Византия

Вътрешно устройство на Византийската империя (IX - X в.)

Посещения: 16447

Военна организация на Империята

 

AkritesЕпохата, която започва с царуването на Василий I, е забележителна във византийската история и с големите реформи, извършени в областта на военната организация.

В ранновизантийско време, както е известно, армията се състоеше в мнозинството си от наемници. Това бяха хора от народите и племената, съседи на империята, или от тия, които по един или друг начин бяха се настанили в нейните предели. Сред тия наемни чужденци, числото на туземците, които също срещу заплата служели, било твърде ограничено. В по-късно време броят на външните наемници бе намалял, но наемничеството оставало основната форма на военната служба. При по-големите военни предприятия били набирани и туземни мирни жители. Тяхната неопитност във военно отношение обаче понижавала извънредно много качеството на войсковите части. Самите наемници пък, макар и да били хора, за които военната служба и войната били занаят, стрували на държавата твърде скъпо. Тя не могла да ги издържа в голямо количество, а след като движението на варварското преселение бе стихнало около нейните граници, тя нямала от де да ги доставя, когато било нужно да мобилизира големи армии. При това положение във време на война държавата била принудена да си служи със същите войници, които издържала в мирно време и които не всякога били достатъчни. Издръжката пък на постоянни и големи контингенти струвала твърде скъпо, тъй като такива войници, за да бъдат винаги на разположение, трябвало да получават достатъчно издръжка за себе си и своите семейства.

Разрешение на тия неудобства било намерено през интересуващата ни епоха. Кога точно била приета реформата, не се знае. Голямата част от изследователите са склонни да приемат за неин автор Василий I, а някои отиват още по-далеч, считайки че нейните наченки датират от времето на първите иконоборски императори или дори от Ираклий. За едно тъй ранно датиране обаче липсват основания и положителни данни.

Първото съобщение за тоя нов ред и начин за издръжка на армията е от времето на Константин Багренородни. Една негова новела определя в общи черти нововъведението.

Населението в империята било разделено на две групи. Обикновени жители (πολίται) и войници (στρατιῶται). За държавата първите имали като основно задължение плащането на данъци. Изправни към фиска, те могли спокойно да се отдават на своя мирен труд. Задължението пък на втората група било военната служба.

По социално положение войниците образували съсловие от уседнали земеделци. Земите, на които живеели и обработвали, им били отстъпени от държавата. От приходите им те издържали себе си и семействата си. Владението на тия земи било условно. Войникът бил неоспорим техен владелец, само докато изпълнявал задължението, за което му били дадени, т.е. да носи военната служба. В такъв случай той могъл да оставя своя участък на децата си в наследство, но заедно с това им предавал и задължението, което лежало над него. Величината на поземления участък, образуваща войнишкото стопанство, била определена в споменатата новела на Баренородни. Такъв участък трябвало да има минимална стойност 4 литри злато. Тоя минимум бил неотчуждаем. Войникът нямал право да го продава нито изцяло, нито по части, да го завещава на външни лица, да го подарява и т.н. Сделките от такъв характер с войнишките имоти били считани за незаконни и всяка тъй отчуждена част от войнишкото стопанство, без всякакви формалности и обезщетения, се връщала към цялото, от което била отделена.

Лицето, което притежавало войнишка земя, се считало длъжно да си достави оръжие и кон и да се явява в определената му войскова част всеки път, когато последната била мобилизирана. Щом войната свършвала, тия войници се връщали по своите земи и отново ставали обикновени земеделци. В мирно време те трябвало да се грижат и за военната си подготовка.

Независимо от войнишката си земя, един селянин войник могъл да стане собственик и на други участъци, добити по частен път чрез купуване, дар или по какъвто и да било начин. На тъй придобитите и надвишаващи войнишкия минимум земи, той оставал пълен собственик и могъл да разполага с тях както желаел - да ги продава, разменя и т.н.

Войнишките имоти се вписвали в отделни регистри, носещи името στρατιωτικοί κατάλογοι, отделни от книгите, по които се държало сметка за обикновените частни владения. Войникът могъл да впише и своя придобит по частен път имот във войнишките списъци, но един път вписан там, такъв имот вече образувал неразделна част от войнишкото стопанство и не могъл да бъде отчужден, макар с него това стопанство да надвишавало предвидения от закона минимум от 4 литри. Навярно, но за това нямаме сведения, за своите имоти войниците били освободени от някои видове данъци и повинности, каквито плащало или извършвало обикновеното население.

Поради причини от социален характер и въпреки забраната да се късат части или отчуждават изцяло войнишките имоти, имало твърде много войници, чийто участъци не достигали законния минимум. Такива войници се наричали обикновено обеднели, защото земята им била недостатъчна, за да се издържат от нея, нито пък да си набавят нужното оръжие и снаряжение. И понеже войнишкото задължение лежало върху определен поземлен минимум, то войниците, които по една или друга причина не притежавали такъв минимум, образували групи и всяка такава група била длъжна да представя един войник, напълно въоръжен, снаряжен и подготвен. Тия обаче, които владеели пълни участъци, били длъжни лично да служат и използването на заместници било забранено. Понеже военната служба трябвало да се носи лично, то било забранено и владението на няколко войнишки имота.

Големината на войнишките стопанства (4 литри) била определена с оглед на нуждите, които имало едно обикновено селско семейство и разходите, които войникът стопанин трябвало да прави не само за да живее, но и да посреща разноските си по въоръжението. И тъй като казаната норма се считала тогава за достатъчна, то на войника било забранено да се занимава вън от обработването на дадената му земя с каквито и да било странични работи. Свободното си време той бил длъжен да посвещава на собствената си военна подготовка.

Войнишките земи били раздавани от държавата, която за целта използвала своите свободни домени. Самите войници пък били обезземени селяни или пък колонисти от разни народи, които живеели в пределите на империята или вън от нея. Изобщо, между войнишкото население на империята числото на тия, които били от гръцки произход, било съвсем незначително. При изгодността, свързана с войнишкото звание, броят на тия, които били готови да постъпят в него, бил твърде голям. Материалното състояние на войника било обезпечено, величината на неговия поземлен участък гарантирана много повече, отколкото владението на обикновения селянин, а при това защитата, която държавата оказвала на своите войници и разните привилегии, на които те се радвали, правели положението им несравнено по-завидно от това на обикновените селяни.

По тази причина за населението от дадена община било добре, ако при липса на свободни земи, държавата обявявала за войнишко самото това население. Такива случаи не били много и най-често войниците както през дадената епоха, тъй и по-късно, били чужди колонисти - славяни, арменци, азиатски или тюркски народи.

Войнишкото население във Византия било пръснато по всички нейни области в Европа и Азия. Имало цели войнишки села, но в много случаи войниците живеели в смесени селища с останалото данъчно население.

Войниците, за които стана дума дотук служели като конници. От тях се образували редовните военни корпуси, които още от VII в. бяха получили названието теми и се деляха на по-малки поделения. Конницата и през X в., както и по-късно, до края на Средновековието, бе главният род оръжие не само във Византия, но и у нейните съседи - българи, араби, маджари, печенези и др.

Но освен конница като сухопътна армия, Византия разполагаше и със значителна флота. Войниците-моряци също били уседнали земеделци, получили своите участъци от държавата, но те се отличавали от служещите в конницата по това, че дадените им стопанства били по-малки - 2 литри. Тази разлика се обяснява с това, че службата във флота се считала за по-лека и войникът моряк харчел много по-малко за въоръжение. Най-вече той не бил принуден да притежава и издържа собствен кон, както това било с обикновения стратиот.

Значението на тъй описаната военна организация давало на Византия големи предимства. Тя не била принудена да държи и в мирно време големи армии от наемници, които да използва във време на война. Достатъчно било да поддържа малки отреди за гарнизони на крепостите в столицата, както и за полицейска служба. Същинската ѝ армия били тия стратиоти, които живеели по селата, предадени на мирен труд, от който сами се издържали, без да струват на държавата нищо, но достатъчно подготвени и готови да се явят в своите отреди винаги, когато това било нужно.

Но освен тия стратиоти, служещи в армията и флотата, Византия разполагала и с друга военна сила, задачата на която била охраната на границите от неприятелски нападения. Това били т. нар. граничари или на гръцки άκρίται. Те образували група от също тъй уседнало селско население и организацията им в много отношения наподобявала тая на обикновените стратиоти. Но между едните и другите по положение, права и задължения имало съществена разлика. Граничарите преди всичко били настанени в пограничните земи, които били в съседство с неспокойни народи и племена. Работейки върху отстъпените им от държавата земи, те били готови всеки момент да грабнат оръжието и да отблъскват каквото и да било нападение на границата. Лесно е да се разбере, че фактически техният живот представлявал една почти непрекъсната война, особено за тия от тях, които обитавали земите в съседство с арабите. Постоянната опасност, на която били изложени, създала от тях население, за което войната станала занаят. Когато нямали да отблъскват вражески нападения, сами предприемали такива в неприятелска територия. И понеже тези гранични набези винаги им носели плячка и богатства, те станали тяхното най-любимо занятие.

В отличие от стратиотите, чийто командири били назначавани от държавата, граничарите имали за началници местни първенци. И понеже постоянната опасност не им позволявала да се предадат напълно на мирен земеделски труд, те получавали от държавата и определени парични възнаграждения, които им се плащали редовно всяка година. Друга привилегия, която ги издигала над обикновените стратиоти, било освобождението им от всякакви видове данъци или повинности.

Граничарските поселения заемали ивици от области покрай византийските граници. Най-известно е тяхното положение в Мала Азия, в съседните на арабите земи - Армения, Северна Сирия и Киликия. Но граничарски поселения имало и по европейските територии. Граничари били павликяните, които Константин Копроним бе поселил в Тракия и персите, настанени от император Теофил по Вардар. Опит да засили граничната защита срещу българите бе направен, както си спомняме и от Никифор I, който насилствено бе преселил в съседните с България земи мирни жители от различните области на империята.

Граничарският институт съществуваше още през римската епоха. Известни са тогавашните milites limitanei, обикновено варвари, на които византийското правителство раздавало земи около границите, за да ги пазят, често пъти от живеещите зад тях техни сънародници. Византия бе възприела тоя римски институт, и го бе приспособила към своите условия. Граничарската организация и тактика била развита до най-малките си подробности. При неприятелско нападение граничарите напущали своите земи, бързо се стичали в отредите си и се стараели, ако не да отблъснат съвсем неприятеля, то поне да спрат неговото напредване и по тоя начин да дадат възможност на останалата армия от темите да се мобилизира и приготви за действие. Значението на акритите като погранично население от войници се определяло от тяхното положение като уседнали земеделци. Пазещи границите от немирните съседи, те бранели своите огнища, имотите и благосъстоянието си. Това правело от тях винаги добри войници. Империята с право се осланяла на тях и не веднъж те на дело бяха показали своите заслуги. Разнебитването на стратиотската организация носело за Византия катастрофални последици. Най-големите нещастия, които постигнаха империята на изток, веднъж в XI и втори път в XIV в., бяха резултат именно на разстройството, което тя бе допуснала в граничарския институт.

Стратиоти и акрити са били силата, с която империята не само устоя на всички външни опасности, но достигна най-високата точка на своя държавен разцвет през X и XI в. Срещу набързо събраните, неорганизирани и необучени пълчища на своите неприятели или срещу наемническите им отреди, тя вече можеше да противопостави едно население от войници, проникнато от войнишки дух и традиции, запознато с военното изкуство и биещо се за своите имоти и благосъстояние. Там бе разгадката на всички военни успехи на империята, там бе и причината, задето пораженията не бяха в състояние да я сломят и задето тя бързо попълваше своите загуби.

За да завършим с въпроса за вътрешното военно устройство на империята нужно е да отговорим още на един въпрос. Щом като стратиотите, стопани на войнишки земи, бяха конна войска, не разполагаше ли империята с пехотинци и по какъв начин се комплектували пехотните контингенти. Макар, както казах, конницата да беше главната и решаваща войска през това време, пехотата не само че не е липсвала във византийските армии, а в много случаи надвишавала числеността на конницата. Въпросът за произхода на византийските пехотни контингенти доскоро не беше разглеждан, но преобладаващото мнение бе, че пехотинците също са получавали войнишки земи от държавата, само че дадените им участъци били на стойност две литри, както на моряците. Тоя възглед е неверен. Византийските пехотинци били рекрутирани по принудителен начин измежду обикновеното селско и градско население. Именно тоя подход на набиране бил причина за нейната негодност, проявявана винаги, когато ѝ са предстоели по-тежки или опасни задачи. Обикновеният селянин или работник, вдигнат от нивата или работилницата си е заведен във войската, нямал нито подготовката, нито пък психологическата мотивация, за да бъде добър войник. Това състояние на пехотата още повече издигнало значението на конниците стратиоти: Но то носело и много неудобства. Византийците били сериозен неприятел в откритите полски боеве. В планинските местности обаче, гдето главната задача се поемала от пехотата, те били слаби и безпомощни. По тази причина Балканът във войните им срещу българите бе за тях тъй страшен и не един път бе станал гроб на цели византийски армии.

Вътрешното разчленение на византийските военни сили през X в. бе запазило своята същност, изработена в по-раншната епоха. Темното устройство образуваше основата на военната организация. Спомняме си, че първоначално създадените теми, запазващи своите особености на военни и административни окръзи, всеки от които мобилизираше отделен военен корпус, бяха с течение на времето раздробени. Там, дето през VII в. имаше една тема, през VIII се явяваха две или повече. Още през VIII в. източната част на темата Опсикион бе отделена в самостоятелна тема под названието Вукеларион. Западната част на темата Анатоликон бе образувала тема Тракезион. Тоя процес на раздробяване на темите и на намаление на техните обеми бе предизвикан от общодържавни и военни съображения.

Началниците на темите бяха едновременно граждански и военни управители. Съсредоточаването на тая двойна власт в едно и също лице му даваше извънредно много средства. И при големия обем на темите, както и при многочислеността на рекрутираните в тях военни сили, темният стратег можеше да представлява за правителството истинска опасност. За да се попречи на честолюбците, без да се изменя съществуващият строй, имаше само едно средство - да се намалят силите, с които те разполагаха. С други думи това значеше - да се сведат до по-малки размери земите и намиращите се в тях военни сили, над които те началстваха. Отделянето на тема Вукеларион от голямата тема Опсикион бе извършено във времето на Константин Копроним. Непосредственият повод за това е известен. Артавазд, който бе началник на голямата тема, бе намерил достатъчно средства да отнеме престола на законния император и цели две години да се бори с него. Лъв III бе разделил на две темата Анатоликон, защото от собствен опит знаеше, че нейният стратег може с намиращите се на разположение сили да си позволи покушение срещу централното правителство.

Както си спомняте, в началото на темното устройство през VII в., цяла византийска Мала Азия образуваше 4 теми: Опсикион, Анатоликон, Армениакон и морската тема на кивириотите, докато в Европа темите бяха две - Тракия и Македония; освен това италианските земи образуваха Равенския екзархат.

През VIII и IX в. малоазийските теми бяха достигнали числото 11: Опсикион; Вукеларион, образувана от земите на първата; Пафлагония, също от тях; на мястото на Анатолийската тема бяха се явили вече четири - Тракезион, Анатоликион, Кападокия и Селевкия, отделена през X в. от Роман Лакапин. Арменската тема бе се разпаднала също на три: Армениакон, Халдея и Хорсиан, а от морската тема на кивириотите се бе образувала новата тема Егеонпелаюс, обхващаща островите. Разчленението на темите не спряло и в съчинението на Константин Багренородни върху темното устройство, виждаме числото на малоазийските теми да достига 17, а на европейските - до 12. Това са били:

В Азия

1. Анатоликон 2. Армениакон 3. Тракезион 4. Опсикион 5. Оптиматон 6. Вукеларион  7. Пафлагония 8. Колонея 9. Севастия 10. Кападокия 11. Селевкия 12. Кивириоти 13. Кипър 14. Самос  15. Егеонпелаюс 16. Халдея  17. Месопотамия

Новите теми били: Оптоматон, от земите около Никомедия по азиатския бряг на Мраморно море; Халдея, с югоизточния бряг на Черно море, около Трапезунд; Колонея, южно от нея; Месопотамия, по горното течение на Ефрат; Севастия и Ликандос - западно от нея; Хорсиан (по името на един генерал Хорсиос) - между Армения и Кападокия. Кипър бил отнет от арабите при Василий I и издигнат в тема, но при Лъв VI арабите отново си го възвърнали. Самос бил обособен в отделна тема от островната област, но е обхващал не само едноименния остров, но и побрежието около Ефес и Адрамитион.

Byzantine Empire Themata 950 el.svg

В европейските владения на Византия през първата половина на X в. съществували следните теми:

1. Тракия, със земите около Цариград до към Виза и Люле Бургас.
2. Македония, днешната Западна Тракия, от Места та чак източно от Марица. В нея е влизал и гр.Одрин.
3. Стримон или Струмска тема, със земите по долното течение на тази река.
4. Солунска тема, която обхващала тясна ивица от побрежието на едноименния залив, като достигала на югозапад до гр.Пенси, при Олимп.
5. Елада, с Тесалия и старите Атика и Беотия.
6. Пелопонес.
7. Кефалония, с Кофру и останалите острови по Адриатическо море.
8. Никопол, наречена по главния град на брега на залива Арта, с побрежната част на Епир, Етолия и Акарнания.
9. Драч, с побрежната ивица в Северна Албания.
10. Сицилия (по-късно отнета от арабите).
11. Лангобардия, дн. Апулия.
12. Херсон.

Старата тема ****, която обхващала непосредствената околност на столицата, изглежда била вече унищожена и земите ѝ присъединени към Тракия.

Споменах, че раздробяването на темите и увеличението на техния брой, било предизвикано не само от политически съображения - за вътрешния ред и сигурност, но и от военностратегически характер. Едно внимателно разглеждане на картата показва, че най-малки по обем били пограничните теми. Там било нужно да се съсредоточат повече военни корпуси и целта се постигала с увеличаване числото на самите погранични провинции.

Според това, различните теми в империята нямали еднаква важност. От най-голямо значение били източните, а освен това - Тракия и Македония, тъй като главно върху тях падала тежката задача да се справят с двата най-страшни неприятели на империята - араби и българи.

Трябва да се отбележи, че броят на темите, както и техният обем, не е нещо постоянно и неизменно. Не веднъж две теми били съединявани в една или пък била унищожавана тема, от която в даден момент нямало нужда, за да се създаде друга. Също така при необходимост от една по-голяма тема били образувани две или повече малки, които от своя страна бивали разформировани, когато извикалата ги потребност вече е била отминала.

Началниците на темите носели общото име стратези и по ранг се числели към съсловието на проконсулите патриции. Все пак между тях съществувала известна градация. Началникът на тема Оптиматон се наричал доместик - титла, по-ниска от стратег. Началникът на Никополската тема се наричал обикновено катепан. Длъжностното положение на темния началник се определяло от значението на дадената тема. Доместикът на оптиматите се считал по-ниско стоящ от  останалите стратези, понеже войниците му изпълнявали в армията обозна служба. Началниците на пограничните малки теми, чиято обязаност била непосредствената защита на самата граница, носели името клисурарси - началници на клисурите.

Срещу службата си темните началници получавали определена заплата (рога), в зависимост от значението на съответните теми. Най-висока била заплатата на стратезите на Анатоликон, Армениакон и Тракезион - по 40 златни литри годишно. Тия на Кападокия, Хорсиан, Пафлагония и Тракия - по 20 литри, докато стратезите на Вукеларион и Опсикион - по 30 литри. Началниците на най-малките теми - Кивириотска, Самос, Беломорска получавали по 10 литри, а имало и такива, които се издържали не от централното правителство, а от приходите на дадените им провинции.

Заплати според чина и службата си получавали и по-низшите началници. Самите войници пък през времето, когато били мобилизирани, получавали в натура или пари средства за издръжка и храна.

Поделенията във византийската армия оставали в общи черти тия, които са ни известни през VII и VIII в. Темата се деляла на турми, а последните - на банди или друнги, началствани от турмарси и комити. Общата численост на византийската армия през X в. едва ли надминавала 150 хиляди души. Числеността на отделните теми била различна, но през X в. дори за най-големите от тях тя едва ли надминавала 10 хиляди души.

Обстоятелството, че Византия през втората половина на IX в, до средата на X бе съсредоточила всичките си сили срещу сирийските араби и срещу българите, бе издигнало значението на сухопътната армия. Флотата бе останала твърде много на заден план.

Но освен войниците селяни, които представлявали резервната провинциална армия и образували темите, освен наемниците, които служели като гарнизони на крепостите или изпълнявали полицейска служба, Византия разполагала и с друг вид войска, която днес бихме нарекли гвардия. Това били войниците от столичния гарнизон. Те служели за охрана на двореца, хиподрома и на градските стени. Разпадали се на две групи - конници и пехотинци. Общият им брой достигал 24 хиляди души, от които конници 16 хиляди и пехотинци 8 хиляди души. Конниците били разделени на четири полка или тагми (τὸ τάγμα) схоларии, екскувити, аритми и иканати, всеки полк по 4 хиляди души. Те били собствената императорска гвардия или парадните войски на империята. Най-почетни от тях били схолариите. Спомнете си, че до VI в. те бяха едничкия придворен корпус и, че около това време бе създаде корпусът на екскувитите. Появяването на иканатите и аритмите се отнася към времето от VII до IX в.

Двата пехотни полка (тагми) носели названието нумери и длъжността им била да стражаруват по градските стени.

Устройството на тагмите било следователно съвсем отделно и независимо от това на темите. Войниците, които образували тия тагми, били в голямата си част обикновени наемници, които получавали от държавата редовна заплата. Много от тях били синове на видни семейства, които се записвали на военна служба само за да имат право да носят пъстрото военно облекло и да участват в парадите и тържествените церемонии, с които бил тъй богат цариградският живот. Така било най-вече със схолариите. Историкът Агатий (VI в.) разказва, че макар и да се числели на военна служба, те живеели като обикновени граждани. Службата в схолите била тъй лека и блясъкът, с който била съпроводена, тъй голям, че за да получат място в тях синовете на видни и богати семейства заплащали с не малко средства.

Тоя състав на придворните войски ги правел съвсем негодни за военни действия. На война отивали, само когато вземал участие императорът. Тогава те служели като негова лична гвардия.

Началниците на столичните тагми носели името доместици. Само началникът на аритмите се наричал друнгарий. Нумерите пък се намирали под началството на доместика на стените (τῶν σχολιτείχων). Последният имал за задача да се грижи за защитата на столицата. Най-почетно между тия началнически звания било на доместика на схолите. Изглежда, че той бил считан за началник на целия столичен гарнизон. Затова тая длъжност била поверявана на най-доверени лица или пък на особено заслужили пълководци. Във времето на Михаил III напр. за доместик на схолите е бил назначен синът на всемогъщия кесар Варда. Не веднъж доместикът на схолите поемал във време на война и общото командване на армията.

Столичните тагми били поделени на по-малки строеви единици със съответните командири.

Освен тая постоянна войска в случай на нужда столицата разполагала и с местното опълчение. Гражданите, както е известно, бяха разделени на четири партии, които вземаха участие в цирковите състезания - сини и зелени, бели и червени. Тъй като съперничеството обикновено изисква двама противника, то белите бяха се обединили със зелените, а червените - със сините. Тия партии не били създадени само за развлечения, а представяли политическа организация на градското население. Техните първенци (димарси) застъпвали интересите на гражданството и често пъти като такива присъствали на важни държавни съвети. Но функциите им не се изчерпвали само с това. Димите образували и гражданското опълчение и в това отношение се намирали: сините - под началството на доместика на схолите; зелените - под това на доместика на екскувитите.

Строевото разчленение и командването на византийската армия оставало през IX и X в. същото, както и в предшестващата епоха. Всяка тема образувала самостойна военна единица - дивизия, чийто началник бил стратегът. През IX в., според арабски известия, една тема числяла 10 хиляди войници. През X в. числото на темите, както видяхме, се удвоило. Ако се приеме, че числеността на всяка тема оставала същата, ще следва, че византийската армия брояла до 280-300 хиляди души, което не отговаря на истината; видяхме, че числеността ѝ не надминавала 120-150 хиляди души. От това следва, че темите вече имали по-малък състав. При различната важност на тия теми при това и при нееднаквите области, от които се рекрутирали, ще трябва да се приеме, че числото на войниците в тях не било еднакво. Някои брояли повече, други - по-малко. Нормалният брой на една тема навярно оставал както и по-рано - 10 хиляди души. В такъв случай темата се е разпадала на две турми (с турмархи) от по 5 хиляди души; всяка турма била образувана от по 5 друнги (с друнгарии) с по 1000 войници. Поделенията на друнгата били бандити (5 банди по 200 души), командувани от комити; бандата брояла 5 кентархии по 40 души, а всяка кентархия - 4 декархии по 10 души. Началниците на кентархиите се наричали кентархи, а на декархиите - декархи.

Темите с по-малка численост били образувани от една турма, а най-малките, като напр. Струмска, Драчка, Никополска - имали числеността на една друнга.

Администрацията на армията била концентрирана в Цариград. Начело на военното ведомство е стоял логотетът на войската (ὁ λογοθέτης τῶν στρατιωτικοῦ). Неговата длъжност изглежда била само административна и не засягала командването. Той се грижел за общите нужди на армията, за военната колонизация, надзиравал воденето на войнишките присъди, както и спазването на законите за военното устройство. Между подчинените му чиновници се споменават хартулариите (τοῦ σεκρέτου), които вършели кореспонденцията с темните стратези. Освен тях срещаме и легатариите (λεγατάριοι), които отивали в провинциите, за да ревизират действията на стратезите, да им предават разпорежданията на централното правителство, а също да известяват последното във връзка с това, което ставало в самите теми.

Особено положение във военното устройство заемал т.нар. логотет на стадата (λογοθέτης τῶν ἀγελών). Независимо от грижите за гледането на многобройните стада, с които императорът разполагал в Мала Азия, чрез специални чиновници - разпоредители (διοικηταί) трябвало да се грижи и за поддържането на реда и необходимите припаси във военните станции (μητάτα), в които армията спирала, за да си почине и да присъедини контингентите на други теми. Имената на тия станции в Мала Азия са познати - Малагика, Дорилеон, Каборкион, Колонея, Цезарея, Дазимон. Щом като войната бивала обявена, веднага се съобщавало на началниците на казаните станции да приготвят определено число товарни животни, нужни за обозната служба. В Цариград обявяването на войната се ознаменувало по особен начин. Над вратите на императорския дворец Халки закачвали панцер, меч и щит. Когато императорът сам не вземал участие в похода, той назначавал главнокомандващ. Изборът напълно зависел от него и той не бил обвързан в предпочитанията си от никакви правила или закони. Заминавал ли пък той на война, то управлението на империята и пазенето на столицата било поверявано на специално лице. От Цариград, когато войната била срещу арабите, императорът се запътвал през Халкедон за Малагина, придружен от столичната си гвардия и грамадна върволица от багажи. Всяка тема била длъжна да се събере и причака императора в станцията, която била най-близко до нейната област. По такъв начин се избягвала умората на хората и обозния добитък. В Малагина императорът намирал доместика на схолите и стратега на Опсикион; в Дорилеон - този на тракезийците; в Каборкион - този на анатолийците и на Селевкия. Същият страничен пункт бил вероятно последният общ етап в подготовката на похода. Оттук, според неприятеля, който трябвало да се достигне - павликяни или араби, се поемал специален път и станциите били различни.

Воювало ли се срещу арабите към Киликия и Сирия, то стратезите на Кападокия, Хорсиан и Вукеларий се съединявали с императора в Колонеа, а стратезите на Армениакон, Пафлагония и Севастия - в Цезария. Отивало ли се пък срещу павликяните или арабите в Горна Месопотамия, тогава арменските войски намирали императора във Вати-Риакс.

Посрещането на императора при всяка станция ставало с голям церемониал. Темата, която чакала да се присъедини към императорската армия, била построена на малко разстояние от пътя. Той бил посрещан от висшите офицери и придружен от тях правел преглед на цялата тема, при което низшите офицери се смешвали, докато войниците оставали на конете си.

По време на похода императорът предвождал армията на разстояние "три изстрела". При движението частите следвали ред, съобразен с тяхното достойнство. Най-видните заемали центъра. Когато армията стигала близо до неприятеля и се разполагала на лагер, последният, за предпазване от изненади бивал укрепяван с окопи, като на близко и далечно разстояние се поставяли постове за наблюдение и охрана.

Повечето от византийските императори през IX в. не вземали участие във военните походи. Същото било и до средата на X. Василий I, даже и в случаите, когато заминавал на война, предпочитал да остава далеч от сраженията. Въпреки това свършвала ли войната с известен успех, на императора устройвали в столицата тържествен триумф, който започвал от Хебдамона - военния лагер вън от столицата и през Златните врата свършвал с тържествена литургия в "Св. София".