Балканите

Византия: второстепенна балканска сила

Посещения: 6886

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 

Palaiologos Dynasty emblem.svgПоследният период от историята на Византия, който започнал в 1261 г., съвпадал изцяло с управлението на последната византийска императорска династия Палеолози. Най-кратката характеристика на Палеологова Византия може да бъде дадена с формулата „политически упадък, съчетан с културен разцвет“. Кризата на византийската държавност, придружена от фрапираща военна и икономическа немощ, отворила опасен политически вакуум в района на Проливите, който щял да бъде запълнен от османската експанзия. За пръв път в своята хилядолетна история Византия не се оказала способна да играе ролята на бариера срещу прииждащи от Мала Азия нашественици. По този начин нейният колапс щял да се превърне в смъртна опасност и за останалите балкански държави и народи. Основната причина за кризата на византийския политически модел в епохата на Палеолозите била неговата неспособност да се адаптира към реалностите и да „европеизира“ социалните и държавните структури на империята. Във времето, когато най-напредналите европейски региони скъсвали с някои от ретроградните черти на феодализма и давали простор на свободния градски живот и на развитието на централизираните монархии от нов тип, във Византия се наблюдавал процес на „уродлива феодализация“. Той се изразявал в усилване на властта на поземлената аристокрация, в обедняване на селското и градското население, в появата на особен византийски сепаратизъм, който императорската власт туширала посредством създаване на разклонена система от роднински връзки. В същото време продължавала да липсва изградена и стройна феодална субординация, йерархично структурирана обществена организация, свободни градове от комунален тип. Вече не можело да се каже, както в предишните периоди, че византийското развитие страдало само от „липса на феодализъм“. То страдало в още по-голяма степен от липса на „качествен феодализъм“ от европейски тип. Развитието на феодални елементи в късновизантийското общество идвало прекалено късно, поради което те не можели да функционират нормално и да приближат Византия до общото европейско развитие. Византийското политическо мислене продължавало да робува на стари шаблони и не било в състояние да предложи нова „политическа рамка“, която да даде простор за икономическо и социално развитие. В периода на византийския политически упадък неговата задача била по-скоро да адаптира симптомите на кризата към византийските представи за държавност. С течение на времето единственият сериозен коз на византийската политика било стратегическото разположение на нейната столица, която продължавала да се радва на интерес от страна на останалия свят. Това превръщало късна Византия в средоточие на много политически интереси и увеличавало нейното политическо значение до степен, която не съответствала на нейните реални политически възможности.

Що се отнася до културния разцвет, определян често като „Палеологов Ренесанс“, то чрез него византийската цивилизация за сетен път демонстрирала своята духовна мощ. Късновизантийската култура била блестяща не само сама за себе си. Тя намирала радушна и творческа рецепция в различни културни среди. На италианското „Рисорджименто“ тя предоставила богатството на гръцката антична културна традиция, а на православния свят богатствата на своята богословска мисъл. Византийската култура и византийската църква поддържали византийския авторитет в християнския свят. Това обаче не намалявало апетитите на православните съседи, на италианските градове и на различни други европейски политически фактори към остатъците от византийското наследство.

В еуфорията, настъпила след възстановяването на Византия, никой от нейните политически мъже не си направил труда да прецени трезво плюсовете на „периода на изгнанието“. Никой не съзрял, че в новите условия господството на Константинопол над провинциите носи повече беди, отколкото успехи. Вместо това византийската политическа и военна класа под ръководството на новия император Михаил VIII Палеолог (1259-1282 г.) се втурнала да събира разпилените остатъци от някогашната империя и да ги подчини на столицата на Босфора. А това означавало перманентна война практически на всички фронтове, за каквато византийската икономическа и финансова структура нямала необходимите ресурси. При това положение успехите се дължали повече на пренапрягане на силите и на дипломатическия талант на първия Палеолог. Въпреки това изглеждало, че при управлението на Михаил VIII Палеолог Византия разбира се, за кратко - възстановила водещата си роля на регионална суперсила в Средиземноморието и на Балканите.

310px Michael VIII PalaiologosПолитическата действителност в тези ареали обаче след 1261 г. продължавала да бъде много сложна. Балканските брегове на запад и на юг, както и островите в Егея продължавали да бъдат доминирани от Венеция. В борбата за надмощие все по-активно се включвала Генуа, която разчитала на покровителство отстрана на император Михаил VIII Палеолог. В Южна Гърция и Пелопонес продължавали да съществуват франкските княжества. В Епир и Тесалия силата на местната гръцка държавност не била сломена, въпреки превратностите на историческата съдба. По северните и северозападните граници на възстановената Византия също не било спокойно. Освен с традиционните българо-византийски противоречия византийската дипломация трябвало да се занимава и с амбициите за разширение на сръбските Неманичи. Традиционен център на антивизантийска активност продължавала да бъде Сицилия, независимо дали се намирала под властта на немските Хохенщауфени или на френските Анжуйци. Колкото повече възстановена Византия активизирала своя имперски иредентизъм, толкова повече антивизантийските сили на Балканите и извън тях се показвали готови за обединение. На всичкото отгоре и прогоненият латински император Бодуен II не се отказвал от императорската корона и търсел възможности ако не да възстанови Латинската империя, то поне да пласира изгодно части от своето имперско наследство.

При тази обстановка император Михаил VIII Палеолог започнал поредната византийска реконкиста там, където му се струвало, че имал най-големи шансове: в Пелопонес, в Егейските острови и в Епир.

Непосредствено след битката при Пелагония Михаил VIII Палеолог се надявал, че ще може да си върне Пелопонес или Морея, както гърците наричали полуострова, без кръв. Негов пленник бил владетелят на Ахейското княжество Гийом дьо Вилардуен. Междувременно по време на пленничеството на ахейския княз бароните избрали за свой сюзерен атинския херцог Ги дьо ла Рош. В съвета на ахейските благородници заседавали много от съпругите на пленените при Пелагония рицари, които настоявали да се приемат византийските условия и пленниците да бъдат освободени. Поради тази причина Ги дьо ла Рош, комуто се искало да владее и Пелопонес, бил принуден да остави съдбата на Ахейското княжество в ръцете на баронския съвет и на пленения княз Гийом дьо Вилардуен.

След дълги преговори и колебания ахейският княз се съгласил на компромис. Неговият най-силен аргумент срещу максималистичните византийски искания за предаване под императорска власт на всички „франкски земи“ в Морея бил, че поради устройството на Ахейското княжество той не можел да разполага напълно с неговата съдба без съгласието на своите васали. В края на краищата Гийом дьо Вилардуен се заклел във вярност към Михаил VIII и предал във византийско владение крепостите Монемвасия, Мистра, Майна и Гераки. Те послужили за бази, от които малко по-късно ромеите започнали офанзивата си в Пелопонес. В замяна Дьо Вилардуен бил върнат като владетел на княжеството и получил византийската титла „велик доместик“. Почти веднага обаче той бил освободен от папа Урбан IV (1261 — 1264 г.) от дадената клетва и отхвърлил васалитета си спрямо византийския император. През пролетта на 1262 г. византийците започнали офанзива в Пелопонес, която продължила около две години. Първоначално те имали определен успех и сполучили да създадат обширен плацдарм в югоизточната част на полуострова. Усилията им били насочени към превземането на ахейската столица Андравита, но това се оказало невъзможно. Към 1264 г. селджукските наемници, които не получавали заплатите си редовно, дезертирали от византийската войска при франките и византийското настъпление трябвало да бъде спряно. Така полуостров Пелопонес се оказал разделен между Ахейското княжество и Византия и това разделение щяло да съществува през следващите 170 години. Като политически и културен център на византийски Пелопонес (византийска Морея) се оформил град Мистра, който се превърнал в едно от най-забележителните средища на късновизантийската култура.

Частичен успех бил постигнат и във военните действия срещу епирския деспот Михаил II Дука. Към 1264 г. той бил принуден да се признае за византийски васал. Византийската офанзива обаче не успяла да присъедини епирската и паралелно съществуващата по това време тесалийска държава към териториите на империята. Нещо повече. Византийското настъпление срещу тесалийския владетел Йоан Дука, което впрочем завършило с частичен успех, довело до укрепване на връзките между него и новия владетел на Атинското херцогство Жан дьо ла Рош, наследил баща си през 1263 г. Между двамата владетели бил сключен съюз, скрепен с брак между Жан дьо ла Рош и дъщерята на Йоан Дука Елена. Като зестра владетелят на Атинското херцогство получил редица важни крепости в Южна Тесалия. Подобен сценарий се разигравал винаги, когато император Михаил VIII Палеолог постигал частични успехи срещу своите балкански съперници. Това веднага предизвиквало сключването на вериги от антивизантийски съюзи, които укрепвали антивизантийския фронт в различни части на Балканския полуостров.

С променлив успех се развивали съвместните действия на Византия и на новия ѝ съюзник Генуа в Островна Гърция. Срещу своята помощ Лигурийската република получила квартала Галата (Пера), който скоро се превърнал в истинска генуезка колония на Босфора. Това позволило на Генуа да укрепи своите позиции в Черно море, да изгради система от колонии в Крим и на други места по северните му брегове и да поеме голяма част от търговския трафик с обширните татаро-монголски владения в Азия. Към оформящата се Генуезка Романия се присъединили и областите около Нова Фокея в Мала Азия и островите Хиос и Лесбос. В Нова Фокея генуезците експлоатирали богатите залежи от стипца, която се търсела на средиземноморските и европейските пазари като суровина за оцветяването на тъкани. През 60-те години на XIII в. обаче Генуа не можела все още да съперничи на морската мощ на своя основен конкурент Венеция и нейният флот претърпял две големи поражения през 1263 и през 1265 г. от корабите на Републиката на Св. Марко. Това накарало император Михаил VIII Палеолог да се впусне в сложни лавирания между двете италиански морски сили, които имали успех, но окончателно пренесли съперничеството им на византийска територия.

Основната опасност за Византия обаче щяла да дойде от Сицилия и от Южна Италия. По традиция антивизантийските действия на сицилианските крале били опасни за империята, когато срещали подкрепа от страна на Папството. В този смисъл през първите години от управлението си император Михаил VIII Палеолог можел да бъде спокоен, тъй като отношенията между крал Манфред Хохенщауфен и папската курия били обтегнати. Обстановката бързо се променила, когато през 1266 г. папа Климент IV „поканил“ графа на Прованс Шарл, брат на френския крал Луи IX, да дойде на Апенинския полуостров и да „замени“ неугодното за Апостолическия престол господство на Хохенщауфените в Сицилия. На 26 февруари 1266 г. Шарл д’Анжу разгромил крал Манфред и установил своята власт в Палермо и в Неапол. За около петнайсет години анжуйското кралство в Сицилия станало основен стожер за антивизантийските планове и сили на Балканите и в Европа.

На 27 май 1267 г. в папския дворец във Витербо в присъствието на папата Шарл д’Анжу сключил договор с бившия латински император Бодуен II, който предвиждал повторно разделение на Византия. По силата на договора Шарл д’Анжу получил владетелски права върху Гърция и гръцките острови. Това му дало формално основание веднага да предприеме мерки за тяхното завладяване. Към договора веднага се присъединил владетелят на Ахейското княжество Гийом дьо Вилардуен, който при това се признал за васал на новия сицилиански владетел. В началото на 70-те години на XIII в. в Пелопонес се появили военни отряди на Шарл д’Анжу, които укрепили Ахейското княжество и направили византийската реконкиста там невъзможна. И двата съюза били скрепени с брачни договори, които обвързвали с женитбени планове латинския престолонаследник Филип с дъщерята на Шарл Беатрис и наследника на сицилианското кралство Филип с дъщерята и наследничката на Ахейското княжество Изабела. За няколко години дори след смъртта на Гийом дьо Вилардуен през 1278 г. Ахейското княжество преминало под непосредствената власт на Шарл д’Анжу.

След сключването на договора от Витербо Шарл д’Анжу предприел активни действия на Балканите. Между 1266 и 1271 г. той успял да затвърди своята власт на остров Корфу и в бившите албански владения на крал Манфред, които се състояли от важните пристанищни градове Балона (Вльора) и Канина, както и от крепостта Берат, разположена по течението на река Осуми. Остров Корфу бил предаден доброволно на Шарл от неговия управител Гарние Алеман, който за тази си заслуга бил назначен за „генерал-капитан“ на анжуйските владения в Италия. Тъй като познавал добре обстановката в албанското крайбрежие, на него била възложена задачата да продължи със завладяването на крайбрежните крепости в Епир и по албанския бряг. Успехите в това отношение били толкова значителни, че на 21 февруари 1272 г. Шарл д’Анжу се обявил за крал освен на Неапол и на Сицилия, още и на „кралство Албания“ (Regnum Albaniae). Територията на това създадено от неаполитано-сицилианския владетел „кралство“ се намирала в триъгълника Драч-Берат Балона. То се управлявало от „генерал-капитан“, който резидирал в Драч. Първият такъв „генерал-капитан“ бил италианецът Газоне Кинардо, чието семейство традиционно било свързано с управлението на балканските владения на сицилианските Хохенщауфени. Войските на кралството, които се състояли предимно от арабски наемници, били командвани също от италианец Джилелмо Бернарди, който носел титлата „маршал на Албания“. Местните албански велможи, които признали анжуйската власт, получили потвърждение на поземлените си владения и били удостоени с познатата им византийска титла „севаст“. В издадените по този повод анжуйски грамоти и в други анжуйски документи, засягащи албанските земи, за пръв път се споменават имената на няколко албански фамилии, които и в следващите десетилетия и векове щели да играят важна роля в историята на Албания. Това били фамилиите Гропа, чийто пръв представител Павел Тропа бил споменат за пръв път в 1273 г., Музаки, Йонима и Арианити. Малцина от тези представители на албанската аристокрация останали докрай верни на Шарл д’Анжу. Повечето се чувствали потиснати от френско-италианските управители на „кралство Албания“ и тяхната вярност можела да бъде осигурена само чрез вземането на заложници. Очевидно анжуйците разчитали в такива случаи повече на родовата солидарност, отколкото на васално-сюзеренните отношения. Във всеки случай първите исторически засвидетелствани представители на албанската аристокрация най-често случаи били склонни да се присъединяват към печелившата страна. Появили се и първите наченки на религиозни предпочитания, при които северните албански родове, изповядващи католицизма, предпочитали византийските противници в Италия, докато южните, намиращи се в православната сфера на влияние, били склонни по-лесно да се подчинят на византийския император.

Антивизантийската активност на Шарл д’Анжу срещнала подкрепа и сред славянските съседи на Византия. Между България и империята съществувал остър спор за пристанищата по Южното Българско Черноморие (Созопол, Девелт, Анхиало и Месемврия), завладени от император Михаил VIII Палеолог още през 1263 г. Тъй като империята отказвала да ги върне, българският цар Константин Асен с готовност откликнал на антивизантийските призиви на Шарл д’Анжу и през 1272-1273 г. се включил в неговата антивизантийска коалиция. Изострили се и сръбско-византийските отношения, особено след неуспешните преговори за брак между сина на крал Урош - Милутин, и племенница на император Михаил VIII Палеолог. Впоследствие сърбите се сближили с тесалийския владетел Йоан Дука, който бил яростен противник на Византия и ревностен участник в анжуйската система от антивизантийски съюзи. Сръбският принц Милутин бил оженен за дъщеря на Йоан Дука. В 1272-1273 г. сръбският крал Урош официално станал съюзник на Шарл д’Анжу. Такъв бил и наследникът на престола на деспот Михаил II Дука в Епир - Никифор. Той не само се обявил за васал на владетеля на Палермо и Неапол, но признал неговата власт над редица пристанища по епирското крайбрежие. Така анжуйската власт в Сицилия и Южна Италия завладяла обширна балканска брегова ивица, която се простирала от Драч на север до епирското пристанище Бутринти на юг. В резултат на всичко това в началото на 70-те години на XIII в. анжуйската мрежа от антивизантийски съюзи обхванала България, Сърбия, албанското крайбрежие, Епир, Тесалия и латинските владения в Атика и в Пелопонес. Всеки един от участниците в нея бил силно мотивиран в антивизантийските си настроения от агресивността на византийската реконкиста. В същото време нишките на тази антивизантийска мрежа се събирали в Палермо и били подчинени на плановете за повторно унищожаване на Византия и разпределяне на нейната наскоро отвоювана от латинците територия.

Още преди събитията от 1266 г. император Михаил VIII Палеолог имал намерение да неутрализира антивизантийската активност на сицилианските крале чрез преговори за църковна уния с Папството. Той съзнавал, че за наместниците на св. Петър подчиняването на източната църква било много по-важно от съюза им с който и да било светски владетел. Към 1268 г. обаче настъпил близо тригодишен период, през който папският престол останал вакантен. Тогава византийският император твърде изкусно убедил френския крал Луи IX да привлече своя брат за участие в кръстоносен поход в Северна Африка. Това отвлякло неговото внимание от Балканите за около две години. Когато тази дипломатическа карта била изиграна, а на Балканите вече се бил формирал мощен антивизантийски съюз под анжуйска егида, император Михаил VIII нямал друг избор, освен да пристъпи реално към сключване на църковна уния. На 6 юли неговият представител Георги Акрополит подписал в южнофренския град Лион акта на унията. За новия папа Григорий X (1271-1276 г.) това било голям успех, достатъчен за да го накара да заложи целия си авторитет за спиране на завоевателните планове на Шарл д’Анжу спрямо призналия папската власт византийски владетел. Венеция също подновила договора си с Византия, което означавало, че в действие влизала старата схема, при която венецианският флот можел да патрулира в пролива Отранто и да не позволява прехвърляне на войски от Сицилия на Балканите. Така унията изиграла своята роля в сложната за Византия политическа конюнктура от 70-те години на XIII в. и неутрализирала мощния антивизантийски съюз на Шарл д’Анжу. Тя обаче предизвикала ожесточени борби вътре във Византия, където голяма част от висшето духовенство не приемало папското върховенство. Срещу унията се обявили и авторитетните светогорски манастири, някои от които, като например манастирът „Зограф“, пострадали заради тази си позиция. Така, спечелвайки голяма дипломатическа победа навън, император Михаил VIII Палеолог отворил срещу себе си втори „вътрешен фронт“, борбата на който била много сложна. Пропапската му политика засягала много чувствителни струни в самосъзнанието на гърците, за които придържането към православната традиция станало елемент от народностното самосъзнание. При това България не пропуснала да се възползва от унията, за да утвърди ролята на своята столица Търново като истински център на славянския православен свят на мястото на „предалия“ православието Константинопол.

Тесалийският владетел Йоан Дука също представял себе си за защитник на православието. На организирания от него през 1277 г. православен събор император Михаил VIII Палеолог бил обявен за еретик.

Успоредно с преговорите за уния император Михаил VIII Палеолог успял да блокира чрез система от двустранни съюзи действията на потенциалните си противници на Балканите и в Мала Азия. На участието на България в Анжуйската антивизантийска коалиция бил противопоставен съюзът между император Михаил VIII и владетеля на татарската Златна орда хан Ногай. Татарските нападения срещу българските земи станали така чести и опустошителни, че българската държава се оказала в невъзможност да изпълнява съюзните си задължения. Нещата се усложнили още повече, когато в страната избухнала селската война, начело с Ивайло (1276-1280 г.).

На сръбско-анжуйския съюз бил противопоставен византийско-унгарски съюз, скрепен с брак на престолонаследника Андроник II Палеолог с унгарска принцеса (1273 г.). Евентуални действия на селджукския султанат в Мала Азия срещу Константинопол били неутрализирани чрез укрепване на връзките на Византийската империя с хана на монголите Хулагу, владеещ обширни земи в Близкия изток. Така ловката дипломация на император Михаил VIII Палеолог успяла да създаде достатъчно разклонена система от регионални антианжуйски съюзи, която за известно време обезсмислила антивизантийските действията на Шарл д’Анжу.

Francesco Hayez 023Нещата се променили драстично след февруари 1281 г., когато за папа под името Мартин IV (1281-1285 г.).бил избран един послушен на Шарл д’Анжу френски кардинал. Той изоставил политиката на арбитриране, водена от неговите предшественици, и застанал твърдо зад претенциите на краля на Сицилия и Неапол по отношение на Византия. През юли 1281 г. Шарл д’Анжу постигнал съглашение с титулярния наследник на латинската корона Филип и с Венеция за съвместни действия за унищожаването на империята. Републиката на лагуните се съгласила да предостави своя флот за участие в подготвяното дебаркиране на Балканския полуостров. Папа Мартин IV от своя страна провъзгласил император Михаил VIII за детрониран и призовал всички християнски владетели да преустановят отношенията си с него. Активизирането на антивизантийските действия на Шарл д’Анжу веднага намерило отклик на Балканите и съживило блокираната от Лионската уния и от византийската дипломация система от проанжуйски съюзи. Новият български цар Георги I Тертер подновил връзките си с анжуйския двор и потърсил контакти с другите анжуйски съюзници и по-специално с Тесалия. Между новия сръбски крал Милутин и тесалийския владетел Йоан Дука се установило взаимодействие, резултат от което било съгласуваното сръбско-тесалийско нахлуване във византийските владения в Македония през 1282 г. В тази крайно неблагоприятна за император Михаил VIII Палеолог обстановка той отново демонстрирал завидни качества на дипломат. Основен негов съюзник станал кралят на Арагон Педро, роднина на бившия сицилиански владетел Манфред Хохенщауфен. Той трябвало да атакува анжуйските владения, към които имал владетелски претенции, с флот, чието построяване било финансирано от Константинопол. В същото време византийски агенти подготвяли голямо антианжуйско въстание в Палермо, използвайки недоволството на местното население от жестокото данъчно облагане от страна на френската администрация там. Въстанието, известно в историческата наука с названието Сицилианска вечерня1, избухнало на 31 март 1281 г. и постигнало зашеметяващ успех. Анжуйската власт в Сицилия се сринала за броени дни. Арагонският крал Педро пристигнал с флотата си в Палермо и бил коронясан за крал на Сицилия. Ударът върху държавата на Шарл д’Анжу отстранил смъртната заплаха за византийското съществуване, идваща откъм бреговете на Апенинския полуостров. Династията, която управлявала чрез свои различни клонове във Франция и в Англия, разбира се, запазила известна част от владенията си в Южна Италия дори и след смъртта на Шарл д’Анжу през 1285 г. Неговите наследници управлявали т. нар. Неаполитанско кралство и малки части от Сицилия.2 Те задържали и част от анжуйските владения на Балканите, от които по-важни били тези в албанското крайбрежие. Продължавал да съществува и дори укрепнал анжуйският сюзеренитет над Ахейското княжество в Пелопонес. В началото на XIV в. италианският клон на династията постигнал голям успех, като успял да наложи свой представител на унгарския кралски трон. Нямало я обаче мощната анжуйска държава, която да обединява около себе си антивизантийските сили. Балканските анжуйски владения се превърнали в маргинални щрихи от балканския политически пейзаж, които съществували само благодарение на общата тенденция към децентрализация в Южните Балкани и на разклонените роднински връзки на своите владетели в Европа.

Рухването на анжуйската държава в Сицилия и в Южна Италия не погребало идеята за възстановяване на Латинската империя. Все по-малко политически фактори в Европа обаче заставали зад нея. През 1306-1308 г. Шарл дьо Валоа, брат на френския крал Филип IV Хубави, предявил претенции за короната на Латинската империя поради това, че бил женен за представителка на фамилията Куртене. Той се опитал да възстанови системата от антивизантийски съюзи с основна цел възобновяване на латинската власт в Константинопол. Шарл дьо Валоа дори успял да дебаркира в Северна Гърция, но след като не срещнал достатъчно подкрепа, бил принуден да изостави антивизантийските си планове.

Година и половина след „Сицилианската вечерня“ в Палермо император Михаил VIII Палеолог склопил очи с усещането, че е успял да преведе невредим имперския кораб през най-опасните за него подводни рифове. Неговият наследник трябвало с много малко усилия да възстанови византийската власт в анжуйското Regnum Albaniae. За повече от това империята вече нямала сили. Въпреки несъмнените си заслуги към византийската кауза, Михаил VIII Палеолог не се радвал на особени симпатии във византийската историческа и църковно-манастирска традиция поради провежданата от него проуниатска политика. Дълги години след неговата смърт в Света гора се разказвало за издевателствата на неговите западни наемници над монасите (особено над тези в „Зограф“) заради отказа им да приемат унията с Рим. За всички антиунионистки сили до края на византийското съществуване политиката на Михаил VIII Палеолог спрямо Рим се използвала като доказателство, че унията носи не спасение, а нещастие за православната империя.

По време на дългото управление на наследника на Михаил VIII - император Андроник II Палеолог - цикълът на византийското развитие навлязъл в кризисния си период. И преди това историята на империята се състояла от редуващи се периоди на упадък и възход, възход и упадък. В началото на управлението на династията Палеолози възходът бил кратък, неговите постижения - илюзорни, а последвалата криза — перманентна и без перспективи за преодоляване. Император Андроник II Палеолог трябвало да плати тежка цена за разточителната политика на баща си, която била провеждана с имперски замах, но не държала сметка за възможностите на византийската държавна структура.

Византийският упадък в края на XIII и началото на XIV в. бил бърз и стремителен. Паричната единица се обезценила драстично. С цената на големи усилия император Андроник II Палеолог успявал да изсипе в хазната 1 млн. обезценени перпери годишно, но това ставало за сметка на непосилна данъчна преса върху населението. От създадения при император Михаил VIII флот били оставени на вода само двайсетина кораба, тъй като се разчитало предимно на генуезка подкрепа. Генуезците укрепвали своите позиции на Босфора и тяхната колония Галата (Пера) се превърнала в мощна крепост на брега на Златния рог. Византийските военни сили се минимализирали дотолкова, че към края на XIII в. достигали смешно малката цифра от 3000 души. С тях можели да се водят малки регионални или вътрешни граждански войни, но не и да се продължи политиката на отвоюване на загубеното наследство. Трябвало да се разчита предимно на византийската дипломатическа школа, но в този период повечето от балканските управляващи кръгове вече били усвоили основните ѝ похвати. И в това отношение Византия загубила предишното си преимущество и император Андроник II Палеолог трябвало да прилага традиционните византийски дипломатически похвати предимно в отношенията с двете гръцки държави в Тесалия и Епир. Единствено владеенето на района на Проливите и наличието на мощно укрепена столица вдъхвали респект и поддържали известен баланс на силите между изнемощялата империя и околните държави.

Поради липса на средства укрепената гранична линия срещу малоазийския мюсюлмански свят, изградена през никейския период, била изоставена, а граничното население - лишено от необходимите средства за съществуване. Това съвпаднало по време с нахлуването на нова вълна мюсюлмански преселници в Мала Азия, които бързо заели цялата територия на полуострова. Към края на ХIII и началото на XIV в. Византия вече нямала значителни малоазийски владения и се превърнала в балканска гръцка държава. Като такава тя окончателно загубила предишното си преимущество на двуконтинентална империя, която - за разлика от другите балкански държави - можела да прехвърля ресурси от Азия в Европа и обратно, когато обстановката го налагала. Византия вече била една от няколкото балкански държави - предимно гръцка по своя етнически състав - и само отблясъците на миналото ѝ величие и силното влияние на нейната култура в целия християнски свят я отличавали от нейните регионални посестрими. При това балканските ѝ владения били конфигурирани така, че лесно можели да станат плячка на южнославянските ѝ съседи. Особено лабилна била връзката между Константинопол, Солун и византийска Морея. В перспектива тя щяла да бъде прекъсната и държавата Византия, наричаща себе си по традиция империя, щяла да се превърне в политически съюз между три отделни византийски островчета без сухопътна връзка помежду си.

Единствената византийска институция, която просперирала в условията на разразилата се криза, била византийската църква. Едно от първите действия на император Андроник II Палеолог било да денонсира унията с Рим. Това премахнало причините за борбите между униати и антиуниати. Въпреки това във византийското общество продължавало да съществува едно църковно течение, чиито привърженици се наричали зилоти3, което било не само против заиграване с Папството, но и оспорвало основните положения на византийския цезаропапизъм. Някои църковни дейци усещали, че в условията на криза в държавността църквата все повече ще усилва своята роля на пазител на ромейско-християнските ценности, поради което не искали да се примирят с подчиненото ѝ положение спрямо светската власт. Църквата и нейните институции засилвали своята роля в обществения живот и в държавната политика. С особен престиж се ползвали манастирите в Света гора, които си спечелили слава на безкомпромисни борци срещу унията и срещу латинското влияние. Въпреки общата бедност манастирите продължавали да получават щедри дарения от държавата и от частни лица и много от тях изградили огромни поземлени комплекси със значителни имунитетни права. И в тази тенденция водещо място заемали светогорските манастири. Под тяхна власт се намирали огромни поземлени владения в Халкидическия полуостров, по долните течения на реките Струма, Места и Вардар. Българският манастир „Зограф“ и сръбският „Хилендар“ разширили владенията си съответно в българските и в сръбските земи. Светогорската манастирска общност се превърнала в общоправославен център на византийско-славянска културна симбиоза и творец на общоправославни културни и религиозни модели.

Онова, с което император Андроник II Палеолог можел да се похвали в последното десетилетие на своето дълго управление, било обстоятелството, че двете гръцки държави в Епир и Тесалия загубили предишната си роля в живота на гръко-византийския свят. През 1318 г. умрели последните представители на управляващата в Тесалия и в Епир династия Ангели. На власт в Епир дошли потомците на известната италианска фамилия Орсини, традиционни господари на остров Кефалония. Византийският император успял да си върне Янина и няколко други епирски крепости, но не смогнал да унищожи епирската държава. Малко по-успешна била византийската намеса в Тесалия, но и в този случай победата на Андроник II Палеолог не била пълна. Императорската власт била възстановена в богатите равнини на Северна Тесалия. Това създало усещането, че е възможно при настъпване на благоприятна обстановка византийските владения в Солун и в Северна Гърция да се свържат сухопътно с византийските владения в Пелопонес. В южните части на Тесалия обаче като практически независими владетели се установили представители на гръцката фамилия Мелисени. Каталаните в Атика завзели важната крепост Неопатра, някогашна столица на тесалийската държава, а венецианците се настанили в крепостта Птелеум, разположена по северния бряг на Волоския залив. Така очакванията за създаване на непрекъснат византийски сухопътен коридор от Солун до Мистра се оказали илюзорни.

Последните осем години от управлението на император Андроник II Палеолог преминали под знака на първата от серията граждански войни, които разтърсили Византия през XIV в. Тя се водела между титулярния император и неговия внук Андроник III и привидно била поредната борба за власт. Зад двамата противници обаче бързо се подредили представителите на двете основни крила във византийската аристокрация. Зад стария император стояли онези столични аристократи, с чиито имена хората свързвали увеличените данъци, корупцията на държавната администрация и политическите неблагополучия за империята. Зад Андроник III стояли няколко млади поземлени магнати (Йоан Кантакузин, Сиргиан, Теодор Синадин, Алекси Апокавк), които не били свързани с централното управление и можели да си позволят доста смела социална демагогия. Гражданската война продължила седем години (1321-1328 г.). Още в началото ѝ се стигнало до разделянето на имперската територия между враждуващите страни. След това сблъсъците между тях довели до пълна анархия в онова, което било останало от Византия. Съседите на империята се възползвали от междуособиците и успели да отнемат по-малки или по-големи частици ромейска територия. Тези събития се разигравали на фона на засилването на малоазийските мюсюлмански бейлици, между които особено опасен започнал да става разположеният във Витиния османски бейлик. При това положение отношението към изнемощялата Византия за балканските и особено за българските и за сръбските владетели щяло да стане мерило за тяхната политическа и държавническа зрелост. Защото нейното съществуване и стабилизиране било все пак някаква гаранция, че през Босфора и Дарданелите на балканска земя нямало да проникнат азиатско-мюсюлмански завоеватели. За съжаление никой от балканските политически мъже не се извисил над възможността да отнеме парчета византийска земя: въпрос на възможности и на конюнктура било кой ще успее да отнеме повече и кой - по-малко. От своя страна и византийските управляващи поставяли личните си интереси над държавните, а и продължавали да се държат високомерно спрямо своите съседи. Така с общи усилия кризата във Византия станала необратима и стъпването на мюсюлманските завоеватели на балканска земя било само въпрос на време.

 

1То било наречено така, защото знак за неговото избухване трябвало да бъде даден с камбанен звън, който уж призовавал богомолците на вечерна служба (вечерня).
2Анжуйската власт в части от Сицилия продължила до 1302 г., а тази в Южна Италия - до 1442 г.
3От гръцкия глагол ζηλόω, който означава усърден съм, ревнител съм, ревностен привърженик съм, занимавам се страстно с нещо.

 

X

Right Click

No right click