Византия

Управление на цивилните императори

Посещения: 12951

 

При Василий II Византия бе достигнала до най-високата точка на своето могъщество. След неговата смърт упадъкът ѝ набира необичайна скорост. Причината е двойствена. На първо място силите на византийското общество бяха доведени до предела на крайното си напрежение и неминуемо след него трябваше да настъпи период на реакция, която щеше да докара пълно вътрешно безсилие. Уморената Византия чувстваше дълбока нужда от покой.

От друга страна, като владетелка на толкова пространни земи, Византия искаше да използва в мир техните богатства. Войнственото увлечение през епохата на Василий се заменяше от желанието да се изпитат радостите и удоволствията на мирния живот. По такъв начин във византийското правителство все повече вземаха връх тежненията, противни на всякаква войнствена политика. При императорите, които наследиха Василий и които бяха креатури на дворцови партии, това отвращение от войната доведе постепенно до пълен упадък на армията, която дори изпадна в немилост. Засилването на бюрокрацията в гражданското управление даде възможност на всевъзможни парвенюта и интриганти да се настанят на най-важните постове и да използват властта с престъпно користни цели. Мерките, които в името на държавната сигурност и сила бяха приели войнишките императори, почвайки от Роман Лакапин и свършвайки с Василий II, мерки, които имаха за цел поддържането на социалното равновесие чрез ограничение на политическата разюзданост и хищническите инстинкти на висшите съсловия и покровителстването на средните и ниски обществени класи бяха напълно изоставени, а някои и формално отменени. Като следствие класовите противоречия почнаха да се изострят, а заедно с това съсипването на широката маса от средни имотни съсловия лишаваше държавата от нейната единствена здрава опора. Започналият с нарастваща сила ръст на едрото земевладение засилваше от друга страна в същата степен политическото влияние на властелините. Заедно с него централното правителство все повече изгубваше свободата на действие. Военната сила, на която то можеше да се опре, бе също тъй разнебитена, тъй като за запазване съсловието на войниците вече никой не се грижеше. Постепенно бе се създала цяла армия от парвенюта, хора от най-ниско обществено положение, издигнати чрез интригата, порока или подкупа до най-високите служби в управлението. Лишени от всякакво чувство за отговорност и дълг, без морал и добродетели, тия хора използваха слабостите на владетелите, за да ги държат постоянно под влиянието си или устройваха преврати срещу тях, когато те не бяха склонни да гледат през пръсти на техните злоупотреби. Във всички случаи те не мислеха за държавата и използваха властта и високото си положение, за да грабят безнаказано.

Наследството обаче, оставено от Василий II и неговите големи предшественици през X в., бе твърде голямо, за да бъде скоро изхарчено. И трябваше да се минат цели 50 години от смъртта на последния велик представител на Македонската династия, за да се види Византия изправена пред гибелта, от която тя никога вече не успя окончателно да отбегне.

През този период империята външно бе запазила величието, до което бяха я издигнали Фока, Цимисхи и Василий II. Неизчерпаеми богатства се стичаха в нея от всички страни. Добрият вкус, изкуството и литературните занятия бяха отново спечелили висока почит във византийското общество. Школуваните в толкова войни византийски армии още се стремяха да поддържат завоюваното си реноме на непобедимост, но цялото това величие, което бе възвърнало на Византия положението ѝ на световна сила, вече вътрешно бе проядено. И трябваше да се яви първото сериозно изпитание, за да изчезне то и могъщата империя с трепет да почувства дните си преброени.

Всички тия особености във вътрешното положение на империята през втората и трета половина на XI в. избиха във върховете на държавния ѝ живот. През 55-годишния период, от 1025 до 1081 г., на престола се изредиха 12 императори. Почти всички бяха сенки на трона, играчка в ръцете на всевъзможни евнуси, куртизанки и интриганти. Повечето от тях пилееха лудо държавните средства и ускоряваха с това момента, в който държавата не щеше да има с какво да посрещне най-насъщните си нужди. Най-добрите сред тях, виждайки се безсилни да се борят с развалата и с факторите на разрушението, се оттегляха от трона, други ставаха жертва на омразата или завистта, която извикваха у тълпите егоистите и интригантите. Дворцовите преврати сваляха едни некадърници от престола, за да дадат короната на други.

Да разглеждаме подробно отделните царувания през тоя период е излишно и безсмислено. Достатъчно е да се минат в хронологичен ред, като се изтъкнат най-характерните особености във всяко едно от тях.

Константин VIII не оставил мъжки наследници. Той имал три дъщери. Най-старата от тях била калугерка, втората, Теодора, не искала да се омъжва. Най-младата, Зоя, макар и 48-годишна девица, все още считала, че тепърва ѝ предстои щастието на съпружеския живот. Преди смъртта си Константин препоръчал да я омъжат за сенатора Роман Аргир, който бил 60-годишен и при това женен. За да се изпълни императорската воля, Роман бил разведен. В замяна на тая малка жертва той, като мъж на порфирородната Зоя, бил провъзгласен за император.

X

Right Click

No right click