Съвременна история

Корейската война от 1950 - 1953 г.

Посещения: 7182

 

Илиян Михов

 

Divided KoreaКорейската война е конфликт между Северна Корея и Южна Корея, продължил от 25 юни 1950 до 27 юли 1953 г. Това е първият горещ конфликт в рамките на Студената война, като сблъсък между САЩ и техните съюзници от ООН и комунистическите сили Китай и СССР. Основните съюзници на Южна Корея са САЩ, Канада, Австралия и Великобритания, въпреки че и много други държави изпращат свои войски. Съюзници на Северна Корея са Китай, който предоставя военни сили, и Съветския съюз, който изпраща военни съветници и военни пилоти, както и оръжие за китайските и севернокорейски войски.

На 25 юни 1950 г. севернокорейските войски преминават в пълен състав тридесет и осмият паралел, разделящ корейския север от юга. Севернокорейският комунистически  лидер Ким Ир Сен се надява на военно обединение и предварително е съгласувал действията си със Сталин. Съветският съюз подкрепя акцията с оръжие, пари и военни съветници, но отказва пряко участие поради опасения от пряк сблъсък с американците. Още в края на Втората световна война съветската армия изтласква японците от Корейския полуостров. Съветската армия заема северната част (Северна Корея), а САЩ – южната част (Южна Корея).

1Войната започва с нападение на севернокорейската армия, защото Ким Ир Сен смята, че само с война може да наложи комунистическа диктатура и двете Кореи да се обединят. Съветът за сигурност на ООН взема решение да подпомогне Юга, в момент, когато СССР бойкотира работата му и не може да наложи вето. ООН, с решаващото участие на САЩ, оказва помощ на Южна Корея, като отблъсква Северна Корея до границите на Китай.

След неколкократна промяна на преимуществото на двете страни и след като през 1952 г. се разглежда дори възможност САЩ да използват ядрено оръжие. Натискът от страна на мощната СССР обаче не позволява това. Единствената възможност за приключване на войната е Корея да остане разделена на две части от петкилометрова демилитаризирана зона между тях. Войната приключва само с примирие, като и до днес Северна Корея настоява да подпише мирен договор със САЩ.

Понастоящем териториите на двете корейски държави почти съвпадат с двете окупационни зони след края на Втората световна война.

По време на Втората световна война в Каирската декларация през 1943 г. съюзниците заявяват, че Корея, явяваща се  японска колония от 1910 г., е обявена за независима.

През 1945 г., по предложение на СССР, към края на войната територията и е била разделена по 38-мия паралел на две зони – северна и южна, заети съответно от съветски и американски войски, които са способствали за капитулацията на Япония в Корея. СССР се изразили против решенията на ООН от 1946 за свободния избор на територия на страните. След такъв избор през 1948 година е провъзгласено създаването на Корейската Република (Южна Корея).

САЩ струпват свои войски в Южна Корея, а след края на войната оставят достатъчен за подготовката на корейските сили брой Военни съветници. В същата година се създава Корейска народнодемократична република (Северна Кория), като властта е в ръцете на комунистите. Както севернокорейските, така и южнокорейските правителства желаят властта над цяла Корея и затова през есента и зимата на 1949 година има сериозни гранични инциденти, които се повтарят и през есента на 1950 година.

През 1949 година китайският комунистически лидер Мао Дзедун завзема властта. САЩ не позволяват на Мао да заеме мястото си в ООН (дълги години мястото на Китай в ООН се заема от Тайван), но Йосиф Сталин е много доволен от преврата в Китай и в знак на несъгласие спрямо решението на САЩ, СССР се оттегля от ООН.

Войната започва с нападение на севернокорейската армия, с цел военно обединение на двете Кореи. По данни на наблюдатели от САЩ и ООН, севернокорейска пехота и танкове преминават 38-мия паралел в 4 часа сутринта на 25 юни 1950 г. Главният удар е по направление коридора Почхон – Ийджонбу – Сеул, а второстепенният удар е нанесен едновременно на полуостровите Онджин и Чхунчон в източния район. На 25 юни на събрание на Съвета за сигурност на ООН за обсъждане на кризата е приета резолюция за незабавно прекратяване на военните действия и оттегляне на севернокорейската войска на север от 38-мия паралел. Представителите на СССР не участват в заседанието и обявяват тази резолюция за незаконна, а също така заявяват, че нахлуването на Северна Корея е било провокирано.

На 27 юни Съветът за сигурност приема втора резолюция. Този път против резолюцията се обявява Югославия; Индия и Египет се въздържат, а СССР отсъства от заседанието. Така се взема решение ООН да предостави помощ на Южна Корея за възстановяване от нападението, а президентът на САЩ  Хари Труман да изпрати военновъздушни и военноморски сили в помощ на корейските сили.

На 29 юни генералния секретар на ООН Тан Ли се обръща към членовете на ООН с въпроса каква помощ са готови да окажат. В началото се е смятало, че американската авиация ще бъде достатъчна за разрешаване на конфликта, но след това по въздух е дислоцирана и 24-та пехотна дивизия на САЩ, която встъпва в бой на 5 юли в района Осана на юг от Сеул.

780px Korean War train attackПоследните действия на ООН датират от 7 юли. Съветът за сигурност предлага на страните военен контингент и помощ под общото командване на САЩ. Резолюцията гласи, че САЩ ще назначат командващ на обединените сили и им се разрешава да използват флага на ООН в операциите против севернокорейците. На 8 юли президентът Труман назначава генерал Дъглас Маккартър за командващ въоръжените сили на ООН в Корея, а на 13 юли за командващ 8-ма американска армия е назначен генерал-лейтенант У. Уолкър. В средата на юли южнокорейската войска е подсилена с 4 батальона от американската армия, настъпили към река Кум — последната естествена преграда по пътя към временната столица на Южна Корея Теджон. Форсирането на река Къмган било проведено на 17 юли а на 21 юли Теджон пада. Ръководещият атаката генерал-майор У. Дин, командир на 24-та дивизия на САЩ, изчезва безследно в хода на сражението. По-късно същата година се разбира, че той е бил пленен. Освободен е на 3 септември 1953 година.

Армията на КНДР в началото провежда успешно настъпление по западния бряг на страната, докато въоръжените сили на ООН оборудват нова укрепителна линия на североизток от изключително важния град Тег. В началото на август силите на ООН създават изключително надеждна отбранителна линия минаваща по река Нактонган на север от Чинджу до точката 30 км. северно от Тег и достигаща на изток до точка северно от пристанището Пхохан, разположено на източното крайбрежие. Така, при положение че, Чинджу и Пхохан паднели, подразделенията на армията на Северна Корея щели да заемат позиции на 15 км от Тег.

Пусанският отбранителен плацдарм се държи като защитниците водят ожесточени отбранителни боеве през август-септември. На запад севернокорейците атакуват Масан, но не успяват да го овладеят. Въпреки че на няколко пъти реката бива форсирана, войските на ООН успяват да удържат атаките.

155mm GMC M40 Korea 19511126Добре оборудваното пристанище Пусан, бива използвано за доставка на подкрепления от войските на САЩ. Понасящите цялата тежест на военните действия 1-ва кавалерийска, 24-та и 25 дивизия са подсилени от 1-ва дивизия от морската пехота и 2-ра дивизия от армията на САЩ.

Най-големият пробив на севернокорейските войски е на пети септември, когато те се вклиняват по източното крайбрежие, превземат Пхохан, насочват се към Кенджу и дори застрашават Инчхън. В течение на няколко дни имало опасност град Тег да бъде обходен по фланга и даже да се настъпи срещу Пусан, но 24-та американска дивизия отблъсва силите на противника и те така и не успяват да организират ново нападение.

На 15 септември войски на ООН в състав 1-ва дивизия от морската пехота и 7-ма пехотна дивизия правят десант в Инчхън, считан за морската врата към Сеул.

Силите на ООН започват настъпление на север в направление река Ялуцзян и манджурската граница, разделени на две групировки. На запад е осма армия под командването на генерал Уолкър, в състав 1-ва кавалерийска, 2-ра, 24-та, 25-та пехотна дивизия от армията на САЩ, 4-ри южнокорейски дивизии, 27-ма британска бригада, турски, филипински и тайландски подразделения. На изток е 10-ти корпус под командване на генерал Елмонд в състав 7-ма и 3-та пехотни дивизии и 1-ва дивизия на морската пехота на САЩ, две южнокорейски дивизии, и диверсионно-десантен отряд на кралската морска пехота. Първоначално настъплението не среща сериозен отпор, но към първи ноември ситуацията рязко се променя. 24-та дивизия среща силна съпротива на 40 км от Ялуцзян. Предни отряди достигат до реката, но претърпяват съкрушително поражение. Части от 1-ва кавалерийска дивизия биват обкръжени и унищожени.

По неизвестни причини севернокорейското командване не успява да се възползва от своя успех. Войска на ООН отстъпвайки на запад влиза в съприкосновение с противника и подсилена от морската пехота прави пробив във важна стратегическа точка – язовира Чанджинх с ВЕЦ. Надолу, южнокорейски части почти без съприкосновение с противника достигат на 100 км от границата със СССР. Колона от 7-ма дивизия прави пробив на манджурската граница в района на Хесан. Окуражен от тези успехи, генерал Маккартър заповядва генерално настъпление на западния фронт, хвърляйки в бой всички дивизии. Операцията има за цел да сложи край на корейската война. За два дена (24-26 ноември) войските на ООН пристигат съвършено безпрепятствено в Чонджу.

China Crosses YaluНа 26 ноември във войната срещу войските на ООН се включват четири китайски армии (около 200 000 души). В началото настъплението на войските на ООН е преустановено, а след това няколко последователни нощни атаки принуждават подразделенията на ООН да отстъпят. На 28 ноември се налага те да се оттеглят от Чонджу, а когато противникът предприема обходна маневра по централното направление, над всички сили на ООН надвисва опасността от обкръжение. Американската войска прави опит да се разположи на река Чхончхонган, но същевременно мощна колона вражески войски им прави обход във фланг и на първи декември подхожда към Сончхону, разположен на 50 км. от Пхенян. Друга мощна колона китайски войски се завръща на изток, в посока пристанище Вонсан. На втори декември тя се намира все още на 40 км. от града. Над 3-та, 7-ма пехотни дивизии на САЩ, 1-ва дивизия морската пехота на САЩ и корейските ударни дивизии надвисва опасност да се окажат откъснати от вонсанското пристанище, откъдето се осъществява снабдяването на войските. На 6 декември е проведена евакуация от Вонсан. 1-ва дивизия морска пехота на САЩ попада в пръстен от превъзхождащи я по сила китайски войски в района на водохранилище Чаджинха, а части на 7-ма пехотна дивизия на САЩ се оказва в „чувал” в близост до Харагу. Понесли сами тежестта с първите потери, на 10 декември и двете дивизии успяват да се присъединят към колоната на 3-та кавалерийска дивизия на САЩ, която постепенно пробива напред.

По-късно 10-ти корпус се отправя към морското пристанище Хиннам, откъдето на  11 декември започва неговата евакуация на военноморските съдове на САЩ, завършила на 24 декември. Като цяло морето при Южна Корея било прекосено от 105 000 войници от американската и южнокорейската армии и 91 000 цивилни лица. На 26 декември пристига съобщение, че 10-ти корпус е предислоциран на мястото на разположение на 8-ма армия и образувалото се съединение е под командването на генерал-лейтенант М. Риджуей, който заема този пост вместо загиналия в автомобилна катастрофа генерал Уокър. По това време действащата на запад 8-ма армия постепенно се придвижила на 38-мия паралел.

640px B 29 307th BG bombing target in Korea c1951В навечерието на новата, 1951 година китайците предприемат голямо настъпление на запад от Сеул. Отстъпвайки Сеул, войските на ООН организирано се установяват на река Ханган и се разполагат по линията на противника на североизток от района на Пхентхек на Жълто море. Настъплението на войските на КНДР в централния сектор преминава успешно и в течение на 10 дена  Вонджу на няколко пъти преминава в ръцете ту на едните, ту на другите. Градът успява да устои до 24 януари, фронтовата линия се стабилизира, а на войските на ООН се налага да отстъпят.

Отстъплението на севернокорейските войски спряло и станало ясно, че събират сили. Новите атаки били предприети на 22 април и скоро останало без съмнение, че целта е унищожението на 8-а армия на САЩ. 8-а армия отстъпила, но след това нанесла ответен удар. На 29 април армията изнесла силите си далеч на юг от 38-я паралел простиращи се по северните подстъпи на Сеул до Хичхон на изток и далеч на североизток до Японско море. На 16 май противникът започнал втория етап от настъплението си. Основният удар бил нанесен по южнокорейските сили на източния участък от фронта. Бързите ответни действия на американските части предотвратили настъплението.

На 22 май 8-а армия преминала в контранастъпление по целия фронт, преминала 38-я паралел и продължила настъплението. Целта била да се придобие надмощие над стратегическия „железен триъгълник’’ (Чхорвон — Пхенган–Кимхва), който позволявал да се контролират транспорта и комуникациите на Централна Корея и водохранилището на Хвачхон. Първоначалната разредена съпротива на противника се усилила, но към средата на юни войските на ООН успели да овладеят южната част на района.

640px MiG 15 and F 86 Sabre taking off at Okinawa 1953По това време Корейската война придобила позиционен характер и в две последователни години била „Планинска битка’’ водеща се в протежение на 250 км. Фронт. Арена на ожесточените боеве станали планината „Белият кон’’, хребета „Надежда”. Военновъздушните сили на ООН дотогава изпълнявайки поддръжка, нанесли удар по складова база и по транспортните артерии. Въздушните битки между американските Ф-86 и съветските МиГ-15 открили ерата на сраженията на реактивните самолети. Районът от р. Ялуцзян до Пхенян на юг получил название  Алея на МИГ-овете. Превъзходството във въздуха на силите на ООН принудило севернокорейците да се установят на манджурско летище, което било недостъпно за самолетите на ООН. Пълното господство на силите на ООН в Корейско море позволявало на корабите под флага на ООН да обстрелват севернокорейските позиции по крайбрежието. Огромна роля в Корейската война изиграли хеликоптерите. Използвали са се за доставки в тила, евакуация и превоз на ранени.

На 24 юни 1951 станало ясно, че конфликтът е към своя край. При обсъждането на Генералната асамблея на ООН съветския представител Я. А. Малик внесъл предложение за прекратяване на огъня в Корея. По указания на Вашингтон генерал Риджуей на 30 юни изнесъл предложение по радиото на военните представители на ООН и Северна Корея за преговори и прекратяване на огъня. Мирните преговори започнали на 10 юли в Кесон, а след това се пренесли в Пханмунджом. Накрая е достигнато до съгласие за установяване на неутрална територия и наказания в случай на нарушения. Необходимо е било изготвянето на съглашение за изграждане на демаркационна линия и демилитаризирана зона от воюващите страни. На 27 ноември било изготвено друго съглашение за примирие, в основата на което било заложено състоянието на съществуващия вече договор.

Започнало обсъждането на проблема по инспекцията на демаркационната линия. Страните стигнали до компромис: провеждането на инспекцията било възложено на наблюдатели от неутрални страни. Предложението на КНДР, че СССР е неутрална не било прието от ООН и мирните преговори застинали на място.

На 2 януари 1952 представителите на ООН в Пханмунджом предложили мирните преговори да се извършат на доброволни начала и да се освободят военнопленници. Комунистическа Корея отхвърлила това предложение и на 8 октомври 1952 ООН прекратила мирните преговори. Обществото настоявало за това, пленените китайци и севернокорейци да имат право да се завърнат в родината си. ООН предполагала, че много от тях предпочитат да останат в Южна Корея. Надеждата за примирие се подновила на 28 март 1953 КНДР обявила, че е готова да приеме предложението на ООН за размяна на болни и ранени военнопленници. Генерал М. Кларк сменил Риджуей от поста главнокомандващ въоръжените сили на ООН и заявил, че приветства възстановяването на мирните преговори.

На 11 април ООН и Северна Корея подписали спогодба за обмяната на военнопленници. През април и май 1953 г. комунистическият режим освободил 684 пленници от войските на ООН и Северна Корея си върнала 6670 пленници.

На 26 април 1953 ООН и КНДР възобновили мирните преговори в Пханмунджон. Накрая комунистите отстъпили на ООН заради това че нито един пленник не е върнат в родината си против волята му. Подписването на мирния договор се състояло на 27 юли 1953 г. Била създадена и 4 км буферна зона между двете страни. Тази линия увеличавала територията на Южна Корея с 3900 кв. км. Създадена е международна комисия за наблюдение на примирието с представители на Швеция, Швейцария, Чехословакия и Полша.

Войната приключва само с примирие, като и до днес Северна Корея настоява да подпише мирен договор със САЩ. Войната в Корея коствала на САЩ 18 млн. долара. В Южна Корея без дом останали близо 2,5 млн. души. Около 1 млн. цивилни лица загинали.

KoreanWar refugees2Въпреки че реагират с масирана дипломатическа акция от самото начало на войната, американците се оказват неподготвени във военно отношение. Бойните единици, спешно прехвърлени от Япония, са малобройни и лошо подбрани и резултатите не закъсняват. След три дни интензивни военни действия столицата на Южна Корея Сеул е превзета и войските на Ли Син Ман са изтласкани към южните райони на страната.

На 28 юни Пентагонът моли за разрешение за използване на ядрено оръжие. Конфликтът заплануван от севернокорейските стратези като „вътрешна работа”, бързо се интернационализира. САЩ прокарват в Съвета за сигурност резолюция, в която севернокорейците се заклеймяват като агресори и се настоява за незабавно прекратяване на военните действия и за изтегляне на  войските от тридесет и осмия паралел. Въпреки ангажимента, поет ООН, основната част от снаряжението и основният контингент от чужди войски в Корея са осигурени от съединените щати. Американците използват Корейската война, за да разпространят действието на доктрината Труман и в Пасифика, като е обещана помощ на всяка страна, заплашена от комунистическа интервенция. Значителна американска помощ получават французите, които по това време водят война срещу Хо Ши Мин и Ви Ет Мин в Индокитай. Седми американски флот получава заповед да „предотврати всякакво нападение срещу Тайван”, а правителството на Филипините не подкрепено срещу радикалните марксически бунтовници. Макар и с известно закъснение, американците действат решително и не позволяват да се повтори ситуацията с китайската гражданска война 1946-1949 г., спечелена от Мао с пряката подкрепа на Москва. На 30 юни президентът Труман издава заповед за дебаркиране в Корея на американски войски, дислоцирани в Япония. Пълномащабната американска офанзива започва през втората половина на септември 1950 г. чрез десант на севернокорейците в района на Инчхон. Тиловите комуникации на войските на Ким са прекъснати и съвместно с настъплението на силите на ООН от Пусанския плацдарм обединените сили на съюзниците заплашват да унищожат напълно севернокорейската армия. С промяната на  военната обстановка се променят и политическите цели, преследвани във войната. Сега американците освен отбиване на севернокорейското нашествие започват операция на севернокорейска територия и командващият Дъглас Маккартър иска обединение на Корея чрез американската военна сила. Отначало това се приема във Вашингтон, но в последствие се разбира, че американските съюзници не биха подкрепили операцията, надхвърлящи мандата, даден от ООН. Появяват се и други усложнения, свързан с непредвидимостта на Маккартър, и трудното му удържане под политически контрол. Намесата на комунистически Китай, който бележи нов етап в Корейския конфликт. Участието на „китайски доброволци” е инициирано от Сталин с оглед промяната на неблагоприятното съотношение на сили във вреда на северна Корея. Съветският лидер се поддава на панически призиви за помощ от страна на севернокорейското ръководство и в настоятелен тон моли Мао за пряко военно участие. На 25 октомври китайските доброволчески части, наброяват около 30 дивизии, разпределени в три ешелона, започват широкомащабно настъпление по целия фронт. Намесата на китайците прави ситуацията патова, но по-голямата американска огнева мощ и превъзходството в авиация продължават да дават силите на Юга значителни предимства. Мао дава да се разбере, че е недоволен от прекалената съветска предпазливост и от обстоятелствата, че СССР иска стратегически суровини и злато за поостарялото си оръжие.  Някои историци и политически анализатори считат, че именно в хода на корейската война се появяват първите признаци на недоверие между двамата комунистически съюзници, които се изострят до преки военни стълкновения през 60-те години. Сталин е принуден по ясно да очертае своите ангажименти и заповядва от съветски пилоти, облечени в униформи на корейски и китайски доброволци, да се създаде въздушно изтребително съединение, което да действа по американските въздушни комуникации и бомбардировъчни рейдове.

Сега вече САЩ могат да спечелят конфликта само ако използват ядрено оръжие. Доктрината на сдържането обаче не предполага такъв вариант, при който да се провокира глобална война заради локален конфликт, който очевидно върви към съхраняване на статуквото. На 10 юли 1951 година започват мирните преговори, без да са прекратени военните действия. След мирни усилия в няколко тура на 27 юли 1953 година съглашението за примирие е подписано. В района на 38-я паралел е установена демаркационната линия и отделна демилитаризирана зона. САЩ остават в рамката  на доктрината за сдържане и контрол.

Корейската война и реалната опасност от глобален сблъсък подтиква американската администрация да урегулира отношенията си с Япония. За целта в Сан Франциско е организирана конференция на 4 – 8 септември 1951 година, на която са представени 51 държави. За да се избегнат усложнения с държавите от съветския блок и симпатизиращи им правителства, САЩ предварително изработват проект за договор, който не е съгласуван със СССР. На 8 септември 48 държави подписват Санфранциския мирен договор. СССР, Полша и Чехословакия отказват да сложат своите подписи. По силата на договора Япония признава независимостта на Корея, предава своите територии в Тихия океан под протектората на САЩ, отказва се от Курилските острови, Южен Сахалин, Тайван и Пескадорските острови. САЩ получават правото да държат войски на територията на Япония, като й осигуряват военна защита.

През март 1953 година умира Йосиф Сталин. Започналата борба за власт между съперничещите си групи в съветското политбюро ангажира голяма част от енергията на съветския управляващ елит и външнополитическата им стратегия не е така внимателно планирана и хладнокръвно осъществявана. СССР излиза с няколко ефектни, но недобре подготвени инициативи. Първата от тях касае Германия. На съвещанието на министрите на външните работи, проведено в началото на 1954 година в Берлин, съветското ръководство предлага сключването на мирен договор с Германия на основата на провеждането на общогермански избори, общогерманско временно правителство и извеждане на окупационните войски от германска територия.

Като алтернатива западните държави предлагат „план Идън‘’, който залага на същите принципи, но отхвърля възможността от неутралност на бъдещата обединена германска държава. На 23 октомври 1954 година се подписват т.нар. парижки съглашения, с които Западна Германия и Италия стават пълноправни участнички в Западноевропейския съюз. ФРГ получава правото да притежава армия от 500 хиляди войници и офицери и да увеличи своите въоръжения. Западноевропейският съюз се явява институционната рамка за влизането на Германия в НАТО.

В отговор на военната интеграция на Западна Европа и разширяването на Северноатлантическия пакт СССР поема курс към създаването на свой военнополитически съюз. След ратификацията на парижките съглашения на 14 май 1955 година от Албания, България, Унгария, ГДР, Полша, СССР и Чехословакия е формиран Варшавският договор със свое Обединено командване и политически консултативен комитет. Варшавският пакт се сключва за срок от 20 години и има отворен характер. През 1962 година поради несъгласие с някои реформистки тенденции в СССР и влошаването на отношенията му с Китай, Албания излиза от Варшавския договор.

Със създаването на двата военно – политически съюза и изобретяването на термоядреното оръжие в началото 50-те години проблемите за контрола върху въоръженията придобива първостепенно значение в международните отношения и е ключов въпрос в отношенията между суперсилите и самото разпускане на Варшавския пакт. През втората половина на 50-те година напрежението между НАТО и Варшавския пакт видимо намаляват.

През 1955 година във Виена представители  на СССР, Англия, Франция, САЩ и Австрия подписват държавен договор за възстановяване на независима и демократична австрийска държава. Австрия се възстановява като независима държава в границите от 1 януари 1938 година и в международните отношения тя се задължава да спазва на пълен неутралитет. Процесът на международно разведряване е стимулиран и от срещата на правителствените ръководители на СССР, САЩ, Англия и Франция. В Женева през юли същата година. На този етап от развитието на германския въпрос Съветския съюз изхожда вече от обстоятелството, че съществуват две германски държави и сближаването между тях е възможно само в контекста на общо разоръжаване и неутралитет на Германия по подобие на Австрия.

По повод на разоръжаването и премахването на ядрените оръжия межди САЩ и СССР се очертават два диаметрално различни подхода, които ще тровят отношенията между тях в продължението на около двадесет и пет години. Докато СССР настоява за крупни съкращения в конвенционалните оръжия и ликвидиране на атомното оръжие, то американците, изхождайки от превъзходството на своя ядрен потенциал, настояват за съкращаване преди всичко на конвенционалните въоръжени сили чрез приемане на „ефективни инспекции”. Програмата „открито небе „ лансирана от президента Айзенхауер, не допада на руснаците както поради техническото изоставане на разузнавателните им средства, така и поради традиционната съветска мнителност при проверка от подобен род. Най- значителното постижение през тази епоха все пак си остава Московския договор от 5 август 1963 г. за забрана на опитите с ядрено оръжие в атмосферата, в космическото пространство и под водата между правителствата на СССР, САЩ и Англия. За кратък срок към този договор се присъединяват над сто държави.