Балканите

Новите балкански държави

Посещения: 332

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 


Сърбия: от автономия към самостоятелност

 

705px През втората половина на XI в. сръбските земи в Рашка отново се появили на историческата сцена, този път под егидата на владетелите на Зета. Поставеният от тях за жупан на областта Вукан положил началото на династия от велики жупани, които с променлив успех се опитвали да извоюват своята независимост от Византия. Тяхната голяма заслуга била, че дори в условията на очевидно византийско превъзходство успели да запазят автономията на своята област и да очертаят насоките на бъдещата териториална експанзия на възникващата сръбска средновековна държава: към Косово, Липлян и долината на р. Морава.

Още към края на XI в. Рашка се откъснала от орбитата на Зетското кралство. Великият жупан Вукан не успял да отхвърли напълно византийската власт и трябвало да се признае за васал на император Алексий I Комнин. В епохата на Комнини византийската държава тихомълком признавала автономията на подобни периферни области и се отказала от предишните опити да налага в тях своя администрация. Това обстоятелство, съчетано с укрепването на властта на великите жупани на Рашка, осигурило относително свободното развитие на тези сръбски земи през първите три четвърти на XII в.

След смъртта на Вукан велик жупан на Рашка станал неговият племенник Урош I (ок. 111З - ок. 1131 г.). Неговото управление съвпаднало с унгарската анексия на Хърватия и с увеличаване на ролята на унгарската държава на Балканския полуостров. При това положение сръбските земи в Рашка придобили важна роля като буферна зона между Византия и Унгария. За сръбските велики жупани се открила възможността, осланяйки се на унгарската монархия, да продължат борбата за независимост срещу Византийската империя. Тази политическа линия била следвана упорито от Урош I и от цялата поредица велики жупани, които държали властта в Рашка до 60-те години на XII в.: Урош II (ок. 1131 - преди 1155 г.), Деса (50-те г. на XII в.). Вклиняването на сръбските велики жупани в двубоя срещу двете „велики сили“ ги превърнало в част от голямата политическа игра в Европа, чиито действащи лица освен Унгария и Византия били още норманите в Южна Италия, Немската империя и др. От времето на великия жупан Урош I се поставило началото и на роднинските връзки между рода на великите жупани и унгарските Арпади, което сериозно издигнало международния престиж на Рашка.

Въпреки постигнатите успехи великите жупани нямали особени шансове да извоюват пълната си независимост в условията на реална византийска супремация на Балканите. По времето, когато император Мануил I Комнин воювал успешно с унгарското кралство и разширил границите на империята на северозапад, сръбските земи в Рашка за кратко време престанали да бъдат гранична територия между Византия и Унгария. Между тях и владенията на унгарската корона се простирал пояс от византийски владения в Босна и в Хърватия. При тези условия император Мануил I Комнин предприел мерки за засилване на своята реална власт в областта. Поради вече наложилите се традиции на автономно управление това можело да стане чрез поверяването на властта в Рашка на авторитетна местна фамилия, която била готова да провежда византийската политика. В края на 60-те години на XII в. такава била фамилията Неманичи. След големите си победи над унгарците през 1165 - 1167 г. император Мануил I Комнин се намесил в избухналата борба за власт в Рашка и с негово съдействие властта в областта била заета от четиримата синове на Завида, които носели общото фамилно име Неманичи. Системата на съвместно роднинско управление в Рашка имала стари традиции, добре известни във Византия още от времето на Константин Багрянородни. Вероятно на нея се позовал византийският император при решението си да помогне за установяване на „семейна тетрархия“ в тази област.

Най-младият от братята Неманичи се казвал Стефан Неманя. При подялбата на властта в Рашка той получил за управление източните ѝ дялове около течението на реките Топлица и Ибър. За тези важни от гледна точка на историческата перспектива промени в Рашка изворите споменават в 1166 г. Поради тази причина се приема, че тъкмо тогава на власт в сръбските земи в Рашка дошла династията Неманичи, с чието управление е свързан най-бляскавият период в сръбското Средновековие.

Loza nemanjicaПоради обстоятелството, че Неманичи били „династия от светци“ (т. е. всички нейни управляващи членове с много малки изключения били канонизирани от сръбската църква), произходът на първите ѝ представители е забулен в догадки. По-късната сръбска житийна и живописна традиция създала разклонена „династическа митология“. Чрез нея се правил опит (впрочем нормален за средновековната епоха) да се докаже древният и неслучаен произход на династията. В някои случаи дори Неманичи били свързвани чрез фиктивна генеалогия дори с император Константин Велики или поне с византийските Комнини. Действителността, разбира се, била далеч по-прозаична. Семейството на властела Завида през втората четвърт на ХII в. се установило в Зета и там именно се родил станалият известен по-късно негов син Стефан Неманя. През 60-те години на века Завида и неговите синове се връщат в Рашка, където кипяла борба за власт. За византийския император синовете на Завида представлявали интерес поради това, че били едновременно роднини на рода на великите жупани на Рашка и на кралската династия в Зета. Тези роднински връзки намерили своеобразно отражение в Неманичката житийна традиция. Според нея Стефан Неманя бил кръстен първо от латински свещеници, а по-късно в Рашка получил второ, вече православно свето кръщение.

Стефан Неманя управлявал област, която единствена имала обща граница с реалните византийски владения около течението на р. Южна Морава. Дали поради тази причини, или за да предизвика „братска свада“ в Сърбия, император Мануил I Комнин спомогнал за издигането и утвърждаването на Стефан Неманя като самостоятелен владетел. Към 1166 г. между византийския император, който пребивавал в Ниш, и Стефан Неманя се състояла среща, на която последният получил някаква дворцова титла (житиеписецът твърди, че му бил даден „царски сан“) и властта на областта Дубочица, северозападно от Враня. С тези си действия Мануил I Комнин показал явно предпочитание към най-младия от Неманичи и с това хвърлил семето на последвалата в Рашка борба за власт. Тя била сравнително кратка и ожесточена и в нея най-младият брат се изправил срещу обединените сили на тримата си по-възрастни братя. Според сръбската житийна традиция причината за междуособицата била, че Стефан Неманя построил на своя територия две църкви, без да иска разрешението на своя най-възрастен брат и сюзерен Тихомир. Този факт - мним или реален - пасвал идеално на образа на основателя на светородната династия. Той бил представен като жертва на желанието си да строи църкви и това обстоятелство оправдавало борбата му за престола на великите жупани. Още от началото Стефан Неманя според неговите жития се радвал на закрила свише. Когато бил пленен от брат си Тихомир и хвърлен в тъмница, той се освободил от нея чрез застъпничеството на св. Георги, покровителя на затворниците. Така или иначе Стефан Неманя излязъл победител в борбата за власт и към 1167-1168 г. се окичил с титлата „велик жупан“. По това време византийският император сменил предпочитанията си и по стара византийска традиция започнал да подкрепя отстранените от власт братя на новия велик жупан. Между 1168 и 1171 г. той обаче постигнал още една победа над тях, като разгромил войските им в Северно Косово поле. В това сражение намерил смъртта си най-възрастният брат на Стефан Неманя - Тихомир. С тази битка като че ли се поставило началото на още една традиция, според която сцена за всички важни за сръбското средновековно развитие събития била тъкмо тази област.

Великият жупан Стефан Неманя, въпреки че дошъл на власт с византийска помощ, продължил политиката на своите предшественици за утвърждаване на независимостта на Рашка чрез присъединяване към системите от антивизантийски съюзи. През 1171-1172 г. сърбите се съюзили с унгарци и венецианци срещу Византия. Войските им нападали византийските владения по протежението на Диагоналния път между Белград и Ниш, а едновременно с това се появили и в околностите на Котор и в Южна Далмация. През 1172 г. обаче император Мануил I Комнин постигнал значителни военни и дипломатически победи над Унгария и Венеция и сърбите се изправили сами срещу византийската мощ. Императорът потеглил с войските си от София към Рашка. Стефан Неманя се опитал да използва вече изпитаната тактика: неговите войски се криели в планините и избягвали решителното сражение. Едновременно с това той предлагал мир и желание да потвърди васалните си отношения спрямо Византия. Император Мануил I Комнин се съгласил, но поставените от него условия били много тежки. Великият жупан трябвало да се предаде в плен и да бъде отведен във византийската столица. По-късно той бил освободен и до края на Мануиловото управление в 1180 г. се държал като верен византийски васал. Дял в управлението на сръбската държава имали останалите двама живи братя на великия жупан Мирослав и Страцимир, които управлявали области в западните части на държавата. Сръбски отряди били в състава на византийската войска през 1176 г. по време на злополучния византийски поход срещу селджукските турци.

След смъртта на император Мануил I Комнин за сръбския владетел се открили добри възможности за утвърждаване на независимостта и за разширяване на територията. Това отново ставало синхронно с подновените враждебни действия между Унгария и Византия. Унгарците постигнали значителни успехи около Белград и в Браничево и нахлули във византийска територия по Диагоналния път. Византийската власт и отбранителна система в северозападните балкански земи рухнала и открила простор за сръбско-унгарско разширение и за утвърждаване на независимостта на Босна. Войските на Стефан Неманя се съединили с унгарците и заедно с тях завзели и опустошили Ниш и София. След оттеглянето на унгарците сърбите задържали Ниш и областта около града, като по този начин за пръв път завладели важно пространство по трасето на Диагоналния път.

Едновременно с това великият жупан Стефан Неманя предприел настъпление в Зета и в Южна Далмация. Завземането на зетските територии било представено от сръбската житийна традиция като повторно овладяване на наследствените земи на Неманичи. Авторите на житията се позовавали на обстоятелството, че новата сръбска династия произхождала частично от Зета и имала роднински връзки със зетската кралска династия. Нейните представители все още управлявали части от Зета, но не играели никаква роля в международните отношения. Те не оказали сериозна съпротива на великия жупан и след прогонването им от престола намерили убежище в Дубровник. По-сериозно срещу настъплението на сръбските войски се съпротивлявали приморските градове, ръководени от Барския архиепископ Григорий. Въпреки това великият жупан Стефан Неманя успял да завземе по-важните от тях: Дриваст, Скадар, Улцин, Бар, Котор и др. От всички тези градове най-големи привилегии получил Котор, който се превърнал в една от „морските резиденции“ на Неманичи. Стефан Неманя спазил вече установената традиция на самостоятелен политически живот на областта и малко преди да се оттегли от престола, поставил за техен управител своя най-възрастен син Вукан. Той разполагал със значителни права на управленска автономия. В края на XII в. и през следващите десетилетия зетските земи щели да имат статут, сходен с този на апанажите.

Сръбското настъпление се развило и в Южна Далмация и засегнало основно Дубровник и неговата околност. Главни действащи лица в офанзивата срещу далматинския град били двамата братя на Стефан Неманя Мирослав и Страцимир. В периода 1184-1186 г. сърбите се опитали на няколко пъти да превземат Дубровник, като действали по море и по суша. И в двата случая отбраната на града се оказала на висота. Дубровнишкия флот разпръснал сръбските кораби, рекрутирани от крайбрежието на Требине и Захълмие, а сухопътните му укрепления издържали на обсадата по суша. По време на сръбско-дубровнишкия конфликт градът не можел да разчита на византийска помощ поради острата криза във Византия и потърсил покровителство и защита от норманския крал на Южна Италия и Сицилия Вилхелм. На 27 септември 1186 г. между Дубровник и великия жупан Стефан I Неманя бил подписан мирен договор, който за дълго време уредил сръбско-дубровнишките отношения. Дубровчани получили право да търгуват в сръбските земи по „стария обичай“, да пасат добитък в тях и да добиват дървен материал. Особено внимание било обърнато на правата на дубровнишките търговци в областта около устието на р. Неретва, което се оформяло като важно дебуше за търговията със стоки от и за вътрешността на Балканския полуостров. Дубровник получил уверения от сръбска страна, че спокойно и без притеснения може да владее земите около градските стени. Това било територия, която според дубровнишката традиция се наричала Астарея.

Междувременно Византия продължавала да губи позиции на Балканския полуостров. Освен норманските нападения и завземането на Солун от норманите империята се сблъскала с още един много сериозен и упорит противник. Въстанали българските земи в Подунавието и под ръководството на братята Петър и Асен българската държава била възстановена. За изнемощялата Византийска империя това бил истински кошмар, защото по традиция българските владетели не само воювали за територии, но и поставяли под съмнение основни постулати на византийската имперска доктрина. В този период сърби и българи имали общи интереси и общ противник, поради което по принцип действали съгласувано. Това станало ясно при преминаването на немските кръстоносни войски на император Фридрих I Барбароса през Балканите, когато и сърби, и българи му предлагали съюз и помощ срещу Византия. По време на конфликта между немския император и Византия сърбите затвърдили властта си в Косово, Метохия, Зета, в Ниш и в областта на града. Те за пръв път проникнали и в Северна Македония. Сръбските войски нападали и разорявали намиращите се все още под византийска власт градове по поречието на р. Тимок и по Горна Струма. Общата борба за утвърждаване на независимостта на този етап била по-важна от всичко, поради което българските владетели на първо време се примирявали с обстоятелството, че сърбите разорявали или завладявали земи, населени с българско население.

В периода между 1180 и 1190 г. великият жупан Стефан Неманя не само укрепил независимостта на своята държава, но осъществил и мащабна териториална експанзия. Към първоначалното държавно ядро в Рашка били прибавени областите Травуния, Захълмие, Метохия и Косово, както и земите до Ниш и части от Северна Македония. За да укрепи своята власт в новите земи, които никога преди не са били част от сръбската държавност, великият жупан строял, подновявал и обдарявал църкви и манастири в тях. Той разчитал църковната йерархия и създадените по този начин църковно-манастирски поземлени комплекси да станат опора на неговата власт. Тези негови очаквания не останали напразни, тъй като църквата още приживе го смятала за ревностен ктитор и строител на храмове.

Drzava stefana nemanje

Държавата на Стефан Неманя (1168-1196)

Автор: CrniBombarder!!! Лиценз: CC BY-SA 2.5

 

Събитията в последните години от управлението на великия жупан Стефан Неманя показали, че сръбската държава се намирала в необратим процес на консолидация. През 1190 г. византийският император Исак II Ангел предприел контраофанзива срещу сърбите и успял да им нанесе тежко поражение в долината на р. Южна Морава. Тази победа обаче нямала особени практически последици, тъй като ромеите успели да си върнат малка част от отнетите им земи. Това показвало, че структурата на младата държава, въпреки липсата на строга централизация в нея, била стабилна и издържала на сериозни политически трусове. При водените сръбско-византийски мирни преговори византийците за пръв път били готови да сключат с династията Неманичи брачни съюзи. Обект на брачни преговори бил вторият син на великия жупан и бъдещ престолонаследник Стефан, известен по-късно с прозвището Първовенчани. Той бил оженен за византийската принцеса Евдокия, дъщеря на император Алексий III Ангел. Според византийските схващания това било равносилно на покана за влизане в „семейството“ на легитимните владетели. За сърбите „византийският брак“ на принц Стефан изиграл решаваща роля при посочването му за престолонаследник през 1196 г. Името на сръбския велик жупан започнало да се споменава в документи с международноправна сила, какъвто например била грамотата на император Исак II Ангел за Дубровник от 1192 г. Това означавало, че Сърбия вече е станала субект в международните отношения. Държавната консолидация водела, макар и бавно, до появата на наченки на народностно съзнание и до разпространение и затвърдяване на етнонима сърби.

Влизането в „голямата политика“ означавало за великия жупан Стефан Неманя и за неговата държава разширяване на политическия кръгозор в положителен, но и в отрицателен смисъл. В началото на неговото управление малката държавица била желан съюзник за унгарците, когато те предприемали походи срещу Византия. Към края на това управление уголемената и укрепнала сръбска държава вече била съперник на Унгария в нейната балканска политика. През 90-те години на XII в. се стигнало до първия въоръжен сблъсък между унгарци и сърби, в който Византия предвидливо застанала на сръбска страна. За нея Сърбия можела да играе ролята на „буфер“ за растящите унгарски апетити към балканските земи. Този сблъсък на интереси като че ли имал символичен смисъл. Макар че по-голямата част от сръбските земи били в диоцеза на Охридската архиепископия и в тях по принцип преобладавала православно-кирилската традиция, западната църква и латинската литургия също имали силни позиции в крайбрежните земи. Великият жупан Стефан Неманя ясно показвал своето предпочитание към византийската църква, но проблемът за сръбската църковна и културна ориентация се решавал не толкова от личните му предпочитания, колкото от мощния сблъсък на интереси в западната и северозападната част на Балканския полуостров.

Консолидирането на сръбската държавност при първия представител на династията Неманичи не означавало, че в нея престанал да съществува традиционният за сръбските земи регионализъм. Стефан Неманя нямал своя столица, а няколко владетелски резиденции и по тази своя особеност сръбската държава наподобявала Унгария, Хърватия и отчасти Немската империя, но не и Византия или България. Дори и при очевидното засилване на властта на великия жупан неговите братя и синове управлявали полусамостоятелно части от държавата. Такива полуавтономни области били Зета, Захълмие и Травуния, Западна Морава. С голяма роля в държавния живот и всъщност символ на държавното единство, редом с фигурата на великия жупан, бил властелският събор. В него влизали представители на издигащата се сръбска аристокрация (т. нар. властели). Регионализмът се засилвал от съществуването на двойна православна и католическа църковна структура. Въпреки това функционирането на областта Рашка като държавно-териториално ядро давало превес на разпространената във вътрешните сръбски земи православна йерархия. Епископията в областта при управлението на великия жупан Стефан Неманя станала средоточие на ранния църковен и литературен живот в Сърбия. Регионализмът в сръбското средновековно развитие нямало да бъде преодолян напълно и през следващите периоди, независимо от очевидната държавна и църковноправославна консолидация.

По причини, които не са напълно ясни, великият жупан Стефан Неманя обявил своето доброволно оттегляне от престола през март 1196 г. на специално свикан властелски събор. Той се състоял в църквата „Св. Петър“ в крепостта Рас. За свой приемник той прогласил втория си син Стефан. Бившият вече велик жупан последвал примера на своя най-малък син Растко, който още през 1191-1192 г. се установил в Света гора и се замонашил под името Сава в манастира „Св. Пантелеймон“, и също приел монашеско подстрижение. Монашеското му име било Симеон. Неговият авторитет накарал сръбските властели и епископи да приемат без възражение това негово решение. След канонизирането му за светец замонашването и доброволното оттегляне от сръбския престол се смятали за препоръчителни за всички представители на династията Неманичи. След оттеглянето си от светския живот Стефан Неманя (монах Симеон) хвърлил усилията си в друга насока, която също оставила дълбока следа в сръбското развитие. Заедно със своя син Растко (монах Сава) той издействал от византийския император Алексий III Ангел документ, с който на сърбите бил дарен запуснатият по това време манастир „Хиландар“ („Хилендар“) на Света гора, който официално все още се смятал за метох на манастира „Ватопед“. С финансовата помощ на монах Симеон и на неговия управляващ син Стефан манастирът бил възстановен. Неговият устав бил написан лично от монаха Сава, като за модел бил взет уставът на константинополския манастир „Св. Богородица Евергетиса“. Монашеското му братство се увеличавало и към 1207 г. достигнало 200 души. Манастирът „Хилендар“ се превърнал в „сръбско православно представителство“ в светогорската монашеска република и в място, откъдето в Сърбия прониквало византийскоправославното религиозно и културно влияние. Монахът Симеон склопил очи на 13 февруари 1199 г. и бил погребан в манастира „Хилендар“. По-късно през 1207 г. мощите му били положени в построения от него манастир „Студеница“, разположен по средното течение на р. Ибър. Великият жупан Стефан Неманя, в монашество Симеон, бил канонизиран за светец и център на неговия култ станал тъкмо манастирът „Студенина“. Всеки един от двамата му синове - монахът Сава и великият жупан Стефан написал жития и похвални служби в негова чест. Като резултат от бързо развиващия се култ към него този велик жупан започнал да се схваща като истински основател на сръбската държава и засенчил всички сръбски владетели от предишните периоди. Завършващ щрих към образа на владетеля светец била неговата непримиримост към проникналото в Сърбия богомилство и настояванията му то да бъде изкоренено от територията на младата сръбска държава. В следващите десетилетия и векове житията биографии на сръбските владетели от династията Неманичи ще се превърнат в основен жанр на сръбската средновековна литература. Положило се началото на традицията Неманичи да бъдат възприемани като „светородна династия“, повечето от представителите на която били канонизирани за светци.

В края на XII в. на Балканския полуостров се поставили трайните основи на сръбската средновековна държава. Държавата на Неманичи имала малко общи черти със сръбските княжества от IX-Х в., макар че нейната поява и развитието ѝ несъмнено били резултат от една бавна и често неравномерно развиваща се държавна традиция. Сръбският държавен модел се отличавал със своя синкретизъм. Държавната структура наподобявала тази на държавите в Северозападните Балкани и в Централна Европа, докато централната власт с течение на времето все повече възприемала и налагала византийския модел в областта на инсигниите и титулатурата. Сръбската държавна идеология се отличавала със своята лоялност към византийската имперска супремация, въпреки че и Сърбия, подобно на България, възникнала в жестока борба с Византия. Във всеки случай идеята да се дублира или да се замени византийският имперски модел с нещо друго не се радвала на особена популярност и по принцип била заклеймявана като отстъпление от традицията. С появата и укрепването на държавата на Неманичи на Балканите постепенно се налагал и утвърждавал един нов политически и военен фактор.

 

Босна и княжествата в Западните Балкани

 

От всички земи, населени от сърбите през VII в., Босна най-късно излязла на историческата сцена. Тази планинска и труднодостъпна страна дълго време представлявала истинска загадка за византийци и европейци. Сведенията за нея били повече от оскъдни, а историческите събития обикновено се развивали далеч от нейните географски граници. Анонимният автор на т. нар. Летопис на Дуклянския презвитер, наричан още Барски родослов (XII в.), се опитал да запълни липсващото с легендарни и полулегендарни сведения за босненската история. Но дори и той не посмял да надникне във времето преди последните десетилетия на Х в. Според него конфликтът между князът на Рашка Чеслав и унгарците, който завършил с гибелта на сръбския княз, започнал, когато князът разгромил един унгарски отряд, проникнал в територията на Босна. Същият автор говори за легендарния босненски бан Светипук, който положил основите на босненската държава на народен събор, състоял се на Дуванското поле. Там били установени основните принципи на държавната уредба и била приета владетелската титла „бан“. От тази версия единствено вярното е, че първите босненски владетели, засвидетелствани в изворите, действително носели титлата „бан“. Нейното потекло обаче не било свързано с митичния събор на Дуванското поле, а било очевиден остатък от времето на аварската власт на Балканите. Предполага се, че в части от Босна е била концентрирана най-значителната група аварско население, което останало да съществува и след заселването на славяните. Чрез него титлата „бан“ проникнала и се закрепила на босненска земя. В този случай се натъкваме на най-сигурната нишка, която свързвала босненското развитие от XII в. с това от първите векове на славянското настаняване на балканска земя.

През XI и първите десетилетия на XII в. Босна продължавала да стои в периферията на протичащите се събития. Предполага се, че там управлявали жупани, назначавани от кралете на Зета, и че тя е била под зетска върховна власт в периода на т. нар. дуклянска (зетска) хегемония. Поради своята географска изолираност босненските земи оставали встрани от процесите на сръбска държавна консолидация, независимо от това къде се премествал центърът на сръбска политическа власт. Макар и заселена предимно от сърби, Босна тръгнала по пътя на локалното обособяване и създаване на своя държавна традиция.

След 1102 г. унгарците завладели Северозападна Босна (Дони край) и така босненската територия за пръв влязла в допир с една динамично развиваща се централноевропейска сила. Унгарските крале не закъснели да предявят претенции за власт в цяла Босна. Първоначално тя започнала да фигурира в титлата на унгарския крал под названието Рама. През 1139 г. крал Бела II (1131-1141 г.) още по-ясно подсказал, че смята Босна за съставна част на своето кралство, като дал на своя син Ласло титлата „херцог на Босна“. Херцогът обаче бил малолетен и вместо него в областта управлявали с титлата „бан“ велможи, които признавали унгарската върховна власт. Че това е било така, разбираме от събитията в 50-те години на XII в., свързани с византийско-унгарското съперничество на Балканите. Тъкмо тогава, и то в извори, които могат да се смятат за сигурни (историческите трудове на византиеца Йоан Кинам и на унгареца Симон де Кеза), се споменава за босненския бан Борич, който бил унгарски васал. Той участвал със свой отряд във византийско-унгарската война от 1154 г., чиито основни сражения станали в Браничево. Знае се още, че той притежавал имоти в Славония, дадени му от унгарския крал. Споменаването на бан Борич в изворите нямало характер на сензация, което показва, че съвременниците не го смятали за homo novus в пълния смисъл на думата. Той очевидно се явявал продължител на една вече установена местна владетелска традиция, която поради изолираността на босненските земи се развивала бавно и с минимални влияния отвън. Нейните носители - босненските банове - установявали връзка с околния свят спорадично и само при екстремни обстоятелства.

Надмощието на Византия накарало бан Борич да преосмисли своята обвързаност с унгарската корона. В избухналите в Унгария борби за кралския престол той застанал на страната на византийското протеже крал Стефан IV. По време на краткото управление на този крал босненският бан се издигнал в унгарската дворцова йерархия и в 1163 г. се споменава в една унгарска грамота между най-видните кралски велможи. Този негов възход продължил около две години и завършил с детронирането на крал Стефан IV. Новият крал изпратил срещу бан Борич войска, командвана от немския рицар на унгарска служба Готфрид. След този поход босненският бан изчезнал от изворите.

По силата на споразумение между император Мануил I Комнин и унгарския крал Стефан III (1162-1172 г.), постигнато през 1166 г., Босна заедно с части от Далмация, Хърватия и Срем минала под византийска власт. Византийците не успели да установят своя администрация в областта, макар че придавали голямо значение на нейното включване в имперската територия. Названието Босна за пръв и последен път фигурирало в помпозната титла, с която се окичил византийският император Мануил I Комнин след големите си победи над унгарците. Ромеите постъпили в Босна така, както в Рашка, като поверили реалната власт в областта на местни властели и им позволили да използват традиционната вече титла „бан“. Изворите са съхранили името на един от тези банове, управлявал Босна в последния етап на византийската власт там: бан Кулин. Той се споменава само няколко дни след смъртта на византийския император Мануил I Комнин в писмо на един папски легат, изпратен със специална папска мисия в Захълмието. В писмото на папския легат босненският бан е титулуван като „благороден и всевластен мъж, велик бан на Босна“. Отново прави впечатление обстоятелството, че независимо от своята неочаквана поява в изворите бан Кулин не е бил непозната фигура за Апостолическия престол и за папските легати, изпращани на Балканите. Следователно и тогава, когато Босна теоретично е била под властта на Византия, там съществувала добре оформена владетелска институция, поддържаща връзки с такава авторитетна институция като Папството.

След 1180 г. бан Кулин активно се включил в антивизантийската система от съюзи, която унищожила византийската власт в северозападните балкански земи. Изглежда, той използвал унгарско-сръбския съюз, за да се спусне от босненските планини в днешна Северозападна Сърбия и да завземе областта Кучево. В политически смисъл бан Кулин възстановил вече съществуващата традиция босненските владетели да се смятат за унгарски васали. В края на XII и началото на XIII в. той се споменава като васал на унгарската корона, а босненските земи се смятали за част от земите на унгарското кралство. От това следвало, че в църковно отношение Босна официално принадлежала на папския диоцез. Както ще стане ясно обаче от събитията в края на XII и началото на XIII в., религиозната обстановка в босненските земи била много сложна и не се вмествала в традиционното разпределение на сферите на църковно влияние. Всъщност бан Кулин бил напълно автономен във вътрешната си политика. Унгарският крал нямал възможност стриктно да упражнява сюзеренни права над него и банът често предприемал самостоятелни външнополитически ходове. Типичен пример за това било установяването на официални босненско-дубровнишки отношения през 1189 г. Бан Кулин издал на дубровнишката градска община специална грамота-клетва, с която поел задължението да брани интересите на дубровнишките търговци на своя територия. На тях им се позволявало да търгуват свободно в босненска територия, като плащали само онова, което те по свое усмотрение и по собствена воля били готови да дават на бана. С тази грамота се сложили основите на бъдещите дубровнишко-босненски търговски отношения, чиято роля щяла да нарасне много в периода, когато на босненска територия заработили първите рудници за сребро.

Бан Кулин поддържал добри отношения с издигащата се династия Неманичи в Сърбия. Тези отношения били скрепени с брак между сестрата на бана и брата на Стефан Неманя - Мирослав. Към края на XII и началото на XIII в. бан Кулин бил въвлечен в борбата за власт, която избухнала между сръбския велик жупан Стефан и неговия брат Вукан. По принцип той стоял на страната на легитимно утвърдения на сръбския престол наследник на Стефан Неманя.

Srpske zemlja Bosna granice 1196

И все пак в края на XII и в началото на XIII в. Босна станала известна на околния свят не с нещо друго, а с масовото разпространение на ереси на нейна територия. По принцип в това обстоятелство нямало нищо изненадващо, тъй като в посочения период ересите - и особено богомилството - намерили широко разпространение в Западните Балкани. Странното в босненския случай било, че тук те били повече от обикновеното и че от тях били повлияни не само обикновените хора, но още властелите и дори самият бан и неговото семейство. Още през 1199 г. държателят на зетския апанаж Вукан, син на Стефан Неманя и претендент за сръбския престол, съобщил на папа Инокентий III (1198-1216 г.), че бан Кулин и неговото семейство били еретици. Поводът за това обвинение очевидно бил свързан с поддръжката, която банът оказвал на легитимния велик жупан Стефан. То намирало потвърждение и от други сведения, които достигали до Апостолическия престол. Там се знаело, че босненският бан се държал неадекватно при решаването на различни църковни въпроси от локален характер и че в неговата земя намирали убежище много еретици, прогонени от далматинските градове. Изворите създават впечатлението, че в изолираната и неподвластна на църковната йерархия босненска територия еретиците, наричани в изворите патарени, намирали убежище от преследванията в съседните земи и подкрепа от местните власти.

Сведенията за разпространението на ереси в Босна накарали енергичния папа Инокентий III да предприеме съответните мерки. Той имал богат опит в борбата с еретиците в Южна Франция и в Италия и не се колебаел да организира истински кръстоносни походи срещу тях. В случая с Босна той наредил на унгарския крал Имре (1196-1203 г.) да използва прерогативите си на сюзерен и да накара своя васал бан Кулин да изкорени ересите на своя територия. Когато унгарският крал изпълнил указанията на папата, босненският владетел му отговорил, че обвиненията в ерес са безпочвени и че обвинените, включително и той самият, били истински католици. През 1202 г. обаче унгарско-босненските отношения се обтегнали поради различните позиции, които унгарският крал и босненският бан заели по отношение на събитията в Сърбия. С унгарска помощ великият жупан Стефан бил свален от престола от своя брат Вукан. Бан Кулин подкрепял сваления от власт сръбски владетел и организирал поход срещу узурпатора. В хода на тези събития се очертала възможността унгарският крал да оправдава своите действия срещу Босна със задълженията си да се бори срещу ересите и да ги изкоренява с всички възможни средства. Унгарците използвали амбициите на Сплитската архиепископия за разширяване на нейния диоцез в Босна и се опитвали чрез нея да наложат там своето църковно влияние. В следващите години унгарската експанзия срещу младата балканска държава щяла да се води под лозунга за „кръстоносен поход“ срещу босненските еретици.

За да предотврати унгарската интервенция, бан Кулин установил преки контакти с папата. Той твърдял, че обвиненията срещу него били несправедливи, че той бил истински католик, че строял католически църкви и поддържал църковни връзки с архиепископията в Дубровник. Както по-късно станало ясно, дубровнишката църква за разлика от сплитската - се отнасяла доста толерантно към босненските „църковни странности“, поради което била желан партньор за босненските банове. Тя дори - противно на официалната папска политика - не възразявала на използването на славянския език в богослужението в Босна. Бан Кулин изразил готовност или да приеме на своя територия папски легат, който да провери на място слуховете за разпространението на ересите, или да изпрати в Рим представители на еретиците, за да бъдат разпитани от вещи в тази материя духовници. Банът бил готов, както той сам се изразил, тези хора да бъдат „утвърдени в доброто, ако са прави, или да бъдат поправени, ако живеят в заблуда“. Без да чака папския отговор, бан Кулин изпратил при него делегация от духовници от далматинските градове, придружени от двама босненци, подозирани в ерес. Междувременно и папа Инокентий изпратил в Босна своя легат Йохан де Казамарис със задачата на място да проучи характера и разпространението на „босненската ерес“.

Пристигането на папския легат в Босна съвпадало по време със свикания от бан Кулин събор на Болино поле (6-8 април 1203 г.). На този събор босненците с помощта на присъстващия представител на Дубровнишката архиепископия и на легата Йоханес де Казамарис заклеймили цяла серия от „еретически заблуди“. Повечето от тях нямали догматичен характер, а показвали незнание на утвърдената в католическия свят литургическа и църковно-организационна практика. „Босненските заблуди“ - такива, каквито ги определил съборът от април 1203 г. - нямали преки и точни паралели с нито една от известните по това време на Балканите и в Европа ереси. Това обстоятелство е породило в науката спор за характера на разпространяваната в Босна ерес. От решенията на събора за пръв път става ясно, че босненските еретици, известни в Европа като патарени, наричали себе си християни.

Папският легат Де Казамарис отпътувал от Босна в Унгария с убеждението, че е изпълнил своята мисия. Той успял да изглади противоречията между босненския бан и унгарския му сюзерен. Със себе си Де Казамарис водел в Унгария сина на бан Кулин и двама изтъкнати босненски еретици. На неизвестния по име босненски престолонаследник било наложено задължението да плати глоба от 1000 сребърни марки, ако в бъдеще позволи свободно разпространение на ереста в своите земи. Остава неизвестно дали този син на бан Кулин е успял да се възкачи на босненския престол и да изпълни поетите задължения да се бори с ересите. Това изглежда малко вероятно, предвид обстоятелството, че в Босна още нямало правила за престолонаследието. Силна била традицията, според която съборът на властелите избирал владетеля. Впрочем след бурните събития от пролетта на 1203 г. за Босна отново престанало да се говори. Бан Кулин изчезнал от изворите, които не дават сведения дори за името на неговия приемник. Вниманието на съвременниците било отклонено от бурните събития около Четвъртия кръстоносен поход. В тази обстановка босненските земи за известно време отново се превърнали в „сива зона“.

В историческата наука на голяма популярност се радва мнението, че босненската ерес е била дуалистична по своя характер и много сходна с българското богомилство. В този смисъл Босна се сочи като пример за разпространяването му извън българските предели. Трябва да се признае, че конкретните сведения за паралели между вярванията на босненските патарени и българските богомили са твърде оскъдни и произхождат от много по-късна епоха. Повече данни има за прилика между самоназванията на еретиците в двете страни и за сходства в структурата на еретическите общини. Водачите на босненските патарени, също както водачите на богомилските общини, носели названието дедец. И двете еретически общности отричали църковните тайнства и църковните символи и т. н. Голямата особеност на босненската ерес било това, че тя намерила разпространение не само между селяните и обикновените граждани, но още между властелите и бановете. С течение на времето ереста се превърнала в опора на босненската държавна независимост и в оръжие срещу унгарската експанзия, осъществявана в името на налагането на „истинската католическа вяра“. Заедно с това „босненският пример“ убедително показва, че там, където ересите измествали установените църкви, не се създавала местна традиция в църковните архитектура, живопис и литература. Необходимо е да се спомене, че напоследък в науката се правят опити да се отрече дуалистичният характер на босненското патаренство, а следователно и връзката му с богомилството. Лансира се тезата, че босненската ерес всъщност се състояла в особена и нерегламентирана от официалната църква форма на практикуване на християнската вяра, при което нямало църковна йерархия.

Много по-лесно е да се търсят и намерят причините за широкото разпространение и дългото съществуване на босненската ерес. Босна била труднодостъпна страна, в която дори и банът невинаги имал реална власт по места. В нейната планинска територия било практически невъзможно да се наложи официалната църковна йерархия. Християнството прониквало много бавно и по принцип нерегламентирано. Липсвала установена практика за подготовка на духовници. На много от съседните католически архиепископи и епископии се гледало като на проводници на чуждо политическо влияние. Освен това поради географското си разположение Босна се озовала на границата между католическия и православния свят. В Северозападна Босна по-силни позиции имал католицизмът, а в югоизточните и източните области - православието. Причудливо се смесвали още латинската и кирилската традиция, чиито графични системи намирали приложение най-вече в официалната канцелария на владетелите. При това разпределение на сферите на църковнорелигиозно влияние централните планински области оставали „ничия земя“. Тъкмо там се съхранявали и възпроизвеждали еретическите учения и еретическите практики. Планинска Босна била освен това и териториално ядро на независимата босненска бановина, където трудно прониквал и се закрепвал който и да е завоевател. Това от своя страна създавало здрава връзка между босненската държавна традиция и босненската ерес.

* * *

Възникването на новите държави на Балканския полуостров в края на XII в. и успоредният процес на упадане на Византийската империя създали на полуострова специфична геополитическа обстановка. Всички съществуващи на полуострова държави - включително „полубалканската“ унгарска монархия - притежавали относително стабилни държавно-териториални ядра. За Византия това бил широкият хинтерланд на Константинопол на Балканите и в Мала Азия, за България - равнините по долното течение на р. Дунав и особено Мизия, за Сърбия - старите територии на Рашка, плюс новозавладените Косово и Метохия, за Босна - планинските области в централните ѝ части, за Унгария - панонската равнина. В тези територии владетелите от династиите Ангели във Византия, Асеневци в България, Неманичи в Сърбия, Арпади в Унгария, както и първите босненски банове чувствали властта си относително стабилна. Между тези централни държавни територии обаче се оформили обширни междинни пространства, които гравитирали от една държава към друга и в които - за по-дълго или за по-кратко - се закрепвали на власт представители на византийско-гръцката, българската, сръбската или унгарската аристокрация. Жизнеността на подобни владения зависела от политическата конюнктура и от географското им разположение. С особена стабилност се отличавали онези от тях, които се позовавали на някаква местна политическа традиция, притежавали компактно и сравнително еднородно население и представлявали оформени географски области. Още през този период станало ясно, че западните балкански земи, оформящи една издължена от северозапад на югоизток териториална полоса от Далмация и Югозападна Босна на север до зетското крайбрежие и албанските земи на юг, се отличавали с висока степен на политическа раздробеност. И в следващите векове тези земи ще държат първенството в развитието на процесите на „политическа атомизация“.

Въпреки укрепването и консолидацията на Сърбия в края на XII в., земите в Захълмието (Хум) не били интегрирани стабилно в нейната държавна структура. Първоначално там управлявал един от братята на великия жупан Стефан Неманя - Мирослав. През 1198 г. той бил наследен от сина си Андрей, което показвало, че в областта се поставяли основите на местна династия, родствено свързана с Неманичи, но с развито чувство за собствени интереси и власт. По същото време, вероятно използвайки смъртта на Мирослав, претенции за власт в Захълмието предявил херцог Андраш, брат на унгарския крал Имре и държател на хърватско-далматинския апанаж от името на унгарската корона. Той успял да завладее земите северно от р. Неретва и прибавил към титлата си и названието на областта: „херцог на Далмация, Хърватия и Захълмието“. Така тази малка област била допълнително разделена и станала арена, където се сблъсквали интересите на местната династия, на Сърбия, Унгария и Босна. Местните властели също започнали да играят важна роля в събитията, но техните предпочитания били насочени към Босна. Според късните, но относително сигурни сведения на дубровнишкия историк Мавро Орбини, писал в началото на XVII в., тези властели вдигнали въстание и признали властта на босненския бан Кулин. Тази тяхна постъпка била напълно обяснима, тъй като босненският държавен модел се славел със своята толерантност към властовите и собственическите права на властелите. Така областта Захълмие била поделена на три. Северно от р. Неретва били владенията на херцог Андраш. Областта Невестине, разположена в извивката на р. Неретва, била под егидата на босненския бан, но там управлявали местни властели, а крайбрежните области Попово и Стон останали под властта на Андрей, наследник на Мирослав и племенник на управляващия в Сърбия велик жупан Стефан.

По свой начин се развивала и областта Зета, където управлявал най-възрастният син на великия жупан Стефан Неманя Вукан. Според решението на сръбския събор от 1196 г. той трябвало да признава властта на по-малкия си брат Стефан, издигнат по волята на баща си за велик жупан. Вукан обаче водел собствена политика и търсел подкрепа в Унгария и в Папството. Папа Инокентий III, известен с активната си политика спрямо Изтока, както и унгарският крал Имре охотно го признали за крал и за практически независим владетел на Зета. Вукан обявил официално преминаването си в лоното на католическата църква и се признал за папски васал. След това той активно се намесил в споровете за църковна юрисдикция, които се водели между архиепископиите в Дубровник, Сплит и Бар. Зетският крал бил противник на прекомерната църковна власт на Дубровнишкия архиепископ и желаел в неговата държава да бъде установена църковната власт на архиепископията в Бар. Неговото писмо до папата от 1199 г., което съдържало едни от първите обвинения към босненския бан Кулин в ерес и в подкрепяне на еретиците, било насочено и срещу Дубровнишката архиепископия. То трябвало да покаже, че тя е недостойна да обгрижва паството си в Зета, тъй като толерирала ересите в своя босненски диоцез. В края на краищата Вукан постигнал целта си. През 1199 г. на специален събор, състоял се в Бар, било обявено преминаването на зетските диоцези под юрисдикцията на Барската архиепископия. Същият събор взел серия от решения, които показват, че в Зета по странен начин съжителствали православни и католически църковни практики. Така например изрично било наредено на католическите свещеници да бръснат брадите си и да спазват безбрачието, което означавало, че преди това те не го правели, под влияние на силната във вътрешните области на Зета православна традиция.

За да неутрализира претенциите на Вукан към престола на великите жупани, които разчитали на папска и на унгарска подкрепа, през 1198 г. неговият брат Стефан също влязъл в контакти с папа Инокентий III. Той изразявал готовност да се подчини на Апостолическия престол. В замяна великият жупан Стефан искал папата да го удостои с кралска титла и да му изпрати кралска корона. Няколко години по-късно, вероятно под впечатлението на продължаващия византийски упадък, великият жупан се развел с византийската си съпруга и я прогонил от пределите на Сърбия. Въпреки усилията си да се сближи с католическия свят, сръбският владетел не успял да предотврати прогонването си от престола. През пролетта на 1202 г. той бил детрониран от брат си Вукан, който действал с унгарска подкрепа. Стефан потърсил убежище в България, а на престола на великите жупани се възкачил Вукан. Първото нещо, което той направил, било да се признае за унгарски васал. От този момент насетне унгарските крале прибавяли към набора от териториални и държавни названия, които съдържала тяхната титла, и елемента „Сърбия“. Папа Инокентий III не закъснял да вземе мерки за трайното приобщаване на Сърбия към католицизма. Той наредил на архиепископа на унгарския град Калоча да отиде в Сърбия, да се осведоми за обстановката там и да докладва за евентуалните реорганизации на сръбските епископии. В този момент в събитията се намесил българският цар Калоян, за когото прекомерното засилване на унгарското влияние в Сърбия било опасно поради изострените българо-унгарски отношения. През лятото на 1203 г. неговите войски нападнали сръбската територия и окупирали Ниш и Нишка област. Заедно с българите в Сърбия се завърнал прогоненият преди велик жупан Стефан, който отново се възкачил на бащиния си престол. Въпреки това Вукан запазил известни позиции в управлението на страната чак до смъртта си в 1209 г. Активна роля в подобряването на отношенията между двамата братя играел другият син на Стефан Неманя - монахът Сава. Той упорито и систематично полагал основите на особени отношения на солидарност между представителите на династията Неманичи, които трябвало да действат дори и в условията на борба за власт помежду им. Вукан запазил властта си в зетския апанаж, а през 1209 г. бил наследен там от своя син Георги.

В края на XII в. изворите за пръв път споменават за съществуването на самостоятелно княжество в албанските земи. Първият княз на Алванон бил някой си Прогон, който използвал смутните за Балканите времена и кризата във Византия, за да разшири владенията си от Алванон към равнинните територии около крепостта Круя. Към 1208 г. като наследник на Прогон се споменава неговият син Димитри, който, отчитайки променената след 1204 г. конюнктура, признал сюзеренитета на Венеция. Първите князе на Алванон и Круя били представители на издигащата се албанска аристокрация, която през следващите два века щяла напълно да обсеби местната власт в отделните албански територии. Нейната сила се кореняла в здравите ѝ връзки с планинските албански общности, сред които продължавали да господстват племенно-родовите отношения.

Събитията на Балканския полуостров в края на XII и началото на XIII в. показали, че на неговата територия съществувал значителен и ненапълно реализиран сепаратистичен потенциал. Обстановката била такава, че едно съществено политическо сътресение, засягащо някои от основните и все още авторитетни центрове на власт, можело да наруши крехкия баланс между силите на централизма и сепаратизма и да прекрои из основи съществуващата политическа карта. Ролята на такова „сътресение“ изиграли събитията от пролетта на 1204 г., когато кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход щурмували и превзели византийската столица Константинопол.

 

X

Right Click

No right click