Византия

Управление на цивилните императори

Посещения: 10550

 

Константин X Дука (1059-1067)

 

Заради него и в името на интересите на империята, Исак бе отстранил от престола своя брат Йоан и неговите даровити, но още млади синове. Той вярвал в добрите намерения и държавническите способности на Константин, но жестоко бил измамен. Във времето на Дука окончателно взело връх господството на бюрократите, парвенютата и учените ритори. За да намали значението на старата родова аристокрация, в която все още живеели благородни традиции, той издигнал в сенаторското съсловие много хора, съвсем неподготвени и от най-нисък произход. Тия нови величия, ограничени, безпринципни и алчни, добили изключително влияние в управлението. Това било, както се изразява Гелцер, реакция на гражданското управление против милитаризма, на столичната бюрокрация срещу провинциалното дворянство, на всичко безпринципно срещу личностите и силите, които търсели да намалят злините, от които страдало византийското общество. Всичкото внимание на императора било съсредоточено върху финансите и чиновниците от това ведомство били най-ценените измежду държавните служители. От населението се събирали пари с всички средства и фискалните агенти не се стеснявали да вземат много повече от определеното, отделяйки за себе си излишъците. За войската никой не се грижел. Бюджетът на армията бил съкратен, много от наемническите контингенти били разпуснати. Дошлият до упадък войнишки институт бил съвсем руиниран и в това отношение сподвижниците на Константин се надпреварвали по ревността си. Субсидиите за остатъците от граничарските войски били окончателно прекратени, за поддържане на доброто състояние на крепостите никой не се грижел. Принципът на Константин Дука, макар сам излязъл от военното съсловие, бил, че от неприятелите си империята може много по-лесно да се избави с пари и подкуп, отколкото с оръжие.

Управлението на Константин Дука се счита за един поврат към политиката на византийските императори до времето на Исак Комнин. Лицата и слоевете, които бяха ощетени от мерките на последния, отново получили изгубените си земи, богатства, а също тъй и влиянието, на което по-рано се бяха радвали. Държавата отново се видяла лишена от необходимите материални средства. Именно това била причината, задето Константин считал за най-голяма грижа държавните финанси. Данъците били събирани с най-голяма строгост. Продажбата на длъжностите стигнала до необикновени размери. За данъчни чиновници се назначавали личности, които обещавали да съберат от населението суми, по-големи отколкото обикновено се очаквали. Въпреки всички мерки и репресии обаче, държавните каси били празни и византийското правителство се намирало в постоянна нужда от пари. Съкращенията във войската не помагали. Напротив, чрез неразумната си пестеливост Константин Дука довършил разстройството, започнато от непосредствените приемници на Василий II. И последиците не закъснели да се явят.

След смъртта на селджукския султан Тогрул бег, неговият син Арп Арслан в 1063 г. поел началството на турските сили и веднага нахлул в Армения. Владетелите на Грузия му се покорили и той обсадил принадлежащия на империята град Ани, някогашна столица на арменските Багратиди, тогава една от най-силните византийски крепости в планинска Армения. Константин не разполагал нито с пари, нито с войници, не можел да изпрати никаква помощ и скоро гордата крепост била принудена да се предаде на нападателите. Турците спечелили с това една могъща опора за по-нататъшните си операции към запад. Техните конни отреди без всякакво стеснение опустошавали и плячкосвали ефратските земи. Много арменци, застрашени от дивите азиатци, били принудени да търсят убежище другаде и оттогава датира разширението на арменския народ на югозапад (Киликия).

При тъй настъпилото тежко положение на изток, се присъединили и нещастията, които тъкмо тогава сполитат балканските земи. Техен причинител били узите. Това било едно също тъй тюркско племе, част от движещата се на запад през черноморските степи куманска маса. В 1064 г. узите се явили на Дунава. Тогавашният византийски писател Михаил Аталиат изтъква, че числеността им достигала до 600 хиляди души. Те се движели със семействата си и както всички номади, возели със себе си всичко, което имали. На еднодръвки лодки и кожени мехове преминали реката и събраните набързо слаби военни части, състоящи се предимно от местни българи и печенези, били разбити.

Овладели Дунавска България, минали Балкана и се пръснали из Тракия и Македония, достигайки чак до самата Елада. Никакви войски не срещали по пътя си. Константин Дука, верен на своя принцип, че златото в такива случаи върши много по-добра услуга от желязото, се помъчил с подкупи да склони узките водители да напуснат имперските предели, но оскъдните средства на византийското съкровище не били достатъчни да задоволят алчността на неизброимото число хищници. Правителството, отчаяно, обявило всенароден пост и императорът сам вземал участие в черковните процесии, с които гражданите на столицата считали, че може да се умилостиви разгневеното божество. Разбира се, всичко това било напразно. Най-сетне, станал за присмех на тълпата, Константин решил сам да излезе от столицата, уж с цел да започне сериозна акция срещу варварите. Войниците, които можал да събере, едва достигали до 150 души. Да се мисли, че с тях би било възможно да се предприеме нещо, било смешно и затова той се спрял в една крепост из околностите на Цариград, за да чака развитието на събитията. Съдбата и тоя път се оказала милостива към империята. В скоро време при Константин достигнали куриери, които му съобщили за гибелта на страшната орда. Повторило се същото, което едно време бе станало с ордата на Тирах. Поради неумереността на варварите, сред тях се явила страшна епидемия. Бързото разхищение на запасите от храни, които намерили в тукашните земи, довело глад, който още повече разстроил силите им. Част от узите, вероятно тия, върху чиито началници бе повлияло византийското злато, побързали да оставят молепсаните земи и да се оттеглят зад Дунава. Останалите, изтощени и нравствено угнетени, не били способни за никаква борба и скоро станали жертва на партизанските отреди на българи и печенези.

Византия и тоя път бе спасена.

Пред смъртта си Константин Дука предал управлението на жена си Евдокия, интелигентна и високо образована жена. Като регентка тя трябвало да запази престола за малолетните синове на Константин, коронясани още приживе на баща им.

Една от най-влиятелните личности в двора бил известният ни Михаил Псел възпитател на най-големия от Константиновите синове - Михаил. Самата Евдокия, твърде неопитна и при това твърде привързана към своите деца, на които посвещавала всичките си грижи, предоставила усилията за държавните работи на своите приближени. Това били същите бюрократи, които даваха тон в царуването на Константин X.

Срещу това управление на царедворците бе се създала опозиция още по времето на покойния император. Нейни привърженици били малцината далновидни византийци по онова време и на първо място между тях някои от военачалниците, които бяха преживели късото, но даващо тъй много надежди, царуване на Исак Комнин. Тази патриотична партия сполучила да спечели на страната си дори и патриарха Ксифилин. Тя настоявала върху необходимостта на империята да бъде даден цар, който да въведе ред и да събере силите ѝ срещу враговете. Евдокия осъзнавала справедливостта на това искане, но самата тя се чувствала твърде много обвързана със своите съветници. А последните естествено имали защо да се боят от един енергичен и силен император, който не би ги търпял.

Начело на недоволните застанало едно лице, върху което византийските патриоти възлагали надеждите си - Роман Диоген. Той произхождал от видна аристократична фамилия от Кападокия. Бил син на същия Константин Диоген, който бе станал жертва на заговора срещу Роман Аргир.

Роман Диоген бил отначало стратег на Паристрион, дето се отличил в борбата с печенезите, и след това приведен за такъв на Сердика. Той виждал неспособността на правителството да защити държавата от външните ѝ неприятели и в него съзряла идеята да заеме властта. След смъртта на Константин Дука, той не скривал плановете си от своите сътрудници. Предаден от едного измежду тях обаче, бил отведен в Цариград и осъден на смърт.

В историята на цариградския двор романтичните приключения не бяха рядкост. Императрицата Евдокия присъствала на съда на обвинения в измяна стратег и неговата красива външност ѝ направила силно впечатление. Тя не могла да сдържи съчувствието си към тоя пълен със свежест и сила мъж, който сега трябвало да умре. Под нейно влияние наказанието било заменено с интерниране. Диоген бил настанен в родовите си имения в темата Хорсиан. Но императрицата не могла да забрави този човек. Няколко седмици след това Диоген, който бил вдовец, бил извикан тайно в Цариград. Евдокия бърже се венчала с него и на 1 януари 1068 г. бил провъзгласен за император.