Византия

Управление на цивилните императори

Посещения: 10526

 

Михаил V Калафат (1041-1042)

 

Помнейки униженията, на които била изложена при Михаил IV, Зоя поискала предварително от своя осиновен син тържествена клетва, че като император няма да предприема нищо без нейно съгласие, че ще изпълнява нейните заповеди и ще се отнася с нея като със своя господарка.

Известията, които имаме за тая личност обаче, изтъкват като най-отличителна черта двуличието и вероломството. Михаил V имал едничката цел - да затвърди своята династия и осигури нейното бъдеще. Той знаел, че управлението на неговия предшественик бе станало омразно поради системата, чийто представител бе Йоан Орфанотроф с неговата клика от безогледни сателити. Той съзнавал, че аристокрацията се отнася неприязнено към династията му, защото виждал как неговите роднини, заемащи видните постове на управлението, бяха я компрометирали. Йоан Орфанотроф, за да задуши недоволството сред аристокрацията, не бе се отказал от никаква суровост: заточенията и арестите на опасните влиятелни членове на тези среди бяха най - обикновено явление през царуването на Михаил Пафлагон. Калафат искал да си спечели име на справедлив монарх и човек, който великодушно прощава на противниците си. Решил веднъж с такива изкуствени средства да печели необходимата за сигурността на трона популярност, той не се подвоумил да жертва и тогова, комуто лично дължеше собственото си положение и който бе виновник за издигането на целия му род - Йоан Орфанотроф. Той постепенно ограничавал влиянието му, докато един ден без всякакви церемонии го отправил на заточение. Останалите си роднини подложил на същата участ.

Разбрал, че не ще му е тъй лесно да се помири с аристокрацията, която със сдържано презрение се отнасяла към него, въпреки направените аванси, Калафат потърсил популярност сред простолюдието. С цената на евтини щедрости или с театрални жестове отчасти постигнал целта си. Цариградската тълпа била очарована и гръмко манифестирала своята привързаност, когато той се явявал на публични места. Калафат не познавал непостоянството на тая тълпа, която бе доказала, че днес е способна да тъпче кумирите, пред които вчера е благоговяла, и помислил, че може напълно да разчита на нейната опора. Затова той се решил на последната дързост, която трябваше да го направи абсолютен господар на положението - премахването на Зоя.

Zoe mosaic Hagia SophiaСпоред вече укрепналата във Византия идея на легитимитета, Зоя се считала законната господарка и извор на властта. Нейното име се произнасяло пред това на Калафат в черковните многолетствия. Императорът не можел да дочака тази оглупяла и безвредна старица да влезе в гроба и решил да я премахне от пътя си, като я отстранил от всяко участие в управлението. Но това не било достатъчно. Той скроил срещу нея обвинение във вълшебство и в покушение на живота му. Една нощ Зоя била качена на кораб, който я отвел на о-в Принкипо, дето насила ѝ нахлузили монашеско облекло.

Когато на другия ден известието за това се пръснало из столицата, въстанието пламнало като отдавна подготвян пожар. Всичката вражда и ненавист, натрупана през годините на пафлагонското управление и системата на Йоан Орфанотроф, се развихрели в неудържима стихия, срещу която Калафат не могъл да устои. Опитът му да организира защитата на двореца бил напразен, той избягал в Студитския манастир, но бил извлечен оттам и ослепен. Неговото жалко царуване траело едва четири месеца и десетина дни.

Още когато тълпата водела борби за превземането на двореца, част от аристокрацията и духовенството решили да измъкнат Теодора от уединението, на което тя бе обречена още от времето на Роман Аргир, и я провъзгласят за императрица. По време на въстанието, за да успокои тълпата, Калафат довел обратно насила замонашената Зоя и ѝ върнал сана. Така на византийския престол се оказали две императрици. Още от времето на Роман Аргир между тях бяха се създали далеч не сестрински отношения. Съвместното им управление било невъзможно. Всяка от тях имала при това своя партия, която държала сляпо едната или другата страна. Явно било, че тъй създаденото положение не могло да трае дълго, още повече, че империята се нуждаела от мъжка ръка, която да поеме съдбините ѝ.

Теодора продължавала да проявява отвращение от съпружеския живот. Нейната вече 62-годишна сестра обаче, въпреки годините си, далеч не се чувствала остаряла, и това решило въпроса за правото на престола в нейна полза. Въпросът бил да ѝ се намери мъж. Погледите се обърнали към видния велможа Константин Даласин, който по времето на Михаил Пафлагон бе затворен, а при Калафат - подстриган за монах. Снели му монашеското расо и го представили на Зоя. Почнала се беседа, в която набелязаният за император трябвало да изложи своите схващания за управлението. Речта на Даласин се сторила на Зоя твърде възвишена, а самият той твърде строг и суров. Това не било по нейния вкус, нито по тоя на евнусите ѝ, и тя го отпратила. Друг един кандидат, Константин Артоклин, произвел на претенциозната бабичка приятно впечатление и по външност, и по темперамент. Но за беда неговата жена била още жива. Тя не се съгласила да го остави да принадлежи на друга и предпочела да го отрови.

Зоя се обърнала тогава към трети кандидат - Константин Мономах, с когото в миналото я свързвали твърде интимни възпоменания. Вече нямало поне законни причини, които да пречат на тоя избор, и след като черквата благословила младоженците (те и двамата били почти връстници), Мономах бил провъзгласен за император през лятото на 1042 г.