Съвременна история

Дьо Гол е Историята

Написана от Христо Милков
Посещения: 2051

 

 Трета глава

 

„РЕПУБЛИКАНСКИЯТ МОНАРХ“

 

Според Ромен Гари „най-добрият портрет на Шарл дьо Гол, с който разполагаме, е новата френска конституция - неговата конституция. Действително в нея е всичко: убедеността в непогрешимостта на френския народ, старата републиканска идея, че демокрацията е система за управление, замислена така, че да спечели най-добрият; тя съдържа идеалистичната до голяма степен вяра в човечността, към която се прибавя и добрата воля да се залага на величието на човека, а не да се търсят непрестанно гаранции срещу неговата поквареност. Преди всичко конституцията отразява оптимистичната вяра на Дьо Гол, че народите от всички раси и вероизповедания могат да живеят и да работят заедно в мир и хармония"1.

След призоваването му като „най-достойния французин", който може да спаси Франция, Генералът има две основни задачи - създаване на нова Конституция и разрешаването на алжирската криза. През 1958 г. Дьо Гол се връща сред разрухата на институциите и партиите на Четвъртата република. 54% от французите смятат, че повторното му възкачване на власт е „едно голямо добро", 26% - „по-малкото зло", само 9% - „нещо много лошо" и 11% не се произнасят (юни с. г.)2. Дьо Гол обаче не постига по-висок връх на популярност от този в навечерието на оставката му през януари 1946 г., когато между юли и ноември предишната година шест, седем, понякога и осем от десет французи желаят той да се задържи като министър-председател по времето на Конституционната асамблея. В течение на 17 периодични сондажа, осъществени от Френския институт за обществено мнение през периода от началото на 1959 до края на първото полугодие на 1961 г., шест-седем на десет французи се обявяват в негова полза като президент на републиката. И в двата случая популярността, която постига, е твърде висока.

Факт е, че неговите сънародници търсят силна власт. Ето защо, ако се разгледат тенденциите след идването на Генерала на власт през 1958 г., според които ролята на президента на републиката е по-малка, еднаква или по-значима от тази на Парламента, за периода от февруари 1962 до октомври 1970 г. ще се забележи устойчиво утвърждаване на последната - от 45 даже до 70% в самия край3.

Ето това е новата конституция, новата държава на „старата лисица", както го нарича един депутат при посрещането му в парламента през 1958 г. Осемдесет на сто от сънародниците му я приемат за основен закон. Заслужава си да се обърне внимание на следните въпроси, засягащи Петата република, създадена от него.

„Смятате ли, че Франция е по-добре, по-зле или еднакво добре управлявана при V-та република, отколкото беше при IV-та република", пита вече споменатият институт.

 

 

 18-26
ноември 1961

%

 22 септември-
8 октомври1962

%

По-добре управлявана 26 44
По-зле управлявана 21 12
Еднакво добре управлявана 45 25
Не се произнасят 7 19
  100 100*

    

*Ibid, p. 102.

Когато вече са получили възможността да се огледат назад и да усетят промените в резултат на идването на новия държавен глава, въвел нова вътрешна и външна политика, и на гласуването на новата конституция, французите дават отговор в полза на Петата република като „по-добре управлявани" - с 18% се повишават процентите за по-малко от година.

Това, което най-вече отличава републиката на Генерала от Четвъртата, е „правителствената стабилност", както смятат 66% от сънародниците му, и „авторитетът на държавата" - 55% (22 септември - 8 октомври 1962 г.). Все големи цели, към които той винаги се е стремял и се е смятал за водач, който е длъжен да се бори за тяхното осъществяване както на теория, така и на практика. За това говорят още първите му книги като „Острието на шпагата" (1932 г.). В хода на военните действия се създават структури, които не са толкова военни, колкото държавни и олицетворяващи националния суверенитет - „Свободна Франция", ФНК, ФКНО и Временното правителство.

Ако си представим колко процента от нацията приема конституцията на Дьо Гол, ще видим, че те са точно толкова, колкото са тези, които приемат Филип Петен за държавен глава във Виши през 1940 г. Явно тези водачи, които по някакъв начин се опитват да осигурят в страната ред и стабилност - Маршалът чрез примирието и Генералът чрез конституцията, стават популярни сред огромна маса от населението.

На площада на Републиката Дьо Гол заявява в реч от 4 септември 1958 г.: „Режимът (Четвъртата република - б. а.) се оказа лишен от вътрешен авторитет и външно доверие, без които той не можеше да действа. Парализата на държавата беше неизбежна, което щеше да доведе до тежка национална криза и веднага републиката щеше да бъде заплашена от срив. Именно в положение на законност аз и моето правителство поехме изключителния мандат да създадем проект за нова конституция и да я предложим на решението на народа. Ние я направихме на основата на принципите, поставени извън нашата инвеститура, ние я направихме в сътрудничество с Административния съвет, установен от закона. Ние я направихме, като държахме сметка за тържественото мнение на Държавния съвет. Ние я направихме след много свободно и много задълбочено разискване на нашите министерски съвети, съставени от хора, колкото е възможно по-различни по тенденции и по произход и солидарни в решимостта си. Ние я направихме, без в никой момент да сме посегнали върху никое право на народа и на никоя обществена свобода. Нацията е тази, която ще съди дали ще одобри или ще отхвърли нашето дело, но с пълното съзнание за това ние ѝ го предлагаме.4

На 4 септември 1958 г. генерал Дьо Гол представя новата конституция, която е одобрена с 28 септември с. г. с 79.2% от гласовете. Тя му позволява да съсредоточи в свои ръце основната власт. Избран за президент на Републиката и на Френската общност през януари 1959 г. от колегия на Големите избиратели (парламентаристи, главни съветници, избрани общински представители), той се заобикаля от няколко верни последователи, но също и от четирима държавни министри, които са бивши председатели от IV Република. С тези назначения той има намерение да въплъти в свое лице континюитета на държавата и на Републиката, въпреки установяването на нов режим. След възкачването си на власт Дьо Гол се посвещава на уреждането на войната в Алжир.

Съгласно Конституцията изборът на президента се осъществява чрез непреки избори. Той се вписва в традицията от III и IV Република, съгласно която държавният глава е бил избран от Парламента. Националната асамблея е единствената инстанция, избрана на общи преки избори, силен източник на легитимност, противотежест на широките пълномощия на президента на републиката. През войната в Алжир Шарл дьо Гол заявява малко по малко преимуществото на президентската институция. Към нейния край той изразява желанието да впише тази еволюция в конституцията, установявайки избора на президент чрез общи и преки избори.

Дьо Гол решава да подложи това предложение на референдум без предварително да го обсъди парламентът, т.е. в изпълнение на член 11 от конституцията (референдум за проекти за обикновени закони), а не на член 89 (отнасящ се за ревизия на Конституцията). Това предизвиква бурни протести от страна на повечето парламентаристи. Всички политически партии в Националната асамблея (с изключение на голисткото движение) внасят вот на недоверие, приет на 5 октомври 1962 г. Президентът взима решение да разпусне Асамблеята и да организира законодателни избори след референдума от 1962 г. Гласувалите с „да" са 13 150 516 (62,25%) и с „не" - 7 974 538 (37,75%).

Ето как френският политик Раймон Жано, изиграл значителна роля за написването на голистката конституция, описва пълномощията на президента: „Член 5 определя философията на функциите му: президентът бди върху спазването на Конституцията. Той осигурява чрез своя арбитраж редовното спазване на обществените власти, както и върху континюитета на държавата, той е гарант на националната независимост, на националната цялост и на спазването на договорите. [...] Чл. 11 поверява на президента по предложение на правителството или на Асамблеите решението да направи призив за референдум. [...] Чл. 12 дава на президента правото на разпускане. Чл. 16 му поверява всички власти в случай на опасност или изключителна криза [...] Чл. 18 му позволява да прави обръщения пред двете асамблеи. Чл. 54 му „позволява да свика Конституционния съвет в съгласие с Конституцията на една клауза за международен ангажимент. Чл. 56 му поверява да номинира трима от деветте члена на Конституционния съвет, както и номинирането на председателя му."5

Неслучайно референдумът предизвиква толкова вълнения. За Дьо Гол това е привилегирован начин на изразяване на политическа воля. Той е част от главните му политически идеи. При всеки избор Генералът се грижи да уточни, че резултатът от него представлява волята на целия френски народ. Също така държи да се подчертае републиканския му характер. В пресконференция в Лондон от 26 май 1942 г. Дьо Гол заявява: „Демокрацията, според мен, напълно се слива с националния суверенитет. Демокрацията е управление на народа и чрез народа, и националният суверенитет, това е народът, изпълняващ своя суверенитет безпрепятствено." В „Мемоари на надеждата" той определя референдума като основен принцип на Петата република и на неговата собствена доктрина, който френският народ трябва сам да се справи с това, което е основното в неговата съдба6.

В излъчено по радиото и телевизията обръщение на Шарл дьо Гол, произнесено в Елисейския дворец на 20 септември 1962 г., той нанася завършващия удар: „Президентът на Републиката отсега нататък ще бъде избиран с общи и преки избори. По този повод, който засяга всички французи, по какъв път ще трябва страната да изрази своето решение? Ще отговоря: по най-демократичния, по пътя на референдума. Също така това е най-утвърдилият се, тъй като националният суверенитет принадлежи на народа и очевидно му принадлежи преди всичко в конституционната област. Впрочем, от вота на всички граждани, от който произлезе нашата сегашна Конституция. Впрочем, тя уточнява, че народът изпълнява своя суверенитет, тоест чрез представителите си, или чрез референдума."7

За едни конституцията от 28 септември 1958 г. осигурява реда и стабилността, а за други е направена по мярката на Дьо Гол от „блюдолизци", и оставя отворена вратата към диктатурата. Опасенията са твърде основателни. Дьониз Дьошанел справедливо сочи, че създаденият президентски режим може да бъде опасен. „На общи избори можеш да издигнеш човек, от когото конституцията не дава възможност да се отървеш, както в Съединените щати. И който е недосегаем."8 Никога до този момент не е имало държавен глава с толкова големи пълномощия. Два месеца след като тя е приета на референдума на 28 септември с.г. със 79,2% от гласовете, на 23 и 30 ноември се избира Национално събрание. Генералът на 21 декември 1958 г. става първият президент на Петата република. За да утвърди още повече значимостта на институцията чрез референдума от 28 октомври 1962 г. установява общите преки избори на държавен глава.

„Алжир дълго време ни разделяше, макар че именно той в крайна сметка щеше да ни обедини", пише авторът на серия уводни статии в списание „Нувел Обсерватьор" под обширната рубрика на негово име „Уводната статия на Жан Даниел."9 Една от най-големите роли в историята на Франция Шарл дьо Гол изиграва във връзка с Алжир. Именно Алжир му дава възможност да излезе на сцената на властта, законно повикан като Спасител и Обединител. Много лозунги, равносилни на действия, на които Дьо Гол е майстор, белязали съзнанието на французите, са свързани с името Алжир: „Френски Алжир", „Френски Алжир, свързан с Франция", „Алжир на татко е мъртъв", „Аз ви разбрах". Редица формулировки за общуване с хората, които са негов специалитет, са свързани с това име. При „обиколка на офицерските столове", в отговор на въпроса на френски офицер дали ще предаде Алжир на Фронта за национално освобождение (ФЛН), Дьо Гол казва: „Да сте чули Дьо Гол някога да е предал парче френска земя?"

Андре Малро казва, че смъртта превръща живота в съдба. Алжир е повод Дьо Гол за пореден път да се яви на среща с историята. Редица офицери от Организацията на Тайната армия (ОАС) смятат, че неговата политика за самоопределение и даване на независимост на това „законно френско достояние" е извършване на национално предателство и решават, че той трябва с всички средства „да бъде пратен на среща със смъртта". Както казва синът му адмирал Филип дьо Гол, кръщелник на Филип Петен, срещу баща му са извършени около тридесет атентата, десетина от които наистина опасни10. Тогавашният министър на вътрешните работи Роже Фре много пъти напразно моли Генерала да се откаже от някои пътувания. Наситеният график на публичните му прояви не престава и във времето на най-опасните атентати на ОАС. Когато Шарл дьо Гол подписва Евианските споразумения от 18-19 март 1962 г., „гущерът откъсва опашката си". За да се спаси, Франция откъсва от тялото си Алжир и алжирските французи, за да продължи напред. Алжир, в който има толкова много френски инвестиции, интереси и труд, получава независимост.

Какви са причините за бунта от 1 ноември 1954 г., който тогава никой изобщо не мисли да нарича „война"? Дълго време французите в метрополията ще говорят за „събитията в Алжир", за „конфликта в Алжир", за „кризата в Алжир", за „умиротворяване".

Въпреки слабите реколти и глада, вследствие на мира и на по-добра санитарна организация, населението започва бързо да се увеличава. Може да се говори за главозамайващ демографски растеж без съответното увеличение на ресурси и преразпределение на властта и на богатствата. Демографският бум мощно допринася да се развият негативни икономически, социални и политически процеси. През 1954 г. населението наброява 8 450 000 души. Свързани с демографската експлозия, емиграцията във Франция (300 000 през 1954 г.) и урбанизацията представляват друг дефект на колониалната система. Селото, резервоар на хора (1 438 000 безработни през 1954 г.) не се обезнаселява. То само се освобождава от своя излишен товар. Масовото изселване от него в градовете предизвиква у европейците страхове, че ще бъдат залети от емигранти. Ако френското правителство иска да задържи Алжир, то трябва да разреши именно тези противоречия, тези проблеми, да потуши сблъсъците между „черноноги" и араби. Проблемите, които карат алжирците да се надигнат на война, могат да се опишат с една дума - непоносими: по отношение на жилищното настаняване, на учрежденията, на здравеопазването, на образованието.

Пол Делмие казва, че „алжирският въпрос винаги е бил неопределен Различни правителства - републикански, на крале, на императори, винаги са изпитвали затруднения и в дъното на тези затруднения е стояло желанието да превърнат Алжир в колония от френски заселници. Всичко това води до съотношение 10% европейци и 90% араби. Създават се същински европейски градове. Колкото до политическата система, имало е известни колебания. В крайна сметка Третата република решава да образува департаменти, броят на които нараства през 1945 г. Затова не е учудващо, че след Индокитайската война и нейния злощастен край, след независимостта е по-лесно да се отиде в Тунис и в Мароко - двата протектората. Бих казал, че всички условия, както социални, така и психологически са налице, за да започне алжирската драма"11.

Алжир е най-ценената френска територия - от 1830 г. - като няколко фактора превръщат раздялата с нея в трудно изпълнима задача. „През годините държавата осъществява поредица от инвестиции в инфраструктурата на региона (вкл. напоителни системи), важни са природните богатства и предимно откритият в Сахара петрол, а френско-алжирският стоков оборот заема най-висок относителен дял чрез обмена на индустриални произведения - суровини12 (аргумент, който губи своето значение, когато Франция след подписването на Римския договор излиза от затворената рамка на Френската общност). Съпротива се среща у част от френското население, склонно да приравнява величието на страната с териториалните владения. Именно тя, след обявяването на независимостта на Тунис и Мароко през 1956 г., на Гвинея през 1958 г., на Камерун, Сенегал, Того, Бенин (Дахомей), Нигер, Буркина Фасо, Брега на слоновата кост, Чад, Централноафриканската република, Конго, Мали и Мавритания през 1960 г., емоционално възприема Алжир като субстрат на бившата френска империя и последна реминисценция на миналата ѝ слава"13. Най-сетне твърд отказ има сред алжирците от френски произход (1 млн. от общо 10 млн. население), които живеят там от поколения и го чувстват като свой дом, и тяхната непримиримост постепенно стига до екстремизъм.

Неведнъж се поставя въпросът за начина на съществуване на тази „френска собственост", за бъдещето ѝ, за съдбата на алжирските французи. Вече споменатият Пол Делмие казва връзка с колонизацията, че тя е преобразила страната. „Със свои сили, средства и кръв „черноногите" кръщават градове, строят пристанища, заводи, железни пътища, пресушават, покриват Алжир с лозя и овощни градини".14 Симптоматична за линията на Франция към тази колония е политиката на правителството на Пиер Мендес-Франс (1954-1955). Поради заплахите, които крие Алжир, министьр-председателят назначава за генерален делегат голиста Жак Сустел, който скоро ще заяви: „Франция направи своя избор, този избор се нарича интегриране".15 Така „най-силният човек" в Алжир се оказва на различна позиция от тази на Генерала по въпроса за съдбата на колонията.

Има редица представителни изследвания върху общественото мнение във Франция. През периода от 1954 до пролетта на 1956 г. французите изобщо не смятат за важни „събитията в Алжир". През август 1955 г. само 5% от запитаните се интересуват от четене на новините във вестниците. През декември същата година само една четвърт мисли, че въпросите на Черна Африка трябва да имат приоритет в действията на правителството. Но през април следващата година те са 65%, а през май - 2% повече. Достигането на съгласие за опасността на „алжирския проблем" без всякакво съмнение е свързано с призива на запасняците. Социалистическото правителство на Ги Моле, поддържано от комунисти, изпраща в Алжир контингента, войниците са задържани в армията над законния срок, а наскоро уволнените са призовани отново под знамената. Възникват смутове в наборните центрове. Общественото мнение в метрополията е против тази война, както е било и против войната в Индокитай. Започва да се издига лозунгът „Не искаме нов Диен Биен Фу!" В историческите изследвания се пише за „войната в Алжир", но в действителност няма „една" война, а няколко. Това са войната между френската армия и бунтовниците, ожесточената война между различните движения за налагане на един единствен представител на Алжир, който да бъде „равностоен партньор" пред лицето на Франция, после гражданската война между законното правителство и Организацията на Тайната армия (ОАС) и накрая финалното обяснение между ОАС и алжирския Фронт за национално освобождение (ФЛН).

За да отведем генерал Дьо Гол до Евиан, трябва да тръгнем от неговата политика към Френската империя, в частност към Африка и по специално към Алжир. Желанието му е през Втората световна война да се продължи френският суверенитет над страните от Империята. Според него запазването на колониалното условие е ключов елемент за величието на Франция. Дори ако е принуден да покровителства независимостта на колониите, той се грижи да увековечи френското влияние в Африка и Азия и да го възстанови в Средиземноморието. След завръщането на Дьо Гол на власт през 1944 г. по негова инициатива е свикана конференцията в Бразавил (столица на ФКНО) от 30 януари до 30 февруари 1944. През януари в Бразавилския манифест Генералът пише: „Що се отнася до живота в утрешния ден на планетата, икономическата изолираност няма да бъде нито желана, нито даже възможна. Убедени сме, че не може да се говори за никакъв прогрес, ако хората, живеещи на родната си земя под сянката на нашето знаме, не се възползват от този прогрес както в психологическо, така и в икономическо отношение и ако развитието на нещата не ги доведе до това те сами да решават и да управляват собствените си дела. Ето в какво се изразява дългът на Франция, който Франция има да изпълнява тук."16 В общественото мнение деколонизацията започва именно оттам. Конференцията признава гражданските права на всички африканци, които за пръв път ще заседават в Националното събрание. Макар че тази идея е отхвърлена от официалния текст, за много африканци Дьо Гол става „човекът от Бразавил", „борецът от Бразавил", „приятелят на Черния човек".

За Шарл дьо Гол няма друга политика във френска Северна Африка, „освен тази, която цели да замени господството с приобщаването". Именно това заявява той още на своя пресконференция от юли 1955 г. в Алжир. Илон Моранда, приятел от Съпротивата, през 1956 г. посещава Генерала в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз. Прекарва известно време в Алжир и след завръщането си му докладва това, което е видял сред военните и гражданското население. Убеден е, че битката там е спечелена, и то на полесражението, на място, както се казва тогава. Жан Матиоли споделя: „Видях го на другия ден след посещението му в Коломбе. Каза ми, че Генералът го изслушал търпеливо, както правел обикновено, и след дългия монолог той просто му отговорил с няколко думи: „Но, Моранда, Алжир е загубен." Леон Делбек, майор от запаса и голист още от времето на войната, казва: „От декември 1957 г. до май 1958 г. мнозина мюсюлмани и някои европейци все по-често произнасяха името на Генерала. От момента, в който у една нищожна част от армията взеха да зреят определени идеи в началото на април, реших да създам Комитет за повишена бдителност, за да не бъдем изненадани и да се опитаме да насочим събитията към генерал Дьо Гол, единствен реформатор на обществените институции, с една дума, възползвах се от течението, позволих му да ме понесе. Но това течение и тези обстоятелствата не бяха създадени от политиката."17 Между 1956 и 1958 г. Генералът мълчи, остава в сянка, не иска да попречи на възможното разрешение на конфликта.

На 8 февруари 1958 г. френската авиация извършва зверска бомбардировка на границата с Алжир над тунизийското село Сакие-Сиди-Юсеф, в което са се укрили алжирски партизани, извършващи набези по съседната територия. Има 75 убити тунизийци, от които 21 деца, 150 са ранени. Никакви партизани не се оказали тук. Целият свят е потресен. Тунизийското правителство скъсва дипломатическите си отношения с Франция и се обръща към Съвета за сигурност към ООН. Американското и английското правителство налагат посредничеството си и слабият кабинет на Феликс Гаяр отстъпва. Метрополията, континентална Франция, общественото мнение и Националното събрание приемат интернационализирането на конфликта като унижение. На 13 април правителството пада. В Коломбе Генералът чувства, че мигът на неговото завръщане наближава, а в Алжир напрежението се покачва.

Назначаването на елзасеца Пиер Пфимлен за министър-председател предизвиква буря в столицата Алжир поради неговата позиция за либерално решение, постигнато чрез преговори. В деня на встъпването му в длъжност - 13 май 1958 - тълпата се събира пред Генералното управление. Още на 8 май, когато той призовава да се започнат преговори за прекратяване на огъня, генерал-губернаторът - социалистът Робер Лакост, обяснява на алжирските генерали, че „тяхната власт е в опасност", защото „се върви към дипломатически Диен Биен Фу". Може да се каже, че това е най-силният и най-въздействащият символ за тежко и унизително поражение на времето и неслучайно Лакост го употребява. На 9 май генералите Салан, Алар, Масю и Жюо известяват генерал Ели, началник на Генералния щаб: „Френската армия единодушно усеща като обида изоставянето на това национално достояние. Не би могла да се предвиди нейната реакция на отчаяние."18 Лакост констатира на 24 април 1958 г., че армията е на страната на улицата. Започва дълбока криза.

При вида на нажежаващата се атмосфера все по-наложително става осигуряването на подкрепата на армията от страна на Дьо Гол. През 1957 г. военен министър в правителството на Феликс Гаяр става верният съратник на Генерала Жак Шабан-Делмас. Със специална мисия в Алжир е изпратен майорът от запаса Леон Делбек, който е натоварен със задачата да създаде голистки щаб под названието „Антена" от началото на 1958 г. Целта му е да следи подготовката на военния бунт. Вербуват се привърженици сред гражданските и военните кръгове. Делбек влиза в допир и с видни военни, като ги привлича на страната на Дьо Гол. Успява да създаде и връзки с някои от цивилните „ултра". Голистите действат и в армията на метрополията. Установяват се връзки с командването на седем от осемте военни окръга. Обещават поддръжката си на видни членове от щаба на френските окупационни войски в Западна Германия.

За привличане на организациите на европейското население в Алжир на страната на Дьо Гол най-важна роля играе Жак Сустел19, който още през 1955 г. е генерал-губернатор там и установява тесни връзки с водачите на алжирските „ултра". Той създава във Франция „Съюз за обновяване и спасяване на френски Алжир", а след това и филиал на този съюз в колонията. На самия 13 май 1958 г. се създава Комитет по бдителността в гр. Алжир, който обединява 17 колонизаторски организации. По неговия призив трябва да се проведат обща стачка и демонстрация. А същия ден в Париж голистите и парижките „ултра" организират демонстрация. В 18 часа те се отправят към Бурбонския дворец. Събират се всичко няколко хиляди души и веднага се разпръснали, щом се натъкват на полицейски отряд. Остават само няколкостотин с плакати „Повикайте Дьо Гол и Франция ще стане отново Франция!"20

На 13 юни 17-те политически групировки ще организират обща стачка и демонстрация в гр. Алжир и ще създадат Комитет за обществено спасение под председателството на генерал Масю21, завзел властта в гр. Алжир. Между столицата на метрополията и гр. Алжир неразбирателството е пълно. Манифестации обкръжават генерал-губернаторството. Обявен е призив към генерал Дьо Гол. Националното събрание му възлага всички пълномощия за разрешаването на алжирската криза за шест месеца. „...Един час по-рано, в 18 часа, на платото Глиер над Форума, който доминира над генерал-губернаторството, пет хиляди души, екзалтирани от речта на алжирските студенти, реват: „Да живее Масю! Да живее Френски Алжир!" По същото време генерал Салан, главнокомандващ в Алжир, командващите на въздушните сили генерал Жуо и на флотата - Обоано, както и Масю, военен комендант на департамента в столицата Алжир, и префектът на региона Серж полагат венец на паметника на загиналите."22 Масю, Бижар, Шал и преди всичко Дьо Гол са действащите лица в тази алжирска трагедия.

Армията ще приеме ново лице. Тя инвестира в цивилните и военните власти. Генерал Салан е едновременно генерален делегат на правителството и главнокомандващ, генерал Алар - подпрефект, генерал Масю - префект на Алжир. Комендантите на зони изпълняват функциите на префекти, комендантите на сектори - на подпрефекти. В тази нова роля армията ще донесе цялата си чест, убеждение да работи за сближението на общностите, да се създаде свят, по-малко краен, по-братски. „Ерата на Форума е затворена", ще каже генерал Масю. Обаче активистите от 13 май 1958 г. няма да се откажат. Те се обръщат към Дьо Гол с призив, изискващ натиск върху политическите партии. Масю не се оставя да бъде впечатлен и напомня заповедите на генерал Салан, натоварен да контролира действията на Специалните Полицейски Части. Тази позиция на твърдост обезпокоява вече твърде крайните, които стигат дотам да късат портретите на Дьо Гол. „Масю е обкръжен на първия етаж като глиган в широкия кабинет на Робер Лакост. Генерал Салан тихо се оттегля в една изключително пестеливо подредена стая заедно с големите началници и членовете на неговия щаб. Тъй като не може да ги сдържи, Масю уверява първо тези, които го натискат да вземе властта, с много ясни думи, че му досаждат. Обаче той е сам, като сред вихрушка, без никакви директиви. Не е възможно да управлява, още по-малко да стреля срещу невъоръжена тълпа, всичко трябва да бъде „коафирано"23. Трима полковници - Тринкие, Дюкас и Томазо, също и активистите Мартел, Лагайар, и след това се изнася списък за разквартируване на войската и накрая шестима други напълно непознати цивилни. Единият просто заявява, че представлява „тълпата." Полковник Годар, шеф на сектора град Алжир-Сахел: „Вашият комитет носи името „въстание." Той и неговият адютант отказват да се присъединят. Генерал Салан остава в салона си безучастен. Жак Масю от балкона в 20,15 ч. прочита своята прокламацията: „Аз, генерал Масю, образувах Комитет за обществено спасение..., за да бъде формирано във Франция правителство на общественото спасение, представлявано от генерал Дьо Гол."24 Той е акламиран, но никой, както изглежда, не обръща внимание на препоръката му за бившия глава на „Свободна Франция", когото не обичат никак в Алжир. Масю от името на Комитета обявява на тълпата, все така приветстваща го, близкото посещение на Жак Сустел, когото алжирците чакат под звездите; и моли настоятелно Генерала „да наруши тишината, като се обърне към страната с възвание за формирането на правителство на общественото спасение"25. Колкото до него, след това той ще нарича 13 май 1958 г. „най-дългата нощ" и ще отиде да си почине за няколко часа. Надява се, че гласът на Дьо Гол сега ще се чуе. Самият той след толкова настоятелни молби е загубил своя, влиза в една топла баня и прави евкалиптови инхалации. Сред европейското население на Алжир популярността на Жак Масю тогава е в своя зенит. Съвсем естествено той става председател на Комитета за обществено спасение, произведен е в чин дивизионен генерал и командващ армейския корпус в Алжир.

Започва дълбока криза, от която след един месец се намира изход. Тя предизвиква завръщането на Генерала към държавните дела и края на Четвъртата република. На 14 май 1958 г. в уводна статия във в. „Експрес" Франсоа Мориак пише: „Ние се надяваме винаги на Дьо Гол, но не на един Дьо Гол, който ще отговори на призива на Масю."26 Той няма подобно намерение, не смята да пристигне в Париж на „бунтовнически хеликоптер". Той не одобрява бунта. Членовете на Комитета за обществено спасение изпращат телеграма с искане до „Правителството на общественото спасение". На 14 май Дьо Гол отива в столицата в хотел „Лаперуз". На следващия ден вечерта телеграфните агенции предават изявлението му, че е готов да поеме пълномощията на Републиката според една редовна и приемана от всички процедура. На 29 май е призован от президента Рьоне Коти, на 1 юни - назначен за министър-председател с абсолютни пълномощия за създаване на Конституция за шест месеца и със специални пълномощия за Алжир.

Дьо Гол не закъснява да покаже, че той въплъщава държавата и няма да позволи армията да му сложи „намордник". Още на 30 май заповядва на мобилизираните и чакащи да скочат в метрополията парашутисти да спрат операцията си. Влезлите в политиката военни не бива да се бъркат в алжирските избори и трябва да се оттеглят от Комитетите по обществено спасение. Това е неговата линия. Генералният делегат на правителството ген. Салан е призован в метрополията и заместен от цивилен - Пол Дьолверие. Най-политизираните офицери са подложени на дълга серия промени: повече от 1500 са преместени във Франция. Петите бюра, натоварени с психологическата война - пълновластни до 1958 г., са или повторно подчинени, или с ограничени пълномощия. В речта си в Алжир пред армията Генералът казва: „Чуйте добре: вие не сте каква да е армия, вие сте армията на Франция. Вие съществувате само за нея, чрез нея и в нейна служба!"27

Генералът пристига в Алжир като Месия на 4 юни 1958 г., за да възстанови една власт, която предишните правителства са преотстъпили на армията. Към огромното 300-хилядно мнозинство на Форума той вика: „Аз ви разбрах! Знам какво се е случило тук! Виждам, че пътят, който сте открили в Алжир, е този на обновлението и на братството!" Тази реч дава повод за разнопосочни тълкувания. „Разбрах ви" не значи „одобрявам всичко". От основно значение в случая е думата „обновление". След години в „Мемоари на надеждата" признава, че тази двусмислена реплика е била предварително подготвена, въпреки че предизвиква спонтанна реакция. Едни го разбират, че той поддържа „Френски Алжир", „хилядите алжирци" - че застава зад тяхната позиция.

В продължение на три дни главата на правителството осъществява триумфална обиколка. „В Оран, сто хиляди души тържествено го акламират на Полето на маневрите: „Да живее Дьо Гол!" С ръка в знак „Виктория" Генералът крещи: „Франция е тук в мое лице!" Внезапно се издигат викове: „Да живее Сустел!" Дьо Гол се гневи: „Моля ви, мълчете! Мълчете!" После той подхваща отново речта си, удря с юмрук по трибуната: „Да, да, да, Франция е тук със своето призвание, сега и завинаги". [...] В Мостаганем, вцепенение и вдъхновение. Дьо Гол, да, Дьо Гол произнася думите: „Да живее Френски Алжир!"28 Две години по-късно генералът, като препрочита текстовете на своите декларации относно Алжир, ще запита своя Кабинет: „Съвсем сигурни ли сте, че аз казах: „Да живее Френски Алжир?" (курсив от Турну) Когато отговорът очевидно не оставя и капка съмнение, Дьо Гол ще добави: „Видях дух на истинско братство, предизвикано от армията, впрочем насочена срещу „черноногите", срещу статуквото. Аз не исках да изпусна никакъв шанс. Това беше повърхностно."29

Първото нещо, което Генералът оповестява на 4 юни, е премахването на двете избирателни колегии: едната - за мюсюлмани, другата - за европейци. И вече има само една. Ясно е, че ще надделее по-многобройната група. И, както казва тогава неговият зет генерал Ален дьо Боасийо, в разговора, който са имали, Дьо Гол му казал „Френски Алжир" на заселниците не е „Френският Алжир" на военните и още по-малко на мюсюлманите. „Оставете ме да маневрирам. Ще се опитам да открия най-френското разрешение на въпроса. Но нека не бленуваме. Нека не забравяме, че в края на века алжирците в метрополията ще са колкото нас и не можем вечно да водим тази война."30

Като истински държавник от голям мащаб Дьо Гол веднага схваща същността на проблема и посоката на развитието му. Колкото и да се опитва Франция да запази тази „собственост", а не може да се каже, че не се старае независимо от всякакви насилия (показателни са истинските „кланета" на парашутистите на генерал Масю, които измъчват и убиват пленници, масовите гробове, останали до села, в които се е настанил Чуждестранният легион), ако навреме не се откаже от Алжир, тя ще бъде разтърсена из основи от противоречията, свързани с войната и залята в един момент от алжирците.

На среща с Робер Лафон от 29 април 1959 г. избраният на 21 декември предишната година за президент на Републиката заявява: „Алжир е френски; нужно ли е да се казва, това е просто така?" Тези думи имат много широк отзвук и в страната, и в чужбина. Генералът обяснява защо не е произнесъл думата „интеграция" - „първо, защото са искали да му я наложат", после, защото е предприел мерки, които изрежда - равенство на правата, общо училище, планът „Константин". Всички те са „истинска интеграция", целяща да „деклошаризира" Алжир. Той иронизира тези, които поддържат „интеграцията" и са бесни привърженици на „Алжир на татко е мъртъв". „Ако еволюцията пропадне, дори ако умиротворяването е окончателно, Алжир бързо ще бъде за нас, тъй като при първия случай той отново ще се надигне и този път няма да има разрешение."31 Това е една от главните му идеи и може да се каже, че по този въпрос проявява прозорливост, доколкото борбата за независимост и за национална държава е заложена в програмата на алжирския Фронт за национално освобождение (ФЛН)32. При наличието на подобни идеи и програми едва ли е възможно каквото и да е „умиротворяване". И най-вече, на един непрекъснато нарастващ потенциал и усъвършенстваща се организация никаква армия и специални части не са способни да се изправят, защото бунтовниците имат опората на своя народ.
Даден е знак на армията, че си е изпълнила мисията. „Умиротворяването" вече е не военен, а политически проблем. След като на практика тя решава съдбата на Алжир по време на Четвъртата република, дълбоко навлиза в политиката, особено около 13 май 1958 г. Генералът като истински държавник намества силите и стойностите по местата им, така както повелява Конституцията, изработена по негов проект и одобрена от нацията.

Декларацията „Алжир на татко е мъртъв" дълбоко разтърсва алжирските французи, колкото и президентът да уверява, че „Алжир е френски". И има за какво. Само няколко месеца по-късно - на 16 септември 1959 г. „Човекът от 18 юни" произнася декларацията за самоопределението: „Алжир принадлежи на Алжир. Не така, както биха му я наложили ножовете и автоматите, а така както кажат самите те - по законен път, с всеобщо гласуване. С тях и заради тях. Франция ще гарантира свободата на техния избор." Според него тази политика трябва да удовлетвори и мюсюлманите и французите с добра воля: „Аз поемам задължението да попитам, от една страна, алжирците от дванадесетте им департамента какво искат да бъдат в последна сметка и от друга страна, да поискам от французите да приемат този избор."33 След тази реч офицерите се опитват да накарат Дьо Гол да се откаже от своето решение. Когато началникът на Генералния щаб генерал Зелер е уволнен, за пръв път става дума за военен бунт - операция „Вероника", останал обаче безуспешен. Във всеки случай Алжир си е пак френски.

В борбата срещу Армията за национално освобождение (АЛН) се действа твърдо с презумпцията, че никоя партизанска война не би била възможна без активната поддръжка на народа. За да не може АЛН да живее като риба във вода в неговата среда и да не бъде захранвана и подпомагана от селското население, трябва последното да бъде прегрупирано - именно това оправдава авторитарното преместване на цели групи и ограничаването им от Специалните административни секции (САС). Населението трябва да бъде спечелено на страната на Франция чрез „психологически акции" и да се контролира стриктно. Някои офицери използват абсолютната власт, за да вземат в ръце целия икономически и социален живот на своите подадминистрирани. Създават се училища, призовават се войници, въоръжават се милиции. Алжир се превръща във военна провинция. Води се война, за която тъй наречените закони, приети от цивилизованите страни, не важат. Единственият начин, по който може армията да победи партизаните, е като използва собствените им методи. И тя го прави. Бунтовниците обаче се оттеглят в селата, възстановяват се и се усъвършенстват организациите им. Армията се възмущава на кампаниите на общественото мнение, водени срещу нея. Смята се за изолирана от нацията, чувства се пренебрегната и неразбрана. 76% от французите осъждат като вредна намесата ѝ в политическата област. „Тя не понасяше опозицията на някои среди на интелектуалците срещу Алжирската война и се възмущава срещу благодушието на правосъдието към подписалите „манифеста за непокорство" (Този манифест излиза на 4 септември 1960 г., отначало обявен от 121 души. По-късно е подписан от по равен брой известни личности - възприет от едните като непоносима провокация, от другите - като „събуждане на френската интелигенция")34. Явно армията, особено алжирската, не може да се определи като „демократична". Тя не може да възприема различни гледни точки. А и тези две мнения не биха могли да съществуват съвместно. Ето защо Франция се раздира от противоречия.

В речта си от 16 септември 1959 г. Дьо Гол дава три варианта на решение на политическата съдба на Алжир: разделение, францизиране, асоцииране. Реакцията на офицерите-европейци е особено остра. Ето мнението на един от тях от времето на събитията: „Така всичко е поставено под съмнение... Референдумът с масово „да" не послужи за нищо. Ние, които видяхме на място какво представляваше вотът на мюсюлманите, има за какво да се посмеем. Девет десети не разбират и една дума от зададените въпроси. Три четвърти не знаят да четат..."35 Обстановката съвсем се нажежава, когато президентът при срещата си с алжирските депутати Лориол и Лараджи на 19 януари 1960 г. не скрива враждебността си към интеграцията и дори напомня разделението. Когато те му казват, че ще страдат, доста брутално им отговаря: „Ами ще страдате!" Тези думи посяват смущение у европейците. Лагайар в отговор заявява, че самоопределението е престъпление и че тези проекти трябва да се спрат единствено чрез бунт. Алжирските кметове гласуват предложение, осъждащо политиката на държавния глава.

След връщането си на власт Дьо Гол ще провъзгласи правото на независимост на всеки африканец от Бразавил до Дакар. Именно в Дакар на 28 август 1958 г. той ще заяви: „На хората, издигащи лозунгите, искам да заявя следното: те искат своята независимост - нека си я получат на 28 септември."

Генералът, имайки предвид всички измерения на проблема - алжирско, френско, международно, смята за необходимо възможността за самоопределение да бъде провъзгласена веднага. На референдума за самоопределението от 1959 г. 75 % от гласуващите са за Дьо Гол. Макар броят да е по-малък в сравнение с 1958 г., това е нов израз на доверие.

Той не отстъпва пред нищо. Самоопределението е законно положение. Армията обаче е шокирана. Тогава той предприема така наречените обиколки по офицерските столове и се опитва да успокои младшите чинове на ниво капитани, че мисията му продължава да е само една - победа. Началник-щабът и адютант на генерал Масю полковник Аргу разказва спомен от Кабилия на свой приятел, млад офицер: „Веднъж го запитали: „Господин генерал, вярно ли е, че един ден бихте могли да изоставите Алжир?"

Тогава, като погледнал право в очите този, който му задал въпроса, му отвърнал: „Мислите ли, че генерал Дьо Гол може някога да изостави нещо?"36..

Оттук нататък привържениците на Френски Алжир се надяват само на военно насилие. Кой стои начело на ОАС? Жорж Бидо, човек, който е бил председател на Националния съвет на съпротивата, избран от мрежите на Вътрешната съпротива. Съставил е неговата Харта през 1942 г. Бил е министър на външните работи във Временното правителство. Защитавал е Конституцията на IV Република от голисткото Националното републиканско движение. Така е стигнал до оглавяването на Политическото крило. Подбудителят на това насилие е полковник Аргу, началник на оперативния отдел на ОАС. Ето какво казва той за него: „За Дьо Гол ли? Може би не подобава на един християнин, но лично аз бих го убил със собствените си ръце, ама без никакво колебание."37

Масю е единственият генерал от 13 май 1958 г., който още е в Алжир. Той е съсредоточил цялата военна и полицейска власт като префект, след като генерал-губернаторът Лакост му я поверява през 1957 г. с мисията да се справи с бунтовниците с всички средства. Голист още от първите дни, ръководител на Второ и Трето бюро, той никога не изневерява на своя голизъм и винаги е подкрепял Дьо Гол в най-трудните моменти. Показателно е „рамото", което той дава на Генерала през 1968 г. по време на вълненията в Париж. Масю е готов да го подкрепи като командващ френските окупационни части в Германия. Неслучайно Дьо Гол отива именно при него в Главната квартира в Баден-Баден.

Речта за самоопределението естествено го противопоставя на Дьо Гол. На 19 януари 1960 г. в интервю, взето от журналист на „Зюд-Дойче-Цайтунг" (както се твърди, бивш парашутист, станал след това репортер на този германски вестник), генералът ще заяви, че вече не е съгласен с политиката на държавния глава, следвана в Алжир днес. Според него надеждите от 13 май 1958 г. са погребани. Нещо, което е много важно за Масю, защото Дьо Гол е не само „Човекът от 18 юни". За много французи, преживели сътресенията около Комитета за обществено спасение и призивите за Правителство за обществено спасение, той е станал и „Човекът от 13 май". Оправдал ли е тази надежда?

Независимостта означава за „черноногите", че във Франция те нямат никакво бъдеше, там никой нито ги чака, нито ги иска. Алжир е единственото им място, което дълги години са строили по свой образ и подобие, но днес войната руши всичко и няма изгледи да спре. Може би армията е сбъркала, като е повикала Дьо Гол. Сега той не е сигурен дали всички офицери ще са му верни във всичко. Но не е работа на армията да качва или сваля държавния глава и да преценява дали е сбъркала, като го е повикала и съответно да взима решение дали трябва да го свали. Иначе ще ѝ стане навик. Реакцията на президента на това интервю не закъснява. На 19 януари Масю е свален от длъжност и отзован в Париж. Няма да вземе участие на пресконференция три дни по-късно по повод Алжир и ще бъде заместен на поста си от ген. Крепен. В неговото отдалечаване поддръжниците на „Френски Алжир" виждат желание на властите с всички средства да го пречупят - в Алжир „капакът на тенджерата ще хвръкне". Мнението ми е, че постепенното му отдалечаване от този ключов пост, именно постепенно, не е случайно. Тук се намесват отношенията им с генерал Дьо Гол още дълги години преди събитията. Нека не забравяме за голизма и в присъединяването на кои колонии участва Масю и кои бюра оглавява по време на Втората световна война, в кои битки се сражава във Втора бронирана дивизия на ген. Льоклер. Нека обаче не забравяме, че именно Комитетът за обществено спасение в Алжир призовава Дьо Гол и че неговите парашутисти са готови да започнат операция да го подкрепят.

Единственият арбитър в очите на много от „черноногите" отново става армията. През „седмицата на барикадите" (24-31 януари 1960 г.) в столицата Алжир се раждат славните „Алжери франсез" (Френски Алжир) или още 3+2 (сигнал с клаксон, останал далеч след събитията, който шофьорите разменят в знак на несъгласие с алжирската политика на Дьо Гол), вика се на воля „Масю", „Дьо Гол на дръвника". Печатат се особено агресивни позиви, такива, каквито би очаквала армията, вперила очи в „Ръководния комитет". Бързо се появяват барикади от павета. Увеличава се кървавата равносметка, когато един срещу друг са изправени французи. Париж е виждал и други „барикади". Тези специално бързо се разрушават. Тази „седмица" не пречупва желанието и твърдостта на Дьо Гол да наложи „най-френското" решение. Въпреки опита за натиск по всички линии и на всички равнища и уверенията, че именно интеграцията с нейните предимства, показани му от полковниците Дюфур и Дьо Боасийо, е вярното решение, той не я приема. Въпреки твърденията пред печата от страна на десетина парламентаристи, че политиката му е „незаконна, невъзможна и нелегална" и подкрепата им за бунтовниците, той не отстъпва. Ако кадрите в град Алжир ги поддържат, във вътрешността на колонията войските остават обаче неоспоримо верни на правителството.

Ключов момент от утвърждаване на политиката на Генерала за самоопределение е речта от 29 януари 1960 г., предавана по телевизията. Точно в 20 часа, според привичния церемониал, той се обръща като държавен глава и главнокомандващ към французите. Съобразно обстоятелствата е облечен в униформата на бригаден генерал с Лотарингския кръст. След като потвърждава, че нищо не може да бъде направено във Франция, докато алжирският проблем не бъде регулиран, Дьо Гол тържествено обявява решението си с твърд глас: „Алжирците ще разполагат свободно със своята съдба". Той потвърждава: „Самоопределението е единствената политика, която ще бъде достойна за Франция... единственият възможен изход." И заявява, че няма да преговаря с бунтовническа организация върху политически проблем. „Алжирски французи, как може да слушате... тези, които ви казват, че оставяйки свободен избор на алжирците, Франция на Дьо Гол иска да ви изостави на бунта?" След като припомня на военните, че техен първостепенен дълг е абсолютното подчинение, той заявява: „Никой войник под страх от сурово наказание, не трябва да се присъединява в никой момент, дори пасивно, към бунта." Всички синдикати решават да обявят едночасова генерална стачка в знак на подкрепа. Армията и военачалниците, които са чули речта му чрез „транзисторите" си, незабавно се подчиняват. Тя е очаквана с безпокойство. Макар че не казва нищо ново, носи потвърждения. Първо, на вече утвърдили се постановки - самоопределение, ясна позиция срещу бунта, категорично заявление на държавния глава. Второ - на ораторското му майсторство. Формулировката „само-определение" е все така заплашителна за алжирските французи. По закона на бройката те са все така заплашително елиминирани. Какво е тяхното бъдеще?!

Преди да продължа с последния етап от Алжирската драма, озаглавен от Дьо Гол „Алжирски Алжир", ще се върна малко по- назад - на 3 октомври 1959 г., когато той обявява плана „Константин". Това е петгодишен план, който е предназначен да развие колонията. Името идва от главния град Константин на департамента със същото име. Кратък анализ на целите, средствата за изпълнение и постигнатите резултати показва политиката на Дьо Гол в Алжир в най-различни области. Сред мерките, които той препоръчва, са създаване на равенство на заплатите между метрополията и колонията, перспектива и равни шансове за всички, интеграция в обществените функции на мюсюлманите в съотношение 10%. Обявява създаването на 400 000 работни места, аграрна реформа, обхващаща 250 000 ха, ограмотяване на две трети от детското население, построяване на 320 000 жилища за един милион души. На 16 септември 1959 г. Дьо Гол уточнява, че усилието трябва да се развива в продължение на петнадесет години, за да се постигне превръщането на Алжир в продуктивна и просперираща държава38. Големите индустриални проекти, финансирани от обществени фондове, напредват по-бързо, без да бъдат прекратени през 1962 г. след подписването на Евианските споразумения. Всички петролни и газови находища на Сахара са свързани със Средиземно море с петролопроводи и газопроводи и брутната продукция на петрол достига 20 млн. тона през 1962 г. Броят на работните места в някои клонове като строителството и обществените работи, строителните материали, мините и кариерите, стига от 104 000 до 180 000 души, т.е. повече от две трети от наемните работници в преработвателния сектор. Лабиринтът от противоречиви статистики пречи да се изчисли точният брой на новопостроените жилища, на откритите училища и дори на ограмотените алжирски деца (330 000 през 1957 г., 700 000 през 1961 г.).

В речта си в Константин Дьо Гол заявява, че „бъдещето на Алжир... ще бъде построено върху личността му и тясната му солидарност с френската метрополия". А „личността на Алжир" не е нито „Френски Алжир", нито „интеграцията". Според полковник Пиер льо Гойе, участвал в операциите в колонията, „планът Константин", поставяйки ударение върху индустриализацията и пренебрегвайки земеделието, не достига целта си - да подобри личната съдба на всеки мюсюлманин. Проблемът не е в това едно малцинство да се направи от бедно богато чрез индустриализацията, а селската маса да премине „от мизерията в бедността" (Шарл Пеги). „Разбира се, тя (индустриализацията - б. а.) е много важна, но резултатите ще бъдат почувствани едва след твърде дълъг период, докато усилието в земеделието трябва да бъде незабавно, ако искаме да получил конкретни резултати."39 Планът „Константин" показва, че френската държава пуска в ход политика на развитието с надеждата да убеди алжирците да поддържат привилегировани връзки с метрополията. След като обявява мерките за неговото изпълнение, Дьо Гол извиква: „Да живее Алжир и Франция!" План, който се приема за икономическо решение за развитието на колонията, на културата и на образованието, за създаване на кадри. Генералът преди всичко иска да пречупи съпротивата на привържениците на „Френски Алжир" и на тези, които, издигайки го на власт, искат от него да защитава тази идея. За да потуши съпротивата им, не му остава нищо друго, освен да спечели един съюзник - мюсюлманското население.

И тъй... последно действие. „Алжирски Алжир". При „поредната им обиколка из масите" между 3 и 5 март 1960 г. Дьо Гол цели едновременно да успокои офицерите от кадровите бойни части и да ги увери, че „Алжирски Алжир" би могъл да бъде единственото „френско разрешение". Пътуването му е в най-чувствителните зони на Алжирския Юг, Оре, Севера на Константин. Дьо Гол говори предимно като главнокомандващ. Заявява, че няма да има „Алжирски Диен Биен Фу", уточнява, че „основната роля на армията е да смаже бандите". В частност три фрази поразяват неговите слушатели-военни: „Алжирският проблем ще бъде разрешен едва след победата на френските армии"; „Франция ще остане в Алжир"; „Алжир ще бъде алжирски и свързан с Франция". Ако този език е приемлив за всички - и именно него очакват всички - той напомня, че военните успехи сами по себе си не са край и че те трябва да приключат с постигане на политическата цел и тя не може да бъде „францизиране", тъй като „алжирците не са нито Провансалци, нито Бретонци". Той остро критикува „независимостта-отцепване", тъй като тя ще доведе до „мизерия, просия, катастрофа". Тогава предлага това, което ще стане историческа формула: „Алжирски Алжир"40. Все още не е ясно какво се противопоставя по своя дух на „Френски Алжир". Различни сили влагат във фразата далеч не еднакво съдържание, поради което министърът на информацията Луи Терноар разпространява комюнике. В него се опитва да обясни това, което включва този израз: „Истинското е „Алжирски Алжир", свързан с Франция".

При срещата си в Елисейския дворец депутатът Пиер Лафон, директор на „Л'Еко д'Оран", известен като отявлен екстремист, смята, че през април 1960 г. Дьо Гол изяснява доста от политическите си позиции: „Не ми казвайте, че хора като Вас биха и са могли и за момент да повярват, че аз съм бил верен на интеграцията. Аз никога не съм произнасял тази дума. Защо? Защото никога не съм вярвал в нея. Доскоро казваха, че Алжир бе най-френската провинция на Франция. По-френска от Ница и Савоя. Това е глупаво. Ница и Савоя са населени с християни, говорят френски, не са се вдигали и пет пъти срещу Франция. С тия думи могат само да ни осмиват. В действителност в Алжир има население, с което всичко ни разделя: етническият произход, религията, начинът на живот и нищо не е направено, за да се прекрати това състояние на нещата. Алжирските французи искат да живеят с арабите при условие, че те пребивават в подчинено положение и по никакъв друг начин. Е, добре, мюсюлманите не искат повече това положение. Те искат сами да се управляват и да престанат да бъдат управлявани само от французи. Виждате ли, когато си държавен глава - и аз съм, за да правиш политика не се основаваш върху утопии, а върху факти. А факт е, че през 1960 съвременното състояние на нещата, което продължава вече 130 години, повече не може да продължава... "

На въпроса на Лафон: „Ако мюсюлманите въпреки това изберат независимостта?" Дьо Гол отговаря: „Не казвайте независимост". Лафон настоява: „И ако мюсюлманите изберат отделянето?" „Защо искате, те имат в дъното на сърцето си това намерение Франция през годините да им праща своите хора, своята техника, своите милиарди, за да се стигне до този резултат!" „Ако го искат, по-добре това да стане колкото е възможно по-скоро."41 Не би могъл да бъде изложен изцяло този твърде дълъг разговор, който обхваща най-различни проблеми на политиката на Дьо Гол към Алжир. В него е заложена обаче не само основата, на която действа, не само различните политически линии, както в международен, така и във вътрешен план, но са показани и бъдещите му етапи по дати в близка и по-далечна перспектива с тяхната обосновка.

Една от основните грижи на Дьо Гол е да подаде ръка на фелахите (алжирските въстаници) и да сключи мир. Очевидно е, че без приключване на военните действия никакво осъществяване на набелязаните цели не е възможно, защото Генералът е наясно, че войната не може да продължава вечно, нито да бъде потушена завинаги - след пет или десет години ще започне отново, при това с числено равенство за алжирците. На 14 юни 1960 г. той подновява предложенията за самоопределение от 16 септември 1959 г.: „Още веднъж се обръщам от името на Франция към ръководителите на въстанието. Декларирам им, че ние ги очакваме тук, за да намерим с тях почетен край на сраженията, които още се водят, да уредим предназначението на оръжията, да осигурим съдбата на бойците. След което всичко ще бъде направено така, че алжирският народ да има думата в умиротворяването. Решението ще зависи единствено от него, но колкото до мен, аз съм уверен, че той ще вземе разумното решение: да осъществи в съюз с Франция и сътрудничество с общностите трансформация на Алжирски Алжир в модерна и братска страна."42 Тази реч предизвиква поляризирани реакции. От една страна, само два дни по-късно се създава „Фронтът на Френски Алжир" под ръководството на заместник- председателя на Националното събрание и убеден интеграционалист Буалем. Числеността му само за няколко дни достига 100 000. По инициатива на Жак Сустел и Жорж Бидо се основава „Комитетът на Венсан", чиито четири основни принципа са: Алжир, земя на френския суверенитет; защита против всички преговори, които водят автоматично до отделяне; съюз за интеграция на Алжир в Общността и Френската република; отхвърляне на формули като „Алжирски Алжир". На противоположния полюс на удовлетворените от тази реч е „огромното мнозинство от французите", което, според уверението на Гастон Дефер, желае мир. На 6 юли 1960 г. държавният глава обявява в Шербург, после в Сен-Ло: „В Алжир крачка по крачка ние напредваме по пътя към алжирското бъдеще, свързано с Франция по природата на нещата. Това ще бъде решено от самите алжирци и всичко, което забавя това велико решение, не е добро дело от гледна точка на алжирското население, от гледна точка на света."43

Изключително важен момент по пътя към Евиан е речта от 4 ноември същата година. Тогава Дьо Гол заменя „Алжирски Алжир" с „Алжирска република", „еманципиран Алжир... който ще има свое правителство, свои институции, свои закони... " Дьо Гол очертава поредния много важен етап в политиката си: от „Алжирски Алжир", който обаче се разбира като „Алжирски Алжир, свързан с Франция", той преминава на „Алжирска република", макар да не забравя да заяви, че здравият разум няма да отдели алжирците от Франция44. Две седмици по-късно под ръководството на Луи Жокс е създадено Държавно министерство на алжирските дела.

На 29 януари 1961 г. в столицата Алжир Генералът заявява в обръщение към нацията: „Ето че сме заедно с теб, стари и скъпи народе, пред едно сурово и трудно изпитание. По силата на мандата, даден ми от моя народ, и на законността на нацията, която олицетворявам от 20 години, искам всички вие да ме подкрепите, каквото и да се случи. И ако виновниците, които мечтаят да станат узурпатори, използват като повод взетото от мен решение за самоопределението на Алжир, нека всички добре да знаят и да разберат, че аз няма да се откажа от това решение. Да се откажем от него при тези условия, това означава да унищожим корените си, които все още имаме в Алжир. Това ще означава също да принизим държавата пред отправеното оскърбление... Грозящата заплаха, при която Франция не ще бъде нищо друго, освен една разпокъсана играчка сред океана на рисковете.

За пореден път призовавам всички французи, каквито и да са те, и където и да се намират, да се приобщят към Франция."45

Така идва и референдумът от 8 април 1961 г. На него е зададен следният въпрос: „Одобрявате ли проектозакона, предложен на френския народ за утвърждаване от Президента на Републиката и засягащ самоопределението на алжирското население и организацията на обществените власти в Алжир преди самоопределението." На въпроса на Френския институт за обществено мнение: „Смятате ли референдума от януари като крачка напред към уреждане на алжирската афера, като крачка назад или като нямащ влияние?" (10 декември 1960 г.), разпределението е: крачка напред - 36%, крачка назад - 6%, без влияние - 29% и не се произнасят 29%46. Официалните резултати са от 100% гласували: „да" - 75,25% и „не" - 24,75%47. Три четвърти от французите поверяват на Дьо Гол правото в началото на 1961 г. да преговаря от тяхно име по най-важния от въпросите - самоопределението на Алжир. Партията на „Френски Алжир" е победена. „Не ѝ остава да предвиди кое в нейните очи е по-лошото: беззаконието или убийството. Тя няма да се въздържи да го извърши."48

На 11 април 1961 г. Дьо Гол говори на своя пресконференция за „Алжирска суверенна държава, асоциирана с Франция". Но уточнява: „Франция няма никакъв интерес да поддържа под своя закон и под своя зависимост един Алжир, който е избрал друга съдба. Тази държава ще бъде това, което искат алжирците. Що се отнася до мен, аз съм уверен, че той ще бъде суверенен отвън и отвътре, Франция няма да му попречи." В течение на същата конференция той изрича думите, които дълбоко шокират алжирските французи: „Алжир ни струва - това е най-малкото, което може да се каже - по-скъпо, отколкото ни носи... Ето защо днес Франция взе с най-голямо хладнокръвие едно такова решение като това, че Алжир да не присъства в нейната собственост, решение, което в други времена щеше да изглежда катастрофално за нас и което, още веднъж, ние разглеждаме със съвсем спокойно сърце."49 Това е ясно предложение за независимост. За алжирските французи не остава нищо друго освен бунтът. В Мадрид се ражда Организацията на Тайната армия (ОАС), образувала нелегална мрежа през 1960-1961 г. в течение на няколко дни на съвещание на лидери на „Френски Алжир". Тя реално се превръща в „Организация" едва през май 1961 година.

Началото на преговорите в Евиан се отлага поради различни протакания. Референдумът от януари 1961 г. за независимостта на Алжир води до ново драматично събитие, разтърсило Франция, което я хвърля в паника, в смут и в политически хаос. Четирима генерали организират преврат на 22 април. Сутринта Радио Алжир съобщава, че властта е взета от тайно пристигналите там генерали от запаса Шал, Жуо и Зелер, към които се е присъединил същия ден долетелият със самолет Салан. С помощта на парашутистите от Чуждестранния легион те завладяват всички ключови позиции на алжирската столица и арестуват представителите на правителството Морен и Робер Бюрон. Хунтата на разбунтувалите се генерали завзема Оран и Константин.

В 8 часа вечерта на 23 април 1961 г. Дьо Гол все пак се появява по телевизията, облечен във военна униформа. Речта му е с много силен ефект за потушаването на заговора: като осъжда рязко бунта, той заявява: „В името на Франция аз заповядвам да се използват всички средства, подчертавам - всички средства, за да се прегради пътят на тези хора... Забранявам на всеки французин, и преди всичко на всеки войник, да изпълнява техните заповеди... Съдбата на узурпаторите е само такава, каквато повелява строгостта на законите. Французойки и французи, помогнете ми!"50

Политиката по алжирския въпрос отговаря на стремежите на огромното мнозинство на френския народ през Втората световна война. В дадения случай той използва генералския бунт, за да засили личната си власт, като въведе в действие прословутия член 16 от Конституцията, който му предоставя неограничена власт. Против кого се е готвел той да я използва? Генералите Шал и Зелер са арестувани, а Салан и Жуо се скриват, но това няма значение, натискът на десните му позволява във всеки случай да вземе мерки и срещу левите.

В резултат от призива на министър-председателя Мишел Дебре в Париж са взети всички предохранителни мерки, за да се избегне евентуален десант на парашутистите. И наистина, без предварителна подготовка се стичат доброволци в МВР, където набързо са сформирани отбранително-милиционерски отряди. В утрото на 24 април, все така спокоен Париж е придобил непривичния изглед на обсаден град. В Алжир балонът ще спадне със същата бързина, с каквато е бил надут. Не без учудване светът научава за внезапния край на тази авантюра. Дьо Гол печели. Както казва Генералът пред Министерския съвет: „Това, което е сериозно, господа, в тази афера е, че тя не е сериозна". Едва ли. Властта твърде добре си е свършила работата и в метрополията, и в Алжир. Енергията, която е употребила, за да потуши преврата още много преди да е започнал, е твърде голяма, така голяма, неговият шанс за успех е нищожен. Освен това има една далеч немаловажна „подробност", осигурила победата на Дьо Гол. Вечерта преди изявлението му от 23 април на войниците за тяхна безкрайна радост са раздадени транзистори. По този начин речта му достига много пряко до тях и може да окаже влияние върху повече хора. Така резултатите са незначителни: флотата остава вярна на правителството, авиацията е твърде разделена и преди всичко контингентът е враждебен на всякакво беззаконие. За него това е скъсване със семействата, продължаване на престоя, може би гражданска война. Ето защо той не изпълнява заповедите на разбунтувалите се офицери. Само полковете от наемници се противопоставят. Бунтът лесно е овладян без проливане на кръв.

Ето „какво струва" на Франция Алжир: независимостта - бунт на алжирските французи; поддържането му в нейните рамки - война, изсипване на милиарди. Осемте години война струват на Франция доста кръв - освен убитите, изчезналите, ранените, пострадали са и много мирни жители. Изгнание - това е мъчителната реалност за французите, родени и живеещи в Алжир. Както и да оценяваме предишното им поведение, те принадлежат на система, основаваща се върху несправедливостта, отчаян народ, който е по-скоро жертва на състоянието на нещата, отколкото отговорен за политика, която му отнема родната земя и го препраща към несигурно убежище. Големият стратег може би трябваше да произнесе думи, които биха могли, ако не да превържат рани, поне да открият перспективи за нова солидарност. След като поема всички рискове, Шарл дьо Гол е взел своите решения, ръководейки се само от интересите на държавата.

Единственото „френско решение" става даването на независимостта на Алжир. На 10 май 1961 г. двете правителства обявяват откриването на първата Евианска конференция и я насрочват за 20 май. Франция решава: „едностранно прекъсване на нападателните операции". През април 1961 г. 78% от французите одобряват преговорите като решение за бъдещето на Алжир. Какво е виждането на двете страни, от какви позиции трябва да се тръгне и каква трябва да бъде съдбата на този т.нар. конфликт, на тези „събития"?

Първите разговори са много трудни и накрая блокирани от два проблема: за Сахара и за статута на европейците. Генералът вече е изключил от консултациите за самоопределение сахарските департаменти. Партньорите му изискват те да бъдат включени, защото за тях Сахара е част от Алжир. Главата на френската делегация Луи Жокс иска за европейците двойна националност. Главата на Временното правителство на Алжирската република (ВПАР) Карим Белкасем е непреклонен - трябва да имат една-единствена националност, по техен избор, и признание на „легитимно придобитите" блага. Френската страна желае прекратяване на огъня. Алжирската делегация вижда в това чисто пропагандна маневра и повтаря, че то не може да дойде преди политическото съгласие. За да покаже своята непреклонност, увеличава атентатите - средно 35 на ден. От 17 май до 8 юни са убити 133 души, от които 17 европейци. Това са най-жестоките нападения в историята на 8-годишната драма.

Месец след приключването на първата Евианска конференция - на 12 юли - Дьо Гол произнася по телевизията обръщение, в което уточнява позицията на Франция относно Алжир: тя приема „без никакви резерви, че алжирското население създава изцяло независима държава". Готова е да организира заедно с алжирските политически елементи и по-точно с тези от въстанието „свободно самоопределение". Генералът уточнява: „Тя остава разположена да предостави своята помощ на Алжир, оттогава, когато органическото сътрудничество между общностите бъде осигурено и бъдат гарантирани нейните собствени интереси."51 На 5 септември Дьо Гол признава алжирския характер на Сахара. Алжир няма да бъде ограничен. Европейската общност ще бъде интегрирана към алжирската държава. Това са именно решения на преговорите на Жокс с ВПАР през септември. В дните 11-18 февруари 1962 г. се провежда в Рус, планината Юра, тайна конференция, останала като конференцията в Рус - важна крачка преди официалните преговори в Евиан на 18-19 следващия месец. Последните инструкции на Дьо Гол са: да се действа бързо, да се държи на най-главното и да се приема само възможното. Най- главното е без съмнение бъдещето на френско-алжирските връзки. Каква ще бъде съдбата на европейците? Дьо Гол не я уточнява. На 17 февруари Генералът, нетърпелив да закрие заседанията, изпраща двама делегати със следните указания: „Основното е да се приключи с едно съглашение, включващо прекратяването на огъня, после самоопределението, в момента, в който това съглашение не води до внезапни сътресения в съвременните условия, засягащи материалните и политическите интереси на европейците, за френското военно присъствие в Алжир, за практическите условия, при които ще се извършва на място експлоатацията на петрола и тази на газта, накрая, за икономическите, техническите и културните отношения между Алжир и между метрополията."52 Подписва се принципно съгласие за независимост и съюз. На 18 и 19 март 1962 г. в Хотел-дьо-Парк в Евиан най-после са подписани споразуменията. Делегациите слагат подписите си под текст от 93 страници, чието резюме още на следващия ден е разпространено от Министерството на правосъдието. На 19 март влиза в сила разпореждането за прекратяването на огъня и е предвиден референдум в Алжир и във Франция за одобрение на споразуменията в Евиан.

Няма да описвам подробно всичко договорено. Главното е, че една кървава война се прекратява поне официално, защото тепърва трябва да се сложи край на войната на ОАС. Незабавно организираният референдум на 8 април показва масовото одобрение (90%) на тази мирна политика. След обявяването на независимостта на Алжир на 3 юли 1962 г. по-нататъшното съжителство между европейци и алжирци е невъзможно. 1,4 милиона заселници напускат страната.

През 1954 г. французите не са благоприятно настроени към деколонизацията, но малко по малко се примиряват с нея. „Управлението на алжирците в тесен съюз с тях им изглеждаше по-рано най-желателното разрешение, по-реалистично от невъзможната интеграция, по-малко унизително от отцепването. Голямата сила на генерал Дьо Гол направи тази политика желана от мълчаливото мнозинство на френския народ, противно на премълчаването на неговия елит. Това бе трайното доверие на народа, поддържано въпреки постоянната критика на политическия апарат, което му позволяваше да налага на армията политика на деколонизацията, нежелана от нея на никаква цена."53 Това одобрение изобщо не е случайно. То има своите дълбоки корени в нуждата от мир, в отказа да се дават жертви в изгубена война, във война, смятана за безизходна. Масово и твърде рано се приема липсата на всякаква перспектива за Алжир. Слаба е солидарността с алжирските французи, допълнително разядена от агитацията на „ултрата" и одобрението им на престъпленията на ОАС. Омразата към републиканската законност от страна на армията или поне на част от нея също отблъсква. По такъв начин Генералът изпълнява най- важното си задължение пред страната.

Министерският съвет се събира за обсъждане на споразуменията с Алжир. Андре Малро ги приветства тържествено, като ги нарича истинска победа. Министър-председателят Мишел Дебре възразява, че преди всичко това било победа над тях самите. Накрая на заседанието Дьо Гол казва: „Ние се опитахме да направим за Алжир всичко, което е в човешките възможности. Тези споразумения са краят на дългата криза. Този изход е единствено възможният и той трябва да се приеме. Не е необходимо да се обсъжда какво е било направено и какво не е било направено. Хората са хора и те могат да грешат. Необходимо беше да се изведе Франция от едно положение, което ѝ носеше само нещастие... Сега ние трябва да се обърнем към Европа. Ерата на организираните континенти смени колониалната ера."54

„Алжирският проблем дава на първата фаза на Петата република силна и драматична интензивност, налага обединението на французите и ги довежда до крайност, карайки ги едновременно да оценят човека на бурите. Цели четири години политическият живот във Франция се развива според възможно най-голистката схема: сложен е край на посредниците, твърде слаби са партиите, които нямат нито мнозинство, нито резервна политика; французите са обединени в тревогите си по повод войната в Алжир и се доверяват на Дьо Гол, за да я прекрати; три референдума потвърждават и подпечатват с „откровено и масово" ДА договора, сключен между народа и този, който отговаря за неговата съдба."55

В резултат на разрешаването на Алжирската криза кривата на популярността на Дьо Гол отбелязва абсолютен рекорд, а тази на недоволните от него стига до най-ниското си равнище. Никога повече той няма да бъде така подкрепян и толкова малко критикуван. Първият етап от историята на Петата република приключва. Кървавият път до Евиан е извървян.

През първия седемгодишен мандат на първия президент на Петата Република доверието на французите достига рекорден ръст. При уреждането на „аферата с барикадите" от януари 1960 г. стига своя връх - 75%, при потушаването на бунта на генералите през април 1961 г. - 72% и при сключването на Евианските споразумения - 70%56.

През април 1964 г., две години след сключването на споразуменията за независимостта на Алжир, нацията поставя мира в Алжир начело на постиженията на Петата република много по- напред от реформата на институциите и правителствената стабилност. С времето и развитието на дейността на Генерала те ще поставят алжирския проблем в много по-сходна перспектива от тази на държавния глава: през ноември 1965 г. в йерархията на политическите му успехи след 1958 г. правителствената стабилност е по-важна от войната в Алжир. След август 1967 г. международната политика и престижът на Франция са определени за негови най-големи заслуги. „Обратната страна на медала" - социалната политика, редовно се приема за това, което Дьо Гол „най-зле е направил".

Първият най-голям спад в популярността на Генерала е през 1963 г. - стачката на миньорите. След Алжирската драма нацията отведнъж се връща към всекидневните си грижи. „Едва една година след края на конфликта за седем от десет французи икономическите и социалните проблеми стават „най-важни за Франция"; четирима от пет се безпокоят от покачването на цените и намират за „оправдани" исканията на миньорите, които те издигат по време на най-популярната стачка от Петата република; две трети „стоварват върху Дьо Гол по-голямата част от отговорността" за социалната политика на правителството и двама от пет се страхуват от безработица"57.

Всичко това е в началото на първия му седемгодишен мандат. Мандат, който той е получил въз основа на конституция по неговия проект. Когато вече се е очертала ясно тенденцията за силна президентска власт, която ще е по-значима от парламентарната. „За пръв и единствен път за единадесетте години Дьо Гол не е бил толкова непопулярен сред цялата нация; сред работниците среща повече неодобрение, отколкото одобрение. Никога Дьо Гол между 1958 и 1969 г. няма да бъде толкова критикуван и толкова малко поддържан, колкото пред пролетта на 1963 г. Индексът на голизма между март и май 1963 г. е най-нисък и все пак остава положителен: само 12 точки."58 Дьо Гол, „човекът на Нор (фр. север)" (департаментът, където се намира основната част от каменовъглените залежи - б. а.), е дълбоко развълнуван от този „тъжен епизод" - от стачката и от социалната криза през пролетта на 1963 година.

От 1 до 8 март с.г. миньорите започват да стачкуват. Исканията им засягат главно заплатите. Миньорът, определян като „първият френски работник" на другия ден след Втората световна война, се чувства петнадесет години по-късно отхвърлен от икономиката, за чието издигане най-широко е допринасял. През 1962 г. му е отказано повишение на заплатата от 0,77%, което обаче получават другите предприятия от обществения сектор. Миньорите тогава искат увеличение с 11%. След редица преговори между отделните конфедерации най-накрая е постигнато решение за обща безсрочна стачка от 1 март. На следващия ден в Коломбе Дьо Гол подписва декрет, разрешаващ мобилизация на персонала на Уийе от басейна и Шарбонаж дьо Франс. Това действие още повече засилва убедеността на стачниците. Те са решени да се борят, докато „Шарло" отстъпи пред техните искания.

Седмица след началото ѝ Френският институт за общественото мнение се обръща c въпрос: „За вас исканията на миньорите, които са се надигнали на стачка, струват ли ви се оправдани или неоправдани?" 79% от запитаните отговарят - миньорите са в правото си, само 4% (!) ги приемат за „неоправдани", а останалите - до сто процента, не са се произнесли59.

Движението изненадва със своята дълбочина: това е тридесет и осемдневен сблъсък. Миньорите са поддържани от значителна част от населението, което изразява солидарността си с тях, като ги подпомага с пари или със стоки. Стачката надхвърля обичайната рамка на нацията или на сектора. Тя получава материална и финансова помощ, произлизаща от чужбина. „Многобройни стачки са организирани във Франция в подкрепа на миньорите и представляващи периферни движения, които ги окуражават да продължат борбата."60

Формите на подкрепа са най-разнообразни - писма в тяхна поддръжка, манифестации, издаване на комюникета на Между-синдикалните комитети за Солидарност. Ето текста на едно от тях: „На събрание на Междусиндикалния комитет в Нор и Па-дьо-Кале, свикано на 17 април в Ленз, се решава единодушно на всички стачкуващи работници или чиновници да бъдат изплащани парични помощи от 60 нови франка срещу представяне на два бона от март."61 В подкрепа се включват магазини, които разлепят афиши: „Този магазин участва в помощта на семействата на миньорите. Изисквайте вашите касови бележки при покупка."62 В Минния басейн се разпространяват позиви: „Защо прекъснаха преговорите с каменовъглените мини, без да поискат нашето мнение? Ние искаме свобода на труд. - Стига диктатура на екстремистките синдикати" или „Жени на миньори! Знайте, че се наливат с шампанско и че добре пият с парите от помощите. - Какво ще остане от всички тези пари за нас и за нашите момчета?"63

Най-забележителният израз на солидарност е в приема на техни деца по време на Великденските ваканции. Като най-пострадали от лишенията, резултат на стачката, те представляват един от приоритетите на солидарност. „Така, на 18 март, председателят на Националната федерация на „Комитетите за бдителност и действие за защита на нещастното детство" Алексис Данан обявява, че тя е решила да отпусне на всяка от Федерациите на Миньорите сума от по 350 франка, за да бъдат предадени на децата на миньорите"64. Този вид дейности допълва изпращането за Великденските ваканции в приемни семейства или във ваканционни лагери. За да се осъзнае широтата на тази подкрепа, трябва да се има предвид, че в Нор и Па-дьо Кале около 12 000 деца са подслонени в селища предимно от парижкия регион или у жители, или от комитети на предприятията и общините. Извън кметствата многобройни организации се заемат с приемането на деца по време на Великденските ваканции. Една от тях е Народната помощ, която приема около 1100 деца в своя дом на солидарност, след това ги разпраща в общности и в семейства. Друга - е младежкият Съюз на Смелите. Пребиваването, което той организира в парижкия регион, е широко отразено в печата. „Смелите организират програма за всички деца, с грижата за които са се натоварили. Те посещават Париж с корабче, гората в Фонтенбло, Айфеловата кула, присъстват на представление на Московския цирк. През тези дни някои с приемните семейства посещават зоологическата градина или Сакре-Кьор. Всичко е направено, за да може за децата това пребиваване да бъде възможно най-приятно и да остави най-прекрасен спомен"65. Оливие Оверло, автор на цитирания труд, разказва: „Тридесет и три години по-късно, много пъти срещах хора, които през 1963 г. са били съвсем деца. Те винаги си спомнят за тези Великденски ваканции като за различни дни, съвсем не като другите."66

Разгледах ненапразно толкова нашироко миньорската стачка. Първо, тя среща подкрепа далеч извън рамките на сектора. Второ, предизвиква широка подкрепа от страна на цялото общество под най-различни форми, в които най-забележителна е човешката топлота и загриженост при приемането на децата. Трето, стачката на „черните мутри", както тогава наричат миньорите, отключва протестни действия, обхванали постепенно голяма част от национализирания и от обществения сектор. От своя страна те също срещат широка подкрепа от страна на французите. Съотношението „одобрение":„неодобрение" на исканията при Националното общество на френските железници е 52% срещу 22%; при Пощите, телефоните и телеграфите - отново 52% срещу 22%; Електричество на Франция - Газ на Франция са 45% срещу 29%; Льо Газ дьо Лак67 - 44% срещу 19% и за Ер Франс - 26% срещу 28% - единствената компания, при която процентът неодобрение надвишава този на одобрение68.

1963 година е характерна с взривове от социално напрежение, което неизбежно се отразява върху популярността на „Човека от 18 юни", довел до Евиан. Постепенно започват да избухват стачките на железничарите от пролетта на 1961 г., след това на обществения транспорт в Париж. През тази година се все повече и повече започва да набира енергия движението на селяните, представляващи 21% от активното френско население. Те не престават да се опитват да привлекат вниманието на обществените власти под формата на: събрания пред кметствата, „живи вериги", преграждащи пътищата, и доброволно унищожаване на части от продукцията. Причините за тях са: трудностите на условията на живот, условията на експлоатация на земите им, проблемът с цените, каналите на разпространение, неспособността им да се приспособят към европейското състезание.

След като представителите на правителството уведомяват Генерала за надиганията и прегражданията на пътищата с трактори, той казва: „Аз не съм издигнат от гъбите. Най-добрите гъби няма да са доволни от мен. Под гъбите е Франция." Дали властите се страхуват от тях? Ето мнението на Дьо Гол: „Навсякъде по свята си имат неприятности със селяните: Хрушчов, Аденауер, Кенеди. При нас изглежда, че хората не ядат достатъчно картофи. Какво искате от мен да направя!"69

През юли 1963 г. близо един от двама французи са благоприятно настроени към селското движение, като 49% смятат, че исканията им са напълно справедливи и 37% - частично70. По-голямата част от общественото мнение определя като недостатъчни мерките, взети от правителството, за да се изправи срещу селската „фронда" под формата на увеличаване на цените на някои земеделски произведения, на дотациите, които им се отпускат или на промяната на режима на пенсиониране.

Ако се тегли чертата на натрупващото се социално напрежение срещу режима, от една страна, и от друга, на широката подкрепа, която отделните движения получават от голяма част от населението, могат да се очертаят изворите, които подкопават популярността на държавния глава. От март до октомври 1963 г., т.е. в продължение на осем месеца след началото на миньорската стачка, тя пада под границата на 50-те процента. „Това ще бъде единствената спънка в кривата на популярността на генерал Дьо Гол, с най-слаба пропорция на доволните през март (43%) и с най- високия процент недоволни през април (43%)"71.

Като се проучи съотношението в социопрофесионалните групи между привърженици и противници на Генерала, сондажите показват, че точно работниците са тези, които са най-малобройните, които напускат голисткия лагер, съотнесено към другите две групи - кръвопускането е преди всичко от чиновниците и от неактивните лица. „Най-чувствителните загуби са регистрирани в категориите, които са били в началото най-голистки настроени, другите - сред тези, които трябва да се посочат работниците и висшите кадри - се съпротивляват, в крайна сметка по-добре, на една неблагоприятна за президента на Републиката конюнктура. Този случай не е уникален при Петата република и ще се повтори при референдума от 27 април 1969 г., който ще доведе Дьо Гол до оттегляне от политическия живот."72

Генералът има не само поражения в социалната област. В „йерархията на ценностите" му според изследване на ИФОП от 22 октомври - 5 ноември 1965 г. ще се види, че за 4% от сънародниците му „най-доброто, което е направил през тези седем години", са социалните мерки, платените отпуски, преоценката на пенсиите". Сред отговорите на други четири процента, определени като „различни", са посочени: намаляването на военната служба, правото на глас на жените, постигнато още през 1944 г. За 27% преди края на войната в Алжир е важна „правителствената стабилност", която не би могла да бъде постигната без сигурност и ред в социалната област. Показателно е, че през единадесетте години, докато Генералът е в Елисейския дворец, не е изпълнена нито една смъртна присъда срещу жена, защото винаги е помилвал престъпниците, възползвайки се от правото си на вето. По негово време Франция приключва със смъртните присъди по политически причини - последната е срещу ръководителя на атентата в Пти-Кламар Бастиен-Тиери.

„Всичко, което върша, е за величието на Франция", казва Дьо Гол. А за да бъде постигнато, трябва да бъде отстоявана независимостта и сигурността на страната. Пред слушателите и преподавателите на Висшето военно училище на 16 септември 1959 г., скоро след отпътуването на американския президент Дуайт Айзенхауер, Генералът излага новата политика по отбраната на страната: „Необходимо е отбраната на Франция да бъде френска. Ако такава нация като нашата трябва да води война, нека войната бъде нейна; френските усилия трябва да бъдат наши собствени усилия. Разбира се, в случай на необходимост може да съгласуваме нашата отбрана с отбраната на някоя друга страна, но това трябва да стане в защита на собствените ни интереси и по наша преценка."73

Това е истинска концепция на величие, изпълнена във всяко направление на външната и военната политика. Но то ще си остане една колкото красива, така и куха дума, ако не бъде отстоявано както срещу врага, така и срещу приятеля. Най-силният израз на националното във вижданията на Генерала и тяхното осъществяване е политиката му на „развързаните ръце". Последният му адютант, полковник Жан д' Екриен, в лекцията си на тема „Националната независимост и политиката на генерал Дьо Гол" казва, че „Франция не е водила външна политика, без съгласието на англичаните при Третата република, а при Четвъртата - без одобрението на американците. Вече при Дьо Гол тя имаше „свободни ръце" и изграждаше политиката си, без да се интересува от англичани и американци."74

Държавният глава не може да приеме виждането за света, разделен на единствено на два блока. Той възнамерява да сложи край на „атлантическото послушание, което вчерашната Република практикуваше". Именно в духа на отстояването на тази линия той препоръчва на първо време реформа на Атлантическия алианс. Това е обектът на меморандума, който Генералът адресира през септември 1958 г. до американския президент Айзенхауер и британския министър-председател Макмилан, за да предложи англо-френско-американско ръководство на Западния алианс. То щеше да има правоспособността да изгражда стратегията на свободния свят в неговата цялост и да взима решения при необходимост за употреба на оръжия за масово разрушение. Но отговорът на Айзенхауер през октомври го предупреждава за една опасност: „създава у съюзниците впечатлението, че фундаменталните решения, засягащи собствените им жизнени интереси, ще бъдат вземани без тяхно участие"75.

Дьо Гол се връща във властта през 1958 г., а на следващата година Айзенхауер пристига на посещение във Франция, което се превръща в „истинска френско-американска сватба". На пръв поглед това наистина е така. Тогавашният адютант на Генерала разказва за срещата на двамата държавни глави: „Много сме щастливи, че Ви виждаме, защото Ви познаваме добре. Вие сте обвеяният във вечна слава главнокомандващ на армиите на свободата. Вие сте президентът на една страна, която сред всички останали в света е най-скъпа на Франция. Освен това Вие сте човек на разума, на сърцето и на честта, казва неговият „шеф". Тогава видях сълзи в очите на генерал Айзенхауер. Това беше несъмнено нещото, с което той се гордееше най-много в живота си" (прозвището му е Железния Айк - б. а.).

Не бях и мечтал да минем по Шан-з-Елизе така, както стана с генерал Дьо Гол и генерал Айзенхауер, на задните седалки, а аз и майор Флойд, пред тях, под овациите на над един милион души."76 Генералът е майстор на словото и на политическата игра и все пак как да не се запитаме лесно ли му е било да произнесе това ласкателство към човека, толкова твърдо противопоставял се на участието на „Свободните френски сили" на равна нога със съюзническите армии, неделимо свързан с осъществяването на съюзническото окупационно управление в страната му?!

След разговорите френският президент заявява: „Мога да ви кажа, че между нас всичко мина много добре." Всъщност Айзенхауер категорично отхвърля проекта за съвместна атлантическа територия, за американско-английско-френско ръководство.

Генералът решава да промени положението. Неговата цел е да върне привилегированото положение на Франция. За да я постигне, той трябва да докаже, че не следва сляпо, автоматично американските директиви. Твърде често интересите на страната му и на Съединените щати, меко казано, „не съвпадат". Разбира се, при всички големи кризи Дьо Гол ги подкрепя: Берлин, Ракетната криза в Куба, провалът на срещата на високо равнище в Париж.

Аферата с Ю-2, май 1960 г.: американският шпионски самолет е свален над Съветския съюз. След като приема да посети Париж, за да участва в съвещанието на четирите Велики сили под председателството на Дьо Гол, първият секретар на ЦК на КПСС и министър-председател на СССР осъжда агресията и непочтеността на американците. „Съвещанието бе прекъснато от Хрушчов, който, разгневен напусна залата. Тогава Дьо Гол хвана Айзенхауер до мен за ръката и му каза: „Не зная какво ще направи той, нито какво ще се случи, но знайте, че каквото и да направи и каквото и да се случи, ние ще бъдем с Вас докрай."

На 13 август 1961 г.: издиганата е Берлинската стена, която разделя града на две. От 14 месеца напрежението отново нараства. Американците са в бойна готовност. И в този случай Дьо Гол изразява своята пълна солидарност с Вашингтон пред надвисналата над Запада опасност.

Кубинската криза, август 1962 г. През октомври 1962 г., когато избухва аферата с ракетите, президентът Джон Кенеди изпраща Дийн Ачесън, бившия държавен секретар, при Дьо Гол да го информира за станалото. Кой е първият държавен глава, който безрезервно подкрепи Кенеди? - Дьо Гол. Кенеди е силно впечатлен от това, че въпреки проблемите в отношенията между тях във възникналата криза, френският президент е на негова страна.

Според директора на кабинета на Жорж Помпиду - Мишел Жобер: „Ако все пак анализираме постъпките на Генерала, той не направи нищо, което да е против Съединените щати, против интересите на Съединените щати. Чисто и просто той често ги предупреждаваше и ги критикуваше за две неща: техните невероятни претенции и честите им, недалновидни постъпки. Той казваше: трябва да признаете Китай, не можете да останете свързани с Тайван при наличието на Вечен Китай. Проблемът е, че Китай е в ръцете на хора, които не ви допадат, но бъдете реалисти. Той постъпи така, както мислеше и получи упреци за това, а на всичко отгоре съветваше другите да постъпят по същия начин. Мисля, че Дьо Гол разкриваше на Съединените щати собствените им недостатъци."77

Всъщност „Човекът от 18 юни" твърде много е направил „против" интересите на САЩ - оспорва самозабравянето им като световна сила. Концепцията на Генерала за отношенията му с тях е чудесна илюстрация на тази „определена идея за Франция", която той възнамерява да въплъщава. След войната Дьо Гол неотклонно се бори отношенията между Франция и Съединените щати да се осъществяват на принципа на равноправното партньорство. Когато Кенеди е избран през 1960 г., Генералът му изпраща телеграма, наистина топла, но в която той поздравява президента на САЩ с титлата „скъпи партньоре"78.

В дипломацията след войната позицията на Дьо Гол остава неизменна от момента, в който той заявява на Морис Шуман, както и на полк. Пайол, асът на тайните служби: „Нашите съюзници също са наши неприятели." И още, на Жерар Жув: „Войната е срещу нашите неприятели. Мирът е срещу нашите неприятели." На ген. Буска той проповядва същото, както и в столицата Алжир през 1943 г.: „. Сюзниците са чужденци. Те утре могат да станат неприятели."79 По отношение на НАТО Шарл дьо Гол е твърд: „Солидарни - да, чираци - не." На 14 януари 1968 г. в пресконференция той заявява, че никой в света и още по-малко в Америка, може да каже къде, как и още в каква степен американското ядрено оръжие би било „оръжие в защита на Европа". „Ние държим на решението, което взехме. Да създадем и ако се наложи да използваме ние самите нашата ядрена сила."80

В действителност още при пристигането му в Елисейския дворец Генералът е убеден: „той ще денатовизира Франция. Президентът на Републиката много ясно го обявява на един от своите сътрудници през март. Дьо Гол обяснява, от друга страна, какво следва: „Не искам да слушам за атлантическо сътрудничество, докато няма да имам атомна сила. Когато имам тази сила, е добре! Ние ще комбинираме нашите стратегии. При условие, че американците ни дадат такива права на поглед върху стратегията им, каквито и ние ще им дадем върху нашата. Ще договаряме като равен с равен. А ако не искат да ни позволят да контролираме стратегията, е добре! Ние няма да им позволим да контролират нашата.

Те много добре го знаят и това ги притеснява. Това, заради което се противопоставят на нашата атомна сила, е че прави пролука в техния монопол. Ние отхвърляме тяхното желание за хегемония, лицемерно прикрито с интеграцията."81 Девет години след изпращането на меморандума до Айзенхауер и Макмилан, Кув дьо Мюрвил, попитан от Алфред Фабр-Люс, потвърждава, че „още от 1958 г. е знаел за намерението на генерал Дьо Гол да излезе от НАТО"82.

При първата среща с Дьо Гол американският държавен секретар Джон Фостър Дълес на 5 юли 1958 г. му описва виждането си за света единствено като белязан от конфронтацията Изток-Запад, включително Близкия Изток, Африка или Азия, и заключава, че Европа за „регионалната" си отбрана трябва да приеме тактически атомни оръжия, които ще зависят от командването на НАТО. В отговор Генералът излага точно противоположното схващане. Той отхвърля разполагането на ядрени оръжия във Франция, ако тя няма пълния контрол върху тях, нещо, което Съединените щати, естествено, не допускат. Също така се противопоставя на западната интервенция в Ливан, където американската армия се готви да дебаркира, за да подкрепи президента Шомон против евентуална намеса на Насър. Интервенцията се осъществява, Близкият изток познава нови напрежения, иракската революция от 14 юли 1958 г. показва, че кризата там може да се разшири още повече.

Дьо Гол решава да се опре върху събитията от лятото на 1958 г., за да започне дипломатическа офанзива с цел реформата на Атлантическия съюз и неговото функциониране. към президента Айзенхауер от септември с. г. „На генерал Желе, натоварен със занасянето на този меморандум във Вашингтон, той казва: „Те няма да приемат." И бъдещият главен секретар на Президентството на Републиката Жофроа дьо Курсел, който е свидетел, веднага разбира, че генерал Дьо Гол не очаква положителен отговор и че става дума просто да се подготви дипломатически основаването на национална ядрена сила и на възприемането от Франция на друга стратегия, различна от тази на НАТО, и на друга политика, различна от тази, която е следвала досега."83

За да може думата „величие" наистина да получи съдържание, съществува още едно задължително условие - създаването на ядрено оръжие. Принципното решение за това е взето през 1954 г. от правителството на Пиер Мендес-Франс, после от следващите и по-точно - на Симоне. Когато на 3 ноември 1959 г. пред Центъра за висши военни изследвания Дьо Гол уточнява пред офицери концепцията за отбраната на Франция и на Общността, „която ще бъде френска отбрана", той стига до главния момент: „Страната трябва да се снабди със „сила, способна да действа за наша сметка, която е подходящо да се нарича ударна сила. [...] Вие, като мен, си давате сметка за значимостта на това задължение, на всичко, до което то ще ни доведе. От гледна точа на живота на нацията трябва да имаме кураж, за да го посрещнем."84

На 13 февруари 1960 г. в Реган, Сахара, е взривена първата френска атомна бомба. На 25 април във Вашингтон Генералът казва: „Техниката започна да властва над света. Тя води до огромен материален напредък. Но в същото време тя доведе и до появата на две явно несъвместими системи. Всяка от тях претендира, че само тя е способна да промени обществото. Но дори и ако от материална гледна точка съотношението между двата лагера, които разделят света, да изглежда равно, то не е еднакво от морална гледна точка. Що се отнася до Франция, тя направи своя избор. Тя избра страната на свободните народи. Тя избра да бъде с вас."85

Президентът Кенеди се опитва през 1963 г. да закрепи зависимостта на западноевропейските държави от страна на САЩ в Атлантическия блок, който трябва да затвърди плана на „многостранните ядрени сили", съставен от флот от 25 кораба на различните страни със смесено командване, за който американците били готови да дадат ракети „Поларис". Генерал Дьо Гол обаче е убеден, че това „смесено" командване е американско.

На 21 юни 1963 г. правителството на Генерала обявява, че неговите морски сили в Атлантика и Ла Манш престават да се подчиняват на командването на НАТО. Под американско командване остават само две дивизии вместо предвидените 14 и няколко авиационни части. Много скоро поделенията на ПВО се връщат под френско командване и се създава система за контролиране на полетите над нейна територия. Въпреки предишните споразумения, Дьо Гол отказва да постави частите, идващи от Северна Африка, под атлантическото командване.

В изпълнение на външната си политика по отношение на съюзниците Генералът решава, че повече не е необходимо френските въоръжени сили да остават в Атлантическата военна организация. За да не се превърне това важно за страната решение в залог политическите борби - нещо неизбежно предвид на кампанията за президентските избори през декември 1965 г., и обратното, то да бъде взето и осъществено безпрепятствено, и възприето от обществото като необратимо, той изчаква своето преизбиране. След което вече няма причина за по-нататъшно забавяне. На 21 февруари 1966 г. на пресконференция Дьо Гол констатира за пореден път очевидната несъвместимост между „волята на Франция да разполага със самата себе си [...] и отбранителната организация, в която се чувства като подчинена"86. На 24 февруари Елисейският дворец адресира до Ке-д'Орсе първата директива върху решението, което предстои да бъде взето. На 7 март министърът на външните работи Морис Кув дьо Мюрвил предава на американския посланик Шарл Болен ръкописно писмо от генерал Дьо Гол до президента Линдън Джонсън. Той му заявява, че Франция, без да отхвърля Атлантическия договор, е решена „да възвърне предишния си суверенитет върху своята територия, сега нарушен от присъствието на съюзническите военни части или чрез обичайното използване на нейното небе, да прекрати своето участие на в интегрираните командвания и да оставя повече своите сили на разположението на НАТО"87. Генералните щабове, службите и силите на НАТО имат една година да евакуират своите 30 военни бази, 27 000 войници и 37 хиляди цивилни служители.

Наскоро в нота до 14-те страни членки е съобщено за излизането на всички френски части от състава на атлантическите въоръжени сили, за отзоваването на французите от щабовете и за изтеглянето от френска територия на всички чужди бази, летища, складове и т.н. Франция представя на САЩ график за евакуация. Цялата операция трябва да приключи до 1 април 1967 г. На 7 март 1966 г. страната оттегля всичките си въоръжени сили от общото командване и не приема повече бази, зависещи от НАТО, на своя територия. По такъв начин тя остава в политическите и излиза от военните структури. Франция йезуитски се възползва от защитата на своите съюзници, без да се обвързва.

САЩ са шокирани и реагират енергично, като изразяват своето „разочарование". За тях това е драматично събитие. Страна, която е съюзник на Съединените щати, техен приятел от почти 200 години, се откъсва по начина, по който Генералът е сторил това. Те не могат да се примирят. Има американци, които взимат бутилки червено вино и ги хвърлят на улицата. Толкова ги е яд тогава на Дьо Гол и на Франция.

В хода на практическото осъществяване на отношенията със съюзниците са взети мерки за нормализирането на връзките между Франция и атлантическото командване. Петролопроводът, който прекосява нейната територия от запад на изток, за да достигне Германия, продължава да функционира, както и системата за въздушна тревога NADGE88, тъй като тя е обща система, а не на подчинение на интегрираното командване. Съгласно подписаното споразумение от 22 август 1967 г. в случай на война френските въоръжени сили могат да бъдат присъединени към съюзническото командване в Централна Европа, ако страната реши това, но под върховенството на френския президент, техен главнокомандващ. Сътресението, което Шарл дьо Гол причинява с отхвърлянето на подчинението на съюзническото командване, е „най-опасният удар, който Атлантическата военна организация някога е получавала. И не можем да си представим по-ясна демонстрация на волята за независимост на Франция, нито по-радикално поставяне под съмнение на блоковата система, нито по-значим жест на това, което Дьо Гол искаше"89.

Неслучайно вторият най-голям връх в популярността на Генерала след Алжир е през юни-юли 1966 г. Тогава е триумфът на външната му политика между социалните кризи от пролетта на 1963 и май 1968 г. след края на алжирското изпитание и достойното му напускане на Елисейския дворец през 1969 г. Тогава двама от всеки трима французи са доволни и само един е недоволен от политиката му.

На пресконференция от 4 февруари 1965 г. Генералът обявява „доларовата война". Той иска да не се използва зелената валута в международните разплащания, а да се премине към единен златен еталон. Твърди, че страната му вече е обърнала част от доларовите си запаси в злато. „Фактът, че много други държави приемат по принцип долара като златото, за да покрият разликите, които съществуват в тяхна полза в американския платежен баланс, кара американците да натрупат външен дълг, и то безплатно, защото това, което американците дължат, те го изплащат в долари, чието печатане зависи единствено от тях.

Като се имат предвид последиците, които би имала евентуална криза в тази област, ние мислим, че би трябвало навреме да се вземат мерки за избягването ѝ. Ние смятаме за необходимо международната търговия и международните икономически отношения да се основават, върху безспорна и твърда валутна база, която да не носи отпечатъка на тази или онази страна какъвто беше случаят преди големите нещастия за човечеството. Каква база? В действителност не виждаме други критерии, други еталони освен златото."90

Дьо Гол предлага златото като единица мярка, защото само така международната парична система може да се основава върху еталон, независим от англосаксонските валути.

„Доларовата война" не слиза от първите страници на вестниците. Онова, което е наречено „война на долара", е само отхвърляне на хегемонията му, стремеж условията в международната парична система да са еднакви за всички и американската валута да няма никакви привилегии. Ударът е нанесен в най-болното място. Обикновеният американец е убеден, че „злият генерал" иска да му открадне доларите от портфейла. Ален Прат разказва: „Системата, създадена в Бретънууд веднага след войната, съдържа правила, важащи за всички парични единици, включително за златото, което по всяко време трябва да се компенсира при курс $3 5 за унция. През 60-те години Съединените щати използваха своята политическа мощ, за да се отърват от дисциплината в световната политическа система, за да изнесат краткосрочната си инфлация, за да уредят своя външен дефицит с нови емисии долари. Генералът не може да приеме тези привилегии на долара. Той започва битка за реформиране на международната парична система."91 Тогава американците не издържат. Студенината в отношенията става ледена. Това настъпление по целия фронт - икономически, финансов, за сваляне на митническите бариери пред американските стоки в Западна Европа и влизане на Англия в Общия пазар и за създаване на цялостна икономическа общност - е прекратено бързо с нанасянето на предварителни удари от Генерала. Индексът на голизма е 44 пункта.

Много точно е определението на отношенията между Дьо Гол и Аденауер като „европейският пилон". Но преди да се превърнат в такава опора на Европа, те трябва да преминат през редица перипетии. Предвид вижданията на Генерала против Европейската общност за отбрана, отхвърлена през 1954 г. от френската Национална асамблея и НАТО, които обаче са опори на възраждането на германската сигурност, канцлерът на 19 май 1958 г. натоварва своя посланик в Париж да извести на председателя на Министерския съвет Пиер Пфимлен, че „в интерес на НАТО и на европейската интеграция е да бъде попречено на генерал Дьо Гол да завземе властта"92. Процесите във Франция обаче са необратими. След по-малко от две седмици Дьо Гол е в седалището на правителството Матиньон и една от първите му инициативи ще бъде да денонсира секретното споразумение в областта на атомните проучвания. Трудно ще бъде да се открие по-голям антиголист от Конрад Аденауер, който отклонява дискретната покана за официално посещение в Париж. „Но старият канцлер е безкрайно изненадан; неговото противопоставяне на нацизма и разногласията му с англичаните предизвикват уважението на Генерала, който го смята - нещо извънредно рядко - за истински държавник. „Никой, ще каже Шарл дьо Гол, по-добре от него няма да стисне ръката ми. Но никой, по-добре от мен няма да му я протегне."93 Уважението на Дьо Гол не е случайно. Аденауер е кмет на Кьолн на Ваймарската република и управлява най-високо ценената общинска администрация в страната с помощта на социалистите и наред с Густав Щреземан е един от политиците с надпартийно привличане. По това време кметът на Кьолн е неофициалният глава на католическата общност. Според най-малката му дъщеря Либет Верхан семейството им е отправяло молитви Германия да загуби. „Когато американците завземат Кьолн, градът е практически унищожен. Населението му е паднало от 750 000 на 32 000 души; Андре Жид при посещението си на развалините на града е толкова ужасен от видяното, че моли веднага да го отведат. Политиката на съюзниците е да се възстановяват на служба тези (ако са там), които са работили в съответното ведомство преди нацистите да ги уволнят. Така че американците назначават Аденауер да отговаря за града. Няколко месеца по-късно, след включването на района в английската зона, Аденауер е изгонен (октомври 1945 г.), като никога не е дадено задоволително обяснение за причините. Няма съмнение, че Британия, вече с лейбъристко правителство, е фаворизирала социалдемократите там, където е възможно."94 Сблъсъкът с англичаните е сериозен повод за уважението на Дьо Гол, предвид собствените му отношения с тях от времето на войната. Генералът иска да превърне срещата помежду им в историческо обяснение на двете нации: погребване на миналото и преосмисляне на бъдещето. Аденауер ще получи лична покана за посещение в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз. Този път е невъзможно да откаже; но канцлерът далеч не е ентусиазиран. Той много добре знае, че пристига във Франция на 14 септември 1958 г. като представител на победена страна, изминали са едва тринадесет години след края на войната, горчивината далеч не е отмита. Аденауер си дава сметка, че поканата в семейното имение„Боасьори", разрушено по време на войната, на един германец, ще бъде зле приета от стопанката: „Във всеки случай, обявява Ивон дьо Гол, менюто с нищо няма да бъде променено; и ще се яде с всекидневните съдове." Дискретен протест: „германският канцлер ще бъде приет като който и да било господин, със семейното меню и обичайното Бордо"95. След двудневните разговори на четири очи с Генерала Аденауер ще отбележи: „Най-важното от нашата среща беше разкриването на хармонията във възгледите ни върху действителността в момента. Ние бяхме напълно съгласни по всички главни въпроси. Бях щастлив да открия съвсем различен човек от този, от който се страхувах." Старият канцлер най-много е трогнат от простотата на приема: „Вие се отнасяхте с мен така, като че си бях у дома", ще каже Конрад Аденауер, развълнуван до сълзи96. Срещата има пълен успех. Дьо Гол се изпълва с топлота към „Der Alte", (Стареца - нем.), когато той му казва, че ще възвърне младостта си като дойде на власт, „какъвто беше случаят с мен". Аденауер одобрява французина: „толкова открито честен, коректен и морален".97 Това е първата от четиридесетте срещи между двамата мъже, които се провеждат с нарастващо доверие, до 1962 г., когато Аденауер се оттегля. Те полагат основата на френско-германската ос, която издържа до началото на 80-те години. Основава се на ограничаването на наднационалните аспекти на ЕИО, като в същото време се заставят да работят чрез взаимно обвързване на двете икономики.

През юли 1960 г., две години след срещата им в Коломбе, двамата държавници осъществяват една своя голяма цел: пълното съгласие между Франция и Германската федерална република, което трябва да служи за основа и модел на европейска конфедерация, разпростираща се в икономическата и във военната област. Проектът за политическа Европа с усилията на останалите европейски страни ще бъде погребан през април 1962 г. Тогава държавните глави решават политическият съюз да се осъществи на двустранна основа. В началото на юли посещението на канцлера ще бъде замислено като шумна демонстрация на френско- германската солидарност. Президентът на Републиката го приема, окичва го с Големия кръст на Почетния легион и му казва: „Французите [...] във Ваше лице виждат един велик германец, един велик европеец, един велик човек, който е приятел на Франция."98 Това едва ли е усещането на цялата нация. По пътя на кортежа могат да се срещнат твърде малко хора и твърде много плакати с комунистическо вдъхновение: „Да живее ГДР!", „Долу германският милитаризъм!" или още „Никакви нацисти във Франция!" Но кучетата си лаят, керванът си върви. В танковата база в Мурмлон се случва нещо, което е толкова впечатляващо, че е направо безпрецедентно: 600 френски и германски танка дефилират пред Аденауер и Дьо Гол. И после в Реймската катедрала Генералът и канцлерът застават рамо до рамо: картина на духовно единство, още по-покъртителна от бойните символи. Два месеца по-късно посещението на френския президент ще бъде наистина триумфално. Дьо Гол впряга всичките си усилия за неговото успешно осъществяване. Тъй като знанията му на немски език са твърде повърхностни, той ще запомни четиринадесет речи и ще ги произнесе с неподражаем възторг. За случая ще спомене своя прародител с германски произход Луи-Филип Колб. Голистката магия и народният ентусиазъм ще направят останалото.

Тези търпеливи усилия ще завършат с подписването на 22 януари 1963 г. на френско-германски договор, на който „старата лисица" Аденауер държи да придаде характер на необратимост. Той ще се простира върху отбраната, външната политика и културата. Процесът обаче далеч не е завършен. През май Бундестагът ще добави към него преамбюл, който в действителност ще го лиши от съдържание: договорът по никакъв начин не трябва да засяга присъединяването на Европа и на Съединените щати, общата отбрана в атлантическата рамка и дори участието на Великобритания в европейското обединение.

Конрад Аденауер почива на 19 април 1967 г. Четири по-рано той доверява на Генерала: „Това, което ние осъществихме заедно за нашите две страни, е за мен най-важното дело през четиринадесетте ми години в Канцлерството". И добавя: „Личното приятелство между Вас и мен представлява един от много редките подаръци, който можа да ми донесе политическата ми работа." Колкото до генерал Дьо Гол, той ще каже един ден: „Виждате ли, Аденауер е единственият, който бих могъл да смятам за равен!"99

Надеждите на Генерала за превръщане на френско-германската ос в притегателен център на останалите страни от Шестте към „Европейска Европа" не се осъществяват. Неговите наследници Лудвиг Ерхарт и Кисингер са убедени атлантици.

Още през 1948 г. Дьо Гол смята, че „на Франция трябва да се пада дългът и достойнството да бъде ключова фигура" в Европа. Според Парижкия договор, подписан през април 1951 г. между трите основни европейски сили Франция, Италия и Германия и Бенелюкс, се създава общ пазар на въгледобивната и стоманодобивната промишленост. Шест години по-късно, на 25 март 1957 г., Шестте приемат Римския договор, с който създават общ пазар за всичко, с предложения за: външни и вътрешни мита, прекратяване на всякакви ограничения върху придвижвания на хора, услуги и капитали; процедурите „за съгласуване" трябва да създадат идеална конкуренция и най-трудното - обща система за поддържане на цените на селскостопанската продукция. През 1958 г. Франция представлява почти една четвърт от населението на новосъздадената Европейската общност. Френският език е говорим в три от 6-те страни членки, като е единственият работен език. Страната е единствената ядрена сила, с могъща сфера на влияние - в Африка и в света; има силен икономически растеж и несравним политически авторитет. В същото време Германия, петнадесет години след войната, все още е разкъсана и остава политическо джудже. Генералът полага всички усилия да не допусне Великобритания в общността. Нито скандинавските страни, нито Ирландия членуват в нея. Ако обаче Дьо Гол вижда Франция начело на евро-обединението, неговите партньори далеч не са на това мнение. Изработеният през ноември 1961 г. план от френския посланик Кристиан Фуше, опрян на представите на президента Дьо Гол, предвижда процедура на съгласуване между държавите членки. Той представлява опит да се създаде обща политическа рамка за сътрудничество между тях. Приоритетни области са външната политика, военната област и сигурността. След като първият проект предизвика много желания за промени, през януари 1962 г. френската делегация неочаквано представя втори план „Фуше", който обаче е отхвърлен от другите страни като крачка назад (спрян е от Холандия). Причините за провала са различните представи за интеграцията: докато Франция се стреми към „Европа на независимите отечества", другите държави от ЕИО желаят интеграция със самостоятелни европейски институции. Генералът отхвърля атаката срещу независимостта на Европа, въпреки че няма активната подкрепа на нито един партньор от Стария континент. В една от декларациите си министър-председателят Жорж Помпиду изказва мисълта: „поради географското си разположение и историята си Франция е предназначена да играе ролята на Европа".

Мечтата на Дьо Гол никога няма да стане реалност. Следователно Генералът ще трябва да намали претенциите си и да преосмисли последствията. И така, той предприема нова линия във външната политика - на френско-съветско сътрудничество, на „разбирателство и сътрудничество" с Източна Европа, на глобални инициативи в Южна Америка, Азия, Квебек... Дьо Гол не изпуска никога случай да критикува политиката на САЩ. Той ги критикува все по-остро за голямата намеса във Виетнам. „Честити" на правителството на САЩ новата 1968 г., като нарича войната там „срамна" и „грозна", а сред близките си окачва на „колегата" си Кенеди етикета „некадърно хлапе", което като син на милионер, може да бъде само разглезено. През май 1965 г. Генералът отзовава френските представители от СЕАТО, което фактически означава излизане на страната от агресивния блок в Югоизточна Азия100. Той осъжда остро американската намеса в Доминиканската република. Предприема големи външнополитически акции, без дори да предупреди Вашингтон. Така през май 1964 г. Дьо Гол обявява, че Франция признава официално КНР. Известна е неговата формулировка, че неговата страна и СССР никога не са имали съществени противоречия. Един от историческите му девизи, който би трябвало да служи на всеки днешен европейски държавник, е „Европа от Атлантика до Урал". През 1966 г., правейки равносметка на своята европейска и световна политика, Дьо Гол споделя с министъра на образованието Ален Пейрефит: „Вижте, нищо не може да се сравни с националната независимост. Не трябва да съжаляваме, че нашите партньори отблъснаха плана „Фуше". Ако трябваше да дискутираме предварително с нашите партньори, без да включвам в това число англичаните, преди да сме предприели външнополитически действия, никога не бихме могли да постигнем успех. Ние бяхме пренебрегвани всеки път. [...] Не, не, нищо не е по-ценно от това да бъдем независими. Трябва да се борим срещу федерализма и всяка една заплаха за нашия суверенитет, да се борим безспир."

Не може да се отрече, че Дьо Гол влага огромно старание, за да превърне външната политика във всички нейни направления в централен интерес и в приоритет за французите. Той проявява забележителна жертвоготовност на своята възраст и със своите болести, които старателно се крият от страната, прави околосветски пътешествия от хиляди километри. Показателен е случаят, описан от един от най-изтъкнатите френски уролози проф. Пиер Абулке. Тогава страда от аденом, доброкачествен тумор на простатата. Генералът не се съгласява обаче да отложи насроченото за 15-24 март 1964 г. пътуване до Мексико и заминава със сонда в пикочния мехур, отлагайки хирургическата интервенция за по-добри времена. В стойката му има нещо измъчено. Но той все така пристъпва с широки крачки. Забравя страданието. „Ролята засенчва изпълнителя си. Та нали той не представя в Мексико себе си, а цяла Франция!"101

За три месеца и в няколко речи външната политика на страната е изложена пред света и пред французите. Голямата цел на генерал Дьо Гол се конкретизира под прожекторите на новините. Въпросите от външната политика, обикновено значими само за един или за двама негови сънародници, сега в рамките на една година внезапно стават важни за почти една трета от тях, при това, без да има някаква разтърсваща международна криза. Това е равнището на най-висок интерес по тези въпроси през цялата Пета република, извън покачването на температурата през 1962 г., причинено от ракетната криза в Куба.

„Въздействието върху френското обществено мнение изглежда дълбоко. Както през 1960 г., по време на алжирското изпитание, генерал Дьо Гол е доволен от абсолютното мнозинство от французите от двата пола, от всички възрасти, с всякакво образование и от всякакви професии, без никакво изключение."102

В заключение за външната политика на Дьо Гол ще цитирам изказването му: „Франция, тъй като е Франция, е длъжна да води световна политика по световни въпроси."103 Няма по-точно определение за неговото „величие". Дьо Гол е Франция с определена „мисия", в която, ако не друго, поне самият той вярва. Ако се погледне „йерархията на постиженията" на Петата република, ще се види, че той изпълнява своята историческа мисия, като създава не само стабилност и ред в държавата и като осъществява външнополитическите цели на страната, но и като утвърждава нейния национален суверенитет, като я превръща в трета ядрена сила в света.

Френският икономист Жан Фурастие нарича годините от 1945 до 1973 г. „тридесетте славни" или „тихата революция." Той прави аналогия с „трите славни" - 27, 28 и 29 юли 1830 г.104, в които след три дни сражения е извършена Юлската революция. Ако обаче поради ограничените си резултати тя е смятана за полупобеда и определяна като „конфискувана", то „тихата" напълно заслужено може да се назове така, защото между края на Втората световна война и петролния шок от 1973 г. сринатата от войната Европа, изостанала по отношение на Съединените щати с 40 години, извършва преход към потребителското общество. Този период се характеризира с непознат дотогава икономически растеж и социален напредък, който познават голямото мнозинство от развитите страни, главно членките на ОИСР105. В челото, на четвърто място след САЩ, малко след Япония и ФРГ, излиза Франция - неслучайно се говори за „френското чудо." Рязко се променят темповете на развитие на нейната икономика. Ако през 1896-1949 г. промишленото производство нараства средно със 1,5%, то през 1950-1975 г. достига почти 6% на година - изключително явление в икономическата история. Неговият обем106 и брутният вътрешен продукт за това време нарастват тройно. Той е в пъти по-висок от регистрирания при довоенното равнище. Николай Молчанов сочи, че ако между двете световни войни производството на страната е увеличено само с 5%, за 17 години, от 1948 до 1965 г., нараства с 220%107. Според Пол Джонсън това, което е необходимо, за да започне страната да работи ефективно, е стабилна структура и енергично лидерство. Резултатите не закъсняват. „БНД нараства с 3% през първата половина на 1959 г., със 7,9 през 1960 г., с 4,6 - през 1961 г., с 6,8 - през 1962 г.; жизненият стандарт започва да се подобрява с 4% на година. За първи път от времето на индустриалната революция Франция води по темп на икономическо развитие. Това, което в действителност извършва голизмът, е, че ускорява скромния икономически напредък на Четвъртата република и след това го укрепва на високо равнище в рамките на стабилност на валутата и много ниска (по френските стандарти) инфлация. В периода 1956-1962 г. износът се удвоява, промишленото производство за един десетгодишен период, започващ от 1952 г., се утроява. Франкът се превръща в твърда валута и в началото на 1968 г. френските резерви достигат изключителния размер от 35 милиона нови франка"108.

По време на голисткото управление се развиват редица нови индустрии. В пристанищата се създава нова металургия. В Дюнкерк се внася от чужбина руда с високо съдържание на желязо от Швеция, Испания или Мавритания: там се преработват 3000 тона стомана на ден. Всички модерни индустрии се ползват от притока на енергия. „Пешине" монтира заводи за алуминий в планините. Франция става трети производител в света. Тя инвестира в Гвинея, в Гърция и дори в Съединените щати. Нейната химическа промишленост за фосфати и изкуствени торове се съсредоточава около пристанищата. Страната е на трето място в света и по производство на самолети: „Юг-Авиация" продължава да строи „Каравели"109 и хеликоптери, а през март 1969 г. пуска първия прототип на френско-английския свръхзвуков самолет „Конкорд". „Север-Авиация" се специализира в производството на военни самолети. „Женерал аеронотик Марсел Дасо" произвежда високо ценените в чужбина реактивни изтребители „Мираж". Автомобилостроителната индустрия през 60-те години достига рекордни резултати, а в края на това десетилетие - и до масово разпространение и до превръщането на автомобила от „лукс" в нормална потребност. Сред „цитаделите" на френското работничество са именно предприятия от „Пежо", „Рено", „Ситроен", „Север-" и „Юг-Авиация". През май 1968 г., когато икономиката е парализирана от безсрочна национална стачка в подкрепа на студентите, включваща 10 милиона души, отново те застават начело. Неслучайно автомобилите на държавния глава и правителството са именно френско производство - черните D.S. (deesses - богини, от фр.; „Ситроени" Де Ес, оттук изразът „черни богини" - б. а. Х. М.). Бронираният „Ситроен" с камерни гуми „оправдава" доверието и нееднократно спасява живота на генерал Дьо Гол в покушенията на ОАС срещу него. Само в атентата в парижкото предградие Пти-Кламар през 1962 година срещу него са изстреляни 150 куршума, от които 8 улучват президентския автомобил. Според експерти, веднага след атентата, продажбите от тази марка рязко скачат.

Промените с положителен знак в икономиката водят до увеличаване на заплатите и до повишаване на доходите на населението. Неслучайно една от основните теми на борбата от онова време в световен мащаб е срещу „консумативното общество". Равнището на живот нараства и всички категории население се ползват от него, макар и в нееднаква степен. Непрекъснато се увеличават семейните спестявания. Една от тенденциите през „тридесетте славни" е трайното увеличаване на масовото разпределение и потребление (през 1963 г. е построен първият хипермаркет). Да се консумира и купува, става навик за французина. В неговия среден бюджет разходите за храна спадат от 35 на 20%. В същото време в цифров израз на похарченото те са приблизително 2 пъти по-високи. Хората непрекъснато печелят повече и влагат парите си в предмети на домашния уют. Такива „екстри" като пералната машина и хладилникът, престават да бъдат лукс. Все повече семейства стават собственици на своя дом.

В годините след Втората световна война се изгражда национална телевизионна мрежа. За кратко време броят на домакинствата, които притежават телевизори, нараства от 13 на 60%. „80% от тях всеки ден, или почти всеки ден, са пред приемниците, а три четвърти посвещават от 2 до 3 часа всекидневно на различните емисии"110. Тези, които нямат, се отдават на това зрелище или в ресторанти и в кафенета, или отиват специално у близки и познати - все утвърдени практики за „общуване" с телевизора. Френската електроника се внедрява в най-развитите области, защото нейните 500 000 работници трябва да има професионална подготовка. Започва борба между националните и чуждите групировки за завладяване на пазара. „IBM и „Бул дженерал електрик" владеели производството на компютри, но Генералната електрическа компания и Френската радиокомпания си запазвали пазарите за електрически уреди. Държавата създала Френската телевизионна компания, свързана с „Томпсон-Уостон" и „Сен-Гобен", за да лансира метода на цветната телевизия СЕКАМ111, изобретен от Анри дьо Франс"112. През 1967 г. синият екран се обагря. Медиите, особено електронните, все повече увеличават ролята си в обществото и съответно стават прицелна точка на управляващите, особено новините в 20 часа. Една анкета от това време недвусмислено показва, че 50% от зрителите научават за случилото се през деня в страната и в света от тях113. При проучване на ИФОП, свързано с президентските избори от 1965 г., на въпрос „Ако трябваше да гласувате на тези избори, кой от следните кандидати би имал най-големи шансове?" - през 22-30 септември 68% „подават ръка" на Дьо Гол, в началото на октомври - 69%, през 22 октомври - 5 ноември - 66%, през 6-16 с. мес. - 61%, през 17-27 с. мес. - 46,5%, а на 1-2 декември - 43%. На второ място е класиран Франсоа Митеран съответно с 23%, 22%, 23%, 25%, 28% и 27%. На същите дати е задаван и въпрос кой има и кой няма телевизор. Така се открива тясна зависимост между политиката, обществото и тази мощна медия. От произнеслите се в полза на Генерала най-много са притежаващите телевизори - броят им достига до 46%, а от „гласувалите" за Митеран - едва 19,5%. На 5 декември 1965 г. Дьо Гол печели на балотаж своя втори президентски мандат с 43,7%114.

Важно е да се отбележи, че през този период съществува една единствена централизирана организация - Френската служба за радио и телевизия (ОРТФ), която е под контрола на министъра на пощите, телефоните и телеграфите. По време на събитията през май-юни 1968 г. тя се превръща в един от главните герои на създадените от студенти и работници „Народни ателиета", чиито афиши заливат цялата страна и се превръщат в едно от най-важните оръжия в борбата срещу голистката власт. „Полицията в ОРТФ, това е полицията в нас", тревожно предупреждават студентите. Около буквата „О" е усукана бодлива тел. Спецполицай е изобразен пред микрофона на държавната телевизия. Като автор на този толкова популярен афиш е посочено Висшето национално училище за декоративни изкуства. Надписът гласи: „Полицията ви говори всяка вечер в 20 часа." Тогава се излъчват новините. 40 години по-късно със същия надпис вместо главата с тежкия шлем с наличник е изрисуван вече бившият министър на вътрешните работи и настоящ президент на Френската република Никола Саркози115.

Този повече от четвърт век на непрекъснат възход е белязан с „цивилизация на свободното време": през 1959 година се добавя трета седмица платен отпуск. През декември 1962 г. заводите „Рено" решават да се даде и четвърта. Петият план предвижда намаляване с час и половина на работния ден от 1966 до 1970 г. В началото на май 1968 г. от Камарата и Сената е одобрен проекто-закон за четвърта работна седмица, провъзгласен от новия президент Жорж Помпиду през следващата година. Все по-многобройни стават пътуванията през ваканциите, стремително се развива туризмът.

Тенденциите на икономическа стабилност неизбежно намират отглас в социалната и обществената област. Невъзможно е да се даде изцяло и във всички посоки както международният, така и националният контекст. Тук ще се опитам да представя, макар и частично, основните тенденции в икономическия и в обществения живот на страната. Рьоне Ремон определя двете години, предхождащи май, като „политически деликатни". Но икономиката следва редовния си прогрес с невиждано увеличение на БНП. Инфлацията е държана в граници, по-ниски от ръста му. „Равнището на живот нараства и всички категории се ползват от него, макар и с нееднакъв процент. Безработицата се увеличава с 1,5%, но никога не надминава прага, който икономистите смятат за несвиваемия и необходим простор за гъвкавостта на дейността"116.

В областта на земеделието се извършва комасация на отделните парцели с цел по-добрата им експлоатация, нараства механизацията на отрасъла, много млади хора се насочват към фермерството.

„Тридесетте славни" са време на подмладяване на нацията - така нареченият бейби бум. А не може да има рязко увеличаване на раждаемостта, резултат от планомерно осъществявана правителствена политика, без съответните реформи. След 1946-та всяка година раждаемостта нараства с около 300 000. Тя е резултат от трайната политика в тази насока, характерна за Франция. За 20 години населението нараства с 15 млн., за да стигне до 55 млн. - увеличаването на числеността му наистина е бурно, като се има предвид, че от 1896 до 1946 година то е било в рамките на 100 хил. и остава на ниво 40 милиона. „През 60-те години започва масовото използване на съвременни лекарства и появата на ефективна здравна служба във Франция. Броят на държавните гимназиални учители се увеличава от 17 400 през 1945 г. на 67 000 през 1965 г. Нараства и частният сектор (благодарение на знаменития Закон на Дебре, наречен на първия министър-председател на Дьо Гол). Висококачествената масова образователна система датира от 50-те години. Броят на учениците и студентите, които са само 78 691 през 1939 г., се увеличава на 563 000 през 1968 г."117 За по-малко от десет години студентите стават четири пъти повече: стават хиляди там, където преди са били стотици. През 1969 г. във Франция има 190 000 инженери и 450 000 ръководни кадри. Ръстът на този персонал е пряка последица от индустриалния скок118.

Все по-модернизиращата се икономика е немислима без многобройни и висококвалифицирани специалисти във всички области. Ако през 1938 г. Франция има 60 000 студенти, то през 1961 г. те стават 240 000, а през 1968 - 605 000, толкова, колкото и във Великобритания, Западна Германия и Белгия взети заедно119. В сравнение с 1961 г., седем години по-късно студентите са два пъти повече и университетските градчета се пукат по шевовете, затова са построени са или разширени няколко нови. В десетилетието, което предхожда 1968 година, четири пъти нараства броят на получилите своите дипломи за завършено средно образование, а три пъти повече ще са влезлите в университети.

Разбира се, да се твърди, че всичко е „по мед и масло" в социалната област при управлението на Генерала, би било най-малкото некоректно. Ето само една справка от „Нувел Обсерватьор" за състоянието на жилищата на французите през 1968 г.: „без течаща вода - 9%, пренаселени - 31%, с временни тоалетни - 48%, без топла вода - 50%, без вана и без душ - 53%, без парно отопление - 65%, без телефон - 85%"120. Тя може да бъде оставена без коментар.

Не всички са еднакво удовлетворени. През 1966 г. заплатите на френските работници са най-ниските в Европейската икономическа общност, работната седмица е най-продължителната (до 52 часа в някои браншове!) и данъците са най-високите. Година преди вълненията от май-юни 1968 г. се усещат значителни симптоми на дестабилизиране на икономическото положение във Франция. Около два милиона работници, сред които жени, имигранти, са на минимална работна заплата121 и се чувстват изключени от просперитета122. „Разбира се, икономическият растеж е силен през този период - средно с 6% на година. Но някои сектори са особено засегнати от едно забавяне на увеличението на заплатите в тази конюнктура на инфлация; такъв е случаят с миньорите, чиито заплати са по-ниски с 11,5% от средната работна заплата в индустрията. Заплахата от безработица, без да бъде още масивна, е вече съвсем реална: многобройни са лозунгите, преди и по време на Май, които протестират срещу „безработицата и мизерните заплати". През 1968 г. има близо 360 000 търсещи работа, срещу 170 000 през 1966 г. Според други данни техният брой е бил дори 584 600123. Младите работници са най-засегнати от тази прогресираща безработица: между 1966 и 1967 г. броят на безработните нараства с 64% във възрастовата група между 18-24 години, срещу 41% средно"124. Ето защо на 13 юли, една година преди събитията, правителството е принудено да създаде Националната агенция за заетостта.

През май 1967 и през първите месеци на 1968 г. серия стачки, окупации и сблъсъци със силите на реда показват, че работническата класа става все по-борбена. През февруари 1967 г. в химическия завод Родиасета в Безансон 3200 работници обявяват стачка срещу заплахите за безработица; движението се разширява бързо в другите заводи Родиа в Лион, и във филиалите Целофан и Нордсинтекс. Мнозинството от тях отказват да се договорят със собствениците и продължават стачката. Тогава 300 жандармеристи окупират завода. През същата година стачки отекват в Манс и Мюлуз. Издигат се лозунги срещу ордонансите, с които управлява Дьо Гол, и безработицата. В Манс тежковъоръжени полицаи обкръжават града. В Мюлуз префектурата е атакувана от манифестантите. През януари 1968 г. в Каен 4800-те работници на завода за тежки камиони SAVIEM започват стачка с искане за увеличаване на заплатите, преминавайки бързо към окупация. Младите работници, чиято средна възраст е 25 години, участват в многобройни сблъсъци с тежковъоръжени полицаи. Техните действия срещат масовата подкрепа на другите работници от града. Това желание за борба показва ясно, че младежките профсъюзни секции са готови за съпротива срещу собствениците. Многократно синдикатите показват своята способност да мобилизират работниците, в частност около Социалната сигурност. Така, на 13 декември 1967 г., милиони работници участват в еднодневна акция, организирана от всички синдикални централи, за да протестират срещу безработицата и атаките на правителството. Освен тежкото икономическо и социално положение, в което е поставена младежта във Франция, нейните политически права са ощетени - 21-годишните нямат право на глас. Именно те са сред най-активните през май-юни 1968 г.

Такова масово и ефектно явление е небивало за френската общественост. След движението от май-юни 1936 г., обединяващо 12 000 стачки в предприятията, от които 9000 с окупация, въвлекли около 2 000 000 души, участниците в общата стачка точно тридесет и две години по-късно стават пет пъти повече.

Какво поражда Май 1968? „През тази година армията на напълно безработните наброява повече от 500 000. [...] Не са редки случаите, когато работниците са заети в производството 50 и повече часа на седмица. Работникът може да се пенсионира, само когато навърши 65 години. По данни на профсъюзите 70% от металурзите не доживяват тази възраст. Работниците се борят за признаването на профсъюзите в предприятията. За да се разбере значението на това искане, е достатъчно да се каже, че на профсъюзите не се разрешава да събират членски внос, да разпространяват профсъюзна литература, да правят събрания или да провеждат каквато и да е дейност на територията на предприятието. Работниците се надигнаха - против реформите на социалните осигуровки, което увеличи вноските, а намали помощта; за увеличаване на работните заплати и пенсиите, като минимумът на работната заплата бъде 600 франка (Франция в това отношение е в по-лошо положение, отколкото Западна Германия, Белгия, Холандия, Швейцария). Франция, в своята борба против монополите на Западна Германия и САЩ, прехвърли тежестта на гърба на работническата класа."125

Тридесет години след смъртта на Генерала на въпрос на агенция SOFRES към съвременните французи кои от идеите на Дьо Гол им „изглеждат все още много важни днес?", се получават следните отговори: „участието на наемните работници в капитала на предприятията - 43%; идеята, че при изграждането на Европа трябва да уважава суверенитета на Франция - 37%; независимостта по отношение на Съединените щати - 36%; престижът на Франция в света - 35%; идеята, че президентът на Републиката трябва да бъде надпартиен - 29%; автономните ядрени сили за отблъскване - 20% и други"126. Тези идеи на Генерала скоро няма да изгубят смисъла си за френското общество.

От „тридесетте славни" години единадесет принадлежат на големия държавник и политик Шарл дьо Гол. Всички тези успехи обаче не пречат на студентите през май 1968 година да издигнат бележития лозунг „10 години стигат" и да му посочат вратата - „Дьо Гол в старопиталище".

 

1Гари, Ромен. Генерал Дьо Гол. Андре Малро. Покорители на невъзможното. София, 1998, с. 58–59.
2Les Français et De Gaulle. Р. 28.
3Ibid, p. 105.
4De Gaulle: discours du 4 septembre 1958, place de la République. De Gaulle et la Constitution de la Ve République. Curiosphere.tv France 5.
5Ibid. Naissance d’une constitution par Raymond Janot
6Charles de Gaulle – Mémoires d’espoir. T. 2, L’effort, Paris, 1971.
7Charles de Gaulle – Allocution radiodiffusée et télévisée prononcée au Palais de l’Elysée, le 20 septembre 1962.
8Каква е вашата представа за Дьо Гол? Музей и мемориал „Historial Charles de Gaulle“, открит в Дома на Инвалидите в Музея на армията в Париж, на 22 февруари 2008 г., в памет на генерал Дьо Гол и по повод петдесетгодишнината от V-та република. В тази връзка се задава въпросът „Каква е Вашата представа за човека от 18 юни?“ От отговорите личи, че макар и по-малко, оценките за този голям държавник, които са „по-скоро отрицателни“ – на брой 20, и тези, които са „нито положителни, нито отрицателни“ – 17, съвсем не отсъстват. Останалите 121 са определени като „по-скоро положителни“. Представени са най-различни мнения, които не се подчиняват на принципа: „За мъртвия или добро или нищо“. От пълното обожествяване се стига до „Разпни го!“ Част от отговорилите имат широка обща култура и исторически познания, които не се опират само на учебниците. Личната история на други се е преплела по определен начин в периоди, когато Дьо Гол е бил начело или на „Свободна Франция“ или на държавата. L’Intern@ute. Histoire. 2008, Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..
9Mort d’un pied-noir. Nouvel Observateur. 11–17 mars 1993, p. 33.
10Дьо Гол и вечното предизвикателство. – Алжирски стълкновения, V серия.
11Пак там.
12Цит. по: Григорова, Ирина. Българо-френските отношения по време на президентството на генерал Дьо Гол (1958–1969). София, 2009, с. 96–97. АМВнР, оп. 13, а. е. 941, л. 44–45.
13Пак там, с. 97.
14Дьо Гол и човешкото предизвикателство. V серия.
15Мишел, Пиер. Цит. съч., с. 403.
16Цит. по: Дьо Гол и човешкото предизвикателство. V серия.
17Дьо Гол и човешкото предизвикателство. Алжир, V серия.
18Histoire de la France coloniale, p. 528.
19Жак Сустел – блестящ етнолог, бивш боец от Съпротивата, генерал-губернатор в Алжир (1954–1957). Вижда в лицето на Фронта за национално освобождение фашисти. Мисли, че може да ги разгроми, като даде на арабите истинска демокрация и социална справедливост. Създава 400 подразделения „сини барети“ в отдалечените райони, за да защитават лоялистите. Изгражда мрежи от „социални центрове“. Назначава мюсюлмани на всички равнища. Но Франция не иска да става полуарабска, полумюсюлманска нация, както арабите не искат да стават французи.
20Микел, Пиер. Цит. съч., с. 369.
21Жак Масю – преподавател в Сен-Сир; голист от „първия ден“, началник на ІІ и ІІІ бюро (разузнаване и контраразузнаване) на „Свободна Франция“; съратник на ген. Льоклер във Втора бронирана дивизия и участник във всичките ѝ сражения; носител на: Големия кръст на Почетния легион, получен от президента Жорж Помпиду, на „Компаньон дьо ла Либерасион“ (Боец за Освобождението – б. м, Х.М.), на боен кръст от 1939–1945. Създател на френските парашутно-десантни войски. Командир на 10. Парашутна дивизия, която води през 1956 г. в Суецката кампания. Назначен в Алжир за военен префект с широки пълномощия (1957–1960), военен префект на Мец, командващ VІ военен окръг през 1961; армейски генерал от 1966; главнокомандващ френските войски в Германия през 1966–1969 г.
22Le Goyet, Pierre. La guerre d’Algérie, p. 204.
23Ibid, p. 206–207.
24Ibid, p. 207.
25Ibid.
26Ibid, p. 149.
27Малро, Aндре. Цит. съч.
28Tournoux, Jean-Raymond. La tragédie du Général, p. 289.
29Ibid, p. 289–290.
30Дьо Гол и човешкото предизвикателство. V серия.
31Le Goyet, Pierre. Op. cit., p. 245.
32Front de Liberation nationale – FLN.
33Цит. по: Микел, Пиер. Цит. съч., с. 474.
34Histoire de la France coloniale, p. 529.
35Le Goyet, Pierre. Op. cit., p. 267.
36Дьо Гол и човешкото предизвикателство. V серия.
37Пак там.
38Histoire de la France coloniale, p. 510.
39Le Goyet, Pierre. Op. cit., p. 211.
40Ibid, p. 315–316.
41Ibid, 319–320.
42Ibid, p. 339–340.
43Ibid, p. 346.
44Ibid, p. 364.
45Дьо Гол и вечното предизвикателство, V серия.
46IFOP. Op. cit., p. 220.
47Ibid, p. 218.
48Jean Lacouture avec la collaboration de C. Grunblatt. Algèrie. La guerre est finie. Bruxelles, 1985, p. 85.
49Микел, Пиер. Цит. съч., с. 476.
50Цит. по: Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 412.
51Пак там.
52Note de Reinseignements généraux, 9 mars 1962. Cit. par: B. Stora. La gangrène et l’oublie. La mémoire et la guerre de l’Algèrie. Paris, 1998, p. 198.
53Histoire de la France coloniale, р. 525–526.
54Цит. по: Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 416.
55IFOP, p. 41.
56Bahu-Leyser, Danielle. Les Français et la politique du Général de Gaulle. – DBL – colloque du Centre d’Histoire et de l’Europe du Nord-Est. Lille, 8–9 décembre 1989 et colloque international de l’UNESCO, Paris, novembre 1990.
57Les Français et De Gaulle. Р. 42–43.
58Ibid, p. 43.
59Bahu-Leyser, Danielle. Op. cit., p. 9. IFOP, Sondages, 1963, № 3, p. 72.
60Auverlot, Olivier. Mars 1963. Grève et solidarité dans le Bassin Minier. Paris, 2007. www.auverlot.fr.
61Ibid, p. 27.
62Ibid.
63Ibid.
64Ibid, p. 28.
65Ibid, p. 29.
66Ibid.
67Находище на природен газ в Атлантическите Пиринеи, открито през 1957 г., което снабдява цяла Франция до 1965 г. и допринася за индустриалното издигане на страната. Замества разпространявания в жилищата „градски газ“.
68Bahu-Leyser, Danielle. Op. cit., p. 10. IFOP, Sondages, 1963, № 3, p. 72.
69Tournoux, Jean-Raymond. La tragédie du Général, P. 395.
70Bahu-Leyser, Danielle. Op. cit., p. 3. IFOP, Sondages, 1963, № 1, p. 6.
71Ibid.
72Les Français et De Gaulle. Р. 43.
73Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 471.
74Д’Екриен, Жан. Цит. съч., с. 66.
75De Gaulle, Charles. Mémoires d’espoir. T. I. Paris, 1970, p. 325.
76Съдба и човешка воля. Ч. 2.
77Пак там.
78Rosoux, V.-B. La mémoire de Général de Gaulle. Culte ou instrument. Louvain-la-Neuve, 1998.
79Cit. par: Tournoux, J.-R. Op. cit., p. 326. Général Bouscat: De Gaulle-Giraud. Dossier d’une mission. (Flammarion.)
80De Gaulle, Charles. Discours et messages. T. IV. Pour l’effort. 1962– 1965, p. 72.
81Cit. par: Tournoux, J.-R. Op. cit., p. 326–327.
82D’après Le Monde du 2 mars 1967. Article du Mademoiselle Nicole Bernheim.
83Le général De Gaulle et les États-Unis. Par Paul-Marie de la Gorce. Analyse paru dans № 136 – septembre 2003. Le site de référence de la Fondation Charle de Gaulle. www.charles-de-gaulle.org.
84Tournoux, Jean-Raymond. Op. cit., p. 317.
85Дьо Гол. Съдба и човешка воля. Ч. 2.
86Cit. par: Le général De Gaulle et les États-Unis. Par Paul-Marie de la Gorce.
87Ibid.
88NATO Air Defence Ground Environment – Натовска противовъздушна отбрана.
89Cit. par: Paul-Marie de la Gorce: Le général De Gaulle et les États-Unis.
90De Gaulle, Charles. Discours et messages. T. IV, p. 325.
91Съдба и човешка воля. Ч. 6.
92De Gaulle-Adenauer, le pivot européen. – Historia 01/01/2003, http://www.historia.fr.
93Ibid.
94Джонсън, Пол. Цит. съч., с. 469.
95Ibid.
96Ibid.
97Цит. по: Джонсън, Пол. Цит. съч., с. 486.
98Cit. par: De Gaulle-Adenauer, le pivot européen.
99Cit. par: De Gaulle-Adenauer, le pivot européen.
100Организация на договора от Източна Азия. Военно-политическа групировка, създадена по инициатива на САЩ. Договорът е подписан през септември 1954 и влиза в сила през 1955 г. СЕАТО поддържа военната интервенция на Съединените щати във Виетнам, но в средата на 60-те години в организацията възникват признаци на криза. Франция от 1965 г. Престава да участва в сесиите на Съвета, впоследствие се отказва от участие във военната ѝ дейност, а през 1973 г. заявява прекратяване от 30 юни 1974 г. на финансовото си участие.
101Акос, П., д-р П. Рентчик. Болните, които ни управляват. София, 1993, с. 108–109.
102Les Français et De Gaulle. Р. 37.
103Цит. по: Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 471.
104През тези три дни се развива Юлската революция – въстание против монархията във Франция, в резултат на което е детрониран крал Шарл X, представител на Бурбонската династия, и на негово място се възкачва братовчед му Луи-Филип, дук Д’Орлеан – провъзгласил се не за „крал на Франция“, а за „крал на французите“, който след 18 несигурни години на престола също е свален. Бележи се преходът от конституционната монархия от Бурбонската реставрация към Юлската монархия, властта преминава от Бурбоните към Орлеаните. Впоследствие майоратът е заменен постепенно с господство на народните маси. Поддръжниците на Бурбоните започват да се наричат легитимисти, а тези на Луи-Филип – орлеанисти.
105ОИСР е международна организация на някои развити държави, които заявяват, че приемат принципите на представителната демокрация и на свободната пазарна икономика. Тя води началото си от Европейската организация за икономическо сътрудничество (ЕОИС), основана през 1948 г., за координация на помощта по плана „Маршал“, който трябвало да преустрои Европа след Втората световна война. По-късно в организацията са включени държави извън Европа и през 1961 г. тя се преобразува в Организация за икономическо сътрудничество и развитие.
106Индексът на промишленото производство при база 100 през 1938 е 99 през 1947 г. Покачва се на 204 през 1957, 338 през 1967 и 452 през 1973 г.
107Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 483.
108Джонсън, Пол. Цит. съч., с. 484.
109Тогавашният кореспондент на в. „Работническо дело“ Павел Писарев, участвал в подготовката на официалното посещение на Тодор Живков във Франция през октомври 1966 г., пише, че главният редактор на правителствения в. „Комба“ излизал нелегално още по време на Съпротивата; Смаджа „ни информира, че на България ще бъдат предложени сериозни проекти: международният път Е-5 да продължи от Триест–Белград през София и Пловдив до Багдад, като на българска територия на всеки 100 км се построят мотели, бензиностанции и кътове за отдих, т.е. да се открие огромен транспортен проход от сърцето на Европа до Азия, ще ни се предложи кредит за закупуване на 30 самолета „Каравел“; че френските туристи ще станат 100 000 годишно и ще се построят туристически селища за тях; че ще се монтират автомобилитe „Рено 8“ и „Алпин“, и всичко това с кредити на Ротшилд. Намекна се, че Франция исторически подкрепя правата на България за излаз на Бяло море.“ Информацията е изпратена в София. В крайна сметка, от подписаните документи останават само сглобяваните в България коли „Рено“ 8 и „Алпин“, 100 хиляди френски туристи и селището „Русалка“, продажбата на 5000 тона тютюн годишно и разширяване на научно-техническите връзки. Явно, „от съображения за сигурност“, военните не разрешават магистралата от Европа до Азия, „щели сме да отворим път на танковете на НАТО към Балканите“. Колкото до „Каравелите“ – „какви френски самолети, като си имаме съветски“ (Писаревщини. – „Труд“, 19.10.2009).
110Николов, Б. Френската телевизия. С., 1990, с. 24.
111На 29 март 1969 г. се извършва първото пробно цветно предаване у нас. То е осъществено по съветско-френската система „СЕКАМ-ІІІ-оптимум“, при която е възможно и черно-белите телевизори да приемат цветна програма. След преоборудване на всички студия и апаратно-програмни блокове със съответната техника от края на 1976 г. Българската телевизия излъчва само цветни предавания по системата СЕКАМ.
112Микел, Пиер. История на Франция. С., 1999, с. 470.
113Николов, Б. Цит. съч., с. 25.
114Sondages effectués par l’IFOP – Persée, revue française de science politque, Année 1966, Volume 16, Numéro 1, p. 187–189.
115Sarkostique. Официален сатиричен блог на Никола Саркози. 20 декември 2005 г.
116Rémond, Rеné. Notre siècle. De 1918 à 1991. Paris, 1991, p. 599.
117Джонсън. Пол. Цит. съч., с. 484–485.
118Микел, Пиер. Цит. съч, с. 473.
119Lichfield, J. Egalité! Liberté! Sexualité!: Paris, May 1968. The Independent Saturday magazine, 23.02.2008.
1201968 en quelques chiffres. Le Quotidien de 1968. – Nouvelobs.com, 18.03.2008.
121SMIG – гарантирана междупрофесионална минимална заплата.
122АМВнР, оп. 24, д. 25, преп. 2732, л. 50. В доклад на първия секретар на посолството в Париж Нино Нинов от 27 юни 1968 г. за политическата криза във Франция се казва: „Богатите ставаха все по-богати, а реалната работна заплата на основната работническа маса бе почти непроменена. Три милиона работници и служащи бяха заплащани под екзистенц минимума (600 франка).“
1231968 en quelques chiffres…
124Cit. par: Asselain, J.-Ch. Histoire économique de la France de 1919 à la fin des années 1970. Paris, Seuil, 1984, p. 141; Fonteyn, L. Mai-juin 1968 en France: Grève générale mais situation révolutionnaire trahie, 22 mai 1968. – Le
CRI de Travailleurs, № 32. http://groupecri.free.fr.
125АМВнР, оп. 24, д. 95, преп. 2735, л. 200. Справка за събитията във Франция. София, 17 юни 1968 г.
126Sondage Sofres, publié dans Le Figaro Magazine le 10 novembre 2000. След представителна извадка от 1000 души от френското население на възраст от 18 и повече години. Квотен метод.

 

X

Right Click

No right click