Византия

Управление на цивилните императори

Посещения: 12953

 

Константин IX Мономах (1042-1054)

 

Emperor Constantine IXНовият император принадлежал към видно чиновническо семейство. След смъртта на първата му съпруга се оженил за една племенница на Роман Аргир. С възцаряването на последния Мономах добил видно положение при двора, макар и да не му била поверена никаква отговорна длъжност. Втората му жена също умряла, но Мономах не се примирил със съдбата си. Съвременниците му го представят като здрав и извънредно красив човек, а Гфрьорер го характеризира като човек, който бил роден да омайва жените. Той сполучил да привлече върху себе си вниманието на Зоя след нейната женитба с Михаил IV и в двореца започнали да шепнат за интимните отношения на императрицата и вече два пъти овдовелия Дон Жуан. Йоан Орфанотроф, от чието око не могло да се укрие нищо, изпратил Мономах на заточение на о-в Лесбос. Но той и тук не останал сам. Племенницата на жена му Склирена1  тъй се увлякла от своя роднина, че решила да сподели с него тежестите на изпитанието. Тя дори поставила на негово разположение цялото си състояние, тъй като със заточението си Мономах бил лишен от всички имоти и богатства. В обществото на новата си приятелка Мономах не чувствал осезателно несгодите.

След свалянето на Калафат, Зоя си спомнила за своя любимец и понеже тогава се подготвяла женитбата ѝ с Артоклин, благоволението, което оказала на Мономах, се състояло в това да го освободи от изгнанието му и го назначи за стратег - съдия на Елада. Смъртта на Артоклин обаче, довела Мономах до престола.

Теодора, сестрата на Зоя, не била отстранена, а формално разделяла властта със сестра си. В официалните актове на империята те се споменават като равностойни императрици.

Самият Мономах бил образец на човек, който се отнасял с пълно лекомислие и абсолютно безгрижие към живота и своите длъжности като император. Лицата, които го занимавали с държавните работи, старателно избягвал и се ограждал с хора, които знаели да го забавляват. Дори царската тържественост и блясък не обичал, защото и те изисквали усилия. Царското достойнство за него имало цена само доколкото му давало възможност да удовлетворява всичките си прищевки и поставяло на разположението му финансовите средства на империята. Жаждата му за удоволствия била тъй силна и неутолима, че само няколко години след възшествието си изчерпил силата на своя организъм и схванат от подагра не можел да направи ни най-малкото движение.

Наскоро след възцаряването си той успял да издейства от Зоя завръщането на Склирена в Цариград. Тя била настанена в една частна къща в квартала Мангана и за да има възможност да я вижда по-често, Мономах почнал в съседство с нейното жилище да строи манастир, работите над който редовно лично надзиравал. Това обаче постепенно му омръзнало. Той убедил Зоя Склирена да бъде допусната в двореца, дето ѝ отредили едно отделение, съседно с апартаментите на самия Мономах. 64 - годишната Зоя, вече много преживяла, може би не била способна да ревнува своя съпруг. Някои обясняват нейната доброта с хипнотизиращото действие, което също така стареещият Мономах още можел да упражнява над жените. Летописците говорят даже, че отношенията между двете жени останали напълно приятелски. Не тъй снизходително обаче гледало на еротичните склонности на императора цариградското общество. Веднъж, при някакво черковно празненство, от тълпата се чули заплашителни гласове по адрес на Мономах и неговата любимка. Интересното е, че православната черква оставала глуха към съблазните, на които самодържецът давал пример.

Склирена обаче рано напуснала грешния свят. Зоя също така изпреварила своя съпруг в гроба. Широкото сърце на Мономах далеч не се почувствало разбито от тия нещастия и намерило друг обект на привързаност. Това била една аланска или грузинска принцеса, живееща като заложница в Цариград. Мономах бил увлечен от нейната екзотична красота още приживе на Зоя и вече не виждал никакви пречки да се отдаде на своето влечение. При все че бил вече безпомощен и скован от подагра старик, Мономах заповядвал да го носят на носилка при любимката му. До самата му смърт Склирена се ползвала с безгранично влияние над него и с прищевките си прахосвала съкровищата на империята.

Разюзданият, безпътен и ненаситен на удоволствия Мономах докарал финансите на империята в голямо разстройство. Постройката на Манганския манастир струвала много пари. Мономах бил особено щедър и към черквата, която обсипвал с подаръци. Сумите, постъпващи от данъците, не били достатъчни за посрещане на тъй нарасналите разходи и Мономах трябвало да търси нови източници. В негово време били обложени с данъци граничарите2 по източните окрайнини. Според византийското право те се ползвали дотогава с имунитет. Отнети им били и заплатите, които получавали. Всичко това разстроило защитата на тия земи и подготвило катастрофата, която три десетилетия по-късно трябваше да сполети империята.

Във времето на Мономах сред византийското общество се развил широко интересът към науката и занятията, състоящи се повече в изучаване на старите автори и в стремеж за възраждане на класическия чист език. Под влиянието на това течение Мономах основал юридическо училище, дето под ръководството на един номофилакс (професор) се изучавали законите и се подготвяли лица за съдии и разни други магистрати. Интересно било положението на номофилакса. Той бил причислен към ранга на сенаторите и получавал ежегодно на Великата седмица3  рога от 4 литри, копринена дреха и също безплатна храна. Длъжността си изпълнявал пожизнено. Слушателите в това училище, след полагане на изпита, получавали от номофилакса диплома. Създаването на този институт е едничкото смислено дело в царуването на Мономах.

Неговото време е забележително и в черковно отношение. Мономах бе издигнал на патриаршеския престол знаменития Михаил Керуларий, роден аристократ и извънредно властолюбива личност. Държащ извънредно много за достойнството на цариградската черква, Керуларий не искал да признае върховенството на Рим и с това си бе навлякъл папското проклятие. От негово време отношенията между двете черкви бяха напълно прекъснати, за да се не възстановят никога вече. Но Керуларий знаеше да защити положението на представляваната от него черква не само спрямо Рим. Дотогава, въз основа на една вековна традиция, патриархът се считаше за подчинен на императора и бе третиран от последния като свой министър. Керуларий, пръв и единствен, бе направил опита да освободи черквата от държавата, да отдели светската власт от духовната и да подчертае равенството между представителите на едната и другата. Съвременниците му даже съобщават, че той носел червени обуща, които се считали като атрибут на императора. Керуларий, разказват те, с това искал да подчертае, че достойнството на патриарха не е по-ниско от това на императора. В бившия византийски аристократ на трона на Йоан Златоуст бяха се проявили стремежите на папството. Но Византия далеч не бе това, което представляваше по това време католическият Запад и Керуларий заплати за своите претенции със свалянето си от престола и изпращането си на заточение. Конфликтът между черквата и императорската власт обаче се разрази късно след смъртта на Мономах и спада в царуването на Исак Комнин.

Еротичните склонности и лекомислието на Константин Мономах предизвикаха въстанието на Георги Маниак, което само поради една щастлива случайност не струва трона на безгрижния самодържец.

Георги Маниак, пълководецът, който с такъв успех бе почнал действията срещу арабите в Сицилия по времето на Михаил IV, но поради дворцови интриги бе отзован оттам, в късото царуване на Михаил V отново бе възвърнат в Италия. Но плодовете на неговите победи бяха изгубени. И Маниак бил принуден да се бори срещу норманите, които по-рано бе събрал в италианските земи за борба срещу арабите. Маниак имал страшен неприятел в лицето на Роман Склир, братът на Мономаховата фаворитка Склирена. По негово настояване императорът отнел за втори път командването на способния генерал и го извикал в Цариград. Подозиращ, че уволнението му е начало на нови беди, Маниак още през зимата на 1042 г. се провъзгласява за император и през пролетта на 1043 г., начело на малката си, но предана армия, дебаркирал в Драч и по старата Via Egnatia потеглил за Солун. При Острово станала срещата с изпратените срещу него войски под началството на евнуха Стефан Севастофор. Победата вече клоняла в полза на бунтовника и царските войски отстъпвали, когато долетяла изневиделица стрела съборила бездиханен Михаил от коня. Неприятелите го обкръжили и му отсекли главата. Войската му, видяла смъртта на военачалника си, обърнала гръб и се пръснала, а пълководците на убития вожд били хванати, за да украсят незаслужения триумф на победителя, който при влизането си в столицата заповядал да носят набитата на копие глава на тъй печално свършилия претендент.

Въстанието на Маниак не било единственото в царуването на Мономах. Последният бе занемарил твърде много войската и с това бе предизвикал всред стратези и стратиоти силно недоволство. Създала се била една партия, която виждала в бюрократите, оградили императорския трон, нещастие за държавата. Начело на недоволните бил Лъв Торник, стратег на една от източните теми. В двореца, дето имали сведения за новата опасност, били взети бързи мерки. Торник бил отзован в Цариград и, за да го обезвредят, го подстригали за монах. Неговите привърженици обаче устроили бягството му от Цариград и през септември 1047 г. той се явил в Одрин, дето на негова страна се обявили гарнизоните на цяла Тракия. Две седмици по-късно Торник се явил под стените на Цариград. Мономах не можел да му противопостави почти никакви сили. Измежду придворната стража и гражданите едва бил образуван отред от около 1000 души. Излязъл вън от града обаче, той без всякакъв труд бил разбит и за Торник не съществувала никаква пречка по петите на отстъпващите да проникне в столицата. Дали бил спрян от някаква нерешителност или пък, уверен в успеха си, очаквал самите граждани да му предадат столицата, не се знае. Във всеки случай той останал вън от града. Очакванията му били обаче напразни и това решило съдбата му. Срещу могъщите укрепления на столицата той бил безсилен. Войниците му, обезкуражени, почнали да го напущат. Скоро той се видял съвсем изоставен, заловен бил в Българофигон и доведен в Цариград, дето по заповед на Мономах го ослепили.

Царуването на Мономах не било спокойно и във външно отношение. Още веднага след смъртта на Роман Аргир, Сърбия се бе опитала да се освободи от византийско иго. Опитът бе несполучлив и в 1036 г. сръбският княз Стефан Войслав бил отведен като пленник в Цариград. В 1043 г. той сполучил да избяга и появяването му в Зета било сигнал за ново въстание. Византийският стратег на Зета бил прогонен и Стефан Войслав станал господар на приморската област от Скутари до Стагно (Диоклея, Травуния и Хълм)4. Тогава Мономах поставил на разположение на Драчкия стратег Георги Проватес една 60-хилядна армия със заповед да се разправи със сърбите. Византийците навлезли в днешните Черногорски планини, стигнали до равнината на старата Дукля и опустошили тамошните села. Сърбите отстъпили. Помислил задачата си за изпълнена, Проватас потеглил назад по същите планински пътища, които при настъплението си не се погрижил да заеме с достатъчно охрана. Сърбите го нападнали и по-голямата част от византийската армия била унищожена. С тоя успех съществуването на новата сръбска държава било осигурено.

Още по-тежко се бяха стекли събитията за Византия в северната част на полуострова.

След завоюването на България, Дунавската област, между Балкана, Черно море и Дунава, бе организирана в отделна провинция (тема) под названието Паристрион (Подунавие). Нейното устройство бе както и на всички византийски гранични провинции. Част от населението ѝ бе привлечено към военна служба за защита на границата от северните варвари, с които империята вече се намираше в непосредствено съседство. Още от началото на IX в. в заддунавските равнини се бе появил номадският тюркски народ печенези - неукротими хищници, за които войната и грабежът бяха най-обикновеното занятие. Първите техни нападения бяха започнали още през царуването на Константин VIII, а непосредствено след него и при Роман IV Аргир. Тия пристъпи обаче още не можеха да покажат страшните опасности, на които византийската империя щеше в близко бъдеще да бъде изложена.

Към началото на XI в. печенезите, населяващи цяла Югозападна Русия и част от Влашката равнина, се разпадали на 13 племена. Тъкмо тогава върху тях от изток бе почнала да напира масата на куманите, идеща от бреговете на Волга. Начело на печенежките племенни водачи през 40-те години на XI в. стоял хан Тирах. В борбата срещу куманите той загубил уважението на своите съплеменници. Като негов съперник се издигнал друг един печенежки водач - Кеген, който произхождал от много по-незнатен род, но се бил отличил с храбростта си и успешните си действия срещу куманите. Ожесточен срещу него, Тирах изпратил свои хора да го погубят, но Кеген успял да избяга и се укрие из блатата на Долни Днепър. Оттук той сполучил да привлече на страната си две от печенежките племена. Между печенезите почнала междуособна война, но с малките си сили Кеген не бил в състояние да се бори срещу своя могъщ противник. Разбит от него, с двете си племена дълго блуждаел в земите около Днепър и Дунав, не намиращ нийде безопасно убежище. Тогава решил да мине Дунава и предложи услугите си на империята. Това станало през 1048 г.

Дръстърският стратег, комуто Кеген съобщил молбата си да бъде предоставена на водените от него печенези земя за поселение на южния дунавски бряг, известил за това в Цариград и получил оттам нареждането да допусне печенезите на имперска територия. На Кеген и ордата му, която наброявала около 20 хиляди души, била определена за поселение областта нейде из Североизточна България. Печенезите навярно се задължавали да служат като граничари и за тая цел им били предоставени три дунавски крепости. Сам Кеген получил титлата патриций, а печенезите били покръстени.

Устроен тъй, Кеген не забравил враждата си с Тирах. Подтикван за мъст, той почнал да напада печенежките селища, намиращи се под властта на Тирах и да ги опустошава. Тирах чрез посолство се оплакал в Цариград от некоректността на византийското правителство, което не само че дало убежище на заклетия му враг, но позволявало да се отнася тъй с голяма част от печенежкия народ, която уважавала границите на империята. Правителството на Маномах се отнесло с обиден присмех към тези оплаквания. То считало, че раздорите между двамата печенежки главатари обезопасяват дунавските земи от всяка напаст. За да се предотврати обаче евентуална заплаха, то изпратило значителна флота към Дунава. Задачата и била да наблюдава движенията на Тирах и да осуети опитите за минаването на реката.

Зимата на 1048-1049 г. била извънредно студена, реката замръзнала и Тирах с цялата си орда, около 300 хиляди души, нахлул в Дунавска България. Пред тая страшна сган, срещу която Кеген и стратега на Паристрион не могли разбира се да мислят за никаква открита борба, Мономах заповядал да се концентрират наличните военни сили на империята. Стратезите на Одрин и на темата България получили заповед да бързат в помощ на Кеген и Дръстър. Сам Кеген се задоволявал с партизански действия срещу съотечествениците си, стараейки се да им нанесе по тоя начин колкото е възможно повече вреда.

Главният неприятел на печенезите било обаче тяхното хищничество. Намерили в изобилие вино и богато ядене, те с такава стръв се нахвърлили на всичко това, че между тях се явила епидемична дизентерия. Узнали за това, византийците ги нападнали.

Тирах, заедно с другите печенежки водители и оцелялата печенежка сган се предали. Кеген избил или продал в плен тия от печенезите, които при подялбата на плячката, се паднали нему. Останалите били поселени от византийското правителство из областите около София, Ниш и Овче поле, дето българското население през войните с Василий II било значително оредяло. На печенезите били раздадени земи за обработване, като били вписани в съсловието на стратиотите. Тирах с печенежките първенци бил отведен в Цариград, дето Мономах им раздал разни почетни титли, считайки че тъй ще ги примири с положението им на византийски поданици.

За това си лековерие и самоувереност Византия трябвало скъпо да заплати. Още на следната 1050 г., когато селджукският султан Тогрул бег почнал да се готви за поход срещу византийска Мала Азия, Мономах сметнал, че тъкмо сега е случаят да използва новите си войници. Измежду печенезите била образувана 15-хилядна армия, която под техни собствени началници била отправена на изток. Византийското правителство било толкова непредпазливо, че не предало към печенезите никакви туземни войски, които би могли да ги наблюдават, а в случай на нужда, и да ги обуздават.

Минали в Мала Азия, печенезите си спомнили за своя волен живот. И стихийно, без всякаква предварителна нагласа, те решили, вместо да се запътват към далечните и непознати източни земи, да се върнат обратно в познатите им вече дунавски земи, дето ги чакали техните сънародници. На конете си преплували Босфора и поели на запад. Вдигнали заселените около София и Северна Македония колонисти, преминали Балкана и се настанили в местността "Сто хълма" (вероятно околностите на Провадия до към Девненското езеро).

Глупавата политика на Мономах тласнала в редовете на разбунтувалите се печенези и ордата на самия Кеген, който бил вероломно убит. Цялата Дунавска област била всецяло в ръцете на хищниците. Техните отреди вече кръстосвали и Тракия. Мономах изпратил срещу им значителна армия, но при Девня тя била почти унищожена. На следната 1051 г. печенежки тълпи се явили под Одрин, дето се срещнали с една нова византийска армия, командвана от способния военачалник Константин Арианит. Тук византийците претърпели ново поражение, при което самият им военачалник паднал в плен. Печенезите се пръснали из цяла Тракия, чието население, оставящо имоти и покъщнина, трябвало да търси спасение из крепостите. Правителството на Мономах се видяло принудено да усвои тактиката на активната отбрана. На военачалниците от крепостите било заповядано да наблюдават движението на варварите и да не се ангажират в решителни сражения с тях, но да нападат и изтребват бродещите шайки или дребни отреди на хищниците. Унищожението на отделни печенежки групи накарало варварите да бъдат по-внимателни и предпазливи и те постепенно, събирайки пръснатите си сили, се оттеглили зад Балкана.

В такива борби минали годините 1051 и 1052.

През 1053 г. Мономах решил да освободи от печенезите и темата Паристрион. Нова и многочислена армия минала Източния Балкан и се установила на лагер при Преслав. Тук обаче била блокирана от налетелите от всички страни печенези. Заплашени с глад, византийците решили да отстъпят назад, но печенезите, схващайки намеренията им, им отсекли пътя. В кръвопролитен нощен бой почти цялата византийска армия била унищожена и малцина успели да стигнат до Одрин.

Мономах трябвало окончателно да се убеди, че не може да се разправи с пришълците и затова им предложил мир. Варварите се задължавали в продължение на 30 години да не предприемат никакви набези южно от Балкана, но Византия трябвало да се примири с фактическата загуба на Дунавска България. На печенезите бил обещан при това годишен данък, а на техните първенци били раздадени византийски придворни титли. Тъй през управлението на Мономах в Дунавска България се бе настанил един страшен съсед, опасността от когото империята тепърва имаше да изпита.

1024px Map Byzantine Empire 1045 el.svg

Но не по-малка бе напастта, която в Мономаховото царуване се подготвяше на изток. Знаем, че империята дължеше сигурността на малоазийските си покрайнини на отличната организация на своите граничари. Това бяха селяни войници, натоварени с пазенето на границата, а срещу това, освободени от всякакви данъци дори получаваха от централното правителство определени заплати. Заради разпуснатия си живот, Мономах бе пропилял средствата на държавата, нейните редовни приходи вече не достигаха и той бе принуден да търси нови източници. Жертва на неговата разпуснатост стават именно граничарите от източните области - Кавказ, Армения и Месопотамия. Тогавашните автори Михаил Аталиат, Кекавмен, а след тях летописците Скилица и Зонара с проклятие си спомнят за предприетите срещу тези граничари мерки. Там бил изпратен някакъв извънреден императорски комисар, който ги обложил с данъци и освен това прекратил и субсидиите, които им били плащани. Изравнените с останалото данъчно население граничари, естествено вече не могли да носят службата си. Една част от тях се превърнали в обикновени селяни, а други, които били свикнали с военните опасности, минали на страната на селджукските турци, явили се няколко години преди това на византийските граници. Империята се бе лишила от една 50-хилядна постоянна погранична армия, която нямаше с що да бъде заменена. Две десетилетия по - късно страшните последици от това лекомислие на Мономах щяха да станат вече непоправими.

Със смъртта на Мономах на 11.I.1054 г.5  византийският престол отново оставал вакантен. Приближените на императора лица искали да издигнат на него едного от военачалниците - стратега на България, но привържениците на Теодора, които следели какво се крои около предсмъртния одър на Мономах, избързали, довели Теодора в двореца и я прогласили за императрица.

 

1Собственото ѝ име е Мария.
2Т.нар. акрити.
3Седмицата преди Великден.
4По-точното название е Дукля, Травуня и Хлум.
5На с. 1458 от ръкописа на Петър Мутафчиев е записано, че Константин IX Мономах умира на 11 януари 1054 г. Всъщност императорът умира на 11 януари 1055 г. Когато става разрива между Източната и Западната църква (16.VII.1954 г.) на престола е все още Константин IX, а не Теодора. От тази грешка произлиза и неточното датиране на управлението на Теодора, което се вмества между януари и началото на септември 1056 г.

X

Right Click

No right click