Византия

Вътрешно устройство на Византийската империя (IX - X в.)

Посещения: 16444

 

Петър Мутафчиев

Из "Лекции по история на Византия"


539px Pala doro cristo in smalto al centroРазцветът, който бе настъпил във Византия с възшествието на Македонската династия, бе намерил отражение във всички области на нейния живот. Епохата от IX до XI в. бе време на значителни промени, от които империята излезе съвсем различна от това, което бе по-рано.

На първо място бе преживяла значителен подем нейната търговия. След като вълната на арабското завоевание бе се отдръпнала, Източната империя постепенно бе почнала да възстановява своето положение на първа и най-могъща търговска сила в тогавашния свят. Арабите ѝ бяха отнели богатите земи на Сирия, Месопотамия и Египет с техните редки и скъпи произведения, с богатите им градове, те бяха завладели и главните пътища за Изтока. Но Византия все пак оставаше главната посредница между тях, а следователно и в целия Изток, и останалия свят на запад и север. След загубата на Александрия и пристанищата на Сирия, бе се увеличило значението на Цариград. Тук се срещаха търговците от всички страни из културния кръг на тогавашния свят. Населението на босфорската столица е надвишавало половин милион и тя бе станала истински склад на произведенията, които се стичаха в нея от най-далечните земи и морета, за да бъдат тук преработени или пък придвижени по-нататък.


Търговия и индустрия

 

Това, което отличаваше византийската търговска политика, бе монополът и протекционизмът, който в някои случаи достигаше до крайност. Търговията с храни, предимно жито, още от времето на Юстиниан бе монополизирана от държавата. Селяните можеха да продават храните си само на държавните магазини и последните от своя страна ги продаваха на населението, често пъти и в интересите на фиска, на двойно по-висока цена. Разбира се, че корумпираното византийско чиновничество се възползвало от тоя ред, за да злоупотребява безнаказано и да трупа незаконни богатства за сметка на производители и консуматори. Това довело особено през втората половина на X в. до силно поскъпване на живота. За Никифстр II Фока напр., един от близките наследници на Багренородни на престола, се разказва твърде характерна в това отношение случка. Един старец с бели коси, за да може да си изкара прехраната искал да постъпи като войник в армията. Никифор го запитал как той при напредналата си възраст ще може да понесе тежестите на войнишкия живот. "Василевсе, отговорил старецът, аз навярно сега съм много по-силен, отколкото бях през младините си. Тогава ми бяха нужни две магарета, за да натоваря на тях житото, което купувах за една номизма. Сега, от началото на твоето благословено царуване, аз нося на раменете си една торба жито, която струва два пъти по-скъпо."

Монополизирането на известни отрасли в търговията имало за цел да увеличи държавните приходи. За това били създадени и многобройни митници, които събирали данък за всички вносни и износни стоки. Най-важните от тях били разбира се тия, които облагали корабите, идещи или излизащи от столицата. Те били настанени в Босфора и в Хелеспонт при Абидос. Такива митници имало и при всички пристанища. Независимо от тях, на митнически контрол и съответни такси били подложени и произведенията, които се внасяли или изнасяли по суша. На всички видове стоки, вносни или износни, в митниците се поставяли пломби в удостоверение на това, че за тях е платен определен данък. Съществували най-сетне и вътрешни митници, между отделните провинции, които също събирали такси. Търговците от Херсон носели от северните земи и от Централна Азия пурпур, копринени платове, бродирани дрехи, кожи и пипер. Русите идели със скъпите и високо ценени кожи на разните животни, които отхранвал севера. Сирийски и арабски или персийски търговци се явявали с редките произведения на Азия и Африка, южни плодове и ароматични произведения, инкрустирани съдове, изкусно изработени оръжия и брокати. Най-оживена търговия вършели евреите. Един арабски писател (Ибн Хордад бег) от тая епоха, като говори за тях, разказва, че те знаели всички езици на народите по крайбрежията на Средиземно море. От Запад те носели евнуси и роби, металически изделия, които от източните брегове натоварвали на кервани и пътували с тях чак Китай, за да се върнат оттам с произведенията на Далечния изток.

Във всички византийски търговски центрове неизменно оставал в сила законът, според който никой чужд търговец нямал право да продава на друг, също тъй чужденец, произведените си стоки. Един испанец например не можел да продава на един азиатец, както и обратното. Чужденците били длъжни да продават само на византийци и само от тях да купуват. По тоя начин византийските пристанища били не само места, дето се срещали търговците от всички страни, но осигурявали на местната търговска хазна всички предимства и облаги на посредничеството. Византийският търговец, без да бъде подложен на рисковете на далечните пътувания по просторните морета и непознати страни, живеел за сметка на чужденците, които търсели в неговите пазари купувачи за своите произведения. Колкото и изгоди да носело това положение за Византия и за ръста на нейните богатства, накрай то станало причина за нейното търговско фиаско. Защото чужденците най-сетне се научили да намират независимо от нея пазарите, откъдето купували нужните им произведения или пък продавали своите и по този начин избягвали скъпото посредничество на Византия. Така от XI в. италианците почват да пътуват направо за крайбрежията на Черно море, Сирия или Египет, както и арабските търговци от Изток сами намерили пътищата за западните средиземноморски пристанища.

На подробна регламентация била подложена и вътрешната търговия в империята. Известията, които в това отношение имаме, се отнасят за Цариград, но навярно такова било положението във всички търговски центрове. Тия известия дължим на едикта на Лъв VI, за който вече имах случая да говоря. Търговците на копринени платове напр., oἱ βεστιοπράτοι не смеели да се занимават с никаква друга търговия. На чужденците те могли да продават само платове от определено качество и размери и то такива, които били произведение Цариград. За всяка по-крупна продажба те трябвало да уведомяват епарха на града.

Търговците на сирийски платове, обикновено араби, били подложени на наблюдение и най· строги ограничения. Правителството искало да попречи да не би под вида на търговци в столицата да проникнат шпиони. Затова те се намирали под близкия надзор на един специален чиновник - екзарх. Никой от тях, който идел от чужбина, не смеел да остава в града по-дълго от три месеца. Тия пък, които били настанени на постоянно жителство в столицата, живеели в специален квартал. Изобщо византийското правителство заставяло чужденците винаги да живеят отделно от местното население в столицата и то на групи. По този начин то се надявало, че ще може по-лесно да ги следи.

Всички мерки и теглилки, с които се продавало или купувало, били проверени от епарха и носели неговия печат.

Но Цариград не бил едничкият търговски град в Империята. Втори подир него по значение бил Солун. На· Димитровден, празника на покровителя му, там ставал голям панаир, на който се стичали особено много търговци от романогерманските страни - италианци, испанци и франки. Жителите на Солун били известни със своето благосъстояние, което докарало силно развитие на излишествата и разкоша. "Копринените дрехи там се носели тъй много, както другаде вълнените." Това богатство на Солун бе привлякло в 904 г. критските пирати и изнежеността на солунчани бе им попречила да защитят града си от хищните нападатели. След постигналата го катастрофа обаче градът бе укрепнал и през X в. отново бе възстановил прежното си благосъстояние.

Главни центрове на търговията във византийска Мала Азия били градовете Никея, Ефес и Трапезунд.

Но своето богатство през разглеждания период Византия дължала не само на размяната. Индустрията в нея била не по-малко развита. Това, с което Византия се славела през всички времена била текстилната промишленост - производството на разни видове предимно тънки платове от коприна, памук и лен, украсени с най-различни рисунки; след това идело приготвянето на скъпи дрехи.

Славата на византийските орнаментирани тъкани била извънредно голяма и те се търсели през средните векове във всички страни и народи. Византийците не се задоволявали да украсяват тъканите с обикновени орнаменти, както това се правело на Изток, но с цели композиции, дето били изложени сцени от светски характер, фигури на човеци и животни, а заедно с това и фигури от Свещеното писание. Последните бяха предизвикали навремето си възмущението на иконоборците.

Наред с текстилната индустрия твърде високо развитие добило изработването на разни видове предмети, съдове и украшения от скъпи метали. Византийските работи от филигран били без съперници, а предметите, изработени от злато и сребро и украсени с емайл будели и продължават да будят удивлението на хората. Един оцелял предмет от тоя вид художествена индустрия е прочутата Pala d'oro, намираща се днес в черквата "Св. Марко" във Венеция, части от която са били задигнати от венецианците при разграбването на Цариград в 1204 г.

През X в. в Цариград имало, според едно съобщение на Порфирогенет, хиляди работници, занимаващи се с изработване на украшения и съдове с емайл. Склонните към великолепие и блясък византийци прилагали украшенията с разноцветен емайл към златни и сребърни съдове, вази, вотивни предмети и такива на богослужението - икони, кръстове, корици на подвързани книги, лампи, оръжия и т.н.

Наред с тоя вид индустрия във византийските земи се развило през тая епоха обработването на металите и приготвянето от тях не само на най-обикновени предмети за нуждите на всекидневния живот, но и на предмети на изкуството. И сега още са запазени в европейските музеи истински шедьоври на изкуството - ковани съдове от скъпи метали - злато или сребро.

Индустриалците, както и търговците от разните клонове, били обединени в корпорации, които се намирали под надзора на правителството.

Център на византийската индустрия оставал Цариград със своите хиляди работници, с нуждите на полумилионното си население, с богатствата на своята аристокрация и потока от чужденци, които се надпреварвали да търсят продуктите на технически усъвършенстваното византийско производство.

Но и останалите градове в империята не оставали назад в промишлената си дейност. След Солун в това отношение се отличавали някои градове на древна Гърция, като напр. Коринт, Тива и Патрас. Те били известни главно със своите манифактури, дето се работели тънки копринени тъкани, а в Патрас освен това се приготвяли бродирани пурпурни дрехи, вълнени платове от всякакъв вид.


 Социалният въпрос

 

Особено внимание заслужава социалният въпрос във Византия и противоречията, които през X в. бяха се развили в областта на поземлените отношения. Ние вече знаем какво бе положението през иконоборската епоха. Благодарение на славянското преселение в Полуострова и в част от земите на Мала Азия, наследените от Рим земевладелски отношения бяха претърпели коренна промяна. Колонатът бе унищожен и на мястото на прикрепените към земята, лично свободни, но безимотни арендатори, бе се явило свободното селячество. Доколкото едрото земевладение се бе още запазило, то не разполагаше с предимства, които би му дали превес над дребното стопанство. Тия от селяните, чиято земя бе недостатъчна, се явяваха като свободни арендатори. Условията на арендата зависеха не от влиянието на земедателя, а от социалното положение на самия арендатор. Когато последният обработвал наетата земя със свои средства, той плащал на собственика само 1/10 от общия приход. Получавал ли пък от последния и работен инвентар, арендната плата била 1/2 от добитите продукти.

Императорите-иконоборци със своето законодателство само бяха санкционирали тия социални отношения, създадени от самия живот и независимо от официалната намеса на властта.

Възтържествуването на православието обаче доведе обща и всестранна реакция срещу господстващите в иконоборската епоха порядки, а заедно с това и срещу правото, което бе израз на тогавашните земевладелски отношения. Тази реакция, покровителствана от властта, в късо време доведе в края на IX и началото на Х в. до състояние в земевладелските отношения тъкмо противно на това, което господстваше в VII и VIII в. През втората половина на IX в. общата тенденция в социалния строй на Византия е бърз упадък на дребното земевладение и рушение на обикновеното селско стопанство, и паралелно с това - необикновено нарастване и разширение на едрата поземлена собственост. Тая тенденция продължава неспирно и през първите десетилетия на X в. Оттогава, та и до края на византийската история, ние намираме в ромейското общество социални отношения твърде близки на тия, които бяха изработени в римския период и санкционирани от Юстиниан. Обществото от свободни и имотни селяни бе се разпаднало на две големи групи. От една страна дребни стопани, които загубваха своите земи и които, за да живеят, бяха принудени да обработват под аренда земите на едрите собственици, да търпят техните насилия и произволи. Положението на тия земеделци при такива отношения се приближаваше все повече до това на старите римски колони. От друга страна срещу тях се издигаше класата на имотните владелци, чиито земи се увеличаваха за сметка на дребното стопанство, и които, разполагайки със социалната сила, постепенно си присвояваха политическото влияние и правеха от органите на публичната власт свои служители.

И колкото повече тая последна класа се засилваше, толкова по тежка ставаше борбата, що имаше да издържи срещу нея съсловието на дребните земеделци.

Някога, при изхода на древността, това социално състояние бе главната причина за разложението на Римската империя. С изчезването на средната класа от свободни и самостоятелни стопани нейното общество бе разделено на две крайности, държавата бе лишена от своята естествена опора, от тия, които я издържаха финансово и като войници можеха да я бранят.

Аналогичното положение, което вече се създаваше в Източната империя в началото на X в., бе накарало представителите на византийската държавност да се замислят и навреме да вземат мерки срещу последиците на един процес, застрашаващ не само съществуването на държавата, но и вътрешния стабилитет на обществото.

Във времето на Роман Лакапин двете класи в земевладелските отношения вече били значително очертани. Едрите земевладелци в името δυνατοί и притиснатите от нуждата и натиска на голямата собственост πένητες. Възползували от икономическата си сила, динатите заобикаляли законите, пречещи на техните стремежи, в някои случаи явно ги нарушавали, служейки си с подкупи или с влиянието над провинциалното чиновничество. Настанени веднъж в земите на дадена община, те използвали по най-различен начин бедственото положение на жителите ѝ, които поради неплодородия, войни или епидемии, или фискални затруднения били принудени да търсят средства, купували на безценица техните имоти или пък ги присвоявали с насилие.

Самите бедни - πένητες - били безсилни да се съпротивляват на своите могъщи неприятели, които имали на страната си не само богатството, но и политическото влияние.

Ръстът на едрото земевладение обаче заплашвал държавата и по друг начин. Заедно с икономическата сила те се стараели да спечелят и политическо влияние в своите земи, като намалят юрисдикцията на държавните органи в тях или като я заместят със своя. Тържеството на представляваните от тях тенденции означавало разложението на византийската държавност, която почивала на централизма, и изместване на императорския суверенитет от частния и местния.

За добре разбраните интереси на византийската държава ръстът на едрата поземлена собственост и увеличението на класата на поземлените магнати означавало опасност, която трябвало навреме да бъде отстранена, защото в противен случай бъдещето ѝ би било пълно с най-тежки последици.

Василий I в дългото си управление нямал време да се справи с тоя въпрос, защото той, като общо явление, още нямал това разпространение и последиците му не са били тъй ясни. Но и при него имаме известия за това какви колосални размери достигнало богатството на отделни магнати. За семейството на Даниелида от Патрас напр. научаваме, че то разполагало със средства, които съперничели на един владетел. В нейно частно владение се намирала голяма част от Пелопонес с полета, села и градове. Безбройно много селяни обработвали земите ѝ, освен това разполагала и с големи манифактури, в които работници или роби се занимавали с изработване на скъпи платове и всевъзможни други изделия.

Наследникът на Василий, философстващият, но некадърен Лъв VI, не бил способен да прецени реалните отношения на своето време. При това, обхванат от втълпената идея за очистване на римското право и институции от еретически и варварски нововъведения на иконоборците, той, с изданието на Василииките отмахнал и последните ограничения от правен характер, които служели за защита на дребните производителни съсловия и узаконил тържеството на едрите земевладелци.

Затова периодът на първите две десетилетия от X в. е ознаменуван с необикновено изостряне на социалните противоречия. Дребното владение било в процес на пълно отстъпление и упадък, а едрата собственост вече тъй много се разпространила, че кризисът се чувствал в цялото общество и застрашавал да се отрази с всичките си посочени последици и на самата държава.

Ето защо Роман Лакапин, излязъл от низините на византийското общество и освен това надарен с реалистичния поглед на държавник без илюзии, поискал да постави бърз край на злото.

Още в началото на своето царуване, в 922 г., той издал прочутата си новела, с която забранявал на богатите (δυνατοί) да присвояват по какъвто и да било начин земите на бедните (πένητες). С издаването на тая новела Роман преследвал две цели. Първо - да запази владението на селските земи за самите селяни дребни собственици и второ - да попречи най-решително на големите земевладелци да придобиват такива земи.

За да постигне първата си цел, Роман предал законна сила на един обичай, който навярно бил донесен от славяните, а именно: правото на общината като върховен собственик над всички земи. Това право се наричало протимисис или право на предпочитане при продажбата. Вземайки пред вид тоя стар обичай, Роман Лакапин заповядал за в бъдеще, когато някой селянин искал да продаде поземлен участък, правото да го купят да принадлежи: 1. На неговите роднини; 2. На неговите съобщинници; 3. На съседите му по владение и най-сетне 4. на тия, които заедно с него образували една данъчна група. Ако при продажбата не били спазени всички тия условия, то продаденият на чужд човек земен участък се отнемал от неговия нов притежател. Само когато лицата, имащи правото на предпочитане, при продажбата, се отказвали да го купят, той могъл да бъде  продаден на външни лица. Както е ясно, с узаконяването на протимисиса се е преследвала целта да се попречи в селската община да проникнат външни елементи и с това да се препятства разлагането ѝ.

За да се даде на протимисиса истинска законна сила в новелата се постановявало: рекламации срещу неправилно продадените участъци да могат да бъдат повдигнати дори 10 години след тяхното отчуждаване и то от всеки, който имал предпочтителното право да ги купи. Тоя, който със заобикаляне на правото на предпочитане добивал имот, се лишавал не само безвъзмездно от придобитото, но бил длъжен да плати определена глоба на хазната. Правото на предпочитане засягало не само случаите за продажба на имотите, но и такива за завещание, даруване и т.н.

Втората част на същата новела забранява изобщо на динатите да добиват по какъвто и да било начин или предлог земи от обикновени селяни. На провинените се отнемало без всякакво обезщетение незаконно завладяното и заедно с това били наказвани с глоба.

Постановленията на тая новела обаче не били достатъчни, за да спрат процеса на селското обезземяване. Годината 928 била ознаменувана с общо неплодородие и глад, поради което селското население, доведено до крайност, било принудено да продава земите си на безценица всекиму, който би поискал да ги купи. От това бедствие се възползвали едрите владелци и грамадни пространства от земи минали в техните ръце. Вследствие на това Роман Лакапин се видял принуден да издаде втори едикт, който потвърждавал постановленията на гореразгледания. В него той изказвал открито възмущението си срещу земевладелците, които искали от мизерията на бедните да направят извор на собствено богатство. Извършените отчуждения били обявени за невалидни и земите трябвало да бъдат върнати на прежните им стопани. В случая, селяните трябвало да върнат на богаташите получените от продажбата суми. Безвъзмездното отнемане на завладените имоти трябвало да се спази само за в бъдеще. Тая концесия, направена от Лакапин на богаташите, унищожавала всички очаквани от едикта резултати. Бедният селянин, който, за да не умре от глад бил принуден да продаде своята собственост, естествено нямал никаква възможност да я откупи обратно. И затова практическото значение на втората Лакапинова новела било сведено към нула.

Обезземяването на селското население растяло, а заедно с това се увеличавало и социалното бедствие. Това принудило Константин Багренородни да продължи мерките на своя предшественик в по-определена и енергична форма.

В 947 г. Константин VII издал нов едикт. Земевладелците, които от времето на глада през 928 г. до годината на възшествието на Константин на престола (944) придобили земи от бедни селяни, били длъжни да ги възвърнат на техните прежни стопани или на наследниците им без всякакво обезщетение, тъй като завладяването на тия земи било акт на грабителство и нарушение на предшестващите закони. Само ако купувачът бил обикновен селянин трябвало да получи назад платената за земята сума или в противен случай запазвал собствеността над нея.

Какви били действителните резултати от тази мярка на Багренородни ние точно не знаем. Навярно земевладелците намерили възможност и тоя път да избегнат по различни начини ударите на закона. Обстоятелството, че наследниците на Багренородни, Никифор II Фока и Василий II, били принудени, както по-нататък ще видим, да прибягнат до възобновяване на законодателната закрила на дребното земеделско стопанство и до истински драконовски мерки срещу земевладелците показва, че процесът на концентрация не бил спрян. Във Византия вече се започнала една вътрешна трансформация, която променя нейния социален строй и срещу която самата държавна власт била безсилна. Накрай централното правителство трябваше само да стане оръдие на тая висша земевладелска класа и да съдейства за унищожението на най-здравите си устои.

Когато разглеждам въпроса за поземлените отношения през X в., не мога да не се спра над едно твърдение, което се среща почти във всички изследвания по вътрешната история на Източната империя. Това е, че във Византия през тази епоха се създава състояние, което било сходно с феодализма на Запад.

Аз считам, че в това преценяване на фактите има една грешка. Феодализъм във Византия нито през тая епоха, нито по-късно, когато дребната селска собственост напълно изчезна, за да стори място на едрото владение, нямаше.

Феодалният строй се характеризира не с това, че земята е групирана в ръцете на ограничен брой едри собственици, че селянинът е напълно обезимотен, живее и работи върху чужда земя, или че е прикрепен върху земния си участък. Характерното за феодалния строй е, че при него земевладението е съединено с политическата власт над съответния домен и неговото население. Феодалът е не само собственик, но и абсолютен господар - администратор, съдия, данъкосъбирач и военачалник над зависимите си селяни. Такова съединение на политическа власт със земевладението Византия никога не видя и затова там феодализъм в западен смисъл, като господстваща социална и политическа форма, никога нямаше. Земевладелците живееха от труда на своите селяни, в известни случаи разполагаха и с определени права над тях, но техните земи винаги се намираха под пряката юрисдикция на централното правителство и неговите органи. И ако в много случаи византийските динати отстраняваха императорските чиновници от намесата им в своите земи, това бяха постъпки, несъгласни с господстващите възгледи и злоупотребления, които невинаги минаваха безнаказано. Византийският динат бе едър земевладелец, разполагащ с големи средства и с политическо влияние пред органите на властта, но политически владетел той не беше.

Какво е било положението на селяните? Тия от тях, които обработвали собствените си земи и живеели от тях, били напълно свободни и независими хора. Във Византия народът не участваше в управлението на държавата. Тя бе държава на абсолютизъм дето всичко произтичаше от императорската воля. Но това, което бе характерно за нея, то е, че пред личността на императора и монархическия институт в правно отношение и формално всички бяха равни. Благородство на произхода и на кръвта не съществуваше. Представите за него почнаха да се създават през късния период на византийската история, когато чрез земевладението бе се формирала една икономически могъща и политически влиятелна аристокрация. Преди това обаче, пък дори и в по-късно време, за човека от простия народ бяха открити всички служби, достъпни бяха всички рангове и почести. Ние знаем колко много бяха византийските императори, родени като прости селяни. Такъв бе самият основател на Македонската династия Василий I, а навярно същият произход е имал и Роман Лакапин. Случаи от тоя род не бяха рядкост и във времето след Х в.

В правно отношение не се бе влошило и положението на селянина, който бе изгубил своите земи. За да живее, той бил принуден да обработва имотите на големите собственици. С това той се поставял в известна зависимост от тях, но тя била само икономическа. Лично, както сам той, тъй и членовете на неговото семейство оставали напълно свободни. Разбира се, че тая свобода била само номинална, тъй като живеейки върху владението на своя поземлен магнат, той бил изложен на притеснения от най-различен характер, а също бил принуден да му работи безплатно определени дни през годината. Привързани към земята през тази епоха византийските селяни обаче не били. Крепостничеството се явява във Византия едва през последните два века от нейната история и то, както изглежда, без да успее да стане господстваща юридическа форма на взаимоотношения.

В по-късните паметници общото название, с което се означавала класата на зависимото селячество, била думата πάροικοι - парици, докато свободните селяни се наричали епици - ἒποικοι. Между последните се е отделяла цяла група - тия, на които земите не били достатъчни и били принудени да арендуват участъци на големите собственици. Условията на арендата били различни, но и сега, както и през епохата на Земеделския закон, се споменават т. нар. мортити, т.е. такива, които срещу получената за обработване чужда земя били длъжни да плащат на господаря ѝ 1/10 (морта) от полученото произведение. За изполичари през това време нямаме известия. Като бедни селяни, които не притежавали и подвижен земеделски инвентар, изполичарите най-рано попаднали в съсловието на париците. Арендаторите, както и самите парици били длъжни свръх това да плащат и данъците за обработваните от тях участъци. Когато пък държавата се отказвала, какъвто бил случаят с манастирите, от тия данъци, париците ги внасяли на земепритежателя.

Най-ниско по социалната стълба се намирали робите. В Прохирона Василий тържествено заявява, че по рождение хората са свободни и че само войната е създала робството. Военнопленникът ставал вещ и съсловието на робите се увеличавало от тяхното потомство. Детето на една свободна жена и роб оставало свободен човек. Между робите нямало различия, подразделения и каси. Всички еднакво били собственост на своите господари, които могли да ги продават. Въпреки това робите, обучени и притежаващи известни качества, били ценени много по-скъпо от тия, които не били подготвени за квалифициран труд. Един обикновен работник струвал 20 номизми, един лекар - 60 и един занаятчия - 70. Това, което робът спечелвал, принадлежало на господаря му, тъй че за последния робите представлявали доходен капитал. При все това изглежда, че робът имал право на свое лично състояние, образувано от дела, който получавал за работата си. Това бил неговият peculium, чието название минало и у византийците. Робите имали между другото и правото да получават наследство.

Изобщо през IX и X в. положението на робите било значително подобрено и от прежните неограничени права на господарите върху им оставало само правото свободно да разполагат с тях - да ги продават, освобождават или пък да ги изпращат дето и да било. Законът обаче гледал особено строго на престъпления, извършени от роби, особено спрямо господарите им.

Освободените роби във Византия образували специално съсловие в правно отношение. Освобождението не скъсвало всички връзки между роб и господар. Най-често освободеният, както това някога било и в Рим, оставал да живее в къщата на господаря си, дето свободно извършвал занятието, което преди това имал като роб. Когато такъв волноотпущенец умирал без преки наследници, господарят му имал право на една трета от неговото състояние. Освободеният нямал право да свидетелства пред съда срещу своя господар.

Освобождението на робите през интересуващата ни епоха под влиянието на християнството било поощрявано от самата държава и законите ѝ. То могло без всякакви формалности да бъде извършено в черква или пред представители на властта, дори и пред обикновени свидетели или пък чрез някакъв писмен документ и по завещание. Постъпването на военна служба със съгласието на господаря само по себе си значело освобождение от робско състояние. Ако робът бил собственик на няколко души, той могъл да бъде освободен щом като само един от тях е пожелал това.

Покровителствайки робите, законът естествено преследвал тия, които продавали в робство свободни хора. Наказанието за такива било твърде тежко - обръсвали им главата и им отрязвали ръката.

 


Военна организация на Империята

 

AkritesЕпохата, която започва с царуването на Василий I, е забележителна във византийската история и с големите реформи, извършени в областта на военната организация.

В ранновизантийско време, както е известно, армията се състоеше в мнозинството си от наемници. Това бяха хора от народите и племената, съседи на империята, или от тия, които по един или друг начин бяха се настанили в нейните предели. Сред тия наемни чужденци, числото на туземците, които също срещу заплата служели, било твърде ограничено. В по-късно време броят на външните наемници бе намалял, но наемничеството оставало основната форма на военната служба. При по-големите военни предприятия били набирани и туземни мирни жители. Тяхната неопитност във военно отношение обаче понижавала извънредно много качеството на войсковите части. Самите наемници пък, макар и да били хора, за които военната служба и войната били занаят, стрували на държавата твърде скъпо. Тя не могла да ги издържа в голямо количество, а след като движението на варварското преселение бе стихнало около нейните граници, тя нямала от де да ги доставя, когато било нужно да мобилизира големи армии. При това положение във време на война държавата била принудена да си служи със същите войници, които издържала в мирно време и които не всякога били достатъчни. Издръжката пък на постоянни и големи контингенти струвала твърде скъпо, тъй като такива войници, за да бъдат винаги на разположение, трябвало да получават достатъчно издръжка за себе си и своите семейства.

Разрешение на тия неудобства било намерено през интересуващата ни епоха. Кога точно била приета реформата, не се знае. Голямата част от изследователите са склонни да приемат за неин автор Василий I, а някои отиват още по-далеч, считайки че нейните наченки датират от времето на първите иконоборски императори или дори от Ираклий. За едно тъй ранно датиране обаче липсват основания и положителни данни.

Първото съобщение за тоя нов ред и начин за издръжка на армията е от времето на Константин Багренородни. Една негова новела определя в общи черти нововъведението.

Населението в империята било разделено на две групи. Обикновени жители (πολίται) и войници (στρατιῶται). За държавата първите имали като основно задължение плащането на данъци. Изправни към фиска, те могли спокойно да се отдават на своя мирен труд. Задължението пък на втората група било военната служба.

По социално положение войниците образували съсловие от уседнали земеделци. Земите, на които живеели и обработвали, им били отстъпени от държавата. От приходите им те издържали себе си и семействата си. Владението на тия земи било условно. Войникът бил неоспорим техен владелец, само докато изпълнявал задължението, за което му били дадени, т.е. да носи военната служба. В такъв случай той могъл да оставя своя участък на децата си в наследство, но заедно с това им предавал и задължението, което лежало над него. Величината на поземления участък, образуваща войнишкото стопанство, била определена в споменатата новела на Баренородни. Такъв участък трябвало да има минимална стойност 4 литри злато. Тоя минимум бил неотчуждаем. Войникът нямал право да го продава нито изцяло, нито по части, да го завещава на външни лица, да го подарява и т.н. Сделките от такъв характер с войнишките имоти били считани за незаконни и всяка тъй отчуждена част от войнишкото стопанство, без всякакви формалности и обезщетения, се връщала към цялото, от което била отделена.

Лицето, което притежавало войнишка земя, се считало длъжно да си достави оръжие и кон и да се явява в определената му войскова част всеки път, когато последната била мобилизирана. Щом войната свършвала, тия войници се връщали по своите земи и отново ставали обикновени земеделци. В мирно време те трябвало да се грижат и за военната си подготовка.

Независимо от войнишката си земя, един селянин войник могъл да стане собственик и на други участъци, добити по частен път чрез купуване, дар или по какъвто и да било начин. На тъй придобитите и надвишаващи войнишкия минимум земи, той оставал пълен собственик и могъл да разполага с тях както желаел - да ги продава, разменя и т.н.

Войнишките имоти се вписвали в отделни регистри, носещи името στρατιωτικοί κατάλογοι, отделни от книгите, по които се държало сметка за обикновените частни владения. Войникът могъл да впише и своя придобит по частен път имот във войнишките списъци, но един път вписан там, такъв имот вече образувал неразделна част от войнишкото стопанство и не могъл да бъде отчужден, макар с него това стопанство да надвишавало предвидения от закона минимум от 4 литри. Навярно, но за това нямаме сведения, за своите имоти войниците били освободени от някои видове данъци и повинности, каквито плащало или извършвало обикновеното население.

Поради причини от социален характер и въпреки забраната да се късат части или отчуждават изцяло войнишките имоти, имало твърде много войници, чийто участъци не достигали законния минимум. Такива войници се наричали обикновено обеднели, защото земята им била недостатъчна, за да се издържат от нея, нито пък да си набавят нужното оръжие и снаряжение. И понеже войнишкото задължение лежало върху определен поземлен минимум, то войниците, които по една или друга причина не притежавали такъв минимум, образували групи и всяка такава група била длъжна да представя един войник, напълно въоръжен, снаряжен и подготвен. Тия обаче, които владеели пълни участъци, били длъжни лично да служат и използването на заместници било забранено. Понеже военната служба трябвало да се носи лично, то било забранено и владението на няколко войнишки имота.

Големината на войнишките стопанства (4 литри) била определена с оглед на нуждите, които имало едно обикновено селско семейство и разходите, които войникът стопанин трябвало да прави не само за да живее, но и да посреща разноските си по въоръжението. И тъй като казаната норма се считала тогава за достатъчна, то на войника било забранено да се занимава вън от обработването на дадената му земя с каквито и да било странични работи. Свободното си време той бил длъжен да посвещава на собствената си военна подготовка.

Войнишките земи били раздавани от държавата, която за целта използвала своите свободни домени. Самите войници пък били обезземени селяни или пък колонисти от разни народи, които живеели в пределите на империята или вън от нея. Изобщо, между войнишкото население на империята числото на тия, които били от гръцки произход, било съвсем незначително. При изгодността, свързана с войнишкото звание, броят на тия, които били готови да постъпят в него, бил твърде голям. Материалното състояние на войника било обезпечено, величината на неговия поземлен участък гарантирана много повече, отколкото владението на обикновения селянин, а при това защитата, която държавата оказвала на своите войници и разните привилегии, на които те се радвали, правели положението им несравнено по-завидно от това на обикновените селяни.

По тази причина за населението от дадена община било добре, ако при липса на свободни земи, държавата обявявала за войнишко самото това население. Такива случаи не били много и най-често войниците както през дадената епоха, тъй и по-късно, били чужди колонисти - славяни, арменци, азиатски или тюркски народи.

Войнишкото население във Византия било пръснато по всички нейни области в Европа и Азия. Имало цели войнишки села, но в много случаи войниците живеели в смесени селища с останалото данъчно население.

Войниците, за които стана дума дотук служели като конници. От тях се образували редовните военни корпуси, които още от VII в. бяха получили названието теми и се деляха на по-малки поделения. Конницата и през X в., както и по-късно, до края на Средновековието, бе главният род оръжие не само във Византия, но и у нейните съседи - българи, араби, маджари, печенези и др.

Но освен конница като сухопътна армия, Византия разполагаше и със значителна флота. Войниците-моряци също били уседнали земеделци, получили своите участъци от държавата, но те се отличавали от служещите в конницата по това, че дадените им стопанства били по-малки - 2 литри. Тази разлика се обяснява с това, че службата във флота се считала за по-лека и войникът моряк харчел много по-малко за въоръжение. Най-вече той не бил принуден да притежава и издържа собствен кон, както това било с обикновения стратиот.

Значението на тъй описаната военна организация давало на Византия големи предимства. Тя не била принудена да държи и в мирно време големи армии от наемници, които да използва във време на война. Достатъчно било да поддържа малки отреди за гарнизони на крепостите в столицата, както и за полицейска служба. Същинската ѝ армия били тия стратиоти, които живеели по селата, предадени на мирен труд, от който сами се издържали, без да струват на държавата нищо, но достатъчно подготвени и готови да се явят в своите отреди винаги, когато това било нужно.

Но освен тия стратиоти, служещи в армията и флотата, Византия разполагала и с друга военна сила, задачата на която била охраната на границите от неприятелски нападения. Това били т. нар. граничари или на гръцки άκρίται. Те образували група от също тъй уседнало селско население и организацията им в много отношения наподобявала тая на обикновените стратиоти. Но между едните и другите по положение, права и задължения имало съществена разлика. Граничарите преди всичко били настанени в пограничните земи, които били в съседство с неспокойни народи и племена. Работейки върху отстъпените им от държавата земи, те били готови всеки момент да грабнат оръжието и да отблъскват каквото и да било нападение на границата. Лесно е да се разбере, че фактически техният живот представлявал една почти непрекъсната война, особено за тия от тях, които обитавали земите в съседство с арабите. Постоянната опасност, на която били изложени, създала от тях население, за което войната станала занаят. Когато нямали да отблъскват вражески нападения, сами предприемали такива в неприятелска територия. И понеже тези гранични набези винаги им носели плячка и богатства, те станали тяхното най-любимо занятие.

В отличие от стратиотите, чийто командири били назначавани от държавата, граничарите имали за началници местни първенци. И понеже постоянната опасност не им позволявала да се предадат напълно на мирен земеделски труд, те получавали от държавата и определени парични възнаграждения, които им се плащали редовно всяка година. Друга привилегия, която ги издигала над обикновените стратиоти, било освобождението им от всякакви видове данъци или повинности.

Граничарските поселения заемали ивици от области покрай византийските граници. Най-известно е тяхното положение в Мала Азия, в съседните на арабите земи - Армения, Северна Сирия и Киликия. Но граничарски поселения имало и по европейските територии. Граничари били павликяните, които Константин Копроним бе поселил в Тракия и персите, настанени от император Теофил по Вардар. Опит да засили граничната защита срещу българите бе направен, както си спомняме и от Никифор I, който насилствено бе преселил в съседните с България земи мирни жители от различните области на империята.

Граничарският институт съществуваше още през римската епоха. Известни са тогавашните milites limitanei, обикновено варвари, на които византийското правителство раздавало земи около границите, за да ги пазят, често пъти от живеещите зад тях техни сънародници. Византия бе възприела тоя римски институт, и го бе приспособила към своите условия. Граничарската организация и тактика била развита до най-малките си подробности. При неприятелско нападение граничарите напущали своите земи, бързо се стичали в отредите си и се стараели, ако не да отблъснат съвсем неприятеля, то поне да спрат неговото напредване и по тоя начин да дадат възможност на останалата армия от темите да се мобилизира и приготви за действие. Значението на акритите като погранично население от войници се определяло от тяхното положение като уседнали земеделци. Пазещи границите от немирните съседи, те бранели своите огнища, имотите и благосъстоянието си. Това правело от тях винаги добри войници. Империята с право се осланяла на тях и не веднъж те на дело бяха показали своите заслуги. Разнебитването на стратиотската организация носело за Византия катастрофални последици. Най-големите нещастия, които постигнаха империята на изток, веднъж в XI и втори път в XIV в., бяха резултат именно на разстройството, което тя бе допуснала в граничарския институт.

Стратиоти и акрити са били силата, с която империята не само устоя на всички външни опасности, но достигна най-високата точка на своя държавен разцвет през X и XI в. Срещу набързо събраните, неорганизирани и необучени пълчища на своите неприятели или срещу наемническите им отреди, тя вече можеше да противопостави едно население от войници, проникнато от войнишки дух и традиции, запознато с военното изкуство и биещо се за своите имоти и благосъстояние. Там бе разгадката на всички военни успехи на империята, там бе и причината, задето пораженията не бяха в състояние да я сломят и задето тя бързо попълваше своите загуби.

За да завършим с въпроса за вътрешното военно устройство на империята нужно е да отговорим още на един въпрос. Щом като стратиотите, стопани на войнишки земи, бяха конна войска, не разполагаше ли империята с пехотинци и по какъв начин се комплектували пехотните контингенти. Макар, както казах, конницата да беше главната и решаваща войска през това време, пехотата не само че не е липсвала във византийските армии, а в много случаи надвишавала числеността на конницата. Въпросът за произхода на византийските пехотни контингенти доскоро не беше разглеждан, но преобладаващото мнение бе, че пехотинците също са получавали войнишки земи от държавата, само че дадените им участъци били на стойност две литри, както на моряците. Тоя възглед е неверен. Византийските пехотинци били рекрутирани по принудителен начин измежду обикновеното селско и градско население. Именно тоя подход на набиране бил причина за нейната негодност, проявявана винаги, когато ѝ са предстоели по-тежки или опасни задачи. Обикновеният селянин или работник, вдигнат от нивата или работилницата си е заведен във войската, нямал нито подготовката, нито пък психологическата мотивация, за да бъде добър войник. Това състояние на пехотата още повече издигнало значението на конниците стратиоти: Но то носело и много неудобства. Византийците били сериозен неприятел в откритите полски боеве. В планинските местности обаче, гдето главната задача се поемала от пехотата, те били слаби и безпомощни. По тази причина Балканът във войните им срещу българите бе за тях тъй страшен и не един път бе станал гроб на цели византийски армии.

Вътрешното разчленение на византийските военни сили през X в. бе запазило своята същност, изработена в по-раншната епоха. Темното устройство образуваше основата на военната организация. Спомняме си, че първоначално създадените теми, запазващи своите особености на военни и административни окръзи, всеки от които мобилизираше отделен военен корпус, бяха с течение на времето раздробени. Там, дето през VII в. имаше една тема, през VIII се явяваха две или повече. Още през VIII в. източната част на темата Опсикион бе отделена в самостоятелна тема под названието Вукеларион. Западната част на темата Анатоликон бе образувала тема Тракезион. Тоя процес на раздробяване на темите и на намаление на техните обеми бе предизвикан от общодържавни и военни съображения.

Началниците на темите бяха едновременно граждански и военни управители. Съсредоточаването на тая двойна власт в едно и също лице му даваше извънредно много средства. И при големия обем на темите, както и при многочислеността на рекрутираните в тях военни сили, темният стратег можеше да представлява за правителството истинска опасност. За да се попречи на честолюбците, без да се изменя съществуващият строй, имаше само едно средство - да се намалят силите, с които те разполагаха. С други думи това значеше - да се сведат до по-малки размери земите и намиращите се в тях военни сили, над които те началстваха. Отделянето на тема Вукеларион от голямата тема Опсикион бе извършено във времето на Константин Копроним. Непосредственият повод за това е известен. Артавазд, който бе началник на голямата тема, бе намерил достатъчно средства да отнеме престола на законния император и цели две години да се бори с него. Лъв III бе разделил на две темата Анатоликон, защото от собствен опит знаеше, че нейният стратег може с намиращите се на разположение сили да си позволи покушение срещу централното правителство.

Както си спомняте, в началото на темното устройство през VII в., цяла византийска Мала Азия образуваше 4 теми: Опсикион, Анатоликон, Армениакон и морската тема на кивириотите, докато в Европа темите бяха две - Тракия и Македония; освен това италианските земи образуваха Равенския екзархат.

През VIII и IX в. малоазийските теми бяха достигнали числото 11: Опсикион; Вукеларион, образувана от земите на първата; Пафлагония, също от тях; на мястото на Анатолийската тема бяха се явили вече четири - Тракезион, Анатоликион, Кападокия и Селевкия, отделена през X в. от Роман Лакапин. Арменската тема бе се разпаднала също на три: Армениакон, Халдея и Хорсиан, а от морската тема на кивириотите се бе образувала новата тема Егеонпелаюс, обхващаща островите. Разчленението на темите не спряло и в съчинението на Константин Багренородни върху темното устройство, виждаме числото на малоазийските теми да достига 17, а на европейските - до 12. Това са били:

В Азия

1. Анатоликон 2. Армениакон 3. Тракезион 4. Опсикион 5. Оптиматон 6. Вукеларион  7. Пафлагония 8. Колонея 9. Севастия 10. Кападокия 11. Селевкия 12. Кивириоти 13. Кипър 14. Самос  15. Егеонпелаюс 16. Халдея  17. Месопотамия

Новите теми били: Оптоматон, от земите около Никомедия по азиатския бряг на Мраморно море; Халдея, с югоизточния бряг на Черно море, около Трапезунд; Колонея, южно от нея; Месопотамия, по горното течение на Ефрат; Севастия и Ликандос - западно от нея; Хорсиан (по името на един генерал Хорсиос) - между Армения и Кападокия. Кипър бил отнет от арабите при Василий I и издигнат в тема, но при Лъв VI арабите отново си го възвърнали. Самос бил обособен в отделна тема от островната област, но е обхващал не само едноименния остров, но и побрежието около Ефес и Адрамитион.

Byzantine Empire Themata 950 el.svg

В европейските владения на Византия през първата половина на X в. съществували следните теми:

1. Тракия, със земите около Цариград до към Виза и Люле Бургас.
2. Македония, днешната Западна Тракия, от Места та чак източно от Марица. В нея е влизал и гр.Одрин.
3. Стримон или Струмска тема, със земите по долното течение на тази река.
4. Солунска тема, която обхващала тясна ивица от побрежието на едноименния залив, като достигала на югозапад до гр.Пенси, при Олимп.
5. Елада, с Тесалия и старите Атика и Беотия.
6. Пелопонес.
7. Кефалония, с Кофру и останалите острови по Адриатическо море.
8. Никопол, наречена по главния град на брега на залива Арта, с побрежната част на Епир, Етолия и Акарнания.
9. Драч, с побрежната ивица в Северна Албания.
10. Сицилия (по-късно отнета от арабите).
11. Лангобардия, дн. Апулия.
12. Херсон.

Старата тема ****, която обхващала непосредствената околност на столицата, изглежда била вече унищожена и земите ѝ присъединени към Тракия.

Споменах, че раздробяването на темите и увеличението на техния брой, било предизвикано не само от политически съображения - за вътрешния ред и сигурност, но и от военностратегически характер. Едно внимателно разглеждане на картата показва, че най-малки по обем били пограничните теми. Там било нужно да се съсредоточат повече военни корпуси и целта се постигала с увеличаване числото на самите погранични провинции.

Според това, различните теми в империята нямали еднаква важност. От най-голямо значение били източните, а освен това - Тракия и Македония, тъй като главно върху тях падала тежката задача да се справят с двата най-страшни неприятели на империята - араби и българи.

Трябва да се отбележи, че броят на темите, както и техният обем, не е нещо постоянно и неизменно. Не веднъж две теми били съединявани в една или пък била унищожавана тема, от която в даден момент нямало нужда, за да се създаде друга. Също така при необходимост от една по-голяма тема били образувани две или повече малки, които от своя страна бивали разформировани, когато извикалата ги потребност вече е била отминала.

Началниците на темите носели общото име стратези и по ранг се числели към съсловието на проконсулите патриции. Все пак между тях съществувала известна градация. Началникът на тема Оптиматон се наричал доместик - титла, по-ниска от стратег. Началникът на Никополската тема се наричал обикновено катепан. Длъжностното положение на темния началник се определяло от значението на дадената тема. Доместикът на оптиматите се считал по-ниско стоящ от  останалите стратези, понеже войниците му изпълнявали в армията обозна служба. Началниците на пограничните малки теми, чиято обязаност била непосредствената защита на самата граница, носели името клисурарси - началници на клисурите.

Срещу службата си темните началници получавали определена заплата (рога), в зависимост от значението на съответните теми. Най-висока била заплатата на стратезите на Анатоликон, Армениакон и Тракезион - по 40 златни литри годишно. Тия на Кападокия, Хорсиан, Пафлагония и Тракия - по 20 литри, докато стратезите на Вукеларион и Опсикион - по 30 литри. Началниците на най-малките теми - Кивириотска, Самос, Беломорска получавали по 10 литри, а имало и такива, които се издържали не от централното правителство, а от приходите на дадените им провинции.

Заплати според чина и службата си получавали и по-низшите началници. Самите войници пък през времето, когато били мобилизирани, получавали в натура или пари средства за издръжка и храна.

Поделенията във византийската армия оставали в общи черти тия, които са ни известни през VII и VIII в. Темата се деляла на турми, а последните - на банди или друнги, началствани от турмарси и комити. Общата численост на византийската армия през X в. едва ли надминавала 150 хиляди души. Числеността на отделните теми била различна, но през X в. дори за най-големите от тях тя едва ли надминавала 10 хиляди души.

Обстоятелството, че Византия през втората половина на IX в, до средата на X бе съсредоточила всичките си сили срещу сирийските араби и срещу българите, бе издигнало значението на сухопътната армия. Флотата бе останала твърде много на заден план.

Но освен войниците селяни, които представлявали резервната провинциална армия и образували темите, освен наемниците, които служели като гарнизони на крепостите или изпълнявали полицейска служба, Византия разполагала и с друг вид войска, която днес бихме нарекли гвардия. Това били войниците от столичния гарнизон. Те служели за охрана на двореца, хиподрома и на градските стени. Разпадали се на две групи - конници и пехотинци. Общият им брой достигал 24 хиляди души, от които конници 16 хиляди и пехотинци 8 хиляди души. Конниците били разделени на четири полка или тагми (τὸ τάγμα) схоларии, екскувити, аритми и иканати, всеки полк по 4 хиляди души. Те били собствената императорска гвардия или парадните войски на империята. Най-почетни от тях били схолариите. Спомнете си, че до VI в. те бяха едничкия придворен корпус и, че около това време бе създаде корпусът на екскувитите. Появяването на иканатите и аритмите се отнася към времето от VII до IX в.

Двата пехотни полка (тагми) носели названието нумери и длъжността им била да стражаруват по градските стени.

Устройството на тагмите било следователно съвсем отделно и независимо от това на темите. Войниците, които образували тия тагми, били в голямата си част обикновени наемници, които получавали от държавата редовна заплата. Много от тях били синове на видни семейства, които се записвали на военна служба само за да имат право да носят пъстрото военно облекло и да участват в парадите и тържествените церемонии, с които бил тъй богат цариградският живот. Така било най-вече със схолариите. Историкът Агатий (VI в.) разказва, че макар и да се числели на военна служба, те живеели като обикновени граждани. Службата в схолите била тъй лека и блясъкът, с който била съпроводена, тъй голям, че за да получат място в тях синовете на видни и богати семейства заплащали с не малко средства.

Тоя състав на придворните войски ги правел съвсем негодни за военни действия. На война отивали, само когато вземал участие императорът. Тогава те служели като негова лична гвардия.

Началниците на столичните тагми носели името доместици. Само началникът на аритмите се наричал друнгарий. Нумерите пък се намирали под началството на доместика на стените (τῶν σχολιτείχων). Последният имал за задача да се грижи за защитата на столицата. Най-почетно между тия началнически звания било на доместика на схолите. Изглежда, че той бил считан за началник на целия столичен гарнизон. Затова тая длъжност била поверявана на най-доверени лица или пък на особено заслужили пълководци. Във времето на Михаил III напр. за доместик на схолите е бил назначен синът на всемогъщия кесар Варда. Не веднъж доместикът на схолите поемал във време на война и общото командване на армията.

Столичните тагми били поделени на по-малки строеви единици със съответните командири.

Освен тая постоянна войска в случай на нужда столицата разполагала и с местното опълчение. Гражданите, както е известно, бяха разделени на четири партии, които вземаха участие в цирковите състезания - сини и зелени, бели и червени. Тъй като съперничеството обикновено изисква двама противника, то белите бяха се обединили със зелените, а червените - със сините. Тия партии не били създадени само за развлечения, а представяли политическа организация на градското население. Техните първенци (димарси) застъпвали интересите на гражданството и често пъти като такива присъствали на важни държавни съвети. Но функциите им не се изчерпвали само с това. Димите образували и гражданското опълчение и в това отношение се намирали: сините - под началството на доместика на схолите; зелените - под това на доместика на екскувитите.

Строевото разчленение и командването на византийската армия оставало през IX и X в. същото, както и в предшестващата епоха. Всяка тема образувала самостойна военна единица - дивизия, чийто началник бил стратегът. През IX в., според арабски известия, една тема числяла 10 хиляди войници. През X в. числото на темите, както видяхме, се удвоило. Ако се приеме, че числеността на всяка тема оставала същата, ще следва, че византийската армия брояла до 280-300 хиляди души, което не отговаря на истината; видяхме, че числеността ѝ не надминавала 120-150 хиляди души. От това следва, че темите вече имали по-малък състав. При различната важност на тия теми при това и при нееднаквите области, от които се рекрутирали, ще трябва да се приеме, че числото на войниците в тях не било еднакво. Някои брояли повече, други - по-малко. Нормалният брой на една тема навярно оставал както и по-рано - 10 хиляди души. В такъв случай темата се е разпадала на две турми (с турмархи) от по 5 хиляди души; всяка турма била образувана от по 5 друнги (с друнгарии) с по 1000 войници. Поделенията на друнгата били бандити (5 банди по 200 души), командувани от комити; бандата брояла 5 кентархии по 40 души, а всяка кентархия - 4 декархии по 10 души. Началниците на кентархиите се наричали кентархи, а на декархиите - декархи.

Темите с по-малка численост били образувани от една турма, а най-малките, като напр. Струмска, Драчка, Никополска - имали числеността на една друнга.

Администрацията на армията била концентрирана в Цариград. Начело на военното ведомство е стоял логотетът на войската (ὁ λογοθέτης τῶν στρατιωτικοῦ). Неговата длъжност изглежда била само административна и не засягала командването. Той се грижел за общите нужди на армията, за военната колонизация, надзиравал воденето на войнишките присъди, както и спазването на законите за военното устройство. Между подчинените му чиновници се споменават хартулариите (τοῦ σεκρέτου), които вършели кореспонденцията с темните стратези. Освен тях срещаме и легатариите (λεγατάριοι), които отивали в провинциите, за да ревизират действията на стратезите, да им предават разпорежданията на централното правителство, а също да известяват последното във връзка с това, което ставало в самите теми.

Особено положение във военното устройство заемал т.нар. логотет на стадата (λογοθέτης τῶν ἀγελών). Независимо от грижите за гледането на многобройните стада, с които императорът разполагал в Мала Азия, чрез специални чиновници - разпоредители (διοικηταί) трябвало да се грижи и за поддържането на реда и необходимите припаси във военните станции (μητάτα), в които армията спирала, за да си почине и да присъедини контингентите на други теми. Имената на тия станции в Мала Азия са познати - Малагика, Дорилеон, Каборкион, Колонея, Цезарея, Дазимон. Щом като войната бивала обявена, веднага се съобщавало на началниците на казаните станции да приготвят определено число товарни животни, нужни за обозната служба. В Цариград обявяването на войната се ознаменувало по особен начин. Над вратите на императорския дворец Халки закачвали панцер, меч и щит. Когато императорът сам не вземал участие в похода, той назначавал главнокомандващ. Изборът напълно зависел от него и той не бил обвързан в предпочитанията си от никакви правила или закони. Заминавал ли пък той на война, то управлението на империята и пазенето на столицата било поверявано на специално лице. От Цариград, когато войната била срещу арабите, императорът се запътвал през Халкедон за Малагина, придружен от столичната си гвардия и грамадна върволица от багажи. Всяка тема била длъжна да се събере и причака императора в станцията, която била най-близко до нейната област. По такъв начин се избягвала умората на хората и обозния добитък. В Малагина императорът намирал доместика на схолите и стратега на Опсикион; в Дорилеон - този на тракезийците; в Каборкион - този на анатолийците и на Селевкия. Същият страничен пункт бил вероятно последният общ етап в подготовката на похода. Оттук, според неприятеля, който трябвало да се достигне - павликяни или араби, се поемал специален път и станциите били различни.

Воювало ли се срещу арабите към Киликия и Сирия, то стратезите на Кападокия, Хорсиан и Вукеларий се съединявали с императора в Колонеа, а стратезите на Армениакон, Пафлагония и Севастия - в Цезария. Отивало ли се пък срещу павликяните или арабите в Горна Месопотамия, тогава арменските войски намирали императора във Вати-Риакс.

Посрещането на императора при всяка станция ставало с голям церемониал. Темата, която чакала да се присъедини към императорската армия, била построена на малко разстояние от пътя. Той бил посрещан от висшите офицери и придружен от тях правел преглед на цялата тема, при което низшите офицери се смешвали, докато войниците оставали на конете си.

По време на похода императорът предвождал армията на разстояние "три изстрела". При движението частите следвали ред, съобразен с тяхното достойнство. Най-видните заемали центъра. Когато армията стигала близо до неприятеля и се разполагала на лагер, последният, за предпазване от изненади бивал укрепяван с окопи, като на близко и далечно разстояние се поставяли постове за наблюдение и охрана.

Повечето от византийските императори през IX в. не вземали участие във военните походи. Същото било и до средата на X. Василий I, даже и в случаите, когато заминавал на война, предпочитал да остава далеч от сраженията. Въпреки това свършвала ли войната с известен успех, на императора устройвали в столицата тържествен триумф, който започвал от Хебдамона - военния лагер вън от столицата и през Златните врата свършвал с тържествена литургия в "Св. София".


Финанси

 

Финансите във Византия през IX и X в. заслужават специално разглеждане. Летописецът разказва, че когато Василий I овладял престола, държавното съкровище било празно. Разточителният живот на Михаил III прахосал всичко натрупано от пестеливостта на неговите предвидливи предшественици. Същото било и в частната императорска хазна. В нея оставали само нестопени и непревърнати в пари останки от украшенията и ценностите на императорския дворец.

Първата грижа на Василий била да издири съучастниците на Михаил III в разпиляване на държавното богатство и да прибере от тях всичко, което дължали на щедрата ръка на убития император. Така успял да събере в празната държавна хазна няколко кентинария злато. Но за правилното функциониране на държавния организъм и посрещането на насъщните нужди били необходими мерки от по-друг характер. Трябвало да се тури ред във финансовата организация на държавата. И Василий не се отказал от тая задача. На първо място той заповядвал да се видоизмени цялата дотогавашна система при водене на данъчните списъци, в които царувал цял хаос, не позволяващ на населението да знае точната сума на данъците, които му се искат и оттук извор на всякакви злоупотребления от страна на чиновничеството. Предприятието било свързано с големи трудности, тъй като трябвало да се правят нови данъчни книги. Но с настояването на императора реформата била извършена, и макар данъците да се събирали с голяма строгост, тежестите, изпитвани от населението, били значително компенсирани от намалението на произволите.

Василий I все пак не бил голям реформатор. Ние видяхме каква остра форма бе взел социалният протест по негово време. Това, което държавната власт можеше да направи, било да облекчи социалното положение на долните класи, като ограничи все по-нарастващите апетити на динатите. Сам Василий бил твърде далеч от подобно намерение и дори бе премахнал ограниченията на иконоборското законодателство. Оставена без намесата на държавата, борбата между дребна и едра собственост трябваше да доведе широките народни маси до едно наистина бедствено положение. И тяхното обедняване не можеше в края на краищата да не се отрази върху финансовото положение на държавата, която бе принудена да търси средства за издръжката си в същото това население, което бе оставила безпомощно срещу тия, що го разоряваха. Това бе осъзнато през X в., но процесът на упадък на средните и долни обществени класи бе твърде напреднал, за да може да се спре и самите те да бъдат спасени. Мерките на Лакапин и Багренородни, за които говорихме, на Фока и Василий II, за които по-нататък ще стане дума, можеха само да забавят хода на започналото при Василий I развитие, без да бъдат в състояние да го спрат.

Финансовата организация на Византия през интересуващата ни епоха била съсредоточена в три отделни учреждения. Първото от тях се намирало под ведомството на т.нар. λογοθέτης τοῦ γενικοῦ) - логотет на държавното съкровище. Последното било същото, което в римската епоха се наричаше ерариум (aerarium). От канцеларията на логотета се управлявало и контролирало постъплението и употребата на всички видове данъци - преки и косвени. В него постъпвали и всички излишъци от издръжката на останалите клонове на управлението. Запазващо положението и вида си на държавна хазна, това съкровище било изцяло в разположение на императора, който могъл неограничено да използва неговите средства. Цялата служба в това съкровище била разпределена в много отделения с отделни началници и чиновници. Днес не всички измежду тях са известни, а и на тия, чиито имена знаем, не всякога можем да определим длъжността и функциите.

Главните чиновници във ведомството на логотета на държавното съкровище били великите хартуларии на канцеларията (χαρτουλάριοι μεγάλοι τοῦ σεκρέτου) - навярно шефове на различните му отделения. До тях достигали всички финансови дела на империята, всички сметки на другите министерства и всички сметки за приходите и разходите.

Хартулариите на хазните (οἰ χαρτουλάριοι τῶν ἀρκλῶν) водели книгите за състоянието на хазните в столицата и в провинциите. Такива ковчежничества имало във всяка тема. Една част от данъците - преки и косвени - оставала в тях и била употребявана за разноски по управлението, а остатъкът бил изпращан в Цариград. Всеки клон на управлението или на днешен език казано - всяко министерство - имало свои хартуларии, които водели сметката за неговите приходи и разходи. Самите суми пък се завеждали от т.нар. протонотарии, каквито имала всяка отделна тема.

Длъжността на финансови инспектори в темите била носена от т.нар. ἐπόπται - надзорници и изравнители. Те били изпращани от логотета на държавното съкровище в провинциите, за да контролират събирането на данъците и да фиксират общата им цифра за отделните места. Сами те обаче не били данъкосъбирачи. Има някои указания, че те живеели обикновено в провинциите.

Управлението на държавните рудници и събирането на приходите от тях било длъжност на т.нар. комити на рудниците (ὁ κόμης τῆς λαμίas). Грижата за поддържане на водопроводите и за разходите по тях лежала върху специални чиновници все от същото финансово ведомство, наречени κόμητες τῶν ὑδάτων.

Митниците, които се намирали по различните пристанища или сухопътните граници на империята, се намирали под ведомството на кумеркиариите (κουμερκιάριοι). Тия митнически данъци се събирали било в пари, било в натура. Част от тях оставала в централната каса на всяка тема, а другата била изпращана на логотета на съкровището. В провинциите се задържали само данъците, плащани в натура. За тяхното пазене имало построени специални складове - ἀποθῆκαι.

Самите чиновници пък, които събирали преките данъци от населението, се наричали практори (πράκτορες) и диикити (διοικηταί).

Независимо от държавното съкровище във Византия съществувало и друго, известно под името εἰδικός, което бихме могли да наречем специално или частно съкровище на императора. То обаче не било негова лична собственост, а на короната, поради което в него се пазели всички ценности на двореца. Сумите, които постъпвали, били употребявани за издръжката на императора и неговия двор, за заплащане на войските от гвардията и за различните подаръци, които той правел било на чужди посланици и владетели или бегълци, било пък в извънредни случаи и на войниците през време на война. Начело на това учреждение се намирал началникът на императорското съкровище (ὁ ἐπί τοῦ εἰδικοῦ). По време на война той придружавал императора, за да раздава наградите или подаръците, които владетелят заповядал.

Състоянието на това съкровище най-много зависело от личните качества на императора. В него могли да се правят икономии, както и обратното - при разточителните императори най-рано в него се явявали последиците на тяхното прахосничество. Приходите в това съкровище били на първо място от императорските фабрики и манифактури, от домените на короната и стадата ѝ, от конфискации на имотите на държавни престъпници, от подаръци, които императорите получавали от свои поданици или чужди владетели, а също и от голям дял от приходите, които били вземани от общото държавно съкровище.

Между чиновниците на това ведомство са известни т.нар. ἂρχοντες τῶν ἐργιοδοσίων. Тяхната длъжност могла трудно да се определи. Може би те били един вид интенданти, които поръчвали и плащали предметите, нужни за двореца, а може би събирали приходите от императорските работилници.

Най-сетне във Византия съществувало едно трето съкровище или хазна - частното съкровище на императора, образувано от приходите на неговите лични имоти. Чиновникът, който бил натоварен с неговото управление, се наричал велик попечител (ὁ μέγας κουράτωρ).

Интересно е да се направи общ преглед на разходите, които имало да се посрещат с групираните в три различни ведомства средства.

На първо място не малка част от тях поглъщала черквата. Във Византия нейната издръжка не бе легнала всецяло върху държавата, тъй както това е днес в страните, дето разделението между едната и другата не е проведено. Още с признаването на християнството за официална религия, източните императори бяха обсипали черквата с дарове и благодеяния. Тя разполагаше с огромни земи, чиито приходи бяха напълно достатъчни за издръжката на нейните служители и на култа. Тия владения на черкви и манастири непрекъснато се увеличаваха от една страна със завещания на частни лица, от друга - поради благочестивата ревност на различните императори.

Но независимо от това, благочестието или традицията бяха наложили на византийските императори и други тежки разходи по отношение на черквата. Поправките на стари храмове или съграждане на нови е дело, което не бивало пренебрегнато от никой император. Дори и иконоборците считаха, че не могат да избегнат от тоя си дълг. Макар и предприемани от време на време, такива разходи били твърде големи и поглъщали значителни суми. В тържествени случаи на царуването си - като коронация, женитба и т.н. - всеки император се считал задължен да раздава големи парични подаръци на членовете на столичното духовенство, от патриарха до най-простия клирик, и да пожертва освен това на самата църква значителни суми или пък скъпи предмети за украшения. Същото ставало и при някои от големите годишни празници - Рождество, Възкресение и т.н.

Друга тежест за държавата и императора били обществените постройки. Страстта към строителството във Византия никога не изчезваше. Но широчината на империята, външните и вътрешни условия на живот в нея правеха такива разходи една необходимост. За цистерните и водопроводите на Цариград били похарчени грамадни суми; тяхното поддържане и увеличението им изисквало непрекъснато все нови средства. Държавата била принудена да държи в изправност и големите си пътища; за мостовете по тях трябвало също така да заплаща. За тия поправки и поддържане често пъти се налагали специални данъци, а подлагано било на принудителна работа и самото население (ἀγγαρεία, παραγγαρεία). Държавата се грижела главно за поддържането само на големите пътища. Тия между отделните села и градове оставали под грижата на съответните общини.

Безопасността на държавата налагала поддържането и на друг вид съоръжения и постройки. Не веднъж за поправки на цариградските стени били изразходвани значителни суми; за поддържане на пограничните крепости, както и за защита на морската търговия и пристанищата. За тия нужди държавата обикновено прибягвала до специален данък, какъвто бил наложения от Лъв III данък наречен "два кератия" - за поддържане на крепостите.

Най-големите разходи във Византия отивали за издръжка на администрацията. Империята разполагала с колосална чиновническа армия, заета във всички отрасли на нейното управление. Високите сановници навярно не получавали редовни заплати, а се задоволявали с известни парични подаръци, които императорът им раздавал веднъж в годината, преди Великден. Дребното и обикновено чиновничество обаче живеело главно със заплатата от службата си и за издръжката му били необходими огромни средства. Освен това чиновничество, заето в разните отдели на управлението, имало и друго, не незначително, изпълняващо най-различни служби в двореца и очакващо от него средства за препитание.

Не малки суми, макар нередовно, били изразходвани за раздаване на безплатно жито на бедното население в градовете - предимно столицата. Докато империята владееше Египет, тази нужда се запълваше от храните, произвеждани в тамошните държавни домени. Сега държавата закупувала житото от селското население, монополизирала търговията с него и от събраните по тоя начин запаси помагала на нуждаещите се.

Особено тежки за византийските финанси били трибуните (πάκτα), плащани на неприятелите. Българи и араби получавали ежегодно с десетки хиляди жълтици, с условие да пазят мира, сключен с империята.

Приходите, с които империята разполагала за тъй големите си и разнообразни нужди, били главно три вида. От императорските владения, от данъците, преки или косвени, и от таксите, които плащал всеки чиновник, когато получавал известна длъжност. Данъците постъпвали в държавното съкровище, управлявано от логотета (τοῦ γενικοῦ), докато приходите от императорските имоти, а навярно и от таксите, отивали в касата на префекта, управляващ идикона, или в тая на куратора.

Таксите за длъжностите са едно явление твърде характерно за Византия. Всеки чиновник, когато получавал известна длъжност, или всяко лице, когато добивало известна почетна титла, плащало в деня на назначението си определена сума пари на императорското съкровище. Величината на сумата зависела, и затова била определена съобразно с длъжността или достойнството, и от това дали новоназначеният при получената длъжност е добивал някакви особени права или привилегии. Така например, ако някой получавал достойнството протоспатор, доста висока благородническа титла, длъжен бил да плати 12 литри. Ако заедно с това желаел да бъде включен в числото на тези, които получавали преди Великден императорски подаръци, трябвало да плати още 4 литри. Искал ли пък свръх другото да бъде допуснат до някоя от придворните корпорации, (напр. тая на хризотриклинариите), които присъствали на царските обеди в тържествената зала - хризотриклиния - то трябвало да плати още 4 литри. Същото било и за длъжностите - от най-ниските до най-високите. За длъжност, която носела заплата (рога) от 40 номизми, таксата била 16 литри; ако някой искал да получава по-голяма заплата, трябвало да внесе и съответната сума. Пропорцията била една литра за 7 номизми.

Независимо от това всеки новоназначен бил длъжен да внесе определена сума на чиновниците от канцеларията или от ведомството, от което зависела или през което минавала заповедта за назначението му. Ако назначението на известна длъжност или встъпването в известно достойнство според обичая трябвало да стане чрез тържествена церемония, то новоназначеният бил длъжен да заплати определена такса на всички, които вземали участие в нея.

Големите разходи необходими, за да се получи една титла или заеме една държавна длъжност, били твърде значителни, за да се вярва, че византийците само от тщеславие били готови да ги платят. Напротив, независимо от заплатата, която в много случаи представлявала известна лихва на вложения за длъжността капитал, византийското чиновничество имало и други скрити приходи. Това обяснява тъй голямата и неизкоренима корупция сред него. Държавата се борела срещу развалата, без да съзнава, че чрез продажбата на длъжностите сама я насърчава. Тя не могла да се откаже от това, защото таксите за назначения или повишения били едни от главните приходи в нейния бюджет.

Данъците във Византия през тая епоха били два вида: преки и косвени. Преките данъци се събирали според имотните регистри от земите или от лицата. Косвените постъпвали главно чрез митниците. Но тук данъци рядко бивали достатъчни, за да покрият нуждите и затова често се прибягвало до изключителни или допълнителни налози. И тъй като държавата не всякога се решавала да засегне интересите на имотните класи, то тия допълнителни и обикновено произволни данъци разорявали предимно дребното стопанство и по такъв начин съдействали за засилването на едрото земевладение и класата на динатите.

Прекият данък върху земите се основавал на описите на тия земи - т.нар. кадастрални книги - κονδάκια, които се пазели в канцелариите на логотета на държавното съкровище. Отначало кадастралните книги трябвало да бъдат ревизирани всеки 15 години. Този петнадесетгодишен период, в който ставало разхвърлянето на данъците, се наричал на латински indictio - обявяване, заявяване; на гръцки ίνδικτιών. Изглежда обаче, че тия периодични ревизии на поземлените регистри не се извършвали редовно.

Бирниците от провинциите притежавали извлечения от кадастралните книги - всеки за своя район. Тия извлечения или съкращения са известни под името ἀκρόστιχον или κατάτιχοι и имали силата на закон в течение на 15 години.

За основа на данъчното облагане се вземал като единица зевгария - ζευγάριον, т.е. земята, която се обработвала с един чифт волове. Съобразно с данъка, който се вземал от обработваемата земя, се определял и този за гори, ливади и т.н. Един зевгарион следователно, според вида на съставляващите го земи, могъл да представя не всякога еднаква площ.

Данъкът върху земите съобразно с това се наричал зевгаратикон ζευγαρατικόν. Когато се плащал в натура - σιταρκία. Тенденцията била да се превръща почти изцяло в паричен данък.

Личният данък се наричал с името καπνικόν - димнина, както го срещаме в старобългарските и сръбските паметници. Той се явил на мястото на римската капитация. До IX в. се е събирал на семейство, според огнищата, с което се обяснява и името му. От тази епоха той отново почнал да се събира на глава и добил старото си, но вече грецизирано название κεφαλατιων. Плащан бил от тия, които не притежавали земи - работници, търговци, занаятчии и т.н. Жителите на много градове в империята, на първо място на столицата, били освободени от капникона или капитацията, но затова пък били длъжни да плащат други данъци - за недвижимите си имоти (къщи), за търговията, индустрията. Свръх това за постройките се плащал специален данък αερικόv. Известни класи или лица от населението при това били обложени със специални данъци. Напр. евреите, според Хордад бег, плащали годишно по един динар на глава.

Както вече споменахме, освен преките данъци във Византия имало други, добавъчни, които най-много тежали на населението и го разорявали. На първо място това била системата ἐπιβολή, създадена, както знаем, от Юстиниан и според която селяните от една данъчна група били солидарно отговорни за данъците на всеки член от групата. Никифор I в началото на IX в. бе заменил тая система, която тежеше тъй страшно върху дребното и средно селячество с друга. Това бе т.нар. алиленгий, който задължавал едрите земевладелци да отговарят за неизправните си съседи - дребни стопани. И при двете системи правителството се ръководело само от едно съображение - да си осигури редовното и пълно постъпление на данъчните приходи. Но тези две мерки, тъй еднакви по принципа, който ги вдъхновявал, имали съвършено различни последици. Докато едната разнебитвала дребното стопанство и с това улеснявала завоеванията, които за негова сметка правела едрата поземлена собственост, с алиленгия било тъкмо обратното - той бил най-ефикасното средство за спиране ръста на едрото земевладение. Динатът бил отговорен за данъците на своите съседи малки стопани и нямал никакъв интерес сам да подрива тяхната стопанска сила и да ги лишава от най-доходните им земи. Това социално значение на алиленгия и ограничението, които налагал на апетитите на динатите, било причината за голямата и силна опозиция, която срещал сред тях и която най-сетне довела до неговото отменяване наскоро след Никифоровата смърт.

Като допълнителен данък трябва да се считат и "2-та кератия", които цариградското население плащало редовно всяка година за поправка и поддържане на цариградските стени.

Един от най-тежките данъци или повинности за провинциалното население бил пощенският данък. Пощите - cursus publicus в древната Римска империя се издържаха от държавни средства. Във Византия от времето на Юстиниан тази тежест бе паднала върху градовете и общините, през които минавали пощенските пътища. Жителите на съответните общини били освободени от другите видове данъци, но затова пък били длъжни със свои средства да издържат пощенските станции, да доставят коне и други товарни животни за тях, да доставят храна на пътуващите държавни чиновници и най-сетне да поддържат в изправност пътищата и мостовете по тях. Тоя начин за издръжка на императорската поща бе минал и в турската епоха, и в пътеписите на много западни пътешественици от XV-XVIII в. четем за повинностите и натуралните доставки на българското население за първите султански чиновници или чужди посланици.

Най-важният косвен данък във Византия бил митото. То се събирало не само от стоките, които се внасяли в империята, но и от тия, които се изнасяли. Контролът върху вноса и износа бил извънредно строг. Навярно, за да фаворизира местното производство, правителството забранявало вноса на известен вид продукти. И ако в някои случаи и за някои от съседните държави се допущали изключения, то правителството настоявало за тях стоките да бъдат снабдени с пломби и свидетелства, които доказвали произходът им. Спомняме си, че едно такова постановление съдържаше и договора, сключен между Тервел и Теодосий II Адрамитец в 716 г. Контролът върху износа пък бил наложен от съображението да не се изнасят суровините, от които се нуждаела византийската индустрия, или пък да се не пропущат в чужбина предмети или изделия, чиято употреба византийците считали за чест, резервирана само за тях. В това отношение е запазено едно куриозно известие. Кремонският епископ Лиутпранд към средата на X в. бил изпратен в Цариград от името на германския император Отон I, за да иска ръката на една византийска принцеса за наследника на своя господар. Възползван от дълговременното си пребиваване в Цариград, той накупил разни подаръци - предимно скъпи дрехи и редки платове, считайки че при положението си като посланик безпрепятствено ще може да ги изнесе. Византийските митничари обаче безцеремонно разтършували багажа на Лиутпранд и въпреки неговите протести и закани, конфискували всичко, което било забранено за износ.

Към случайните приходи на византийската хазна принадлежали глобите и конфискациите. Особено последните били примамливи за фиска, поради големите приходи, които му носели и затова тяхното приложение във византийското право било твърде често. С конфискация на имотите наказвали прелюбодейците, вероотстъпниците, държавните престъпници.

Когато държавата се намирала в тежко финансово положение, императорите имали и едно последно средство да надделеят над нуждата. Това било сеченето на пари с по-малко тегло или с по-долнокачествен състав, които имали принудителен курс.

Към такива отчаяни средства обаче, които предизвиквали пълно разстройство на икономическия живот, се прибягвало в извънредно редки случаи и след Юстиниан до средата на X в. никой император не го практикувал.

Монетната система в империята и през тоя период остава същата, каквато бе установена през VI в. Основната монета била номизмата. Една номизма е отговаряла на 12 милиарисия или 5 кератия, при което един кератион е имал две милиарисии. Всеки кератий е бил равен на 12 фолиса. За изчисляване на големи суми се употребявали понятията литра и кентенарий, без те сами да представляват монетни единици, а само стойности. В една литра имало 72 номизми, докато 100 литри образували един кентенарий или кантар. Последното понятие при изчислението на големи суми възприели по-късно и турците.

Номизмата, която на простонароден език се е наричала иперпирон (старобълг. перпир, пърпир) била златна монета, милиарисият - сребърна, а фолисът - медна. Повечето от византийските монети били сечени в Цариград, но от времето на Василий I напр. има и такива, сечени в Херсон и Неапол. Обикновено всеки нов император събирал част от монетите на своите предшественици, стопявал ги и от тях печатал нови със своя образ. Когато пък асоциирал във властта и своя приемник, а ние знаем, че такива случаи бяха много обикновени, на монетите се явявали изображенията на двамата императори. Считайки се наследник на Рим, Византия бе запазила до XI в. типа на римските монети. При това, макар латинският език още от началото на VII в. да бе изместен в управлението от гръцкия, надписите по монетите остават латински чак до 776 г., гръцки били само цифрите по тях. В същата година, първа от царуването на Лъв IV Хазарски, се явяват гръцките надписи. При царуването на Михаил III и Василий, когато с увлечението към науките се съживяват и античните възпоменания, на монетите, наред с гръцките надписи върху обратната страна, се явяват отново латинските около изображението на императора. Пръв Йоан Цимисхи заповядал на номизмата и на оболите да се отпечата образа на Христа със съответен надпис. Това направил след похода в България. Този обичай бил запазен и от по-късните василевси.

Средната тежина на една златна византийска монета била около 4,37 г, тъй че литрата тежала около 315 г. Един кентенарий следователно съдържал 31,5 кг злато.

Казах, че номизмата е имала математическа стойност. Реалната й стойност обаче, предизвикана от тогавашната рядкост на парите била много по-голяма. Във времето на Василий I напр. при един голям глад цената на житото се е покачила на една номизма за две медимни. Понеже медимната била мярка за храна, равна на 52 литри, то значи, че за една номизма са могли при тоя глад да се купят 104 кг жито. При други времена обаче за една номизма могли да се купят 629 кг жито. Не е чудно тогава, че за неговото натоварване не били достатъчни и две мулета (Анекдота с Фока). Един килограм жито следователно струвал твърде малко.

По времето на Лъв VI се разказва за един жител на Пафлагония, чието състояние било изчислявано на 1500 номизми като при това се отбелязва, че той бил много богат. През IX и X в. в Цариград могло да се живее на широко с 40 номизми годишен доход. На такава сума възлизала заплатата на един офицер от императорската свита, който поради положението си бил длъжен да харчи твърде много.


Съдебна система

 

Върховен раздавач на правосъдие във Византия бил императорът. Това произтичало от господстващата във Византия представа за него като представител на Бога и въплъщение на върховната справедливост и от друга страна от положението му като най-авторитетен тълкувател на закона.

Към императорския съд обаче се е прибягвало само в особени или крайни случаи. Към него се отнасяли чиновниците, когато трябвало да добият разяснение относно някои специални случаи на своята практика, когато страните в един процес били недоволни от присъдата на обикновените съдилища и най-сетне при изключителни случаи, когато един тъжител не могъл да намери правосъдие или когато искал да се оплаче от произвола на чиновничеството.

Императорският съд, председателстван твърде често от самия император, се състоял от най-видните сановници на столицата, каквито били сенаторите (патриции), протоспатариите и първите лица от антуража на самия самодържец. Решенията на тоя съд били окончателни.

Независимо от императорския съд, в столицата съществували три отделни съдебни ведомства, чиито области били строго разграничени. Начело на всяко едно стояли особени магистрати, които заемали положение между най-видните сановници на държавата.

На първо място между тях е епархът на града (ὁ ἒπαρχος τῆς πόλεως). Той бил първото длъжностно лице в Цариград и освен това, след императора, първият съдия на империята. Длъжността му се считала равна с тази на стратега на провинция. Неговата компетентност се простирала над всякакъв вид престъпления и над всички граждански правни сделки, извършвани в столицата и в един район от сто километра вън от нея. Специално на неговата юрисдикция били подчинени въпросите по освобождаване на робите, по настойничеството, брака и обществения морал; от него зависели и разните търговски или занаятчийски корпорации. Той изпълнявал службата си в преторията - префектурата на града, както бихме казали на днешен език.

Но неговите функции не били строго съдебни. Той бил началник и на столичната полиция и се грижел за реда и спокойствието в града. При претория имало и затвор, в който се държели престъпниците. Като представител на града той вземал участие в дворцовите тържества и монархът чрез него изразявал своята воля на столичното население. Когато императорът напущал по някаква причина столицата той възлагал нему управлението и върховната власт.

При тъй широката си компетентност и големи права, епархът от една страна бил отговорен за всички безредици, с които бил тъй богат животът на неспокойната столица, а от друга страна бил личността, върху която столичното население изливало омразата си от непопулярното управление на даден император.

В службата си епархът имал двама помощници, които от своя страна били непосредствени началници на масата служители в цялото ведомство. Единият носел обикновено названието помощник (σύμπονος) и завеждал административно полицейското отделение на претория, другият се наричал логотет на претория (λογοθέτης τοῦ πραιτορίου) действал като началник на съдебната част и замествал епарха като съдия, когато бил болен.

Като полицейски чиновници, подчинени на епарха, се споменават т.нар. епискепти или епопти - надзиратели, които били длъжни да проверяват мерките и теглилките, употребявани от цариградските търговци и да им поставят официален печат. В по-широк смисъл те били инспектори на пазара, длъжни да контролират дали се спазват правителствените наредби относно цената на продуктите, вноса и износа, процедурите на производството, с една дума всички подробни ограничения и норми, които били издадени от властта и за които добиваме представа от Едикта на Лъв VI (Книгата на епарха).

Полицейската служба пък, подчинена на епарха, била оглавявана от центурион (κεντουρίων).

В дейността си като съдии епархът и неговият помощник (σύμπονος) били подпомагани от т.нар. квартални (участъкови) съдии (κριταὶ τῶν ρεγεόνων). Всеки един от 14-те участъка, на които била разделена столицата, се намирал под ведомството на такъв съдия. Дали обаче те действали самостоятелно или от името на епарха и дали техните решения били обжалвани пред него или не, за това нямаме известия. Знае се, че в Юстинианово време вместо тях имало 12 съдии, които съдели в Хиподрома и които според това се нарича κριταὶ τοῦ βήματος.

Наред с епарха в Цариград през тая епоха намираме и друг един висш магистрат със съдебнополицейски функции. Това бил квесторът (ὁ κουαίστωρ, ὁ κουέστωρ). Различието между него и епарха било главно в това, че юрисдикцията на квестора засягала предимно чужденците, живеещи в столицата, каквото и да било тяхното положение, произход и националност.

Всеки такъв чужденец, пристигнал в Цариград, бил длъжен да се представи в квесторската канцелария и да даде сведения защо е дошъл, откъде иде и колко време ще остане там. От този момент чужденците се намирали под надзора на квесторските чиновници, които следели те да не се занимават с някаква друга работа и да не останат в града по-дълго време, отколкото им било позволено. От квестурата също тъй се следяло да не би в града да идват без работа хора от провинцията, които само биха увеличили бездомните и неспокойни слоеве на столичното население. Ако такива провинциалисти оставали без работа или се отдавали на просия, те бързо бивали отстранявани и разпращани по родните им места.

В присъствието на квестора се отваряли завещанията и той заверявал автентичността на разните видове документи. Поради това като съдия имал подсъдни случаите за всевъзможните фалшификации на документи. При изпълнение на длъжността си квесторът бил подпомаган от многобройни агенти - скептори (σκέπτωρ) и писари.

Третото съдебно ведомство в Цариград било на завеждащия петициите (жалбите) (ὁ ἐπί τῶν δεήσεων). Неговата длъжност била да приема просбите, отправени до императора от неговите поданици и да му ги докладва. Петициите, подавани от провинциални жители, били приемани от специален чиновник, какъвто е имало във всяка тема и който ги препращал на своя шеф в столицата.

В помощ на правосъдието във Византия имало две съсловия - на адвокатите (συνήγοροι) и на т.нар. табуларии (ταβουλάριοι). За социалното положение и длъжностите на първите не са запазени никакви известия. Знае се само, че те образували специална корпорация, чийто вътрешен живот и отношения били регулирани от властта. За корпорацията на табулариите сведенията черпим от Книгата на префекта. Табулариите се занимавали с приготвяне на заявления на частни лица до органите на властта, с писане на актове, завещания, договори и т.н. Тяхната работа изисквала специална подготовка и затова званието табуларий могло да се добие след предварителен изпит. Издържалият успешно изпита бил приеман официално в корпорацията на табулариите, която била представена от примикюр. За работата си получавали определен хонорар от лицата на които вършени услугата, като от своя страна плащали на своите писари. Размерът на заплатата бил също определен - по два кератия на една номизма.

Корпорации на адвокатите и на табулариите имало не само в столицата, но и в провинцията.

Що се отнася до устройството на съдебната власт в провинциите, данните, които имаме, са твърде малко и съвсем недостатъчни. Известно е само, че във всяка тема, навярно пръснати из нейните градове, имало провинциални съдии (θεματικοί), на които били подсъдни дела от граждански и углавен характер. Като апелационни инстанции за тях служели съдът на цариградския епарх и върховният императорски съд.


Административно устройство

 

Административната организация на Византия не била построена върху тая схема, с която ние в новото време сме свикнали да си я представяме. Част от нейните функции били поети, както вече видяхме, от съдебните чиновници, които до известна степен били и представители на полицейската власт. Друга част минала под военното ведомство. Началниците на темите напр. били длъжни да се грижат и за вътрешния ред на своите провинции, и за безопасността им. Под тяхно началство се намирала провинциалната полиция и гарнизоните на крепостите. Най-сетне с административни функции били натоварени и финансовите власти - що се отнася до преследването на злоупотребленията по разхвърляне и събиране на данъците. Във всеки случай в провинциалната йерархия може да се посочи не един чиновник, чиито функции били предимно, макар и не чисто, административни. Такъв бил протонотарият на темата (πρωτονοτάριος τῶν θεμάτων). Ние видяхме, че той управлявал темната каса, при него постъпвали данъците от областта и бил длъжен да отделя от тях средства, за да покрие всички нужди на местното управление. В останалите случаи обаче той се явява при стратега като представител на административната власт в темата и като непосредствен началник на гражданските ѝ чиновници.

Лицето пък на централното правителство, от което зависели темните протонотарии, бил т.нар. сакеларий (σακκελλάριος). Той имал върховния контрол не само над администрацията, но и над всички останали служби - финанси, военна организация и т.н. Изглежда, че неговият контрол бил предимно от финансов характер, за което свидетелства и самото му прозвище - от σακκέλλιον - кесия. Във ведомството на сакелария се намирали и благотворителните институти - болници (νοσοκομεία), страноприемници (ξενοδοχεία), домове за бедни (πτωχοτροφεῖα), за старци (γηροκομεῖα) и т.н.

Контролът, тъй всестранен, който образувал длъжността на сакелария, не му давал особено предимство над останалите висши чиновници, шефове на отделни клонове на управлението, каквито били логотетите на съкровището, логотетът на армията и т.н. Измежду тях най-видно било положението на логотета на дрома (λογοθέτης τοῦ δρόμου. Ние ще видим, че през късновизантийската епоха неговата длъжност и звание бяха получили извънредно голямо значение. Сега той бил още далеч от него, но все пак се считал за един от първите сановници, защото естеството на неговата работа бе съединило в ръцете му много, разнообразни и твърде важни функции. Както в самото начало, той оставал това, което днес бихме нарекли министър на пощите, носещ всичките грижи по тяхното управление. В тогавашното време обаче пощата имала несравнимо по-друго и по-голямо значение, отколкото днес. Тя пренасяла не само официалната кореспонденция, но давала едничката възможност за пътуване на чиновниците. На определени разстояния по пътищата се намирали пощенски станции, в селищата или далеч от тях, които трябвало да държат във всеки момент готови коне, с които би могло да се мине разстоянието до следващата станция. Тия, които били вън от населените места, трябвало да имат удобства за нощуване. С държавната поща пътували посланиците, с нея били отпращани и осъдените на заточение.

Длъжността на логотета на дрома го поставяла в контакт с чуждите мисии, на които той давал нужните средства за пътуване и които в столицата пръв посрещал и представял на императора, като през време на пребиваването им в Цариград оставал посредник между него и тях. Оттук се явяват и неговите функции като министър на външните дела. В това си качество той държал при себе си цял щаб от служащи - преводачи на всички езици, които могли да се чуят в босфорската столица.

Но като началник на куриерите, които трябвало да разнасят императорските заповеди в провинциите, той трябвало да ги приподписва и нарежда тяхното изпълнение. С това ставал и началник на императорската канцелария. Оттук до неговото бъдещо положение като един вид министър на вътрешните дела имало само една крачка. Затова още през X в. този висш служител, макар и не формално, минава за пръв от логотетите. И когато се казвало просто логотет, разбирало се е, че това се отнася до логотета на дрома, а не до някой друг.

Изпълняването на тия функции поставяли логотета на дрома в непосредствена близост до личността на владетеля. Той не живеел наистина постоянно в двореца, но бил първият, който поздравявал сутрин императора измежду всички чиновници, които се тълпели в двореца, за да чакат реда си за прием или доклад, тъй като до него достигали всички известия, идещи от провинциите.

Логотетът на дрома притежавал огромна канцелария. В нея работели тълпа чиновници, едните занимавайки се със службата по пощите и с разпращане на нарежданията на централното правителство, други - с външните дела. На първо място между тях били протонотариите на дрома и хартулариите на дрома. След тях идели епискептите (ἐπισκεπτίται), които вършели канцеларската работа, свързана с приема или изпращането на посолства или пък наглеждали както тяхното пътуване, тъй и това на други официални личности. Освен разните преводачи (ἐρμινευταί), за които споменах, във ведомството на логотета се среща и един чиновник - κουράτωρ τοῦ άποκρισιαρίου. Неговата длъжност навярно се състояла в това да се грижи за издръжката и въобще за удобствата на посланиците, докато те оставали в столицата.

Като специални чиновници в пощенско ведомство се явяват т.нар. бегачи (διατρέχοντες), т.е. куриерите, наследници на някогашните римски вередарии, а след това и мандаторите (μανδάτορες), също куриери, натоварени с разнасянето на императорските заповеди в провинциите.

Едно друго министерство, чието положение е твърде странно за нас е представлявало от т.нар. хартуларий на вестиария. Вестиарий се наричало във Византия отначало мястото, дето се пазели многобройните предмети, нужни за дворцовия церемониал - дрехи, килими, униформи, различни вещи и регалии и т.н. Той се намирал не далеч от самата спалня на императора и бил пазен от многоброен персонал, обикновено от евнуси, т.нар. вестиарити, начело с протовестиария. По-късно и по пътя на обобщението вестиарий почва да се нарича и канцеларията, която се намирала с тази служба или с други думи - с вътрешното управление на двореца. Изглежда, че споменатият хартуларий бил засенчен от протовестиария евнух, който, както ще видим, станал едно от най-доверените лица на императора.

Отделно ведомство образувала императорската канцелария. В нея били приготвяни документите от важен държавен характер, като напр. едиктите, с които се декретирали нови наредби или закони, важните заповеди до всички клонове на управлението, писмата до чужди владетели или сключените с тях договори. От същата императорска канцелария произлизали всички грамоти - дипломи, хризовули или простагми, с които се давали привилегии на частни лица или корпорации, опрощавали се данъци или пък се подарявали земи. Всички тия документи носели под една или друга форма императорския подпис.

Върху обикновените заповеди и нареждания, носещи името προστάγματα - простагми, се оставяло съответно празно място, на което императорът собственоръчно слагал месеца, обикновено без деня и индиктиона, когато се издавала простагмата. При актовете пък, които трябвало да имат по-голямо значение, и които се означавали с общото име оризми (ὁρισμοί), императорът все собственоръчно и с червено мастило написвал годината, месеца, деня и индиктиона на издаването, като най-отдолу слагал официалната си титла и името си, украсено със сложни плетеници. Този вид грамоти носели при това и императорския печат, прикачен на долната им страна обикновено с копринена връв. Според значението, което такава грамота имала, или пък според положението на лицето, на което се давала, печатът могъл да бъде от злато, сребро или олово и се наричала съответно хризовул, аргировул или моливдовул.

Тука е мястото да кажа и няколко думи за византийското летоброене. Спомняте си, че в Рим изчисляваха годините по службата на консулите и че този обичай бе възприет от Византия, дето по традиция продължаваха да ги избират, без да имат каквато и да било власт и то главно, за да се запази начинът на летоброенето по техните имена. Спомняме си, че пръв Юстиниан бе отменил тоя обичай, вместо който бе въвел реда да се означава времето по годините от царуването на даден император. Нововъведението му обаче не можеше да се задържи дълго и от VII в., когато античната традиция в Източната империя вече значително бе се затъмнила и на нейно място бе се затвърдил християнския мироглед с цялата сложност от библейски възпоменания, които отричаха римското езичество, трябваше да се потърси нова опора за броенето на годините. Тя бе открита, като за изходен пункт се бе взело сътворението на света. По този начин се създаде библейското летоброене. Отначало обаче по възгледа откога трябва да се брои първата година не бе успяло да се установи пълно съгласие и затова през епохата до X в. във Византийския изток бяха в сила няколко летобройни системи. Едната от тях, Александрийската, излизала от становището, че от сътворението на света до Рождество са изминали 5 492 години. Друга една система, създадена от неизвестен монах, и автор на една хроника, писана по времето на Ираклий, изчислявал между двете дати 5 509 години. Трета система, създадена в самата Византия приемала цифрата 5 508. Ето защо във византийските документи през VII-IX в. се срещат и трите системи. Едва от началото на X в. преобладава ерата, която ние днес наричаме византийска и която в пресмятанията изчислява годините до Рождество Христово на 5 508. Затова, да получим по днешното летоброене годината, която бихме намерили в някой византийски документ, обикновено изваждаме от нея числото 5 508. Друга характерност за византийското летоброене е, че то се водело по една двойна система. Освен годината от сътворението на света те добавяли и съответното указание за индиктиона. Казах вече, че индиктионите били 15-годишни цикли, през време на които се извършвала ревизията на данъчните регистри. Цифрата, давана от византийците като индиктион, не значела числото на изминатите периоди, а означавала по ред годината в даден цикъл. Това съединение на представата за летоброене с данъчното устройство в империята, от своя страна е причина, за още една особеност. Византийската година започвала не на първи януари, а на първи септември. В началото на есента, когато привършвало събирането на храните и се вземали данъците от тях, се привършвала и финансовата година, за да започне нова.

Аз се връщам отново към уредбата на императорската канцелария, начело на която стоял т.нар. пръв от секретарите - протоасикрит - с достатъчно число писари - калиграфи - ἀσικρήται.

Според чуждестранните владетели, с които византийският двор поддържал отношения, канцеларията се деляла на няколко секции - σκρίνια. Имало е отдел за варварите (σκρινὸν τῶν βαρβάρων), както и такъв за българите, за папата и т.н.

Още едно лице, чиято длъжност била почетна, ни показва всичкия формализъм и парадност на византийския живот. В императорската канцелария се числял и сановникът, наречен началник на царската мастилница (ὁ ἐπὶ κανικλείου). Неговата служба се изчерпвала с това да написва и да поднася за подпис на императора грамотите, с които се назначавали високите сановници на империята. Затова всеки такъв сановник трябвало при назначението си, вън от всички други такси, да му даде като подарък известна сума пари.

Но бюрократичната и тъй много осмивана за своето ретроградство Византия имаше още едно официално ведомство, за каквото нашето материалистично време не може да мисли. Това бе ведомството на държавната благотворителност. Начело стоял виден сановник, обикновено духовно лице с титлата орфанотроф (ὀρφανοτρόφος, от ὀρφανός+τρέφω). Под негово управление и надзор се намирали всички сиропиталища, приюти за старци, домове за бедни, болници, страноприемници и др. подобни заведения, та дори и публичните училища. Всички те били издържани от държавата, на която несъмнено помагала и частната благотворителност. Между чиновниците, с които разполагал орфанотрофа, едни завеждали материалната страна на заведенията (χαρτουλάριοι τοῦ οἲκου), а други - моралното и религиозно ръководство (χαρτουλάριοι τοῦ ὁσίου).


Църквата

 

Черковното управление във Византия през цялата епоха след Юстиниан не търпяла съществени промени, но правното положение на черковния глава по отношение на императора бе изживяло значителна промяна.

Патриархът се считал върховен представител на черквата и формално в духовните дела оставал това, което бил императорът в светските. В много отношения те се явяват като сътрудници за благото на християнския народ и в празненствата и церемониите патриархът заема място непосредствено след императора, а нейде - и наравно с него. Мъчнотиите, които империята имаше да преживее с иконоборството, макар и да бяха издигнали монархическото начало над черковното, бяха също тъй усилили угледността на висшия черковен глава. Патриархът вземал участие в Държавния съвет и неговото мнение, особено по правни въпроси, имало голяма тежест.

Религиозните борби през първите няколко века на византийската история бяха в значителна степен предизвикани от намесата на императорите в духовния живот. Много от тия императори споделяха еретически учения, които със сила се опитваха да наложат на своите поданици. За предотвратяване на това зло се бе завел обичаят всеки нов император при коронацията си а подписва тържествени задължение, че няма да предприема нищо против черквата и догмите, установени от светите отци.

Изборът на патриарх още твърде рано бе уреден от обичая и догмите. Той се правел от духовенството, без пряката намеса на светската власт; на събранието присъствали единствено сенаторите, които имали, както изглежда правото на съвещателен глас. Императорът имал правото само да утвърждава посочения кандидат. Тая процедура давала възможност на самодържците да влияят върху избора по един доста ефикасен начин, но все пак не изключвала възможността да се издигне на патриаршеския престол лице, в което императорът нямал особено доверие.

След събитията около прекратяването на иконоборството, избирането на Фотий и борбата му с Игнатий, стремежът на императорите бил да увеличат своето влияние при патриаршите избори. Сам Фотий в едно от писмата си признава, че бил избран от духовенството и митрополитите, не "преди тях, но заедно с тях" и от императора. В една глава на книгата "За церемониите" Константин Багренородни описва начина, по който тоя избор ставал през X в. Щом като патриархът умирал, императорът заповядвал на митрополитите да изберат трима кандидати. След като те, събрани в "Св. София", извършвали този избор, листата с посочените три лица се поднасяла на императора. Ако измежду тях се намирало лицето, което самият император искал да види на патриаршеския престол, било пристъпвано към посвещението му. В противен случай императорът налагал своя кандидат. За да избегнат един тъй неприятен натиск, митрополитите се стараели предварително да узнаят императорската воля и се нагодят към нея. От X в. следователно патриархът ставал креатура на императора: пряко монархическата воля никой не могъл да се издигне до патриаршия престол.

Както в по-раншно време, тъй и сега в управлението на черковните дела патриархът бил подпомаган от синод. Съставът на неговите членове не е известен. Знае се само, че те давали обещание да бъдат верни на черковния глава и да му оказват дължимото почитание.

Първото лице след патриарха в черковната йерархия е бил синкелът (σύγγκελλος). Той се намирал спрямо него в положение подобно на това, което заемал паракимоменът спрямо императора. Заедно с патриарха участвал във всички придворни и светски тържества, заемащ място пред най-високите сановници на империята. Положението на синкела било издигнато в по-висок ранг, както изглежда, около времето на Лъв VI, във връзка с промените в избора на патриарха. По духовен сан той бил поне архиепископ, докато синкелите на източните патриарси през тая епоха били обикновени свещеници или дякони.

Синкелът от X в. вече се явява представител и доверено лице на императора пред патриарха и бил избиран също тъй като него. Патриархът само извършвал церемонията около назначението му.

Това високо положение на синкела не се запазило дълго време. През X в. той е вече само един фигурант в свитата на патриарха, а през XIV в. - дори и не се споменава между висшите духовни сановници.

От чисто административно гледище първи помощник на патриарха бил архидяконът, както в черковната служба, тъй и в делата по управлението на духовните работи.

Особено положение заемал т.нар. хартофилакс. Той бил началник на патриаршата архива, дето се пазели протоколите на синодите и на черковните събори, папските писма, императорските декрети, отнасящи се до черквата, както и всички документи от важно значение за нейното устройство. Също така неговия подпис носели и всички важни грамоти, издавани от патриарха, до него достигали писмата на епископите и той контролирал изборите на йерарсите. На неговата юрисдикция били подчинени брачните дела и тия, които се отнасяли до простъпки на членовете на клира. Също както квестора относно чужденците, той следял за поведението на духовниците, които идвали в Цариград.

Между многото отделения на патриаршеската канцелария се намирало едно, наречено скевофилакион. В него се пазели черковните ценности - съдове, скъпи дрехи, богато украсени книги. Като завеждащ това съкровище стоял виден духовен сановник - скевофилакс.

Референдарият бил представител на патриарха при императора, като посредник в официалните отношения между двете власти.

Патриаршеска черква, в същинския смисъл на думата, била "Св.София". Но освен нея, патриархът се считал непосредствен пастир на духовенството във всички цариградски черкви, чието число било точно определено. Столицата била съблазнителна примамка за византийското духовенство, поради което правителството се стараело чрез казаната норма да попречи на този наплив. Още Юстиниан през VI в. бе определил цифрата на духовниците в цариградската черква "Св.София".

Финансовото положение на черквата зависело от иконома (ὁ οἰκονόμος τῆς Μεγάλης Ἐκκλησίας). Според Василиките той имал правото да спира заплатата на патриарха. И понеже назначението на иконома зависело изключително от императора, последният по такъв начин добивал най-силното средство за влияние над черковния глава. Самата дейност на иконома била строго регламентирана, за да се отнеме възможността от злоупотребления. Той не смеел да дава в заем черковни средства, нито да залага черковните имоти.

Огромната армия от служители във византийската черква била разделена на многобройни йерархически степени. След патриарха, като началник на отделните черковни провинции, идели митрополитите. Обикновено всеки митрополит имал непосредствено зависими от него неопределено число епископи. Съществували и такива епископи, които зависели направо от патриарха и се наричали архиепископи. Низшето духовенство било образувано от презвитери (свещеници), дякони, четци, вратари и т.н.

Византийското общество бе общество на йерархията. Йерархическото начало бе прокарано навсякъде и следователно в черковната организация. Всички тия митрополити, архиепископи и епископи имали строго определено старшинство, което се спазвало с най-голяма педантичност. Затова във Византия се издавали от време на време листи на черковните сановници, в които се регистрирали всички архиереи по реда на тяхното старшинство. Тези листи били известни под името таксиси (τάξεις) и за периода ΙΧ-Χ в. са запазени няколко. Всяка листа съдържала и измененията, които през дадено време били извършени в разпределението на черковните провинции и е най-добрият указател за външната история на византийската черква. Когато по една или друга причина известен град или област загубвали предишното си значение, неговото епископство било унищожавано и обратно - създавали се нови епископски катедри. От тези таксиси научаваме напр., че през първата половина на IX в. под ведомството на патриарха се намирали 34 митрополити с 372 епископи и 41 архиепископи. В началото на X в. на тяхно място в една листа, издадена при Лъв Философ, намираме 52 митрополити с 503 епископи и 50 архиепископи.

Отношенията между Рим и Цариград, които се бяха влошили извънредно много при патриаршеството на Фотий, след него отново влизат във фазата на коректността и папата не само мълчаливо, но и формално бе признаван като първи представител на християнската черква. Спомняме си, че Лъв VI дори бе прибягнал към него за да добие узаконяването на четвъртия си брак. Все пак обаче събитията около покръстването на българите и решаването на въпроса за юрисдикцията на българската черква, от една страна, а от друга, прекомерните претенции на папата за черковно господство и нарасналата антипатия у византийците към латинците бяха хвърлили тежка сянка между двете черкви. Единството бе вече нарушено, още повече след като Фотий бе констатирал католическо нарушение на догмата  и не бе далеч времето, когато Рим и Цариград щяха да заговорят един на друг като непримирими неприятели.

Що се отнася до Християнския изток, той вече отдавна бе излязъл вън от пределите на империята и контактът с него след арабското завоевание на Египет и Сирия бе, ако не загубен, то извънредно много намален.

В съборите, които бяха устроени в Цариград през IX в., присъстваха наистина представители на източните патриарси - Антиохия, Александрия и Ерусалим, но като обикновени фигуранти, които не смееха да вземат самостоятелно становище по никой въпрос и бяха готови да гласуват за всяко решение, което би било угодно на императора. Намиращи се под гнета на арабите, тамошните йерарси бяха свикнали да гледат на императора като на едничък свой покровител. Само той би могъл да се намеси пред арабските емири и да издейства по-големи правдини за тамошното достойнство и само от него те можеха да добият субсидии за облекчение на тежкото си материално положение.

Императорите използваха тази сговорчивост на източното духовенство, колчем почувстваха нужда от нея. В миналото този Азиатско-африкански изток бе извор на всички сътресения в черковния живот на византийското общество. Сега, под тежкото иго на мохамеданите, някогашните противоречия бяха престанали, ереси не никнеха, а дори вече съществуващите търсеха да намалят разстоянията що ги деляха от прибраното под скута на християнския император православие.

Епохата след втората половина на IX в. се характеризира и с едно необикновено развитие на монашеския живот и на манастирите във Византия. Преодоляването на иконоборството бе победа преди всичко на монашеството, което във вековните борби винаги бе оставало най-предан защитник на иконите. Гоненията, на които то бе подложено, бяха само засилили неговия фанатизъм, като от друга страна в очите на широкото общество го бяха удостоили с ореола на мъченичеството. Монасите бяха станали войници на православието и неговото тържество не можеше да не доведе до крайност, противоположна на тази, в която се бяха увлекли иконоборците.

Център на монашеския живот през тази епоха бе планината Олимп във Витиния.  Там се подвизаваха най-прочутите във византийското православие фигури, там бяха най-богатите и най-прочути манастири.

Тогавашното монашество се деляло по начина си на живот на три големи групи. Киновити (κοινοβίται), които живеели в манастирите, предадени на молитва, работа или благотворителни и богоугодни занятия. Отшелници или анахорети (ἀναχωρῆται), живеещи на малки разстояния от манастирите, на групи или съвсем самотни, в молитви и съзерцание и най-сетне - монаси скитници, които бродели по големите пътища или дирещи подслон за късо време от един манастир в друг из селата и из градовете. Те били същински просяци, груби, лениви, невежи и мръсни, поради което и уважавани.

Манастири били основавани от спечелили известност монаси, които за целта апелирали към обществената благотворителност към императорите или пък към видни сановници и богати граждани, които често пъти сами намятали монашеското расо, за да прекарат в мир сетните години от живота си. Такива лица понякога превръщали в манастири своите селски вили, дори жилищата си в градовете. С това се обяснява голямото число манастири, които съществували в населените места.

Основателите, ктитори, обикновено излагали волята си относно бъдещата уредба на своите манастири, техния вътрешен живот и службата, която монасите трябвало да носят, в специални наредби или устави, наречени типици (Τυπικά). Много от тия типици са запазени и до днес и те ни дават пълна представа за манастирския живот във Византия, който през разглежданата епоха достига най-големия си разцвет. Всичките тия типици се свеждат до две групи - според двата вида манастирско устройство на двамата прочути реформатори на манастирския живот на Изток Св. Василий и Св. Пахомий.

Що се отнася до вътрешното положение, манастирите били два вида - едните подчинени или по-право, намиращи се под контрола на местните архиереи - епископи или митрополити, и другите - независими от тях и признаващи върховенството само на патриарха. Последният вид манастири се наричали ставропигиални.


Дворът

 

Както не веднъж досега бе изтъквано, Византия бе наследила от Рим цялото му държавно достояние - организацията и формите на управление, институциите. Всичко това продължаваше да се държи с упоритост, която му бе предала вековната традиция. Но новите условия, според които Източната империя имаше да продължи съществуването си, не оставаха без влияние върху вътрешния ѝ живот. Римското наследство постепенно се видоизменяше, нови влияния и нужди непрекъснато предизвикваха трансформирането на вътрешната структура на управлението и изместваха старосъздадените възгледи и нужди.

Затова, макар държаща на традицията и на континюитета с древността, Византия през X в. съвсем не бе това, което бе през V и VI. Тези различия констатирахме в нейното административно и военно устройство и в съдебната ѝ организация. Но те не се изчерпваха само с тях.

На първо място тези различия бяха засегнали нейното централно управление и придворния ѝ живот.

Както и преди императорът оставаше абсолютен господар. Но докато в края на древността императорите още чувстваха ограниченията на неизчезналите напълно републикански спомени, докато за форма поне бяха принудени да спазват известно уважение към дадени учреждения, по-късно авторитетът на последните, не намиращ никаква храна при новата действителност, все повече падаше. От друга страна влиянието първоначално на Персия, а след това на Арабския халифат засилваше тенденциите на абсолютизма. Сенатът отдавна бе изгубил всякакво значение и се бе превърнал в едно съдебно учреждение. На мястото му бе се издигнал Силенциона, но само като събрание, чието събрание бе да акламира тържествено всяко проявление на императорската воля. Черквата изобщо, която с остатъка от своята самостоятелност имаше авторитета на значителна морална сила, бе подчинена напълно от държавната власт и патриархът вече бе обикновен чиновник, качван по угодата на монарха и свалян, колчем си навличаше неговото неудоволствие.

Централното правителство не само бе съсредоточило всички функции на държавно-административната, финансова и съдебна дейност, но вече регулираше и частните отношения, намесваше се в производството и размяната.

Абсолютизмът бе напълно завършен. Императорът бе се превърнал в едно по-висше същество, от което зависеше всичко. Неговото появяване сред масите трябваше да отговаря на създаденото положение. Ореолът на божественост и святост бе станал по-бляскав откогато и да било. Самият двор, който го обграждаше, чрез своя блясък трябваше да съответства на неговото величие и недостижимост.

Тук също бе настъпила промяна, която бе на път да унищожи всички остатъци, завещани от Рим. Създали се бяха нови чинове и титли, за които римската древност не даваше никакви образци, а далечните им прототипи биха могли да се търсят само в Азиатския изток.

Лицата, които носеха тия титли, не изпълняваха често пъти никаква длъжност. Тяхното назначение обикновено бе да образуват голямата свита на императора и със своите бляскави облекла да увеличават живописта на придворните тържества. Това бяха т.нар. великодостойници (ἀξιοματικοί), разделени на многобройни категории, границата между които се спазвала с най-дребнав педантизъм. Всеки такъв великодостойник имал точно установено положение в придворната йерархия, в тържествените събрания и процесии трябвало да заема точно и само нему определено място, материята и цветът на разните части от облеклото му и украшенията, които имал право да носи, били фиксирани с безподобни подробности, обръщенията, на които имат право, били също тъй установени.

Повечето от тия достойнства и титли се раздавали на членове на царстващата фамилия или на лица, близки до нея, но за много от тях могли да аспирират и простосмъртни, спечелили по някакъв начин императорското благоволение. Едно лице носело само едно достойнство и титла, както и обратното: дадено достойнство могло да бъде притежание само на едно лице. Имало обаче измежду по-низшите достойнства и такива, които означавали цяло съсловие и които следователно могли да бъдат раздадени на маса от хора. С тях последните влизали в съсловието на благородните, отделяли се от тълпата на обикновените граждани и добивали достъп при разните случаи в двореца.

Независимо обаче от тия дворцови сановници, за които благородството се заключавало само в титлата и които не изпълнявали никакви функции, имало и други, чиито титли били свързани с известен вид почетна служба (ὀφφικία) в двореца или около особата на самодържеца. Самото име, което получавали, било във връзка с тая служба. Покрай своите наименования, получени от длъжностите, могли да носят и по едно от споменатите достойнства, което им давало определено положение в придворната йерархия.

За да имаме представа за видовете достойнства (ἀξιώματα) и служби (ὀφφικίαι) през тази епоха, ще спомена по-важните от тях.

Между достойнствата първо място заемал кесаря. Той бил първото лице след императора, който някога притежавал тази титла. Тя обикновено се давала на най-близкия му роднина или на най-влиятелното лице в империята през дадено време. Спомняме си, че тя бе носена от Варда при Михаил III и от Роман Лакапин преди възцаряването му. Назначението на кесаря и неговото посвещение ставало със специална черковна церемония.

Нобилисимът (νωβελίσιμος) обикновено бил също лице от императорската фамилия или син на императора. И неговото назначаване ставало с черковна церемония. Докато кесарят носел корона, отличаваща се от императорската само по това, че нямала кръст, нобилисимът имал за отличителна част в облеклото си пурпурна, украсена със злато туника.

Куропалатът бил дворцов маршал. Достойнството се давало на лица от владетелското семейство или пък се носело като почетно звание от чужди господари. Куропалат при Лъв Исавър бе неговият зет, после метежник при Копроним, Артавасд; Михаил Рангаве преди възцаряването си бе зет на Никифор; същото достойнство притежаваше и Варда преди назначението му за кесар. Изглежда, че иберийските владетели имали правото да носят наследствено тази титла.

След това идвали достойнствата, които могли да бъдат носени едновременно от много лица. Между тях на първо място било достойнството придворна дама (πατρικία ζωστή), най-високото, което могла да получи една жена. То било давано от самия император на жени, които встъпвали в близки роднински връзки с императорското семейство.

Званието магистър (μάγιστρος) било най-високото, до което могъл да се издигне един обикновен човек, несвързан чрез роднинство с императорското семейство. Могло да има едновременно няколко магистри, но не били много лицата, които смогвали да го получат. За това било нужно необикновено височайше благоволение. Според Лиутпранд числото на магистрите било фиксирано до 25. Те образували висшата класа на благородниците начело с един протомагистър.

По-разпространено било званието проконсул (ἀνθίπατος), носено обикновено от висшите императорски чиновници. Имало и проконсули, които не заемали никаква държавна служба. Те стояли по-долу от първите. Званието проконсул могло да бъде дадено само на тия, които преди това били получили по-ниската степен патриций.

Самите патриции (πατρίκιοι) образували една твърде разпространена благородническа степен. В това съсловие бил въвеждан почти всеки висш държавен чиновник. Както проконсулите, тъй и патрициите при получаване на достойнството си били снабдявани със специална грамота, написана върху пергамент и поставена в орнаментирана кутия от слонова кутия. Магистрите и патрициите образували сенатското съсловие и били по право членове на Държавния съвет.

След това идела втората класа сановници, която съдържала три категории: протоспатарии, спатарии и спатарокандидати. Едните носели като отличителен белег на своя сан тесен гердан около шията си, украсен със скъпоценни камъни, другите - също такъв гердан, но спуснат до гърдите и най-сетне третите - сабя. Както показва и самото име (σπάθη) произходът на този сан бил военен, но се давал и на граждански чиновници, получавали го дори и евнуси. Между спатариите от трите категории имало и провинциални чиновници.

По-ниско от това било съсловието на ипатите (консулите). Тяхното положение, някога първо в Рим, паднало дотолкова, че било достижимо и за най-обикновени шефове на гражданските канцеларии в столицата, и за темните хартуларии и нотарии.

Между най-низшите придворни достойнства се срещат т.нар. стратори, кандидати, мандатори, селенциарии, стратилати и т.н. Те бивали раздавани на разни провинциални чиновници и едри земевладелци.

Императорският двор също имал свои длъжностни лица, някои от които обслужвали директно особата на императора. На първо място между тях бил паракимоменът (παρακοιμούμενος)- пръв адютант на монарха. Длъжността му била да бди за неговата безопасност, поради което нощувал в близко съседство с императорските апартаменти. Обикновено носел достойнството патриций и бил избиран между най-приближените до императора.

Протовестиарият бил началник на целия персонал, натоварен с пазене на императорския гардероб. Длъжността била почетна и протовестиарият по-скоро се явява като лице, което стояло в разположение на императора за най-различни поръчки. Бил отличаван с титлата патриций.

Началник на трапезата (ὁ ἐπὶ τῆς τραπέζης), на старобълг. столник. Длъжността му е повече почетна и той се считал за началник на многобройните служители, които пазели и нареждали приборите по царската трапеза, на тия, които поднасяли ястията и т.н.

Виночерпецът (πιγκέρνης) имал функции, подобни на завеждащия трапезата.

Както виночерпци, тъй и началници на трапезата били двама - един за трапезата на императора и друг за императрицата.

Артоклиният имал длъжността разпоредител на императорската трапеза. Той канел гостите за дворцовите обеди, като бил длъжен да посочва на всеки мястото, което му се падало според сана му.

Великият йапиас бил главен вратар на големия дворец. С особена тържественост при шествията отварял вратите на двореца, когато вземал участие императорът. Той също се грижел да отваря и затваря вратите, водещи към покоите на монарха.

Независимо от всички тия сановници, едри или дребни чиновници, византийският двор гъмжал от тълпи служащи с най-разнообразно назначение и функции. Етикетът и формализмът били застъпени до най-големи подробности и се спазвали извънредно строго. Всяко действие на императора било обусловено от редица предписания, за всеки празник имало най-дребнаво изработена програма, която се спазвала с някакво свещено благоговение. В процесиите всеки отделен момент бил предвиден. По тържествен начин били празнувани Рождество, Великден, Връбница, Възнесение. Особени церемонии се спазвали при коронация, женитби на императора или на престолонаследника, раждане на член на владетелската фамилия и т.н.

С особено внимание се отнасяли византийците към чуждите посланици, които идвали по някое дело в Цариград. Пред тях бил развръщан целия блясък на двора, всичкото великолепие на столицата. Византийците предполагали, че по тоя начин ще дадат на чужденците варвари най-поразителната представа за недостижимата сила и могъщество на своята империя и ще внушат преклонение пред автократора на ромеите; не само за неговите собствени поданици, но и за чужденците той трябвало да бъде едно висше същество, облечено с атрибутите на тайнственото и свръхземното. В книгата "За церемониите", дето е описано всичко това, се дават и наставления от по друг род. По пътя, през който трябвало да минат чуждите посланици, заповядвали да се групират колкото е възможно повече войници от съседните теми, та по такъв начин чужденците да добият една внушителна представа за голямата военна мощ на империята. За да не би тия посланици покрай своята мисия да си позволят да шпионират, били следени на всяка крачка. Към особите им били командировани специални чиновници, наглед за да бъдат в тяхна постоянна услуга, а в същност да бдят неотлъчно над тях и да не им позволяват ни за минута да поглеждат там, дето не им е било работата.

Преди да свърша тези общи бележки по културата и вътрешния живот на Византия през IX-X в. нужно е да се спра с няколко думи и на нейното изкуство.

Императорите иконоборци още са обвинявани в това, че поставили непреодолими спънки за художественото развитие във византийското общество. Това обвинение не е вярно. Иконоборчеството преследваше свещените изображения, то не търпеше иконите, фреските и замойките или миниатюрите, в които бяха представени лицата от свещената история, но то не бе, както имах случая да спомена, против живописта изобщо. Иконоборските императори затваряха манастирите или ги превръщаха в казарми, но те не бяха против черквите изобщо и има много съобщения за храмове, построени или пък поправени през иконоборческия период. Все пак суровото време на тази епоха, с господстващото в нея отвращение от свещените изображения и с външните войни, които поглъщаха най-добрите сили на ромейското общество, не бе пригодно за развитие на изкуството. В никоя област то не бе създало нещо необикновено или ново; всичко отиваше най-много до изображение на вече създадените образци и форми.

Възтържествуването на православието събуди изведнъж артистичните наклонности, а сравнително по-спокойното време бе дало възможност за артистична дейност, на която да се посветят повече сили и внимание.

Това, което е най-забележително за IX в., бе, че през него бяха създадени нови художествени форми, които бъдещето тепърва имаше да развие и усъвършенства. За индустриалните изкуства - украсата на съдове и на тъкани аз вече говорих и не ще се спирам по-дълго. Това, на което с общи думи и без да влизам в подробности искам да обърна внимание, е архитектурата и живописта.

Древността бе създала при постройката на християнските храмове т.нар. елинистична базилика. Юстиниановата епоха бе завършила това развитие със създаването на куполната базилика, чийто ненадминат представител остана "Св. София". Деветият век, когато византийското изкуство достигна един нов ренесанс, създаде типа на кръстовидната куполна черква, такава, каквато тя е запазена и до днес. Великолепният паметник на тази нова архитектурна форма е била черквата Néа, построена от Василий Македонец между 876 и 888 г. Тя представяла вписан в квадрат кръст, над който се издигали пет купола, един от които централен. Развитието на купола през тая епоха също бе създало една нова форма. Докато в юстиниановската архитектура той бе широк и нисък, издигащ се почти непосредствено над основните арки, през IX в. между него и последните вече се явяваше тамбура, лекият и прорязан с отвори цилиндър, който през по-късната епоха трябваше да става все по-висок.
Новото най-сетне в архитектурното възраждане на IX в. бе и тоя живописен стил, който придаде на византийските строители паметници тъй богата и гиздава външност. Докато старата архитектура строеше в широки плоскости и избягваше всякаква външна орнаментика, новото изкуство се стремеше, независимо от формата, да въздейства върху зрителя именно чрез външната украса. И понеже скулптурата, особено през иконоборчеството бе отстранена от византийското изкуство, последното бе прибягнало до използването на линиите и краските. С помощта на фигури, образувани от тухлени пояси от камъни и емайлирана глина, византийските архитекти бяха сполучили да придадат на външността на постройките вида на украсени с дантели стени. Един от най-старите паметници на тоя вид декоративен стил е известния Текфур сарай в Цариград, строен, както изглежда, през X в. У нас той е застъпен отчасти в търновските черкви, в черквата на Асеновата крепост при Станимака и най-вече - в черквите, които и досега са запазени в Месемврия.

Но ренесансът на византийското изкуство не оставил не засегната и свещената живопис. Преследвана от иконоборците, тя бе разгърнала всички сили като че ли за да досъздаде това, което бе ѝ забранено в дългия период на принудително безплодие. Художниците от IX и X в. вече не се задоволявали да възпроизвеждат старите композиции и типове. В техните произведения, доколкото са запазени, личи стремлението да се намерят нови форми, нови групировки на фигурите и по-голяма естественост в изображението. И колко голямо било постигнатото се вижда от обстоятелството, че много от установените тогава художествени типове се запазват векове подред, служещи за образци на художниците от по-късните поколения. Най-хубавите паметници на живописта от края на тази епоха (XI в.) са прочутите мозайки на черквата в Дафни, Средна Гърция.