Византия

Вътрешно устройство на Византийската империя (IX - X в.)

Посещения: 16443

Търговия и индустрия

 

Това, което отличаваше византийската търговска политика, бе монополът и протекционизмът, който в някои случаи достигаше до крайност. Търговията с храни, предимно жито, още от времето на Юстиниан бе монополизирана от държавата. Селяните можеха да продават храните си само на държавните магазини и последните от своя страна ги продаваха на населението, често пъти и в интересите на фиска, на двойно по-висока цена. Разбира се, че корумпираното византийско чиновничество се възползвало от тоя ред, за да злоупотребява безнаказано и да трупа незаконни богатства за сметка на производители и консуматори. Това довело особено през втората половина на X в. до силно поскъпване на живота. За Никифстр II Фока напр., един от близките наследници на Багренородни на престола, се разказва твърде характерна в това отношение случка. Един старец с бели коси, за да може да си изкара прехраната искал да постъпи като войник в армията. Никифор го запитал как той при напредналата си възраст ще може да понесе тежестите на войнишкия живот. "Василевсе, отговорил старецът, аз навярно сега съм много по-силен, отколкото бях през младините си. Тогава ми бяха нужни две магарета, за да натоваря на тях житото, което купувах за една номизма. Сега, от началото на твоето благословено царуване, аз нося на раменете си една торба жито, която струва два пъти по-скъпо."

Монополизирането на известни отрасли в търговията имало за цел да увеличи държавните приходи. За това били създадени и многобройни митници, които събирали данък за всички вносни и износни стоки. Най-важните от тях били разбира се тия, които облагали корабите, идещи или излизащи от столицата. Те били настанени в Босфора и в Хелеспонт при Абидос. Такива митници имало и при всички пристанища. Независимо от тях, на митнически контрол и съответни такси били подложени и произведенията, които се внасяли или изнасяли по суша. На всички видове стоки, вносни или износни, в митниците се поставяли пломби в удостоверение на това, че за тях е платен определен данък. Съществували най-сетне и вътрешни митници, между отделните провинции, които също събирали такси. Търговците от Херсон носели от северните земи и от Централна Азия пурпур, копринени платове, бродирани дрехи, кожи и пипер. Русите идели със скъпите и високо ценени кожи на разните животни, които отхранвал севера. Сирийски и арабски или персийски търговци се явявали с редките произведения на Азия и Африка, южни плодове и ароматични произведения, инкрустирани съдове, изкусно изработени оръжия и брокати. Най-оживена търговия вършели евреите. Един арабски писател (Ибн Хордад бег) от тая епоха, като говори за тях, разказва, че те знаели всички езици на народите по крайбрежията на Средиземно море. От Запад те носели евнуси и роби, металически изделия, които от източните брегове натоварвали на кервани и пътували с тях чак Китай, за да се върнат оттам с произведенията на Далечния изток.

Във всички византийски търговски центрове неизменно оставал в сила законът, според който никой чужд търговец нямал право да продава на друг, също тъй чужденец, произведените си стоки. Един испанец например не можел да продава на един азиатец, както и обратното. Чужденците били длъжни да продават само на византийци и само от тях да купуват. По тоя начин византийските пристанища били не само места, дето се срещали търговците от всички страни, но осигурявали на местната търговска хазна всички предимства и облаги на посредничеството. Византийският търговец, без да бъде подложен на рисковете на далечните пътувания по просторните морета и непознати страни, живеел за сметка на чужденците, които търсели в неговите пазари купувачи за своите произведения. Колкото и изгоди да носело това положение за Византия и за ръста на нейните богатства, накрай то станало причина за нейното търговско фиаско. Защото чужденците най-сетне се научили да намират независимо от нея пазарите, откъдето купували нужните им произведения или пък продавали своите и по този начин избягвали скъпото посредничество на Византия. Така от XI в. италианците почват да пътуват направо за крайбрежията на Черно море, Сирия или Египет, както и арабските търговци от Изток сами намерили пътищата за западните средиземноморски пристанища.

На подробна регламентация била подложена и вътрешната търговия в империята. Известията, които в това отношение имаме, се отнасят за Цариград, но навярно такова било положението във всички търговски центрове. Тия известия дължим на едикта на Лъв VI, за който вече имах случая да говоря. Търговците на копринени платове напр., oἱ βεστιοπράτοι не смеели да се занимават с никаква друга търговия. На чужденците те могли да продават само платове от определено качество и размери и то такива, които били произведение Цариград. За всяка по-крупна продажба те трябвало да уведомяват епарха на града.

Търговците на сирийски платове, обикновено араби, били подложени на наблюдение и най· строги ограничения. Правителството искало да попречи да не би под вида на търговци в столицата да проникнат шпиони. Затова те се намирали под близкия надзор на един специален чиновник - екзарх. Никой от тях, който идел от чужбина, не смеел да остава в града по-дълго от три месеца. Тия пък, които били настанени на постоянно жителство в столицата, живеели в специален квартал. Изобщо византийското правителство заставяло чужденците винаги да живеят отделно от местното население в столицата и то на групи. По този начин то се надявало, че ще може по-лесно да ги следи.

Всички мерки и теглилки, с които се продавало или купувало, били проверени от епарха и носели неговия печат.

Но Цариград не бил едничкият търговски град в Империята. Втори подир него по значение бил Солун. На· Димитровден, празника на покровителя му, там ставал голям панаир, на който се стичали особено много търговци от романогерманските страни - италианци, испанци и франки. Жителите на Солун били известни със своето благосъстояние, което докарало силно развитие на излишествата и разкоша. "Копринените дрехи там се носели тъй много, както другаде вълнените." Това богатство на Солун бе привлякло в 904 г. критските пирати и изнежеността на солунчани бе им попречила да защитят града си от хищните нападатели. След постигналата го катастрофа обаче градът бе укрепнал и през X в. отново бе възстановил прежното си благосъстояние.

Главни центрове на търговията във византийска Мала Азия били градовете Никея, Ефес и Трапезунд.

Но своето богатство през разглеждания период Византия дължала не само на размяната. Индустрията в нея била не по-малко развита. Това, с което Византия се славела през всички времена била текстилната промишленост - производството на разни видове предимно тънки платове от коприна, памук и лен, украсени с най-различни рисунки; след това идело приготвянето на скъпи дрехи.

Славата на византийските орнаментирани тъкани била извънредно голяма и те се търсели през средните векове във всички страни и народи. Византийците не се задоволявали да украсяват тъканите с обикновени орнаменти, както това се правело на Изток, но с цели композиции, дето били изложени сцени от светски характер, фигури на човеци и животни, а заедно с това и фигури от Свещеното писание. Последните бяха предизвикали навремето си възмущението на иконоборците.

Наред с текстилната индустрия твърде високо развитие добило изработването на разни видове предмети, съдове и украшения от скъпи метали. Византийските работи от филигран били без съперници, а предметите, изработени от злато и сребро и украсени с емайл будели и продължават да будят удивлението на хората. Един оцелял предмет от тоя вид художествена индустрия е прочутата Pala d'oro, намираща се днес в черквата "Св. Марко" във Венеция, части от която са били задигнати от венецианците при разграбването на Цариград в 1204 г.

През X в. в Цариград имало, според едно съобщение на Порфирогенет, хиляди работници, занимаващи се с изработване на украшения и съдове с емайл. Склонните към великолепие и блясък византийци прилагали украшенията с разноцветен емайл към златни и сребърни съдове, вази, вотивни предмети и такива на богослужението - икони, кръстове, корици на подвързани книги, лампи, оръжия и т.н.

Наред с тоя вид индустрия във византийските земи се развило през тая епоха обработването на металите и приготвянето от тях не само на най-обикновени предмети за нуждите на всекидневния живот, но и на предмети на изкуството. И сега още са запазени в европейските музеи истински шедьоври на изкуството - ковани съдове от скъпи метали - злато или сребро.

Индустриалците, както и търговците от разните клонове, били обединени в корпорации, които се намирали под надзора на правителството.

Център на византийската индустрия оставал Цариград със своите хиляди работници, с нуждите на полумилионното си население, с богатствата на своята аристокрация и потока от чужденци, които се надпреварвали да търсят продуктите на технически усъвършенстваното византийско производство.

Но и останалите градове в империята не оставали назад в промишлената си дейност. След Солун в това отношение се отличавали някои градове на древна Гърция, като напр. Коринт, Тива и Патрас. Те били известни главно със своите манифактури, дето се работели тънки копринени тъкани, а в Патрас освен това се приготвяли бродирани пурпурни дрехи, вълнени платове от всякакъв вид.