Втора българска държава

Грамотите и житията като извори за храната на средновековния българин (XIII – XIV век)

Написана от Теодора Георгиева
Посещения: 976

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XX, 2021 г.



5000Освен като биологична потребност, храната била съставна част от общностната идентичност. Натоварена със символика, ритуалност, забрани, вписваща се в религиозния календар. Разглеждана като изкушение, причина за болести или като лек срещу такива. Различна в зависимост от географското райониране и съответните природни условия и ресурси. Свидетелстваща за социално положение, свързана с изобилие и недоимък. Храната, чието снабдяване се реализирало чрез земеделие, отглеждане на животни, ловуване и, която подлежала на данъчно облагане. Всичко това било част от ритъма в живота на средновековното българско общество.

Интересът към този дял от всекидневието позволява съставянето на една по-ясна историческа картина на средновековната българска държава. Макар сведенията по тази тема да не изобилстват, то все пак тя се оказва широкообхватна, налагаща преглед на разнообразен по вид изворов материал. Тук се отнасят различните официални документи, каквито са грамотите, тези с частен характер, като наръчниците за търговия и счетоводните документи, наративните източници, към които спадат историите, хрониките, писмата, медицинските трактати, гадателните книги, манастирските типици и житията.1 Важен извор са и пенитенциалите, които отразяват разбиранията на ,,народното християнство‘‘, имащи отношение към регулирането живота на православните миряни и духовенството. Те съдържат информация за целия процес на храненето – от способите за набавяне на храна, през забраните да се търгува в двора на църквата и вътре в храма, освещаването на трапезата и храните, ограниченията в определени периоди от литургичната година, споделянето на храна с друговерци и еретици до почистването на зъбите и последиците от преяждане и пиянство.2

Тъй като настоящето изследване няма за цел да се превръща в енциклопедично, а, напротив, има за задача да детайлизира поставения проблем, то е необходимо стесняване обсега на изворовата база. Така, акцентът пада върху грамотите и житиеписните творби, позволяващи разглеждането на храната, независимо дали е суровина, или готов продукт, като данъчноизискуема, разширявайки познанията за селскостопанската дейност и развитието на основните икономически отрасли в средновековна България през XIII – XIV в. От своя страна, житиеписните творби, макар и предимно отнасящи се до монасите, се оказват важен извор, допълващ представата за всекидневието на средновековния българин.

Вече стана ясно, че храната не е просто биологична потребност. Не е и продукт, единствено зависещ от природните дадености. В средновековното общество тя е обгърната от силна символика и до голяма степен е предопределена от християнската религия – със зададените ограничения и морални постулати.3 В тази връзка храната носи белезите на социалната общност, тя е елемент на бита, а трапезата отразява не само материалните възможности, но и културното равнище на потребителите.4 А кои хранителни продукти съставлявали трапезата на средновековния българин? Основно хляб, бобови растения, зеленчуци и плодове, риба, мляко, сирене, месо, мед и различни напитки, сред които особено място заемало виното.

Един от основните начини за снабдяване с хранителни ресурси било чрез практикуване на земеделие. Първенствуващото място в този аграрен отрасъл заемали зърнените култури. В зависимост от предназначението си те се делят на зърнено-хлебни, зърнено-фуражни и зърненобобови. Този вид култури се отличават с добра калорийна стойност и гликимичен индекс, служещи като храна за населението и за отглеждането на добитъка.5

1Отглеждането на житни растения заемало централно място сред земеделските култури. Тази част от аграрния сектор намирала широко приложение във възходящо развиващия се международен обмен, част от който била и българската държава. През XIII – XIV в. в Западна Европа българските земи били известни с производството и износа на големи количества зърнени храни. Същите били култивирани в плодородните равнини на Добруджа, Северна България, Тракия и Македония. Особено важна част от дейността на италианските и другите чуждестранни търговци представлявала именно доставката на жито от българските земи, а и от Южна Русия.6

Съвсем логично, съществувало жито с различно качество, което определяло и разлики при ценообразуването. Така например цената на ,,житото от Родосто‘‘, т.е. това от Източна Тракия, се определяло като най-добро, следвано от житото от Кафа, Анхиало и Маврокастро. За разлика от тях житото от Варна, Загора, Вичина и Созопол било определяно като лошокачествено. Земите, от които било добивано са Северна България и Добруджа.7 И макар в настоящето изследване акцентът да не пада върху търговските операции и сметководната делова писменост, то представените данни показват значението на житните култури в международния обмен, с които българската държава участвала.

Със сигурност хлябът заемал специално място на трапезата на средновековния българин. Символното му значение в християнската култура се оказва неделима част при разглеждането на настоящата тема. За християните хлябът е символ на плътта Христова, отдадена за спасението на човечеството и е част от тайнството Евхаристия, известно като Свето причастие.8 Хлябът бил натоварен с ритуално значение и не може да се разглежда само като продукт за консумация. Освен това нерядко зад него се визира храната изобщо9 и прехраната от труда, което показва неговото място в живота на обществото.

По отношение на изворовата база, хлябът присъства в някои агиографски текстове, като Пространното житие на Св. Ромил Видински от Григорий Доброписец, където са упоменати ,,сухи хлябове‘‘10 и се казва, че монасите се сдобивали с храна срещу труда си – ,,три пъти в седмицата да влиза в манастира и да работи в хлебопекарницата – във вторник, в четвъртък и в събота – и така да взема веднага пресен хляб‘‘.11 От това сведение става ясно, че в манастирите били оборудвани хлебарници, като отделни лица отговаряли за снабдяването и съхранението на хранителните продукти. Що се касае до храната на монасите е редно да се уточни, че същата, за разлика от тази на другите социални групи, подлежала на по-строга регламентация. Храната се разглеждала като необходимост, но в никакъв случай не бивала да се превръща в удоволствие.12

Естествено, хлябът не присъствал единствено в менюто на средновековните монаси. Този ,,всевластник‘‘, както се изразява Ф. Бродел, ,,бил неизменна примадона‘‘ от живота на обществата. Няма други продукти, като троицата ,,пшеница, брашно, хляб‘‘, които толкова да изпълват историята на Европа. Те били главно занимание на градове, държави, търговци, селяни, за които да живееш означавало ,,да имаш своя къшей‘‘.13

Съвсем оскъдни са сведенията за други тестени изделия. При разкопки на царския дворец в Търново са разкрити глинени поставки с кръгъл отвор, които са служели за изпичане на краваи. От археологическите разкопки може да се предполага за приготвянето и на по-специални тестени изделия или пък сладкиши, за които, например, пише Теофилакт Охридски.14

А споменатата хлебопекарница от житието на Св. Ромил Видински повдига въпроса за наличието на разделение на труда, за развитието на занаятчийското производство и обмена между селото и града. По този проблем е необходимо да се отбележи изследването на Стр. Лишев за българския средновековен град15, където авторът, опирайки се на данните в Сметководната книга на Антонио Барбери, водена по време на похода на граф Амедей VI Савойски срещу Българското черноморие през 1366 – 1367 г., повдига въпроса за наличието на една организация, обединяваща отделните хлебопекари, конкретно в града Месемврия (дн. Несебър).16 Твърдението произтича от следното сведение – ,,за цената на двеста кварти сол от споменатата купчина в дома на Господаря в Несебър, продадени от него поотделно за толкова на мнозина хлебари в Несебър за изпичането [на хляб] от осемдесет и два модия и половина жито‘‘. За Варна също има подобен опис – ,,480 флорина17, които бяха дадени във Варна за заплащане на 80 модия жито, купени там за Господаря, за приготвяне от него [на сухар]‘‘.18 Краткото сведение не позволява да се съди за характера на обединението, нито пък да се твърди за оформени организационни връзки и наличие на цеховете от западноевропейски тип. По-скоро може да се наблюдава един процес на оформление на подобна организация, тъй като отделни хлебопекари не биха могли да изпълнят едновременно разпореждане с точно указание на количество жито, необходимо за направата на сухари.19

Оказва се, че хлябът бил най-важната част и от менюто на войсковите части. Използвал се както обикновен хляб, така и споменатият вече сухар. По време на поход по-често бил използван сухарът, който представлявал двойно или тройно препечен хляб. Флотът също притежавал запаси от зърно, брашно и сухари, но в сравнение със сухопътните войски те били в по-малки количества поради ограничения срок на годност в резултат на влагата в морето. Вследствие на това, че сухарите се разваляли и, че понякога липсвала възможност да се изпече хляб или да се приготви брашнена каша, войниците консумирали сурово зърно.20

Имайки предвид централното място на зърнените храни в изхранването на войсковите части е необходимо да се обърне внимание върху различните задължения за доставка на определени количества жито, а също вино и добитък.21 Това изисква да се насочи поглед към българските грамоти, издавани от централната власт. От посочените в тях отделни данъчни задължения може да се съди за практикуваните стопански дейности, осигуряващи основните приходи на фиска. Функциите на отделните данъчни чиновници и същността на данъчните задължения са разгледани в изследванията на различни автори, като Г. Илински22, Й. Иванов23, Ив. Сакъзов24, Ив. Дуйчев25, М. Н. Андреев26, Д. Ангелов27, Ив. Билярски.28

59Конкретно за зърнените храни, могат да се отбележат упоменатите в Рилската (1378) и Витошката грамота (1382) житари и сенари, както и посочения житен налог във Виргинската грамота, издадена от Константин Тих Асен (1257 – 1277). Във Ватопедската (1230) пък е включена забрана за взимане като ангария от манастирското население – вино, хляб и десятък.29

Кои обаче са тези житари и сенари? Според Ив. Билярски службата на житаря била свързана с тегобата, наречена житарство, която не била основен данък, а вид реквизиция или задължително изкупуване на жито от страна на държавата на определени цени. В този смисъл житарят следва да е отговарял за доставките, реквизициите или задължителното изкупуване на жито за нуждите на държавата и армията.30

Относно функциите на сенаря, трябва се има предвид значението на сеното за скотовъдството, за конницата и за военното дело. Имайки предвид това може да се направи извода за важността на организирането на доставките на сено за армията и държавните служби. От това следва, че в българската фискална система съществувала специална ангария или задължителна работа по косене на трева и доставянето ѝ за нуждите на държавата, а споменатите сенари са отговаряли точно за това задължение.31

В българската държава съществували различни продоволствени тежести. Сред отбелязаните доставки на провизии се срещат продукти, като хляб, вино, месо, курята (пилета). Последното вероятно се е изразявало в изземване на птици за храна. Що се отнася до задължението за доставка на хляб, в някои изследвания се тълкува като прилагане на известното още от късната Римска империя задължение за мелене на брашно и приготвяне на хляб за сметка на поръчващия. Но изброяването на други продукти по-скоро индикира за наличието на тегоба, изразяваща се в задължителна доставка или задължително изкупуване на продукти, без да се ограничава единствено с хляба.32

Към менюто на средновековните българи трябва да се добави и растителната храна. Тя била лесно достъпна за населението и разрешена по време на пости. Известни са сведенията на Пахимер за Ивайло, който се хранел ,,само с хляб и диви зеленчуци‘‘.33 Самото му прозвище Бърдоква и Лахана означава зеленчук – маруля и зеле. В името на ,,Ангелогласния‘‘ църковен певец от XIV в. – Йоан Кукузел също се откриват сведения за разпространените зеленчуци. Когато отишъл да учи в Константинопол на въпроса ,,Йоане, що си ял днес?‘‘, той отговарял ,,Кукиа ке зеле‘‘, т.е. бакла и зеле. В ,,Симеоновия сборник‘‘ от 1073 г. откриваме, че е била позната ряпата. В споменатия извор е упоменато, че се забранява нейната консумация до 30 април.34 Ряпата и репичките имали и символна натовареност в изкуството. След XI в. те присъстват на почти всяка фреска на Тайната вечеря. Обясненията за това се търсят в символизирането им на Христовото изкупление, но и в ромейските схващания, че не позволяват човек да се напие.35

104Стана ясно, че отлични допълнения към житните култури били бобовите растения – леща, нахут, грах, бакла, които били добър и евтин източник на белтъчини.36 В житиеписните творби са засвидетелствани сланутък (див нахут) и леща. От тях разбираме, че Св. Йоан Рилски се е хранел с див нахут, включително със смляно брашно от него – ,,Господ те храни със сланутък, рало невидял!‘‘37, ,,земята да народи сланутък за прехрана на светеца‘‘38, ,,И изникна сланутък, храна неотглеждана, за преподобния, семе несеяно‘‘.39 Описанието показва, че за получаване на посочения продукт земята не била обработвана (с рало), т.е. светецът не е практикувал земеделска дейност, като се акцентира върху получаването му като Божи дар40, което е обяснимо и предвид жанра на посочения извор.

Леща пък е засвидетелствана в Пространното житие на Св. Филотея Темнишка от Патриарх Евтимий – ,,вкусваше малко хляб, също и накисната леща‘‘.41 В Типика на Бачковския манастир от 1083 г. също се откриват данни за отглеждани култури. Описано е наличието на жито, вино, суха храна или готвено, зърнени храни и зеленчуци.42

Освен за пряка консумация, зеленчуците били използвани и при приготвяне на различни ястия.43 За топла храна се говори и в някои от житията, в които, освен споменаването на гозба сред храните, консумирани от монасите, е засвидетелствано и наличието на готварница към манастирите. Такава виждаме в Пространното житие на Св. Ромил Видински от Григорий Доброписец, където светецът полагал труд.44 В агиографията се откриват и податки и за необходимостта от готварски умения, за да бъде едно ястие вкусно – ,,и най-сладките и желани ястия, ако попаднат в ръце неумели за тези неща и бъдат приготвени неподходящо, не само че няма да имат сладост, но биват негодни и съвсем лишени от вкус‘‘.45 Съвсем естествено, чревоугодничеството не се толерирало. Достатъчно е да се припомни, че то е един от седемте смъртни гряха46 – ,,не в ядене и пиянство и кавги, като робувате на червото‘‘.47 Изисквала се умереност в яденето и пиенето.48 Това е особено доловимо в агиографията, където често се подчертават лишенията, на които са се обричали монасите, акцентирайки върху богоугодния им живот.49

Що се касае до консумацията на плодове, то тя като че ли е по-слаба, особено в манастирските общности. Съдейки от Пространното житие на Св. Йоаким Осоговски игуменът в манастира определил монасите да не са хранят с плодове в понеделник, сряда и петък. Въпреки това в житието се казва, че установената забрана била нарушавана – ,,отиваха в гората, всеки по работата си, и мнозина от тях намираха там плодове и ядяха тайно‘‘.50 За съжаление, в житиеписните творби не са упоменати различните видове плодове. Често за тях се посочват сведенията на Григорий Антиох при престоя му в Сердика (дн. София) около 1174 – 1175 г. В писмото му до Евстатий Солунски са отбелязани ябълки, круши, смокини, грозде.51

Допълващи картината за овощарството по българските земи са археологическите данни. Така например в селището до с. Дядово (в областта Тракия) са открити костилки от праскови. Те се отличават с малките си размери, което показва, че в овощарството все още били използвани слабооблагородени видове.52 Знаем също за консумацията на дини и пъпеши.53 В селището, локализирано в землището на с. Крум (община Димитровград), също се откриват данни за дейностите, извършвани от жителите му, като обитаването на самия обект се датира в XI – XII в. По археологически път са проучени няколко групи ями, които вероятно служели за съхранение на селскостопанска продукция. Върху отворите им бил поставян капак, притискан с камъни. Интерес представлява разнообразието от използвания дървен материал, като се разграничават следните дървесни видове: орех, дъб, слива, бук, чинар, дрян, явор и шипка. Растителните останки, както и на други обекти, са предимно от пшеница, а в значително по-малко количество ечемик и просо. Открити са също останки от бобови култури – леща, както и индикации за обработката на грозде.54

Във връзка с плодовете интерес представляват някои от миниатюрите в ,,Манасиевата летопис‘‘, преведена в средата на XIV в. по поръчка на Йоан Александър. Представени са три библейски сцени и една от ромейския дворцов живот. На всяка са изобразени ябълки, като на четвъртата прави впечатление големината им и тъмното им обгаряне. Това показва една страна от действителността, а именно по-доброто качество на продуктите, предназначени за по-заможните домове.55

Темата за храната на средновековния българин налага да се обърне внимание и на развитието на лозарството по българските земи, разглеждайки в това число и винопроизводството. В християнството лозата и виното са натоварени със силна символика. Виното, като хляба, е част от тайнството Евхаристия. В християнската, и в частност старобългарската, литература лозата е един от най-разпространените образи – топоси. Често тя се явява в сравнения, носейки символното значение на източник на живот, плод на благочестието и светостта. Лозата присъства и в църковната украса – в дърворезбата на олтара, например. Символно тя се отъждествява с дървото на живота, а гроздето с надеждата за щастлив отвъден свят.56

Употребата на вино може да се определи като добре засвидетелствана в изворите, включително в житиеписните творби. Интерес представлява също разглеждането на лозарството и винарството през призмата на  функциониращата фискална система. Така например в грамотите Виргинска, Мрачка (1347), Рилска и Витошка са отбелязани винари. Винопроизводството било съществена част от стопанството на балканските държави, което определя и голямото му значение на облагането му за държавните финанси. Освен това, поради факта, че виното доставяло до 1/3 от необходимите калории, задължителните му доставки, в полза на войската и управленския апарат, били от особено важно значение. Вероятно споменатите винари отговаряли именно за осигуряването на тези доставки, което означава, че били свързани с ангариите в българската фискална система.57

Важна част от поминъка на населението било и животновъдството. Отглеждането на селскостопански животни, главно на едър добитък, до голяма степен било свързано с развитието на земеделието. Добитъкът бил необходим като основна теглеща сила при орането на земята, което служи като пример за тясната връзка между двата отрасъла на стопанството. Освен това животните намирали приложение в превоза на стоки, били източник на мляко, месо, вълна и кожи.58

Храната и храненето на средновековния човек били тясно свързани с установените правила на поста. Особено строги те били за монасите в манастирите. Известно е, че консумацията на месо от духовните лица била ограничена, което обяснява и малкото сведения за този продукт в житиеписните творби.

Въпреки това в манастирските стопанства се отглеждал добитък, но не толкова, за да се добива от тях месо, а по-скоро като източник на мляко, вълна, кожи и използването им в земеделската дейност. Това може да се потвърди и в Похвалното слово за Св. Патриарх Евтимий от Григорий Цамблак, където е упоменато, че отглеждането на овцете се свързва с ,,нужда от вълна и мляко‘‘.59

125Често като богат извор за стопанската история се посочва типикът на Бачковския манастир, където е изброен прилежащият добитък в имотите на манастира – овце и овни, коне и кобили, пасищни говеда, бикове, телета, кози, магарета, работни волове и биволици. От изброените с най-голям брой били овцете, следвани от конете и кобилите, като козите, магаретата и воловете са с приблизително равно количество.60 В Пространното житие на Св. Йоаким Осоговски пък е засвидетелствано дарение от ,,50 овце и два вола‘‘, направено от местен болярин.61

С най-голям дял в животновъдството било говедовъдството и овцевъдството, като често в манастирските райони последното споменато било с по-голям процент. Разпространение получавало още свиневъдството, както и коневъдството, което обаче получавало преимуществено развитие в крепостите и градовете, кореспондиращо с отбранителните задачи на селищата и съсредоточената аристокрация в тях. Макар значително по-слабо застъпено сред стопанските отрасли намирало място и птицевъдството. Кокошките доставяли яйца, но ,,многофункционалността‘‘ на споменатите по-горе животни предопределяло тяхното предпочитане.

За развитието на животновъдството можем да съдим и от царските грамоти, показващи подлежащите на данъчно облагане стопански дейности и получавани продукти от тях. Така например в Мрачката, Рилската и Витошката грамота са засвидетелствани десеткари свински, овчи и пчелни. Във Виргинската грамота е отбелязан налог месен и на сирене. Последното припомня, че отглежданите животни били източник и на мляко, от което се произвеждали отделни млечни продукти. Така например приготвяне на сирене е засвидетелствано в типика на Бачковския манастир.62 Този продукт бил траен, калоричен и снабдявал организма с необходимите белтъчини, мазнини, витамини и минерали. Освен това бил подходящ за пренасяне и търговия, намирайки място в менюто на различни социални групи.63

Що се касае до споменатите десеткари, това били фискални чиновници, натоварени със събирането на десятъка върху определени производства, като обектът на облагане в повечето случаи се е съдържал в самото наименование на институцията.64

Освен със земеделие и животновъдство, активността на населението била свързана с практикуването на лов и риболов. Относно първото неговият дял е значително по-малък в сравнение с животновъдството, което, в повечето случаи, го охарактеризира като допълнителен поминък. По отношение на изворите и сведенията за практикуван лов, в някои от грамотите се споменават задължения, пряко свързани с ловната дейност. В тази връзка са упоменатите геракар (Виргинска грамота), крагуяри (Мрачка и Витошка грамота), псари (Ватопедска грамота) и песяци (Мрачка грамота), които отговаряли за събирането и отглеждането на соколи, ястреби и кучета за лов.65 Обикновено дивите животни (елен, дива свиня, сърна, див заек) били ловувани главно заради месото, но и като източник на кожи. По отношение на последното, като пример може да се посочи лисицата. Към животните, използвани за храна, трябва да се отнесат и сухоземната костенурка, а също и таралежът, макар с незначителен процент (0,5% в селищата от Североизточната Тракия).66

185Друга дейност бил риболовът. Често от изследователите се посочват сведенията в Пространното житие на Св. Ромил Видински от Григорий Доброписец, където е добре описан риболовът, включително и начините му за осъществяване в зимни условия: ,,И нощем плетеше мрежи, денем пък ловеше риба…Но през зимата му беше много трудно да лови, защото мястото беше неимоверно студено, така че водите на онова място се вледеняваха като камък от силата на студа. Снегът се задържаше до април. Тогава дълбоките места на ония езера, които местните жители наричат вирове, биваха напълно замръзнали поради големия студ и както казахме, той не можеше да се сдобие с обичайния улов… Тогава той измисли средство, неизползувано от мнозина, а мисля, че и от никого! Обхождаше вировете, разриваше снега отсам и оттам с лопата, разбиваше леда с чук и…влизаше във вира. Той размътваше водата на дъното с крака и принуждаваше рибите, които бяха там, да изплуват от размътените води; поставяше веднага мрежа и ловеше‘‘.67

Като цяло рибата се използвала масово, предвид и позволението да се консумира в някои дни от постите. Нейното приготвяне било чрез печене на жар, изсушаване, за което е споменато в житието на Св. Ромил Видински68, а също и опичането й в хлебно тесто – т. нар. рибник. Освен риби, били консумирани и миди, каквито са засвидетелствани по археологически път край манастира до Кърджали – ,,Св. Йоан Продром‘‘ (за получаването, на които вероятно бил реализиран внос от крайбрежието на Егейско море).70

Като допълнителен поминък на населението може да се посочи пчеларството, който като стопански отрасъл получил особено развитие в българската икономика през XIII – XIV в. По-горе в текста беше отбелязано наличието на десятък върху пчелните продукти, което показва вписването на пчеларската дейност в институционните механизми на българската държава.

Податки за пчелини към манастирските стопанства се откриват и в агиографията. Така например в Скопския препис на Пространното житие на Йоаким Осоговски е поместено чудо за наказанието на пастири, които крали кошери от манастирския пчелин.71 Макар в житиеписните творби пчелата основно да присъства със своята символика, все пак сравненията между нея и монасите откриват любопитни сведения, зад които могат да се забележат познания върху процеса на добиване на мед.

Вероятно медът не е бил широко консумиран в манастирските общности, тъй като се съдържат разкази, в които се посочва, че този продукт бил третиран като наслада и изкушение. Но, от друга страна, медът бил хранителен продукт, компенсиращ  липсата на достатъчно калории и други основни хранителни вещества, причинени от недостатъчната консумация на месо и млечни продукти (особено по време на пости). Наред с това, манастирите, и изобщо Църквата, се нуждаели от восък, необходим за направата на свещи. По този начин суровината се превръщала във важна необходимост за техните потребности.72

Пчелните продукти били съставна част и от менюто на средновековното българско население. Медът бил употребяван за подслаждане на храните, а, наред с виното, като напитка се консумирала медовината, приготвяна от смачкани пчелни пити.73 Медът присъствал и в менюто на войниците, макар сведенията затова да са оскъдни. Комбинацията му с други висококалорийни продукти отговаряла на хранителните потребности на войсковите части, което обяснява неговата употреба.74 Добиваните пчелен мед и восък намирали широко приложение и в международния обмен. Споменатите суровини били известни със своите качества сред европейските пазари. През XIII – XV в. загорският (т.е. българският) восък (cera Zagora) бил един от основните стопански и търговски артикули, с които българската държава участвала в международния обмен.75

В агиографията се съдържат сведения и за някои напитки. Така например в Пространното житие на Св. Филотея Темнишка от Патриарх Евтимий е отбелязана ,,най-сладка напитка…наричана сикер, направена от много и различни семена‘‘76, а в Похвалното слово за Св. Филотея от Йоасаф Бдински – ,,кисел сок‘‘.77 Споменатият сикер вероятно представлявал напитка от типа на бирата, приготвяна от ечемик или жито.78 Стана ясно, че на трапезата на средновековния българин присъствали също виното и медовината. А в гадателните книги има сведения и за хмел, от което следва, че била приготвяна бира.79

Прегледът на две крайно разнолики по своя характер групи извори, каквито са грамотите, като официални правни документи, и житиеписните творби, като наративни източници, хвърля любопитни щрихи върху развитието на средновековното българско общество. Разглеждането им през призмата на консумираните продукти от българското население допринася за изпъстрянето на тази област от всекидневния живот с допълнителни сведения. От разглеждането ѝ като чисто биологична потребност, през символиката и вписването й в религиозния календар, до свеждането й като данъчноизискуем продукт, храната попада не просто в обсега на всекидневния живот, но и в сферата на стопанската история и култура.

 

1Бенчева, Й. Трапезата във византийско-балканския свят (X – XV век), София, 2019, с. 12 – 18.
2Найденова, Д. Храната и храненето в средновековните славянски пенитенциални текстове, Българска етнология, 4/2018, с. 401 – 402.
3Бенчева, Й. Трапезата, с. 19.
4Павлова, Ал. Храната на средновековните българи от XIII – XIV в. като част от всекидневния бит, История, 1/1994, с. 39.
5Бенчева, Й. Трапезата, с. 55.
6Гюзелев, В. Средновековна България в светлината на нови извори, София, 1981, с. 195.
7Пак там, с. 162.
8Петканова, Д. Средновековна литературна символика, София, 1994, с. 63.
9Аризанова, С. Българите в агиографията от XIII – XV век, София, 2013, с. 283.
10Стара българска литература. т. IV – Житиеписни творби, съст. и ред. Кл. Иванова, София 1986, с. 483 (Пространното житие на Св. Ромил Видински от Григорий Доброписец); Аризанова, С. Българите в агиографията, с. 280.
11Стара българска литература. т. IV, с. 488.
12Бенчева, Й. Трапезата, с. 195 – 196.
13Бродел, Ф. Материална цивилизация, икономика и капитализъм, XV – XVIII век, т. I Структурите на всекидневието: възможното и невъзможното, София, 2017, с. 114.
14Павлова, Ал. Храната на средновековните българи, с. 41.
15Лишев, С. Н. Българският средновековен град. Обществено-икономически облик, издателство на БАН, София, 1970.
16Пак там, с. 98.
17Флорин – златна монета, сечена във Флоренция с тегло 3,53 гр и проба 24 карата: 1 флорин = 1 дукат = 2 перпери = 2 солди. Окачествява се като ,,долара на Средновековието‘‘. (Гюзелев, В. Сметководна делова писменост от Българското и Европейското средновековие, Пловдив, 2013, с. 303).
18Гюзелев, В. Сметководна делова писменост, с. 127, 103 (Сметководната книга на Антонио Барбери, водена по време на похода на граф Амедей VI Савойски срещу Българското черноморие през 1366 – 1367 г.).
19Лишев, С. Н. Българският средновековен град, с. 98.
20Бенчева, Й. Да похапнем на Балканите заедно с войниците през X – XIV век, Bulgaria Mediaevalis, 9/2018, с. 343 – 344.
21Пак там, с. 337.
22Илински, Г. Грамоты болгарских царей, Москва, 1911, с. 121.
23Иванов, Й. Български старини из Македония, София, 1931.
24Сакъзов, Ив. Данъчната система в средновековните монастири, Духовна култура, 20 – 21/1924, с. 142 – 143.
25Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина, т. II – Книжовни и исторически паметници от Второто българско царство, София, 1944; Дуйчев, Ив. Рилската грамота на цар Иван Шишман от 1378 година, София, 1986, с. 63.
26Андреев, М. Н. Ватопедската грамота и въпросите на българското феодално право, София, 1965, с. 101 – 119.
27Ангелов, Д. Приходи на средновековната българска държава, Исторически преглед, 4 – 5/1945 – 1946, с. 403.
28Билярски, Ив. Институциите на средновековна България. Второ българско царство (XII – XIV в.), София, 1998, с. 360; Билярски, Ив. Фискална система на средновековна България, Пловдив, 2010, с. 102 – 105.
29Даскалова, А., М. Райкова. Грамоти на българските царе, София, 2005, с. 29, 35, 44 – 46, 47; Начев, В. Български царски грамоти, София, 1996, с. 23, 54, 154 – 158, 177.
30Билярски, Ив. Фискална система, с. 111 – 112.
31Пак там, с. 69, 115.
32Пак там, с. 66 – 67.
33Гръцки извори за българската история (ГИБИ), т. X, София, 1980, с. 171.
34Павлова, Ал. Храната на средновековните българи, с. 41.
35Бенчева, Й. Трапезата, с. 106.
36Бродел, Ф. Структурите на всекидневието, с. 88.
37Стара българска литература. т. IV, с. 131 (Проложно житие на Св. Йоан Рилски от Драгановия миней).
38Стара българска литература. т. IV, с. 140 (Пространно житие на Св. Йоан Рилски от патриарх Евтимий).
39Стара българска литература. т. IV, с. 152 (Житие с малка похвала на Св. Йоан Рилски от Димитър Кантакузин).
40Аризанова, С. Българите в агиографията, с. 276.
41Стара българска литература. т. IV, с. 204 (Пространно житие на Св. Филотея Темнишка от Патриарх Евтимий).
42ГИБИ, т. VII, София, 1968, с. 58.
43Павлова, Ал. Храната на средновековните българи, с. 42.
44Стара българска литература. т. IV, с. 473 (Пространно житие на Св. Ромил Видински от Григорий Доброписец).
45Стара българска литература. т. IV, с. 162 (Житие с малка похвала на Св. Йоан Рилски от Димитър Кантакузин); Аризанова, С. Българите в агиографията, с. 278.
46Бенчева, Й. Трапезата, с. 37.
47Стара българска литература. т. IV, с. 162  (Житие с малка похвала на Св. Йоан Рилски от Димитър Кантакузин).
48Найденова, Д. Храната и храненето, с. 406.
49Аризанова, С. Българите в агиографията, с. 275.
50Стара българска литература. т. IV, с. 186 (Пространно житие на Св. Йоаким Осоговски); Аризанова, С. Българите в агиографията, с. 277.
51ГИБИ, т. VII, с. 265.
52Борисов, Б. Д. Икономиката на Североизточна Тракия през XI – XII в., Известия на Старозагорския исторически музей, т. I, Ст. Загора, 2002, с. 72.
53Бенчева, Й. Трапезата, с. 119.
54Евтимова, Е., К. Меламед. Средновековно селище и некропол в землището на село Крум, община Димитровград, Археологически открития и разкопки през 2010 г., София, 2011, с. 519 – 520.
55Павлова, Ал. Храната на средновековните българи, с. 42.
56Петканова, Д. Средновековна литературна символика, с. 92.
57Билярски, Ив. Фискална система, с. 114.
58Томов, Т. Византия – позната и непозната, София, 2014, с. 349.
59Стара българска литература. т. II – Ораторска проза, съст. и ред. Л. Грашева, София, 1982, с. 225 (Похвално слово за Св. Патриарх Евтимий от Григорий Цамблак).
60ГИБИ, т. VII, с. 62 – 63.
61Стара българска литература. т. IV, с. 185 (Пространно житие на Св. Йоаким Осоговски).
62ГИБИ, т. VII, с. 49.
63Бенчева, Й. Трапезата, с. 79.
64Билярски, Ив. Фискална система, с. 105.
65Даскалова, А., М. Райкова. Грамоти на българските царе, с. 117, 208, 327.
66Борисов, Б. Д. Икономиката на Североизточна Тракия, с. 104.
67Стара българска литература. т. IV, с. 474 (Пространното житие на Св. Ромил Видински от Григорий Доброписец).
68Пак там, с. 471.
69Павлова, Ал. Храната на средновековните българи, с. 43.
70Овчаров, Н., Д. Хаджиева. Средновековният манастир в гр. Кърджали – център на епископията Ахридос (XI – XIV в.), Разкопки и проучвания, кн. XXIV, София, 1992, с. 91, 111.
71Стара българска литература. т. IV, бел. 42, с. 573 – 574.
72Anagnostakis, I. Wild and domestic honey in Middle byzantine hagiography: some issues relating to its production, collection and consumption – In: Beekeeping in the Mediterranean from Antiquity to the Present, Nea Moudania, 2018, p. 112 – 114.
73Павлова, А. Храната на средновековните българи, с. 45.
74Бенчева, Й. Да похапнем на Балканите, 339, 346.
75Гюзелев, В. Сметководна делова писменост, с. 44, 67, 69 – 70, 77 – 78, 102, 167.
76Стара българска литература. т. IV, с. 203 (Пространното житие на Св. Филотея Темнишка от Патриарх Евтимий).
77Стара българска литература. т. II, с. 191 (Похвално слово за Св. Филотея от Йоасаф Бдински).
78Бенчева, Й. Трапезата, бел. 502, с. 267.
79Стара българска литература. т. V – Естествознание, съст. и ред. А. Милтенова, София 1992, с. 319; Кристанов, Цв., Ив. Дуйчев. Естествознанието в Средновековна България, София 1954, с. 435.

 

 

X

Right Click

No right click