Съвременна история

Дьо Гол е Историята

Написана от Христо Милков
Посещения: 2050

 

Втора глава

 

СКЪПОПЛАТЕНАТА ПОБЕДА

 

„Човекът от 18 юни“ трябва да извърви много дълъг път, да преодолее много препятствия, докато се превърне във въплъщение на Франция. За да има пълноценно освобождение на страната, тя трябва да се освободи както от своите врагове, така и от своите приятели. Това може да стане, когато тя е равнопоставена с другите велики сили. Без да има централизирана държава, тези цели не могат да бъдат постигнати. Войната още не е свършила, страната не е излязла от катастрофата. Едно от условията за това е изграждане на администрацията на различни равнища, което върви успоредно с отвоюването на френските земи. За да се съхрани демократичната традиция, трябва да се свикат избори. Французите не са гласували от парламентарните избори за Народния фронт през 1936 г. - това е част от техния начин на живот, от техния начин на мислене.

Дьо Гол се сблъсква с лични и противоречиви амбиции и смята да действа в три жизненоважни направления: избягване на гражданска война и запазване на мира, съставяне на правителство на националното единство, участие в победата.

На 30 октомври 1944 г. Дьо Гол завършва в родния си Лил своето пътуване през освободена Франция, което е започнало в началото на месеца. „Човекът от 18 юни“ носи в свое лице законността на възстановената власт. От Марсилия до Лил, от Нанси до Кан, Генералът посещава една след друга освободените области. Навсякъде са назначени републикански комисари, които пряко му се подчиняват. За него това е първостепенен въпрос.

А в страната съобщенията са прекъснати, дори телефонните връзки липсват. Законната йерархия няма необходимите средства, за да се налага, но местната администрация въпреки това не спира да работи. „Инстинктивното движение насочваше французите към възстановяване на държавния апарат, който шестдесет години републиката им бе направила близък, и на който произходът бе още по-далечен. Навсякъде шефовете на служби се стараеха да се поставят под заповедите на новите префекти и подпрефекти. Почти навсякъде отстранените чиновници доброволно съобщаваха на своите наследници информацията или вижданията си. Една забележителна подробност - бившите префекти предлагат на тези, които ги наследяват, своите униформи или последните се обръщат с искане за това."1

Като демократ, оглавяващ демократично правителство, Генералът възнамерява да възстанови свободата на словото. Ето защо всички нелегални вестници започват да излизат напълно свободно. Голяма грижа на Дьо Гол е да се възстанови ролята на съдилищата и да се обезпечи чистотата на правосъдието. Това е сложна задача. В едно трудно поддаващо се на контрол освободително движение всичко поражда опасения: и личните отмъщения, и крайните действия спрямо хора, които не са били непременно предатели.

На 23 октомври 1944 г. Рузвелт най-сетне официално признава Временното правителство на Френската република. Същия ден това правят Съветският съюз и Великобритания, малко по-късно - и останалият свят.

На 11 февруари 1945 г. в Крим завършва Ялтенската конференция - поредната конференция на Тримата големи, без Дьо Гол. На нея се узаконяват границите на бъдеща Европа. По това време руснаците са на 60 км от Берлин, а Сталин заявява, че в освободените земи на Източна Европа ще се проведат свободни и демократични избори с участието на всички партии, стига да не са нацистки.

За Генерала Ялта е едновременно унижение и въпреки всичко - успех. Той не е поканен да присъства, когато се обсъжда бъдещето на Европа. Но заедно с това той постига две неща, сериозно подпомогнат от Чърчил. Първо, получава окупационна зона в Германия, която ще бъде отделена от английската и американската зона, тъй като руснаците не желаят да отделят територии от своята. Второ - френските окупационни власти ще осъществяват контрол в зоната си под общото ръководство на Контролния съвет (за представянето на специална окупационна зона на Франция в Германия). Дьо Гол казва: „Беше време за тази война, когато сред маршируващите войници светът долавяше далечната стъпка на французите. Сега ние водим редом с другите големите битки на Европа."

Когато светът едва е „долавял далечната стъпка на французите", сред тези, които още са държали фронта, е бил Генералът. И в най-черните дни на разгрома през 1940 г. в битките при Лаон и Абвил той показва воля за борба до последно, независимо от ограничените средства. Когато генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел на среща на представителите на воюващите страни на 8 май 1945 г. за подписването на примирие, което слага край на военните действия в Европа, вижда срещу себе си френски главнокомандващ, генерал Жан-Мари Латр дьо Тасини, възкликва изненадан: „Какво, французите!? Това е върхът на всичко!" Така той затвърждава петте години борба на Дьо Гол рамо до рамо със съюзниците и участието на Франция в победата.

В момента на капитулацията на Германия Обединените нации се събират в Сан Франциско, за да изработят Харта, която определя правата и задълженията на всеки. „Незабравима вечер на 7 май 1945 г. - разказва член на френската делегация. Очакват ръководителя. Той му казва: „Победихме. Накарахме конференцията да приеме Франция да бъде разгледана като страна победителка, т.е. тя да има същия статут като Великобритания, Китай, Съветския съюз и Съединените щати. От тази вечер четирите големи стават пет. Франция ще има постоянно място в Съвета за сигурност и ще се ползва с право на вето като другите големи. Френският език, заедно с английския, ще бъде официален език на ООН. По този начин за 24 часа на конференцията в Сан Франциско Франция отново се издига до равнището на световна сила."2

Страната се нарежда на масата на победителите. Но в една война няма победители и победени. Има само губещи. Човешката душа не е везна: не можеш на едната чашка да сложиш ползите, на другата вредите и да пресметнеш в коя посока ще се наклони. Няма как да бъде иначе, когато смъртта се превръща във всекидневие, ако може изобщо да се повярва, че смъртта може да се приеме така. Когато господства страхът, че следващият куршум ще бъде за теб и неистово се радваш, че те е пропуснал..., че следващата бомба ще се стовари върху дома ти и неистово се радваш, че го е пропуснала. Когато вилнее гладът и се чудиш как да осигуриш залък за себе си и семейството си и имаш купони за храна и продукти, но не можеш да си получиш все по-скромната дажба, защото храна и продукти просто няма... И накрая си оставаш само с редовните купони в ръка...

През Втората световна война приятелят става враг. Така е с Великобритания. Из цяла Европа изписват Чърчиловия знак на Победата „V" и на Кралските въздушни сили (RAF), станали символ на свободата и демокрацията. Англо-американската авиация обаче подлага на все по-тежки и разрушителни бомбардировки далеч не само военни обекти, но и такива, които не биха могли да имат и най-малко отношение към разгорелия се световен сблъсък. От двадесетте хиляди жертви, които дават французите при десанта в Нормандия, дванадесет хиляди са нейни жертви.

Когато отекват залповете на най-смъртоносната война в историята на човечеството, „галският петел", макар и коронован с венеца на Нике в предишната война, още не е излекувал раните от нея. През 1914-1918 г. Франция губи милион и половина убити, умрели от болести или от раните си, получени по време на операциите - пропорционално на населението тя е с най-много жертви. Към тях се добавят и 200 000 души, покосени между 1918 и 1920 г. от „испанската болест", която не e „пропуснала" нито един континент. Тринадесет департамента са изцяло или частично окупирани от неприятеля. В районите на сраженията цели селища са изтрити от лицето на земята. Много семейства живеят в руините на домовете си или под временен покрив. Сринати са 289 000 къщи, 422 000 са тежко засегнати, 11 000 обществени сгради - кметства, училища, църкви. Три милиона хектара орна земя са неизползваеми. Всеки опит за съпротива е смазван с масови екзекуции и с тежки глоби. Селото е окончателно изпразнено и ще трябват 30 години, за да бъде възстановена създадената празнина. Цяла Северна и Източна Франция страда от сраженията и окупацията.

В резултат на катастрофата от май-юни 1940 г. се разклащат устоите на самата република. В сраженията падат 120 000 души, ранени са 200 0003. В плен са отведени 1 850 000 души. От тях 37 000 никога няма да се върнат обратно. Милиони бежанци кръжат по цялата страна, някои от тях я обикалят по шест пъти4. По време на бягството бензинът се продава по 20 франка литъра, а чаша обикновена вода между реките Сена и Лоара струва баснословната сума от 10 франка.

Военнопленниците, депортираните и бежанците са под ведомството на съответния комисариат към Националния комитет на Съпротивата в Алжир през 1943 г., а след това министерство във Временното правителство на Френската република (1944-1945) под началството на Анри Френе. Капитанът сам е вкусил тяхната участ, когато е пленен на линията „Мажино", след това е избягал и прекосил завладяна Франция през юни и юли 1940 г., за да се озове в семейната си къща. Неслучайно е наречен „откривателят на Съпротивата"5, защото именно той създава Движението за национално освобождение, разгърнало се в северната зона, а през 1941 г. - най-значителното съпротивително движение „Комба". Френе е първият, който се надига срещу окупатора и полага основите на тайна армия, с определяща роля при двете дебаркирания. Окичил гърдите си с Големия кръст на Почетния легион, с отличието Боец от Съпротивата, с Големия кръст на националния орден за Заслуги, с два бойни кръста от 1939-1945 г., той се наема да осигури завръщането на военнопленниците и депортираните въпреки многобройните трудности. Не бива да се забравя и политическият момент. Дьо Гол не желае да проведе избори за Учредително събрание преди то да стане факт. Така през март 1945 г. в родината се прибират 20 000 души, през април - 313 000, през май - 900 000, през юни - 276 0006. Следващия месец министерството смята мисията за приключена. Завръщат се общо 1 503 000 души. Генералът може да разчита ако не на всички, то поне на по-голямата част от тях.

От гледна точка на стойностите пленниците имат много общи черти с фронтоваците от предишната война: братство, солидарност, омраза към германеца, който ги е задържал. Но за разлика от събратята им от Първата световна тяхната дума не тежи и рядко се чува: те символизират поражението на армията, причината за окупацията. Никой не обича победените войници! Сякаш се забравя прогнилата военна система, напълно негодната стратегия, тактика и въоръжение, които обричат Франция да не победи. Сякаш се забравя, че именно ветераните от Първата световна война не само са основната сила, която осигурява идването на маршал Петен на власт, но и една от ключовите опори на режима му в лицето на техния Легион. Пленниците страдат и от грижите на Виши, върху който се стоварва гневът на всички. След подписването на договора за примирие в Рьотонд на 22 юни 1940 г. маршал Петен, доколкото е по силите му и съгласно възгледите му, става закрилник на всички свои „деца" - в свободната и в окупираната зона, както и на тези, които са в Германия: „Никой не ще успее да разедини французите в момент, когато страната им страда"7. Режимът представя пленниците като „любимите деца" на държавния глава. Хитлер използва тази му позиция и осъществява така наречения „шантаж с пленниците", като получава срещу живота им нови и нови „допълнения" към и без това твърде разтегливия договор.

В деня на Освобождението Франция е страна с неразчистени сметки. Раните са твърде пресни, мисленето се опира на рязкото разграничение „приятел-враг", „свой-чужд", пропастите в обществото са твърде дълбоки, за да може да се направи преценка извън „черно-бялото". „Симптоматично е, че [пленниците] са отхвърлени от асоциациите на ветераните от 1914-1918 година и са принудени да се групират в отделни асоциации8, които останаха твърде дискретни. Също така симптоматично е, че те се откриват за пленниците от други конфликти - Индокитай и Алжир, които са със същите характеристики: липса на победа и връщане на победените в страната в мълчание. Да, имаше „изкривена памет", изкривяване, наложено със сигурност от славните митове за Освобождението: Съпротивата и Крайната победа не оставиха място за победените."9 Няма какво да добавя към тези думи, освен: „Горко на победените!"

След пет години раздяла с родната земя те откриват една съвсем друга Франция - различна от тази от 1940 година, различна от спомените и от мечтите им. Тя е натоварена със смазващото бреме на жестокостите на окупатора, чества героите на Съпротивата и техния принос към победата над Германия. Масата от пленниците са откъснати насила от Съпротивата, но някои участват в битката срещу нацизма. Приносът им обаче дълго време се „пуска край ушите". Преоткритото отечество наред с радостта от бленуваното завръщане им носи ред разочарования. „ Още след като прекосяват първите градове, те заварват една Франция, белязана с нещастията на войната, разрушенията, постоянната оскъдица. Изненадани са да открият толкова зле снабдени магазини, купони... Връщането у дома е едновременно и безкрайна радост, и тъга. Там също в продължение на пет години са живели без тях; дори ако образът на отсъстващия е бил грижливо съхраняван... Бащите откриват деца, които са пораснали без тях, и ги посрещат като чужденци. Болезнена е драмата на окончателните раздели с годеница или съпруга (половината от пленниците са женени, четвърт са глави на семейства). Дори двойките, останали заедно, трябва отново да свикват един с друг. Пет години раздяла са белязани с траур и първото посещение е на гробището, за да отдадат почит, която не са могли да отдадат при смъртта на починалите роднини..."10

Може ли да се добави нещо в повече от това, което се съдържа в тези няколко реда от писма на военнопленници от последната година в Германия: „Ние сме около милион французи, платили изцяло своя дан на нацията, и когато се върнем един ден, добре ще се подиграват с нас"; „Разбирам много добре, че нацията страда и че „пленническият проблем" е удавен в новите проблеми. Също нашите желания са прости: да открием нашите близки, нашите домове, нашите занятия."11

В Мемоарната книга на депортацията, публикувана през 2004-та - 60 години след Освобождението, се изброяват имената на около 85 000 души, репресирани заради борбата им против окупатора, участници в Съпротивата, политически противници, заложници. Тези цифри отразяват състоянието на изследванията към 1999 година. 40% от тези хора не се завръщат.

В резултат на антисемитските гонения или на привеждане в изпълнение на „окончателното решение на еврейския въпрос" в нацистки лагери в Европа са депортирани 76 000 души. 11 000 са деца. Те представляват четвърт от еврейското население в страната през 1940 г. Макар да е трудно да се направи точно изчисление, се смята, че в началото на Втората световна война във Франция живеят 330 000 евреи. Само 2500 избягват унищожението. Заедно с трите хиляди умрели във френски лагери за интерниране и хилядата екзекутирани като заложници, кървавата равносметка достига 80 000 жертви. Депортирани са и 17 000 цигани, от които много малко оживяват. Общо броят на незавърналите се е 108 000 души...12 Но едва ли могат да се измерят с тези числа кръвта и страданието, мъченията и отчаянието, надеждата и волята за живот до последно... Затова няма и никога няма да бъдат открити мерни единици...

Войната e време, в което този, който не е останал жив, е по-щастлив от този, който е останал. „Загубеното поколение" - то завинаги е с изранена душа, завинаги е приковано към миналото, погледът му завинаги е обърнат назад. Оцелелият ще носи кръста на вината, че е оцелял, ще бъде без вина виновен. Горко на тези, които не са оцелели, горко на тези, които са оцелели. Орадур-сюр-Глан. Името на това френско село става символ на престъпленията на нацизма наред с Лидице, Крагуевац, Комено, Калаврита, Дистомо, Марзбото... В 8 часа на 10 юни 1944 г. в него навлизат частите на 2. танкова СС дивизия „Дас Райх". Тази сутрин жителите му се събуждат мирно. Не знаят, че от април дивизията тероризира югозападните департаменти, където се е установила със задача за борба със Съпротивата. На 7 април е получила заповед да навлезе в Нормандия, но не е могла да използва влаковете, предвидени за прехвърлянето, заради бомбардировките и саботажите, парализирали железопътната мрежа. Не знаят, че бронираните ѝ съединения са били разпокъсани от Съпротивата и хората от „Дас Райх" нямат намерение да търпят повече това. Орадур е имал нещастието да бъде на пътя ѝ. Населението му бързо е струпано на пазарния площад. Мъжете са затворени в пет плевни. Убийците им започват да стрелят в краката им с автомати, после ги покриват със снопи и слама и продължават огъня. След това, още живи, ги запалват. Малкото оживели донасят до нас, че някои още са говорели. По време на клането от пощата звучи германска музика. Жените и децата са отведени в църквата, възпламенена с експлозиви. 254 жени и 255 деца загиват задушени, изгорени, разстреляни. Единствената оцеляла успява да разбие прозореца, да скочи от три метра, после, макар и ранена пет пъти, да се скрие в съседен двор. В клането тя губи съпруга, сина си, двете си дъщери и седеммесечния си внук. Животът угасва за 642-те жертви на нацисткия бяс. Германците „успешно" приключват наказателната операция, като дават само двама ранени. Накрая сриват селото с експлозиви. Днес руините на Орадур-сюр-Глан са запазени за поколенията така, както са ги оставили „опитните" есесовци.

В края на 1976 година Хайнц Барт, началник на отдела за рационализации в потребителската кооперация в Гарнзее край Берлин, попада случайно в контролния механизъм на Министерството за Държавна сигурност на ГДР. Той е бивш младши-лейтенант от СС, минало, което до този момент успешно е успял да прикрие.

През 1944 година командва отделение в 3. рота от 1 батальон на танковия полк „Дер Фюрер" в Орадур. Няма представа за задочната смъртна присъда, издадена срещу него през 1953 година от постоянния военен съд в Бордо. Общинският съд в Берлин след процес с широк международен отглас на 7 юни 1983 г. го осъжда на доживотен затвор.

Тогава той изразява особена готовност да сътрудничи. Показанията му са потресаващи. „Свинщината" в Орадур, - не мога да нарека другояче това, което направихме"; „участвах в тази „мръсотия" и вече нищо не може да се промени."13 Това е неговият кратък коментар за клането. Когато на основата на свидетелски показания е обвинен за участието си в убийствата, той заявява, че „не изключва възможността да е стрелял по човешки същества с автомата си в Орадур и че иска отново да размисли."14 Явно му е необходимо да си припомни по-добре. Но същевременно ясно си спомня писъците на жени, които се надигат от църквата, писъци, които завинаги са останали в съзнанието му.

Барт е категоричен, - през войната е искал да бъде „добър германец": „Не ставаше дума да се спасявам. Победата беше на тази цена." След службата си в полицията в окупирана Чехословакия 23-годишният мъж взима участие в наказателната операция срещу Орадур. Откриването на Втория фронт, постоянното засилване на Съпротивата, още по-големите жестокости правят французите все по-непримирими и по-смели в действията си срещу германците - „те станаха враг на есесовците, който трябваше да се срази и унищожи". „Бих искал да кажа, че в нашите редове се разви все по-враждебно отношение към населението на Франция. Между другото това се изрази в бруталната и насилствена акция срещу жителите на Орадур. Дори ако и днес ми е мъчително да говоря за това, и въпреки всичките ми съжаления, трябва да призная, че на времето съдбата на мъжете, жените и децата на Орадур ми беше безразлична."15 Има ли нужда да се добави нещо повече към думите на този „добър германец"?

Привидно на война всичко е ясно: фронтовата линия разделя „своите" от „чуждите". Но ако беше така, тогава нямаше да се роди зловещото определение „приятелски огън". „Малко" статистика: през Втората световна война са убити 412 000 цивилни французи, от които 67 078 - жертви на съюзнически бомбардировки. Десет дни британското командване планира операцията по завладяването на Хавър. В него са включени масивни бомбардировки, за да се „съкруши съпротивата" на гарнизона под командването на полковник Виделмут. „Първата голяма бомбардировка е на 5 септември от 17,45 до 19,30 ч. над центъра на града, където няма военни цели: 1820 тона експлозивни бомби, 30 000 запалителни, по 1 тон експлозив на 720 кв. м, по една запалителна бомба на всеки 43 кв. м. Близо 3000 души са убити... Следват шест дни бомбардировки по въздух, суша и море: 400 оръдия стрелят непрекъснато.

Щурмът, планиран да бъде ръководен и структуриран като часовников механизъм, започва на 10 септември в 18,15 ч. На 12-и в 17,00 ч. всичко приключва. Руините на Хавър са в ръцете на британците."16 Още „малко статистика": между 4 и 10 септември градът е сринат на 85%, върху него са изсипани 12 000 бомби, убити са 5000 цивилни, тежко са пострадали 35 000 сгради, „частично" - 65 000. Ако изобщо може да се говори за „частично" разрушени постройки при такава варварска бомбардировка.

„Петно от кръв и огън помрачи не само освобождението на Хавър, но и на цялата територия", пише Франсоа Пупел. Един английски офицер, журналистът и писателят У Дъглас Хоум, капитан от обсаждащите части, отказва да се подчини, когато научава, че командването е решило да нападне града, след като е отхвърлило евакуацията на цивилното население. Този скандал ще му струва пагоните и осем месеца затвор. „Това не е война, това е убийство, ще каже от своя страна в изблик на емоция командващият операцията Ж. Т. Крокер [...], оплаквайки бомбардирането на укрепения лагер". Новият губернатор на Хавър се чувства „посрамен и шокиран от безсмисленото разрушение на града". „Защо, защо такава ярост, за да се завземе крепостта на Хавър? Защо искаха тези жертви от едно население, което чакаше с такава надежда освобождението си?", ще напише журналистът от Агенция Франс прес Кристоф Бодиф17 в книгата си с разтърсващото заглавие „Лятото на 1944, жертването на нормандците" и по-страшното подзаглавие „Най-прекрасният ден".

Ето признание за десанта в Нормандия на една оцеляла от Сен-Ло, близо до Каен, на 75% сринат със земята, направено близо четиридесет години по-късно: „Да бъдем бомбардирани от съюзниците, чието идване очаквахме с такъв плам, бе все едно собственият ми баща да ми донесе терора и смъртта, опитвайки се да ме удуши. Не можех нищо да разбера, всичките ми представи рухнаха, това доведе до един вид пълна омраза към всичко и всички на света, най-красивата приказка за феите с един удар се превърна в кошмар." „Поне бомбардираните цивилни германци можеха да разберат, че ставаше дума за война, водена от вражеска армия. Можеха да намерят изкупителна жертва за нещастието си, да обърнат юмруци към небето и да излеят своя гняв и омраза. Ние, нормандците, нямахме вече Небе, към което да се обърнем", ще каже друг свидетел18. Месеци наред французите с надежда ще се обръщат към прелитащите съюзнически самолети, ще се опитват да различат отличителните им знаци, ще се грижат за ранените летци, на гробовете на загиналите ще оставят редовно цветя и ще ги пазят от поругаване, ще изписват по стените „Кралски въздушни сили"... И когато ще очакват с вяра, надежда и любов съюзниците, над главите им ще се изсипе огнен ад... „За историците няма никакво съмнение: бомбардировките остават основният стълб, около който гравитира паметта за лятото на 1944. Мястото, останало за идването на освободителите в разказите от онова време, е далеч по-ограничено."19

Два дни преди Освобождението френското градче Живор е опустошено от „приятелски огън". Убити са 40 души. Присъден му е Боен кръст. Днес на входа на общинското гробище има паметник, който анонимно напомня: „Град Живор на цивилните жертви на бомбардировките". „Този 23 август 1944 година беше петък. Прелитането на самолетите не обезпокои никого по улиците край канала. Очакваха освободителните армии от ден на ден. Те бяха в Монтелимар. Едва обърнаха лице към небето, за да проследят полета на долитащите самолети, които смятаха за приятелски. Обаче желязо и огън се изсипаха над града. Колко мъртви този ден? Колко сломени животи, колко семейства, разделени завинаги?... Войната... Тази война бе също като свиренето на бомбите над градовете на Франция, това бе също смъртта, която изненадва в апартамента или под твърде крехкия покрив... А победата бе толкова близо..."20

Образът на Темида с превръзка на очи е неприложим за историята, защото тя се твори от хора и за хора. Не само е махнала превръзката си, но даже придърпва едната или другата чашка на везната. Впрочем, това в пълна сила важи и за правото. По време на война, на окупация, на съпротивително движение човек си присвоява ролята на Бог, става Съдник, забравя „Не съди, за да не бъдеш съден". И сам изпълнява смъртните присъди.

Смъртните присъди, произнесени от нацистките военни съдилища във Франция, според германски източници, между юни 1940 и 15 юни 1942 г. са 679, от които 457 изпълнени, най-често за притежаване на оръжие, „помощ на неприятеля" и „тероризъм". След есента на 1943 г. броят им стреловидно нараства: между септември 1943 и февруари 1944 г. германското военно командване потвърждава 565 смъртни присъди, повечето от които за „деяния на свободните стрелци и партизаните"21.

Сътрудничеството на Френската държава е престъпление във всичките му форми. То е осигурено от Пиер Лавал, бивш адвокат, избран за депутат от социалистическата партия през 1914, сенатор през 1927, няколко пъти министър, баща на Народния фронт. След завръщането му през април 1942 г. във Виши като заместник министър-председател той заявява, че „желае победата на Германия, защото без нея болшевизмът ще се установи навсякъде". Сътрудничеството ще бъде полицейско и военно. По заповед на правителството във Виши полицаи и жандарми преследват и арестуват противници на режима, участници в Съпротивата, голисти, комунисти, евреи. Германската полиция пряко набира френски агенти, докато Комендатурите получават близо 10 милиона доноса. Една от най-важните фигури, олицетворяващи сътрудничеството, е Жозеф Дарнан. Той е ветеран от Великата война, многократно споменаван за своята смелост като „чистач на траншеи", получил военен медал от ръцете на маршал Петен и оттогава отдал му цялата си преданост. Същевременно е недоволен, че не е произведен в офицерско звание и хвърля цялата вина за това върху Републиката. През 1939-1940 г. отново се отличава в батальон алпийски стрелци, като се сражава в тила на врага. Награден е със званието „пръв войник на Франция" и кавалер на Почетния легион, затова че измъква от ръцете на врага тялото на своя командир и приятел капитан Аднели. След създаването на Френския легион на ветераните в Морските Алпи той сформира от млади привърженици на режима, които никога не са воювали, Службата за реда на Легиона. Постепенно тя се разпростира из цялата неокупирана територия и Северна Африка. Някои нейни водачи се отдават на брутални акции срещу действителни или предполагаеми противници на режима и вълната от насилие не пощадява нито гражданските, нито религиозните власти във Френската държава. Маршал Петен обявява Службата за реда в Легиона за автономна и я преобразува във Френска милиция под заповедите на националния водач Жозеф Дарнан. Последният получава чин щурмбанфюрер от СС-Вафен и полага клетва пред Хитлер. На 30 декември 1943 г. е назначен от маршала за главен секретар по поддържането на реда, а на 13 юни 1944 г. - за държавен секретар по вътрешните работи. Същата година Милицията се разгръща в Северна Франция. Нейният водач я определя като „новата кавалерия". Основната ѝ дейност е насочена за унищожаване на партизаните. Дестабилизирана от непопулярността си сред мнозинството от французите, тя удвоява своята жестокост. Членовете ѝ се отдават на групови екзекуции: в резултат на убийството на държавния секретар по информацията и пропагандата Филип Анрио от страна на Съпротивата те обикалят с коли улиците на град Шатору и безразборно стрелят по случайни минувачи. Хората на Дарнан се въвличат в хайки на евреи и в атентати срещу политици. Така е убит Жорж Мандел при репресиите след смъртта на Анрио. След Освобождението членовете на Милицията се включват във СС-Вафен. Но Дарнан предава командването на висш германски офицер, а сам заминава да преследва партизани в Северна Италия. На 25 юни 1945 г. е арестуван от британците. Осъден е на смърт на 3 октомври същата година и седмица по-късно е разстрелян.

Хиляди доброволци заминават да се бият на Източния фронт под германска униформа, първо в редовете на Легиона на френските доброволци, после в СС-Вафен дивизията „Карл Велики", която наброява до 8000 войници. След това от повече от 130 000-те „Въпреки нас" около 40 000 носят нацистка униформа. След присъединяването на Елзас и Лотарингия към територията на Райха германците веднага освобождават 75 000 елзасци и лотарингци и ги репатрират в провинциите им. Повечето от тях ще бъдат задължени да облекат вражеската униформа, откъдето и прозвището им „Въпреки нас". Не бива обаче да се забравя, че по време на германското настъпление след 10 май 1940 г. в Елзас и Лотарингия работят над 2000 радиостанции, които направляват движението на войските. Оживелите от фашистките партии, членовете на френското Гестапо, на Милицията и на дивизията „Карл Велики" ще бъдат екзекутирани или преди Освобождението, или съдени и осъдени след него, често на най-тежкото наказание.

Естествено, когато има насилие и зверства, има отмъщение и жажда за справедливост, а понякога жаждата за справедливост е само маска. Около 170 000 французи са участвали в Съпротивата; повече - 190 000 - са обвинени в колаборационизъм и около 100 000 са пратени в затвора. И досега никой не знае колко са убити през 1944 г.22 От 1942 г. печатът на Съпротивата публикува черни списъци на предателите, на палачите и на колаборационистите, които трябва да бъдат екзекутирани. След 26 август 1944 г. започва страшна чистка. Нейни жертви са предимно членове на Милицията, на полицията и на Френската народна партия. Бретански автономисти, попове, кметове, индустриалци и троцкисти са ликвидирани по политически и социални причини, често без отношение към сътрудничеството. Един от най-новите ѝ изследователи - Филип Бурдел - озаглавява монографията си, посветена на тази тема „дивата чистка"23. Един от най-значимите френски историци Анри Русо пък я характеризира като „незавършена история"24.

Това явление е характерно за всички европейски страни. Освобождението е съпроводено с лустрация, т.е. отстраняване на лицата, обвинени в сътрудничество с Германския райх, от политическия и социалния живот. Пречупени кръстове личат като черни печати върху домовете им, стрижат се до голо косите на жените, обвинявани, че са посещавали германци. Много е трудно, даже невъзможно да се определи точният брой на екзекутираните, защото не може да се разчита на сигурни документи особено за времето до Освобождението. Освен това вече след събитията се влагат най-различни интереси25. Макар че трудно могат да бъдат забравени онези десет милиона доноса, изпратени до германските Комендатури... Твърде много рани има по снагата на френското общество, рани, които не могат да зараснат, защото следват седемгодишната война в Индокитай и позора при Диен Биен Фу през 1954 г., унижението при Порт Саид и Суец на англо-френски десантни части под командването на генерал Масю две години по-късно, осемгодишната кръвопролитна война в Алжир, сриването на Империята.

Едва ли можем да си обясним това, което се случва през „черните години" и през тези, които са непосредствено след тях, ако не тръгнем от времето през Първата световна война. Тя „бележи истинското влизане на Франция в ерата на „модерната" инфлация: между 1914 и 1918 г. цените се увеличават с 2,1 с годишна инфлация от порядъка на 20% през 4-те последователни години, което беше нещо невиждано от революционния период..."

Повишаването на цените, решено от Народния фронт, и девалвацията от септември 1936 г. освобождават инфлацията, която следва през 1937-1938, после през цялото време на Втората световна война. Нейният връх през ХХ век е достигнат веднага след нея с годишна инфлация от порядъка на 50-55% през четирите последователни години между 1945-194826.

Още от първите седмици на Голямата война запасите от муниции и продукти започват да се изчерпват. 800 км траншеи прорязват френския Север и Изток - основните региони на националната промишленост. Поставя се въпросът за икономическото ръководство на войната, която се оказва по-продължителна от предвиденото. Заемите на Банк дьо Франс и на британските съюзници и увеличаването на валутата в обръщение далеч не са достатъчни. Тогава държавата отпуска четири големи заема между 1915 и 1918 година. Но французите са изправени пред изпитание: мъжете на трудоспособна възраст са на фронта, убитите и ранените се увеличават, лишенията подронват морала в тила. Как да се поддържа националната солидарност?

През следващата световна война страната е изправена пред катастрофа. Ако през 1914-1918 е унищожена една десета, то през 1939-1945 г. е унищожена повече от една четвърт от националното богатство. Близо 1 200 000 сгради са разрушени или тежко засегнати27. Без покрив остават 1 000 000 души28.

Включването в тоталната война превръща френската работна ръка в жизненоважен коз за германската икономика, тъй като тя е най-квалифицираната в окупирана Европа. Откриват се бюра за пласмент, за да подтикнат французите да заминат в Райха. Започва кампания за набиране чрез печата и афиши, които обещават на доброволците заплата, равна на германските работници, същите социални придобивки, както и премия за времето на отсъствието им от дома. Но те са твърде малобройни. Тогава нацистите настъпват там, където най-много боли: пленниците. Правителството във Виши достига до принципно съгласие с Третия райх за замяна: военнопленници срещу работници - така наречената „Размяна". Тя е постановена през юни 1942 г. и провъзгласяването ѝ е осигурено от Департаменталните служби по труда и местния печат. Заминаването на трима доброволни работници позволява завръщането на един френски военнопленник. Системата обаче не функционира само с доброволци. Затова Виши провъзгласява нов закон за използване на работната ръка от 4 септември 1942 г.: всички мъже между 18 и 50 години и всички неомъжени жени между 21 и 35 години могат да бъдат „принудени да извършват работи, които правителството сметне за необходими в името на висшия интерес на нацията". Така десетки хиляди работници, специализирани и общи, са изпратени в Германия от 15 октомври 1942 г.

Според българския пълномощен министър във Френската държава д-р Александър Балабанов „най-парливият и същевременно най-мъчно разрешим въпрос, който от няколко месеца насам (втората половина на 1942 г.) вълнува общественото мнение и правителството, но който през септември стана съвсем актуален и който през октомври предизвика сериозна криза, е въпросът за исканите от Германия 150 000 квалифицирани работници, предимно металургисти. Всъщност Германия иска освен работниците, които са вече в Германия, 150 000 квалифицирани работници, 100 000 обикновени работници в помощ на организацията „Тодт" (Organisazion „Todt", OT). [...] Най-голяма трудност представлява рекрутирането на 150 000 специалисти. Неимоверните усилия на Лавал, обещанията, пропагандата, заплашванията не дадоха досега задоволителни резултати. Според изглеждащи точни сведения, досега са заминали само 170 квалифицирани работници"29.

По-нататък българският дипломат изрежда причините, които, според него, са довели до бойкота на заминаването. Първата той вижда в самата природа на французина, който не се изселва лесно, не търси печалба вън от страната си. Немалка роля играе политическият елемент, нежеланието да се помогне на противника, засилвано от комунистическата и англосаксонската пропаганда. „Фактът, че въпреки големите материални облаги заминават сравнително малък брой работници, говори за наличието на идеализъм сред френското работничество."30 Поради непрестанния германски натиск Лавал е принуден да издаде закон, който му дава правото „да реквизира работници и да ги праща там, където намери за добре (чети Германия) на работа"31. Този закон предизвиква силно негодувание сред общественото мнение.

През януари 1943 г. нацисткият гаулайтер Заукел изисква 250 000 допълнителни френски работници, за да се интензифицира военното усилие на Третия райх. В отговор на това Пиер Лавал издава декрет за създаването на Службата за задължителна работа (Service de travail obligatoire, STO). В началото на 1943 година става трудно да се намерят работници, които да не са необходими на френската икономика. Тогава правителството се обръща към своята младеж, за да задоволи значителните нужди на германската индустрия. На 16 февруари се постановява STO. Младите мъже, родени между 1 януари 1920 и 31 декември 1922 г., трябва да се представят в кметствата, преди да бъдат повикани да заминат в Германия за две години. В началото на 1943 г. наборът от Службата се простира до 31 декември 1942 г. „Тази изключително непопулярна задължителна мярка предизвиква излизането в нелегалност на много млади хора, които се противопоставят на работата в Германия. Част от тях се присъединяват към партизаните."32

„Размяната, реквизициите, после STO и акциите „Заукел" (три на брой - б. a.), които принуждават 600 000 работници да заминат в Германия, нанасят огромни щети на икономиката. Към липсата на енергия, суровини (те са изострени след преминаването на Северна Африка и Френска Западна Африка към съюзниците) драматично се добавя и липсата на работна ръка, преди всичко специализирана. В Долна Сена собствениците протестират срещу „Размяната", която обвиняват, че предизвиква „истинско кръвопускане". В Сен Дени STO нанася мрачни удари върху персонала. В Гард в резултат на набора на доброволци за германските предприятия от май 1942 до юни 1943 година напускат 2500 души. Повече от половината са специалисти. Металургията в Ду-Севр също така плаща своя дан на „Размяната" и губи четвърт от своята работна сила, често най-квалифицираната."33

Много важна е ролята на ОТ във Франция. Тя търси преди всичко ефективност и съвсем естествено се ориентира към големите и модерни предприятия, съсредоточени в Парижкия регион, Нор и Па-дьо-Кале, Долна Сена, Рона и Буш-дю-Рон. Според английски доклад, основан на декларации на бивши нейни ръководители, направени малко след войната, през 1944 е имало между 1000 и 1500 френски предприятия, ангажирани от нея. Неслучайно ОТ е определена от Рьоми Декен като „машина за серийно производство на бункери". Тя осигурява строежа на една от най-големите отбранителни стени на миналия век - Атлантическия вал, построен от германските окупационни сили през периода 1939-1944 г. На Западния фронт EG West в навечерието на десанта в Нормандия разполага с 340 000 работници, от които 291 000 (или повече от 85%) са установени на Хексагона. Те се разпределят съответно на 15 000 германци - нейни кадри и на германски предприятия по крайбрежието, 85 000 французи, 25 000 души от колониите и 165 000 чуждестранни работници34.

Като цяло Франция е страната, доставяща най-много и най- квалифицираните работници за тази организация. Очевидно е възникването на редица неразрешими проблеми. Начело е сътрудничеството с неприятеля, което далеч надхвърля икономическите рамки. Една част от собствениците се включват в нацисткото усилие по идеологически причини. Тези предприемачи, както от северната, така и от южната зона, лично поемат в свои ръце инициативата за изпълнението на поръчките на Организацията „Тодт" и в продължение на четири години работят на пълен капацитет. „Освен големите парижки предприятия, които вече са създадени, войната довежда до раждането на редица нови. За техните ръководители надеждата за правене на пари, като се работи за германците, е главният мотив, мотив, споделен от цяла кохорта трафиканти и прекупвачи, за които започването на строежа на Атлантическия вал е истинска златна мина."35 Вижда се, че за германските нужди се използват най-качествените предприятия и най-квалифицираните работници.

Консумацията на ОТ е толкова интензивна, че много артикули напълно изчезват от френските пазари - екскаватори, бетоновози, релси, материали за транспорта, дековилки. И „френските фирми напълно удовлетворяват възлаганите на тях очаквания"36. До началото на 1944 г. те са третирани само като подизпълнители на големите германски общества, като „втора ръка". От тази дата, тъй като предприятията на територията на Райха са заети с възстановяването на щетите от съюзническите бомбардировки, френските престават да бъдат смятани като второразрядни и започват да договарят поръчки пряко с Организацията „Тодт". Неизбежно възниква и въпросът с бързото натрупване на големи състояния независимо от средствата - болка на всяко „смутно време", който залага безброй мини за години напред.

В хода на войната картината на транспорта става все по-застрашителна. Известна е славната страница от „Военни мемоари" на генерал Дьо Гол върху спирането му: „3000 моста са взривени: нито един влак, заминаващ от Париж, не може да достигне Лион, Марсилия, Нант, Лил, Нанси; никой не може да премине Лоара между Ньовр и Атлантика, нито Сена между Лион и Средиземноморието."37 Всяка река се е превърнала в препятствие за движението. Само през годината на Освобождението са разрушени 3000 км пътища и над 150 големи гари. Между юни и август 1944 г. около 1800 локомотива и над 6000 вагона са извадени от строя в резултат на действията на Съпротивата38. Възстановяването на френските железници ще бъде един от приоритетите за Временното правителство на Дьо Гол.

В дните на Освобождението в резултат на: тежките боеве след десанта в Нормандия и настъплението на съюзническите части, воденето на военни действия на френска земя до май 1945 г., британската блокада, засилилите се бомбардировки на англо-американската авиация, саботажите на Съпротивата - производството спира, а търговията рухва. Никога до този момент не е бил познат такъв разцвет на „черния пазар".

През 1940 година властите въвеждат купонна система. Създадено е Министерство на снабдяването. На 10 март, неделя, междуминистерски декрет и наредба, публикувани в „Журнал Офисиел", постановяват датата и условията за издаване на карти и купони, съгласно които всеки човек трябва да попълни декларация най-късно до 3 април. Според нея трябва да бъде класиран в една от предвидените категории за снабдяване. Нов декрет установява ограничения за месото. Вече предложението на кралица Мария Антоанета „Като нямате хляб, яжте пасти" не може да се приложи: през март се разпорежда затварянето на сладкарниците. Налага се и забрана върху продажбата на алкохол. Първите карти за купони са разпределени от октомври 1940 г. за основните продукти: хляб, месо, тестени произведения, захар. С изключение на военните, френското население е разделено на седем категории, като на всяка отговаря специфична карта39. Според тях дажбите варират между 100 и 350 грама хляб дневно (през 1942 г. - до 275 г); 180 грама месо седмично; 500 грама захар месечно. Млякото е запазено за категория Е (деца под три години), J (деца до 6 навършени години; деца между 6 и 12 и млади от 13 до 21 г., включително и бременни жени) и V (потребители на повече от 70 години). Виното е отредено за категория Т (потребители от 14 до 70 г., които се занимават с тежък физически труд, изискващ голям разход на мускулна сила)40.

При такова разпределение на храната на един човек не се полагат повече от 1200 калории на ден, като е прието, че са необходими 2400. За периода между 1943-1944 г. липсата на продукти е такава, че многобройни купони не са използвани. Трябва сам да се справяш, за да оцелееш. У дома се отглежда всичко възможно - в корита на балконите, в дворовете, по первазите. За хляба купонната система ще бъде продължена до 1949 г.

„Лично аз си спомням по-добре захарина, отколкото истинския вкус на захарта през моя период на J2 (между 6 и 12 години)! Спомням си също, че дядо ми тогава пушеше евкалиптови листа вместо тютюн, че много доброто кафе в действителност бе от цикория...

...Все пак имам няколко хубави спомена: разпределението на витаминозни бисквити в клас и редките, твърде редки случаи, когато имаше изсушени банани: какъв пир! Спомням си също, че моите родители можеха да имат живо пиле, въпреки рестрикциите... Големият пир беше един вид омлет, направен с пилешка кръв, с билки и със залци хляб, от който главно аз се възползвах... Когато можехме да имаме яйца, аз правех две дупки и ги пиех съвсем сурови, това беше добре за здравето! Спомням си също, че майка ми вареше мляко, донесено от съсед - фермер. Винаги следях с голямо внимание образуването на каймака, тъй като, ако беше гъст, това означаваше, че ще ядем сладкиш с необикновен вкус... ! Дядо ми, еколог преди да дойде времето и по необходимост, подхранваше голямата си градина със съдържанието на тоалетните, намиращи се в градината. Изглеждаше ми, че неговите зеленчуци бяха великолепни. Спомням си само ягодите, които късах без задръжки всеки път, когато имах възможност, без, разбира се, да ги мия!"41

През февруари 1941 г. се въвеждат купони за дрехи и за други текстилни стоки чрез бонове за покупка и специални разрешения. Има три категории: 1) деца на по-малко от 3 години: отпускане по право за нормални нужди; 2) деца между 3 и 17 години: отпускане на бонове в случай на утвърдени спешни нужди; 3) всички лица на повече от 17 години: не се предвижда никакъв бон за покупка, освен при сватба, бременност42, траур или завръщане от плен.

Списъкът е много прецизен, включвайки между другото: 3 ивици памук, 24 пласта или триъгълника, 6 ремъка лен първа година, 100 грама лен за плетене и т.н....

През време на войната процъфтяват модните списания. Известни са дори ревюта, в които дамите са облечени в рокли от хартия, като своеобразен протест против оскъдицата. Много популярни са списанията за домакини, в които се дават идеи и съвети за приспособяване и „преобразяване" на стари платове, дрехи и вещи, за отглеждане в домашни условия, за готвене и пр. „През войната след галошите с дървени или каучукови подметки, изрязани от стари гуми, от 1947-1948 до началото на 50-те години голям шик бе носенето на големи войнишки обувки и на панталони за голф... Дядо ми, бивш майор от войната през 1914-1918 г., беше измайсторил, за да се движи с баба ми, един вид триколка, вдъхновен от тази, която бе използвал в Тонкин. Дали съм бил нещастен през войната? Не, нямам спомен... Без никакво съмнение, привилегия на възрастта!"43

Рьоне Ремон сочи, че оскъдицата има най-различни последици върху общественото здраве: детската смъртност рязко скача до 77%. Растежът на децата е закъснял с две години в сравнение с нормалната норма за мирно време. 70% от мъжете и 55% от жените намаляват теглото си със 7 или с 8 кг. Наблюдават се напуквания на кожата поради липса на мазнини. Недостигът на протеини намалява устойчивостта на умора44. В това състояние гладният и болен френски народ ще трябва да се изправи пред предизвикателствата на следвоенното възстановяване и модернизация на икономиката.

Снагата на френското общество през 1940-1944 г. е набраздена от много по-дълги и по-дълбоки траншеи, отколкото през Първата световна война. Всеки взрив, всеки изстрел, „наш" или „чужд", ще води до нова рана. Дългоочакваното Освобождение няма да бъде нито панацея, нито магическа пръчка, с която да се излекуват всички болести. След 26 август 1944 г. нито ще има хляб, нито дрехи, нито обувки, защото по-важното ще бъде да се запази това, което все още е останало, и тепърва да се възстановява и съгражда новото във всички области на живота. Няма да има работа. За многобройни, подготвяни с години и с голям опит специалисти, ще бъде далеч по-изгодно да работят за американците като хамали в Марсилия, защото им дават неизмеримо по-висока заплата. Масовите убийства, извършвани от окупатора или от Милицията, без съд и присъда или с пародия на правосъдие, ще се заменят с масови убийства, извършвани от Съпротивата. Новосъздадените съдилища ще бъдат напълно пристрастни и некомпетентни - в тричленките ще има по един магистрат, ако изобщо има, и то от старата правосъдна система, защото просто други кадри няма. Ще действат извънредни съдилища с нелегални затвори към тях. Новите следователи, бивши членове на съпротивителното движение прилагат методите, които Гестапо е „упражнявало" върху самите тях. Едва ли тази Франция е дългоочакваната, мечтаната, съхраняваната в спомените на стотиците хиляди пленници и депортирани, едва ли точно това е бъдещето, в което нацията е вярвала, и за което се е борила. Не е „най-красивата приказка за феи", няма я Снежанка, няма го и Принцът. Но това е тяхната Франция, това е Франция на всички французи. И над нея отново се вее свободно трикольорът, който не е пришит на ръкава на есесовска униформа...

Франция излиза от Втората световна война с победа, но е потънала в руини. Цената на победата е твърде тежка. В сравнение с предишната война човешките загуби са по-малки, а материалните - по-големи. 74 департамента са засегнати срещу 13 само през 1914-1918 г., цели региони са опразнени. Земеделието и промишленото производство много повече са пострадали (индексът на индустриалното производство е паднал на 38 през 1945 г. срещу 100 през 1938 г.). Като цяло се смята, че повече от една четвърт от националното богатство на страната е ликвидирано (срещу около 10% през Първата световна война)45.

Земите губят част от своя производствен потенциал или поради германски реквизиции, или поради разрушения (повече от 1 млн. ха), защото са лишени за няколко години от необходимите торове, обработка и грижи.

Транспортът е невралгичната точка. Той има първостепенна роля, за да живее пълноценно всяка икономика. Бомбардировките и саботажите не го пощадяват. Мостовете из цялата страна са вдигнати във въздуха. Пътищата са в много лошо състояние. От 300 000 до 500 000 камиона са изчезнали. Възстановяването на френските железници - основно транспортно средство - ще бъде един от абсолютните приоритети46.

Плавателните пътища, определени за тежки продукти, са не по-малко засегнати. Повече от 3000 неизползваеми катери, близо почти 300 негодни шлюзове, запушват над половината водни пътища. Пристанищата са системно разрушавани от англо-американската авиация. Най-важните, най-съвременните, най-полезните мостове са пострадали, а именно в Марсилия, Хавр, Дюнкерк и т.н. Шлюзовете, подемните кранове, плаващите докове са засегнати между 60 и 100%.

Транспортът и пристанищата много са пострадали от бомбардировките. Но за пет години тези поражения са заличени. Заради пристанищата индустрията две години е в застой.

Така очертаното положение във Франция има за резултат не само изброените разрушения и щети. Тук се включва и намалената производителност на работната ръка. Вследствие на войната умират 600 000 души. Повечето от тях са достигнали трудоспособна възраст. Голямо затруднение е липсата на работна ръка. Много чужденци напускат или ще напуснат страната; два милиона пленници и депортирани, или работещите във вече спомената Служба за задължителна работа, които се намират в Германия; 1 милион са в армията и в Съпротивата. Производителността на труда на тези, които остават, намалява, поради недостига на продукти. Определената дажба представлява около 1000 калории на ден вместо 1500 отпреди войната47. След войната тя е 1200 калории.

Равнището на производство никога не е изглеждало толкова драматично. Най-ниската му точка на спад е през 1944 г. Индустрията е практически на 40% от своето равнище през 1838 г. (вече по-ниско, знае се, от това през 1929 г.). Енергийното производство, което обуславя другите, е в още по-критично състояние.

Въглищата са на ръба на изчерпването, поради грубата и безстопанствена експлоатация, извършвана от германците, която изхабява оръдията на труда и се стоварва опасно върху качеството на работната ръка. Ако през 1938 г. там се трудят 240 000 работници, то през ноември 1944 г. броят им намалява на 205 000. Дневното производство пада от 136 000 до 67 000 т. през септември 1944 г.; производителността е 674 кг на човек за ден вместо 1 220 кг; 15 месеца по-късно (декември 1945 г.), с 148 000 т. на ден и производителност 905 кг Още няма да се достигнат цифрите от 1938 г. и производството на 1945 г. ще бъде едва 35 млн. т. (47 през 1938 г.).

Фабриките, преработващи подпочвени богатства, спадат до 60% (много по-малко желязо).

Производството на стомана пада от:

500 000 т. месечно през 1938 г.
до 12 000 т. през септември 1944 г.
58 000 т. през декември.1944 г.
233 000 т. през декември 1945 г.

Всички други преработвателни фабрики достигат до паралелни фалити48. Земеделието е по-малко засегнато, но точната оценка при него е много трудна. Голямата част от производството се изплъзва от контрол.

Някои от следващите цифри ще бъдат дадени по следния начин:
    
  

   1938 г.  1944 г.
Жито  98  64,5 милиона кварти*
Картофи  173  70
Захарно цвекло  80  54,5
Вино  60,3  41 (1943) милиона хектолитра
Говеда  15,6  15,8 милиона глави
Прасета  7,3  3,6
Овни  9,8  7,9
Коне  7,2  2,1**


        
*Кварта - четвърт от ливрата (125 г.), четвъртина.
**Trotignon, Yves, Op. cit., p. 232.



Вътрешната търговия рухва в момента на Освобождението като логично следствие от краха на производството, на рухването на транспортните средства, на сраженията, които се водят на националната територия до 9 май 1945 г., на наличието на многобройни власти де факто. Магазините са празни, черният пазар процъфтява, както никога досега. Заводите не работят, международната размяна е станала невъзможна поради съюзническата блокада.

През Първата световна война Франция губи 1 400 000 души. В сравнение с тях преките загуби, причинени от войната през 1939-1944 г., са чувствително по-леки:

Военни, убити от неприятеля 200 000 души

Починали пленници и депортирани 240 000

Цивилни, разстреляни или убити (при бомбардировки и т.н.) 260 000

Общо: 700 000 

Цивилните плащат по-тежък данък, отколкото военните. Смъртността е много изострена от лишенията от всички видове. Раждаемостта, както винаги по време на война, фатално пада. Освен това многобройни чуждестранни работници са напуснали Франция.

Смъртност  300 000 до 500 000

Дефицит на раждаемост 240 000 до 500 000

Заминаване на чужденци 300 000

Заминаване на французи 20 000

Общо 800 000 до 1 300 00049

Така войната пряко или непряко струва на Франция между 1 500 000 и 2 000 000 мъртви. Има и над 500 000 инвалиди.

Обществените финанси са в опасно положение. Натискът на социалните искания може да доведе до катастрофа, ако производството не се издигне бързо. Франция рискува да рухне още повече поради тласъците на инфлацията.

В така очертаващото се катастрофално положение на страната е необходима твърда ръка, която да се справи с хаоса и да се изградят опори. Именно това е големият държавник генерал Шарл дьо Гол. Той оглавява на 3 юни 1944 г. роденото в Алжир Временно правителство на Френската Република. Едно от най-забележителните му държавнически качества е да събира екип. Около него истински министри носят титлата „комисари на Републиката". Много от тях впоследствие ще играят важна роля във френския политически живот: Пиер Мендес-Франс е комисар на Финансите, Рьоне Плевен - на Колониите, Жан Моне - на Външните работи. Друго голямо качество на Генерала е, не само че успява да събира около себе си необходимия екип на точното място и в точното време, но че хората, които го сформират, са специалисти, изключително добре подготвени в своята област, с богат и разностранен опит. Наред с това те са личности със собствена позиция, включително и готови да се изправят и срещу него, защитавайки гледната си точка. А известни са диктаторските наклонности на Дьо Гол, наричан по време на президентството му „републиканския монарх". Много показателен е случаят с Мендес-Франс. През януари 1945 г. възниква конфликт между него и министъра на финансите банкера Льоперк, след това и с поелия този пост Плевен. Мендес-Франс, млад радикал, министър от Народния фронт, един от депутатите, гласували против Маршала, бивш боец от „Свободна Франция", предлага да се приложат драконовски мерки против зараждащия се инфлационен тласък: обмяна на банкнотите в банките, блокиране на сметките, данък върху капитала. С това той се стреми да задържи инфлацията, да изземе от спекулантите купищата пари, натрупани по време на войната, да парализира „черния пазар". Общата сума на доходите на забогателите през войната достига 800 милиона франка. Льоперк и Плевен посрещат „на нож" тази реформа. Дьо Гол след колебание не подкрепя Мендес-Франс, за да не се добавят нови сътресения във вътрешната политика. При това генералът му заявява: „Нима всички специалисти не са против Вас?", на което последният му отговаря: „Аз познавах един полковник Дьо Гол, против когото бяха всички специалисти преди войната."50 На 5 април 1945 г. Мендес-Франс подава оставка.

Името на министър Плевен се свързва с така наречения „ франк Плевен". Завещаният в наследство от преди войната франк, според закона „Пол Рейно" от 3 септември 1939 г. (един франк има 24,75 мг чисто злато), след нея дава нова дефиниция на стойността си за пръв път през декември 1945 г. „Франкът Плевен" има три пъти по-ниска стойност (7,46 мг). По-нататък той трябва да я понижи още три пъти, на други три етапа - през януари 1946, октомври 1948 и септември 1949 година.

Друга ключова фигура във Временното правителство е Жан Моне. Според Пиер Микел възстановяването на Франция се извършва в рамките на план, ръководен от един опитен човек, вещ във воденето на международните преговори, и познаващ англо-саксонските работи. Твърде модерните му възгледи по отношение на солидарността на европейските икономики и условията на американската помощ увеличават ефикасността на френския план, защото той е много точно приспособен51. Моне още от шестнадесетгодишна възраст работи в чужбина - главно в областта на търговските заеми, но цялата Велика война прекарва в канцеларията на Етиен Клементал - министър на търговията и първият французин, който вярва, че правителството трябва да помага на капиталистическите предприятия и че „демократичните народи" трябва да образуват „икономически съюз". По време на Втората световна война Моне извършва изключително важни услуги по координирането на производството на съюзническите армии и е естествено Дьо Гол да го избере за ръководител на разклатената икономика на Франция. Моне създава Генерален комисариат по планирането и на неговата основа започва да се създава един от първите органи на бъдещата Европейска икономическа общност. Той смята, че функциониращо планиране в промишлеността може да се постигне единствено чрез убеждение и съгласие. За него апаратът на планирането е една рамка. Правилата трябва да бъдат така съставяни, че да създават чиста конкуренция, а не утопии. Функцията на планиращия персонал е да обединява мозъците, а не да издава заповеди. В същността си планирането е икономическа дипломация. Ценността на подхода на Моне е, че той прави възможно съгласуването между планирането и пазарната система. Намалява до минимум планиращата бюрокрация и тиранията, която тя поражда - в комисариата му има само тридесет старши чиновници.

Микел твърди, че целта е френската икономика още през 1948 г. да достигне нивото си от 1929 г. Планът е насочващ, не е принудителен. Той „сочи" на политическите и икономическите ръководители какво трябва да се направи. Освен това дава възможност на финансовите органи да предвидят необходимите инвестиции и развитието на ключовите сектори, реконструкцията се извършва много бързо. Американската помощ, за която преговаря Жан Моне, позволява бързо оправяне на положението. През 1945 г. той сключва важен договор със Съединените щати: два милиарда долара в злато се намират в резерв в „Банк дьо Франс". От 1947 г. нататък политическите обстоятелства в Европа ще благоприятстват увеличаването на американската помощ заради началото на Студената война и събитията в Източна Европа52.

Консултативната асамблея, съставена от 248 първенци, играе ролята на Парламент с ограничена власт, тъй като няма Конституция. На 12 юли 1945 г. Дьо Гол прави публично достояние проект за референдум, който ще уреди едновременно съдбата на Конституцията на Третата република и тази на Конституционната асамблея, натоварена със създаването на нова конституция. Няма да бъде пресилено, ако кажа - на провалилата се по всички линии Трета република. Генералът има намерение да уточни функциите на асамблеята, за да избегне превръщането ѝ във всемогъщо тяло, поело всички власти без никакво убеждение и без никаква граница на определение, дори трайност. Това е първата лична позиция на временния правителствен глава и вече то е поставило целия проблем на разделението на властите между законодателната и изпълнителната, в едно прекъсване във френската традиция на парламентарния суверенитет53. Всички обвинения за „лична власт", съмнения в демократичната му същност, дори преките атаки на тема „диктатура" и „монархизъм" отпадат, като се погледне държавата, която изгражда Шарл дьо Гол, когато е начело на първите две правителства до 20 януари 1946 г. Тя отговаря на френските демократични традиции, борбата му е нито една политическа партия или дори коалиция да няма абсолютно мнозинство, което ще осигури свободния избор, както и политическия либерализъм и плуралистичната демокрация.

Временното правителство се установява в Париж на 31 август. Популярността му и желанието за обновление у хората улесняват неговата работа и го окуражава за велики дела. В програмата му в политическата област на преден план се извежда наказването на предателите и завръщането на свобода на военнопленниците и депортираните. Изисква се също преработване на политическите структури предвид установяване на истинска демокрация със социално, ако не и със социалистическо вдъхновение.

В икономически порядък се смята, че държавата единствена е способна да понесе огромния товар, който поражда войната. Накрая в социален план се сочи необходимостта от бърз прогрес за работниците, от справедливо разпределение на националния доход. Тази широка програма е изразена от Генералните щати на Съпротивата през лятото на 1944 година.

Дейността на правителството на Дьо Гол отговаря отчасти на големите очаквания към него. Тя има три принципни характерни черти:

• „тя е важна, и дори твърде важна, защото става дума във всичко да се въведе ред: администрацията, икономиката, снабдяването, правосъдието и всичко това в атмосфера на война. Именно в този период е направен, в съгласие с общественото мнение и с Националния съвет на Съпротивата, този важен избор, а именно национализацията и създаването на Социалната сигурност. Чистката се прави не без странности, но удря по-скоро икономическите действия, отколкото фактите на политическо сътрудничество с врага (освен някои изключения като Рено). Така Франция ще запази своите традиционни икономически кадри;

тя е авторитарна едновременно по силата на обстоятелствата и на темперамента на Дьо Гол. В действителност „ордонансите" (а не „законите", защото няма Парламент) са обичайното средство на правителството. Поради същото трудностите (които ще се появят по-късно) са лесно преодолени;

тя е доста продължителна (повече от година), тъй като председателят на правителството не само не иска избори преди завръщането на военнопленниците и депортираните, но желае режимът, който ще последва - да бъде окончателен режим - доста различен от този на Третата Република."54

Накрая, през октомври 1945 г., референдумът (с даването на право на глас на жените) осъжда Конституцията от 1896 г. с 96% от гласовете, приета през 1875 г. с 66%. Избраната Конституционна асамблея потвърждава единството около Генерала в различните власти (ноември 1945 г.). Но сега той трябва да се съобразява с Асамблеята. Условията вече са други.

През ноември 1944 г. Генералът търпи и първите критики. На 28 октомври 1944 г. правителството взима решение да разпусне патриотичните милиции, в голямата си част органи на Френската комунистическа партия, свързани със Съпротивата. На въпрос към французите дали го одобряват, се получават следните отговори:
    
 

   %
 Да  63
 Не  24
 Не се произнасят  13
   100*

  

*Les Frangais et De Gaulle, Op. cit., p. 24.

 

Естествено, не може да има редовна френска армия, която да воюва на фронта на Втората световна война, и заедно с нея да съществуват „патриотични милиции". Не може заедно да съществуват и държава, и опитни и добре въоръжени единици, всяка от които си има „свой" господар. Обясним е високият процент от критикуващи, а именно почти 1/4 от французите. Олевяването на обществото е характерно за време след поражение, след катастрофа, особено когато поражението е на дясно правителство. Освен това Вътрешната съпротива е изнесена от леви сили с голям организационен опит, които създават здрави нелегални структури. Ето защо партиите от тази част с такава нагласа са популярни след Освобождението и победата във войната. И във Франция, и във Великобритания се наблюдава едно и също явление: стремеж към постигане на абсолютно мнозинство, съставено от леви сили и десен министър-председател, и то като „месия", като Дьо Гол и Чърчил.

След 28 октомври 1944 г. обаче повече няма да има никакво оправдание за действията на „патриотичните милиции" в освободените територии и за сраженията, продължаващи на Изток или срещу германския флот в Атлантика. „Нито протестите на комунистическата партия и на Националния фронт, които контролираха почти всички, нито злобният подтик, гласуван от Националния съвет на Съпротивата, нито критиките от голям брой вестници имаха ефект."55 Управлението на Шарл дьо Гол като министър-председател далеч не е безпроблемно. Противопоставянето срещу него се изостря още повече през ноември 1945 г., защото решително отказва да даде на комунистите „който и да било от лостовете, които командват външната политика, дипломацията, която я изразява, армията, която я поддържа, и полицията, която я покрива". На въпрос в анкета на Френския институт за обществено мнение: „Трябваше ли Генералът да даде на комунистическата партия едно от следните три министерства?" се получават следните отговори:
    
 

   %
 Да  45
 Не  45
 Не се произнасят  10
   100*


*Les Frangais et De Gaulle, p. 22.

 

Четиридесет и пет процента е твърде висок процент. Тези, които смятат, че на тяхната партия (комунисти и социалисти) трябва да бъде поверено едно или повече ключови министерства, обвиняват Дьо Гол в „амбиции за лична власт", че е „човек на десницата", а идеята, че е надпартиен, е широко приета след 1946 г., т.е. след приемането на тази т.нар. от генералния секретар на ФКП Морис Торез оставка, която не е лишена от благородство, на 20 януари.

Това, което се случва през 1944-1945 г., е без прецедент в историята на Франция. Обяснява се едновременно от дискусиите на различни равнища, водени в обществото, съпровождащи национализациите и също с желанието да се осъществи в тези часове на Освобождението новото. Различните политически сили имат противоположни представи за тях. В крайната левица възприемат етатизацията, състояща се в поемане на предприятията в ръцете на държавата, която ги ръководи пряко. Отсега нататък те ще загубят всякаква финансова самостоятелност, директорите и специалистите ще бъдат само функционери. Продажната цена на продуктите ще се фиксира от държавата.

Социализацията (неопределен термин, който има няколко значения), предпочитана от социалистите, ще трябва да бъде много по-различна: предприятията ще бъдат поети от работниците, те ще ги ръководят в своя полза, те ще са истинските собственици.

Национализацията предава предприятието на нацията, която е истинският собственик, на нацията, а не на държавата. После ръководството не се осъществява пряко, но именно нацията го осъществява чрез квалифициран орган, в който тя има специално представителство. Така национализираното предприятие ще трябва да има финансова автономия, да осигурява свободно партньори, то е подчинено, както всяко друго, на законите на конкуренцията.

Въпреки че преди войната социалисти, комунисти и от 1919 г., Общата конфедерация на труда (ОКТ) призовават към национализация, Народният фронт след идването си на власт през 1936 г. напредва много благоразумно по този път. Той разширява влиянието си върху „Банк дьо Франс" и железниците („Национално общество на железните пътища"). Национализира някои военни заводи и такива за самолетно производство. Но това е малко.

След войната национализациите стават неизбежни по три причини:

Идеологически причини: желанието за обновление, щедрият идеализъм, дори социализиращ „духа на Съпротивата". Така Съветът за национална Съпротива записва в програмата си „връщане на нацията на всички големи средства за „монополизиращо производство... именно големите банки".

Дьо Гол в речта си от 12 септември 1944 г. иска „големите източници на общи богатства да бъдат експлоатирани и управлявани не за лична полза, а за изгода на всички". Партиите и ОКТ са съгласни.

Политически причини: много от тези „собственици на монополи" повече или по-малко са „ сътрудничели" с неприятеля; трябва да бъдат наказани с конфискуване на имуществото. Но католическото Народнорепубликанско движение, третата по големина в страната партия, основана в края на 1944 г., изисква обаче новите ръководители да запазят предприятията от голямата индустрия, голямата инициатива на управляващите от върха на държавата.

Политически и финансови причини: единствена държавата изглежда способна да поеме смазващия товар на издигането и на модернизацията на икономиката (откъс от реч на Плевен от 4 юли 1945 г.), в частност в каменовъглените басейни и в електричеството. Впрочем тя трябва да помогне, за да покрие своите разходи с масата капитали, които са запазени в банките."56

Съществен момент е, че, първо, принципът на национализациите е залегнал в програмата на Националния Съвет за Съпротива и, второ, те се възприемат за нещо много повече от маша за сваляне на индустриалния елит и далеч не само като тясно икономически проект. Тяхното осъществяване е в рамките на Освобождението, тъй като те символизират възвръщането на конфискувания суверенитет от страна на неспособните олигарси и егоистичните феодали.

Ще припомня, че национализациите се оценяват като неизбежни. Ето защо те не могат да отминат без отглас нито икономическата, нито финансовата, нито социалната област, нито пък не могат да не засегнат която и да било обществена група, доколкото в този исторически период се залага историческата перспектива на Франция за години напред.

„Последното правителство, оглавявано от Дьо Гол, ще подготви всички текстове, институиращи национализацията на каменовъглените мини в Центъра и в Миди, и тази на газа и на електричеството, които ще бъдат гласувани след неговото напускане. Така основните източници на енергия, главните средства за комуникация, една значителна част от автомобилостроенето и самолетостроенето, част от банковия апарат и цялата система на кредита ще бъдат на пряко разположение на обществената мощ, която при правителството на Феликс Гуен ще се разпростре върху големите застрахователни компании. Още на другия ден след Съпротивата и почти изключително под отговорността на двете правителства, управлявани от Дьо Гол, държавата вече осигурява средства и ориентира икономическата активност."57

Каменовъглените мини в Нор и Па-дьо-Кале са национализирани с декрет от 13 септември 1944 г. След 27 септември е създадена „национална групировка" в тази ключова за френския въгледобив област. Петнадесет дни по-късно национализацията се осъществява, както подчертава ордонансът, по икономически причини. Спешната необходимост да се увеличи производството чрез цялостна и скъпа модернизация довежда до нея. Именно това показва Марсел Пол в своя проект, приет единодушно от Асамблеята.

Луи Рено е обвинен в сътрудничество с германците. След 4 октомври 1944 г. неговите мини са подложени на секвестиране; конфискацията е решена на 15 ноември; ордонансът обаче се появява едва на 16 януари 1945 г. Рено, научавайки за решението, умира при мистериозни обстоятелства малко преди процеса58. Според Николай Молчанов пък причината за смъртта му е разрив на сърцето, получен още при слуха за национализацията59. Неговата собственост, както и заводите му за производство на автомобили, са предадени на държавата, без обезщетение. Тя става главен акционер на всички предприятия и филиали. Предприятието се превръща в Национална Регия на заводите „Рено" и има финансова автономия с работническо участие, но зависи от министъра на Националното производство. Ръководството се осъществява от главен директор, назначен от правителството, и подпомаган от административен съвет. В него има представителство на държавата и единадесет делегати, избрани от персонала.

Законът от 17 март 1946 г. решава национализацията на всички мини за горивни материали, с изключение на няколко залежа, представляващи около 1% от производството, и на две лигнитни мини.

Заводите „Берлие" за камиони в един момент национализирани, са отново денационализирани. Вече посочих огромната липса на камиони в онзи момент на разруха на транспортните средства. Тя определя изключителната важност на тяхното производство.

Към първата фаза принадлежи и национализацията на Гном и Рона, специализирано общество за самолетни мотори, осъществена на 19 май 1945 г. Причините не са уточнени, но в действителност става дума за сътрудничество. Акционерите са експроприирани в полза на държавата. Единствено името се променя: то става национално предприятие СНЕКМА60, обединяващо значителната част от самолетостроителната промишленост.

Самолетният транспорт е национализиран на 20 юни 1945 г. с ретроспективен ефект на 1 септември 1944 г. (датата, на която държавата е поела ръководството над тези предприятия. Това означава трансфер на акции на държавата към обществата „Ер Франс", „Ер Франс Трансатлантик". Но тя ще може да отстъпи част от акциите на някои колективи: 30% от акциите на „Ер Франс" (които през 1946 г. са погълнати от „Ер Бльо" и са върнати отново) и така „Ер Франс" през 1948 г. става национална компания. Държавата скоро ще държи 98,55% от нейния капитал.

Търговската флота на 18 февруари 1944 г. преминава под управлението и контрола на държавата (което обаче не е истинска национализация). Комитет от четиринадесет члена осигурява и ръководи експлоатацията на навигационните линии. Закон от 18 юли 1948 г. реорганизира търговската флота, ръководена от Висш съвет.

Създаденото на 12 октомври 1945 г. Бюро за издирване на петрол е обществено учреждение, натоварено да подготви национална програма за проучвания, „да ги осигури и постави в интерес на нацията"; да съгласува финансовата помощ за предприятията, изпълняващи одобрени програми. То ориентира действията им. Тяхната роля ще бъде важна в проучването на петрола във Франция в икономическата дейност, без истинска национализация.

За разлика от предходните мерки, операциите, за които ще стане дума по-долу, са следствие на закон и действат в по-прагматичен дух.

Национализацията на кредита (2 декември 1945 г.) е постигната след много рекламации и дискусии. Тя не е завършена. Големите партии и Националният съвет на Съпротивата я включват в програмите си, правителството се присъединява. Причината е желанието да се унищожат фактически монополите в един особено значим за националната икономика сектор. Също така Рьоне Плевен подчертава желанието на държавата да се отдръпне от цялото владение на големи частни интереси. Текстът, преработен в няколко точки от Асамблеята, е окончателно гласуван като документ.

Взети са три решения. Първото е само уточняване на национализацията. На 1 януари 1946 г. се национализират „Банк дьо Франс" и четирите големи депозитарни банки Креди лионе, Сосиете женерал, Комтоар женерал д'есконт, Националната банка за търговия и индустрия. От 2 септември „Банк дьо Франс" престава да бъде частна банка. Националният кредитен съвет контролира инвестициите и закриля валутата (франка). Държавата става единствен акционер, бившите акционери са обезщетени чрез облигации. В генералния съвет членуват управител и двама заместник-управители (назначени от нея), четирима членове по право (директор на депозитарната Каса и т.н.), двама цензори и седем члена, назначени от Министерството на финансите. Персоналът делегира един избран представител, но се вижда колко е силно настойничеството на държавата. Колкото до четирите банки, държавата също е единствен акционер. Бившите собственици са обезщетени.

Второто решение е за контрола, а не за национализацията върху бизнесбанките (примерът с Банк дьо Пари-е-Пеи-Ба). В действителност те остават частни, но свободата им на действие е ограничена чрез назначаване на „правителствени комисари" (1946 г.).

Обсъжданията в Асамблеята, свързани с тях, са много бурни: социалистите и комунистите препоръчват национализацията им, защото виждат в нея фундаменталната подкрепа на капитализма, докато правителството, обратното, желае тяхното прегрупиране.
Последното решение е за ръководство и контрол от Национален съвет по кредита. Този орган дава становището си върху всичко, което засяга проблемите, свързани с него. Тези мнения са такива, че частните банки да не бъдат напълно свободни. Консултативен съвет подпомага министъра, който вижда дали има нужда да се улесни или да се ограничи кредитът според конюнктурата.

Само няколко банки за вложения и бизнесбанките („Ротшилд", „Париба", „Банк д'Ендошин" и др.) са останали ненационализирани.

Национализацията на Банк д'Алжери е постановена през април 1946 г.

Национализацията на застраховките (23 април 1946 г.) е не по-малко тотална от тази на банките. Мотивът за нея е, че те дават твърде големи резерви на застрахователните компании в частни ръце. Именно това безпокои държавата. Тя като гарант на нацията трябва да ги контролира.

Осъществяването ѝ обаче е трудно поради международния характер на застраховането. Правителственият проект, дело на Андре Филип, министър на финансите, закъснява поради различните концепции на партиите. Комунистите искат национализация на всички застраховки, другите партии - не. Окончателно проектът „Филип" е гласуван много лесно: тридесет и четири застрахователни общества са национализирани. Те формират в този момент единадесет групи (осем през 1963 г.). Тогава събират повече от 60% от капитала на всичките компании, като всяка държи повече от един милиард франка. Национализираните общества запазват своите интереси в чужбина. Акционерите там ще бъдат обезщетени. Всяко общество има административен съвет, представящ държавата, персонала, застрахователите, ръководството. Той е създаден от Националния съвет на застрахователите.

Национализацията на източниците на енергия включва електричеството и газът (8 април 1945 г.) и каменните въглища (17 май 1946 г.). Електричеството и газът са обект на продължителни обсъждания, които довеждат до закъсняването ѝ, въпреки програмите на Плевен през юли 1945 г., който смята за възможно нейното осъществяване в края на годината. Това е много сложен проблем и несъгласията са дълбоки в Асамблеята. Десницата се противопоставя на идеята за единно ръководство, делегирано от Национален съвет. Центърът настоява за ефективна национализация на производството и транспорта. Комунистите с министър Марсел Пол искат да добавят и тази на разпределението. Най-трудните въпроси за малките местни ръководства, са собствеността на заводите за газ с малък капацитет или електрическите централи, свързани с металургията или със заводите за алуминий. Изглежда невъзможно да се национализира. Стои въпросът докъде ще се върви? Газът и електричеството, които се противопоставят в някои региони, са разделени, в други - обединени. Споровете са безкрайни. Накрая се създават „Електричество на Франция" и „Газ на Франция", поставени под авторитета на министъра на индустрията. Те имат национални и регионални служби, едните, които да осигуряват производството и транспорта и другите - за разпределение.

Във финансовата област двете учреждения се радват на автономия. Те могат да пускат облигации чрез посредничеството на каса, която от 1948 г. започва да се нарича Национална енергийна каса. Тогава нейната служба обхваща каменовъглените басейни. Привилегиите впрочем, са осъществени лесно, инвестициите спешно се налагат. Административните съвети са тристранни. В тях влизат представители на държавата, на потребителите и на персонала, а през 1953 г. в тях се включват и специалистите, чиято роля се превръща в доминираща. Генералният директор на всяко предприятие е назначаван от правителството. Бившите акционери са обезщетени.

В заключение може да се каже, че в крайна сметка е постигната национализация, която повдига много спорове, и чието осъществяване е резултат на много споразумения. Резултатите обаче са напълно положителни.

Големият следвоенен въртоп почива преди всичко върху истинска индустриална революция: тази на идеите на Кейнс, които се въвеждат в икономическата наука. Според тях икономиката престава да бъде смятана за даденост, да бъде възприемана като константа. Трансформацията на икономическата роля на държавата, която се извършва след този период, намира тук своя произход. Тя не се развива вътре в себе си, както и новата ѝ роля в икономиката не е следствие на по-глобално предефиниране на нейното място в обществото, което води до приспособяването ѝ. Икономиката се схваща като система от променливи величини и потоци. Това е значително скъсване с възгледите за миналото. Всички величини, свързани с нея, подлежат на въздействие и промяна: валутата, бюджетът, приходите, цените, предлагането, търсенето, данъците. Това развитие се отразява в самия език: приложението на термина „политика" се разширява във всички области. „Икономическото" и „социалното" стават неотделими - сплетени са като керемидите на покрива. Така се появява нова функция на държавата - регулацията. Самото понятие произлиза от следната рамка на анализ: съществува главен агент, комбинативна сила, която може да бъде единствено и само държавата.

Във Франция е изграден изцяло нов апарат за изучаване на икономиката и обществото. Докато Пиер Мендес-Франс ръководи голямото Министерство на националната икономика от септември 1944 г. до април 1945 г., той установява, че не би била възможна икономическа политика, ако не се приложат нови статистически и методологически инструменти. Формите на държавната намеса и средствата на знанието се развиват винаги успоредно: знанието позволява действието и действието позволява знанието. Развива се нова система за национално счетоводство. Дейността ѝ предполага постоянно оценяване на развитието на заплатите и на цените, на колебливостта на производството, на данните на растежа. Модернизацията и разширението на статистическия апарат след 1945 г. свидетелстват сами за себе си за трансформации в ролята на държавата. Старата Генерална статистика, основана през 1840 г., е подновена чрез създаването на Национален институт за статистика и икономически проучвания (INSEE)61, чиято мисия е много по-широка. Месечните, тримесечните и годишните показатели отсега нататък са в средището на обществения живот, издигнати са като основни информационни факти. Успоредно с производството на тези цифрови данни се установява и нова методология за анализ на икономическия живот.

„При Дьо Гол се поставят основите на държавното управление на национализираните отрасли и дори на определено регулиране на икономиката като цяло. Той е създал Върховен комисариат за „план на модернизация и снабдяване". Основал е през август 1945 г. Висше държавно училище за административни ръководители."62 Тук още веднъж се набляга на тенденцията за запазване на традиционните икономически кадри на Франция, за която вече споменах, и в по-ново време - за подготвяне на висококвалифицирани администратори, които да заемат ръководна роля в национализираните предприятия. В този случай на Генерала му се налага да балансира между буржоазията и изискванията на програмата на Националния съвет на Съпротивата.

Укрепен преди войната, контролът върху промените съществува и върху нравите. Национализациите създават един особено значим „обществен сектор" в областта на енергийното производство и по-специално на въглищата и на електричеството. „Каквато и да бъде политическата конюнктура, това вече няма да се промени."63

Национализацията е избор, който е особено важен за възстановяването на страната след войната и поражението. Тя би могла да се тълкува и като един успешен политически ход в държава с толкова силни леви партии.

Според Френския институт за обществено мнение през декември 1962 г. от 10 французи 8 одобряват ролята, която Дьо Гол е изиграл през 1940 г., 7 са доволни от връщането му на власт през 1958 г. и от начина, по който урежда алжирския проблем, петима запазват добър спомен от управлението му от 1944 до 1946 г., само трима одобряват ретроспективно създаването на Обединението на френския народ през 1947 година64.

Може би най-подходящ завършек за периода на следвоенното изграждане са думите на самия Генерал в реч от 25 април 1945 г.: „Това ще бъде продължителна и трудна битка, каквато беше битката на армиите. Времето на затрудненията, жертвите, тежките данъци все още е тук и е далеч от края си, само че вместо да се огъваме под тежестта и да се оставим на добрата съдба като обезкуражения пътник, който ще седне край пътя и върху него ще се спусне смъртоносната нощ, сега можем да констатираме, че сме се заели със задачата си много смело."65

 

1De la Gorce, Pierre-Marie. Naissance de la France moderne. L’aprèsguerre. 1944–1952. Paris, 1978, p. 36–37.
2Съдба и човешка воля. Дьо Гол. Ч. 3. Комунистите и ние.
3Histoire et mémoire. Enseigner l’histoire des deux guerres. Dossiers proposes par Jean-Pierre Husson. Според Ив Тротиньон убитите са 200 000 (La France au XX siècle. T. I. Paris, 1990, p. 252). Твърде голяма „ножица“... Няма нищо общо с „ножицата“ между цените и заплатите...
4Quid 2006. Histoire de France. Seconde guerre mondiale. 8 000 000 бежанци са намерили подслон в южната зона – 1/3 от територията на страната. От тях 1 200 000 са подгонени от Белгия, Холандия и Люксембург.
5През 2004 година е създаден документален филм под това заглавие с режисьор Жан А. Шерес, продукция на France 5/Bailleul Production/INA Enterprise. Излъчен на 8 октомври 2004 г. Филмът се основава на изследването на историка от младото поколение Робер Бело.
6Музей на Ордена на Освобождението. Биография на Анри Френе. 23 юни 2005 г.
7Микел, Пиер. История на Франция. София, 1999, с. 433. Изказване на маршал Петен от 23 юни 1940 г. – само ден след подписването на примирието.
8Основано е Национално движение на военнопленниците и депортираните.
9Mémoire repliée des prisonniers de guerre. Mémoire locale et Sеgonde Guerre mondiale. Mémoire-net.
10Durand, Yves. Le retour des prisonniers de guerre en 1945. Chemins de Mémoire, juin 2005, № 151.
11Ibid.
12Dossiers proposés par Jean-Pierre Husson; Les oublies de la déportation. Par Eve Line Blum-Cherinevski, responsаble de l’ouvrage “Nous sommes 700 Français” dédié à la mémoire du convoi № 73, août 2006. Тя отбелязва, че в законите и наредбите за депортираните, публикувани в „Журнал Офисиел“, и до днес включително се дава поименен списък на засегнатите лица. В него са посочени не повече от 50 до 60 000 души. Колко са до 108 000...? Когато се говори за паметта на хора, загинали в мъки и страдания, не може да се лъже или да се „забравя“.
13Meyer, Ahlrich. L’Occupation allemande en France. Toulouse, 2002, p. 201.
14Ibid.
15Ibid, p. 206.
16Beaudife, Christophe. L’été en Normandie, le sacrifice des Normandés. Le jour le plus beau. Paris, 1994, p. 265.
17Ibid, р. 285–286.
18Ibid, p. 291.
19Ibid, p. 286.
20Py, Évelyne. “Morts pour la France” sous les bombes alliées, il y a 60 ans“. Mémoire locale et la Segonde guerre mondiale. Mémoire-net.
21Meyer, Ahlrich. L’Occupation allemande en France. Toulouse, 2002, p. 218. Цифрите за разстреляните от германците заложници са доста противоречиви. Според прокурора Дюбо те са 29 078 (24 януари 1946 г.). ФКП сочи 200 000, от които 75 000 нейни членове. (Quid 2006. Histoire de France Seconde guerre mondiale. La guerre et la France.) В тази връзка Пол Джонсън коментира, че комунистите, които се противопоставят на войната през 1939–1940 г. (техният генерален секретар Морис Торез дезертира от фронта в СССР и има 6-годишна присъда, която след войната Дьо Гол му опрощава – б. а.), най-много печелят през 1944 г., когато успяват да убият повечето от враговете си. Те се определят като „Партията на разстреляните“, твърдейки, че 75 000 „комунисти-патриоти“ са разстреляни от нацистите и от Виши. Но на Нюрнбергския процес официалната френска цифра за всички убити по време на окупацията е 29 660 души и комунистите никога не дават истинските имена на повече от 176 жертви. Според германския посланик във Франция Ото Абец разстреляните заложници преди 1 юни 1942 г. Са 498, а след тази дата до 25 август 1944 г. – 254 (1949). Анри Френе, глава на Министерството на пленниците, депортираните и бежанците (1944–1945), сочи, че разстреляните са 23 000. От депортираните 222 000, от членовете на Съпротивата, оцеляват 16 702, но никога няма да се завърнат 9783, от репресираните по политически причини са живи 13 415, а умират 9325. От интернираните от Съпротивата живите са 9911, мъртвите – 5759, от „политическите“ оживяват 10 117, а не се завръщат – 2130. Quid 2006; Джонсън, Пол. Съвременността. Светът от 20-те до 90-те. София, 1993, с. 478.
22Mourre, M. Dictionnaire encyclopédique d’histoire (Q-S, 3843–3844, Bordas). В тази авторитетна енциклопедия се смята, че „през 1944 под похлупака на Съпротивата се извършва всякакъв вид разчистване на лични сметки.
23Bourdel, Philippe. L’épuration sauvage, 1944–1945, Paris, 2002. В него е обхванат периодът непосредствено след Освобождението 1944–1945 на основата на документи от всички френски департаменти.
24Rousso, Henri. L’épuration en France: une histoire inachevée – Vingtième siècle. Revue d’histoire, № 33, mars-juillet 1992, p.p. 82 et 83. Според него проучването на Комитета по история на Втората световна война позволява да се изброят 8775 извънсъдебни екзекуции – от които „80% са извършени по време на окупацията, основно в момента на сраженията за Освобождението“.
25France-Jeunes-net. France en 1945. Общо броят на екзекуциите е 9000, като трябва да се добавят и 767 екзекуции по присъди, издадени от съдилищата. През февруари 1945 г. Сен-Полиен, цитирайки министъра на вътрешните работи Адриен Тиксие, ги определя на 105 000 души. Франсоа Митеран, по онова време пазител на Печата, на 28 май 1948 г. – на 97 000. Големият специалист по история на германската окупация Анри Амуру през 1991 г. не дава точна цифра. Според него те са между 9000 и 15 000. Quid 2006. Проучванията, направени по искане на Министерството на вътрешните работи от Службите на полицейските префектури и дирекцията на Сюрте и Жандармерията през 1948 и 1952 г. наброяват респективно 9673 и 10 822 екзекуции, цифри твърде близки до тези, които сочи генерал Дьо Гол (10 842, от които 5675 – преди Освобождението; според Mémoires de guerre, tome 3: Le salut).
26Piketty, Thomas. Les hauts revenues en France au XX siècle. Inégalités et rédistributions, 1901–1998. Essai.
27Rosanvallon, Pierre. L’État en France à nos jours. Paris, 1990, p. 252.
28Quid 2006.
29ЦДА, МВнР, ф. 176, оп. 15, а. е. 40, л.л. 155–156. Ал. Балабанов във
Виши до Б. Филов в София. Доклад за периода от 2 октомври до 11 ноември 1942 г.
30Пак там, л.л. 156–157.
31Пак там.
32Guide souvenir. Mémorial de la Liberté retrouvée. La vie quotidienne sous l’Occupation. Luc Bauer.
33La vie des entreprises sous l’Occupation. Une enquête à l’échelle locale. Sous la direction de A. Beltran, R. Frank, H. Rousso. Paris, 1994, p. 380.
34The Atlantic wall linear museum. Изследователска програма “Culture 2004”, изучаваща Атлантическия вал. Remy Desquesnes. L’Organisation Todt en France: Les entreprises françaises au service de la Todt.
35Ibid. Remy Desquesnes. Les patrons du BTP (Batiments et travaux publiques) face à la puissance occupante.
36Ibid. Xavier Dorsch. Organization Todt in Frankreich. MS-B-670, 80, Bundesarchiv – Freiburg.
37Ibid, p. 381.
38Moore, M. Dictionnaire encyclopédique d’histoire, Q-S, p. 3844.
39Наредба от 20 октомври 1940 г., публикувана в Журнал Офисиел на 23 октомври 1940 г., с. 5496.
40Наредба от 11 декември 1940 г., публикувана в Журнал Офисиел, с. 6103, фиксира труда, професията, заетостта и специалното положение, в което потребителите могат да се възползват, за да бъдат класирани в категория Т.
41Guerres, crises économiques et les monnaies. Le rationnement en France pendant la Première guerre mondiale, nithart.com. В този файл от февруари 2006 г., носещ името на своя създател – елзасеца Филип Нитар, са разгледани различни периоди от френската история, през които е имало въведени ограничения на продуктите. Проследени са събития от 1793 г. Събрани са спомени, лични и семейни документи, които допринасят за по-пълното им изясняване, както на официалното равнище – създаване, законова уредба и механизми на действия на институциите, които ги въвеждат, така и на „човешкото“, доколкото обикновеният човек винаги понася най-големите и най-трайните последствия от кризисните моменти в историята.
42През следващия месец се създават специфични бонове за покупки за бременни жени, включващи нуждите на дете на по-малко от година.
43Guerres, crises économiques et monnaies. Спомени на Филип Нитар.
44Rémond, Rеné. Notre siècle, Paris, 1991, p. 318.
45Rosanvallon, Pierre. Op. cit., p. 252.
46Trotignon, Yves. La France au XXe siècle. Tome І: jusqu’en 1968. Paris, 1986, p. 229.
47Ibid, p. 230.
48Ibid, p. 232.
49Ibid, p. 226.
50Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 283.
51Микел, Пиер. Цит. съч., с. 453.
52Пак там.
53Trotignon, Yves. Op. cit., p. 24–25.
54Ibid, p. 253.
55De la Gorce, Pierre-Marie. Op. cit., p. 37.
56Trotignon, Yves. Op. cit., p. 307.
57Ibid, 24–25.
58Ibid.
59Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 281.
60Société Nationale d’Étude et de Construction de Moteurs d’Aviation (SNECMA) – Национално общество за проучване и производство на самолетни мотори.
61Institut National de la Statistique et des Études Économiques (INSEE). Той е създаден през 1946 г. като наследник на Националната статистическа служба (SNS) от времето на Виши. SNS окончателно е преобразувана в INSEE чрез закона от 27 април 1946 г. (Национален институт за статистика и икономически проучвания за метрополията и Отвъдморска Франция).
62Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 282.
63La France à nos jours. A. Nouschi, M. Agulhon, R. Schor. Paris, 1990, p. 38.
64Les Français et De Gaulle, p. 22.
65Съдба и човешка воля. ІІІ серия.

 

X

Right Click

No right click