Византия

Вътрешно устройство на Византийската империя (IX - X в.)

Посещения: 16446

Дворът

 

Както не веднъж досега бе изтъквано, Византия бе наследила от Рим цялото му държавно достояние - организацията и формите на управление, институциите. Всичко това продължаваше да се държи с упоритост, която му бе предала вековната традиция. Но новите условия, според които Източната империя имаше да продължи съществуването си, не оставаха без влияние върху вътрешния ѝ живот. Римското наследство постепенно се видоизменяше, нови влияния и нужди непрекъснато предизвикваха трансформирането на вътрешната структура на управлението и изместваха старосъздадените възгледи и нужди.

Затова, макар държаща на традицията и на континюитета с древността, Византия през X в. съвсем не бе това, което бе през V и VI. Тези различия констатирахме в нейното административно и военно устройство и в съдебната ѝ организация. Но те не се изчерпваха само с тях.

На първо място тези различия бяха засегнали нейното централно управление и придворния ѝ живот.

Както и преди императорът оставаше абсолютен господар. Но докато в края на древността императорите още чувстваха ограниченията на неизчезналите напълно републикански спомени, докато за форма поне бяха принудени да спазват известно уважение към дадени учреждения, по-късно авторитетът на последните, не намиращ никаква храна при новата действителност, все повече падаше. От друга страна влиянието първоначално на Персия, а след това на Арабския халифат засилваше тенденциите на абсолютизма. Сенатът отдавна бе изгубил всякакво значение и се бе превърнал в едно съдебно учреждение. На мястото му бе се издигнал Силенциона, но само като събрание, чието събрание бе да акламира тържествено всяко проявление на императорската воля. Черквата изобщо, която с остатъка от своята самостоятелност имаше авторитета на значителна морална сила, бе подчинена напълно от държавната власт и патриархът вече бе обикновен чиновник, качван по угодата на монарха и свалян, колчем си навличаше неговото неудоволствие.

Централното правителство не само бе съсредоточило всички функции на държавно-административната, финансова и съдебна дейност, но вече регулираше и частните отношения, намесваше се в производството и размяната.

Абсолютизмът бе напълно завършен. Императорът бе се превърнал в едно по-висше същество, от което зависеше всичко. Неговото появяване сред масите трябваше да отговаря на създаденото положение. Ореолът на божественост и святост бе станал по-бляскав откогато и да било. Самият двор, който го обграждаше, чрез своя блясък трябваше да съответства на неговото величие и недостижимост.

Тук също бе настъпила промяна, която бе на път да унищожи всички остатъци, завещани от Рим. Създали се бяха нови чинове и титли, за които римската древност не даваше никакви образци, а далечните им прототипи биха могли да се търсят само в Азиатския изток.

Лицата, които носеха тия титли, не изпълняваха често пъти никаква длъжност. Тяхното назначение обикновено бе да образуват голямата свита на императора и със своите бляскави облекла да увеличават живописта на придворните тържества. Това бяха т.нар. великодостойници (ἀξιοματικοί), разделени на многобройни категории, границата между които се спазвала с най-дребнав педантизъм. Всеки такъв великодостойник имал точно установено положение в придворната йерархия, в тържествените събрания и процесии трябвало да заема точно и само нему определено място, материята и цветът на разните части от облеклото му и украшенията, които имал право да носи, били фиксирани с безподобни подробности, обръщенията, на които имат право, били също тъй установени.

Повечето от тия достойнства и титли се раздавали на членове на царстващата фамилия или на лица, близки до нея, но за много от тях могли да аспирират и простосмъртни, спечелили по някакъв начин императорското благоволение. Едно лице носело само едно достойнство и титла, както и обратното: дадено достойнство могло да бъде притежание само на едно лице. Имало обаче измежду по-низшите достойнства и такива, които означавали цяло съсловие и които следователно могли да бъдат раздадени на маса от хора. С тях последните влизали в съсловието на благородните, отделяли се от тълпата на обикновените граждани и добивали достъп при разните случаи в двореца.

Независимо обаче от тия дворцови сановници, за които благородството се заключавало само в титлата и които не изпълнявали никакви функции, имало и други, чиито титли били свързани с известен вид почетна служба (ὀφφικία) в двореца или около особата на самодържеца. Самото име, което получавали, било във връзка с тая служба. Покрай своите наименования, получени от длъжностите, могли да носят и по едно от споменатите достойнства, което им давало определено положение в придворната йерархия.

За да имаме представа за видовете достойнства (ἀξιώματα) и служби (ὀφφικίαι) през тази епоха, ще спомена по-важните от тях.

Между достойнствата първо място заемал кесаря. Той бил първото лице след императора, който някога притежавал тази титла. Тя обикновено се давала на най-близкия му роднина или на най-влиятелното лице в империята през дадено време. Спомняме си, че тя бе носена от Варда при Михаил III и от Роман Лакапин преди възцаряването му. Назначението на кесаря и неговото посвещение ставало със специална черковна церемония.

Нобилисимът (νωβελίσιμος) обикновено бил също лице от императорската фамилия или син на императора. И неговото назначаване ставало с черковна церемония. Докато кесарят носел корона, отличаваща се от императорската само по това, че нямала кръст, нобилисимът имал за отличителна част в облеклото си пурпурна, украсена със злато туника.

Куропалатът бил дворцов маршал. Достойнството се давало на лица от владетелското семейство или пък се носело като почетно звание от чужди господари. Куропалат при Лъв Исавър бе неговият зет, после метежник при Копроним, Артавасд; Михаил Рангаве преди възцаряването си бе зет на Никифор; същото достойнство притежаваше и Варда преди назначението му за кесар. Изглежда, че иберийските владетели имали правото да носят наследствено тази титла.

След това идвали достойнствата, които могли да бъдат носени едновременно от много лица. Между тях на първо място било достойнството придворна дама (πατρικία ζωστή), най-високото, което могла да получи една жена. То било давано от самия император на жени, които встъпвали в близки роднински връзки с императорското семейство.

Званието магистър (μάγιστρος) било най-високото, до което могъл да се издигне един обикновен човек, несвързан чрез роднинство с императорското семейство. Могло да има едновременно няколко магистри, но не били много лицата, които смогвали да го получат. За това било нужно необикновено височайше благоволение. Според Лиутпранд числото на магистрите било фиксирано до 25. Те образували висшата класа на благородниците начело с един протомагистър.

По-разпространено било званието проконсул (ἀνθίπατος), носено обикновено от висшите императорски чиновници. Имало и проконсули, които не заемали никаква държавна служба. Те стояли по-долу от първите. Званието проконсул могло да бъде дадено само на тия, които преди това били получили по-ниската степен патриций.

Самите патриции (πατρίκιοι) образували една твърде разпространена благородническа степен. В това съсловие бил въвеждан почти всеки висш държавен чиновник. Както проконсулите, тъй и патрициите при получаване на достойнството си били снабдявани със специална грамота, написана върху пергамент и поставена в орнаментирана кутия от слонова кутия. Магистрите и патрициите образували сенатското съсловие и били по право членове на Държавния съвет.

След това идела втората класа сановници, която съдържала три категории: протоспатарии, спатарии и спатарокандидати. Едните носели като отличителен белег на своя сан тесен гердан около шията си, украсен със скъпоценни камъни, другите - също такъв гердан, но спуснат до гърдите и най-сетне третите - сабя. Както показва и самото име (σπάθη) произходът на този сан бил военен, но се давал и на граждански чиновници, получавали го дори и евнуси. Между спатариите от трите категории имало и провинциални чиновници.

По-ниско от това било съсловието на ипатите (консулите). Тяхното положение, някога първо в Рим, паднало дотолкова, че било достижимо и за най-обикновени шефове на гражданските канцеларии в столицата, и за темните хартуларии и нотарии.

Между най-низшите придворни достойнства се срещат т.нар. стратори, кандидати, мандатори, селенциарии, стратилати и т.н. Те бивали раздавани на разни провинциални чиновници и едри земевладелци.

Императорският двор също имал свои длъжностни лица, някои от които обслужвали директно особата на императора. На първо място между тях бил паракимоменът (παρακοιμούμενος)- пръв адютант на монарха. Длъжността му била да бди за неговата безопасност, поради което нощувал в близко съседство с императорските апартаменти. Обикновено носел достойнството патриций и бил избиран между най-приближените до императора.

Протовестиарият бил началник на целия персонал, натоварен с пазене на императорския гардероб. Длъжността била почетна и протовестиарият по-скоро се явява като лице, което стояло в разположение на императора за най-различни поръчки. Бил отличаван с титлата патриций.

Началник на трапезата (ὁ ἐπὶ τῆς τραπέζης), на старобълг. столник. Длъжността му е повече почетна и той се считал за началник на многобройните служители, които пазели и нареждали приборите по царската трапеза, на тия, които поднасяли ястията и т.н.

Виночерпецът (πιγκέρνης) имал функции, подобни на завеждащия трапезата.

Както виночерпци, тъй и началници на трапезата били двама - един за трапезата на императора и друг за императрицата.

Артоклиният имал длъжността разпоредител на императорската трапеза. Той канел гостите за дворцовите обеди, като бил длъжен да посочва на всеки мястото, което му се падало според сана му.

Великият йапиас бил главен вратар на големия дворец. С особена тържественост при шествията отварял вратите на двореца, когато вземал участие императорът. Той също се грижел да отваря и затваря вратите, водещи към покоите на монарха.

Независимо от всички тия сановници, едри или дребни чиновници, византийският двор гъмжал от тълпи служащи с най-разнообразно назначение и функции. Етикетът и формализмът били застъпени до най-големи подробности и се спазвали извънредно строго. Всяко действие на императора било обусловено от редица предписания, за всеки празник имало най-дребнаво изработена програма, която се спазвала с някакво свещено благоговение. В процесиите всеки отделен момент бил предвиден. По тържествен начин били празнувани Рождество, Великден, Връбница, Възнесение. Особени церемонии се спазвали при коронация, женитби на императора или на престолонаследника, раждане на член на владетелската фамилия и т.н.

С особено внимание се отнасяли византийците към чуждите посланици, които идвали по някое дело в Цариград. Пред тях бил развръщан целия блясък на двора, всичкото великолепие на столицата. Византийците предполагали, че по тоя начин ще дадат на чужденците варвари най-поразителната представа за недостижимата сила и могъщество на своята империя и ще внушат преклонение пред автократора на ромеите; не само за неговите собствени поданици, но и за чужденците той трябвало да бъде едно висше същество, облечено с атрибутите на тайнственото и свръхземното. В книгата "За церемониите", дето е описано всичко това, се дават и наставления от по друг род. По пътя, през който трябвало да минат чуждите посланици, заповядвали да се групират колкото е възможно повече войници от съседните теми, та по такъв начин чужденците да добият една внушителна представа за голямата военна мощ на империята. За да не би тия посланици покрай своята мисия да си позволят да шпионират, били следени на всяка крачка. Към особите им били командировани специални чиновници, наглед за да бъдат в тяхна постоянна услуга, а в същност да бдят неотлъчно над тях и да не им позволяват ни за минута да поглеждат там, дето не им е било работата.

Преди да свърша тези общи бележки по културата и вътрешния живот на Византия през IX-X в. нужно е да се спра с няколко думи и на нейното изкуство.

Императорите иконоборци още са обвинявани в това, че поставили непреодолими спънки за художественото развитие във византийското общество. Това обвинение не е вярно. Иконоборчеството преследваше свещените изображения, то не търпеше иконите, фреските и замойките или миниатюрите, в които бяха представени лицата от свещената история, но то не бе, както имах случая да спомена, против живописта изобщо. Иконоборските императори затваряха манастирите или ги превръщаха в казарми, но те не бяха против черквите изобщо и има много съобщения за храмове, построени или пък поправени през иконоборческия период. Все пак суровото време на тази епоха, с господстващото в нея отвращение от свещените изображения и с външните войни, които поглъщаха най-добрите сили на ромейското общество, не бе пригодно за развитие на изкуството. В никоя област то не бе създало нещо необикновено или ново; всичко отиваше най-много до изображение на вече създадените образци и форми.

Възтържествуването на православието събуди изведнъж артистичните наклонности, а сравнително по-спокойното време бе дало възможност за артистична дейност, на която да се посветят повече сили и внимание.

Това, което е най-забележително за IX в., бе, че през него бяха създадени нови художествени форми, които бъдещето тепърва имаше да развие и усъвършенства. За индустриалните изкуства - украсата на съдове и на тъкани аз вече говорих и не ще се спирам по-дълго. Това, на което с общи думи и без да влизам в подробности искам да обърна внимание, е архитектурата и живописта.

Древността бе създала при постройката на християнските храмове т.нар. елинистична базилика. Юстиниановата епоха бе завършила това развитие със създаването на куполната базилика, чийто ненадминат представител остана "Св. София". Деветият век, когато византийското изкуство достигна един нов ренесанс, създаде типа на кръстовидната куполна черква, такава, каквато тя е запазена и до днес. Великолепният паметник на тази нова архитектурна форма е била черквата Néа, построена от Василий Македонец между 876 и 888 г. Тя представяла вписан в квадрат кръст, над който се издигали пет купола, един от които централен. Развитието на купола през тая епоха също бе създало една нова форма. Докато в юстиниановската архитектура той бе широк и нисък, издигащ се почти непосредствено над основните арки, през IX в. между него и последните вече се явяваше тамбура, лекият и прорязан с отвори цилиндър, който през по-късната епоха трябваше да става все по-висок.
Новото най-сетне в архитектурното възраждане на IX в. бе и тоя живописен стил, който придаде на византийските строители паметници тъй богата и гиздава външност. Докато старата архитектура строеше в широки плоскости и избягваше всякаква външна орнаментика, новото изкуство се стремеше, независимо от формата, да въздейства върху зрителя именно чрез външната украса. И понеже скулптурата, особено през иконоборчеството бе отстранена от византийското изкуство, последното бе прибягнало до използването на линиите и краските. С помощта на фигури, образувани от тухлени пояси от камъни и емайлирана глина, византийските архитекти бяха сполучили да придадат на външността на постройките вида на украсени с дантели стени. Един от най-старите паметници на тоя вид декоративен стил е известния Текфур сарай в Цариград, строен, както изглежда, през X в. У нас той е застъпен отчасти в търновските черкви, в черквата на Асеновата крепост при Станимака и най-вече - в черквите, които и досега са запазени в Месемврия.

Но ренесансът на византийското изкуство не оставил не засегната и свещената живопис. Преследвана от иконоборците, тя бе разгърнала всички сили като че ли за да досъздаде това, което бе ѝ забранено в дългия период на принудително безплодие. Художниците от IX и X в. вече не се задоволявали да възпроизвеждат старите композиции и типове. В техните произведения, доколкото са запазени, личи стремлението да се намерят нови форми, нови групировки на фигурите и по-голяма естественост в изображението. И колко голямо било постигнатото се вижда от обстоятелството, че много от установените тогава художествени типове се запазват векове подред, служещи за образци на художниците от по-късните поколения. Най-хубавите паметници на живописта от края на тази епоха (XI в.) са прочутите мозайки на черквата в Дафни, Средна Гърция.