Балканите

Босна: укрепване на държавността

Посещения: 505

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 

587px BobovacВтората половина на XIV в. представлява един от най-зле документираните и объркани периоди от босненската средновековна история. В оскъдните извори от това време се споменават две Босни. Едната била унгарската босненска бановина в северните части на страната и в областите Усора и Соли, а другата - същинската босненска бановина, управлявана от един от роднините на бан Матей Нинослав - бан Приезда. Родът на бан Приезда, който водел потеклото си от първите банове на Босна, положил началото на босненската династия Котроманичи. Тъкмо управляваната от тях свободна територия на Централна Босна се превърнала в ядро, около което се консолидирала босненската средновековна бановина през последните два века на своето съществуване. Унгарската част от Босна, която също се наричала босненска бановина, била управлявана самостоятелно или в комбинация с други области (най-често заедно с Мачва) от банове, назначавани от унгарския крал. Тя била част от унгарската система от погранични бановини, възникнала след средата на XIII в. За продължителен период от време в края на XIII и началото на XIV в. тази бановина била част от държавата на „сремския крал“ Драгутин.

През целия период на своето сравнително дълго управление бан Приезда (ок. 1249 - след 1287 г.) бил официално унгарски васал. Не е известно как и кога той се оказал под унгарски сюзеренитет. Възможно е обаче неговите връзки с Арпадите да датират още от времето на управление на бан Матей Нинослав и това да е изиграло решаваща роля за идването му на власт. Като кралски васал към 1255 г. босненският бан получил от унгарския крал Бела IV поземлени владения в Славония. Бан Приезда участвал със свои военни отряди в унгарската кралска войска. Изворите твърдят, че босненски отряди се биели на страната на унгарския крал Ласло IV Куманин във войната му с чешкия крал Пшемисъл Отокар II. Тази война, както е известно, изиграла решаваща роля за откъсването на Австрийското херцогство от политическата опека на чешкия крал. Унгарската държава нямала реална власт в босненските земи, които се развивали автономно, в съответствие със силните и специфични местни традиции.

Колкото и изолирана да била бановината на Приезда от останалия балкански свят, анархията, която обхващала унгарската монархия, се отразявала по особен начин и на нея. Така например към края на управлението на крал Ласло IV Куманин унгарските извори споменават едновременно за трима банове на Босна. Бан на Усора и Соли бил унгарският магнат Хенрих Гизинг, а бан на същинска Босна бил унгарският барон Стефан (Ищван). По същото време и бан Приезда запазвал реалната си позиция на босненски бан. В усилията си да овладеят положението в пограничните бановини и във васалните територии унгарските крале давали на своите олигарси титлата „бан на Босна“, която нямала реално покритие. „Босненският бан“ Ищван въобще не бил стъпвал в отредената му с кралска заповед територия и неговата титла показвала само неотслабващите претенции на унгарската корона към босненските земи, които тя успяла да завладее пряко до средата на XIII в.

Важно значение за бъдещата босненска история имало едно на пръв поглед тривиално събитие от 1284 г. В тази година били установени роднински отношения между „сремския крал“ Драгутин и босненския бан Приезда. Синът на босненския бан Степан Котроманич взел за съпруга Драгутиновата дъщеря Елисавета. Между босненската династия, която щяла да управлява Босна в следващите десетилетия, и сръбските Неманичи се създали роднински връзки, които щели да имат значение за босненската държава след прекратяването на сръбската династия през 1371 г.

И в края на XIII в. Босна продължавала да се смята за страна на еретици. Имало ги и в частта, управлявана от Драгутин, и в земите на бан Приезда. Папството проявявало от време на време интерес към борбата с босненската ерес и дори поощрявало „сремския крал“ да взема сурови мерки срещу тях, но антиеретическата активност отбелязала видим спад. Причина за това било обстоятелството, че голямата борба срещу южнофренските албигойци вече била приключила с победа за официалната църква и Апостолическият престол се чувствал победител в общата борба срещу европейските ереси. В тези условия изолираната босненска територия не била схващана като брънка от „еретическия интернационал“ и призивите за кръстоносни походи срещу тях затихнали. Всъщност, в условията на борби за власт, Унгария не била в състояние повече да провежда кръстоносни походи срещу свободните босненски земи. В тази обстановка еретическата „босненска църква“ се развивала необезпокоявано и затвърдила позициите си на народностна религиозна институция. Тя изиграла важна роля в борбата на босненското население срещу опитите за подчиняване на босненските територии от чужди владетели и държави.

Повече сведения има за една друга „странност“ в босненското развитие от това време. В архивите на далматинските градове често се споменава за босненски роби, продавани в Далмация или в Италия за домашни слуги. Самият босненски бан Приезда продавал или подарявал роби на дубровнишки търговци или на други чужденци. Търговията с роби християни била забранена от Папството, но робите от Босна били еретици и търговията с тях можела да бъде водена без страх от църковни санкции. От това се възползвали босненските властели, лично банът, дубровнишките и венецианските търговци, които печелели добре от търговията с тази „жива стока“. Изглежда, властта на бана била толкова голяма, че той можел да разполага със съдбата на своите поданици досущ като с „одушевени предмети“ и да ги продава или подарява на когото му е угодно.

В самия край на XIII и в началото на XIV в. над босненската бановина надвиснала нова опасност. Хърватската фамилия Шубичи, след като укрепила властта си в Хърватия и Далмация, предявила претенции и за власт в босненските земи. Първата босненска област, която признала властта им, била Дони край, където управлявал властелът Хърватин Степанич - родоначалник на мощния босненски властелски род Хърватиничи. Той се смятал за васал на Шубичи. Впоследствие претенциите на Шубичи се разпрострели и върху земите на наследника на бан Приезда - бан Степан Котроманич (след 1287-ок. 1314 г.). През 1299 г. бан Павел Шубич официално се титулувал „бан на Хърватия и Далмация и господар (dominus) на Босна“. Използвайки унгарския опит в завоюването на нови територии, банът определил за босненски владетел своя брат Младен I Шубич, който получил carte blanche за завоюване на свободните босненски земи. Шубичи действали като напълно самостоятелни владетели, без да търсят одобрение от унгарската корона.

През първите години на XIV в. територията на босненската бановина се превърнала в арена на постоянни сражения между войските на бан Младен I Шубич и на бан Степан I Котроманич. Известно е, че босненският бан и босненските властели оказвали ожесточена съпротива, в която активно участвали и босненските еретици. Въпреки това цялата западна част от територията на бановината паднала в ръцете на Младен Шубич. Властта на Степан Котроманич била ограничена в източните области. Поради пламналата в същото време междуособица между Драгутин и Милутин в Сърбия босненският бан не можел да разчита на помощта на своя тъст. Нещо повече. Шубичи използвали сръбската междуособица, за да установят своята власт в западната част на Захълмието (Хум). От тяхно име там за известно време управлявал представител на хърватския род Нелипчичи.

Въпреки тежката обстановка босненците постигнали частични успехи в борбата си срещу агресията на Шубичи. През 1304 г. бан Младен Шубич паднал убит на босненска територия от ръцете на босненски еретици. Титлата „бан на Босна“ преминала у сина на Павел Шубич Младен II Шубич. Той сменил тактиката на предшественика си и започнал да привлича на своя страна босненските властели, като им обещавал допълнителни привилегии и самостоятелност. Много типичен в това отношение бил примерът с властела Хърватин Степанич в областта Дони край. Той получил от бан Младен II Шубич поредица от грамоти, които го правели практически независим владетел на своята област. Привилегиите му стигали до там, че той не можел да бъде санкциониран от своя сюзерен дори в случай на неспазване на васалната вярност. В случай на предателство се предвиждало властелът да бъде уведомяван четири месеца предварително, преди срещу него да бъдат предприети някакви действия. Подобни привилегии, макар може би и не толкова фрапиращи, получили и други босненски властели, поради което тяхната съпротива срещу Шубичи загубила своя предишен заряд. Бан Младен II Шубич започнал официално да се титулува „господар на цяла Босна“. Самият бан Степан Котроманич също се признал за негов васал, но запазвал значителна автономия в преките си владения в Източна Босна. След неговата смърт към 1314 г. избухнала борба за властта в неговите земи, в резултат на която вдовицата на Степан Котроманич Елисавета и децата ѝ потърсили убежище в Дубровник. При неясни обстоятелства няколко години по-късно като васал на Младен II Шубич на власт в източните босненски земи дошъл бан Степан II Котроманич (след 1314-1353 г.).

Същинската босненска бановина останала под сюзеренитета на Шубичи за малко по-малко от двайсет години. Бан Степан Котроманич не предприел никакви действия за отхвърляне на властта на хърватската фамилия, която в първите две десетилетия на XIV в. била на върха на своята мощ. Той търпеливо изчаквал времето, когато срещу Шубичи се опълчили всички техни васали и унгарският крал Шарл Роберт. Според плановете на унгарския владетел бан Степан II Котроманич трябвало да играе ключова роля в разгрома на хърватската фамилия. През 1322 г. босненските войски и войските на бана на Славения Иван Бабонич изиграли решаваща роля за поражението на Младен II Шубич. Когато той и неговата фамилия били лишени от всички получени преди кралски милости, бан Степан II Котроманич, подобно на хърватските васали на Шубичи, отхвърлил своя васалитет спрямо тях. Във формално-юридически смисъл той не станал напълно независим, тъй като след 1322 г. босненската бановина възстановила статута си на унгарска васална територия. Бан Степан II Котроманич официално се смятал за васал на унгарския крал.

Краткото време, през което Босна официално била част от владенията на Шубичи, не донесло съществени промени в босненската обществена структура. Босненските властели засилвали своята автономия и се чувствали като самостоятелни господари в своите труднодостъпни за околния свят владения. Положителен резултат от властта на хърватската фамилия в босненските земи било намаляването на босненската изолация и установяването на по-регулярни търговски връзки с далматинските градове и с далматинското крайбрежие като цяло. По-активното включване на босненските земи в търговския оборот и в стопанския живот на тази част от Балканския полуостров щяло да дойде, когато на босненска територия започнали да се разработват сребърни, златни и оловни рудници. Началните сведения за рудници в Босна датират от първите десетилетия на XIV в., но истинската история на босненското рударство започнала към средата на века. Първите известни по име рударски населени места в Босна - Остружица и Сребреница, разположени по западните склонове на планината Капаоник - се споменават в изворите през 1349 и 1352 г. Рудните находища, както и в Сърбия, били разработвани от саксонски преселници (саси). Босненските рударски селища били всъщност първите истински босненски средновековни градове. Освен първите два споменати рударски града, през втората половина на XIV в. се споменават още Хвойница (Фойница), Дежевица и Крешево, разположени между горните течения на реките Върбас и Босна, и Олово, разположено между реките Дрина и Босна. Развитието на рударските градове предизвикало наплив на дубровнишки търговци в Босна, които основали свои колонии в тях. Някои от тях се занимавали с дейност, която може да бъде определена със съвременното понятие рударски мениджмънт, който включвал организация и надзор над производството и реализация на готовата продукция. Както винаги дубровнишките търговци усещали добре стопанската конюнктура и бързали да спечелят от засиленото търсене на ценни метали в Европа.

Краят на „хегемонията на Шубичи“ в Босна и обстановката в северните и северозападните балкански земи през втората четвърт на XIV в. отредили на босненската бановина важна роля в протичащите събития. Босненският бан действал активно на политическата сцена, но следвал стриктно политическите внушения на своя сюзерен - унгарския крал. Той оказал подкрепа на „сремския крал“ Драгутин по време на борбите с брат му крал Милутин. Босненският бан и неговата растяща мощ били важен фактор в ограничаване на сръбското териториално разширение в северозападна и западна посока. Когато Драгутин все пак бил победен, а опитите на сръбския крал Милутин да присъедини всички Драгутинови земи към Сърбия - осуетени, босненският бан успял да сложи ръка над областите Усора и Соли. С това започнало териториалното разширение на босненската бановина, което се осъществявало активно през цялата останала част на столетието.

Бан Степан II Котроманич участвал активно в продължаващите борби между хърватските властели, като неговата ориентация зависела предимно от волята на унгарския крал. Заради неговата вярност крал Шарл Роберт покровителствал неговото териториално разширение, осъществявано за сметка владенията на Шубичи и на други хърватски или босненски властели. В територията на босненската бановина били включени областите Дони край, Крайна (между реките Цетина и Неретва) и Завършие (северно от Крайна). Най-голямо значение за босненското развитие обаче имало трайното присъединяване на Захълмието. Това станало в края на 20-те години на XIV в. след продължителна борба с местния властелски род Бранивоевичи. Босна и Дубровник със съвместни усилия отстранили един по един четиримата братя Бранивоевичи и успели да предотвратят налагането на властта на сръбския крал в областта. Завладяването на Хум означавало власт върху течението на река Неретва, т. е. върху най-удобния и пряк път от Южна Далмация към вътрешността на Балканския полуостров. С това се открила възможността през босненските крайбрежни територии да минава значителна част от търговския трафик между Балканите, Далмация и Италия. Близо до устието на река Неретва възникнал най-значителният търговски център в Босна - градът Дриева. В Италия и в някои от далматинските градове го наричали Forum Narente (Неретвенско тържище). В Дриева била установена първата босненска митница, от която босненският бан печелел първоначално около 6000 перпери годишно. Сумата нараснала многократно, когато през Дриева започнал да минава „пътят на среброто“ от Босна към Далмация и Италия.

Така още през първото десетилетие и половина на своето дълго управление бан Степан II Котроманич удвоил територията на своята държава. Неговите политически успехи били осъществени под егидата на унгарския крал, чийто сюзеренитет босненският бан не оспорвал. Босна в този смисъл била рядък пример за държавна консолидация и териториално разширение, осъществени в състояние на васална зависимост. Унгарската върховна власт осигурявала пълна вътрешна автономия и предлагала политическа закрила, важна за наместването на босненската бановина в динамичното балканско политическо пространство. Босненският бан рядко бил задължаван да взема участие в унгарските военни кампании. Когато това се налагало, босненското участие ставало при съблюдаване на босненските интереси. Така например бан Степан II Котроманич участвал в унгарско-венецианската война през 40-те години на XIV в., в която се решавал въпросът за съдбата на Далмация. Налагането на унгарската власт там, което станало пет години след смъртта на бана, осигурило спокойствие за босненските владения по течението на река Неретва. Най-големия си политически успех спрямо мощната унгарска монархия бан Степан II Котроманич реализирал в годината на своята кончина (1353 г.)., когато неговата дъщеря Елисавета се омъжила за унгарския крал Лайош Велики (1342-1382 г.). За пръв път босненските Котроманичи се сродили с една от най-мощните и известни европейски династии - Анжуйската.

Разширяването на босненските територии в области, в които силно влияние имали православната и католическата църква, създало специфична религиозна обстановка в босненската бановина. Босненската еретическа църква вече не била единствената религиозна структура. Босненските земи се оказали трайно разделени на три религиозни зони: еретическа (в централната планинска част на Босна), католическа (северозападните, западните и югозападните области) и православна (на изток, югоизток и юг). Бан Степан II Котроманич, за когото се смята, че бил православен, се опитвал да балансира в тази сложна религиозна обстановка, за да може, от една страна, да осигури вътрешен мир, а от друга - да предотврати изолацията на своята страна от околния нееретически свят. Банът добре съзнавал, че дамгосването на неговата държава като „земя на еретици“ криело сериозна опасност за нейната независимост и давало козове на силите, които имали претенции към босненските земи. През 1342 г. той допуснал францисканският орден да създаде свой викариат в Босна и да започне строежа на католически църкви. Добри били неговите отношения и с православните епископии в бившите босненски владения на покойния „сремски крал“ Драгутин. Разделянето на Босна на религиозни зони щяло да играе важна роля в нейната история през следващите векове.

По време на управлението на бан Степан II Котроманич банската канцелария започнала да издава значително количество грамоти, от които за пръв път се научават повече подробности за характера на босненската държава и общество. „Босненският модел“ бил доста специфичен и някои негови черти не намират точни паралели нито на Балканите, нито извън тях. Банът разглеждал държавната територия и живеещите на нея селяни (наричали ги кристяни) като своя собственост (патримониум или бащина) и се чувствал свободен да разполага с тях по свое усмотрение. Реално обаче преките лични владения на бана били сравнително скромни и основните му приходи идвали от регалните права върху рудниците. Право върху банската титла имали представителите на рода Котроманичи, но в Босна дълго време нямало правила за наследствено предаване на банската власт. Столица нямало и банът резидирал периодично в няколко владетелски резиденции. Всеки нов бан бил избиран от властелите, което по правило предизвиквало продължителни междуособици. Към средата на XIV в. започнал да функционира свикваният по особени поводи държавен събор, който се превърнал в колективен орган на управление на босненските властели.

Най-странната особеност на босненския държавен и обществен модел била свързана със статута на властелите. В изворите те били наричани добри бошняни или племенити люди. Те не били поданици на бана, а по-скоро негови васали и дори съюзници. Всяка властелска фамилия притежавала поземлена собственост, която се предавала по наследство. Властелите били обвързани със задължения към бана, които били обозначавани със събирателните понятия верна служба или вера господска. Те били длъжни да участват в банската войска лично и със свои военни отряди. В Босна обаче не се развили никакви форми на условна собственост, нито съществувал развит чиновнически апарат, поради което банът нямал реални управленски механизми да налага своята власт над властелите. Практически държавната територия се състояла от обособени властелски бащини, в които те били пълни господари. Голямата свобода на босненските властели, която предхождала консолидирането на държавата, довела до развитие на нещо като „рицарски етос“ в средите на босненската аристокрация. Особено много се наблягало на личната вярност към бана, която идвала да компенсира липсата на установени правила на субординация. Неговата власт върху държавната територия почивала на установените лични връзки с местните властелски родове. Затова всеки нов бан посвещавал най-малко няколко начални години от управлението си на установяването на сюзеренно-васални връзки с добрите бошняни. По принцип тази държавно-обществена структура била доста примитивна, но, от друга страна, босненските властели много повече от аристокрациите в другите балкански държави и общества приличали на западноевропейските рицари. Те имали гербове, властелски инсигнии (обковани и инкрустирани със сребро колани), свои родови владения, фамилни имена, образувани от названието на родовото владение, и др. Босненската държавна и обществена структура била продукт на собственото развитие и в много малка степен била повлияна от някой друг държавен или обществен модел. Унгарското влияние било повече външно и намерило най-очевиден израз в титлата на владетеля и в официалното название на босненската бановина: Русаг босански. „Русаг“ била преиначена форма на унгарската дума orszag (държава).

 

X

Right Click

No right click