Византия

Управление на цивилните императори

Посещения: 12935

 

Михаил VII Дука Парапинак (1071-1078)

 

Khakhuli icon. DoukasВ историята той е известен и под името Парапинак: в негово време при един общ неурожай за една номизма се купувало не една медимна (крина) жито, а един пинакион = 1/4 медимна.

Диктаторът в държавата бил чичо му, кесарят Йоан. Първата негова задача била да се освободи от Диоген. Последният успял да събере незначителна войска и при известието за детронирането му, се запътил за Цариград. Срещу него бил изпратен Константин Дука, син на Йоан. След няколко несполучливи сблъсквания, Диоген отстъпил на Изток и на следната година заел крепостта Адана на Киликийското крайбрежие. Срещу него действал Андроник Дука, същият, който бе предизвикал с бягството си катастрофата при Манцикерт. Обсаденият в Адана Диоген не можал да се държи дълго време. Той се предал с условие, че се отрича от престола и ще приеме монашеството. Срещу това му била обещана лична безопасност. Оттук той бил изпратен за Цариград, но по пътя пристигнала заповедта да бъде ослепен. След това той бил заведен в един манастир, дето след няколко дена умрял*.

Тъй свършва живота си човекът, който бе поискал да служи предано на държавата, на която бе определен да бъде господар.

Михаил VII бил най-малко човекът, който в трудните времена, настъпили след битката при Манцикерт, бил способен да спре разложението на империята и отстрани опасностите. Ученик на Псел, той, макар и млад, едва 25-годишен, проявявал необикновена за годините си сериозност. Възпитанието му създало от него човек, повече годен за мислител, отколкото за държавен деец. Той предпочитал тихите занятия в кабинета си пред преизпълнените с грижи дела на управителя. Войната и военното изкуство били за него нещо съвсем непознато. Но дори в кабинетната си работа той се оказал един посредствен човек. Съвременниците му разказват, че се опитвал да съчинява ямбове и анапести, пишел истории, но факт е, че нито византийската литература, нито историографията били обогатени от трудовете на философски образования венценосец.

При такъв един владетел цялото управление минало в ръцете на лицата, близки до трона, които по един или друг начин могли да привлекат доверието на императора.

Самият Псел обаче, когото Михаил държал при себе си като наставник и ръководител в своите учени литературни занятия, бил откъснат от възможността непосредствено да участва в направлението на държавните работи. Решителна роля в тях се паднала на кесаря Йоан, брат на Константин Дука и чичо на новия император. Той и неговите двама синове Константин и Андроник, които бяха преките виновници за гибелта на Роман Диоген в началото на Михаиловото царуване били най-влиятелните лица в държавата.

Тяхното влияние обаче скоро било затъмнено от една личност, която се бе издигнала от най-ниските слоеве на обществото. Това бил някакъв евнух на име Никифор, наричан презрително от съвременниците му Никифорица. В управлението на Константин Дука той бил писар в една от безбройните дворцови канцеларии, дето се отличил като хитър интригант, който не пробирал средства да си създаде положение и кариера. По-късно, все при Дука, бил назначен за стратег на Антиохия, а след това на Елада и Пелопонес. Сега той бил извикан в Цариград от кесаря Йоан и назначен за логотет на дрома, длъжност, която по това време означавала нещо като пръв министър.

Отличавайки се с бистър и бързо схватлив ум, с твърд характер и голяма енергия, Никифорица в скоро време успял да спечели безусловното доверие на Михаил и заедно с това да добие изключително влияние над него. Скоро той сполучил чрез интригите си пред императора да отстрани от двореца и централното правителство всички лица, които по положение и влияние или произход могли да му бъдат съперници. Между тях бил и кесарят Йоан, който под благовиден предлог бил изпратен като началник на войските в Азия.

Всичката си мощ Никифорица проявил само в една област - финансите. Той считал, че първата задача на държавата е да събере по всевъзможен начин пари и съкровища. Неговите финансови мероприятия, стигащи до явни произволи, засегнали всички класи на обществото. От черкви и манастири били отнемани скъпоценностите - златните и сребърни съдове, украшения, той конфискувал имотите на аристокрацията, докато пък населението било измъчвано от суровостите, с които се събирали данъците. Рядко, казва Гелцер, Византия е имала правителство по убого духовно и бедно откъм мисли, както това на Михаил Парапинак. Защитата на държавата била престъпно занемарена и докато войниците оставали без средства и армията, както и флотата, напълно били пренебрегнати, крепостите изоставени с разрушени стени, заплатите на разните сановници и царедворци се изплащали най-редовно и за придворните тържества се пилеели грамадни суми,

След битката при Манцикерт турците нахлуват в централна Мала Азия и в разстояние на няколко месеца стават господари на цяла Кападокия. В техни ръце паднал и прочутият стар град Икониум, който се превръща в столица на селджукските султани. Съдбата на Мала Азия бе с това решена. Византийците още притежаваха много от стратегическите места в Горна Армения, тяхно бе и цялото черноморско крайбрежие, границите им на югоизток обхващаха още крайбрежията на Ефрат, Антиохия и големите пристанища на Средиземно море. При едно правителство с високо съзнание за своите длъжности, при един държавен глава, който, както едно време Ираклий или Лъв Исавър, би събрал с върховно напрежение силите на империята за борба срещу новите завоеватели, положението още би могло да бъде спасено. За такава една задача обаче най-малко е могло да бъде способно правителството на Никифорица с гражданската армия от глупави бюрократи и още по-малко самият император, който, затворен в своя дворец, се занимавал с писане на риторични упражнения, без да помисли даже, че неговата първа длъжност е да вдъхне на своите поданици ентусиазма и решителността, които били нужни в борбата за спасение на държавата.

В изтръгнатите от империята земи турците прокарали реформата, от която самата Византия след мъчителни опити се бе отказала. Иконийският султан обявил за свободни всички земеделци във владенията си и за собственици на земите, които обработвали. Едрото земевладение, което в Мала Азия представяше цяло социално бедствие, бе с един замах унищожено. Тая реформа не само примирила местните християни с новата власт, но ги привързала към нея. Населението в турските земи било освободено от безбройните държавни и господарски повинности и задължено само с поземлен и поголовен данък.

Правителството на Парапинак бе унищожило договора, сключен между турския султан и Роман Диоген. Това бе дало основание на турците да продължат завоеванията си.

С голям труд била събрана срещу тях една малка армия, главният контингент сред която били нормански наемници под началството на един техен първенец - Урсел. За главнокомандващ на операциите бил назначен Исак Комнин. Скоро обаче между него и норманите произлязъл конфликт. Норманските водачи считали, че за своите простъпки могат да бъдат съдени само от своите началници, а не от императорския пълководец. Вироглавите и диви наемници поради това оставят Исак Комнин с византийските войски и се оттеглят. Турците нападат Исак, разбили го и го пленили.

Против Урсел с неговите нормани бил изпратен кесарят Йоан, също разбит и пленен, заедно със сина си Андроник - изменника при Манцикерт. Урсел решил да използва пленника, който вече бе изпаднал в немилост пред цариградския двор. Той го провъзгласил за император. Заплашените от норманите земи в Мала Азия били принудени да признаят узурпатора за свой господар. Йоан, знаещ за недоволството срещу Никифорица в Цариград, влязъл във връзка с някои от жителите на столицата. За да се избави от бунтовниците, които не скланяли на никакви отстъпки, Парапинак подбудил срещу тях турците. С иконийския султан бил сключен мир, чрез който Византия признавала всички завоевания, които турците дотогава направили в Мала Азия. В сражението с тях Урсел и Йоан били пленени. Урсел бил затворен, а Йоан покалугерен.

Едва-що било ликвидирано с движението на изток, по дунавските граници се разраснала нова опасност.

Настанените тук печенези, заедно с част от българското население образували граничарско-войнишко население, чиито привилегии, поради постоянната опасност за дунавските граници, никое от досегашните византийски правителства не бе се опитало да унищожи. Те не бяха избягнали обаче от алчното око на Никифорица, който отнел на дунавските граничари субсидиите, които цариградското правителство им плащало. В дунавските градове се почнало усилено брожение. Забелязало това, правителството изпратило за стратег на Силистра веситарха Нестор, славянин по произход, който се ползвал с доверието на самия Парапинак. Нестор обаче, който заминал за Дръстър със значителна сума пари, скоро се убедил, че не е в състояние да усмири недоволството. Затова решил да се възползва от него. Той влязъл в съгласие с печенежките водители и ги повел срещу Цариград. Пътят им през Тракия бил придружен с грабежи на местното население. Дошъл пред столицата, Нестор с печенезите поискал да им се предаде Никифорица, но влиянието на последния било твърде силно, за да се приеме това искане. При това Никифорица, докато траела блокадата, успял да подкупи част от печенезите и да ги настрои срещу техния водач. Вследствие на това те се върнали назад, а на цариградското правителство не се удало да възстанови властта си в дунавските земи. Печенезите останали пълни господари, непризнаващи никакво върховенство.

Все на същите финансови притеснения се дължеше и второто голямо въстание на българите в Македония. Начело на него застанал скопският болярин Георги Войтех. Събрани в Призрен, болярите прокламирали за български цар Константин Бодин, син на сръбския княз на Зета Михаил, който се явил при тях с 300 сърби и един войвода - Петрила. Скопският дукс Дамян Даласин бил разбит и пленен. От Скопие, вече значително нарасналата въстаническа армия, се разделила на две. Бодин потеглил на север, дето скоро цялата страна от Ниш до Видин и Срем се присъединила към въстаниците. Петрила завладял Охрид и Девол, но пред Костур бил разбит и принуден да отстъпи към Скопие. Бодин, който бързо потеглил назад, срещнал византийците при крепостта Таонион и в сражението бил пленен, отведен в Цариград и оттам в Антиохия.

Недоволството не стихвало. В 1077 г. избухнало въстанието на Никифор Вриений, бивш стратег на Драч. Център на това въстание била Тракия с Одрин. В Траянопол Вриений се прогласил за император и армията му блокирала Цариград. Печенезите се възползвали от това брожение. Някои техни отреди постъпили на служба у Вриений и добили възможността още веднъж да поживеят от плячката на цариградската област. Други пък обсадили самия Вриений в Одрин и за да се освободи от тях, той бил принуден да им плати 20 кантара злато, много скъпи платове и сребърни съдове. Безчинствата на печенезите, наемници на Вриений, от друга страна настроили цариградското население срещу претендента, чиито войски след известно време били принудени да отстъпят към Одрин.

Докато правителството на Парапинак се борело с въстанието на Вриений, на изток избухнало ново, начело с Никифор Вотаниат, стратег на темата Анатоликон. Недоволството в Мала Азия от правителството на Михаил VII било още по-голямо, отколкото в европейските провинции, защото населението тук свръх всичко друго било изложено на опустошенията от страна на турците, от които нямало кой да го защити.

Вотаниат се представил като човек, който бил готов да помогне на тия бедствия и с това спечелил поддръжката на местните жители. За да намали съпротивата в столицата, той се помъчил да си създаде и там привърженици. Особено голямо внимание обърнал на духовенството, което поради репресиите на Никифорица имало голямо основание да бъде недоволно. Най-сетне той се обезопасил и от страна на турците, които бяха виновниците, за да се провали предприятието на Урсел и кесаря Йоан. Един покръстен турчин му служел за посредник в мирните преговори с иконийския султан.

През есента на 1077 г. Вотаниат бил провъзгласен от привържениците си за император и потеглил срещу Цариград. Опитът на Парапинак и тоя път да вдигне турците срещу противника не сполучил. Когато през пролетта на 1078 г. Вотаниат вече стоял с армията си в Хризопол, на азиатския бряг на Босфора, неговите привърженици в Цариград вдигнали бунт. Мекият Парапинак отказал да усмири с придворната си стража бунтовниците и когато въстанието обхванало целия град, той избягал във Влахернския храм, дето бил покалугерен и изпратен в Студитския манастир. Няколко дена по-късно Никифор Вотаниат влязъл в столицата, тържествено приветстван от цялото население, което искало да види в негово лице свой избавител. Никифорица, боейки се от отмъщението на цариградската тълпа, избягал в Ираклия. Тук той бил заловен и подложен на мъки, в следствие на които умрял.

 

*Смъртта настъпила вследствие на инфекцията, получена в резултат на несръчното ослепяване.

X

Right Click

No right click