Балканите

Византийската реконкиста и Балканите

Посещения: 7772

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

 


Византия: ограниченият триумф

 

Byzantine Macedonia 1045CE.svgУспоредно с укрепването на византийската монархия и с изграждането на нейните институции, към средата на Х в. империята - за пръв път от бурната епоха на Великото преселение - почувствала отслабване на външния натиск. Византия устояла на амбициозната политика на българския цар Симеон и успяла да подобри отношенията си с неговия наследник цар Петър. Голям успех за нея било окончателното ликвидиране на арабската опасност, която векове наред изсмуквала по-голямата част от имперския военен и икономически потенциал. На азиатските си граници Византия получила близо едновековна мирна пауза, която нейните управляващи използвали, за да укрепят позициите на империята на Балканите. Преведено на езика на византийската политическа доктрина, това означавало настъпление срещу българската държава, която символизирала ограничаването на византийските сфери на влияние по Долен Дунав. В Константинопол помнели добре униженията, които ромейската политика е трябвало да преглътне с признаването на България и с плащането на данък на нейните владетели. Със самочувствието на потенциални владетели на християнското икумене, византийските василевси изчаквали търпеливо времето, когато са можели да получат реванш. Възстановяването на имперските владения по Среден и Долен Дунав за ромеите символизирало връщане към времето отпреди масовото нахлуване на славяните и възстановяване на нормалното за тях статукво.

През втората половина на Х и в началото на XI в. Византия била толкова силна във военно отношение, че спокойно можела да си позволи лукса да води перманентна война на изтощение със своите противници и особено с България. Наистина в темната система и в стратиотския институт се появили първите пробойни, но политиката на императорите от Македонската династия, насочена към запазване на селската община и срещу издигането на провинциалната поземлена аристокрация, успяла да предотврати зараждащата се криза в тези основни ромейски институции. Стратиотската войска, в която се обособило ядрото на тежковъоръжените рицари катафракти, подкрепена от скандинавски наемници и от елитни бойци от Кавказ, за последен път в своето съществуване се превърнала в толкова внушителна военна сила, че реализацията и на най-амбициозните военни планове за отвоюване на някогашните византийски балкански територии изглеждала осъществима.

Истинската реконкиста започнала през 60-те години на Х в., когато изчезването на арабската заплаха позволило на империята да хвърли всичките си сили на Балканския полуостров. Тогава станало ясно, че византийският човешки, икономически и военен потенциал нямал равен на себе си в балканския регион. Както често се случва в човешката история, благоприятните предпоставки за провеждане на активна балканска политика в конкретните условия намерили реализация чрез дейността на император Василий II (976-1025 г.), наричан от своите съвременници по понятни и добре известни причини Българоубиец. По своето презрение към образоваността и пищните церемонии той се различавал много от повечето византийски василевси. За сметка на това неговите политически амбиции и талантът му на пълководец и управник, съчетани с благоприятната за Византия конюнктура в Югоизточна Европа и Мала Азия, му позволили най-плътно да доближи византийските реалии до византийската политическа теория.

Византийското настъпление, насочено най-вече срещу България и провеждано под мотото за възстановяване на имперското статукво, продължило повече от половин век и завършило с унищожаването на България. За българската държава това била истинска епопея за отстояване на независимото държавно, църковно и народностно съществуване. В балкански аспект - като оставим настрана пропагандното византийско оправдание за възстановяване на справедливостта и на предишния ред - българо-византийският двубой представлявал жестока борба между две големи сили за хегемония на Балканския полуостров. Той се водел на широк фронт от делтата на Дунав и Мизия до Адриатическото и Йонийското крайбрежие и от Тракия до Континентална Гърция и Пелопонес. По време на военните стълкновения между войските на император Василий II и българския цар Самуил много изолирани до този момент балкански области в северните, западните и централните части на полуострова влезли в исторически оборот. В този смисъл българо-византийският двубой бил важен фактор в заличаването на някои от „белите петна“ на балканската политическа карта, останали още от времето на славянското заселване през VII в. Ето впрочем и един типичен пример за това. Веднага след завземането на Източна България император Йоан Цимисхий наредил на своите военачалници да продължат настъплението в западна посока. В резултат на техните завоевания се появили две нови византийски теми - Раса (Рашка) и Морава. Само след едно десетилетие те вече били в пределите на Самуилова България. Така бурно развиващите се събития отново извадили от анонимност тези изолирани до този момент области.

След окончателната гибел на Първото българско царство през 1018 г. във византийско владение - къде реално, къде теоретично - попаднали всички територии южно от Среден и Долен Дунав в отсечката от района на Сирмиум до Дунавската делта, без земите на хърватската държава. Към 1023 г. император Василий II завършил победоносно и последната си военна кампания на изток, довела до покоряване на Грузия и Армения. Така целият географски ареал от Азербайджан до Адриатика влязъл във византийско владение. Основните територии на Балканския полуостров отново станали част от pax byzantinae. Това било голямо постижение за империята, въпреки че постигнатото било бледа сянка на онова, което Византия представлявала в Юстиниановата епоха. Въпреки че нейният триумф от началото на XI в. далеч не бил пълен, тя притежавала неоспорима мощ и политически авторитет, което ѝ позволило да разшири влиянието си в Източна Европа, в Кавказ, в Мала Азия, на Кримския полуостров и др. Голям успех за византийската политика било покръстването на Киевска Русия. Със своите приблизително 20 милиона поданици и с територията си от около 1,1 млн. кв. км. Византия се превърнала в истински балкано-малоазийски колос, какъвто епохата след крушението на Римската империя не познавала.

В новите си балкански територии византийските императори се опитали да въведат - разбира се, с различен успех - византийските принципи за провинциално управление и византийската данъчна система. През ХΙ-ХΙΙ в. по-голямата част от Балканския полуостров заживял в ритъма на византийската държавно-административна, данъчна и църковна система. Първоначално обаче дори и император Василий II не дръзнал да промени драстично заварените порядки от времето на българската държава. Според един съвременен византийски автор той „не поискал да въведе никакви нови обичаи, но пожелал те (българските земи) да се управляват във всичко от свои архонти и по своите обичаи, както при Самуил, предишния им управител“. Политическият опит подсказвал на императора, че грубите и бързи нововъведения не са най-доброто, което един завоевател би трябвало да осъществи. Дори и византийската темна система, наложена в покорените български земи, била до голяма степен съобразена със съществуващите по времето на завоеванието реалности. Последните български държавни територии, такива, каквито те били към 1018 г., били превърнати в тема България. Тази голяма тема, чиито граници не могат винаги да се уточнят със сигурност, имала сложна вътрешна структура и била поделена на множество по-малки административни единици. Земите по Долен Дунав, които най-рано попаднали под византийска власт и които по времето на император Йоан Цимисхий формирали тема Дристра (Дръстър), сега били оформени като тема Паристрион (Подунавие). Нейната структура също била сложна и намерила отражение в другото разпространено название на темата: Тема на дунавските градове. Най-северозападните български територии пък образували темата Сирмиум, която била сравнително малка по територия. Бившите теми Раса и Морава, изглежда, били обединени в кратко съществувалата тема Сърбия, известна само от запазен оловен печат на нейния стратег Константин Диоген. Останалите завладени балкански земи били разпределени между съществуващите преди теми или били оформени като по-малки административни структури. За разлика от времето преди големите завоевания, през първите десетилетия на XI в. броят на балканските византийски теми се увеличил почти двойно. Останали да съществуват темите Далмация (на север тя достигала почти до залива Кварнер), Дирахиум (тя включвала и значителна част от Диоклея), Никопол, Елада, Пелопонес, Солун, Стримон, Македония и Тракия. Заедно с тях се споменават още темите Верия (Бер), Стримон II, Йерихо (между Драч и Никопол), Едеса (Воден), Берое (Верея, дн. Стара Загора) и др.

1024px Byzantine Empire Themes 1025 en.svg

Териториално деление на Византийската империя през 1025 г.

Автор: Kirill Borisenko Лиценз: CC BY-SA 4.0

 

Първоначално непроменена останала и данъчната система, в която към края на Първото българско царство преобладавали натуралните вземания. Не толкова либерална била византийската политика по отношение на автокефалната българска църква и по отношение на българския език в богослужението. На мястото на Българската патриаршия била учредена Охридската архиепископия, от чиито предстоятели само първият бил българин. Българският език официално бил отстранен от литургията и се запазил само в затънтените обители, над които нито патриаршията в Константинопол, нито новата архиепископия в Охрид можели да наложат реална власт.

Въпреки еуфорията и сладостното чувство за реставрация на загубеното преди векове много от ромеите и от новите имперски поданици скоро щели да почувстват, че империята с всичките ѝ структури не можела да застине в състояние на ненарушимо величие. Тя все по-малко отговаряла на изискванията на теоретичния византийски държавен модел. Околният свят също не оставал непроменен. Неговото динамично развитие никак не отговаряло на ромейското желание за съхраняване на постигнатото с толкова усилия статукво. Тъкмо в десетилетията след смъртта на император Василий II на византийската държавност и общество им предстояло да извървят последните крачки на „класическия период“ в своето развитие.

Както често се случва в ситуации, когато промените са нежелани и дълго време възпирани, появата и развитието им във Византия след смъртта на Василий II имали необратим характер. Нещо повече: те засягали самите основи на византийския държавен и обществен модел. Дошло времето, когато на ерозия били подложени резултатите от серията реформи, осъществени през предишните векове. Византийският начин на мислене бил прекадено консервативен, за да възприеме идеята, че в обществото не може да има вечни принципи и вечни институции. Затова промените изглеждали нежелани, а тяхното настъпление - като негативна подмяна на добрите стари порядки.

Наследниците на император Василий II, които някои изследователи с ирония наричат цивилните императори, нямали вкус към военното дело. Струвало им се, че всичко, което е можело да се постигне на бойното поле, било вече постигнато. Те предпочитали заниманията с култура или дворцови интриги, като и в двете области регистрирали значителни постижения. Функциите на властния и всесилен император все повече били изземвани от императорски любимци, най-често евнуси, чиито служби били свързани с личността на императорите. Настъпил периодът на всесилните „паракимомени“1, без чието благоволение не можело да се постигне практически нищо. Корупцията на чиновниците и съдиите достигнала чудовищни размери. Някои от императорите епигони наивно смятали, че това се дължало на липсата на добро юридическо образование, и полагали грижи да възродят престижа на Константинополската юридическа школа. Всъщност действителната причина за превръщането на това явление в истинско бедствие била паралелната система на власт, която се основавала на лични връзки и която дублирала официалната държавна административна и съдебна система. Огромната концентрация на централизирани данъчни постъпления в ръцете на държавните чиновници била в състояние да корумпира и най-принципния ромей в системата на държавното управление. Стигнало се до там, че през XI в. официално вече се смятало, че единствената бариера пред беззаконията били не публичната власт и правото, а нормите на християнския морал.

Дефицитът на добре функционираща публична власт рефлектирал и върху събирането на данъците, където злоупотребите били особено чести. Корумпираната византийска данъчна система предизвиквала чести недоволства сред новите имперски поданици, които понякога прераствали и във въстания. Това явление било особено типично за началото на 40-те години на XI в. Тогава византийската власт скъсала със заварената система на данъчно облагане и се опитала да въведе повсеместно византийската данъчна практика, в която преобладавали паричните вземания.

Със смъртта на големия завоевател през 1025 г. си отишъл последният император, който провеждал политика в защита на свободната селска община. Тези, които управлявали след него, не се интересували от благополучието на войниците земеделци. Идеалният образ на императора воин, олицетворяван от Василий II, за тях не бил привлекателен. Те предпочитали да бъдат схващани като покровители на изкуствата и образованието и там насочвали истинските си усилия. Новелите, издадени в защита на общината и в ущърб на динатите, били отменени и това било официално признание за края на един съществен елемент в политиката на императорите от Македонската династия. Византийската селска община ускорено навлизала в период на дълбок упадък и вече никакви мерки от законодателен характер не можели да върнат предишната ѝ жизненост. Мястото на свободния селянин общинник започнало да се заема от зависимия селянин парик. Типично по византийски и този процес започнал, но се развивал твърде мудно, поради което във византийското село дълго време съжителствали различни обществени категории. С пълна сила се проявила една от основните язви на византийското развитие: липсата на избистрени обществени процеси и на ясни в социално отношение обществени групи. „Размитостта“ на границите между социалните групи се дължала до голяма степен на пъстротата във формите на собственост: държавна, църковно-манастирска, частна, общинска, които по същия начин се преплитали и преливали една в друга.

Кризата на общините довела след себе си криза в стратиотския институт, а кризата в него - до упадък на традиционната темна организация. Разложителните процеси в системата на военното селско земевладение водели до намаляване на военния потенциал в условията на антивизантийски въстания и подновени външни нашествия. Етатизираният византийски държавен модел трудно можел да предложи нещо, което същностно да наподобява рицарската система в Западна Европа. На мястото на селяните войници дошли наемниците, предимно чужденци, организирани в т. нар. тагми. Тежковъоръжените западни soldiers of fortune - нормани, англичани и др. - изтласкали от обществената сцена, а скоро и изцяло заменили оформящия се да възниква в края на Х в. византийски корпус от тежковъоръжени конници катафракти. Така била осуетена още в зародиш тенденцията към поява на византийско рицарство. За да се плаща на наемниците, държавата поела курс към „фискализация“ на войнишкото земевладение. Това означавало, че от бившите стратиоти вече се изисквала не толкова военна служба, колкото плащане на данъци. В кризисни моменти империята провеждала военни набори сред селското население, но събраните с подобни мерки военни контингенти се отличавали с ниската си боеспособност. Впрочем кризата на селската община означавала край на системата за колективната данъчна отговорност. Така данъчните недобори се превърнали в хронично явление.

Принципната промяна в системата на комплектоване на военните сили на Византия настъпила след средата на XI в. с появата и развитието на пронията. Това била система на условно военно земевладение. Държателите на пронии получавали ограничен имунитет и обикновено правото да събират определени данъци от даден приходоизточник, най-често земя. Срещу това те били задължени да служат във войската, като водят със себе си и военна свита. Прониарите, които византийските извори наричали по традиция стратиоти, не били предишните войници земеделци, а дребни провинциални аристократи. Войската се аристократизирала и намалявала по численост, тъй като губела характера си на селско опълчение. Прониарската система имала само външни, и то несъществени прилики със системата на феодите в Европа. Тъй като тя била контролирана от държавата, в нея не се наложили йерархичните отношения между сюзерени и васали, за които правилото било „васалът на моя васал не е мой васал“. Принципите на византийската прония намерили доста широко разпространение през следващите периоди и в другите балкански средновековни държави. Това било свързано с възприемането на основни постулати от византийския държавен модел.

Аристократизацията обхващала постепенно не само военното дело, но и целия държавен апарат. Вертикалната обществена мобилност, с която се отличавало византийското общество в предишния период, бързо стеснявала своя обхват на действие. Родовитостта започнала да се цени, а заедно с нея нараснало значението на личните връзки между видните родове и влиянието им върху ресорите на управлението. Още в края на Х в. - въпреки мерките на император Василий II срещу провинциалните динати - на сцената се появили първите представители на прочутите по-късно византийски аристократични фамилии Даласини, Мелисини, Аргири, Комнини, Фока и др. След 1025 г. те бързо увеличавали мощта и влиянието си и станали реални конкуренти на чиновническата аристокрация в управлението на империята. В основата на нарастващата мощ на провинциалните фамилии стояла поземлената собственост, която те увеличавали за сметка на държавния фонд и експлоатирали като частна собственост с помощта на зависими селяни. Политическата нестабилност по върховете, дворцовите интриги и преврати, заговорите и метежите, с които изобилствал този период от византийското развитие, всъщност отразявали изострянето на борбата за власт между двете вече отчетливо оформили се дялове на византийската аристокрация: поземлените военни и поземлени магнати, от една страна, и столичните чиновници - от друга.

Издигането на провинциалната аристокрация било улеснено от настъпилия упадък в темната система. Първоначално промяната в нея се изразявала в засилване на пъстротата в системата от административни структури. Съществували обширни теми със сложна вътрешнотемна структура, налице били и малки теми, които често обхващали една крепост и нейната околност. Наричали ги най-често стратегии. Променила се и административната терминология. Титлата „стратег“ се давала вече на управителите на малките теми, а за управителите на по-големите се използвали новите термини катепан или дукс. Като цяло административното устройство било подвластно на процеса на раздробяване на темите. В края на този процес от някогашните големи военно-административни окръзи нямало и следа. Започнали да преобладават малките катепаникии, оглавявани от катепани и дуксове. Обхватът на катепаникиите бил незначителен. Най-често те се състояли от градски център и неговата околност в радиус не повече от 10-15 км. Изчезнала и фигурата на стратега, обединяващ в себе си военната и цивилната власт. Византийската провинциална администрация започнала да се връща към късноантичните принципи на тяхното разделяне. Това бил може би естествен резултат от постигнатото военно надмощие над „варварите“ и от временното спадане на военното напрежение. Този процес обаче се развивал на фона на внезапната за византийците поява на нови, и то твърде сплотени противници по новите имперски граници. Динамиката на новите реалности не оставяла време за нови реформи в имперската военна система, а мутиралата темна система не била адекватна на изострянето на напрежението по границите на империята. Заредили се унизителни за държавата на ромеите военни поражения.

Въпреки сгъстените краски на византийската криза, разразила се след 1025 г., Византийската империя запазвала ролята си на регионална суперсила в балканския, малоазийския и отчасти средиземноморския ареал. На балканско провинциално ниво византийската власт донесла не само страдания, чиновнически произвол и допълнителни данъчни тежести. Тъкмо през XI в. Византийският държавно-политически и културен модел се наложил трайно в балканската действителност. Самата византийска криза, разразила се бурно в десетилетията от 1025 до 1081 г., не довела до крах на ромейската държавност, а до необходимост от новото ѝ трансформиране.

 
Етно-демографски проблеми на Балканите под византийска власт

 

В началото на XI в. за пръв път след епохата на император Юстиниан I почти целият Балкански полуостров бил обединен под един скиптър - този на византийските императори. Цялото множество от етнически групи и народности, възникнали на балканска земя в резултат на големите демографски и етнически размествания през VI-VII в., се оказали включени във византийския политически, административен и църковен организъм. По принцип византийският държавно-църковен модел изпъквал с умението си да обединява и интегрира различни човешки групи. От приблизително 20-те милиона жители на Византия в началото на XI в. не по-малко от една трета живеели на Балканския полуостров. В балканските владения на Византия през този период съществували около 100 градски центъра, средища на епископии, със средна численост на населението около 3-5000 души. Градове с повече от 5000 души население били изключения и се брояли на пръсти: Солун, Адрианопол (Одрин), Едеса (Воден) и др. Над всички градски центрове се възвисявал с огромното си население Константинопол. Нито един изследовател, дори и най-скептичният, не е определил населението на византийската столица през този период на по-малко от 400 000 души. Демографското състояние на Балканския полуостров следвало тенденциите в демографското развитие на Европа. В периода между началото на XI и средата на XIV в. в резултат на затоплянето на климата (т. нар. малък оптимум) и на увеличаването на земеделското производство населението на Европейския континент нараснало три пъти: от около 25 до около 75 млн. души. Балканското население като цяло също изживявало демографски ръст, независимо от продължаващите нашествия и свързаните с тях загуби на население.

Етническата картина, с която византийската власт се сблъскала в новите си балкански владения, коренно се отличавала от тази в Юстиниановата епоха. За времето от VII до началото на XI в. тя претърпяла радикални изменения. На Балканите вече съществувала напълно утвърдената, със своя държавна традиция, писменост и култура българска народност. От времето на падането си под византийска власт до идването на династията Комнини на власт през 1081 г. българите вдигали многобройни въстания, в повечето от които доминирала идеята за възстановяване на българската държавност. Във владените от Византия балкански земи съществували условия за възникването на нови народности и за появата на историческата сцена на нови етнически групи. Византийската политическа теория по принцип игнорирала етническото съзнание и етническата обособеност. Тя се отнасяла апатично към етническата пъстрота и към процесите на възникване на нови етнически общности. Това била една от причините, поради които имперските структури не предприемали особени мерки срещу тези явления, стига те да не поставяли под съмнение стабилността на ромейската власт по места. Впрочем имперската администрация не била в състояние да възпрепятства консолидацията на новите етнически групи, тъй като процесът бил достатъчно мощен и неподвластен на административен контрол. Нямало и сила, която да можела основно да ерозира самосъзнанието и традицията на вече възникналите народности.

В научната литература се е спорило и се спори за това дали византийската власт е провеждала съзнателна ромеизация или елинизация на новите си поданици. По отношение на ромеизацията отговорът изглежда максимално ясен. Според византийската теория всички православни поданици на императора били третирани като „ромеи“, независимо от етническото им съзнание. От тази гледна точка е нямало никакъв смисъл завоювана група християнско нееретическо население да бъде ромеизирана. За империята ромеизацията е завършвала с покоряването на това население и с включването му в имперската административна, военна и данъчна система.

По-сложен е проблемът с елинизацията. И тук не се откриват следи от съзнателно и целенасочено гърцизиране на негръцките народности и етнически групи. Гръцкият език и писменост обаче получили много по-широко разпространение главно чрез църквата. Във владените от Византия балкански земи гръцкият език в богослужението отново взел връх, тъй като всички те, с изключение на земите в Далмация и по албанското и дуклянското крайбрежие, били подчинени или на Константинополската патриаршия, или на силно гърцизираната Охридска архиепископия. През XI в. Византия окончателно загубила владенията си в Апенинския полуостров и това ограничило още повече разпространението на латинския език. Той вече се употребявал само в градовете в Далмация, но те, макар и формално подчинени на империята, все повече се откъсвали от византийския политически и културен модел.

Широкото разпространение и официализирането на гръцкия език в държавната администрация и в църквата, от една страна, и практическата липса на политика на елинизация, от друга, извикали на живот едно друго явление: билингвизма. Той бил познат и преди това, примерно в средите на българските управляващи кръгове, сред сръбските князе емигранти или сред дейците на славянобългарската писменост и сред висшето българско духовенство. През ХI-ХII в. това явление се масовизирало и престанало да бъде елитарно. Билингвизмът се разпространявал в по-големите градове, сред духовенството и сред представителите на негръцката служебна и военна аристокрация. В Константинопол съществувало и явлението „елементарен полилингвизъм“. Там живеели гърци, арменци, грузинци, българи, руси, варяги, евреи, араби, сирийци и др., които в ежедневието и в деловите си контакти е трябвало да общуват помежду си. В по-ограничени мащаби подобно явление съществувало в Солун и може би в Адрианопол. Значителни центрове на билингвизъм били големите манастири и особено Атонските обители, където живеели редом гърци, българи, руси, грузинци, а по-късно сърби, власи и др. Някои от специфичните балкански етнически групи, като власите например, поради начина си на живот, свързан с подвижното сезонно скотовъдство, също широко практикували елементарен билингвизъм и дори полилингвизъм. Тези езикови познания им били необходими в контактите с различни други балкански народности: гърци, българи, сърби, албанци и др.

Изворите показват, че дори и сред представители на духовенството и аристокрацията от негръцки произход, сред които използването на гръцкия език и възприемането на ромейските стандарти е трябвало да бъдат най-напреднали, оставало да съществува старото народностно съзнание. В подобни случаи византийската власт довела до своеобразна йерархизация на съзнанието: тези хора си оставали българи, грузинци, арменци и др., но над това базисно народностно самосъзнание се надграждало чувството за принадлежност към византийския свят и към неговите основни ценности. Смесените бракове в аристократичните среди от своя страна създавали смесени по произход фамилии: гръко-арменски, гръко-български, армено-български и др., някои от които играели видна роля в съдбата на империята и векове по-късно.

Процесите на асимилация в никакъв случай не се ограничавали само с разпространението на византийския елинизъм. Много по-драматична била ситуацията в някои балкански периферни области, засегнати от масовото нахлуване на нови народи. През ХI-ХII в Паристрион се водела епична борба за етническо надмощие между местното българско население и прииждащите от север тюркски народи. Тук не ставало въпрос за възприемане или отблъскване на езици или политически доктрини, а за борба за оцеляване. Дълго време изглеждало, че съдбата на българите в Подунавието била поставена на карта. Едва към края на XII в. станало ясно, че българското самосъзнание и държавна традиция са взели връх, макар че притокът на нови народи от север не останал без последствия за съдбата на областта и на българите като цяло.

Обединяването на обширни територии на Балканите и в Мала Азия в една държавна структура и премахването на вътрешните граници създало възможност за миграции на по-малки или по-големи човешки групи. Понякога разместването на групи население било резултат от съзнателната политика на имперската власт. Така например тя преселила български боляри и войници в Армения след 1018г., а на Балканите - в Северна Тракия, Македония, Пелопонес - настанила арменци. По течението на Вардар императорите настанили групи маджари (унгарци), а в Паристрион - узи, печенеги, кумани. Някои от тези групи запазвали своята сплотеност и се превърнали в сериозен проблем за целостта на имперските територии и за спокойствието на балканските земи като цяло. През XI в. най-голяма етническа динамика изживели земите, северно от Долен Дунав, поради започналото масово прииждане на нови тюркски народи откъм южноруските степи и Северното Черноморие.

Един от най-интересните консолидационни процеси в границите на Византия протичал в гръцката етническа и езикова среда. По груби изчисления около половината от населението на империята през XI в. било гръцко. Гърците били концентрирани основно в Югоизточна Тракия и Константинопол, по западното малоазийско крайбрежие, по егейските острови, в Южна Македония, Континентална Гърция и Пелопонес. Отделни гръцки анклави имало по останалите крайбрежия и в някои от по-големите градове на Тракия и Македония. „Гръцките области“ не притежавали абсолютна етническа компактност. В планинските области на Пелопонес продължавали да живеят неасимилирани славянски групи, а в Тесалия и Епир съществувало многобройно и активно българско и влашко население. Българи живеели още в Югоизточна Тракия, по долните течения на Струма и Места, на Халкидическия полуостров и в Южна Македония.

Официалното византийско право не деляло византийските поданици по народност: теоретично всички те били ромеи. За ромеите се предвиждали привилегии, недостъпни за „варварите“. Ромеят, за разлика от варварина не можел да бъде продаван като роб. За новите християнски поданици на империята важели същите права, както и за „старите ромеи“. Въпреки теоретичното равенство, по-големи права в ежедневието имали ромеите гърци. Те можели да попаднат в робски статут само за престъпление, докато българи, арменци или власи можели да бъдат продавани или владени като роби съвсем официално и практически без никакви ограничения. Понякога византийската власт предприемала репресивни мерки срещу негръцкото население. Така например в 1043 - 1044 г. от Константинопол били изгонени множество „чужденци“, установили се в столицата през предишните 30 години. Потърпевши от тази мярка били не само русите, които били конкретен обект на преследване заради руските нападения над империята през 1043 г., но и много негръцки жители на столицата. А тя, столицата на Византия, все пак имала вековни традиции в съвместното съществуване на различни етнически групи! Във византийските литературни и исторически съчинения от този период все по-често започнали да се появяват текстове, пропити с омраза не въобще към „варварите“, а към определени балкански негръцки народности: българи, власи, сърби и др. В колективните образи на всеки един от тези народи били намерени специфични негативни характеристики, които се превърнали в „топоси“ за поколения византийски автори.

Явленията, свързани с дискриминирането на ромеите негърци, не се ограничавали само на низово обществено равнище. През XI в., особено по време на „императорската въртележка“ в 1025-1081 г., постепенно се наложила практиката императорският трон да се заема само от представители на известни гръцки фамилии. Отминавало времето, когато императори можели да стават арменци, сирийци и др. В този случай ставало въпрос за стесняване на вертикалната социална динамика, но вече по етнически признак. На военна служба охотно се приемали чужденци, но те не били назначавани за стратези на теми или за дуксове на катепаникии. В средите на гръцката по произход аристокрация се зараждала неприязън към видните негръцки фамилии, дори когато техни представители служели вярно на империята. Като реакция на този процес в средите на негръцкото население се появила неприязън към гърците ромеи. Показателно е, че византийският велможа от грузински произход Григорий Бакуриани, посветил десетки години от живота си в служба на империята, постановил в типика на основания от него Бачковски манастир забрана за пребиваване на гръцки монаси (ромеи) в обителта. При развитието на подобни процеси в отношенията между народностите и етническите групи в империята дори понятието ромеи, което в най-чист вид концентрирало в себе си отказ от етнически подход към поданиците на империята, започнало - все още в изолирани случаи - да се използва като синоним на гърци.

Консолидирането на гръцкия елемент в рамките на Византия, неофициалната подкрепа за гърците от страна на имперската администрация и чувството за превъзходство, особено в средите на гръцката аристокрация и духовенство, стимулирали процеса на възникване на гръцко народностно самосъзнание. На първо време това явление проличавало най-вече в „отграничаването“ на гърците от другите византийски поданици. Етноконсолидационният процес вървял бавно, тъй като в гръцка среда били силни традициите на полисното и регионалното самосъзнание. Гръцките жителите на Константинопол например имали по-голямо самочувствие от останалите си сънародници. Неприязън разделяла жителите на столицата и жителите на Адрианопол. Съществена пречка за избистрянето на гръцкото самосъзнание - въпреки очевидната еволюция - имала официалната византийска доктрина, която по принцип продължавала да отрича етничността, а наблягала на поданството и общата религия. Тази теория обаче, въпреки своята сила и консервативност, се пропуквала под напора на действителността. В балканските територии на Византия протичал процес на формиране на нови народности, който не се съобразявал с теоретичното значение на понятието ромеи. Империята била на път да загуби един от основните си идейни постулати за съхраняване на имперската цялост и интегритет.

Като оставим настрана подновеното движение на тюркски номадски племена към Долен Дунав, другият нов щрих към етно-демографската картина на Балканския полуостров през Х-ХI в. била появата на власите и албанците в историческите извори. Приема се че те, заедно с гърците, са представители на дославянския етнически субстрат на полуострова.

Появата и присъствието на власите на балканска земя изправят изследователите пред серия сложни проблеми, които са били и са обект на научни спорове между представителите на балканските историографии. Неслучайно в историографията се твърди, че „влашкият проблем“ е една от „енигмите на Средновековието“. Основната трудност е свързана, разбира се, с оскъдицата на извори, но освен това и с особеното преплитане на проявите на континуитет и дисконтинуитет в развитието на влашките групи през Х-ХIII в. и по-късно. По отношение на своя неолатински език те несъмнено са били основен елемент от континуитет в балканското развитие при прехода към Средновековието. Няма засвидетелствана приемственост обаче по отношение на разпространението на влашкия етнос. През Х-ХIII в. за власи със сигурност се споменава не в земите, където по-късно възникнали румънските средновековни държави Влашко и Молдова, а предимно в южните, югозападните и централните части на полуострова, в земи, отдалечени понякога на стотици километри от Влашката низина. В северните части на Балканския полуостров за власи през периода на ранното Средновековие се споменава в извори, които са или по-късни, или несигурни като историческа информация. Поради тази причина мненията на изследователите се разделят основно на две. Една група придава изключително значение на миграциите в процеса на появата и консолидирането на влашкия етнос. Според тази теория част от латиноговорещото население, живеещо около течението на р. Дунав и северно от нея, се е преселило на юг в Балканския полуостров заедно със славянските преселнически вълни. В късния период (XIII-XIV в.) имало обратен преселнически поток, който концентрирал влашко население в Карпатско-Дунавския ареал. Друга група изследователи, между които и повечето румънски учени, неотклонно стоят на позицията, че в живота на власите в ареала на модерната румънска държава (Влахия, Карпатите, Трансилвания, Молдова, Северна Добруджа) имало континуитет, който обаче невинаги намирал адекватно отражение в изворите.

Според тази схема на разсъждение в периода на настаняване на славяните на Балканския полуостров влашкото (румънското) население запазило значителната си концентрация в Карпатско-Дунавския район. Наличието на влашко население било особено значително в речните долини, където възникнали т. нар. долинни княжества (cnezat de vale), войводати или земи. Като основен извор за подобно твърдение се сочат археологическите проучвания в долините на карпатските реки, които разкривали наличието на значително струпване на население в тях. За това обаче няма извори от друг характер, а и археологическите проучвания, поне в този период, не дават данни за етническия характер на населението в долините. В Добруджа пък, в областта на Констанца, според румънските учени още към средата на Х в. съществувал т. нар. жупанат на Димитър, който също имал влашки характер. Основният извор за подобно твърдение е откритият там старобългарски надпис от 943 г., в който се споменава за жупана Димитър. Както е добре известно обаче, титлата „жупан“ съвсем няма влашки произход и се среща както в българската държава, така и сред повечето южни славяни като остатък от времето, когато много от тях са били под аварска власт. За влашки са обявени и политическите организации в Западна Трансилвания, които унгарците завладели през Х-XI в., въпреки че наличните извори говорят за нещо съвсем друго. За да запълнят липсата на сигурни извори за влашко присъствие северно от р. Дунав, някои румънски учени с охота използват по-късни извори, писани вече под влияние на същинската поява на власи в Карпатско-Дунавския регион. Някои от тези извори (напр. известният „Унгарски Аноним“ или „Илюстрованата хроника на Виена“) наистина споменават за власи и дори се опитвали да обяснят техния произход. Най-често тези късни извори твърдели, че неолатински говорещите власи били „римски овчари“ или „римски колонисти“, които останали в тези земи след оттеглянето на римляните. Отсъствието на сигурни ранни известия за власи в тази област е феномен, който не е лесен за обяснение. Според известния румънски учен Николае Йорга извори най-вече от унгарски или полски произход за власите в Карпатите, Трансилвания и по Долен Дунав е имало, но те са изчезнали с унищожаването на унгарския и полския кралски архив по време на татарските нашествия през втората четвърт на XIII в.

Първите сигурни сведения за власи се отнасят за периода между 976-980 г. и се откриват във византийските извори. Под годината 976 г. една от добавките към хрониката на Йоан Скилица споменава, че най-възрастният от братята комитопули Давид бил убит в местността Красивите дъбове, намираща се между Костур и Преспа, от „пътници (скитници?) власи“. За 979-980 г. се отнася второто известие за власи в съчинението „Стратегикон“ на византийския автор от XI в. Кекавмен. В него той преразказал, а на места и буквално цитирал хрисовул на византийския император Василий II, издаден в четвъртата година от управлението му. С този хрисовул дядото на Кекавмен - Никулица - бил назначен за началник на власите в тема Елада. След тези първи сигурни известия за власите сведенията за тях във византийските извори зачестяват. За влашко население, което плащало „обичайни данъци“ на Охридската архиепископия, се споменава в една от грамотите на Василий II, издадена в 1020 г. За власите в Тесалия и за техния бит и нрави към 60-те години на XI в. с доста детайли пише същият Кекавмен. Сведения за тях - подробни или бегли, сигурни или съмнителни - дават още Ана Комнина, Йоан Кинам, Никита Хониат, както и редица официални документи от византийската канцелария. В съчинението на Йоан Скилица, в описанието на събитията, отнасящи се към прочутата битка между българи и византийци при Ключ в 1014 г., е засвидетелстван и първият топоним от влашки произход: византийският автор говори за полето Киава лонгос. Това название се приема за идентично с влашкия израз Къмпулунг (букв. Дълго поле), който като топоним се среща и северно от р. Дунав.

Византийските автори смятали власите за наследници на бесите и даките, а за да обяснят езика им, някои от тях, като например Йоан Кинам, твърдели, че власите били преселници от Италия. С течение на времето като архаизиращ етноним за власите във византийските извори се затвърдило названието даки.2

При появата си в историческите извори названието власи имало подчертан етнически смисъл. Власите по правило се споменавали редом с другите балкански народности, като при това този етноним не бил свързан с държавно или с областно название. Според една лаконична и може би случайно изпусната реплика в съчинението на Ана Комнина „ Алексиада“ към края на XI в. сред простонародните говори на Балканите терминът власи бил синоним на понятието номади. Тази и други податки са карали мнозина изследователи да приемат, че власи са били наричани всички хора в този период, упражняващи сезонно скотовъдство. Това действително е така, но в един по-късен период, когато етнонимът власи разширил своето значение и започнал да означава освен етническа група още и „подвижни скотовъдци“ или въобще „скотовъдци“. През Х-XIII в. обаче терминът власи обозначавал предимно особена балканска етническа група от неолатински говорещи хора, упражняващи масово подвижно сезонно скотовъдство.

През XII и в началото на XIII в. византийските, а под тяхно влияние и други автори произволно разширили обхвата на названието власи. Никита Хониат например говори за влашко население в целия Паристрион. Този факт е намерил задоволително обяснение в научната литература. Не в целия Паристрион, а предимно в Стара планина са живеели групи влашко население, което е участвало в българското въстание, начело с братята Асен и Петър. То е защитавало проходите в Балкана и поради тази причина първо с него най-често са се сблъсквали насочените срещу въстаниците византийски войски. Това е карало ромеите да мислят, че власите са живеели в цялото Подунавие. Освен това към края на XII в. византийските автори, между които и Никита Хониат, обикновено са ограничавали значението на етнонима българи само за населението в пределите на тема (катепаникион) България. С консолидирането на Втората българска държава нещата застанали на мястото си. Възстановената българска държавна традиция и свързването на етнонима българи с нея заличили микроелементите в етническата структура на населението в Подунавието. Нещата отново се върнали в нормалното си положение, а византийските и другите автори отново определяли населението в областта предимно като българско.

Ранните сведения за власите на Балканския полуостров имали до голяма степен случаен характер и не били резултат от засиления интерес към тях от страна на пишещите съвременници. За власи се споменава във връзка със събития, в които те по принцип не играели основната роля, а просто се озовавали в района на случващото се. Поради тази причина „географията“ на ранните влашки поселения е доста неясна и хаотична. Ясно е впрочем, че нито един автор, споменал за тях, не ги смятал за ново или напълно неизвестно до този момент балканско население. През Х-ХII в. основните региони, в които изворите са засвидетелствали наличието на власи, са се намирали в южните и югозападните части на полуострова. По-значителни влашки групи имало в Епир, Тесалия, Македония, в Халкидическия полуостров, по долното течение на р. Марица и в Стара планина. В т. нар. Летопис на Дуклянския презвитер, писан на латински език през XII в., в описание на събития от началото на XI в. се твърди, че „мавровласи“ (букв. „черни власи“) живеели южно от р. Сава - област, която според автора преди това била населена с „римляни“.

До края на XII в. разполагаме само с две по-сигурни сведения за наличие на власи около течението на р. Дунав и на север от него. Първото принадлежи на византийския историк Йоан Кинам, който в описание на събития от 1160 г. (византийски поход в Унгария) твърди, че ромеите рекрутирали влашки войници от земите по течението на р. Дунав. Някои от съвременните автори предполагат, че това било направено, защото власите имали опит в движение по планински терен и в случая изпълнявали функциите на нещо като „планински корпус“ във византийската войска. Според друго по-прозаично обяснение ромеите просто са искали да имат във войската си хора, които са можели, поради общия си език с местните хора, да служат като водачи на византийците в слабо познатия им терен северно от река Дунав.

Второто известие дължим на Никита Хониат. Той съобщава, че през 1164 г. бъдещият византийски император Андроник I Комнин избягал от византийската столица, но бил заловен близо до границата на руското княжество Галич от живеещите там власи и бил предаден от тях на властите в Константинопол.

В изолирани случаи, както например в Тесалия, концентрацията на влашко население водела до възникване на локални форми на самоуправление. В такива случаи влашките „архонти“ били в състояние да провеждат своя политика. В този ранен период това била най-висшата форма на локална организация, до която достигнали на места разпръснатите влашки групи.

Общата представа, която сведенията от изворите създават, е, че влашките групи били разсеяни на обширна площ и че за свои поселения те предпочитали или полупланинските области, или онези земи, които позволявали сравнително лесно придвижване от равнините в планините и обратно. Вътрешните миграции, особено при липсата на държавни граници южно от река Дунав, играели важна роля за концентрирането на влашко население в определени балкански региони. Най-голямо струпване на власи в ранния период е констатирано за Тесалия, в областта по течението на реките Влиури и Пеней. Няма съмнение, че влашкият етнос е живеел в обособени групи, разпилени на големи разстояния една от друга. При тези условия консолидирането им било възможно само на локално ниво, но не и в границите на по-обширни географски области. Това пречело на формирането на общо самосъзнание, но тази липса била до голяма степен компенсирана от силната сплотеност на влашките катуни, извършващи сезонни миграции.

Влашкото население било организирано в специални общини, наричани катуни. Първото сведение за влашки катуни датира от 1105 г. и се отнася за влашко население, преселено от областта на Мъглен в Халкидическия полуостров. Начело на катуните стояли старейшини, наричани челници или примикири. Влашките катуни организирали различни по дължина и характер сезонни миграции. От април до септември стадата на власите, състоящи се от дребен и едър рогат добитък, от мулета и коне, придружавани най-често от жените в катуна, прекарвали в летни пасища, обикновено разположени високо в планините. През зимата, от септември до март - април, те се връщали в равнините. Влашките жени, облечени в мъжки дрехи и изпълняващи функциите на пастири, правели странно впечатление на съвременниците. Изглежда, тъкмо проникването на подобни жени пастири в Света гора, което смутило живота на манастирските обители там, накарало лично императорите да постановят забрана за влизане на жени в пределите на монашеската република. При изтеглянето на влашките стада към летните пасища в планините мъжете от катуна често оставали в зимните поселения в равнините или в подножието на планините. Те се грижели за събирането на сено, на хранителни припаси за зимата или изпълнявали различни държавни повинности. С течение на времето много от зимните и летните поселения на власите ставали постоянни, което означавало и формирането на трайни маршрути за сезонно движение на хора и стада. Движението на катуните на по-дълги разстояния без определени маршрути било улеснявано от липсата на държавни граници, но предизвиквало постоянни конфликти с уседналото земеделско население, което било принудено да брани обработваемите си площи от щети. Това е и една от причините за наличието във византийските и в други извори от ХI-ХII в. на отрицателни характеристики за власите. С течение на времето част от тях уседнали и започнали да се занимават със земеделие. Тези влашки групи, които не можели да се приспособят към процеса на възникване на множество държавни граници на балканска земя от края на XII в. насетне и нямали възможност да уседнат и да станат земеделци, окончателно се изтегляли в планините и се отдавали изцяло на скотовъдство.

Власите произвеждали и търгували най-вече със сирене и груби вълнени дрехи, които се ползвали с популярност сред обикновеното население на балканските градове, включително и на Константинопол. Към византийската власт те били задължени с плащане на десятък от животните, със специален данък върху пасища, с такси за преминаване през държавна или частна земя и с някои нередовни данъци, плащани под формата на подаръци за чиновниците на фиска. Власите били привличани от имперската администрация за охрана на стада, складове, пътища и проходи, а в определени случаи и във византийската войска. Те придружавали чужди пратеници или пленници в движението им по византийска територия. През XII в. зачестяват сведенията за зависимо влашко население и дори за цели катуни, изпаднали в зависимост от манастири или други собственици. Споменава се и за власи роби. Отделни представители на появилата се влашка аристокрация се издигали в църковната и държавната йерархия до висши духовници, военачалници и служители в катепаникиите.

Нито един извор не е отразил процеса на християнизацията на влашкото население. Във всички случаи власите се споменават като християни. Представителите на румънската историография са склонни да обяснят това обстоятелство с ранното приемане на християнската религия от латиноговорещите групи балканско население още преди заселването на славяните и - разбира се - с наличието на изявен континуитет в живота на това население и по отношение на религията. По-реалното обяснение е, че приемането на християнството от власите е вървяло успоредно с налагането му и сред другите групи балканско население, с което те са били в контакт. В такъв случай не би могло да има специален „акт на покръстване“, което обяснява и мълчанието на изворите. През XI-XII в. създаването на „влашки агломерации“ води до възникването на специални „влашки епископии“. Такава възникнала в областта на Прилеп след 1087 г. Неин център било селото Враня в околностите на града. През XII в. подобно явление се наблюдава и в Тесалия. Областта около град Димитриада (Волос) била оформена като отделна катепаникия с название Влахия или Велика Влахия. В нейните граници възникнала и епископия с център в Димитриада. В разглеждания период богослужението в тези епископии се извършвало на гръцки език. Поради липсата на собствена писмена традиция власите християни трябвало да възприемат Божието слово на езика, на който се е служело в зависимост от конюнктурата, от региона или от господстващата църковна структура: гръцки, славянобългарски или латински.

Контактите между власите и другите балкански жители довели до значителни взаимни влияния, които се проявили особено силно в областта на езика, на системата от лични имена и в топонимията. А ето и една любопитна подробност. В много от балканските области със значително влашко присъствие голямо разпространение са имали топонимите, съдържащи словосъчетанието мавровлахи (мавровласи) - букв. черни власи. Не отразява ли този факт антропологическата характеристика на влашкото население - тъмна пигментация - която го е отличавала от предимно светло пигментираните балкански славяни?

Като цяло етногенетичните процеси сред балканските власи са протичали изключително бавно и сложно поради принципната липса на по-силни консолидиращи фактори: собствена държава и компактна територия. Затова дълго след появата им на историческата сцена власите си оставали етническа група, която не прераствала в средновековна народност.

Далеч по-малко са проблемите, свързани с появата на албанците в историческите извори, въпреки че тяхната историческа съдба като вероятни наследници на предславянското илирийско население би трябвало да бъде принципно сходна с тази на власите. За разлика от тях обаче при своята поява в изворите през ХI-ХII в. средновековните албанци били концентрирани върху малка територия, която при това попада в земите на съвременната албанска държава. Албанска средновековна диаспора е съществувала и, в известен смисъл, е била твърде мащабна, но тя се формирала няколко века след появата на албанците на историческата сцена при други исторически и демографски условия. Споровете за началото на албанското средновековно битие имат по-скоро академичен характер и засягат подробностите около първото използване на етнонима алвани (албани) или арванити (арбанити). Известно разминаване на мненията има и по отношение на локализирането на областта Арванон (Арбанон), в която албанско население е засвидетелствано за пръв път през XI-XII в.

За развитието на албанската общност преди това не може да се каже нищо определено. Археологическите проучвания според албанските изследователи показвали наличието на значителен континуитет между илирийското население и средновековните албанци. И тук обаче археологията не е в състояние да даде точни сведения за етническия характер на населението, чиито археологически остатъци са обект на научен интерес. Областта, в която през ХI-ХII в. се появяват албанците, е била включена във византийската тема Дирахион (Драч). През Х-ХI в. в тази област се сблъскали интересите на Византия и на България. Тук всъщност се разиграло последното действие от гибелта на Първото българско царство.

Към настоящия момент може да се приеме за сигурно доказано, че етнонимът алвани/албани и арванити/арбанити се появил за пръв път в историческия труд на византийския писател Михаил Аталиат, описващ събития от периода 1034-1079 г. Първото известие е от около 1040 г. В него се споменава за албанци във войската на византийския военачалник Георги Маниак, действаща в Италия. За втори път албанци се споменават във връзка със събития от 1078 г., когато те били привлечени като войници във войската на византийския велможа и претендент за престола Никифор Василаки.3 Приема се, че и в двата случая става въпрос за албанци - жители на византийската тема Дирахион (Драч). И в двата случая за тях се споменава като за население, добре интегрирано във византийската административна и особено военна система. Това обстоятелство показва, че споменаването им точно в определен период е резултат не толкова на изненадващо появяване, а на попадане на изолираното до този момент албанско население в центъра на протичащите събития. Действително към средата и особено през втората половина на XI в. албанските земи придобиват голяма известност поради нашествията на италианските нормани. Съвременните автори споменават за албанците и за тяхната област Арбанон тогава, когато техният „исторически прожектор“ под влиянието на историческата конюнктура е попаднал на малко известната дотогава планинска област югоизточно от Драч.

Етнонимът албанци несъмнено трябва да се свърже с географското название Арбанон (Алванон). За тази област се споменава за пръв път през 1107/1108 г. от Ана Комнина във връзка с обсадата на Драч от норманите. Не е напълно ясно обаче кое от двете названия е първично, т. е. дали името на областта е дало името на етноса, или обратното. Смята се, че названието Арбанон първоначално се е отнасяло за планинската и полупланинска област, разположена между западните и югозападните брегове на Охридското езеро и между горните и средните течения на реките Шкумби и Деволи. В тази област първоначално нямало известни градове и крепости. Много по-късно, през XV в., там била построена известната крепост Елбасан. През XII в., когато в албанска среда възникнали първите протодържавни политически структури, владетелите на Арбанон разширили властта си в северозападна посока към долините на реките Ерзен и Мати и присъединили областта около известната по-късно крепост Круя, както и крайбрежието северно от Драч. В този период и названието Арбанон разширило първоначалния си смисъл и започнало да обозначава земите между Охридското езеро и теченията на реките Шкумби и Мати. Областта Арбанон в археологическо отношение съвпада с разпространението на т. нар. култура „Комани - Круя“, наречена по името на двете най-добре разработени археологически находища. Тази култура се отличавала с изолираността си от околните земи. Археологическите проучвания не откриват тук монетни находища, „вносни“ предмети на бита, надписи или останки от значителни крепости. В тази част на албанските земи топонимите от славянски произход, които иначе изобилстват в тази част на Балканите, са сравнително редки.

През ХII-ХIII в. названието албанци получило по-голямо разпространение и започнало да се среща под различни форми в латински, български и сръбски извори.4 Запазени са и няколко варианта на етническо самоназвание на албанците, които възхождат към средновековната епоха. В същинските албански земи са били разпространени - в зависимост от диалектните особености на северните и южните албанци (геги и тоски) - формите „арбън“ или „арбър“. Албанците, които през XIV-XV в. се заселили в Гърция, се назовавали и били известни с етнонима арванити, а тези, които се преселили в Италия, станали известни с названието арбреши. Тези самоназвания са били разпространени в средновековната епоха, но вероятно поради отсъствието на албанска писмена традиция не са могли да се наложат. Османските турци наричали албанците арнаути. От по-ново време датира сегашното самоназвание на албанците и на тяхната родина: шкиптар и Шкиперия.5

До ХI-ХII в. областта Арбанон не играела практически никаква роля в балканското историческо развитие. В края на XI и началото на XII в. тя станала център на внимание във Византия и на Апенинския полуостров, тъй като около нея се разиграли най-важните събития около продължителния конфликт между империята и италианските нормани. Продължилите десетилетия военни действия били съпроводени от опустошаване на албанските земи и от разрушаване на множество градове и крепости. Опустошенията и обезлюдяванията засягали предимно крайбрежието и по-леснодостъпните речни долини, където живеело още гръцко и българско население. В много по-малка степен били обезлюдени или опустошени недостъпните планински области, където преобладавало албанското население. Създадената обстановка улеснявала спускането на планинското албанско население към равнините и уплътняването на албанските поселения там. Макар и бавно, албанският етнически елемент заемал своето място в балканското историческо развитие.

Още в ранния период на засвидетелстваното албанско историческо битие проличала една негова особеност. Албанските общности, макар и разположени на сравнително малко пространство, били изолирани една от друга и се отличавали по диалектни особености и по степента на проникване на християнската религия. Още в Средновековието били оформени двете големи диалектни общности на гегите (северните албанци) и тоските (южните албанци). Границата между тях минавала по течението на р. Шкумби. Албанският език през цялото Средновековие не се превърнал в книжовен и не развил своя книжовна традиция.

Поради липсата на изявена политическа власт в планинските области на албанските земи дълго време се запазила и постоянно се ревитализирала племенната структура на обществото. Албанската аристокрация, която се активизирала към края на XII в., била свързана с тези племенни структури и разчитала на сплотеността на родовете в своите територии. Нейният генезис бил свързан не с отделянето от рода, а с „аристократизацията“ на родовата върхушка. Подобна обществена организация не била уникална в историята на средновековна Европа и Азия. Тя се срещала в Шотландия, в Ирландия, в планинските области на днешна Швейцария и в Кавказ.

По албанското крайбрежие и в северните райони на днешна Албания още през ХI-ХIII в. по-голямо разпространение получило западното християнство. В църковно отношение тези земи били подчинени на католическите архиепископии и епископии в региона и след „великата схизма“ от 1054 г. попаднали в папския диоцез. В южните и вътрешните албански области православието имало по-силни позиции и тези земи били част от диоцеза на Охридската архиепископия. Съответно в богослужението си използвали - в зависимост от църковната принадлежност - латински, гръцки и славянобългарски език. Християнството в албанска среда прониквало сравнително бавно, особено в труднодостъпните планински области, където църковните структури практически нямали влияние. Това откривало простор за разпространение на ереси, а в османската епоха - на исляма. Изтъкнатите особености забавяли процеса на формиране на общо самосъзнание и на общи политически структури. Практически през цялото Средновековие албанските земи си останали политически разпокъсани и много често ставали обект на политически комбинации и поделби от страна на по-силните и политически по-организирани съседи.

 

1„Паракимомен“ означава буквално „човек, който спи в съседство“, т. е. човек, който живее в императорските покои и се грижи за личността на императора.
2В изворите от най-различен произход власите се споменават още в следните варианти: blacci, valachi, olachi, ilac, iflac, eflyak.
3В литературата има спорове дали и в двата случая става въпрос за албанци, тъй като са използвани различни форми на името: алвани/албани и арванити/алванити. Съществува и оригиналното мнение, че с названието алвани Михаил Аталиат е обозначил византийски наемници, произхождащи от Британска Албания (т. е. шотландци).
4В латиноезичните извори през XII в. се среща прилагателното Arbanensis, като съставна част от епископска титла. В българските извори се срещат етнонимът арбанаси и топонимът Арбанаска земя. В сръбските извори формата е „арбанас“ или „рабан“
5В албанска среда на популярност се радва мнението, че етнонимът шкиптар произлиза от албанската дума shqipe (орел). Следователно шкиптари би трябвало да означава синове на орли. Мнозина езиковеди обаче смятат, че етнонимът произлиза от албанските глаголи shqipon или shqipton, със значение „казвам ясно и отчетливо“ или „казвам, изразявам се“. 

 

Църковна организация и манастирски живот на Балканския полуостров в края на X и през XI в.

 

X

Right Click

No right click