Балканите

Балканите в контекста на европейското развитие от първата половина на XIV в.

Посещения: 1967

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 

Gravures Moyen Age1През първите десетилетия на четиринайсетото столетие Европейският континент навлязъл в нова фаза на своето развитие. Тъкмо тогава приключил един от най-успешните периоди в средновековната история на Стария континент. В периода от XI до началото на XIV в. населението на Европа се увеличило три пъти и достигнало до 75-80 млн. души. Възникнали и укрепнали средновековните градове, установени били основните търговски пътища, разцъфтявала европейската средновековна култура. В някои европейски региони започнало преодоляването на политическата раздробеност и се положили основите на централизираните европейски съсловни монархии.

В основата на това успешно развитие според някои изследователи стояли изключително благоприятните климатични условия през посочения период. От климатична гледна точка това бил периодът на т. нар. малък оптимум. Средногодишните температури в териториите на континента се покачили с няколко градуса, което позволило трайно увеличаване на добивите от зърнени култури и намаляване до поносимо ниво на периодично повтарящите се гладни години. Затоплянето на климата допринесло за откриването на северните морски пътища и за експанзията на европейците в северна и северозападна посока: към Исландия, Гренландия и др. Възходящото развитие на европейските средновековни общества продължило до края на „малкия оптимум“, който съвпадал с настъпването на новото четиринайсето столетие от християнското летоброене. Тогава започнала нова фаза в климата на континента, известна с названието малък ледников период. Температурите започнали да се понижават, влажността се увеличила чувствително, а това принудило европейските хора да прибягнат към засяването на малко на брой устойчиви на влага и студ зърнени култури. През 1309 г. поради изключително високото ниво на валежите зърнената реколта в цяла Европа била провалена и за пръв път от 250 години континентът бил изправен пред повсеместен глад. През следващите години изворите са регистрирали значително намаляване на добивите от селскостопанска дейност. Относителното еднообразие на засяваните култури, съчетано с намаляването на добивите, предизвикало поредица от слаби реколти и естествено - гладни години. Хроничното недохранване отново се превърнало в бич за хората и те станали по-податливи на болести и чумни епидемии. В този период Европейският континент вече не бил изолиран от околния свят, а чрез търговията предимно на италианските градове поддържал редовни контакти с Азия и Северна Африка. Разчупването на затвореността и на регионалната обособеност създало предпоставки за бързо разпространение на чумните епидемии и за превръщането им в пандемии. През 40-те години на XIV в. генуезки кораби, пренасящи стоки от кримската генуезка колония Кафа към Европа, донесли в Константинопол и в Италия комбинация от три вида смъртоносна чума1, която светкавично се разпространила по всички краища на Европа. Чумата проникнала на Европейския континент от пустинята Гоби, където според изследователите се намирало едно от постоянните териториални ядра на причинителите на чума. Равновесието, което съществувало в това ядро, било нарушено от мащабните монголо-татарски завоевания, които пренесли носителите на чумата в различни краища на тогавашния свят. Така към средата на XIV в. в Европа избухнала втората за Средновековието чумна пандемия, която имала катастрофален характер. Само при първата вълна на пандемията, която продължила 3-4 години и завършила към 1351 г., умрели около една трета от всичките жители на Европейския континент. По нареждане на папа Климент VI енорийските свещеници давали сведения за броя на умрелите, поради което днес науката разполага с точната ужасяваща цифра на човешките загуби при първия пристъп на пандемията - 23 840 000 души. Животът в много европейски области, особено в тези с развит градски живот, бил напълно разстроен. Европейският континент изживял демографски колапс, от който той не излязъл до края на XV и началото на XVI в. През целия този период пандемията, наречена от съвременниците Черната смърт, се проявявала периодично под формата на локални епидемии на интервали от 8-12 години. По този начин смъртността сред жителите на Европа оставала перманентно висока за период от век и половина. Нещастията, предизвикани от промените в климата и разпространението на пандемията „Черната смърт“, съвпадали по време и с криза в основните институции на Средновековна Европа. Особено показателно било спадането на авторитета на папската курия. Във времето от 1305 до 1378 г. Апостолическият престол изживял един съдбоносен период (т. нар. Авиньонски плен), по време на който имало двама или дори трима противопоставящи се един на друг папи, чиито седалища били в Рим и в Авиньон. В Европа се засилвал протестът срещу папското всевластие, който намирал най-различни проявления: от открита критика към папския абсолютизъм от страна на изтъкнати интелектуалци до началото и разпространението на т. нар. съборно движение. Дейците на това движение си поставяли за задача да подчинят папите на волята на църковните събори и по този начин да върнат християнската църква към съборните принципи от времето на ранното християнство. Към всички нещастия се прибавило и избухването на Стогодишната война между Франция и Англия, по време на която европейското военно дело за пръв път прибягнало по-масово до използване на барута и на огнестрелното оръжие. В хода на Стогодишната война и на съпътстващите я локални военни конфликти станало ясно, че рицарските брони и стените на рицарските замъци не можели да устоят на огъня на оръдията и на дисциплината на новите наемни войски. Рицарството трябвало да слезе от историческата сцена, а с него си отивала и епохата на замъците, на турнирите и на рицарската доблест. Европа бавно и мъчително се отърсвала от Средновековието и навлизала в Новото време. Този процес щял да продължи векове, но неговото успешно завършване затвърдило водещата роля на континента в човешкото развитие.

Pestilence spreading 1347 1351 europe

Разпространение на чумата в Европа между 1347 и 1351 г.
Автор: Roger_Zenner Лиценз: CC BY-SA 2.0 de

 

През този период, както и преди, Балканският полуостров споделял в пълна степен съдбата на останалите европейски региони. Разликата се състояла само в това, че в Западна и Централна Европа проявленията на „малкия ледников период“ и на „Черната смърт“ били далеч по-добре документирани. Няма никакво съмнение, че неблагоприятните условия за земеделско производство по време на трайното намаляване на средногодишните температури са действали дестабилизиращо на онези балкански държави, чийто стопански живот е разчитал предимно на земеделието. Приходите на тези държави от земеделски десятъци намалявали, а това лишавало централната власт от икономическа стабилност. В перспектива това водело до необратими прояви на сепаратизъм и до разпадане на централизираните държавни структури. По подобен начин се развивали Византия и България, в които кризата на централизираната държавност се проявила в особено остри форми към и след средата на XIV в. По-незасегнати от намаляването на добивите и от периодичните слаби реколти се оказали структурите на държавите с развити рударство и добив на ценни метали. В това обстоятелство трябва да се търси една от причините за очевидното, макар и временно, нарушаване на общите тенденции в балканското развитие към втората четвърт и втората половина на XIV в. и засилването на регионалните специфики. През този период се наблюдава временно укрепване на държавността в Унгария (респективно укрепване на унгарската власт в хърватските земи), в Сърбия и в Босна. Унгарската монархия възстановила и затвърдила водещата си политическа роля в Централна Европа, укрепила и разширила владенията си на Балканския полуостров. През този период с известно, но незначително разминаване във времето Сърбия и Босна изживели своеобразен апогей в своето развитие. По същото време византийското и българското държавно единство се оказало нарушено и двете държави се превърнали в конгломерати от териториални княжества. Особено тежки се оказали проявленията на кризата във Византия, където продължавали гражданските войни и народните брожения. Тази неравномерност в развитието на основните балкански общества и държави била временна и скоро целият балкански свят изживял повсеместно разпадане на структурите на централизираната държавност. Климатичните промени засегнали по-слабо и икономиката на далматинските градове, които отдавна вече се били ориентирали към посредническа търговия между Балканите и Апенинския полуостров.

Няма никакво съмнение, че всички балкански региони, разбира се, в различна степен, станали жертви на пандемията „Черната смърт“. Първите нейни прояви на Европейския континент били засвидетелствани във византийската столица и в Дубровник. Византийският историк и император Йоан Кантакузин ни е оставил едно от най-подробните и вълнуващи описания на разпространението и симптомите на чумната епидемия във византийската столица и в силно смалените владения на Византия. Според него „чумата се разпространила по всички брегове на Понта, на Тракия, Македония, Гърция, Италия и по всички острови, както и в Египет, Либия, Юдея, Сирия и въобще по целия свят“. Според друг византийски съвременник и писател - Никифор Григора, който преживял първия пристъп на „Черната смърт“, пандемията засегнала особено тежко Егейските острови и поразявала освен хората, още и домашните животни. По-подробни сведения за пораженията на чумата дават архивите на далматинските градове, които поради гъстотата на населението и интензивната търговия между Балканите и Апенинския полуостров дали много жертви. Загубите на население били попълвани чрез приток отвън, което засилвало славянския елемент в демографската структура на Дубровник, Задар, Сплит, Шибеник и др. Опасността от размиване на „романските“ ядра на градското население карала оцелелите стари градски фамилии в Далмация още по-фанатично да държат на своя аристократизъм и да ограничават достъпа на пришълци до управлението на градовете.

Doutielt3През десетилетията, които последвали първата вълна на пандемията, изворите споменават за локални чумни епидемии, жертва на които ставали не само обикновените хора, но и представители на обществения елит.2 Под влиянието на чумната пандемия Балканите, както и целият Европейски континент, навлезли в продължителен период на демографска стагнация, който приключил чак към началото на XVI в. Тъй като балканските извори (за разлика от европейските) не са ни оставили статистически сведения за броя на жертвите, би трябвало да се предположи, че процентът на човешките загуби е бил близък до общоевропейския: т. е. той е възлизал на около 30 на сто от цялото балканско население. Най-висока била смъртността в големите градове и в областите, разположени близо до огнището на разпространение на „Черната смърт“ в Кримския полуостров. Това може би обяснява силното обезлюдяване на областите около делтата на река Дунав и Добруджа, засвидетелствано в изворите от XV и XVI в. Тъй като върлуването на пандемията съвпадало по време с драматични събития в политическата история на Балканския полуостров, много от тогавашните балкански книжовници не отделяли чумната пандемия от другите сполетели ги беди. Те я приемали като съставна част на „Божието наказание“, което балканските християни трябвало да изтърпят за някакви допуснати от тях грехове. А в изпълнената с междуособици и с борби за власт балканска действителност греховните постъпки изобилствали и лесно можели да бъдат назовани конкретно. В реакциите на балканските хора и например на жителите на Апенинския полуостров спрямо проявленията на „Черната смърт“ се наблюдавали нюанси, които показвали появата на същностни разлики в областта на обществената психология. На Балканите преобладавало усещането за греховност и за изкупване на греховете чрез страданието, изпратено свише. На Апенинския полуостров пандемията не успяла да прекърши първите кълнове на ренесансовото мислене. Нека припомним, че тъкмо по време на втората чумна вълна във Флоренция Джовани Бокачо написал основната част на своята прочута книга „Декамерон“, в която предлагал епикурейски, всъщност Ренесансов отговор на връхлитащите нещастия.

От гледна точка на балканската историческа перспектива от особено значение било обстоятелството, че демографската катастрофа открила простор за политически катаклизми и демографски размествания. Обезлюдяването на областите в Тракия и по Родопското крайбрежие, съчетано с притока на нови тюркски групи в Мала Азия, улеснило стъпването на османските турци на балканска земя. Все пак пълна аналогия между пандемията, започнала през VI в. (т. нар. Юстинианова чума), и „Черната смърт“ не би могла да се направи. Демографските промени, настъпили след първата пандемия, били много по-радикални и трайни, а тези след „Черната смърт“ частични и до голяма степен временни. Решаващо значение за тази разлика имало обстоятелството, че към средата на XIV в. балканската демографска структура въпреки катаклизмите била установена и относително стабилна, поради което независимо от големите човешки загуби не се стигнало до повсеместно обезлюдяване. А и новите нашественици били несравнимо по-малобройни от славяните и не могли съществено да променят заварените демографски и поселищни дадености.

До средата, а в някои отношения и до края на XIV в. на Балканския полуостров ясно се очертали две големи зони на специфично държавно-обществено развитие. Държавите в северните и северозападните балкански земи (Влашко, Унгария, Босна, Сърбия) изживели период на държавна консолидация и териториално разширение. В южните части на полуострова, където били разположени остатъците от византийските владения и няколко малки латински княжества, господствали анархията, социалните конфликти и кризата на държавността. В перспектива тези явления се разпространили в северна и северозападна посока и обхванали всички балкански общества южно от течението на р. Дунав. В средата и третата четвърт на четиринайсетото столетие обаче историческото бъдеще на полуострова се формирало не в зоните на стабилизация на държавността, а в зоната на анархията и кризата. Защото динамизиращият фактор в балканското развитие през този период се намирал в Мала Азия, а не както в предишните векове в областта на Северното Черноморие или в Централна Европа. Поради тази причина историята на продължаващия византийски упадък и политическите отношения на изнемогващата империя с нейните съседи придобила изключителна важност за балканското историческо бъдеще. Оказало се, че събитията във Византия, дори в условията на изчезване на имперската ѝ мощ, продължавали да имат решаващо влияние върху балканската историческа съдба.

 

1Според начина на разпространение и според органите, които засягала, чумата бивала бубонска (тя засягала лимфните възли), пулмонална (тя се предавала по дихателен път и поразявала белите дробове) и септицемична, която прониквала в кръвта посредством наранявания по кожата. Комбинацията от начините на предаване и пораженията на различни органи била смъртоносна, тъй като рязко намалявала шансовете за предпазване от заразяване.
2От такава локална чумна епидемия през 1364 г. в Сяр умрял константинополският патриарх Калист.

 

 

X

Right Click

No right click