Византия

Вътрешно устройство на Византийската империя (IX - X в.)

Посещения: 20342

Административно устройство

 

Административната организация на Византия не била построена върху тая схема, с която ние в новото време сме свикнали да си я представяме. Част от нейните функции били поети, както вече видяхме, от съдебните чиновници, които до известна степен били и представители на полицейската власт. Друга част минала под военното ведомство. Началниците на темите напр. били длъжни да се грижат и за вътрешния ред на своите провинции, и за безопасността им. Под тяхно началство се намирала провинциалната полиция и гарнизоните на крепостите. Най-сетне с административни функции били натоварени и финансовите власти - що се отнася до преследването на злоупотребленията по разхвърляне и събиране на данъците. Във всеки случай в провинциалната йерархия може да се посочи не един чиновник, чиито функции били предимно, макар и не чисто, административни. Такъв бил протонотарият на темата (πρωτονοτάριος τῶν θεμάτων). Ние видяхме, че той управлявал темната каса, при него постъпвали данъците от областта и бил длъжен да отделя от тях средства, за да покрие всички нужди на местното управление. В останалите случаи обаче той се явява при стратега като представител на административната власт в темата и като непосредствен началник на гражданските ѝ чиновници.

Лицето пък на централното правителство, от което зависели темните протонотарии, бил т.нар. сакеларий (σακκελλάριος). Той имал върховния контрол не само над администрацията, но и над всички останали служби - финанси, военна организация и т.н. Изглежда, че неговият контрол бил предимно от финансов характер, за което свидетелства и самото му прозвище - от σακκέλλιον - кесия. Във ведомството на сакелария се намирали и благотворителните институти - болници (νοσοκομεία), страноприемници (ξενοδοχεία), домове за бедни (πτωχοτροφεῖα), за старци (γηροκομεῖα) и т.н.

Контролът, тъй всестранен, който образувал длъжността на сакелария, не му давал особено предимство над останалите висши чиновници, шефове на отделни клонове на управлението, каквито били логотетите на съкровището, логотетът на армията и т.н. Измежду тях най-видно било положението на логотета на дрома (λογοθέτης τοῦ δρόμου. Ние ще видим, че през късновизантийската епоха неговата длъжност и звание бяха получили извънредно голямо значение. Сега той бил още далеч от него, но все пак се считал за един от първите сановници, защото естеството на неговата работа бе съединило в ръцете му много, разнообразни и твърде важни функции. Както в самото начало, той оставал това, което днес бихме нарекли министър на пощите, носещ всичките грижи по тяхното управление. В тогавашното време обаче пощата имала несравнимо по-друго и по-голямо значение, отколкото днес. Тя пренасяла не само официалната кореспонденция, но давала едничката възможност за пътуване на чиновниците. На определени разстояния по пътищата се намирали пощенски станции, в селищата или далеч от тях, които трябвало да държат във всеки момент готови коне, с които би могло да се мине разстоянието до следващата станция. Тия, които били вън от населените места, трябвало да имат удобства за нощуване. С държавната поща пътували посланиците, с нея били отпращани и осъдените на заточение.

Длъжността на логотета на дрома го поставяла в контакт с чуждите мисии, на които той давал нужните средства за пътуване и които в столицата пръв посрещал и представял на императора, като през време на пребиваването им в Цариград оставал посредник между него и тях. Оттук се явяват и неговите функции като министър на външните дела. В това си качество той държал при себе си цял щаб от служащи - преводачи на всички езици, които могли да се чуят в босфорската столица.

Но като началник на куриерите, които трябвало да разнасят императорските заповеди в провинциите, той трябвало да ги приподписва и нарежда тяхното изпълнение. С това ставал и началник на императорската канцелария. Оттук до неговото бъдещо положение като един вид министър на вътрешните дела имало само една крачка. Затова още през X в. този висш служител, макар и не формално, минава за пръв от логотетите. И когато се казвало просто логотет, разбирало се е, че това се отнася до логотета на дрома, а не до някой друг.

Изпълняването на тия функции поставяли логотета на дрома в непосредствена близост до личността на владетеля. Той не живеел наистина постоянно в двореца, но бил първият, който поздравявал сутрин императора измежду всички чиновници, които се тълпели в двореца, за да чакат реда си за прием или доклад, тъй като до него достигали всички известия, идещи от провинциите.

Логотетът на дрома притежавал огромна канцелария. В нея работели тълпа чиновници, едните занимавайки се със службата по пощите и с разпращане на нарежданията на централното правителство, други - с външните дела. На първо място между тях били протонотариите на дрома и хартулариите на дрома. След тях идели епискептите (ἐπισκεπτίται), които вършели канцеларската работа, свързана с приема или изпращането на посолства или пък наглеждали както тяхното пътуване, тъй и това на други официални личности. Освен разните преводачи (ἐρμινευταί), за които споменах, във ведомството на логотета се среща и един чиновник - κουράτωρ τοῦ άποκρισιαρίου. Неговата длъжност навярно се състояла в това да се грижи за издръжката и въобще за удобствата на посланиците, докато те оставали в столицата.

Като специални чиновници в пощенско ведомство се явяват т.нар. бегачи (διατρέχοντες), т.е. куриерите, наследници на някогашните римски вередарии, а след това и мандаторите (μανδάτορες), също куриери, натоварени с разнасянето на императорските заповеди в провинциите.

Едно друго министерство, чието положение е твърде странно за нас е представлявало от т.нар. хартуларий на вестиария. Вестиарий се наричало във Византия отначало мястото, дето се пазели многобройните предмети, нужни за дворцовия церемониал - дрехи, килими, униформи, различни вещи и регалии и т.н. Той се намирал не далеч от самата спалня на императора и бил пазен от многоброен персонал, обикновено от евнуси, т.нар. вестиарити, начело с протовестиария. По-късно и по пътя на обобщението вестиарий почва да се нарича и канцеларията, която се намирала с тази служба или с други думи - с вътрешното управление на двореца. Изглежда, че споменатият хартуларий бил засенчен от протовестиария евнух, който, както ще видим, станал едно от най-доверените лица на императора.

Отделно ведомство образувала императорската канцелария. В нея били приготвяни документите от важен държавен характер, като напр. едиктите, с които се декретирали нови наредби или закони, важните заповеди до всички клонове на управлението, писмата до чужди владетели или сключените с тях договори. От същата императорска канцелария произлизали всички грамоти - дипломи, хризовули или простагми, с които се давали привилегии на частни лица или корпорации, опрощавали се данъци или пък се подарявали земи. Всички тия документи носели под една или друга форма императорския подпис.

Върху обикновените заповеди и нареждания, носещи името προστάγματα - простагми, се оставяло съответно празно място, на което императорът собственоръчно слагал месеца, обикновено без деня и индиктиона, когато се издавала простагмата. При актовете пък, които трябвало да имат по-голямо значение, и които се означавали с общото име оризми (ὁρισμοί), императорът все собственоръчно и с червено мастило написвал годината, месеца, деня и индиктиона на издаването, като най-отдолу слагал официалната си титла и името си, украсено със сложни плетеници. Този вид грамоти носели при това и императорския печат, прикачен на долната им страна обикновено с копринена връв. Според значението, което такава грамота имала, или пък според положението на лицето, на което се давала, печатът могъл да бъде от злато, сребро или олово и се наричала съответно хризовул, аргировул или моливдовул.

Тука е мястото да кажа и няколко думи за византийското летоброене. Спомняте си, че в Рим изчисляваха годините по службата на консулите и че този обичай бе възприет от Византия, дето по традиция продължаваха да ги избират, без да имат каквато и да било власт и то главно, за да се запази начинът на летоброенето по техните имена. Спомняме си, че пръв Юстиниан бе отменил тоя обичай, вместо който бе въвел реда да се означава времето по годините от царуването на даден император. Нововъведението му обаче не можеше да се задържи дълго и от VII в., когато античната традиция в Източната империя вече значително бе се затъмнила и на нейно място бе се затвърдил християнския мироглед с цялата сложност от библейски възпоменания, които отричаха римското езичество, трябваше да се потърси нова опора за броенето на годините. Тя бе открита, като за изходен пункт се бе взело сътворението на света. По този начин се създаде библейското летоброене. Отначало обаче по възгледа откога трябва да се брои първата година не бе успяло да се установи пълно съгласие и затова през епохата до X в. във Византийския изток бяха в сила няколко летобройни системи. Едната от тях, Александрийската, излизала от становището, че от сътворението на света до Рождество са изминали 5 492 години. Друга една система, създадена от неизвестен монах, и автор на една хроника, писана по времето на Ираклий, изчислявал между двете дати 5 509 години. Трета система, създадена в самата Византия приемала цифрата 5 508. Ето защо във византийските документи през VII-IX в. се срещат и трите системи. Едва от началото на X в. преобладава ерата, която ние днес наричаме византийска и която в пресмятанията изчислява годините до Рождество Христово на 5 508. Затова, да получим по днешното летоброене годината, която бихме намерили в някой византийски документ, обикновено изваждаме от нея числото 5 508. Друга характерност за византийското летоброене е, че то се водело по една двойна система. Освен годината от сътворението на света те добавяли и съответното указание за индиктиона. Казах вече, че индиктионите били 15-годишни цикли, през време на които се извършвала ревизията на данъчните регистри. Цифрата, давана от византийците като индиктион, не значела числото на изминатите периоди, а означавала по ред годината в даден цикъл. Това съединение на представата за летоброене с данъчното устройство в империята, от своя страна е причина, за още една особеност. Византийската година започвала не на първи януари, а на първи септември. В началото на есента, когато привършвало събирането на храните и се вземали данъците от тях, се привършвала и финансовата година, за да започне нова.

Аз се връщам отново към уредбата на императорската канцелария, начело на която стоял т.нар. пръв от секретарите - протоасикрит - с достатъчно число писари - калиграфи - ἀσικρήται.

Според чуждестранните владетели, с които византийският двор поддържал отношения, канцеларията се деляла на няколко секции - σκρίνια. Имало е отдел за варварите (σκρινὸν τῶν βαρβάρων), както и такъв за българите, за папата и т.н.

Още едно лице, чиято длъжност била почетна, ни показва всичкия формализъм и парадност на византийския живот. В императорската канцелария се числял и сановникът, наречен началник на царската мастилница (ὁ ἐπὶ κανικλείου). Неговата служба се изчерпвала с това да написва и да поднася за подпис на императора грамотите, с които се назначавали високите сановници на империята. Затова всеки такъв сановник трябвало при назначението си, вън от всички други такси, да му даде като подарък известна сума пари.

Но бюрократичната и тъй много осмивана за своето ретроградство Византия имаше още едно официално ведомство, за каквото нашето материалистично време не може да мисли. Това бе ведомството на държавната благотворителност. Начело стоял виден сановник, обикновено духовно лице с титлата орфанотроф (ὀρφανοτρόφος, от ὀρφανός+τρέφω). Под негово управление и надзор се намирали всички сиропиталища, приюти за старци, домове за бедни, болници, страноприемници и др. подобни заведения, та дори и публичните училища. Всички те били издържани от държавата, на която несъмнено помагала и частната благотворителност. Между чиновниците, с които разполагал орфанотрофа, едни завеждали материалната страна на заведенията (χαρτουλάριοι τοῦ οἲκου), а други - моралното и религиозно ръководство (χαρτουλάριοι τοῦ ὁσίου).

X

Right Click

No right click