Балканите

Новите реалности в Далмация (X-XI в.)

Посещения: 360

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002



Balkans925Докато в края на X и първата половина на XI в. събитията в по-голямата част от Балканския полуостров гравитирали около византийската реконкиста и нахлуването на нови варварски племена откъм Долен Дунав, развитието на Далмация се подчинявало повече на новата обстановка в Адриатическия басейн. Променената ситуация по бреговете на Адриатическо море се дължала на няколко фактора. На първо място, това било издигането на Венеция като мощна и независима морска сила с експанзионистични амбиции към Далмация, а по-късно и към Източното Средиземноморие. На второ място, това били появата и закрепването на норманите в Южна Италия и Сицилия, създаването на норманска държава там и опитите на италианските нормани да стъпят на балканска земя по бреговете на Йонийско и Адриатическо море. На трето място, макар и не най-маловажно като явление, трябва да се спомене особеното развитие на далматинските градове, които в условията на бързо променяща се политическа конюнктура съумели да запазят и да укрепят своята автономия.

Възникването на Венеция1 се свързва с нашествията на лангобардите в Италия към края на VI в., макар че венецианската историческа традиция сочи като дата (разбира се, легендарна) на възникването на града 25 март 421 г. В условията на лангобардските нашествия жителите на областта Венеция търсели спасение по близките острови и лагуни, като по този начин ги усвоили и пригодили за нормален живот. Те запазвали връзките си с Византия и признавали нейната власт. Областта, която тези хора населили и пригодили за живот, представлявала един от последните бастиони на византийско присъствие по северните брегове на Адриатическо море. За да могат блатистите пространства на венецианското крайбрежие да се пригодят за строителство на град, било необходимо в течение на векове теренът да бъде укрепван чрез забиване на дървесни стволове. По-голямата част от необходимия за това дървен материал бил внасян от все още покритата с гори Далмация. Споменът за ранната история на Венеция, когато тя възниквала върху песъчливите и блатисти лагуни в Северна Адриатика, бил съхранен в едно от употребяваните названия за по-късната венецианска република - Република на лагуните.

В периода на варварските нашествия и на франкската експанзия Венеция запазвала верността си към Византия. Градът и неговата околност били управлявани от византийски дукс, но голяма роля в него имали местните благородници, наричани по стара римска традиция трибуни. Постепенно основна фигура в управлението станал избираният от трибуните градски първенец, когото венецианците наричали дож. Дожовете се смятали официално за византийски чиновници и обикновено носели византийската титла „спатарий“.

Откъсването на Венеция от византийската опека било дълъг процес, а не еднократно събитие и дори серия от събития. Този процес се развивал бавно и без сътресения в периода от първите десетилетия на IX докъм началото на XI в. Под влиянието на своите изключителни политически и търговски успехи венецианците развили особен „венециански патриотизъм“, който ги противопоставял не само на Византия като бивша метрополия, но и на останалите италиански градове съперници. През 828 г. в търсенето на собствена идентичност венецианците пренесли в града мощите на св. Марко от Александрия. Светецът станал покровител и патрон на издигащия се град. В негова чест бил построен храм, чиито последователни реконструкции отразявали влиянието на византийската църковна архитектура във Венеция. От разпространението на култа към светеца дошъл и един друг вариант на названието на Венеция по-късно: Република на Св. Марко. При управлението на дожа Пиетро Трибуно (888-920 г.) Венеция била обявена за автономен град (civitas). Постепенно се изграждали институциите на самоуправляваща се градска комуна. Символ на градската автономия, а по-късно и на пълната независимост, станал венецианският Сенат. Венеция се изградила като аристократичен град - република, в управлението на която основна роля играела местната олигархия, съставена от видни търговски фамилии.

Икономическия си просперитет Венеция дължала преди всичко на благоприятното си географско положение. През северната част на Адриатика минавал най-прекия търговският път от Източното Средиземноморие към Европа. Първоначално венецианците търгували с роби и платове, а по-късно основни търговски артикули станали подправките и предметите на лукса, внасяни от Изтока в Европа. От тази търговия венецианските търговци трупали баснословни богатства, част от които били използвани за поддържане на мощен флот. С него градът комуна охранявал трасетата на търговските си пътища. Още през XI в. венецианският флот нямал сериозни съперници в Адриатика и в Източното Средиземноморие.

В началото обаче венецианските кораби изпълнявали най-вече военни задачи. Те участвали в отблъскването на арабските набези в Адриатика и в борбата с пиратството. Голяма победа за венецианското морско дело бил разгромът на пиратските гнезда на неретляните (паганите), които затормозявали търговското каботажно плаване по далматинското крайбрежие. Византия гледала на набиращия мощ морски град като на свой основен съюзник по западните брегове на Балканския полуостров.

Решаващият момент в извоюването на независимост и в активизирането на венецианската политика в Далмация настъпил в самия край на X в. През 997-998 г. войските на българския цар Самуил нахлули в далматинското крайбрежие, достигнали до околностите на Задар и застрашили сериозно византийската власт в тема Далмация. В невъзможност да противопостави свои войски на българското настъпление в този новооткрит фронт, византийският император Василий II се обърнал за съдействие към венецианския дож Пиетро II Орсеоло. През 998 г. императорът издал специален хрисовул, с който признавал венецианския дож за върховен представител на византийската власт в тема Далмация. Дожът получил званието „дукс на Далмация“ и титлата „проконсул“. Далматинските градове трябвало да му се подчиняват и дори да му дадат клетви за вярност. Така в Далмация се създала особена тристепенна система на управление. Византия запазвала формално върховната си власт, Венеция управлявала темата Далмация от името на императора, а отделните далматински градове запазвали своята автономия и се управлявали, както и преди, от градоначалници, наричани приори.

За да приведе в действие клаузите на хрисовула, през 1000 г. дожът Пиетро II Орсеоло организирал морска експедиция в Далмация. Венецианският флот акостирал от пристанище в пристанище и от остров на остров, за да осигури даването на клетви за вярност към дожа, а индиректно и към императора. Намиращата се в състояние на вътрешни междуособици хърватска държава не можела да се противопостави и загубила много от пристанищата си в Северна Далмация, вкл. и „морската столица“ на крал Томислав - Биоград. Северна Далмация не била част от византийската тема Далмация и за там не важели клаузите на императорския хрисовул от 998 г. Поради тази причина тук венецианците пристъпили към налагане на своя директна власт. Под властта на дожа попаднали редица градове и острови, като Осеро, Велия, Арбе, Пасман, Курцола и др. Когато хърватските владетели се опитвали да си върнат някои загубени градове, венецианците организирали нови морски експедиции (напр. в 1018 г.) и затвърдявали присъствието си в Северна Далмация. Успехът на венецианската политика в тази част на Далмация патетично е наречен от някои италиански автори „освобождаване на далматинските градове от славяните“.

В градовете от византийската тема Далмация венецианците действали по-внимателно. Венецианският дож не изпращал свои представители в градовете, а обикновено се задоволявал с получаването на клетва за вярност от приора и от общото събрание на гражданите. Подобни клетви дали Задар, Трогир, Сплит и островите Кърк (Крк) и Раб. Приорът на Задар загубил титлата си „стратег на Далмация“, но градът запазил вътрешната си автономия. Въпреки този „либерален режим“ някои от далматински градове с основание виждали във венецианската власт заплаха за развитието си като търговски центрове, тъй като венецианците упорито изграждали и ревниво пазели монопола си върху някои основни морски търговски пътища. Особен модел на поведение избрал Дубровник, който, за да контрира венецианската хегемония, започнал да се отделя от тема Далмация и да се стреми към пряко подчинение на Константинопол.

Събитията от края на X и началото на XI в. превърнали Венеция за пръв път в балканска политическа сила. През цялото Средновековие венецианците нямало да се откажат от ангажираността си в Далмация и в други балкански крайбрежни региони. Малко значение за тях имало обстоятелството, че в края на управлението си император Василий II отнел на дожовете правото да представляват Византия по далматинското крайбрежие. През последните десетилетия на XI в. венецианските дожове с гордост прибавили към титлата си израза „dux Dalmatiae et Chroatiae“, въпреки че венецианският управляващ елит никога не развил изразен афинитет към сухопътни владения. Венецианската мощ никога не се измервала с размера на сухопътните владения, а с мащабите на венецианската таласократия. Въпреки това далматинските градове изпитвали силното влияние не само на венецианските морски традиции, но и на венецианската система на управление, включително и при усвояването на прилежащите им земи.

Веднага след края на морската експедиция в Далмация (1001 г.) дожът Пиетро II Орсеоло се срещнал с немския император Отон II в двореца на дожовете, намиращ се край църквата „Св. Сан Марко“ във Венеция. На срещата се уточнили сферите на влияние и се положили основите на продължително уреждане на отношенията между двете сили. Събитието имало и символичен характер, тъй като олицетворявало ориентацията на Венеция, смятана все още за византийско владение, към западния европейски свят.

След тясното сътрудничество в Далмация отношенията между Венеция и Византия през XI в. се влошавали прогресивно. „Великата схизма“ задълбочила противоречията, които и без това били явни в областта на търговията. Византия загубвала своята морска мощ и на нейно място все по-властно се настанявала Венеция. Първоначално венецианските търговци скромно акостирали във византийските пристанища Коринт и Алмира и се задоволявали с надмощието си в Адриатика. Скоро сферите им на дейност бързо се разширили и обхванали Островна Гърция и Източното Средиземноморие. Византийските търговци били изтласкани бързо от търговските пътища в Егейско и Средиземно море. Задушаването на византийската морска търговия от венецианската конкуренция довело до появата на антивенециански настроения в Константинопол и в други ромейски градове. Понякога там ставали погроми над създалите се венециански търговски колонии. Въпреки това Византия не можела да мине без помощта на морската република, когато балканските ѝ владения били застрашени от италианските нормани. Срещу оказаната от Венеция помощ при тяхното отблъскване византийският император Алексий I Комнин издал на венецианците през 1082-1083 г. нов хрисовул. С него той им признавал правото да създават свои колонии на византийска земя, които при това трябвало да имат екстериториален статут, т. е. да се администрират и съдят по собствени закони. Венецианските търговци можели да основават и притежават търговски складове във всяко византийско пристанище. Те можели също така да търгуват безмитно в границите на империята. С такава привилегия не се ползвали местните търговци. Хрисовулът на Алексий I Комнин създал правова база за изключителното нарастване на венецианското икономическо и политическо влияние в империята. От този момент насетне Венеция станала неоспорим търговски хегемон в южните и западните балкански брегове. От нея зависел търговският трафик и обмяната на стоки и тази зависимост била толкова голяма, че всички по-късни византийски опити за промяна на тази ситуация с политически репресии не дали резултати. В балкански контекст изместването на центъра на търговска дейност извън полуострова създало големи пречки за развитието на балкано-византийско търговско съсловие.

Във времето, когато Венеция правела първите си стъпки на балканска земя, в Южна Италия започнало заселването на нормани, идващи предимно от Нормандия. Византийците ги наричали франки, а българите и другите балкански славяни - русите бради. Норманите се озовавали в Южна Италия най-често като византийски или лангобардски наемници. Особено силен бил притокът на нормански заселници в самия край на X и началото на XI в. Много от норманските благородници оставали в новите земи, където формирали свои миниатюрни княжества. Тези княжества били обединени в една норманска държава от норманския вожд Роджер в първите десетилетия на XI в. Новата държава започнала да завладява византийските владения в Южна Италия след 1040 г. и две десетилетия по-късно византийските теми там престанали да съществуват. Между 1060 и 1072 г., използвайки кризата във Византия и появата на селджукските турци в Мала Азия, норманите сложили ръка и на Сицилия. Така в непосредствена близост до балканското крайбрежие на Йонийско море възникнала държава на норманите, простираща се в Апулия, Калабрия и Сицилия. В духа на викингската традиция норманската държава на Апенинския полуостров не се задоволявала с постигнатото, а се стремяла да разшири своите земи. Естествено било експанзията на южноиталианските и сицилийските нормани да бъде насочена към морето. Въпреки че в хода на своето разселване те усвоили много от рицарските навици на останалите европейци, тези синове на Скандинавия си оставали трайно свързани с морските простори. Отрантският проток, отделящ албанското крайбрежие от Апулия, не представлявал никаква сериозна преграда за завоевателните стремежи на новите господари на Южните Апенини.

През 1074 г. норманският флот ненадейно се появил в Северна Далмация и завладял Сплит, Трогир, Задар, Биоград и Нин. Предполага се, че при това нападение те дори успели да пленят хърватския владетел Петър Крешимир. Венеция веднага се намесила и принудила норманите да изоставят завоеванията си. В лицето на норманския флот обаче венецианците срещнали упорит и опитен съперник. Новите господари на Южна Италия и Сицилия не изоставили лесно завоевателните си амбиции в Далмация. Те се ориентирали добре в настроенията на далматинските граждани и използвали умело нарастващата им неприязън към Венеция. За известно време Задар, Трогир и Сплит признали норманската власт и изпращали свои кораби в състава на норманския флот. Венеция се справила с това предизвикателство и отново върнала тези градове в своята сфера на влияние. По-упорити в антивенецианските си действия били жителите на Дубровник, които до 1081 г. поддържали съюзни отношения с норманите.

От началото на 80-те години на XI в. норманските владетели трайно насочили своето внимание към албанското крайбрежие. През 1081 г. те дебаркирали с войските си край Драч и обсадили града по суша и море. В състава на норманския флот имало и дубровнишки кораби. Венецианците се намесили решително на страната на Византия и корабите им успели да разкъсат морската блокада на града. След тази венецианска победа Дубровник изоставил предизвикателното си отношение към града на Св. Марко и се върнал под егидата на Византия. Норманите упорито се стремели да стъпят на балканска земя и дори се опитвали да спечелят съюзници в лицето на владетелите на Зетското княжество. Зетският крал Константин Бодин сключил брак с дъщерята на виден жител на град Бари, който бил водач на пронорманската партия в града. Може би поради тази причина по време на военните действия с норманите Константин Бодин, който формално бил византийски съюзник, предпочитал да изчаква развоя на събитията. Така станало през октомври 1081 г., когато пред погледите на зетския крал и на неговите войници дебаркиралите около Драч нормани нанесли голямо поражение на византийците. Драч паднал в ръцете на енергичния нормански вожд Робер Гискар. Използвайки този град и пристанище като база, норманите нахлули последователно в Македония, Епир и Тесалия и обсадили град Лариса. Византийският император Алексий I Комнин успял да ги отблъсне благодарение на обстоятелството, че в норманските владения в Южна Италия избухнало антинорманско въстание. Към 1085 г. византийците възстановили контрола си над Драч.

През следващите десетилетия италианските и сицилианските нормани се превърнали в смъртен враг на Византия и във фактор, който действал дестабилизиращо на целия Адриатически регион. Те периодично нахлували на Балканите, като използвали най-малкия повод за това, и сравнително лесно достигали по пътя Via Egnatia до вътрешността на полуострова. Норманските владетели се опитвали освен това да обединяват около себе си антивизантийските сили на полуострова и да ги използват за дестабилизирането на империята. Въпреки жестокия византийско-нормански конфликт през XI-XII в. много нормани постъпвали на византийска служба и се издигали във военната йерархия благодарение на изключителните си воински качества. Някои от норманските наемници трайно се установили на византийска земя и положили началото на видни нормано-гръцки фамилии (Петралифи, Раул и др.), които дори създали роднински връзки с управляващите византийски династии. Норманите представлявали най-многобройната група западноевропейци в средите на византийския елит от това време.

При всичките политически перипетии, които изживява Далмация в края на X и началото на XI в., далматинските градове показвали бавна, но трайна тенденция към укрепване на градската автономия. Съперничеството между големите сили на епохата - Византия, Венеция, норманите - осигурявало достатъчно пространство за лавиране, при практикуването на което далматинските градски нобилитети развили завидни дипломатически умения.

През 1024 г. Византия използвала избухналата във Венеция гражданска война и тъй като не се нуждаела повече от венецианското посредничество в Далмация, възстановила властта си там. Приорът на Задар възвърнал позицията си на представител на далматинските градове пред империята. През 30-те години на XI в. той отново се споменава със старата си титла „стратег на Далмация“. Три десетилетия по-късно в съответствие с промените във византийската темна организация и титулатура приорът на Задар вече носел титлата „катепан“ или „дукс“ на катепаната Далмация. Възстановяването на статуквото обаче било привидно и не довело до засилване на византийското влияние в Далмация, нито до нарушаване на самоуправлението на градовете. Въпреки официалната си византийска титла приорът на Задар не бил нищо повече от „primus inter pares“ сред приорите на другите градове.

През XI в. станало ясно, че Дубровник, следвайки общите тенденции в развитието на далматинския градски живот, все пак е тръгнал по свой път. Дубровнишките граждани въпреки венецианския натиск не приели върховната власт на венецианския дож и предпочитали да укрепват своята автономия чрез засилването на връзките си с Византия. Основният фактор за вземането на това решение от страна на дубровнишката градска община било съзнанието, че империята имала малко възможности да ограничава нейното самоуправление, въпреки че това понятие въобще не фигурирало в писаната и неписаната византийска политико-държавна теория. В същото време Византия разполагала с неоспорим авторитет в тогавашния свят, който понякога играел по-голяма роля от пряката закрила чрез военна сила. Като резултат от тази дубровнишка политика в периода между 1024 и 1030 г. градът и околността му били отделени от тема Далмация и конституирани в нова тема с название Рагуза. Привидно новата тема се вписвала повече във византийските представи за провинциална организация. Нейният стратег (по-късно катепан или дукс) идвал от Константинопол и по правило не бил местен жител. Той нямал само представителни функции, а често отговарял за сигурността на крайбрежието. В много случаи Дубровник изпращал свои моряци в имперския флот. Въпреки запазването на тесните връзки с Византия градът укрепвал своята автономия, а неговите граждани, макар и малобройни, развивали самосъзнание за градска самостоятелност.

Важен елемент от издигането на града било превръщането му в център на архиепископия. Това станало с папска була, издадена през 1022 г. Дубровнишкият архиепископ имал юрисдикция върху териториите в Захълмието и Травуния, а по-късно и върху Босна. По крайбрежието диоцезът на архиепископията се простирал върху земите около Которския залив и върху градовете Будва, Бар и Улцин. За известно време Дубровнишкият архиепископ имал църковна власт в цялата територия на Зетското кралство. В тази част на своя диоцез обаче дубровнишките архиепископи срещали силен отпор от страна на църквата в град Бар, която също претендирала за архиепископско достойнство и църковна власт в южната част на Адриатика и в Зетското кралство. Спорът между двата града за църковна хегемония продължил десетилетия, ангажирал Папството, местните князе и гражданите и довел до фабрикуването на серия фалшиви документи, които трябвало да докажат правата на всяка от спорещите страни. Дубровнишката архиепископия обаче имала по-силна и много по-ефикасна подкрепа от страна на издигащото се и укрепващо международните си връзки търговско съсловие в града. В това отношение градската община в Бар не можела да бъде сериозен конкурент.

Успоредно с всичко това продължавало бавното разрастване на градската площ на Дубровник. През XI в. дубровнишките жители започнали и довършили засипването на блатистото пространство, което отделяло старата част на града от материка. Отвъд засипаното пространство възникнали нови градски квартали, а на мястото на някогашното блато се оформила централната градска улица, наричана Плаца или Страдун. През XII в. градското пространство с площ от около 15 500 дка било оформено и тъкмо в него, без съществени промени, щяла да се развива бъдещата история на града.

През този период далматинските градове все още не били оформени като градове комуни. В тях не функционирали органи на комунално управление. Градовете не били приели още градски статути, нито разполагали с владетелски грамоти, в които да са фиксирани техните комунални права. Самоуправлението на градовете се изразявало в голямата роля, която играели през този период общите събрания на пълнолетните мъже. Под ръководството на приора те се събирали на градския площад, обсъждали проблемите и вземали съответните решения. Тази система на градско управление класирала далматинските градове все още в групата на градските общини, а не в групата на градовете комуни.

 

1Названието на града произлиза от названието на областта в най-северната частна Адриатическо море (Venetia), В I в. от н. е. там била организирана римска провинция с названието Венеция и Истрия (Venetia et Histria).

 

 

X

Right Click

No right click