Балканите

Ранносредновековните балкански държави (VII-Х в.)

Посещения: 7122

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002



Византия: обновеното наследство

 

Byzantiumby650AD ruПрез първата половина на VII в. Византия била подложена на тежки изпитания. Освен масовото славянско заселване на юг от Дунав и унищожаването на византийските държавни, църковни и обществени структури на Балканите, империята трябвало да води тежки войни с перси и араби по източните си граници. Те също довели до тежки загуби. Мощният арабски завоевателен устрем отнел на Византия най-богатите ѝ източни територии: Египет, Сирия, Палестина, Месопотамия. Основните защитни усилия на ромеите били насочени към Мала Азия и несъмнен техен успех бил нейното трайно задържане под скиптъра на ромейските василевси. Векове наред тъкмо този азиатски полуостров ще бъде основен резервоар на икономически и човешки ресурси за империята.

Гигантският двубой с варварския свят изисквал адекватна организация и поставил пред византийския управляващ елит с голяма острота проблема за търсене на баланс между традицията и необходимостта от реформи. Римското наследство било неоценим държавнически, военен и културен капитал, но наследените от късната Римска империя държавно-административни и военни структури се оказали непригодни за възпиране на варварския натиск. Да се скъса с римската традиция било равносилно на самоликвидация и подобна мисъл въобще не занимавала възпитаната в римски дух византийска управляваща класа. Действителността обаче я принудила да започне серия от реформи, чийто успех би означавал ново бъдеще за империята, а чийто неуспех - гибел, подобна на тази, сполетяла западната ѝ част през 476 г. Дилемата била как да се съчетае радикалността на извършваните промени с вкоренената римска представа, че еволюцията и промяната могат да бъдат само ретроспективни и че те всъщност не донасят нещо ново, а „очистват“ ненужните наслагвания върху доброто старо наследство. В периода на т. нар. тъмни векове (така изследователите определят времето от VII до IX в. в историята на Византия) тази дилема се решавала стихийно. Промените се проточвали в продължение на десетилетия и дори векове и невинаги били резултат на предварително осмисляне, а чувството за римска принадлежност, макар и лишено от предишния си блясък, оставало да съществува. То бавно и невинаги без съпротива адаптирало себе си към новите реалности, запазвайки непокътнати няколко основни идеологически стожера.

На първо място, това била идеята, че ромейската държава е римска държава. Идеята за пълния държавен континуитет ще си остане една от най-упорито пропагандираните византийски идеи през цялото Средновековие. Въпреки това през „тъмните векове“, а и след излизането от тях византийската държавност била променена почти до неузнаваемост. Най-важната и принципна промяна се открива в изоставянето на късноримската теория и практика на разделяне на цивилната от военната власт. Изчезнала пищността на дворцовия церемониал, силно намален бил чиновническият апарат, цялата държавна структура била силно военизирана. Императорът, който от първите десетилетия на VII в. вече носел гръкоезичната титла „василевс“, изпъквал не толкова като граждански управител, одобрен от Сената, народа и армията. На него се гледало повече като на върховен военачалник, от когото се очаквало да спре варварите и да върне загубените ромейски територии. В централното управление основните учреждения станали т. нар. логотезии, чиито функции в края на краищата пак имали подчертано военен характер. В края на IX и началото на X в., когато кризата била преодоляна, византийската императорска власт отново възвърнала своя блясък. Създаден бил нов пищен дворцов церемониал, в който се отразявал завършекът на процеса на изграждане на византийската монархия в средновековния ѝ вид. Тя се оказала изключително жизнена не само поради римо-византийските традиции, които отреждали на монарха централна роля в управлението, не само и поради възстановяването на административния апарат, но и поради възможността василевсът да лавира между двете оформящи се групи в средите на византийската аристокрация. Това били групите на столичната чиновническа аристокрация и на провинциалната военно-поземлена аристокрация. Чрез лавиране между тях василевсът си запазвал периметри за самостоятелни действия и укрепвал своя авторитет.

Най-значима и радикална обаче била реформата във византийското провинциално устройство. В условията на перманентна война и нашествия, сложната и основана на разделянето на цивилна и военна власт късноримска провинциална административна система се оказала съвсем непригодна. На нейно място още през VII в. започнало изграждането на нови провинциални административни структури, наричани теми. С названието тема първоначално били обозначавани военните части, разквартирувани в дадена област. По аналогия и самата област започнала да се нарича със същото название. Начело на темата стоял военен и граждански управител, наричан стратег. Основно негово задължение било да командва местните войски, да защитава областта, да събира данъците в нея и да се грижи за комплектоването и снабдяването на командвания от него военен контингент. Темните стратези, поне в периода VII-IX в., се ползвали със значителна автономия. Чрез темната реформа византийската държавна структура до голяма степен се децентрализирала и много от функциите на централната власт, особено във военната и фискалната област, се прехвърляли върху плещите на новоиздигащата се провинциална темна аристокрация. Първите византийски теми били създадени в Мала Азия още през втората четвърт или около средата на VII в. във връзка с персийските и арабските нашествия. Новата военно-административна структура се оказала толкова ефикасна, че скоро теми се появили и в останалите под византийска власт балкански земи. Първата балканска тема била създадена през 80-те години на VII в. Тя била наречена Тракия и обхващала източната част на Тракийската равнина, с главен град Аркадиопол. Създаването на тема Тракия очевидно било свързано с възникването на славяно-българската държава и с необходимостта от защита на столицата от българо-славянски нападения. Към края на VII в. в изворите се споменава и за темата Елада, разположена в Атика, Беотия и Сароническия залив. Нейна „столица“ бил град Атина - един от малкото градове в Континентална Гърция, който не попаднал в ръцете на славяните и запазил византийската си администрация.

През следващото осмо столетие нови византийски теми на Балканския полуостров не били създадени. Това „изоставане“ се дължало вероятно на ожесточените иконоборски разпри, разтърсили из основи византийската държава и общество. То обаче било напълно компенсирано през IX и X в., когато на полуострова възникнали не по-малко от осем нови теми. В края на VIII и началото на IX в. била организирана тема Македония. Противно на очакванията, тя била разположена не в едноименната географска област, а в Одринска Тракия. Неин основен град бил Адрианопол (Одрин). В периоди на стабилна византийска власт в Тракия темата достигала до Филипопол (Пловдив). Чрез нейното образуване императорите се надявали още по-силно да заздравят границата с България. Приблизително по същото време византийското присъствие в Пелопонес било затвърдено чрез създаването на едноименна тема, чийто център бил град Коринт. Пак по това време се появили темите Тесалоника (Солун) и Дирахиум (Драч). Драчката тема била малка по територия, но представлявала изключително важен плацдарм за действия в Адриатика. Драчкото пристанище се превърнало в основна византийска морска база за операции в басейна на Адриатическо море.

Като се възползвали от създадените предмостия, като следвали стремежа си да контролират възлови области и като провеждали последователно политиката на отвоюване на заселени от славяните земи, през IX в. ромеите формирали още няколко теми. Към 809 г. възникнала темата Кефалония, която обхващала Йонийските острови. Някъде през втората половина на века била образувана нова тема, разположена по крайбрежието на Южен Епир, около залива Амвракия и в полуостров Превеза. Темата била наречена Никопол, по името на града, който бил неин административен център.

През 868 г. арабски флот проникнал в Адриатика, предприел рейдове срещу няколко далматински града и направил опит да блокира и превземе Дубровник. Византийската реакция била бърза и ефикасна: флотилията на император Василий I отблъснала арабите и деблокирала града. Победата над арабите позволила на византийците да укрепят своята власт над далматинските градове, които, макар и изолирани от империята, запазвали своето „римско“ съзнание. По вече създадения механизъм в Далмация била формирана едноименна тема, чийто главен град станал Задар. Тя включвала освен главните далматински градове (стари или нововъзникнали) още и групата Елафитски острови. Чрез тема Далмация ромеите установили контакти със съседните славянски князе в Требине, Захълмие, Дукля и Далматинска Хърватия. В Константинопол дори смятали, че местните князе са признали върховната власт на императора. Според версията, предадена от Константин Багрянородни, неговият дядо император Василий I Македонец (867 889 г.) наредил на далматинските градове да плащат дължимите на темния стратег данъци на въпросните сръбски и хърватски князе. Това било специфично византийско управленско действие, което символизирало върховната власт на василевса над получателите на благодеянието. По силата на тази разпоредба град Сплит плащал 200 номизми годишно, Трогир - 100, Задар - 110, Дубровник - 72. Сумите били незначителни1, но чрез този „жест на добра воля“ към славянските вождове освен всичко друго ромеите се опитвали да осигурят спокойствие в тази отдалечена на северозапад тема, с която империята не поддържала сухопътна връзка. Тема Далмация имала важно стратегическо значение, тъй като позволявала укрепването на византийските позиции в Адриатика, осигуряване на връзка с Венеция, която още признавала византийската власт, и давала на византийците удобен плацдарм за отвоюване на части от Италия.

Устройството на тема Далмация се отличавало от устройството на другите византийски теми. Това очевидно се дължало на отдалечеността от основното ядро на византийските владения на Балканите, както и на особената организация на живота в далматинските градове, съществуващ преди формирането на темата. Откъснати за дълго време от империята, заобиколени от най-често враждебно настроени славянски племена и князе, принудени сами да се грижат за снабдяването си с жито, далматинските градове били вече развили институции на самоуправление и механизми за сътрудничество помежду си. Всеки град имал свой градоначалник, избиран от общо събрание на гражданите. Очевидно още преди 60-те години на IX в. град Задар е имал водеща роля в политическия живот на областта и неговият градоначалник, наричан приор, изпълнявал функциите на нещо като „архонт на далматинските градове“. След формирането на тема Далмация византийската власт изпращала там свой стратег. Той бил преди всичко командващ на флота, който градовете събирали за операции под византийски флаг. Далматинският стратег бил напълно лишен от управленски функции с граждански характер. Тема Далмация нямала структурата на другите теми. Тук не били разположени никакви византийски сухопътни военни сили. Когато обстановката се успокоила след отбиването на арабските набези, ромейската власт дори престанала да изпраща в тема Далмация свои стратези, а просто прехвърлила правомощията им върху приора на Задар. Така византийската власт запазила заварените порядки, поради което и нямала възможност да стъпче вече избуялите кълнове на градска автономия. Подобно развитие на далматинските градове в рамките на тема Далмация е прецедент за византийския държавен модел, който по принцип не търпял толкова изявени прояви на самоуправление в имперската територия.

След тема Далмация последвало формирането на тема Стримон, която имала за главен град Серес (Сяр) и обхващала долните течения на реките Струма и Места. В ранния период към нея било придадено и Родопското крайбрежие, което по-късно било обособено в отделна тема Волерон.

Така към края на IX в. по време на управлението на първите двама представители на Македонската династия темната система на Балканите придобила класическия си вид. По-нататък започнал процес на раздробяване на темите, чрез който централната власт се стремяла да намали властта на издигащите се темни стратези. Това явление било същевременно и свидетелство за наченалата криза в темната организация.

Византийските теми на Балканите, създадени в периода от края на VII до края на IX в., представлявали онези административни и военни дадености, чрез които се затвърдявало частичното възстановяване на византийската власт на полуострова. В рамките на тези нови административно-военни структури се извършвало повторното ромейско усвояване на завладените от славяните земи. Чрез повторното им присъединяване и адаптиране към провинциалното си устройство империята успяла да извлича от тях необходимия ѝ човешки и икономически ресурс. Това обстоятелство, заедно със задържането на Мала Азия, допринесло за преодоляване на кризата от VII - IX в. От нея Византия излязла по-укрепнала и с по-ясна визия за своето бъдеще.

В хода на установяването на темната система на Балканите ромейските властници разбрали, че славяните не са „излишни пришълци“ на полуострова и че техният начин на живот и общинно устройство можели да бъдат полезни за имперското строителство. Славянската община можела да бъде богат източник за данъчни постъпления, а славянският демографски потенциал се оказал способен да доставя военни рекрути, от които Византия тъй много се нуждаела. Поради тази причина при реформирането на данъчната и на военната система в периода на „тъмните векове“ се вземали предвид освен всичко друго и особеностите на балканските славянски общества.

На първо време, когато ромеите установявали властта си върху някоя балканска област, населена със славяни, местният стратег им налагал извънредни данъчни вземания. Така били събирани данъците в почти всички варварски държави от този период, в които липсвали римските традиции на регулярната данъчна система. Постепенно ромейската администрация въвеждала ред в данъчните вземания. Още през VIII в. в отвоюваните по това време области били въведени основни редовни данъци: данък върху недвижимо имущество, върху домакинство (т. нар. капникон), различни десятъци върху земеделските произведения. Голям успех за византийската данъчна администрация било налагането на колективна данъчна отговорност на славянските общини към началото на IX в. Тази система, известна с названията алиленгион или епивули, изисквала от селските общини колективно да плащат данъчните недобори на всички свои членове. Така за фискалните нужди на империята се използвала силната общинна сплотеност на една от основните клетки на славянското общество по това време. Държавата си осигурявала сигурен и относително предсказуем приход от новите си славянски поданици. От принципите на тази данъчна система били изключени градовете в тема Далмация. Там се запазила местната система на данъчни вземания. Постъпленията от тях не отивали в имперската хазна, а били изплащани на съседните на градовете славянски князе.

Основно военно задължение на стратезите на темите първоначално било да вписват своите войници (в началото те били наемници) в специални регистри и да се грижат за тяхното снабдяване с оръжие и припаси. С течение на времето мястото на наемниците все по-масово било заемано от свободни селяни, от които държавата изисквала военна служба. Византийската войска по този начин се превръщала в селско опълчение, което се биело най-често в защита на собствените си земи и което можело да разчита на постоянни свежи попълнения. В тази нова военна система били включени и новите славянски поданици на империята. Тя постоянно се усъвършенствала и достигнала завършени форми през X в. Тогава окончателно бил регламентиран статутът на войниците земеделци, наричани във византийските извори стратиоти (букв. войници). Държавата им гарантирала неотчуждаем поземлен участък на стойност най-малко 4 литра злато, или 288 златни номизми. С приходите от него стратиотът бил длъжен да се въоръжава и да се подготвя сам за служба във войската. Свободните хора от островите и крайбрежните области служили като екипажи на корабите при същия режим, но на тях им се полагал два пъти по-малък като стойност поземлен участък. Далматинските градове били задължени да предоставят комплектовани кораби за византийския флот, които обаче оперирали предимно по Адриатическия бряг.

Така държавата се разтоварвала от огромна финансова тежест и в същото време разполагала с войска, която бързо се комплектовала и възстановявала след претърпени загуби. Стратиотската войска била съществен фактор в преодоляването на натиска от страна на варварския свят. В същото време тя приближавала максимално византийската военна организация до военните организации на варварските държави, чийто военен потенциал се крепял на масовото участие на свободни хора във войската.

Използването на възможностите на селската община се преценява като обществен и икономически фактор, който укрепил икономически империята през IХ-Х в. и ѝ позволил да възвърне самочувствието си на най-богатата държава в християнското икумене. Затова не е чудно, че императорите от Македонската династия правели всичко възможно да запазят селската община и да я спасят от разложителни тенденции. За целта те ограничавали правата на издигащата се провинциална поземлена аристокрация и въвеждали редица фискални и други мерки за съхраняване на относителното равенство между общинниците. Тяхната политика, подкрепена от възвърналия мощта си държавен апарат, имала ефект. Византийската земеделска община се запазила много по-дълго, отколкото общините във франкската държава, във Франкската империя и въобще в Западна и Централна Европа. За сметка на това бил затормозен процесът на обществена стратификация. Византийската обществена йерархия останала дълго време идентична с чиновническата субординация. Импулсите, които преминавали по нея, били изпращани от държавата, а не били резултат от естественото развитие на обществените процеси. Затова, когато в Западна и Централна Европа вече се очертавали контурите на йерархичната стълбица, когато се появявали рицарите, техните замъци и първите свободни градове, във Византия протичал неадекватен за тогавашното европейско развитие процес на укрепване на централизираната държавност и на чиновническия апарат.

Успоредно с реформирането на държавността през ..тъмните векове“ християнската религия и християнската църква по-силно от преди се превръщали в същностен елемент от византийската действителност. Те сплотявали ромеитег за отпор срещу варварите езичници и  разграничавали ромейския от варварския свят. В суровите условия на борбата за оцеляване, църквата засилила своя авторитет, изкоренила езическите остатъци, забранила празнуването на старите римски празници, непристойните театрални представления, надбягванията с колесници и др. Духовенството и особено монашеството се превърнали в основна обществена група със силно влияние в държавата и в обществото. Императорите търсели опора в църквата и в духовенството. Те представлявали стройно организирани корпорации с общоимперски структури и можели да влияят на обществените настроения, включително в столицата и в големите градове. Нараствал броят на манастирите, които придобивали земя и се превръщали в едри собственици.

И през „тъмните векове“ византийската държава и църква споделяли представата за универсалния характер на своята власт. В екстремните условия популярност добила старозаветната идея за царството на „избрания народ“, чието упование и средоточие бил Градът. Ролята на старозаветния Йерусалим в този период изпълнявал, разбира се Константинопол. Тази идея внушавала чувството, че „богоизбраният народ" (ромеите) не можел да бъде разпилян или изместен, че той трябвало да стои на мястото си и да защитава отредените му свише земи. Това създавало допълнителни стимули в борбата с варварския свят, който преимуществено бил все още езически. Църквата канонизирала падналите в борба с варварите езичници ромеи и така попълнила пантеона на християнските светци мъченици. Това, че Византия в края на краищата устояла на варварския натиск, ретроспективно било схващано като доказателство, че тя е „Божие царство“. Изразител на това схващане станал св. Кирил Философ с думите, изречени по време на диспута му със сарацините: „Нашето царство е Христово царство. И както е казал Пророкът, небесният Бог ще създаде царство, което никога няма да бъде разрушено. И то няма да бъде оставено на други народи, но ще разбие на парчета другите държави и ще ги погълне, и ще съществува вечно.“

Въпреки това през „тъмните векове“ отношенията държава - църква съвсем не били идилични. По това време избухнала една от най-големите кризи в историята на източния християнски свят, свързана със спора за почитането или непочитанието на иконите (т. нар. иконоборска криза). Зад споровете дали иконите са идоли или изображения на светия първообраз, на когото християнинът трябвало да отдава почит, се криела борба за преразпределяне на поземлен фонд и за правомощия в обществото. Императорите иконоборци се стремели да подчинят църквата на светската власт, което обаче срещало силна съпротива в църковните и особено в монашеските среди. Когато през 843 г. кризата била преодоляна с възстановяване на култа към иконите, се създали условия за изграждане на типичната византийска „симфония“ между държава и църква. В това съзвучие принципно доминирала волята на държавата, но практиката на „византийския цезаропапизъм“ допускала и изключение от това правило. Важно е да се отбележи, че идеята за доминиращата роля на държавата над църквата допадала на готвещите се да приемат християнството варварски владетели, които, неизкусени в сложните поврати на спора „за“ или „против“ цезаропапизма, желаели просто да имат „послушни църкви“. Това обстоятелство имало своя принос за успеха на разпространението на византийския тип християнство.

В периода, когато империята излязла от тежката криза и се почувствала укрепнала и силна, християнството и византийската църква били натоварени с нови задачи и очаквания. На тях се отреждала важна роля в интегрирането на покорените балкански славяни във византийската държавна структура. Изключение от правилото пак правела тема Далмация, в чиито градове християнската традиция не била прекъсната. Това била единствената византийска област, в която местните градски епископии признавали църковната власт на папата. Център на църковния живот в областта била архиепископията в град Сплит, която координирала и организирала мисионерската активност сред славянските племена.

В международен план според концепцията, изработена от патриарх Фотий и сановници от двора на императорите от Македонската династия, християнизацията на неромейските народи и държави трябвало да разшири периметрите на византийското влияние и да създаде спокойствие по реалните граници на империята. Въпреки господстващото мнение, че „богоизбраният народ“ не трябва да налага вяра никому, защото право на Бог е да избира вярващите, през IX и X в. византийската държава и църква поощрявали и насочвали мисионерската дейност. В тези условия припламнали първите по-сериозни искри между византийската църква и държава и Апостолическия престол в Рим. Съперничеството било за църковно и културно влияние предимно в славянския свят. Укрепналата византийска държава успяла да спечели предимство при християнизацията на славянските народи и държави от Югоизточна и Източна Европа. Те възприели основни моменти от ценностите на византийската цивилизация и станали част от т. нар. Византийска общност. Очертаващата се граница на църковно разделение между Константинополската патриаршия и Апостолическия престол минавала и през Балканите. В папския диоцез оставали градовете по далматинското, дуклянското и албанското крайбрежие, както и земите на хърватското княжество.

През „тъмните векове“ византийската държава, войска и църква окончателно се разделили с латинския език. Процесът на изтласкване на латинския език от гръцкия бил видим още през VII в., но завършил окончателно през следващото столетие. Някои изследователи наричат победата на гръцкия език „гърцизация на империята“. Под „гърцизация“ в никакъв случай не трябва да се разбира пропагандирането или появата на гръцкото народностно съзнание. Напротив: в тази епоха понятието елин означавало езичник и имало пейоративен смисъл. Представата за „богоизбрания народ“ на ромеите по принцип потискала процесите на поява на народностни самосъзнания в империята. „Гърцизацията“ означавала, че за официален език във всички държавни институции и във войската бил възприет гръцкият. На него говорели по-голямата част от хората, останали византийски поданици след големите териториални загуби на Балканите и в Мала Азия. На гръцки език творили византийските историци, хронисти, богослови, поети и др. Повечето от тях и особено по-образованите предпочитали архаичното елинистично койне, което в тази епоха вече сериозно се различавало от говоримия гръцки език. Гръцкият език във войската и в богослужението станал мощен инструмент за гърцизиране на балканските славяни, над които отново била наложена византийската власт. Използването на гръцкия език осигурявало здрава връзка на византийската култура с Гръцката античност. И тук бил намерен необходимият баланс между заниманието с антична езическа литература и изучаването на Светото писание. Според господстващата концепция древните мъдреци учели как да се мисли, а Светото писание какво да се мисли.

Интересно е, че по отношение на разпространението на гръцкия език в богослужението ромеите проявили странна за тях толерантност. Те били готови да жертват разпространението на гръцкия език като богослужебен и да се върнат към старата традиция, която поощрявала използването на говоримите езици. Тази византийска идея се оказала изключително плодотворна за създаване на относителен културен плурализъм в Средновековна Европа и за разбиване на монопола на гръко-латинската книжовна и литургична традиция. Чрез създаването на славянската графична система и превръщането на славянския език в богослужебен (и следователно в книжовен) от светите братя Кирил и Методий се открила възможност за възникване на нова по тип средновековна книжовна култура: славянската.

Сложното преплитане на традиция и реформи във византийската действителност от VII-Х в. довело до окончателно изкристализиране на „трите стожера“ на византийския феномен: римска държавност, християнство и гръкоезична книжовна култура. С течение на времето съотношението между тези три елемента и тяхната относителна тежест се променяли. В тази промяна се отразявала еволюцията на византийската държава, църква, общество и култура.

 

Между „варварската анархия“ и държавността

 

Византийските автори, които дават сведения за ранната история на славяните, отбелязват тяхната политическа раздробеност, доминиращата роля на народните събрания (вечета), множеството славянски „архонти“, които враждували помежду си. От друга страна, има и достатъчно сведения за наличие на по-големи славянски военни и племенни обединения, които разполагали със значителни военни сили. Те били способни да се противопоставят на ромейските войски и да ги побеждават, както и да организират мащабни обсади на големи градове и крепости. Това противоречие очевидно идва да покаже, че още в процеса на разселване на славянските племена на Балканите в тяхното развитие се преплитали две тенденции. От една страна, все още били налице традиционните „анархия“ и политическо несъгласие, на което толкова много разчитали византийските пълководци. От друга страна, все по-актуална ставала политическата и военната интеграция на отделните племена, която водела до възникване на силни политико-военни обединения. В този процес прозирал нов, по-висш етап в развитието на славянското общество. На тези две тенденции отговаряли и два, вероятно паралелно съществуващи, типа обществени структури. От една страна, това било общественото устройство, в което основни фигури били жупаните старейшини2 (или т. нар. старци-жупани), които управлявали малки родови или племенни обединения (жупи). Териториите на жупите се обуславяли от съществуващите родово-племенни връзки, а границите им по принцип били ориентирани според географските особености на терена. Тази обществена организация била традиционна и архаична по своя характер. Тя не била адекватна на новите условия, в които се оказали славянските групи след заемането на новите балкански пространства. Жупите и жупната организация не можели нито да устоят на византийския натиск, нито да уредят подобаващо отношенията със завареното население. В този смисъл тази архаична обществена организация нямала бъдеще след окончателното настаняване на южните славяни на Балканския полуостров.

Новите военни и политически обединения на славянските племена били с далеч по-големи военни и политически възможности. Движеща сила на тяхното възникване била не толкова традицията, колкото новата политическа и военна обстановка. Те възниквали обикновено в „горещите точки“ на двубоя с Византия и били представлявани от нова група управляващи, които византийските автори наричали архонти, рексове, игемони и др. Тези автори говорят още за това, че властта на новата класа ставала наследствена, че в техните среди вече се набелязвала определена йерархия и субординация, че те управлявали значителни територии и имали на разположение големи военни сили. Някои от тези славянски вождове стояли начело на крупни племенни обединения със сравнително висока степен на вътрешна организация. Тъкмо с тези нови обществени организми било свързано бъдещото развитие на славянското общество. Заселването на южните славяни на Балканския полуостров, необходимостта от установяване на контакти с местното население, продължаващата заплаха от страна на Византия и много други фактори изтласквали на заден план „жупната организация“ и давали предимство на големите и добре организирани племенни обединения. Още от VI-VII в. във византийските извори, а в западните малко по-късно, такива славянски военно-племенни обединения били наричани славинии. Това бил общият термин, с който се обозначавали племенни съюзи, възникнали на определена и постоянна територия. Някои от тях имали собствени названия. Те най-често се образували от името на господстващото в съюза племе (напр. Смолени, Ваюнити). В други случаи названието им съдържало указания за начина на тяхното образуване и за състава на обединението (напр. Седемте племена). Имало и случаи, когато названието на съюза се прехвърляло върху територията на неговото възникване и съществуване (напр. Драгувития, Берзития и др.). В такива случаи византийската администрация, след покоряването на съответната славиния, възприемала вече наложилото се териториално название. То оставало да съществува чрез названието на съответната византийска тема.

Мнозина изследователи приемат, че славиниите изиграли важна роля в историята на южните славяни. Те символизирали прехода на славянските общества от временните военно-политически съюзи към по-трайната ранносредновековна държавност, от родовата обособеност на военната демокрация към формирането на ранносредновековни етнически общности или народности. Историческата действителност на Балканския полуостров в периода VII-X в. и различната военна и политическа среда на възникване и съществуване не позволили съдбата на балканските славинии да се „стандартизира“ и да върви по един и същи път. Не всички балкански славинии се превърнали в ранносредновековни балкански държави. Такава съдба имали славиниите, възникнали в средите на хървати и сърби. Те по принцип се развили така, както подобните славянски обединения, съществували на териториите на Централна и Източна Европа. По-особено било развитието на славинията „Седемте племена“ в Мизия. Това обединение взело дейно участие в образуването на българската държава, в която първоначално водеща роля играела българската (прабългарската) дружина на хан Аспарух.

И славиниите, възникнали в южните и централните части на Балканския полуостров, показали завидна устойчивост и стремеж към самостоятелно съществуване. Те обаче били разположени така, че срещу тях отрано били насочени основните усилия на византийската реконкиста. Славиниите дълго време упорито се съпротивлявали на византийския натиск. Дори и когато Византия успявала да им наложи своята власт, те съумявали да запазят значителна степен на политическа автономия. При това всяка славиния провеждала по отношение на Византийската империя своя собствена политика. Някои предпочитали конфронтацията, други-установяването на търговски контакти с отделни нейни градове. Поданиците на повечето славинии имали съзнание за принадлежност към своята политическо-териториална организация, т. е. развивали, макар и примитивно, съзнание за поданство към своята славиния, към своя архонт или рекс. Въпреки това нито една от славиниите, които възникнали в южните и в централните части на Балканския полуостров, не прераснала в трайна държава. В тяхното съществуване и развитие липсвали онези положителни фактори от политическо, военно или географско естество, които осигурили на славиниите в северните и северозападните части на полуострова по-различно бъдеще.

В областта около трасето на пътя Via Egnatia и южно от него в VII-X в. съществували два обособени региона на продължително съществуване на славинии. В ранния период на славянското отсядане на балканска земя най-бързо възникнала и проявила най-голяма активност славинията около Солун. Основният стимул за това бил стремежът на славяните да се превземе този втори по значение град на Византия. Тази славиния организирала не по-малко от пет обсади на града. Сходно поведение имала и славинията в Пелопонес, която дори в началото на IX в. се опитала да обсади и превземе град Патра. В агресивното поведение на тези славинии към съседните им градски центрове проличавал стремежът на нововъзникналата славянска аристокрация от тях да придобие в „готов вид“ крепости, които да се превърнат в княжески резиденции или в нещо като „столици“ на славянските обединения.

По този начин новите славянски политически и военни структури като че ли се стремели да изпълнят изискванията на византийската представа за държавност, в която основно място се отреждало на наличието на столичен град.  Неуспехът на опитите на славиниите да превземат Солун, Патра, Атина, а вероятно и други византийски градове, символизирал невъзможността им да прераснат в трайни славянски държави. Показателни за политическата активност на вождовете на славиниите са не само обсадите на Солун и Патра, но и вписването им в политическата конюнктура на Балканския полуостров. Така например през 799 г. Акамир, княз на славинията, разположена в Тесалия, заедно с част от гръцките жители на тема Елада участвал в заговор за детрониране на византийската императрица Ирина. Славиниите в централните и южните части на полуострова подкрепили активно въстанието на Тома Славянина, разтърсило Византия през 821-823 г.

Византийските извори - като се започне от Теофан Изповедник и се стигне до Ана Комнина - споменават названията на няколко славинии. Теофан е отбелязал славинията „Берзития“, която очевидно е приела названието на славянското племе берзити в Тесалия. Известен по име е и един от нейните князе: споменатият по-горе Акамир. Константин Багрянородни говори за славинията „Субделития“, която някои изследователи свързват със славянското племе сагудати, обитавало Македония. Ана Комнина от своя страна споменава за областта Вагенития, чието название се свързва със славиния, в която главна роля са играели славяните ваюнити в Епир. Известно е още названието на славинията „Драгувития“ в Македония. Предполага се, че славиния е съществувала и в територията на смоляните и че след завладяването ѝ от Византия тя е била превърната в тема на смоляните. В Гърция са отбелязани архонтиите на вихитите и на евилитите, за които също се предполага, че са възникнали на основата на бивши славинии.

Двубоят между Византия и славиниите в централните и южните части на Балканския полуостров продължил няколко века. В някои случаи дори и формалното подчиняване на славянските обединения на ромейската власт не означавало окончателното им заличаване от политическата карта на полуострова. Едва налагането на византийската темна организация в териториите на славиниите, на свързаните с нея данъчна система и стратиотска институция, съчетани с християнизация и гърцизация на населението, позволили на империята да триумфира над стремежа на славянските групи към политическо обособяване. Към края на IX и началото на X в. Византия успяла да наложи своята власт над балканските славинии, разположени на юг от пътя Via Egnatia и в отсечката му между Солун и Драч. Значителни успехи византийската реконкиста постигнала и по отношение на славянските групи в Тракия и Южна Македония. Според византийската традиция, създадена по време на управлението на Македонската династия, най-голяма заслуга за подчиняването, християнизацията, а на места и за гърцизацията на славяните в Гърция, Пелопонес, Южна Македония и Южна Тракия имал основателят на династията Василий I Македонец (867-886 г.)

Византийските извори говорят най-изчерпателно за военните походи, чрез които византийците успявали да наложат своята власт над славиниите и над отделните славянски племена. Военните кампании започнали още в средата на VII в. Първият засвидетелстван византийски поход срещу славиниите около Солун бил проведен успешно през 658 г. от император Констант II. Като резултат от него била възстановена сухопътната връзка между Константинопол и Солун през Родопското крайбрежие. Опити в същата посока правели и императорите Константин IV Погонат и Юстиниан II. Хилядите пленени при тези походи славяни били преселвани в Мала Азия и били използвани във войните срещу арабите. Голяма активност проявил и император Константин V Копроним, който през 756 г. предприел голям поход срещу славиниите в Тракия и Македония. Някои от тях били подчинени, а териториите на други - опустошени. В следващите години офанзивата продължавала с променлива интензивност. През 782-783 г. византийският пълководец Ставракий постигнал голям успех, като съумял с военна сила да освободи от славянски контрол пътя от Солун за Тесалия, Централна Гърция и Атика. Така се заздравила връзката между Солун и територията на тема Елада в Атика и Беотия. Тази победа на византийското оръжие позволила настъплението да продължи и в Пелопонес, към земите на славянските племена езерци и милинги. Опитът на тяхната славиния да вдигне въстание завършил с неуспех и византийската власт в Пелопонес била възстановена. През целия IX в. византийците затвърдявали своята власт над славянските области в Тракия, Южна Македония, Албания, Гърция и Пелопонес. Важно е да се отбележи, че ромеите в никакъв случай не подценявали военните възможности на отделните славинии. Срещу тях те организирали истински военни кампании, така както постъпвали в борбата срещу най-сериозните врагове на империята. В очите на ромеите славиниите били съществен елемент от организиращия се за самостоятелен политически живот варварски свят. В терминологията на някои византийски автори дори прозира схващането, че славиниите всъщност са варварски държави, които са сходни примерно с българо-славянската държава в Мизия. Така например според речника на византийския автор Йоан Зонара, българската държава не е нищо друго, освен „славиния „България“.

От друга страна, византийските извори са доста лаконични за отношенията, които византийската администрация установявала с покорените славянски племена в бившите славинии. Очевидно те били в зависимост от конкретните условия и от начина, по който отделните славянски групи попадали под властта на империята. Изглежда, най-разпространен механизъм за първоначално администриране на подобни области и групи население било поставянето им под пряката власт на чиновник, посочен от темния стратег. Така били уредени отношенията със славяните около Солун, попаднали след унищожаването на тяхната славиния в границите на темите Солун и Стримон. През X в. езерците и милингите в Пелопонес трябвало да се подчиняват на специален архонт, назначен от стратега на тема Елада. Славяните от областта на град Патра след своето подчиняване в началото на IX в. били поставени под зависимостта на местния епископ. Освен да му плащат данъци, те били задължени да поддържат в град Патра специален дом за почивка на държавни чиновници и на императорски пратеници.

С подчиняването на славиниите със сила и с включването им във военно-административната и данъчната структура на империята завършвал първият етап на установяването на имперската власт в тях. В духа на византийската традиция превръщането на славяните в имперски поданици не се смятало за завършено, ако те продължавали да бъдат езичници. Империята и църквата полагали огромни усилия да разпространят християнството сред подчинените им славяни. В областите по крайбрежието на Континентална Гърция и южно от линията Солун -Драч християнизацията започнала в началото на IX в. и към края на следващия век била, в общи линии, завършена. В нея участвали с еднакво усърдие мисионери, епископи, местни свещеници, провинциални управители. Съвместните им усилия демонстрирали единството на църква и държава, характерно за византийските политически начинания от тази епоха.

Опорни пунктове на християнизацията на славяните станали възстановените или наново създадени митрополитски и епископски центрове. Старите митрополии като Филипопол (Пловдив), Солун, Драч, Лариса, Атина и Коринт застанали начело на мрежа от подчинени епископии, основната задача на които била да християнизират и да обгрижват в църковно отношение новите византийски поданици. Някои от епископиите във въпросните територии били издигнати в митрополитски ранг със същата цел. Такива били случаите с Патра и Никопол. Процесът на укрепване на тази обновена църковна структура завършил при управлението на император Василий I и при архиерейството на патриарх Фотий, които всъщност били главните вдъхновители и изпълнители на амбициозната византийска програма за християнизацията на новите жители на Балканския полуостров.

По-незабележителна, но затова пък много ефикасна била християнизацията на славяните на низово равнище, осъществявана от ниските ешелони на византийската църква и от мисионери, имената на много от които са останали неизвестни. На много места, както например в Пелопонес през IХ-Х в., ежедневното мисионерство и евангелизацията на славяните довели до забележителен подем на религиозния живот. В центрове на мисионерска активност се превърнали полуостров Мани и градовете Патра, Коринт, Спарта, Аргос, Монемвасия.

При християнизацията на „своите“ славяни Византия не проявила онази толерантност към говоримия славянски език, каквато демонстрирала по отношение на Великоморавия или България. Християнството било проповядвано на гръцки език и това обстоятелство изиграло решаваща роля за гърцизацията на славянското население в Континентална Гърция, Пелопонес и в части от Южна Македония. В тези области се осъществявал процес на гърцизация чрез християнизация. Гръцкият език се използвал още във войската и в администрацията. Неговото познаване и използване било задължително условие за издигането на новите славянски поданици на империята във военната, административната и църковната структура. На процеса на асимилация, свързан със загуба на славянското етническо самосъзнание, дълго време се съпротивлявали славянските групи, живеещи в планинските области на Пелопонес. Това обаче не променяло общата тенденция: към края на десетото столетие Византия, нейната църква и цивилизация, извоювала трудна, но трайна победа над славянския свят, попаднал в нейните политически граници. Спрян бил процесът на неговото политическо обособяване, той бил християнизиран и до голяма степен гърцизиран. В това свое ново качество той вече бил част от византийската държавност и цивилизация, и то не в абстрактно-типологичния, а в конкретния смисъл на тези понятия.

Съвсем друга била историческата съдба на държавата, която някои византийски автори наричали славиния „България“. При образуването на славянобългарската държава племенният съюз „Седемте племена“ имал историческия шанс да попадне под властта на Аспаруховите българи и заедно с тях да образува първата трайна „варварска държава“ на Балканския полуостров. Новата държава бързо се превърнала в притегателен център за славяните, настанили се в северните, централно-северните и югозападните части на полуострова. Българите (прабългарите) реализирали далеч по-успешно от аварите двуструктурния държавен модел (номадско ядро плюс земеделска периферия), което било от съществено значение за жизнеността на новата държава. Основната причина за тази държавнотворческа сполука се криела в няколко обстоятелства. Българите успешно, макар и не без сътресения, преодолели типично ,номадската криза“ през VIII в., настъпила след трайното им настаняване в Малка Скития. Съществен принос за това имало поетапното и невинаги гладко, но в края на краищата успешно интегриране на славянския елемент в управлението на държавата. Прабългарският елит не се поддал на изкушението да копира византийското отношение към покорените от империята славяни и да се опитва да ги асимилира. Напротив, поради редица известни и често изтъквани в научната литература обстоятелства в славяно-българската държава вървял процес на асимилация, обратен на този във Византия: славянските поданици асимилирали българското ядро, макар че то било носител на държавната идея.

За историята на ранносредновековните Балкани от съществено значение бил както самият факт на укрепване на славяно-българската държава, така и основните насоки на нейната политика. От началото на IX в. тази държава уверено и мощно поела ролята на обединител на балканските славяни. Това станало възможно и реално след превземането на София и Софийското поле през 809 г., което открило за българите оперативен простор за действие в южна, югоизточна и югозападна посока към гъсто населените със славяни области в Тракия, Родопите, Родопското крайбрежие и Македония. От този момент насетне двубоят между Византия и България придобил принципно нов характер. Ако преди това за България противопоставянето било равносилно на борба за оцеляване, а за Византия - стремеж да се разшири реконкистата по Долен Дунав, то след началото на IX в. неговият смисъл бил кой ще владее балканските славяни и къде ще минава демаркационната линия между сферите на византийско и българско влияние сред тях. Българският политически и военен възход позволил на държавата освен всичко друго да запълни политическия вакуум, открил се след разгрома на Аварския хаганат от франките. В практически план това означавало завладяването на Трансилвания. По този начин българската държава застанала твърдо на пътя на византийската реконкиста в значителна част от териториите на римското наследство.

След своята християнизация и след като станала истинска родина на славянската писменост, литургия и книжовност, България се превръща в част от т. нар. Византийска общност3. Тук византийските културни образци се преосмисляли и предавали на останалия славянски свят, пречупени през призмата на българското възприемане на византийския културен модел. Ролята на основна културна трансмисия изпълнявал славянският език, превърнал се в литургичен и книжовен благодарение на дейността на светите братя Кирил и Методий и на учениците им. Очакванията на византийския държавен и църковен елит били, че възприемането на техния културен и държавен модел и демонстрираната толерантност към славянския език ще доведат до прекратяване на конфронтацията с българската държава. България била първата държава от Византийската общност, която чрез своето развитие демонстрирала, че в тази общност (реална или имагинерна) действали балансиращи се сили на привличане и отблъскване. В епохата на цар Симеон (893-927 г.) българското развитие показало, че възприемането на византийските обществени и културни модели не означавало непременно признаването на византийското политическо и културно превъзходство. Още по-малка реализация получило византийското очакване, че християнизираните невизантийски елити ще се съгласят доброволно да признаят универсалния характер на византийската императорска власт. Възприемането на византийския модел от България вместо до засилване на чувството за ненакърнимост на византийското статукво довело по-скоро до желание за промяната му чрез изграждането на нова гръко-славянска империя, начело с българския владетел. Копирането на византийския държавен модел от българската държава, възприемането на царската титла, схващана като равнопоставена на императорската, провъзгласяването на българския църковен глава за патриарх ознаменували раждането на два държавно-църковни центъра на власт на Балканския полуостров през X в.: византийски и български. Съотношението на силите между тях за дълго време ще определя политическата конюнктура в земите между Трансилвания и Карпатите на север, Егейското крайбрежие на юг, Черноморското и Адриатическото крайбрежие на изток и запад.

 

Държавите на хървати и сърби през ранното Средновековие

 

Pagania Zahumlje Travunia DukljaПо същество развитието на хърватите и на сърбите след установяването им на Балканския полуостров не се отличавало от онова на останалите славянски групи. И в северозападните и западните балкански земи бил в ход процесът на образуване на славинии, които обаче за разлика от славиниите в Мизия, Македония, Континентална Гърция и Пелопонес били по-изолирани и по-късно влезли в исторически оборот. Когато говори за хърватите и за сърбите, Константин Багрянородни изброява имената на няколко славинии в земите, заселени от тях. На първо място той поставя Хърватия, като под това название разбира „хърватската архонтия“ в Северна и Централна Далмация. Към тези известия трябва да се прибави и съществуването на хърватска славиния в Славония и Южна Панония, за която византийският автор има много смътни сведения, но чието присъствие е засвидетелствано достатъчно добре в изворите от края на VIII и началото на IX в. В териториите, населени от сърбите, Константин Багрянородни говори най-подробно за славинията в Рашка, но споменава още славиниите Диоклея, Травуния, Захълмие и Пагания.

Поради големия интерес на този византийски писател към ранната история на хърватските и сръбските земи в неговите съчинения намираме и уникални сведения за структурата на славиниите в тях. Те са се състояли от жупи, чийто брой варирал от две-три до единайсет. В тях управлявали старци-жупани. По-късно, когато някои от славиниите прераснали в ранносредновековни държави, жупите се превърнали в поделения на административно-териториална структура на съответната държавна организация. Според византийските представи, изразител на които станал Константин Багрянородни, разликата между славинията и княжеството (архонтията) се състояла в наличието или отсъствието на архонти (т. е. князе). В славиниите на хървати и сърби основната власт принадлежала на старци-жупани, а в архонтиите - на князе. Тези твърдения отговарят не толкова на реалността, колкото на византийските представи за обществен ред и държавност у варварските народи. В действителност княжеска власт има и в славиниите: друг е въпросът, че князете в тях нямали тези прерогативи, както в държавата.

Вторият основен елемент на устройството на славиниите в северозападните и западните части на Балканския полуостров били т. нар. населени градове или населени крепости. Тях Константин Багрянородни противопоставя на разрушените от славяните и обезлюдени римски градове, които той нарича изоставени или пусти градове. Показателно е, че хърватите и сърбите, както и останалите балкански славяни, предпочитали да създават свои, далеч по-примитивни дървени укрепления, наричани твърде условно градове, вместо да използват заварените римски градски центрове.

Понякога названията на „населените градове“ съвпадали с тези на жупите, в които те се намирали. В други случаи такова съвпадение не съществувало. Не буди съмнение обстоятелството, че тези „населени градове“ са представлявали укрепени пунктове, средища на местна власт и като такива са били сходни с т. нар. civitates у западните славяни. Тази аналогия води към извода, че както в западнославянска среда се е правела връзка между civitates и regiones, така и в средите на хървати и сърби е имало връзка между „населените градове“ и жулите. Подобна е била организацията на властта и сред източните славяни. В руския летописен свод „Повесть временных лет“ има списък на подобни градове, очевидно сходни по своя облик и функции с тези, споменати от Константин Багрянородни.

Аналогиите между славиниите в хърватските и сръбските земи с останалите балкански славинии трябва да се ограничат до механизмите на тяхното възникване, до основните им функции и до принципите на тяхното устройство. Политическата обстановка в северозападните и западните балкански земи се отличавала от тази в останалите балкански региони. Тук Византия нямала възможност да се намеси така решително, както в централните и в южните части на полуострова. И за издигащата се франкска държава тези земи били периферни и рядко ставали обект на пряка агресия. Българската държава също започнала да се интересува от населените със славяни западни и северозападни части на полуострова едва към началото на IX в. Тези обстоятелства позволили на хърватските и сръбските славинии да просъществуват в изолация около два века. Някои от тях реализирали онзи вариант на развитие, при който славиниите по еволюционен път прераствали в ранносредновековни държави.

Възникването на хърватските славинии трябва да се свърже с частичното възстановяване на аварската мощ през втората половина на VII и през VIII в. Аварският хаганат, макар и омаломощен, успял да възстанови властта си върху Южна Панония и поне върху части от Славония. Тукашните славяни обаче вече не били така беззащитни и били създали съответната организация, която да не позволи пълната реставрация на аварската власт. За хърватите в Северна и Централна Далмация славинията била средство за защита срещу аварите, докато за хърватите в Славония и в Южна Панония тя била начин да съхранят вътрешната си автономия.

Обстановката в хърватските земи се динамизирала към края на VIII в., когато франкският владетел Карл Велики завладял п-в Истрия (788 г.) и организирал прочутите си походи срещу Аварския хаганат (791,795/6 г.). В резултат на тези походи хаганатът бил разгромен и практически престанал да съществува. Българският хан Крум довършил разгрома на аварската държава, като овладял Трансилвания и установил българо-франкската граница по течението на р. Тиса.

Тези събития се оказали решаващи за ускоряване на държавнообразувателните процеси в хърватските земи. По време на аварските походи на Карл Велики станало ясно, че в Славония и Южна Панония съществувала славиния, която била подчинена на аварите, но запазвала автономията си. Начело на тази славиния стоял княз Войномир, който преминал на франкска страна и признал властта на франкския владетел. Неговите владения административно били присъединени към Фриулската марка. Успоредно с това франките засилили натиска си срещу населените с хървати земи в Далмация и към началото на IX в. сложили ръка върху северните части на областта. Във връзка с франкската експанзия в тези земи изворите съобщават за втора хърватска славиния в Далмация, начело на която стоял княз Вишеслав. Негова резиденция бил разположеният близо до Задар „населен град“ Нин („Нона“ у Константин Багрянородни). Княз Вишеслав бил вече християнин и управлявал обширна територия по Адриатическото крайбрежие от течението на р. Цетина на юг до Риека на север и до течението на р. Върбас, десен приток на р. Сава, на североизток. Освен своята резиденция Нин той владеел още крайбрежните градове Шибеник, Омиш и Биоград. Извън неговата власт били далматинските градове, разположени по брега на Адриатика между Задар и Дубровник включително, които по-късно щели да влязат в състава на византийската тема Далмация. Така още преди края на VIII и началото на IX в. в хърватските земи съществували две добре оформени славинии, които в условията на франкската експанзия и образуването на Франкската империя попаднали в нейната сфера на влияние. По силата на византийско-франкския договор от 812 г. Византия признавала властта на франките в Истрия и в Северна и Централна Далмация. Точното очертаване на границата между византийските и франкските владения по далматинското крайбрежие станало възможно едва при формирането на византийската тема Далмация.

Дори и в условията на франкско могъщество, двете хърватски славинии в Далмация и в Славония продължавали да съществуват. Около годината на смъртта на император Карл Велики (814 г.) в Славония и Южна Панония управлявал вероятният наследник на Войномир княз Людевит Посавски (ок. 810-823 г.). Владетел на далматинската славиния бил княз Борна (810 — ок. 821 г.).4 Двамата хърватски князе избрали различно поведение спрямо франкските си господари. Борна и неговите наследници предпочитали да запазят верността си към франкските си сюзерени дори и след смъртта на Карл Велики, докато Людевит Посавски през 819 г. застанал начело на голямо славянско въстание срещу франките. Освен антифранкските настроения сред хърватите той използвал и броженията на включените в българската държава славянски племена тимочани, абодрити и браничевци. Те били предизвикани от наченалия процес на централизация на България, който засягал прерогативите на князете на тези племена. Зад движението на княз Людевит Посавски застанали всички славяни, населяващи полосата между река Тимок и п-в Истрия. Опрян на порасналата си мощ, той нахлул в земите на княз Борна и му нанесъл голямо поражение. Очевидно „политическата програма“ на княз Людевит била отхвърляне на франкския сюзеренитет и създаване на голяма славянска държава с териториално и политическо ядро в Славения и Южна Панония. Ако се съди от някои сведения в съчиненията на Константин Багрянородни, антифранкско движение е имало и в Далматинска Хърватия, в земите на княз Борна. По този повод византийският писател дава израз на неприязненото си отношение към франките. Според него причина за въстанието било лошото отношение на франките към хърватите: франките „убивали хърватски кърмачета и ги хвърляли за храна на кучетата“.

През 820-821 г. франките предприели два неуспешни похода срещу владенията на Людевит Посавски. Едва на следващата 822 г. те разбили отрядите на хърватския княз и го принудили да спасява живота си в земите на сърбите. През 823 г. княз Людевит потърсил убежище при наследниците на своя стар съперник княз Борна, но там намерил смъртта си. Славяните от неговото княжество в Славония и Южна Панония отново попаднали под властта на франките.

Събитията от 819-822 г. сблъскали интересите на Франкската империя и на българската държава, тъй като поражението на Людевит Посавски позволило на франките да сложат ръка на земите на браничевци, абодрити и тимочани. Българският хан Омуртаг се опитал чрез пратеничества да накара франките да водят преговори за установяване на българо-франкската граница. Когато от франкска страна била проявена незаинтересованост, през 827 г. българите предприели поход с кораби нагоре по течението на р. Дунав към Панония. Българските войски дебаркирали от корабите, опустошили земите на славяните и прогонили техните местни князе. На тяхно място бил назначен български управител (комит). Две години по-късно, през 829 г., последвал нов български поход в земите на тимочани, абодрити и браничевци. В резултат на него българската власт трайно се установила от р. Тимок до Браничево. Към 845 г. обаче Немското кралство, една от държавите-наследнички на Франкската империя, успяло да си върне властта над Южна Панония.

Ново разпределение на сферите на влияние в хърватските земи настъпило след окончателното разпадане на Франкската империя през 843 г. Две от държавите-наследнички: Италианското и Немското кралство, си разпределили властта над тях. Под властта на италианските крале попаднали хърватските земи в Северна и Централна Далмация. В тях въпреки липсата на пълна независимост с усилени темпове вървял процесът на консолидиране на държавността. През втората четвърт на IX в. тези хърватски земи били под управлението на княз Мислав, вероятен наследник на Борна. Под немска власт останали земите в Славония и Южна Панония. Предполага се, че България също взела своя дял при това разпределение на територии. Като използвал затвърдените български позиции в Браничево и Сирмиум, българският хан Пресиан завладял земи в Северна Босна и достигнал до течението на р. Босна. Предполага се, че тъкмо оттам неговият наследник хан Борис през 855 г. предприел неуспешен поход в земите на Далматинска Хърватия.5

Упадъкът на Италианското кралство и успоредното засилване на византийското присъствие в Далмация открили пътя на византийското влияние в далматинските хърватски земи. Ромеите установили приятелски отношения с княз Търпимир и дали убежище на неговия син Здеслав, когато той бил отстранен от престола от своя съперник княз Домагой6 (864–876 г.). Византийско-хърватското сближение станало особено силно по време на арабските рейдове в Далмация. Тогава кораби на хърватското княжество, в качеството им на участници във византийската антиарабска офанзива, превозили до бреговете на Апенинския полуостров славянска войска, събрана от населените със сърби области Захълмие, Травуния и Диоклея. Там славяните взели участие във византийската обсада на овладения от арабите град Бари. В условията на византийско-хърватско сближение, Немското кралство за пореден път предявило претенции за власт и в земите на далматинска Хърватия, като се позовавали на правата си върху „франкското наследство“. През 875-876 г. се разиграл поредният хърватско-немски конфликт, при който хърватският княз Домагой прогонил немските войски от територията на княжеството си. С това приключил периодът на намесата на държавите- наследнички на Франкската империя, в живота на хърватското княжество. Добил самочувствие от тази победа, хърватският княз Домагой се опитал да завладее и Истрия, но бил отблъснат от венецианците, които все по-настойчиво давали заявка за влияние в акваторията на Адриатика.

В хода на драматичните събития от IX в. хърватската славиния в Северна и Централна Далмация успяла трайно да се утвърди на политическата сцена. В нея управлявали по наследство потомците на княз Борна, които успявали въпреки мощните си съседи и сюзерени да запазят автономията на своите владения. Жупната организация все повече добивала облика на провинциална администрация. В Далматинска Хърватия завършвал процесът на превръщането на славинията в ранносредновековна хърватска държава. Външен израз на този факт било обстоятелството, че хърватската традиция приписва на далматинския княз Търпимир (845-864 г.) издаването на първата „княжеска грамота“ през 852 г. В нея за пръв път се споменава за „княз на хърватите“ и за „страна на хърватите“. В по-новите проучвания върху хърватската средновековна история с основание се изтъква, че грамотата не е автентична и че въпросните пасажи може би са дело на късен преписвач (или съставител) на нейния текст. Въпреки това общият ѝ смисъл отговаря на тенденциите към укрепване на хърватската държавност в Далмация. Тази консолидация намерила израз в издигането на авторитета на княза и в трайното налагане на формулата „княз на хърватите“, както и в избистрянето на идеята за хърватско териториално ядро („страна на хърватите“). Тази тенденция личи не само в отделни изрази на грамотата със съмнителна автентичност на княз Търпимир, но и в съдържанието на първия хърватски княжески надпис върху камък от третата четвърт на IX в. В него също определено се споменава за „княз на хърватите“. Напълно закономерно Византия влязла в официални отношения с князете на хърватите и ромеите смятали, че те вече били членове на ръководеното от византийския василевс „семейство на владетелите“. Константин Багрянородни дори твърди, че князете на хърватите били „робски подчинени“ на василевса на ромеите и никога не признавали властта на „архонта на българите“. Въпреки че в това твърдение личат остатъци от старото схващане, че хърватските земи не са политически субект, а са все още територия на византийско-българско съперничество, събитията от деветото столетие ясно показали, че Далматинска Хърватия вече е излязла самостоятелно на историческата сцена. През 892 г. хърватското княжество установило официални отношения с папството, което в хърватската историческа традиция се приема като акт на международно признаване на хърватската държава.

959px Trpimir

От периода на съществуването на хърватските славинии хърватското княжество наследило жупната организация, „населените градове“ и определени области с особен статут на управление. В състава на княжеството продължавали да съществуват единайсет жупи7, но „старците-жупани“, които преди управлявали в тях, отстъпили място на княжеските наместници. Засилили своята роля и „укрепените градове“, някои от които се превърнали в княжески резиденции.8 Поради относително слабото влияние на византийския държавен модел и по-силното въздействие на франкско-немската държавна структура и „жупната традиция“ в хърватското княжество не си пробила път идеята за столичен град. Князете нямали определена столица, а няколко княжески резиденции, които посещавали периодично. Като княжески резиденции се споменават най-често градовете Нин, Книн и Биоград. Последните два града били владетелски резиденции при управлението на най-бележития хърватски владетел в ранното Средновековие княз Томислав. Областите Кървава, Лика и Гацка били с особен статут в хърватското княжество. Там управлявал с доста широки правомощия хърватски велможа, носещ титлата „бан“. Той заемал видно място в двора на хърватските князе и имал значителна политическа роля в държавата. Потеклото на тази „бановина“ датира още от времето на заселването на хърватите, когато в новата им балканска родина имало значителни групи аварско население. Предполага се, че в споменатата бановина живеело подобно аварско население с автономен статут. Към първата четвърт на X в. държавните институции на хърватското княжество се стабилизирали и добили определен облик, но следите от „жупното време“ не били напълно заличени.

Засилването на престижа на княжеската власт и увеличените ѝ правомощия предизвикали ожесточени борби за власт между наследниците на княз Търпимир и различни претенденти за престола. След смъртта на княз Домагой през 876 г. хърватският княжески престол е зает от сина на Търпимир княз Здеслав, който дълго време прекарал в изгнаничество във Византия.9 През 879 г. срещу него избухнал бунт, начело на който стоял някой си Бранимир, и княз Здеслав бил свален от власт. Към последната година на управлението на Бранимир (892 г.) се отнасят първите официални контакти на Хърватия с Апостолическия престол в Рим. В края на IX и началото на X в. на власт отново се връщат наследниците на княз Търпимир. Между 892 и 910 г. (според друга версия не до 910, а до 914 г.) княз на Хърватия бил вторият Търпимиров син Мутимир. Неговото управление е изключително слабо документирано. Знае се със сигурност, че то съвпадало по време с идването на унгарците в Панония: събитие, което за дълго време превърнало тази област в източник на нестабилност за Централна Европа и за Балканите. От последвалите събития проличало, че Хърватското княжество вече е достатъчно укрепнало, за да се справи с новите предизвикателства. Показателно е, че тъкмо във времето след унгарското установяване в Панония и в условията на ежегодни унгарски походи в съседните на Панония земи, Хърватия изживяла най-големия си разцвет в периода на ранното Средновековие. Периодът на могъщество бил свързан с управлението на княз (крал ?) Томислав (ок. 910-914 - втората четвърт на X в.), син на княз Мутимир.

Заселването на унгарците в Панония изолирало земите в Славения и по течението на р. Драва от Немското кралство, което ги владеело чрез посредничеството на местни хърватски князе. Пред лицето на унгарската опасност, князът на Славония и Южна Панония потърсил помощта на княз Томислав. Князът на Далматинска Хърватия успял да отблъсне унгарците и да установи трайна граница с тях по течението нар.Драва.Това на практика означавало, че под скиптъра на княз Томислав били обединени - за пръв път в периода на ранното Средновековие - двете основни територии, населени с хървати. Това изисквало да се установи и стабилна княжеска власт в същинско Хърватско (около планината Гвозд и по теченията на реките Върбас и Купа), за да може териториалната връзка между Далматинска Хърватия и Славения да бъде стабилна. След като това било осъществено, хърватските земи практически били обединени и образували една голяма по територия и население ранносредновековна балканска държава. В територията на хърватското княжество попаднали и земите на сръбското племе неретляни, което се славело с пиратската си дейност по бреговете на Далмация. Според сведенията на Константин Багрянородни, който странно защо не знае името на най-великия хърватски средновековен владетел, в началото на X в. Хърватия разполагала с внушителна военна мощ. Тя можела да събере 6000 конници и 100 000 пехотинци. Хърватският княз разполагал и с голяма флота, която се състояла от 80 големи (т. нар. дълги) кораба с по 40 души екипаж и 100 по-малки кораба (т. нар. кондури), които имали екипаж между 10 и 20 души.

Другото голямо външнополитическо предизвикателство за княз Томислав били острите противоречия между Византия и България при управлението на цар Симеон Велики, в които бил въвлечен и той. Тъй като между България и Хърватия съществувала обширна сухопътна граница в областта на Сирмиум и в Североизточна Босна, византийската дипломация не пропуснала случая да привлече хърватския княз за свой съюзник. Хърватия и  Рашка според ромеите трябвало да бъдат част от вражеския обръч, с който трябвало да бъде обградена България. На княз Томислав византийският император дал почетната титла „проконсул“. Въпреки че формално се смятал за византийски съюзник, хърватският княз не участвал активно в антибългарските коалиции. Ромеите не го обвинявали за това, тъй като във византийските владетелски кръгове била разпространена легендата с хърватски произход, според която римският папа бил заклел хърватите да не воюват против други народи, а само да защитават земята си от чужди нападения. До българо-хърватски конфликт се стигнало едва тогава, когато в Хърватия потърсил убежище прогоненият от Рашка сръбски княз Захарий, след завладяването на областта от българите в 924 г. Това дало повод на българския цар да нападне Хърватия с намерение да я извади от системата на византийските съюзи. През 925 или 926 г. българска войска, командвана според Константин Багрянородни от Алогоботур10, нахлула в Хърватия, но претърпяла тежко поражение. Българският неуспех представлявал първият симптом за кризата, в която ще навлезе България след първата четвърт на X в. Той бил свидетелство и за голямата военна мощ на хърватското княжество.

Българо-хърватският конфликт съвпаднал по време с усилване на влиянието на Апостолическия престол и в двете държави. Това било време на провеждане на два последователни църковни събора в Хърватия под егидата на папа Йоан X и на посещение на папски легати в Преслав, свързано с признаването на Симеоновата царска титла. Поради това противоречията между двете съседни балкански държави били уредени бързо, вероятно с папско посредничество, и не довели до продължително разваляне на българо-хърватските отношения.

927px Tomislavova Hrvatska

Колкото и странно да изглежда, науката не разполага със сигурни сведения за края на управлението на княз Томислав. Не са сигурни и известията, според които към 925 г. той бил признат за крал от папа Йоан X. Никакви точни сведения няма за князете Търпимир II и Крешимир I, чието управление някои изследователи поставят през втората четвърт на X в. Константин Багрянородни не знае нищо за тях, но разполагал със сведения за княз Мирослав, когото някои учени посочват за истинския Томиславов приемник. Знае се, че към 949 г. в хърватската държава избухнали междуособици, основна фигура в които бил банът на Кърбава, Лика и Гацка Прибина (Привуний). Той убил княз Мирослав и издигнал на хърватския престол брат му Крешимир II (949-969 г.). При неговото управление държавата на Томислав започнала да губи периферните си територии в Босна и по течението на река Неретва. Тя загубила много и от военния си потенциал, но в края на краищата успяла да съхрани основните си територии в Северна и Централна Далмация, в същинско Хърватско и в Славения.

Успоредно с укрепването на ранносредновековната хърватска държавност вървял и процесът на християнизация на хърватите. Ранното покръстване, осъществено според Константин Багрянородни от римски свещеници още по времето на император Ираклий, нямало практическа стойност. Поради изолираността на хърватските земи от големите християнски центрове и поради общата криза на християнските структури след Великото преселение езичеството отново взело връх сред хърватите. Единственият практически резултат от ранните опити за тяхното покръстване от Рим вероятно е била намесата на папите в отношенията на далматинските хървати с градовете - епископски центрове, по далматинското крайбрежие. Светите отци използвали своя авторитет, за да убедят князете на далматинската славиния, че Бог ще ги защитава от външни нападения, но те от своя страна трябвало да поемат ангажимент да не нападат чужди земи: т. е. християнските градове по крайбрежието.

Pokrtenje Hrvata Bela iko SesijaИстинското и трайното проникване на християнството сред хърватите дошло в резултат на усиленото мисионерсгво по времето на франкската власт в хърватските земи. Център на мисионерската дейност била архиепископията в Аквилея - град, разположен по северния бряг на Адриатическо море. Не трябва да се подценява и ролята на мисионерите, изпращани сред хърватите от архиепископията в Сплит. Все пак основният християнски център за хърватите била намиращата се под франкска власт Аквилея. Произходът на ранното хърватско християнство без съмнение бил франкски. Основните почитани в хърватска среда светци били от франкски произход, а имената на първите хърватски свещеници намират сигурни франкски паралели. Към средата на IX в. християнството вече имало утвърдени позиции най-вече в средите на младата хърватска аристокрация. Това дало повод на Апостолическия престол да учреди по същото време първата епископия в земите на хърватска славиния: епископията в Нин. Нейното възникване и укрепване дало нови стимули на християнското мисионерство сред все още непокръстените хървати в Далмация и в други хърватски области. По-късно била учредена и епископия в Сисак, която станала първият християнски център на Славония.

Нов момент в християнския живот на хърватските земи настъпил в края на IX и началото на X в., когато в тях проникнала славянската писменост и литургия. Те се разпространявали в хърватска среда чрез територията на разширилата се и в Панония великоморавска държава, където проповядвали на славянски език славянските първоучители братята св. св. Кирил и Методий. Някои предполагат, че в Далмация са развивали проповедническа и просветителска дейност ученици на светите братя. Широко разпространение в хърватските земи получил един от вариантите на първата славянска графична система: глаголицата11. В по-широк исторически план разпространението на литургията на славянски език и използването на славянски богослужебни книги, написани на „ъглеста“ (хърватска) глаголица, било средство за утвърждаване на хърватската идентичност и за противопоставяне на различни чужди влияния в хърватските земи. Поради различната религиозна среда, в която съществувала и се развивала славянската богослужебна и книжовна традиция в Хърватия и България, хърватските земи останали настрана от реформата на славянската графична система, осъществена от учениците на св. св. Кирил и Методий в България, в резултат на която славянската азбука се доближила по своя облик до гръцкото маюскулно (унициално) писмо.

Историко-църковната традиция приписва важна роля за развитието на християнството и на славянската литургия в Хърватия на църковните събори, свикани по папско настояване през 924 - 25 и през 928 г. в Сплит. За съжаление решенията на съборите се реконструират въз основа на папски писма и документи, които не са оригинални, а са запазени в късни преписи от XVI в. Поради недостатъчната яснота на информацията, които тези късни документи дават, смисълът на въпросните събори е бил схващан по различен начин. Според едно от тълкуванията основна тяхна цел е била да се изгради стройна църковна йерархия в хърватските земи. Главното решение на събора от 924–25 г. е било учредяването на нови епископии и подчиняването им на архиепископията в Сплит. За тази цел на събора били намерени аргументи от църковно-историческо естество, според които църквата в Салона - Сплит имала „апостолски произход“ и била основана от ученик на апостол Петър. Хърватският владетел Томислав, който се споменава с кралска титла в едно от писмата на папа Йоан X, посветено на свикването на събора, подкрепил кандидатурата на Сплитската архиепископия за център на хърватската църква. В това негово действие някои виждат стремеж да дублира централизацията на държавата си с учредяване на общ архиепископски център. Други намекват, че тъкмо подкрепеният от Томислав Сплитски архиепископ го е коронясал с папска благословия за крал.

Splitski crkveni sabor Celestin MedoviРешенията на събора в Сплит предизвикали отрицателна реакция и протест от страна на епископа на Нин Григорий (Гъргур), който загубвал централната си роля в хърватската църква. По този повод през 928 г. бил свикан втори събор в Сплит, чиито решения били още по-строги по отношение на Нинската епископия и на нейния предстоятел. Епископията била премахната, а Сплитската архиепископия присъединила към своя диоцез и епископията в Сисак (Славония). След този акт Сплитската архиепископия имала в своя диоцез следните епископии във византийската тема Далмация и в земите на хърватското княжество: Осор, Кърк, Раб (това са „островни катедри“, разположени в едноименните острови в залива Кварнер), Задар, Скрадин, Стон (в Захълмие), Дубровник, Котор (в Диоклея), Дувно и Сисак.

Според по-старата интерпретация на смисъла на съборите от 924 - 25 и 928 г., която е била актуална в епохата на Хърватското възраждане и докъм средата на миналия век, те са се занимавали главно с разпространението на славянската литургия. Нещата са били представяни така: Апостолическият престол посредством своя легат на съборите е настоявал тя да бъде заменена с латинско богослужение. Защитник на славянското богослужение и на глаголическите богослужебни книги бил нинският епископ Григорий Нински и това му коствало епископската катедра. В ролята си на защитник на „славянската идея“ той е бил увековечен като хърватски национален герой в произведения на хърватските литература и изобразително изкуство.

В съвременните проучвания не се изключва възможността проблемът за славянската литургия да е занимавал участниците в съборите. Набляга се обаче на обстоятелството, че не това е била основната им цел. Предполага се, че крайните мнения в защита на славянската литургия, изказани от Григорий Нински, не са били споделяни от повечето други участници. Те наложили решения, които по-скоро били компромисни и умерени: славянската литургия не е била забранена, но практикуващите я свещеници и монаси не са можели да растат нагоре по църковната йерархия. Така през X и през следващите векове хърватските земи станали една от арените на сблъсък между славянското богослужение и глаголическата традиция, от една страна, и латинизаторските амбиции на папството, от друга: противоречие, до голяма степен изживяно или загубило своята острота в другите славянски земи.

В процеса на консолидиране на хърватската държава, на налагането на християнската религия и на създаването на единна и йерархично структурирана църковна организация се създали условия за формиране на средновековната хърватска народност. Нейното самосъзнание се концентрирало около историческото предание за заселването на хърватите и за първите им князе, намерило известно разпространение и във Византия. Ключови за него били етнонимът „хървати“ и понятия като „княз на хърватите“ и „земя на хърватите“. Въпреки наличието на видими консолидационни процеси съществували и обстоятелства, които пречели на завършването на хърватските етногенетични процеси. Те не обхванали с еднаква дълбочина всички населени от хърватите земи. Най-напреднал бил процесът на образуване на хърватската народност в Далмация и много по-слаб - в Славония. Ако етнонимът „хървати“ бил широко използван в Далмация, жителите на Славония дълго време били назовавани и от своите едноплеменници „славяни“, а територията им „Славиния“. Успоредно с налагането на идеята за властта на княза съществувала и представата за наличието на локални „хърватски племена“, управлявани от местни велможи. Липсата на столичен град намалявала влиянието на фактора централна власт в интеграционните процеси.

Изграждането на църковна организация в рамките на папския диоцез не играело еднозначна роля при формирането на народността. От една страна, тя създавала допълнително чувство за единство, но, от друга, била пречка за въвеждане на говоримия език в богослужението. Решенията на съборите от 924-25 и 928 г. поставили хърватската църква под властта на Сплитската архиепископия. В нея не се интересували от хърватската самобитност, а се ръководели по-скоро от идеите за „римския“ произход на далматинските жители. По този начин оформящата се хърватска общност била лишена от действието на такива консолидиращи фактори като литургичния език и народностната църква. От друга страна, Апостолическият престол предпочитал да гледа на хърватските си диоцези като на „земя на славините“, а не като „земя на хърватите“. Това забавяло процеса на признаване на хърватската общност от околния свят. Поради всички изтъкнати обстоятелства хърватската средновековна народност не била напълно формирана в разглеждания в настоящата глава исторически период.

* * *

Serb lands in the 9th centuryРазвитието на славиниите и на ранносредновековната държавност в земите, населени от сръбските племена, протичало в условията на много по-подчертана териториална обособеност. Това обстоятелство се обяснява с особеностите на географската среда от двете страни и по протежението на Динарската планинска верига. Тя по-скоро засилвала локализма и не способствала за трайното обединяване на всички сръбски земи под властта на един княз или на един център на държавен живот. Спецификата в появата и развитието на ранносредновековната държавност в сръбските земи се състояла в това, че в тях възникнали повече ядра на държавен живот, които в различно време се активизирали и се изявявали като политически субекти.

Теорията за обществения синтез обяснява по-динамичното развитие на някои от ранносредновековните общества и държави с равномерното взаимодействие на античното наследство с „варварското“ начало. От тази гледна точка би трябвало да се очаква сръбските земи по Адриатическото крайбрежие да се развиват по-интензивно поради наличието на богата антична традиция и добри условия за обществен синтез. На практика обаче сръбската ранносредновековна държавност се развивала по-успешно в земите, източно от Динарската верига (Рашка). Това до голяма степен се дължало на обстоятелството, че тези области - особено през IX и началото на X в. - станали арена на съперничество между Византия и България. Борбата за надмощие в тях от страна на двете балкански „велики сили“ действала стимулиращо на консолидирането на княжеската власт и на държавните институции. От гледна точка на византийско-българското съперничество за Рашка е съвсем обяснимо защо и Константин Багрянородни е обърнал най-голямо внимание на развитието на държавата на сърбите тъкмо в земите по теченията на реките Ибър, Морава и Лим.

Според неговите сведения първият княз (архонт) на сърбите в Рашка бил някой си Серб, който управлявал по времето на император Ираклий. Властта му преминала по наследство у неговите потомци. Византийският писател споменава за четири поколения наследници на Серб. След него управлявали последователно князете Воисеслав, Радослав, Просигоис (Просигой) и Властимир. Имената им се срещат само в съчинението на Константин Багрянородни, който е черпел сведения от някаква сръбска „княжеска легенда“, съхранена до средата на X в. Очевидно наличието на „списък“ на ранни сръбски князе не може да се тълкува като ранно възникване на държава в Рашка. Самият Константин Багрянородни, в явно противоречие с твърденията си за властта на ранните князе на Рашка, на друго място твърди, че сърбите нямали князе до времето на неговия дядо Василий I Македонец (867-889 г.). Едва този византийски император според версията на неговия внук наредил сърбите сами да си избират архонти (князе) от изтъкнати и почитани родове. Очевидно в този разказ прозират явните намерения на византийския автор да представи и сърбите, както и хърватите, като подчинени на ромейския василевс: нещо, което в действителност не отговаряло на истината.

От ранните князе на Рашка единствено личността на княз Властимир може да се разположи по-точно във времето и да се свърже с реални исторически събития. Той е управлявал през 30-60-те години на IX в. По негово време българският хан Пресиан предприел неуспешна военна кампания в Рашка, която продължила три години.12 Това е събитието, което за пръв път вкарва в исторически оборот славинията в Рашка. Засиленият интерес на българските ханове към земите в Рашка трябва да се обясни с два фактора. Той започнал да се изявява в периода на голямото териториално разширение на България през първите десетилетия на IX в. Тогава българската територия ограждала дъгообразно сръбските земи в протежението от Сирмиум до течението на р. Южна Морава и до Северна и Северозападна Македония. Сръбските земи в Рашка представлявали единственият по-голям славянски „анклав“ източно от Динарите, върху който българската държава нямала пряк контрол. Те несъмнено били включени в българската „политическа програма“ за присъединяване на славянски територии на Балканския полуостров.

Княз Властимир бил наследен от тримата си синове Мутимир, Стромир и Гойник, които разделили помежду си бащиното наследство. Това действие показвало, че въпреки наличието на княжеска традиция в сръбска среда все още не се е утвърдила напълно идеята за правилата на наследяване на властта. От друга страна, то ознаменувало скъсване с патриархалното наследство на безконфликтното предаване на властта. Княжеската институция вече носела много по-големи права и облаги, поради което и интересът към придобиването ѝ се засилвал.

При съвместното управление на тримата братя и при управлението на българския хан Борис българите подновили опитите си да завладеят Рашка. Начело на българската войска стоял лично престолонаследникът Расате и дванайсет велики боили.13 Българските войски и този път не постигнали успех. Българският престолонаследник и дванайсетте велики боили били пленени. Това принудило лично българският хан да замине за Рашка и да води преговори със сръбските князе за освобождаването им. Те завършили със сключване на мир, с освобождаване на пленените български военачалници и с размяна на дарове. Според думите на Константин Багрянородни българите тълкували получаването на дарове от сръбска страна като „пактон“, т. е. като еднократен данък, символизиращ подчинение. Византийският писател с възмущение отхвърля това тълкуване и заявява изрично, че князете на сърбите винаги били подчинени на василевса на ромеите, а не на „архонта на българите“. Той обаче не скрива, че няколко години по-късно, когато в Рашка избухнали междуособици, победилият княз изпратил своите победени съперници в почетен плен в България. Това действие показвало, че за сръбските князе България не била сюзерен в истинския смисъл на думата, но била схващана като авторитетен източник на власт и стабилност за раждащата се сръбска държава. По-важното в случая е, че за пръв път славинията в Рашка сключвала формално споразумение с официално призната в ранносредновековния европейски свят държава, каквато била България.

Някъде през 60-те години на IX в. завършила идилията на тривластието на синовете на Властимир. В избухналата междуособица победил Мутимир, който управлявал Рашка до 891-892 г. Братята му и техните синове били изпратени в България. При себе си княз Мутимир оставил само сина на Гойник - Петър, който обаче успял да избяга в Хърватия.

Княз Мутимир бил наследен от най-възрастния си син Прибислав. Той се задържал на власт само една година (893-894 г.) и бил отстранен от престола от завърналия се от Хърватия княз Петър Гойникович. Прибислав и братята му потърсили убежище отново в Хърватия. Срещу княз Петър Гойникович се опълчили последователно вторият син на Мутимир Бран (Борена), който разчитал на хърватска помощ, и Клонимир, син на княз Строимир, който бил роден и израснал в България и се радвал на българска подкрепа. Двете нападения били отбити и княз Петър Гойникович управлявал относително спокойно до 917-918 г. Към територията на княжеството му били присъединени Пагания и части от Източна и Североизточна Босна. Князът на Рашка балансирал между Византия и България и успявал да поддържа добри отношения с двете най-мощни балкански държави, вплетени по това време в жесток двубой за надмощие.

Този баланс бил нарушен в 917-918 г., когато се разиграл един от най-острите българо-византийски сблъсъци, завършил с голямата българска победа при Ахелой. Преди битката византийската дипломация се опитала чрез своя стратег на тема Драч Лъв Равдух да привлече княз Петър Гойникович на своя страна и да го убеди заедно с печенегите да нападне България. Българският цар Симеон бил уведомен за водените преговори от княза на Захълмието Михаил Вишевич. Въпреки че князът на Рашка не се поддал на византийските внушения и не нападнал българските предели, царят сметнал, че е рисковано да има по западните си граници несигурен съсед. Срещу Рашка била изпратена войска, начело с военачалниците Теодор Сигрица и Мармаис. Те водели със себе си българския кандидат за княжеския престол в Рашка княз Павел Бранович, израсъл в България. Княз Петър Гойникович бил заловен, откаран в България и хвърлен в тъмница, където умрял. За около три години (917/918 -  920/921 г.) в Рашка управлявал княз Павел Бранович.

Византийската дипломация не се отказвала от идеята си да противопостави сърбите от Рашка на българския си съперник. Техен кандидат за княжеския престол бил Захарий Прибиславич14, който първоначално пребивавал в Хърватия. Първият му опит да прогони съперника си завършил с неуспех: Захарий бил пленен и изпратен в България. Византийците все пак успели да развалят отношенията между българите и княз Павел Бранович. За да го отстрани от власт, българският цар от своя страна му противопоставил княз Захарий Прибиславич. Той овладял за кратко княжеския престол, но бързо скъсал отношенията си с българите и се съюзил с ромеите. Срещу Рашка била изпратена българска войска, начело със същите военачалници Теодор Сигрица и Мармаис. Този път те нямали успех, били разбити и убити от сърбите. През 924 г. българите, начело с трима военачалници, които Константин Багрянородни нарича Книн, Имник и Ичвоклия15, отново нах¬лули в Рашка. С тях бил и княз Чеслав (Часлав) Клонимирович. С негова помощ българите заловили сръбските жупани и ги отвели в България. В Рашка била установена българска власт.

Към 930-931 г. от България избягал княз Чеслав Клонимирович. С византийска подкрепа той възстановил княжеството в Рашка. Под негова власт то се разширило до р. Сава, в Източна Босна, до Динарските планини и до поречията на реките Ибър, Морава и Лим.

Противно на очакванията, залезът на българската мощ не довел до укрепването на сръбското княжество в Рашка. Към него загубили интерес и ромеите, тъй като България вече не била толкова опасна, а срещу нея можели да се използват други по-мощни противници (унгарци, руси и др.). Според някои смътни сведения в т. нар. Барски родослов или Летопис на Дуклянския презвитер княз Чеслав бил убит през 60-те години на X в. от унгарците при едно от нападенията им на Балканския полуостров. След неговата смърт изворите повече не споменават за княжество в Рашка. По всичко изглежда, че този център на политическа власт в сръбските земи въпреки бурното и, общо взето, успешното си начало не успял да се превърне в солидно държавно ядро към времето, когато започвала нова голяма византийска реконкиста. Държавна традиция със здрави устои не била създадена и княжеството в Рашка не разполагало с необходимия потенциал, за да устои на бурния ход на протичащите събития. А може би конюнктурата от края на IX и началото на X в., която предизвикала засилен интерес към славинията и архонтията в Рашка, е довела до преекспониране на развитието на тази сръбска област в изворите. Така може би се създава пресилено впечатление за засилване на държавноконсолидационните процеси в сръбските земи източно от Динарската планинска верига.

Все пак динамизирането на политическия живот в Рашка във всичките му аспекти: борба за власт, влизане в официални отношения със съседните държави и др., отговаряло на сходни процеси в други балкански славинии. Тези явления отразявали процеса на прерастването на славинията в Рашка в ранносредновековно княжество. „Населените градове“ в Рашка се превръщали в териториални центрове на власт, а някои от тях - в княжески резиденции.16 И тук, както и в хърватските земи не се развила и нямала приложение идеята за столичен град.

Византийската традиция отнася превръщането на славинията в Рашка в архонтия (княжество) във времето на управление на император Василий I. Уж той бил наредил на сърбите да си изберат князе. Колкото и подчинено да е на желанието във всяко събитие да се види намесата на византийския василевс, това становище, в общи линии, отговаря на реалните процеси в някои от сръбските земи. Към последните десетилетия на IX в. в Рашка вече нямало славиния, а княжество. Княжеската власт носела значителни облаги и станала обект на съперничество. Старците - жупани вече не били родово-териториални старейшини, а служители на княза. Показателно в това отношение е обстоятелството, че българите използвали княз Чеслав, за да могат с негова помощ през 924 г. да заловят и отведат в България жупаните на Рашка. Очевидно се е смятало, че след като князът не упражнявал реално властта и жупаните били пленени, Рашка е останала без истински носители на властта.

При държавнообразувателните процеси в Рашка се натъкваме на случай, при който славинията се превърнала в княжество, но княжеството не успяло да се впише трайно в балканската политическа действителност. Единственият траен резултат от тази незавършена държавна консолидация се състоял в това, че областта Рашка в историческа перспектива затвърдила позициите си на едно от основните сръбски държавно-политически ядра през Средновековието.

Останалите сръбски славинии, за които споменава Константин Багрянородни, имали различна съдба. Най-интензивно се развивали държавнообразувателните процеси в Захълмието. Там управлявала княжеска династия, която се гордеела с древния си произход и извеждала своето потекло от „некръстените сърби“, живеещи преди преселването на Балканския полуостров по поречието на р. Висла. Единственият известен по име архонт на Захълмието бил Михаил Вишевич17. Той играел важна роля в политическите отношения между Византия, България, Хърватия и папството в първите десетилетия на X в. Дълго време князът на Захълмието бил български съюзник. Още през 913 г. той пленил сина на венецианския дож Пиетро, който се връщал от Константинопол във Венеция, и го изпратил на българския цар Симеон. Мотивите за тази постъпка очевидно са били свързани с общата антивизантийска насоченост на българската политика, тъй като в този период Венеция е била под византийската власт. През 917 г. княз Михаил Вишевич уведомил българския цар Симеон за опитите на византийците да включат княза на Рашка в антибългарска коалиция. Казано накратко, през по-голямата част от Симеоновото управление българската държава имала верен съюзник в лицето на княза на Захълмието.

Към 921 г. княз Михаил Вишевич сменил насоките на външната си политика и се ориентирал към съюз с Византия. Той бил повлиян от подобряването на византийско-хърватските отношения и от провизантийската политика на княза на Рашка Захарий. Като награда той получил от Византия високата почетна титла антипат-патриций. която се давала за особени заслуги към империята. Според ромеите тя символизирала още подчиненото положение на нейния носител към византийския василевс. Реален израз на съюзните византийско-хърватско-захълмски отношения била съвместната експедиция на хърватския и захълмския владетел срещу арабите в Апулия, осъществена по ромейско настояване. Според „актовете“ на Сплитския събор от 925 г. в него участвал и княз Михаил Вишевич. Ако това сведение е точно, княжеското участие в събора показвало сближаване с Апостолическия престол и евентуално изграждане в Захълмието на църковни структури, подчинени на архиепископията в Сплит.

Изворите не са съхранили достатъчно сведения за прерастването на захълмската славиния в княжество, нито за съдбата на княжеството след 20-те години на X в. Ако се разсъждава по аналогия, тук - разбира се, на по-малка площ - са се развивали същите процеси, както и в Рашка. В Захълмието имало „населени градове“18, но не се споменава за жупи. Местната княжеска династия търсела място под слънцето, като подчертавала древния си произход. Аналогията може да продължи и по-нататък: както Рашка, така и захълмското княжество не успяло да просъществува след средата на X в.

По-особено се развили събитията в Травуния. Според запазените сведения там съществувала жупа, чийто жупан Белаи управлявал във времето на княза на Рашка Властимир. Жупанският род на Белаи също претендирал за древен произход. Неговите предци уж живеели още по времето на сръбското преселение на Балканите. Към втората четвърт на IX в. жупата в Травуния признала властта на Властимир. Това събитие било ознаменувано с брак между Властимировата дъщеря и сина на Белаи - Крайна. От това време владетелите на Травуния били признати от Властимир за князе, но продължавали да се подчиняват на неговата власт. Представители на княжеския род на Травуния били синът и внукът на Крайна - Фалимер и Чузимер.

Славинията Пагания не се развила в самостоятелно княжество. През 30-те години на IX в. паганите (или неретляните), които владеели и прилежащите към брега острови, развили активна пиратска дейност.19 Това предизвикало първата намеса на венециански кораби по далматинското крайбрежие, които временно успели да унищожат пиратските гнезда на неретляните. По-късно земята на неретляните влязла в хърватската държава. Въпреки, че и тук имало „населени градове“,20 а вероятно и жупи, липсват сигурни сведения за съществуване на обособено княжество на неретляните през ранно средновековния период.

Славинията Диоклея, в която имало три „населени града“21, се намирала в непосредствена близост до зоните на византийската реконкиста и до формираната византийска тема Драч. Вероятно поради това прерастването ѝ в княжество се забавило. Възникването на Дуклянското княжество се отнася към последните десетилетия на X в. и се осъществило в условията на променена политическа конюнктура в западните и югозападните части на Балканския полуостров.

Съчинението на Константин Багрянородни „За управлението на империята“ съдържа съвсем оскъдна и противоречива информация за покръстването на сърбите. Твърди се, че това станало още при император Ираклий, в момента на установяването на сръбските племена на Балканския полуостров. На друго място царственият писател твърди, че при управлението на неговия дядо Василий I сърбите изпратили при него пратеници с искане да се покръстят. Молбата им била изпълнена и те били покръстени от специално изпратени от Византия свещеници. Непокръстени останали само неретляните, поради което били наричани още и „пагани“, т.е. „езичници“. Въпреки че тези известия съответстват на засилената византийска мисионерска активност при първия представител на Македонската династия, християнството прониквало бавно в сръбска среда поради липсата на църковна организация в тази част на Балканския полуостров. Липсата на стабилна държавна организация, която да подкрепя християнството и християнската църква, също не способствало за трайната християнизация на сърбите. Окончателното им християнизиране се проточило дълго време и на практика завършило едва с основаването на автокефалната сръбска архиепископия в началото на XIII в. Още в периода на ранното средновековие по крайбрежните сръбски земи се създали условия за съществуване на „двойна“ църковна йерархия: една подчинена на Папството, друга - на патриаршията в Константинопол.

Особеностите в развитието на ранносредновековните сръбски протодържавни или държавни структури дали траен отпечатък върху сръбската държавност през Средновековието. В сръбските земи преобладавали политическата разпокъсаност и регионализмът. Държавнообразувателните процеси не били придружени от обединяване на сръбските земи около един владетел или около един политико-държавен център на власт. Бавно вървяла християнизацията, като този процес също не бил съпътстван от изграждане на стройна и обединяваща сърбите църковна организация. Наченките на сръбско народностно съзнание били едва забележими и имали подчертано изявен регионален характер. Най-ярката еманация на идеята за сръбска държавност в този период се ограничавала с възникването на местни княжески традиции, които често се противопоставяли една на друга. Регионализмът се преодолявал бавно и намирал различни форми на проява през целия период на Средновековието.

 

1В този период една номизма е съдържала 4,48 г злато. Сумите, които градовете плащали, били далеч по-малки от минимално допустимата стойност на имота на един обикновен войник земеделец в империята по същото време, която възлизала на 288 номизми.
2Термините жупа и жупан са от иранско-аварски произход.
3Понятието Византийска общност (Byzantine Commonwealth) е въведено от английския византолог от руски произход Д. Оболенски със заглавието и със съдържанието на книгата му „The Byzantine Commonwealth. Eastern Europe 500-1453. Praeger Publishers. New York - Washington, 1971. Бълг. превод C., 2001. Университетско издателство „Свети Климент Охридски“.
4Смътни сведения за този хърватски княз имал и Константин Багрянородни, който го нарича Борина (Порина) и Борга (Порга).
5За този поход споменава единствено Константин Багрянородни. Тъй като той се занимава само със съдбата на Далматинска Хърватия и игнорира напълно събитията в Славония и Южна Панония, предполага се, че споменатият от него български поход срещу хърватите е бил насочен именно към тяхното княжество в Далмация.
6От времето на княз Домагой датира споменатият по-долу хърватски княжески надпис.
7Поименно тези жупи били: Хлевиана, Ценцина, Имота, Плева, Песеда, Параталасия, Вревери, Нона, Тнина, Сидрага и Нина.
8Укрепените градове били: Нона (Нин), Белеград (Биоград), Белицин (неустановено), Скордона (Скрадин), Хлевена (Ливно), Столпон (Ступон), Тенин (Книн), Кори (Карин) и Клавака (Клобук).
9Възможно е тъкмо княз Здеслав да е бил за ромеите източник на сведения за хърватските земи. Чрез него вероятно във византийска среда се разпространявали различни легендарни сведения за ранните хърватски князе и за отношенията им с околния свят, за които бил уведомен и Константин Багрянородни.
10Това очевидно не е лично име, а съставна прабългарската титла (ала-боготур, ала-багатур или алп-багатур), която, свободно преведена, означавала храбър юнак.
11Според някои мнения азбуката, създадена от светите братя и разпространена първоначално във Великоморавия, била наричана кирилица, а глаголица е название, възникнало в хърватска среда. Основната разлика между „българската“ и „хърватската“ глаголица се състои в това, че в българския вариант преобладава кръгчето (т. нар. петлица), а в хърватския - ъгълчето. Поради тази причина двата варианта на азбуката се наричат още кръгла и ъглеста глаголица.
12Точни хронологически податки за българските походи в Рашка липсват, но те обикновено се поставят в 839 - 842 г.
13Този български поход също е с неясна хронология и се датира в интервала между 852 и 863 г. Той може би е бил във връзка и с похода в Хърватия (855 г.) и следователно е бил елемент от мощна българска офанзива в западните балкански земи.
14В научната литература е изказано мнението, че тъкмо княз Захарий Прибиславич е бил източник на сведенията за ранната история на сърбите, от които се е ползвал и Константин Багрянородни. Следователно чрез него в съчиненията на византийския писател са намерили отражение ранни сръбски родословия и легенди за възникването на държавата и за родословието на князете.
15Това са прабългарски титли, схващани от византийския писател като лични имена. „Ичвоклия“ очевидно е известната прабългарска титла „ичиргу боил“. „Книн“ вероятно е част от съставна прабългарска титла, която включвала в себе си елемента „кана“: напр. „багатур кана“ или „кана боила коловър“. „Имник“ кореспондира на прабългарската титла „ миник“, която означавала „началник на конярите“.
16Основният „населен град“ в Рашка бил Дестиник (Достиника), който се намирал близо до границата с България. Предполага се, че той бил основна княжеска резиденция. Освен него Константин Багрянородни споменава още „населените градове“ Чернавускен, Мегиретис, Дреснеик, Лесник и Салинес. От тях точно е локализиран само Салинес: това е град Соли (Тузла) в Североизточна Босна. Отделно са споменати два „населени града“ в областта Босна, която влизала в Рашката архонтия: Катера и Десник.
17Константин Багрянородни го назовава Михаил Вусевуци. В други извори той е известен като Michael rex Sclavorum или Michael dux Chulmorum.
18Това били Стагн (Стон), Мокрискик, Ослия, Галумаиник и Добрискик. От тях само Стагн е локализиран с точност: това е съвременният Стон на шийката на полуостров Пелешац.
19Според традициите в Далмация пиратството било част от т. нар. поморство: понятие, което обединява в себе си всички занимания, свързани с морето.
20Това били Мокър (до съвр. Макарска), Верулия (между Макарска и Омиш), Острог (близо до устието на р. Неретва) и Славинеца (вероятно пак около устието на р. Неретва).
21Градета, Нуграде и Ландодокла. Нито един от тези „ населени градове“ не може да се локализира със сигурност.

 

X

Right Click

No right click