Византия

Вътрешно устройство на Византийската империя (IX - X в.)

Посещения: 16439

 Социалният въпрос

 

Особено внимание заслужава социалният въпрос във Византия и противоречията, които през X в. бяха се развили в областта на поземлените отношения. Ние вече знаем какво бе положението през иконоборската епоха. Благодарение на славянското преселение в Полуострова и в част от земите на Мала Азия, наследените от Рим земевладелски отношения бяха претърпели коренна промяна. Колонатът бе унищожен и на мястото на прикрепените към земята, лично свободни, но безимотни арендатори, бе се явило свободното селячество. Доколкото едрото земевладение се бе още запазило, то не разполагаше с предимства, които би му дали превес над дребното стопанство. Тия от селяните, чиято земя бе недостатъчна, се явяваха като свободни арендатори. Условията на арендата зависеха не от влиянието на земедателя, а от социалното положение на самия арендатор. Когато последният обработвал наетата земя със свои средства, той плащал на собственика само 1/10 от общия приход. Получавал ли пък от последния и работен инвентар, арендната плата била 1/2 от добитите продукти.

Императорите-иконоборци със своето законодателство само бяха санкционирали тия социални отношения, създадени от самия живот и независимо от официалната намеса на властта.

Възтържествуването на православието обаче доведе обща и всестранна реакция срещу господстващите в иконоборската епоха порядки, а заедно с това и срещу правото, което бе израз на тогавашните земевладелски отношения. Тази реакция, покровителствана от властта, в късо време доведе в края на IX и началото на Х в. до състояние в земевладелските отношения тъкмо противно на това, което господстваше в VII и VIII в. През втората половина на IX в. общата тенденция в социалния строй на Византия е бърз упадък на дребното земевладение и рушение на обикновеното селско стопанство, и паралелно с това - необикновено нарастване и разширение на едрата поземлена собственост. Тая тенденция продължава неспирно и през първите десетилетия на X в. Оттогава, та и до края на византийската история, ние намираме в ромейското общество социални отношения твърде близки на тия, които бяха изработени в римския период и санкционирани от Юстиниан. Обществото от свободни и имотни селяни бе се разпаднало на две големи групи. От една страна дребни стопани, които загубваха своите земи и които, за да живеят, бяха принудени да обработват под аренда земите на едрите собственици, да търпят техните насилия и произволи. Положението на тия земеделци при такива отношения се приближаваше все повече до това на старите римски колони. От друга страна срещу тях се издигаше класата на имотните владелци, чиито земи се увеличаваха за сметка на дребното стопанство, и които, разполагайки със социалната сила, постепенно си присвояваха политическото влияние и правеха от органите на публичната власт свои служители.

И колкото повече тая последна класа се засилваше, толкова по тежка ставаше борбата, що имаше да издържи срещу нея съсловието на дребните земеделци.

Някога, при изхода на древността, това социално състояние бе главната причина за разложението на Римската империя. С изчезването на средната класа от свободни и самостоятелни стопани нейното общество бе разделено на две крайности, държавата бе лишена от своята естествена опора, от тия, които я издържаха финансово и като войници можеха да я бранят.

Аналогичното положение, което вече се създаваше в Източната империя в началото на X в., бе накарало представителите на византийската държавност да се замислят и навреме да вземат мерки срещу последиците на един процес, застрашаващ не само съществуването на държавата, но и вътрешния стабилитет на обществото.

Във времето на Роман Лакапин двете класи в земевладелските отношения вече били значително очертани. Едрите земевладелци в името δυνατοί и притиснатите от нуждата и натиска на голямата собственост πένητες. Възползували от икономическата си сила, динатите заобикаляли законите, пречещи на техните стремежи, в някои случаи явно ги нарушавали, служейки си с подкупи или с влиянието над провинциалното чиновничество. Настанени веднъж в земите на дадена община, те използвали по най-различен начин бедственото положение на жителите ѝ, които поради неплодородия, войни или епидемии, или фискални затруднения били принудени да търсят средства, купували на безценица техните имоти или пък ги присвоявали с насилие.

Самите бедни - πένητες - били безсилни да се съпротивляват на своите могъщи неприятели, които имали на страната си не само богатството, но и политическото влияние.

Ръстът на едрото земевладение обаче заплашвал държавата и по друг начин. Заедно с икономическата сила те се стараели да спечелят и политическо влияние в своите земи, като намалят юрисдикцията на държавните органи в тях или като я заместят със своя. Тържеството на представляваните от тях тенденции означавало разложението на византийската държавност, която почивала на централизма, и изместване на императорския суверенитет от частния и местния.

За добре разбраните интереси на византийската държава ръстът на едрата поземлена собственост и увеличението на класата на поземлените магнати означавало опасност, която трябвало навреме да бъде отстранена, защото в противен случай бъдещето ѝ би било пълно с най-тежки последици.

Василий I в дългото си управление нямал време да се справи с тоя въпрос, защото той, като общо явление, още нямал това разпространение и последиците му не са били тъй ясни. Но и при него имаме известия за това какви колосални размери достигнало богатството на отделни магнати. За семейството на Даниелида от Патрас напр. научаваме, че то разполагало със средства, които съперничели на един владетел. В нейно частно владение се намирала голяма част от Пелопонес с полета, села и градове. Безбройно много селяни обработвали земите ѝ, освен това разполагала и с големи манифактури, в които работници или роби се занимавали с изработване на скъпи платове и всевъзможни други изделия.

Наследникът на Василий, философстващият, но некадърен Лъв VI, не бил способен да прецени реалните отношения на своето време. При това, обхванат от втълпената идея за очистване на римското право и институции от еретически и варварски нововъведения на иконоборците, той, с изданието на Василииките отмахнал и последните ограничения от правен характер, които служели за защита на дребните производителни съсловия и узаконил тържеството на едрите земевладелци.

Затова периодът на първите две десетилетия от X в. е ознаменуван с необикновено изостряне на социалните противоречия. Дребното владение било в процес на пълно отстъпление и упадък, а едрата собственост вече тъй много се разпространила, че кризисът се чувствал в цялото общество и застрашавал да се отрази с всичките си посочени последици и на самата държава.

Ето защо Роман Лакапин, излязъл от низините на византийското общество и освен това надарен с реалистичния поглед на държавник без илюзии, поискал да постави бърз край на злото.

Още в началото на своето царуване, в 922 г., той издал прочутата си новела, с която забранявал на богатите (δυνατοί) да присвояват по какъвто и да било начин земите на бедните (πένητες). С издаването на тая новела Роман преследвал две цели. Първо - да запази владението на селските земи за самите селяни дребни собственици и второ - да попречи най-решително на големите земевладелци да придобиват такива земи.

За да постигне първата си цел, Роман предал законна сила на един обичай, който навярно бил донесен от славяните, а именно: правото на общината като върховен собственик над всички земи. Това право се наричало протимисис или право на предпочитане при продажбата. Вземайки пред вид тоя стар обичай, Роман Лакапин заповядал за в бъдеще, когато някой селянин искал да продаде поземлен участък, правото да го купят да принадлежи: 1. На неговите роднини; 2. На неговите съобщинници; 3. На съседите му по владение и най-сетне 4. на тия, които заедно с него образували една данъчна група. Ако при продажбата не били спазени всички тия условия, то продаденият на чужд човек земен участък се отнемал от неговия нов притежател. Само когато лицата, имащи правото на предпочитане, при продажбата, се отказвали да го купят, той могъл да бъде  продаден на външни лица. Както е ясно, с узаконяването на протимисиса се е преследвала целта да се попречи в селската община да проникнат външни елементи и с това да се препятства разлагането ѝ.

За да се даде на протимисиса истинска законна сила в новелата се постановявало: рекламации срещу неправилно продадените участъци да могат да бъдат повдигнати дори 10 години след тяхното отчуждаване и то от всеки, който имал предпочтителното право да ги купи. Тоя, който със заобикаляне на правото на предпочитане добивал имот, се лишавал не само безвъзмездно от придобитото, но бил длъжен да плати определена глоба на хазната. Правото на предпочитане засягало не само случаите за продажба на имотите, но и такива за завещание, даруване и т.н.

Втората част на същата новела забранява изобщо на динатите да добиват по какъвто и да било начин или предлог земи от обикновени селяни. На провинените се отнемало без всякакво обезщетение незаконно завладяното и заедно с това били наказвани с глоба.

Постановленията на тая новела обаче не били достатъчни, за да спрат процеса на селското обезземяване. Годината 928 била ознаменувана с общо неплодородие и глад, поради което селското население, доведено до крайност, било принудено да продава земите си на безценица всекиму, който би поискал да ги купи. От това бедствие се възползвали едрите владелци и грамадни пространства от земи минали в техните ръце. Вследствие на това Роман Лакапин се видял принуден да издаде втори едикт, който потвърждавал постановленията на гореразгледания. В него той изказвал открито възмущението си срещу земевладелците, които искали от мизерията на бедните да направят извор на собствено богатство. Извършените отчуждения били обявени за невалидни и земите трябвало да бъдат върнати на прежните им стопани. В случая, селяните трябвало да върнат на богаташите получените от продажбата суми. Безвъзмездното отнемане на завладените имоти трябвало да се спази само за в бъдеще. Тая концесия, направена от Лакапин на богаташите, унищожавала всички очаквани от едикта резултати. Бедният селянин, който, за да не умре от глад бил принуден да продаде своята собственост, естествено нямал никаква възможност да я откупи обратно. И затова практическото значение на втората Лакапинова новела било сведено към нула.

Обезземяването на селското население растяло, а заедно с това се увеличавало и социалното бедствие. Това принудило Константин Багренородни да продължи мерките на своя предшественик в по-определена и енергична форма.

В 947 г. Константин VII издал нов едикт. Земевладелците, които от времето на глада през 928 г. до годината на възшествието на Константин на престола (944) придобили земи от бедни селяни, били длъжни да ги възвърнат на техните прежни стопани или на наследниците им без всякакво обезщетение, тъй като завладяването на тия земи било акт на грабителство и нарушение на предшестващите закони. Само ако купувачът бил обикновен селянин трябвало да получи назад платената за земята сума или в противен случай запазвал собствеността над нея.

Какви били действителните резултати от тази мярка на Багренородни ние точно не знаем. Навярно земевладелците намерили възможност и тоя път да избегнат по различни начини ударите на закона. Обстоятелството, че наследниците на Багренородни, Никифор II Фока и Василий II, били принудени, както по-нататък ще видим, да прибягнат до възобновяване на законодателната закрила на дребното земеделско стопанство и до истински драконовски мерки срещу земевладелците показва, че процесът на концентрация не бил спрян. Във Византия вече се започнала една вътрешна трансформация, която променя нейния социален строй и срещу която самата държавна власт била безсилна. Накрай централното правителство трябваше само да стане оръдие на тая висша земевладелска класа и да съдейства за унищожението на най-здравите си устои.

Когато разглеждам въпроса за поземлените отношения през X в., не мога да не се спра над едно твърдение, което се среща почти във всички изследвания по вътрешната история на Източната империя. Това е, че във Византия през тази епоха се създава състояние, което било сходно с феодализма на Запад.

Аз считам, че в това преценяване на фактите има една грешка. Феодализъм във Византия нито през тая епоха, нито по-късно, когато дребната селска собственост напълно изчезна, за да стори място на едрото владение, нямаше.

Феодалният строй се характеризира не с това, че земята е групирана в ръцете на ограничен брой едри собственици, че селянинът е напълно обезимотен, живее и работи върху чужда земя, или че е прикрепен върху земния си участък. Характерното за феодалния строй е, че при него земевладението е съединено с политическата власт над съответния домен и неговото население. Феодалът е не само собственик, но и абсолютен господар - администратор, съдия, данъкосъбирач и военачалник над зависимите си селяни. Такова съединение на политическа власт със земевладението Византия никога не видя и затова там феодализъм в западен смисъл, като господстваща социална и политическа форма, никога нямаше. Земевладелците живееха от труда на своите селяни, в известни случаи разполагаха и с определени права над тях, но техните земи винаги се намираха под пряката юрисдикция на централното правителство и неговите органи. И ако в много случаи византийските динати отстраняваха императорските чиновници от намесата им в своите земи, това бяха постъпки, несъгласни с господстващите възгледи и злоупотребления, които невинаги минаваха безнаказано. Византийският динат бе едър земевладелец, разполагащ с големи средства и с политическо влияние пред органите на властта, но политически владетел той не беше.

Какво е било положението на селяните? Тия от тях, които обработвали собствените си земи и живеели от тях, били напълно свободни и независими хора. Във Византия народът не участваше в управлението на държавата. Тя бе държава на абсолютизъм дето всичко произтичаше от императорската воля. Но това, което бе характерно за нея, то е, че пред личността на императора и монархическия институт в правно отношение и формално всички бяха равни. Благородство на произхода и на кръвта не съществуваше. Представите за него почнаха да се създават през късния период на византийската история, когато чрез земевладението бе се формирала една икономически могъща и политически влиятелна аристокрация. Преди това обаче, пък дори и в по-късно време, за човека от простия народ бяха открити всички служби, достъпни бяха всички рангове и почести. Ние знаем колко много бяха византийските императори, родени като прости селяни. Такъв бе самият основател на Македонската династия Василий I, а навярно същият произход е имал и Роман Лакапин. Случаи от тоя род не бяха рядкост и във времето след Х в.

В правно отношение не се бе влошило и положението на селянина, който бе изгубил своите земи. За да живее, той бил принуден да обработва имотите на големите собственици. С това той се поставял в известна зависимост от тях, но тя била само икономическа. Лично, както сам той, тъй и членовете на неговото семейство оставали напълно свободни. Разбира се, че тая свобода била само номинална, тъй като живеейки върху владението на своя поземлен магнат, той бил изложен на притеснения от най-различен характер, а също бил принуден да му работи безплатно определени дни през годината. Привързани към земята през тази епоха византийските селяни обаче не били. Крепостничеството се явява във Византия едва през последните два века от нейната история и то, както изглежда, без да успее да стане господстваща юридическа форма на взаимоотношения.

В по-късните паметници общото название, с което се означавала класата на зависимото селячество, била думата πάροικοι - парици, докато свободните селяни се наричали епици - ἒποικοι. Между последните се е отделяла цяла група - тия, на които земите не били достатъчни и били принудени да арендуват участъци на големите собственици. Условията на арендата били различни, но и сега, както и през епохата на Земеделския закон, се споменават т. нар. мортити, т.е. такива, които срещу получената за обработване чужда земя били длъжни да плащат на господаря ѝ 1/10 (морта) от полученото произведение. За изполичари през това време нямаме известия. Като бедни селяни, които не притежавали и подвижен земеделски инвентар, изполичарите най-рано попаднали в съсловието на париците. Арендаторите, както и самите парици били длъжни свръх това да плащат и данъците за обработваните от тях участъци. Когато пък държавата се отказвала, какъвто бил случаят с манастирите, от тия данъци, париците ги внасяли на земепритежателя.

Най-ниско по социалната стълба се намирали робите. В Прохирона Василий тържествено заявява, че по рождение хората са свободни и че само войната е създала робството. Военнопленникът ставал вещ и съсловието на робите се увеличавало от тяхното потомство. Детето на една свободна жена и роб оставало свободен човек. Между робите нямало различия, подразделения и каси. Всички еднакво били собственост на своите господари, които могли да ги продават. Въпреки това робите, обучени и притежаващи известни качества, били ценени много по-скъпо от тия, които не били подготвени за квалифициран труд. Един обикновен работник струвал 20 номизми, един лекар - 60 и един занаятчия - 70. Това, което робът спечелвал, принадлежало на господаря му, тъй че за последния робите представлявали доходен капитал. При все това изглежда, че робът имал право на свое лично състояние, образувано от дела, който получавал за работата си. Това бил неговият peculium, чието название минало и у византийците. Робите имали между другото и правото да получават наследство.

Изобщо през IX и X в. положението на робите било значително подобрено и от прежните неограничени права на господарите върху им оставало само правото свободно да разполагат с тях - да ги продават, освобождават или пък да ги изпращат дето и да било. Законът обаче гледал особено строго на престъпления, извършени от роби, особено спрямо господарите им.

Освободените роби във Византия образували специално съсловие в правно отношение. Освобождението не скъсвало всички връзки между роб и господар. Най-често освободеният, както това някога било и в Рим, оставал да живее в къщата на господаря си, дето свободно извършвал занятието, което преди това имал като роб. Когато такъв волноотпущенец умирал без преки наследници, господарят му имал право на една трета от неговото състояние. Освободеният нямал право да свидетелства пред съда срещу своя господар.

Освобождението на робите през интересуващата ни епоха под влиянието на християнството било поощрявано от самата държава и законите ѝ. То могло без всякакви формалности да бъде извършено в черква или пред представители на властта, дори и пред обикновени свидетели или пък чрез някакъв писмен документ и по завещание. Постъпването на военна служба със съгласието на господаря само по себе си значело освобождение от робско състояние. Ако робът бил собственик на няколко души, той могъл да бъде освободен щом като само един от тях е пожелал това.

Покровителствайки робите, законът естествено преследвал тия, които продавали в робство свободни хора. Наказанието за такива било твърде тежко - обръсвали им главата и им отрязвали ръката.