Византия

Управление на цивилните императори

Посещения: 10549

 

Исак I Комнин (1057-1059)

 

Histamenon nomisma Isaac I sb1776На цариградския престол, след смяната на толкова много некадърници, отново в лицето на Исак бе се явил човек, чийто цял живот дотогава бе протекъл в лагерите и битките, и за когото короната носеше не почести и удобства, а само тежки грижи.

Печенезите, които при Константин Мономах бяха сключили 30-годишен мир, не могли дълго време да сдържат грабителските си инстинкти. Тоя път те изглежда били подтиквани към враждебни действия от маджарите. В 1059 г. техните пълчища отново минали Балкана и се разсипали по Тракия. Като истински войник, Исак Комнин счел за свой дълг сам да застане начело на армията си и да потегли срещу хищниците. След като се разправил с бродещите в Северна Тракия печенежки тълпи, императорът стигнал до София. Тук той бил срещнат от маджарски посланици с мирни предложения. Вероятно маджарите се бояли, че Исак ще се насочи срещу тях. Мирът бил сключен, но условията му са неизвестни.

Гарантиран по тоя начин от маджарска страна, Исак решил да се отправи към Дунавска България, за да порази печенезите в областите, които те заемали. Византийците минали навярно през Етрополския проход. Печенезите не могли да окажат на императорските войски никакво съпротивление. Между техните племенни началници избухнали съперничества и вражди.

Резултат от похода на императора било възстановяването на византийската власт в областта между Дунава и Балкана, която отново се явява като погранична провинция с името Паристрион. Печенезите останали в нея като население от войници със свои племенни началници. Тяхното подчинение поради това, както и по-нататък ще видим, не могло да бъде трайно и още много беди щяха да донесат на империята.

Късото управление на Исак Комнин представя особено явление в странната византийска история. Неговото възшествие на престола бе една победа на военната партия над всемогъщата столична бюрокрация. Във Византия се бояли, че новият император ще създаде един чисто военен режим и че гражданството ще бъде изложено на произволите на грубата и сурова военщина.

Но Исак бил твърде умен и с твърде широки замисли човек, за да си позволи подобна едностранчивост. Той ценял високо значението на гражданския елемент в държавата, за да отрече ролята на неговите представители. Той бил проникнат от съзнанието, че в интереса на империята е равновесието между гражданското и военното начало. Стремящ се да издигне значението на армията до положението, което тя имаше в епохата на големите войнишки императори през X в. и да премахне злоупотребленията, които бяха разнебитили нейното устройство, той се считал за не по-малко длъжен да отдели съответното внимание и грижи и на гражданското управление. Тук обаче нямал нужните познания и опитност и затова бил принуден да търси съветите на лица, които бяха се издигнали като видни държавни деятели при предишните режими. Сам твърде малко образован, Исак Комнин ценял извънредно високо образованието и бил особено внимателен към учените. Така се сближил с прочутия Михаил Псел. Псел е една от най-интересните личности във византийската културна история. Човек, който бе постигнал всичката ученост на времето си, той поразява преди всичко със своите всестранни интереси. Поет, историк, философ, юрист и теолог, в едно и също време или едно след друго бил и адвокат, и професор, и държавник, висш магистрат и придворен интригант. В скрития фон на всички сплетни и политически интриги, с които бе богата историята на съвременната му Византия, той оставал винаги действащото лице. Преживял царуването на петима императори, той малко или много бе замесен както в тяхното издигане, тъй и в свалянето им, винаги знаещ да спечели и запази благоволението на тия, които щастието и обстоятелствата бяха направили разпоредители с византийските съдбини. Наситен на придворни интриги, той решава да изпита и радостите на монашеското усамотение. Приел монашество и оттеглил се в един манастир из Витинския Олимп, той не преставал да живее със своите спомени за миналото и живота му на аскет спортист непрекъснато бил смущаван от видения, в които главните фигури били белокожите нимфи от босфорските дворци. Отегчен от обществото на грубите и невежи монаси, които сами се отнасяли с насмешка към изтънчения царедворец и неговия далеч не богоугоден живот, Псел не изтраял дълго време монашеския режим и отново се върнал в Цариград, дето пак потънал във вихъра на светските страсти и политически сплетни. Той бе член на делегацията, която при бунта на Исак Комнин бе изпратена при последния да го уговори да бъде по-скромен в исканията си. Считащ положението на Михаил Стратиотик далеч не загубено, Псел бе си позволил доста дръзки речи. Въпреки това обаче той бе успял да се приспособи към новото състояние на нещата и да спечели безусловното доверие на Исак Комнин. Във византийската историография Псел е известен като автор на съчинение, което е от първостепенна важност за историята на третата четвърт на XI в. В културната история на Византия неговото име стои на едно от първите места.

Както на Запад, тъй и във Византия през средновековието на почит бе философията на Аристотел, основа на тогавашната схоластика. Псел бе първият, който се предаде на изучаването на Аристотел. Занятията с елинските класици под негово влияние заеха широко място във византийското общество. Значението на Византия в делото за възраждането на класическите студии не е достатъчно пълно изяснено, но ако то е несъмнено, то първо място между византийските учени, предшественици на Възраждането, непременно ще бъде отредено за Псел. За жалост, по-голямата част от неговите съчинения още не са издадени и запазените от тях ръкописи лежат в праха на големите европейски библиотеки. Една пълна оценка на Псел също тъй не се е явила в науката. Съчиненията на Безобразов и Rhodins са само първи опит и затова далеч не изчерпват всички въпроси, свързани с времето, делата и многостранното проявление на тази наистина бележита личност.

Исак Комнин виждал много добре, до какво жалко положение бе доведена империята през последните тридесет години от управлението на неспособни венценосци и техните креатури, евнуси или жени. Той съзнавал, че катастрофата е неизбежна, ако не се вземат радикални мерки за изоставяне на поетите методи на управление и за отстранение на различните злоупотребления. Той чувствал в себе си и призванието, и силите за една такава вътрешна реформаторска дейност. Комнин съзнавал от друга страна, че е необходимо бързо и решително да се действа, защото инак може да стане вече късно.

По силата на тъй разбраното положение и верен на своя темперамент, Исак се заел с твърда ръка да изведе държавата от задръстените пътища, в които неговите предшественици бяха я тласнали. Той се отнесъл с всичкото уважение към служителите, които през предшестващите царувания бяха работили честно и добросъвестно за страната. Но тия, които използвали своето положение, за да увеличават богатствата си, които недостойно заемали своите постове, били подложени на сурово преследване. Те не само загубили постовете си, но и натрупаните им чрез злоупотребления имоти били конфискувани. В стремежа си да бъде справедлив, той не оставял без надлежни последици и злоупотребленията на висшите военачалници. Черквите и манастирите, забогатели за сметка на държавата, също трябвало да се видят лишени от незаконно придобитите си владения.

Разбира се, че с тази политика Исак Комнин си създал врагове всред най-влиятелните слоеве на византийското общество - чиновничеството, поземлената аристокрация, черквата. Израз на това недоволство станал патриархът Михаил Керуларий, който поискал да защити черковните интереси и за да бъде последователен, бе застанал на принципа за невмешателството на държавата в черковните дела. Комнин, който най-малко бил човекът, пред когото могла да мине една такава теория, свалил Керуларий от патриаршеския престол и възвел на негово място своя пръв министър Константин Лихуд.

Опозицията срещу енергичния император взела формата на пасивна съпротива, която той чувствал на всяка стъпка и при всяко свое мероприятие. Неговата сурова енергия обаче била достатъчна, за да държи в покорност всички. При все това Исак се почувствал заобиколен от хора, които са готови да му изневерят, и това усещане, действащо угнетително върху него, го държало в постоянно напрегнато състояние, което накрай трябвало да сломи неговите сили. Още когато се намирал на поход срещу печенезите, дошъл слухът, че в Мала Азия избухнало въстание срещу него. Той побързал за столицата си. Известието излязло невярно, но самото му появяване показва каква била атмосферата, в която императорът живеел.

След като, наскоро подир това, той се навдигнал от една тежка болест, патриархът и неговите приближени го окръжили с настоятелната молба да се отрече от престола и да се подстриже за монах. Те успели в настояването си. Исак се отправил в Студитския манастир, дето като монах прекарал последната година от живота си. За свой наследник той определил Константин Дука, стратег на гр. Едеса, Месопотамия. Обстоятелството, че в случая били пренебрегнати най-близките роднини на императора, показва, че отричането на Комнин било резултат от една дълбоко замислена машинация. Нейният майстор, както един от съвременните учени (Скабаланович) се догажда, бил Псел. Последният, като лекар и политически мъдрец, се ползвал с неограничено влияние над прямия и простодушен император. Въпреки това, строгото и честно управление на Исак далеч не било по вкуса на безпринципния Псел, който съвсем не бил безупречен и безкористен служител. Ползващ се с абсолютното доверие на Исак, той го уверил, че е безнадеждно болен и че интересите на държавата изискват да предаде управлението в ръцете на изпитан и способен човек, какъвто бил Константин Дука. С последния Псел се намирал в много близки приятелски отношения и считал, че съдействайки за издигането му, сам си създава блестяща кариера на първи по влияние човек в империята.

В последните моменти след отричането си от престола Исак разбрал отвратителната измама, на която бил жертва, но вече било късно. Псел успял да свърши церемонията с коронацията на Константин Дука. На Исак Комнин не оставало друго, освен, според ехидния израз на самия Псел, да навлече монашеското расо и да потегли от двореца си за манастира, за да умре там от бавна смърт. С него изчезва и сетната надежда за спасението на империята от гибелта, към която стремглаво бе потеглила. Исак Комнин бе забравил, по думите на самия Псел, че Бог бе сътворил света в шест дни и сам искаше в един ден да преобрази всичко. В това се състоеше трагизмът на този човек, който бе се явил в последния час, за да предотврати катастрофата, и затова нямаше времето за постепенни преобразования.