не закъснели да се явят.

След смъртта на селджукския султан Тогрул бег, неговият син Арп Арслан в 1063 г. поел началството на турските сили и веднага нахлул в Армения. Владетелите на Грузия му се покорили и той обсадил принадлежащия на империята град Ани, някогашна столица на арменските Багратиди, тогава една от най-силните византийски крепости в планинска Армения. Константин не разполагал нито с пари, нито с войници, не можел да изпрати никаква помощ и скоро гордата крепост била принудена да се предаде на нападателите. Турците спечелили с това една могъща опора за по-нататъшните си операции към запад. Техните конни отреди без всякакво стеснение опустошавали и плячкосвали ефратските земи. Много арменци, застрашени от дивите азиатци, били принудени да търсят убежище другаде и оттогава датира разширението на арменския народ на югозапад (Киликия).

При тъй настъпилото тежко положение на изток, се присъединили и нещастията, които тъкмо тогава сполитат балканските земи. Техен причинител били узите. Това било едно също тъй тюркско племе, част от движещата се на запад през черноморските степи куманска маса. В 1064 г. узите се явили на Дунава. Тогавашният византийски писател Михаил Аталиат изтъква, че числеността им достигала до 600 хиляди души. Те се движели със семействата си и както всички номади, возели със себе си всичко, което имали. На еднодръвки лодки и кожени мехове преминали реката и събраните набързо слаби военни части, състоящи се предимно от местни българи и печенези, били разбити.

Овладели Дунавска България, минали Балкана и се пръснали из Тракия и Македония, достигайки чак до самата Елада. Никакви войски не срещали по пътя си. Константин Дука, верен на своя принцип, че златото в такива случаи върши много по-добра услуга от желязото, се помъчил с подкупи да склони узките водители да напуснат имперските предели, но оскъдните средства на византийското съкровище не били достатъчни да задоволят алчността на неизброимото число хищници. Правителството, отчаяно, обявило всенароден пост и императорът сам вземал участие в черковните процесии, с които гражданите на столицата считали, че може да се умилостиви разгневеното божество. Разбира се, всичко това било напразно. Най-сетне, станал за присмех на тълпата, Константин решил сам да излезе от столицата, уж с цел да започне сериозна акция срещу варварите. Войниците, които можал да събере, едва достигали до 150 души. Да се мисли, че с тях би било възможно да се предприеме нещо, било смешно и затова той се спрял в една крепост из околностите на Цариград, за да чака развитието на събитията. Съдбата и тоя път се оказала милостива към империята. В скоро време при Константин достигнали куриери, които му съобщили за гибелта на страшната орда. Повторило се същото, което едно време бе станало с ордата на Тирах. Поради неумереността на варварите, сред тях се явила страшна епидемия. Бързото разхищение на запасите от храни, които намерили в тукашните земи, довело глад, който още повече разстроил силите им. Част от узите, вероятно тия, върху чиито началници бе повлияло византийското злато, побързали да оставят молепсаните земи и да се оттеглят зад Дунава. Останалите, изтощени и нравствено угнетени, не били способни за никаква борба и скоро станали жертва на партизанските отреди на българи и печенези.

Византия и тоя път бе спасена.

Пред смъртта си Константин Дука предал управлението на жена си Евдокия, интелигентна и високо образована жена. Като регентка тя трябвало да запази престола за малолетните синове на Константин, коронясани още приживе на баща им.

Една от най-влиятелните личности в двора бил известният ни Михаил Псел възпитател на най-големия от Константиновите синове - Михаил. Самата Евдокия, твърде неопитна и при това твърде привързана към своите деца, на които посвещавала всичките си грижи, предоставила усилията за държавните работи на своите приближени. Това били същите бюрократи, които даваха тон в царуването на Константин X.

Срещу това управление на царедворците бе се създала опозиция още по времето на покойния император. Нейни привърженици били малцината далновидни византийци по онова време и на първо място между тях някои от военачалниците, които бяха преживели късото, но даващо тъй много надежди, царуване на Исак Комнин. Тази патриотична партия сполучила да спечели на страната си дори и патриарха Ксифилин. Тя настоявала върху необходимостта на империята да бъде даден цар, който да въведе ред и да събере силите ѝ срещу враговете. Евдокия осъзнавала справедливостта на това искане, но самата тя се чувствала твърде много обвързана със своите съветници. А последните естествено имали защо да се боят от един енергичен и силен император, който не би ги търпял.

Начело на недоволните застанало едно лице, върху което византийските патриоти възлагали надеждите си - Роман Диоген. Той произхождал от видна аристократична фамилия от Кападокия. Бил син на същия Константин Диоген, който бе станал жертва на заговора срещу Роман Аргир.

Роман Диоген бил отначало стратег на Паристрион, дето се отличил в борбата с печенезите, и след това приведен за такъв на Сердика. Той виждал неспособността на правителството да защити държавата от външните ѝ неприятели и в него съзряла идеята да заеме властта. След смъртта на Константин Дука, той не скривал плановете си от своите сътрудници. Предаден от едного измежду тях обаче, бил отведен в Цариград и осъден на смърт.

В историята на цариградския двор романтичните приключения не бяха рядкост. Императрицата Евдокия присъствала на съда на обвинения в измяна стратег и неговата красива външност ѝ направила силно впечатление. Тя не могла да сдържи съчувствието си към тоя пълен със свежест и сила мъж, който сега трябвало да умре. Под нейно влияние наказанието било заменено с интерниране. Диоген бил настанен в родовите си имения в темата Хорсиан. Но императрицата не могла да забрави този човек. Няколко седмици след това Диоген, който бил вдовец, бил извикан тайно в Цариград. Евдокия бърже се венчала с него и на 1 януари 1068 г. бил провъзгласен за император.


 

Роман IV Диоген (1068-1071)

 

Роман Диоген е една от най-трагичните личности на византийския престол. В тогавашните известия се разказва, че при възшествието си дал тържествено обещание да зачита правата на синовете на Константин X и че ще запази престола за тях. Той се задължавал и писмено, чрез формален договор, че ще управлява съвместно със своите заварени синове, единият от които, Михаил, вече бил близо до пълнолетието, и че нищо нямало да предприема без тяхно съгласие. Това фактически означавало сам да се постави под настойничеството на придворната камарила от честолюбци, интриганти и егоисти, начело на които се намирал Михаил Псел. Враждебността на тази партия от влиятелни царедворци, които чрез връзките си и безбройните си протежета владеели всичките клонове на управлението и разполагали дори с властта над провинциите, тяхната враждебност към новия император била усилена от обстоятелството, дето той бил издигнат покрай тях. Особено бил недоволен Константиновият брат, кесарят Йоан с двамата си синове. Хитрият Псел умеел да крие своето настроение срещу императора, но последният чувствал, че живее в един неприятелски лагер, дето срещу него се води глуха борба и че той трябва да се бои от всички. Противниците му приписвали намерението да отстрани от престола законните наследници. Неговата самонадеяност обяснявали именно с такива планове, а борбата, която той решително бе повел срещу турците, с желанието да блесне с военни подвизи, които би му открили пътищата на самодържавието. Поддръжката, на която се надявал Диоген всред малкия кръжок на патриотите, била твърде незначителна, поради отдалечеността на неговите привържениците от управлението, а отчасти и на войската. Последната обаче сама бе твърде много разстроена в изминалия период, за да бъде опора на разклатения трон.

Сам войник, Диоген и на трона оставал такъв. Той считал, че спасението на империята е в пълното преодоляване на външната опасност, която по това време на изток бе станала особено чувствителна. Турските отреди безнаказано кръстосвали из граничните византийски земи, позволявайки си да нахълтват във вътрешните византийски провинции на Мала Азия. Лишени от заплати, редките кадри от наемници, които правителството още държало в крепостите, сами грабели населението, вместо да го закрилят. За войнишка дисциплина не могло и дума да става.

Диоген си поставил за цел да повдигне дисциплината, но той не разполагал за това с нужното спокойствие и време. Още в 1068 г. бил принуден да предприеме поход срещу мохамеданите, които от Алепо безпокоили граничните земи на Киликия. Походът свършил със сравнителен успех, благодарение на неукротимата енергия и суровите мерки, които императорът взел, за да обуздае разюзданата и необучена сбирщина, каквато била неговата набързо събрана армия. Следната година походът му бил насочен през Кападокия срещу турските шайки, които идели откъм ефратските граници.

Придворната партия не гледала добре на военната дейност на императора. Тя се бояла, че може да се възвърне епохата, когато политическата сила отново ще бъде поета от армията и с това ще се тури край на нейното всемогъщество.

През 1070 г. Диоген останал в столицата си. Причината за това били събитията на Запад.

След смъртта на Георги Маниак повиканите от него за борба със сарацините нормански наемници минали отчасти на византийска служба, като били изпратени в Мала. Азия, а други останали в Южна Италия, дето в 1042 г. създават своя държава, основана на завоеванието. В разстояние на 30 години те бяха успели да отнемат от арабите цяла Сицилия и в края на 60-те бяха решили да се справят и с остатъците от византийското господство в Южна Италия. През 1071 г. в ръцете на техния херцог Роберт Гвискар паднал гр. Бари, последният пункт, който гърците още владееха в Италия. Оттук нататък съдбините на италианските земи бяха окончателно отделени от тия на Византия.

След като разбрал, че не е в състояние с нищо да помогне за запазването на византийската власт в Италия, Диоген почнал да се готви усилено за нов поход на изток, дето опасността станала особено застрашителна. За да отмъсти за пораженията на малочислените си и пръснати отреди, Арп Арслан със значителни сили нахълтал във византийска Мала Азия и взел важната погранична крепост в Армения - Манцикерт. Роман успял да събере срещу него стохилядна армия, която била в едната си част буйни нормански наемници и кумани, а от друга страна, неопитна сбирщина от зле въоръжени селяни. Сред самите военачалници при това имало мнозина неприятели на императора. Още по пътя от столицата за източните граници върху живота му били извършени няколко покушения. Естествено това не сломило самонадеяността на Диоген, но подозрителни симптоми показвали, че в армията му се води агитация, съдбоносна за самия него.

Решителната среща с турците станала при Манцикерт в 1071 г. Битката траела два дена. Първият ден свършил без никакъв решителен резултат. Вторият ден битката продължила с още по-голямо ожесточение и когато Диоген вече разгромявал едното неприятелско крило, Андроник Дука потеглил назад, разпространявайки слуха, че императорът е убит. Това предизвикало паника в цялата армия, която се обръща в безпорядъчно бягство. Дълго време Роман с една шепа верни войници се мъчил да спре бегълците, докато най-сетне, обграден и ранен, паднал в неприятелски плен.

BnF Fr232 fol323 Alp Arslan Romanus"Битката при Манцикерт била смъртният час на великата византийска империя" (Гелцер). Цяла Източна Мала Азия, Армения, Кападокия, земите, които бяха родина на толкова много императори, бяха завинаги загубени и турците се настаниха в самото сърце на големия полуостров. Той бе огнището на византийската мощ. Сега империята се лишаваше от извора на своите сили.

Когато вестта за катастрофата стигнала столицата, партията, която виждаше в Диоген опасност за себе си, могла вече да счита положението за спечелено. Псел, заедно с Йоан Дука, решили да провъзгласят за император Михаил Дука, заедно с Евдокия. Тъкмо в това време обаче пристигнала вест, която била в състояние да ги разтревожи. Арп Арслан се показал много по- великодушен, отколкото в Цариград очаквали. Той пускал Роман под условие да бъдат освободени и пленените от византийците селджуци. Роман потеглил за столицата си, като предварително известил за случката. Неговите противници разбрали, че трябва да се действа с всичката решителност. Йоан Дука, поддържан от Псел, поискал от императрицата да обяви съпруга си за свален от престола и когато тя отказала да стори това, била насила замонашена и изпратена в манастир. След това от нейно име били изпратени укази в провинциите, с които Диоген се обявявал за детрониран, и за император бил прогласен Михаил Дука.


 

Михаил VII Дука Парапинак (1071-1078)

 

Khakhuli icon. DoukasВ историята той е известен и под името Парапинак: в негово време при един общ неурожай за една номизма се купувало не една медимна (крина) жито, а един пинакион = 1/4 медимна.

Диктаторът в държавата бил чичо му, кесарят Йоан. Първата негова задача била да се освободи от Диоген. Последният успял да събере незначителна войска и при известието за детронирането му, се запътил за Цариград. Срещу него бил изпратен Константин Дука, син на Йоан. След няколко несполучливи сблъсквания, Диоген отстъпил на Изток и на следната година заел крепостта Адана на Киликийското крайбрежие. Срещу него действал Андроник Дука, същият, който бе предизвикал с бягството си катастрофата при Манцикерт. Обсаденият в Адана Диоген не можал да се държи дълго време. Той се предал с условие, че се отрича от престола и ще приеме монашеството. Срещу това му била обещана лична безопасност. Оттук той бил изпратен за Цариград, но по пътя пристигнала заповедта да бъде ослепен. След това той бил заведен в един манастир, дето след няколко дена умрял*.

Тъй свършва живота си човекът, който бе поискал да служи предано на държавата, на която бе определен да бъде господар.

Михаил VII бил най-малко човекът, който в трудните времена, настъпили след битката при Манцикерт, бил способен да спре разложението на империята и отстрани опасностите. Ученик на Псел, той, макар и млад, едва 25-годишен, проявявал необикновена за годините си сериозност. Възпитанието му създало от него човек, повече годен за мислител, отколкото за държавен деец. Той предпочитал тихите занятия в кабинета си пред преизпълнените с грижи дела на управителя. Войната и военното изкуство били за него нещо съвсем непознато. Но дори в кабинетната си работа той се оказал един посредствен човек. Съвременниците му разказват, че се опитвал да съчинява ямбове и анапести, пишел истории, но факт е, че нито византийската литература, нито историографията били обогатени от трудовете на философски образования венценосец.

При такъв един владетел цялото управление минало в ръцете на лицата, близки до трона, които по един или друг начин могли да привлекат доверието на императора.

Самият Псел обаче, когото Михаил държал при себе си като наставник и ръководител в своите учени литературни занятия, бил откъснат от възможността непосредствено да участва в направлението на държавните работи. Решителна роля в тях се паднала на кесаря Йоан, брат на Константин Дука и чичо на новия император. Той и неговите двама синове Константин и Андроник, които бяха преките виновници за гибелта на Роман Диоген в началото на Михаиловото царуване били най-влиятелните лица в държавата.

Тяхното влияние обаче скоро било затъмнено от една личност, която се бе издигнала от най-ниските слоеве на обществото. Това бил някакъв евнух на име Никифор, наричан презрително от съвременниците му Никифорица. В управлението на Константин Дука той бил писар в една от безбройните дворцови канцеларии, дето се отличил като хитър интригант, който не пробирал средства да си създаде положение и кариера. По-късно, все при Дука, бил назначен за стратег на Антиохия, а след това на Елада и Пелопонес. Сега той бил извикан в Цариград от кесаря Йоан и назначен за логотет на дрома, длъжност, която по това време означавала нещо като пръв министър.

Отличавайки се с бистър и бързо схватлив ум, с твърд характер и голяма енергия, Никифорица в скоро време успял да спечели безусловното доверие на Михаил и заедно с това да добие изключително влияние над него. Скоро той сполучил чрез интригите си пред императора да отстрани от двореца и централното правителство всички лица, които по положение и влияние или произход могли да му бъдат съперници. Между тях бил и кесарят Йоан, който под благовиден предлог бил изпратен като началник на войските в Азия.

Всичката си мощ Никифорица проявил само в една област - финансите. Той считал, че първата задача на държавата е да събере по всевъзможен начин пари и съкровища. Неговите финансови мероприятия, стигащи до явни произволи, засегнали всички класи на обществото. От черкви и манастири били отнемани скъпоценностите - златните и сребърни съдове, украшения, той конфискувал имотите на аристокрацията, докато пък населението било измъчвано от суровостите, с които се събирали данъците. Рядко, казва Гелцер, Византия е имала правителство по убого духовно и бедно откъм мисли, както това на Михаил Парапинак. Защитата на държавата била престъпно занемарена и докато войниците оставали без средства и армията, както и флотата, напълно били пренебрегнати, крепостите изоставени с разрушени стени, заплатите на разните сановници и царедворци се изплащали най-редовно и за придворните тържества се пилеели грамадни суми,

След битката при Манцикерт турците нахлуват в централна Мала Азия и в разстояние на няколко месеца стават господари на цяла Кападокия. В техни ръце паднал и прочутият стар град Икониум, който се превръща в столица на селджукските султани. Съдбата на Мала Азия бе с това решена. Византийците още притежаваха много от стратегическите места в Горна Армения, тяхно бе и цялото черноморско крайбрежие, границите им на югоизток обхващаха още крайбрежията на Ефрат, Антиохия и големите пристанища на Средиземно море. При едно правителство с високо съзнание за своите длъжности, при един държавен глава, който, както едно време Ираклий или Лъв Исавър, би събрал с върховно напрежение силите на империята за борба срещу новите завоеватели, положението още би могло да бъде спасено. За такава една задача обаче най-малко е могло да бъде способно правителството на Никифорица с гражданската армия от глупави бюрократи и още по-малко самият император, който, затворен в своя дворец, се занимавал с писане на риторични упражнения, без да помисли даже, че неговата първа длъжност е да вдъхне на своите поданици ентусиазма и решителността, които били нужни в борбата за спасение на държавата.

В изтръгнатите от империята земи турците прокарали реформата, от която самата Византия след мъчителни опити се бе отказала. Иконийският султан обявил за свободни всички земеделци във владенията си и за собственици на земите, които обработвали. Едрото земевладение, което в Мала Азия представяше цяло социално бедствие, бе с един замах унищожено. Тая реформа не само примирила местните християни с новата власт, но ги привързала към нея. Населението в турските земи било освободено от безбройните държавни и господарски повинности и задължено само с поземлен и поголовен данък.

Правителството на Парапинак бе унищожило договора, сключен между турския султан и Роман Диоген. Това бе дало основание на турците да продължат завоеванията си.

С голям труд била събрана срещу тях една малка армия, главният контингент сред която били нормански наемници под началството на един техен първенец - Урсел. За главнокомандващ на операциите бил назначен Исак Комнин. Скоро обаче между него и норманите произлязъл конфликт. Норманските водачи считали, че за своите простъпки могат да бъдат съдени само от своите началници, а не от императорския пълководец. Вироглавите и диви наемници поради това оставят Исак Комнин с византийските войски и се оттеглят. Турците нападат Исак, разбили го и го пленили.

Против Урсел с неговите нормани бил изпратен кесарят Йоан, също разбит и пленен, заедно със сина си Андроник - изменника при Манцикерт. Урсел решил да използва пленника, който вече бе изпаднал в немилост пред цариградския двор. Той го провъзгласил за император. Заплашените от норманите земи в Мала Азия били принудени да признаят узурпатора за свой господар. Йоан, знаещ за недоволството срещу Никифорица в Цариград, влязъл във връзка с някои от жителите на столицата. За да се избави от бунтовниците, които не скланяли на никакви отстъпки, Парапинак подбудил срещу тях турците. С иконийския султан бил сключен мир, чрез който Византия признавала всички завоевания, които турците дотогава направили в Мала Азия. В сражението с тях Урсел и Йоан били пленени. Урсел бил затворен, а Йоан покалугерен.

Едва-що било ликвидирано с движението на изток, по дунавските граници се разраснала нова опасност.

Настанените тук печенези, заедно с част от българското население образували граничарско-войнишко население, чиито привилегии, поради постоянната опасност за дунавските граници, никое от досегашните византийски правителства не бе се опитало да унищожи. Те не бяха избягнали обаче от алчното око на Никифорица, който отнел на дунавските граничари субсидиите, които цариградското правителство им плащало. В дунавските градове се почнало усилено брожение. Забелязало това, правителството изпратило за стратег на Силистра веситарха Нестор, славянин по произход, който се ползвал с доверието на самия Парапинак. Нестор обаче, който заминал за Дръстър със значителна сума пари, скоро се убедил, че не е в състояние да усмири недоволството. Затова решил да се възползва от него. Той влязъл в съгласие с печенежките водители и ги повел срещу Цариград. Пътят им през Тракия бил придружен с грабежи на местното население. Дошъл пред столицата, Нестор с печенезите поискал да им се предаде Никифорица, но влиянието на последния било твърде силно, за да се приеме това искане. При това Никифорица, докато траела блокадата, успял да подкупи част от печенезите и да ги настрои срещу техния водач. Вследствие на това те се върнали назад, а на цариградското правителство не се удало да възстанови властта си в дунавските земи. Печенезите останали пълни господари, непризнаващи никакво върховенство.

Все на същите финансови притеснения се дължеше и второто голямо въстание на българите в Македония. Начело на него застанал скопският болярин Георги Войтех. Събрани в Призрен, болярите прокламирали за български цар Константин Бодин, син на сръбския княз на Зета Михаил, който се явил при тях с 300 сърби и един войвода - Петрила. Скопският дукс Дамян Даласин бил разбит и пленен. От Скопие, вече значително нарасналата въстаническа армия, се разделила на две. Бодин потеглил на север, дето скоро цялата страна от Ниш до Видин и Срем се присъединила към въстаниците. Петрила завладял Охрид и Девол, но пред Костур бил разбит и принуден да отстъпи към Скопие. Бодин, който бързо потеглил назад, срещнал византийците при крепостта Таонион и в сражението бил пленен, отведен в Цариград и оттам в Антиохия.

Недоволството не стихвало. В 1077 г. избухнало въстанието на Никифор Вриений, бивш стратег на Драч. Център на това въстание била Тракия с Одрин. В Траянопол Вриений се прогласил за император и армията му блокирала Цариград. Печенезите се възползвали от това брожение. Някои техни отреди постъпили на служба у Вриений и добили възможността още веднъж да поживеят от плячката на цариградската област. Други пък обсадили самия Вриений в Одрин и за да се освободи от тях, той бил принуден да им плати 20 кантара злато, много скъпи платове и сребърни съдове. Безчинствата на печенезите, наемници на Вриений, от друга страна настроили цариградското население срещу претендента, чиито войски след известно време били принудени да отстъпят към Одрин.

Докато правителството на Парапинак се борело с въстанието на Вриений, на изток избухнало ново, начело с Никифор Вотаниат, стратег на темата Анатоликон. Недоволството в Мала Азия от правителството на Михаил VII било още по-голямо, отколкото в европейските провинции, защото населението тук свръх всичко друго било изложено на опустошенията от страна на турците, от които нямало кой да го защити.

Вотаниат се представил като човек, който бил готов да помогне на тия бедствия и с това спечелил поддръжката на местните жители. За да намали съпротивата в столицата, той се помъчил да си създаде и там привърженици. Особено голямо внимание обърнал на духовенството, което поради репресиите на Никифорица имало голямо основание да бъде недоволно. Най-сетне той се обезопасил и от страна на турците, които бяха виновниците, за да се провали предприятието на Урсел и кесаря Йоан. Един покръстен турчин му служел за посредник в мирните преговори с иконийския султан.

През есента на 1077 г. Вотаниат бил провъзгласен от привържениците си за император и потеглил срещу Цариград. Опитът на Парапинак и тоя път да вдигне турците срещу противника не сполучил. Когато през пролетта на 1078 г. Вотаниат вече стоял с армията си в Хризопол, на азиатския бряг на Босфора, неговите привърженици в Цариград вдигнали бунт. Мекият Парапинак отказал да усмири с придворната си стража бунтовниците и когато въстанието обхванало целия град, той избягал във Влахернския храм, дето бил покалугерен и изпратен в Студитския манастир. Няколко дена по-късно Никифор Вотаниат влязъл в столицата, тържествено приветстван от цялото население, което искало да види в негово лице свой избавител. Никифорица, боейки се от отмъщението на цариградската тълпа, избягал в Ираклия. Тук той бил заловен и подложен на мъки, в следствие на които умрял.

 

*Смъртта настъпила вследствие на инфекцията, получена в резултат на несръчното ослепяване.


 

Никифор III Вотаниат (1078-1081)

 

Nicephorus III and chrysostome BnF Coislin79 fol2vКъсото царуване на тоя вече престарял и неспособен човек е изпълнено с редица бунтове и опити за узурпация. Добил властта със съдействието на духовенството, той се постарал да запази привързаността му с всевъзможни щедрости. Но поддръжката на черквата не била достатъчна опора за разклатения трон на един монарх, който бе заел властта по насилствен начин. Мнозина от византийските военачалници гледали на него като на свой равен, комуто щастливият случай само помогнал да се издигне до трона и считали, че те също тъй могат да подирят своето щастие.

Вотаниат освен това бе наследил все още непотушения бунт на Никифор Вриений. Узнал за преврата в Цариград, Никифор Вриений след несполучливия си поход срещу столицата, отново се приготвил, считайки, че новото правителство не ще намери достатъчно сили, за да му се противопостави. И действително, Вотаниат, невярвайки на щастието си, поискал да се разбере със своя съперник, обещавайки му да го осинови и признае за свой наследник. Вярващият в звездата си Вриений обаче не искал да склони. Тогава срещу него бил изпратен младият Алекси Комнин, най-даровитият от тогавашните византийски пълководци. Вриений бил разбит и пленен, а Вотаниат заповядал да го ослепят.

Едва-що бунтът бил потушен, пламнал друг. Като претендент за престола изстъпил Никифор Василакий, стратег на Драч и заместник на Вриений. Под предлог, че събира армия за борба срещу последния, той образувал значителна войска от българи, албанци, печенежки и нормански наемници и заел Солун. Тук той разкрил предприятието си. Опитът на Вотаниат да го примири не сполучил и Алекси Комнин, не успял след поражението на Вриений да се върне в Цариград, получил заповед да се отправи срещу новия претендент. Василакий, обсаден в Солун, бил предаден от гражданите и собствените си войници. Окован във вериги, бил отправен за Цариград, но по пътя пристигнала заповедта за ослепяването му.

През лятото на 1079 г. се явил и трети претендент. Това бил Константин Дука, брат на сваления Парапинак. Той бил изпратен в Мала Азия, за да действа срещу селджукските турци, но се провъзгласил за император веднага щом слязъл на азиатския бряг при Босфора. Той разчитал на Отреда на безсмъртните, образуван от синовете на столичната аристокрация, останал верен на династията Дука. Надеждите му обаче излезли криви. Вотаниат успял чрез емисарите си да убеди "безсмъртните" да се откажат от предприятието си и те се върнали в Цариград, като предали своя император. Константин бил изпратен в манастир.

Една година след това против Вотаниат се вдигнал извънредно богатият и произхождащ от видно семейство Никифор Мелисин. Въстанието избухнало в Мала Азия и Мелисин разчитал на помощта на турците. Някои сведения гласят дори, че той сключил с тях договор, с който им отстъпвал голяма част от земите в Мала Азия. Със значителна армия, съставена предимно от турци, Никифор успял да подчини много от малоазийските градове, които го признали за император.

Вотаниат заповядал на Алекси Комнин да потегли и срещу този претендент. Комнин отклонил тази чест, под предлог, че Мелисин му бил близък роднина и че един негов неуспех би могъл да бъде изтълкуван неблагоприятно. Войските, изпратени срещу Мелисин, били под началството на едно придворно протеже на Вотаниат, евнухът Йоан. Той обаче бил разбит и турците, съюзници на Мелисин, станали фактически владетели на  почти цяла византийска Мала Азия.

Nicephorus III and officers BnF Coislin79 fol2Между това вътрешната политика на Вотаниат настроила твърде много срещу него и влиятелните кръгове на столичната аристокрация. Той неочаквано издигнал като наследник на престола едни свой племенник, който бил достатъчно непопулярен. А най-доверените му хора били от неизвестен произход, за които се знаело само че са славяни. Наричали се Борил и Герман. Влиянието, с което те се ползвали пред престарелия император, било твърде голямо, за да бъде понесено от хората, които бяха си завоювали високо социално-политическо положение във времето на бившата династия.

Накрай против Вотаниат се вдигнал и сам Алекси Комнин. Той бил племенник на бившия император Исак Комнин, а чрез жена си Ирина - дъщеря на кесаря Йоан, брат на бившия император Константин Дука, бил близък сродник на династията на Дуките.

Благодарение на връзките си, Алекси сполучил да обедини около себе си мнозина от най-видните представители на византийската аристокрация. Неговите способности като военачалник му осигурявали привързаността на войниците. За да затвърди тази привързаност, Алекси не се отказвал и от средствата на най-обикновената демагогия.

В това време, застрашена от въстанието на Мелисин, Византия се изложила на опасност и откъм запад. Още при царуването на Парапинак бил уговорен бракът между неговия син и наследник на престола - Константин и дъщерята на норманския херцог Роберт Гвискар, владетел на Южна Италия и Сицилия.

Норманската принцеса, още малолетна била доведена в Цариград, за да ѝ дадат възпитание, подходящо за една византийска императрица. След преврата, късогледият Вотаниат заповядал да затворят Гвискаровата дъщеря в манастир и с това събудил у необуздания норманин дивата жажда за отмъщение. Норманите се готвели за поход срещу балканските земи. Алекси Комнин получил заповед да събере западните войски и се отправи към Албания, дето се очаквал норманският десант. За сборен пункт бил определен Одрин. През това време Алекси вече уредил последните подробности на заговора и се явил в армията си с всички свои съмишленици. Войниците приели с ентусиазъм поканата за поход срещу Цариград. Вотаниат нямал време да се приготви за отбрана, пък и не разполагал с никакви войски, освен придворната си гвардия, състояща се от варяги и немци. Водителят на последните бил подкупен и Алекси влязъл почти без бой в столицата. С Вотаниат било свършено. Опитът му да потърси поддръжката на Мелисин и турците, които стояли на срещуположния бряг на Босфора, дошъл твърде късно. Нему не оставало друго, освен да се отрече от престола и да наметне монашеското расо.

На 4 април 1081 г. на византийския престол тържествено бил провъзгласен Алекси Комнин.