Византия

Вътрешно устройство на Византийската империя (IX - X в.)

Посещения: 20339

Църквата

 

Черковното управление във Византия през цялата епоха след Юстиниан не търпяла съществени промени, но правното положение на черковния глава по отношение на императора бе изживяло значителна промяна.

Патриархът се считал върховен представител на черквата и формално в духовните дела оставал това, което бил императорът в светските. В много отношения те се явяват като сътрудници за благото на християнския народ и в празненствата и церемониите патриархът заема място непосредствено след императора, а нейде - и наравно с него. Мъчнотиите, които империята имаше да преживее с иконоборството, макар и да бяха издигнали монархическото начало над черковното, бяха също тъй усилили угледността на висшия черковен глава. Патриархът вземал участие в Държавния съвет и неговото мнение, особено по правни въпроси, имало голяма тежест.

Религиозните борби през първите няколко века на византийската история бяха в значителна степен предизвикани от намесата на императорите в духовния живот. Много от тия императори споделяха еретически учения, които със сила се опитваха да наложат на своите поданици. За предотвратяване на това зло се бе завел обичаят всеки нов император при коронацията си а подписва тържествени задължение, че няма да предприема нищо против черквата и догмите, установени от светите отци.

Изборът на патриарх още твърде рано бе уреден от обичая и догмите. Той се правел от духовенството, без пряката намеса на светската власт; на събранието присъствали единствено сенаторите, които имали, както изглежда правото на съвещателен глас. Императорът имал правото само да утвърждава посочения кандидат. Тая процедура давала възможност на самодържците да влияят върху избора по един доста ефикасен начин, но все пак не изключвала възможността да се издигне на патриаршеския престол лице, в което императорът нямал особено доверие.

След събитията около прекратяването на иконоборството, избирането на Фотий и борбата му с Игнатий, стремежът на императорите бил да увеличат своето влияние при патриаршите избори. Сам Фотий в едно от писмата си признава, че бил избран от духовенството и митрополитите, не "преди тях, но заедно с тях" и от императора. В една глава на книгата "За церемониите" Константин Багренородни описва начина, по който тоя избор ставал през X в. Щом като патриархът умирал, императорът заповядвал на митрополитите да изберат трима кандидати. След като те, събрани в "Св. София", извършвали този избор, листата с посочените три лица се поднасяла на императора. Ако измежду тях се намирало лицето, което самият император искал да види на патриаршеския престол, било пристъпвано към посвещението му. В противен случай императорът налагал своя кандидат. За да избегнат един тъй неприятен натиск, митрополитите се стараели предварително да узнаят императорската воля и се нагодят към нея. От X в. следователно патриархът ставал креатура на императора: пряко монархическата воля никой не могъл да се издигне до патриаршия престол.

Както в по-раншно време, тъй и сега в управлението на черковните дела патриархът бил подпомаган от синод. Съставът на неговите членове не е известен. Знае се само, че те давали обещание да бъдат верни на черковния глава и да му оказват дължимото почитание.

Първото лице след патриарха в черковната йерархия е бил синкелът (σύγγκελλος). Той се намирал спрямо него в положение подобно на това, което заемал паракимоменът спрямо императора. Заедно с патриарха участвал във всички придворни и светски тържества, заемащ място пред най-високите сановници на империята. Положението на синкела било издигнато в по-висок ранг, както изглежда, около времето на Лъв VI, във връзка с промените в избора на патриарха. По духовен сан той бил поне архиепископ, докато синкелите на източните патриарси през тая епоха били обикновени свещеници или дякони.

Синкелът от X в. вече се явява представител и доверено лице на императора пред патриарха и бил избиран също тъй като него. Патриархът само извършвал церемонията около назначението му.

Това високо положение на синкела не се запазило дълго време. През X в. той е вече само един фигурант в свитата на патриарха, а през XIV в. - дори и не се споменава между висшите духовни сановници.

От чисто административно гледище първи помощник на патриарха бил архидяконът, както в черковната служба, тъй и в делата по управлението на духовните работи.

Особено положение заемал т.нар. хартофилакс. Той бил началник на патриаршата архива, дето се пазели протоколите на синодите и на черковните събори, папските писма, императорските декрети, отнасящи се до черквата, както и всички документи от важно значение за нейното устройство. Също така неговия подпис носели и всички важни грамоти, издавани от патриарха, до него достигали писмата на епископите и той контролирал изборите на йерарсите. На неговата юрисдикция били подчинени брачните дела и тия, които се отнасяли до простъпки на членовете на клира. Също както квестора относно чужденците, той следял за поведението на духовниците, които идвали в Цариград.

Между многото отделения на патриаршеската канцелария се намирало едно, наречено скевофилакион. В него се пазели черковните ценности - съдове, скъпи дрехи, богато украсени книги. Като завеждащ това съкровище стоял виден духовен сановник - скевофилакс.

Референдарият бил представител на патриарха при императора, като посредник в официалните отношения между двете власти.

Патриаршеска черква, в същинския смисъл на думата, била "Св.София". Но освен нея, патриархът се считал непосредствен пастир на духовенството във всички цариградски черкви, чието число било точно определено. Столицата била съблазнителна примамка за византийското духовенство, поради което правителството се стараело чрез казаната норма да попречи на този наплив. Още Юстиниан през VI в. бе определил цифрата на духовниците в цариградската черква "Св.София".

Финансовото положение на черквата зависело от иконома (ὁ οἰκονόμος τῆς Μεγάλης Ἐκκλησίας). Според Василиките той имал правото да спира заплатата на патриарха. И понеже назначението на иконома зависело изключително от императора, последният по такъв начин добивал най-силното средство за влияние над черковния глава. Самата дейност на иконома била строго регламентирана, за да се отнеме възможността от злоупотребления. Той не смеел да дава в заем черковни средства, нито да залага черковните имоти.

Огромната армия от служители във византийската черква била разделена на многобройни йерархически степени. След патриарха, като началник на отделните черковни провинции, идели митрополитите. Обикновено всеки митрополит имал непосредствено зависими от него неопределено число епископи. Съществували и такива епископи, които зависели направо от патриарха и се наричали архиепископи. Низшето духовенство било образувано от презвитери (свещеници), дякони, четци, вратари и т.н.

Византийското общество бе общество на йерархията. Йерархическото начало бе прокарано навсякъде и следователно в черковната организация. Всички тия митрополити, архиепископи и епископи имали строго определено старшинство, което се спазвало с най-голяма педантичност. Затова във Византия се издавали от време на време листи на черковните сановници, в които се регистрирали всички архиереи по реда на тяхното старшинство. Тези листи били известни под името таксиси (τάξεις) и за периода ΙΧ-Χ в. са запазени няколко. Всяка листа съдържала и измененията, които през дадено време били извършени в разпределението на черковните провинции и е най-добрият указател за външната история на византийската черква. Когато по една или друга причина известен град или област загубвали предишното си значение, неговото епископство било унищожавано и обратно - създавали се нови епископски катедри. От тези таксиси научаваме напр., че през първата половина на IX в. под ведомството на патриарха се намирали 34 митрополити с 372 епископи и 41 архиепископи. В началото на X в. на тяхно място в една листа, издадена при Лъв Философ, намираме 52 митрополити с 503 епископи и 50 архиепископи.

Отношенията между Рим и Цариград, които се бяха влошили извънредно много при патриаршеството на Фотий, след него отново влизат във фазата на коректността и папата не само мълчаливо, но и формално бе признаван като първи представител на християнската черква. Спомняме си, че Лъв VI дори бе прибягнал към него за да добие узаконяването на четвъртия си брак. Все пак обаче събитията около покръстването на българите и решаването на въпроса за юрисдикцията на българската черква, от една страна, а от друга, прекомерните претенции на папата за черковно господство и нарасналата антипатия у византийците към латинците бяха хвърлили тежка сянка между двете черкви. Единството бе вече нарушено, още повече след като Фотий бе констатирал католическо нарушение на догмата  и не бе далеч времето, когато Рим и Цариград щяха да заговорят един на друг като непримирими неприятели.

Що се отнася до Християнския изток, той вече отдавна бе излязъл вън от пределите на империята и контактът с него след арабското завоевание на Египет и Сирия бе, ако не загубен, то извънредно много намален.

В съборите, които бяха устроени в Цариград през IX в., присъстваха наистина представители на източните патриарси - Антиохия, Александрия и Ерусалим, но като обикновени фигуранти, които не смееха да вземат самостоятелно становище по никой въпрос и бяха готови да гласуват за всяко решение, което би било угодно на императора. Намиращи се под гнета на арабите, тамошните йерарси бяха свикнали да гледат на императора като на едничък свой покровител. Само той би могъл да се намеси пред арабските емири и да издейства по-големи правдини за тамошното достойнство и само от него те можеха да добият субсидии за облекчение на тежкото си материално положение.

Императорите използваха тази сговорчивост на източното духовенство, колчем почувстваха нужда от нея. В миналото този Азиатско-африкански изток бе извор на всички сътресения в черковния живот на византийското общество. Сега, под тежкото иго на мохамеданите, някогашните противоречия бяха престанали, ереси не никнеха, а дори вече съществуващите търсеха да намалят разстоянията що ги деляха от прибраното под скута на християнския император православие.

Епохата след втората половина на IX в. се характеризира и с едно необикновено развитие на монашеския живот и на манастирите във Византия. Преодоляването на иконоборството бе победа преди всичко на монашеството, което във вековните борби винаги бе оставало най-предан защитник на иконите. Гоненията, на които то бе подложено, бяха само засилили неговия фанатизъм, като от друга страна в очите на широкото общество го бяха удостоили с ореола на мъченичеството. Монасите бяха станали войници на православието и неговото тържество не можеше да не доведе до крайност, противоположна на тази, в която се бяха увлекли иконоборците.

Център на монашеския живот през тази епоха бе планината Олимп във Витиния.  Там се подвизаваха най-прочутите във византийското православие фигури, там бяха най-богатите и най-прочути манастири.

Тогавашното монашество се деляло по начина си на живот на три големи групи. Киновити (κοινοβίται), които живеели в манастирите, предадени на молитва, работа или благотворителни и богоугодни занятия. Отшелници или анахорети (ἀναχωρῆται), живеещи на малки разстояния от манастирите, на групи или съвсем самотни, в молитви и съзерцание и най-сетне - монаси скитници, които бродели по големите пътища или дирещи подслон за късо време от един манастир в друг из селата и из градовете. Те били същински просяци, груби, лениви, невежи и мръсни, поради което и уважавани.

Манастири били основавани от спечелили известност монаси, които за целта апелирали към обществената благотворителност към императорите или пък към видни сановници и богати граждани, които често пъти сами намятали монашеското расо, за да прекарат в мир сетните години от живота си. Такива лица понякога превръщали в манастири своите селски вили, дори жилищата си в градовете. С това се обяснява голямото число манастири, които съществували в населените места.

Основателите, ктитори, обикновено излагали волята си относно бъдещата уредба на своите манастири, техния вътрешен живот и службата, която монасите трябвало да носят, в специални наредби или устави, наречени типици (Τυπικά). Много от тия типици са запазени и до днес и те ни дават пълна представа за манастирския живот във Византия, който през разглежданата епоха достига най-големия си разцвет. Всичките тия типици се свеждат до две групи - според двата вида манастирско устройство на двамата прочути реформатори на манастирския живот на Изток Св. Василий и Св. Пахомий.

Що се отнася до вътрешното положение, манастирите били два вида - едните подчинени или по-право, намиращи се под контрола на местните архиереи - епископи или митрополити, и другите - независими от тях и признаващи върховенството само на патриарха. Последният вид манастири се наричали ставропигиални.

X

Right Click

No right click