Втората световна война

Клубът на месиите

Написана от Христо Милков
Посещения: 3904

 

Глава първа

 

1.1

Илия Бешков. Сезонът на стриженето

По препоръка на г-н Бадев мнозина са пристъпили

към остригване на радиоапаратите от ненужните радиовълни

 

РАДИОТО - ГЛАСЪТ, КОЙТО ПРЕБРОДИ ГРАНИЦИТЕ

 

Всеки от изучаваните водачи е рожба на съвременната пропаганда. Никой не се е „самоизградил". Един политик може колкото си иска да стои сам пред огледалото си у дома. От това той няма да стане по-известен, освен на самия себе си. Ако публикува статия със своя подпис в печата, неговата популярност няма да се промени фатално. Но застане ли пред микрофоните на медия, която може да бъде чута от милиони, каквито са американските, съветските и германските мащаби, тогава промените могат да бъдат драстични. Водачът от световен калибър трябва да знае как да говори, какви думи да подбира и какво звучене да им придаде - не можеш по един и същ начин да обявиш победа и да признаеш поражение, да зовеш и да възпираш.

В термините „пропаганда", „мит", „митология", „образ", „месия" се влага различен смисъл, те са неделима част от човешката история и съзнание още от древността. За пръв път през 1662 г. Католическата църква създава специална институция, която е натоварена с пропагандата - „Congregatio de propaganda fide" („Конгрегация за пропаганда на вярата").

Трудно е да се разбере ролята и значението на съвременната пропаганда, както и въздействието ѝ върху обществото, ако се разгледа извън контекста на Голямата война. Именно от тогава датира първата съвременна правителствена пропагандна операция. Американският президент Удроу Уилсън е избран през 1916 г. с предизборната платформа „Мир без победа". По това време населението е изключително пацифистки настроено и не вижда никакви причини за въвличането на САЩ в Европейската война. Правителството на Уилсън обаче е за влизането в нея. С внушаването на тази идея президентът натоварва журналиста Джордж Крийл, поставяйки го начело на комисията за публична информация, носеща неговото име, „която само за шест месеца успява да превърне едно миролюбиво население в истерична, призоваваща към война тълпа, копнееща да разруши всичко германско, да разкъса немците на парчета и да спаси света". За успеха на кампанията не са жалени средства. Ето какво съобщава самият Джорж Крийл: „Тридесет отделни брошури бяха отпечатани на няколко езика. 75 милиона копия циркулираха из Америка и много милиони - зад граница."7 Обединени са обществени клубове, хорове, религиозни институции. Използвани са доброволните услуги на 75 000 говорители, действащи в 5200 общини и изказали се общо 755 190 пъти. Подготвени от доброволци са 1438 рисунки за изработване на плакати, стъклени картички и подобни материали. Издаван е всекидневен вестник със стохиляден тираж. Официалната новинарска служба има на разположение всички възможни средства за пропаганда и съобщение - телеграф, телефон, радио. За чуждестранната преса са построени специална поща и фотографска служба. Според Крийл „службата струваше на данъкоплатците $4 912 553 и бяха спечелени $2 825 670, за да се поемат разходите".8

По мнението на германския генерал Ерих фон Лудендорф, директорът на английския департамент за пропаганда лорд Нортклиф е прав, като твърди, че „една реч на английски държавен деец донася на Англия 20 000 фунта; 50 000 фунта, ако немците я препечатат и 100 000, ако не ѝ отговорят".9 Влиянието на неговата пропаганда върху противника през Първата световна война е толкова голямо, че са изпратени кораби да бомбардират къщата му, за да го убият. На бившата резиденция на лорда още е запазена дупка от снаряд в знак на почит към съпругата на неговия градинар, убита при нападението. В главата „Военната пропаганда" в „Моята борба" Адолф Хитлер подробно разглежда причините за провала на германската и съответно за победата на английската и американската пропаганда. Може да се каже, че той добре е схванал принципа, че най-добре можеш да се поучиш от своя противник, от този, когото мразиш.

Едва ли е необходимо подробно да се разглеждат произходът и развитието на понятието „пропаганда". В настоящия труд ще бъдат приведени някои определения, рожба на изследвания период, които дават представа за нейното съдържание. И до днес те остават валидни. Главният коментатор на Би Би Си за Германия през Втората световна война и професор в Университета в Абърдийн Линдли Фрейзър я дефинира по следния начин: „Пропагандата може да се определи като дейност или изкуство за повлияване на другите, така че да проявят поведение, което без това въздействие те не биха възприели."10 Това определение е формулирано най-общо, но оказването на влияние отвън стои на челно място.

Според справедливо наричания баща на съвременната пропаганда - доктора по литература Йозеф Гьобелс, „функцията ѝ е не да обръща, по-скоро тя е да привлича последователи и да ги държи в една линия [...], задачата е да се маскира всяка област от човешката дейност, така че заобикалящата среда за личността да се променя [...], да се опростят мислите [...], да ги превърне в примитивни образци и да представя комплексните процеси на политическия и икономическия живот в прости термини, да ги подаде на улицата и да ги забие в мозъка на малкия човек".11 И още: „Същността на пропагандата е в простотата, силата и концентрацията."12 Не би могло по-точно и по-ясно да се каже. Нейни отличителни характеристики са системността, организираността, въздействието върху значителни маси от хора. С нарастващата роля на СМИ придобива все по-голям размах и сила на внушение.

Както правилно обръща внимание Валтер Лакьор, „Мусолини, Хитлер и Гьобелс, разбира се, не са първите, които са използвали пропагандата; основните трудове по този въпрос (и по масова психология) са написани в предишния век. Хитлер отбелязва в „Майн Кампф", че много е научил от британската пропаганда през Първата световна война и от социалдемократите, които противно на буржоазните партии използват агитацията в масов мащаб в политическата си дейност. Но нацизмът и фашизмът, както и съветският и китайският комунизъм използват пропагандата в безкрайно по-голям мащаб от когато и да било преди, а и това става възможно благодарение на техническото развитие на средствата за масови комуникации през двадесети век".13 Наистина за мита могат да се срещнат най-разнообразни определения. Думата има гръцки произход и означава буквално „предание" и едновременно „народно предание за произхода на света, за чудновати явления, за богове и легендарни герои" и „легенда, сказание, предание за историческо събитие или природно явление", докато в преносен смисъл се употребява със значението „измислица, приказка, басня". Според Аристотел те са лъжливи разкази, които ни разкриват истината. Митовете са също така отражение на правилата, ценностите и надеждите на едно общество. Те представляват един вид идеология.14 Хранителната среда на мита е незнанието. Хранителната среда на мита е вярата. Трудно е да се разделиш с вярата си, защото това означава да се разделиш с част от себе си. А престанеш ли да вярваш в нещо, започваш да го мразиш. И започваш да търсиш друг „спасителен пояс".

Според един от световнопризнатите изследователи в областта на митологиите Мирча Елиаде „митът разказва една свещена история; той съобщава за събитие, станало в първичното Време [...]. С други думи, митът разказва как благодарение на делата на Свръхестествените Същества някоя реалност е възникнала, било това цялата реалност, Космосът или само един фрагмент от реалността [...]. Следователно митът винаги описва някакво „сътворение"; той разказва как дадено нещо е било създадено, почнало е да съществува. Митът разказва само за това, което се е случило наистина (курсив на автора), и за това, което се е проявило напълно. Действащите лица в митовете са Свръхестествени Същества. Те са известни преди всичко с това, което са извършили в трансцедентните времена на „първоначалната". От това следва, че митовете показват творческата им дейност и разкриват сакралността им (или просто „свръхестествеността") на техните дела".15

Това определение би могло да се приложи, естествено, съобразявайки го към съвременната действителност, към всеки от изследваните петима герои. Още повече че те имат шанса да използват такова мощно оръжие, каквото е радиото, благодарение на което се превръщат в Свръхестествени Същества, в Свръхчовеци. Именно то оповестява техните „чудеса", техните „дела" в най-голям мащаб, толкова голям, с такава едновременност на въздействието, с такава динамика и тъй ударно, че е трудно поносимо за обществото, непосилно за възприемане.

Според проф. Орлин Загоров, „като форма на светоглед митът е начин на възприемане, преживяване и осмисляне на света в неговата същност, функционираща по образ и подобие на самия човек. Светът (космосът) е жива същност, единен и жив организъм, а човекът (микрокосмос) е една малка, органична част от него. Чрез мита човекът пренася върху Вселената част от присъщите на самия него качества и преживявания и я възприема като свръхчовек, като одушевена същност. В мита духът и материята са тъждествени и не са разчленени. Те функционират като едно цяло и се подчиняват на един и същ универсален закон. В мита фантазия и реалност, привидност и същност, случайност и необходимост се сливат".16

Според друго определение, митът е „система, моделираща в умовете на индивидите от дадена група заобикалящия ги свят и отделните му части. Той се основава на вече съществуващи традиции и представи в общественото съзнание. Последното се характеризира със силна степен на инертност, вследствие на което поднесената във формата на мит информация лесно се внедрява в структурата на общественото съзнание. За да бъде внедрен в масовото съзнание, той може да бъде поднесен чрез механизмите на стереотипа, който също е техника за внушаване на информация и представи".17 Тук лесно може да се очертае връзката между пропаганда и мит. Информацията, пречупена през каналите на СМИ, вече не е информация в „чист вид", не е това, което „в действителност" се е случило, тъй като тя е изкривена, филтрирана под въздействието на многобройни фактори от различен произход - от идеологически и политически, до чисто професионалните, като концепцията на дадената програма, ограниченото времетраене на дадена емисия. И така се „шмугваме" в пропагандата и оттам - в мита. Светът трудно може да бъде окован в килията на нашите стереотипи, защото е съществувал дълго преди нас и ще съществува дълго след нас. За съжаление винаги го забравяме, протягаме се към тях като към спасителен пояс, хващаме се за тях като удавник за сламка и оставаме много разочаровани, като сламката се оказва примка.

Всеки политик ли е мит? На този въпрос трябва да отговорим, когато се занимаваме с водачи. Това, че един политик е станал лице на предизборна кампания, това, че името му често или не толкова често се споменава в ефир, съвсем не го прави мит. Доказва го особено днешният политически живот, когато се препъваме от безличия с претенции, а от плакатите ни гледат непознати лица, чиято съдба за изборния резултат е напълно предрешена. Колкото и да ни отправят самоуверени послания, отговарящи на всички клишета, очевидно е, че за тях ще пуснат гласовете си единствено хора от тесния роднински и приятелски кръг. За да бъдеш мит, за да се създаде „предание" за теб, и то в днешната динамична съвременност, когато всяко чудо дори не е за три дни, трябва да имаш някаква реална опора, както и добре структурирана пропаганда. Това е една от общите черти и на петимата изучавани герои. Наред с това всеки от тях лично участва в изграждането на собствения си образ. Иначе можем да използваме определението „мит" само в смисъла му на „лъжа".

Всеки мит има своя конкретен образ, благодарение на който той може да оживее пред своята „публика". Според Шарл Шарбонер митологията е група от логично свързани образи.18

Думата месия (meshia) означава на еврейски „помазаник", т.е. помазан от Светия Дух, и в превод на гръцки език се пише „христос". В древността помазаници са наричали царете, пророците и първосвещениците, тъй като при посвещаването им в длъжност те били помазвани с осветен елей - символ на благодатта на Светия Дух, която те получавали, за да извършат успешно възложеното им служение. С думата „Месия" (като собствено име) пророците винаги наричали Божия Помазаник, Спасителя на света. Месия, Христос и Спасител са имена на Едно и Също Лице - втората Божия ипостас (гр. - лице), Бог Син, и затова са взаимнозаменяеми.19

В днешни времена както по-видните, така и не толкова изтъкнатите водачи, да не говорим за „редовите" политици, също имат претенции да бъдат пророци. Защо някои герои са приемани за месии? Хората имат вече изградени представи кое как „трябва" да изглежда. Те разсъждават по следната логика: някой не може да не е такъв, например престъпник, защото престъпниците имат такива лица, ходят така облечени и имат такава походка. Бъдещият герой е принуден да се сблъска с гора от стереотипи, за да кажат за него: „Да, той е герой, защото героите изглеждат именно така", т.е. да говори и да прави това, което се очаква от него. Другата му възможност е да се пребори със съществуващите представи, като постепенно ги отхвърли и заклейми и накара тези срещу него да се отрекат от досегашните си опори. Доколко „новите лица" са наистина „нови"? Какво е равновесието между старото и новото в един митологичен образ? Какви са изследваните герои и защо са се превърнали в герои - като носители на старото или като носители на новото?

* * *

През 30-те години на ХХ век радиото е едно от най-влиятелните средства за масова информация, а в навечерието на Втората световна война категорично се налага като най-мощното. След създаването му светът става друг - той е свят без граници. Само с негова помощ обикновеният човек може да разбере колко голяма е Голямата депресия, че Втората световна война наистина е световна. Но един е светът на радиоточката, който е това, което ти се позволи да разбереш, съвсем друг - на апарата, по чиято скала отиваш от един до друг край на страната си, от един до друг край на света само с едно завъртане на копчето.

Радиото дава тласък за коренни промени в характера, съзнанието и начина на мислене на обществото, във властта и в механизмите на управление. То може да издига на пиедестала и да събаря от него, да изографисва икони, но за да бъдат запаметени, трябва да има талантливи майстори и преди всичко - „достолепни" модели.

Утвърждаването на радиото като най-влиятелната пропагандна сила никак не е случайно. То позволява за извънредно кратко време милиони хора да се превърнат в напрегнато слушащ колектив. Преодолява времето и пространството и обединява безчислена аудитория, принадлежаща към различни социални групи и националности. Способно е да прескочи една от най-високите за другите медии стени за онова време - неграмотността. В окупирани страни или в тоталитарни и авторитарни режими понякога радиото е единственият чужд източник на информация, който може да проникне до по-големи маси от населението.

Благодарение на техническите му особености то въздейства както върху различни общности, така и върху отделната личност, в резултат на което формира колективното и индивидуалното мнение. Едновременното „поразяване на мишените" има огромно значение за политическото и културното му влияние. Никоя друга форма на пропаганда не е постигала такава „документалност" и „автентичност", колкото и „подредени" да са те. Особено ярки примери за шоков ефект върху публиката са преките репортажи от времето на Гражданската война в Испания на американския коментатор Ханс фон Калтенборн, който предава от фронтовата линия с микрофон в ръка, скрит зад копа сено, или на пионера на този жанр, ръководителя на студиото на Си Би Ес в Лондон Едуард Мъроу, излъчващ през 1940 г. от британската столица сред ехтящите бомбени експлозии и изстрелите на противовъздушната отбрана. И двамата допринасят за рязкото увеличаване на доверието към радиото и за нарастването на броя на слушателите, както и за каузата Америка да бъде включена във войната.

Залповете от думи политат преди залповете от снаряди. Приемникът може да застига с куршуми, които още не са изстреляни. Той може да поразява и тогава, когато от истинските куршуми е останала само илюзия. Радиото има неподозирани по своята сила и дълбочина ефекти върху човека. Когато на 30 октомври 1938 г. по Си Би Ес („Колумбия") се излъчва пиесата на Хърбърт Уелс „Войната на световете", разказваща в репортажна форма за мнимо нашествие на марсианците в САЩ, възниква масова паника. Американският астроном и астрофизик Доналд Мензел, един от най-големите експерти по криптоанализа, познат на обществото като заклет противник на НЛО, коментира така тази история: „... Хиляди и хиляди паникьосани хора се готвеха за незабавна евакуация или горещо се молеха на Всевишния за спасение. Някои въобще смятаха, че страната е нападната от германци, японци или даже руски комунисти. Стотици викаха роднини и приятели да им кажат последно „сбогом". Много просто бягаха като ужилени по улиците, сеейки паника и тревога, докато накрая не разбраха за какво всъщност става дума. В полицията непрекъснато звъняха, призовавайки за помощ: „Ние вече чуваме стрелбата! Нужен ми е противогаз! - крещеше в слушалката някой изплашен до умопомрачение жител на Бруклин. - Направете нещо - та аз акуратно си плащам данъците..."20

От страх хората често губят здрав разум. От покрива на едно ню-йоркско здание един вече „вижда" с бинокъл експлозиите на бойното поле. Друг отчетливо „чува" свиренето на прелитащите над града снаряди на марсианските оръдия. Много „слушат" оръдейната стрелба и даже тържествуващия рев на победителите. А има такива, които „усещат" миризмата на газа, дима и барутния нагар.

Официалната история твърди, че младият американски режисьор, писател, актьор и продуцент Орсън Уелс, осъществил споменатата радиодраматизация, и неговите сътрудници изобщо не са очаквали такъв ефект и не са дооценили своите таланти. Изключително интересни са резултатите на собствените разследвания на полицията и федералните служби, засягащи броя на хората, обхванати от паниката. Той достига до петцифрени числа. Но най-професионално от всички подхожда групата на професор Кантрил от Принстънския университет, чиято оценка изобщо не се вмества в представите - около 1,2 милиона души. „Повторете си още веднъж наум един милион и двеста хиляди. Именно толкова са американците, които [...] буквално - имайки уши, не са чували. Но и тези цифри не са най-загадъчното в тази история... Защото примерно една трета част от общото количество на поддалите се на паниката [...] лично засвидетелстват факта на десанта на марсианците, на бойните действия и т.н. Почти една трета - неколкостотин хиляди виждащи и чуващи (не по радиото, а със собствените си очи и уши) как протича „нахлуването" на марсианците и съобщаващи за това „където трябва" - т.е. в най-близкия полицейски участък, правителствено учреждение, даже болница. Стотици хиляди независими наблюдатели, виждащи и чуващи нещо, което не се случва..."21

Нито печатът и литературата, нито афишите, плакатите и позивите, без което и да било от тези средства и днес да е загубило значението си, нямат и не могат да имат такова мощно въздействие, каквото има радиото. Нито едно от тях не е така живо при предаване на човешкото послание или при създаване на специфична атмосфера или среда. Неслучайно бе наблегнато върху ужаса на американците, предизвикан от излъчването на радиопиесата „Войната на световете" през 1938 година - нещо непостижимо за което и да било от тях. Създаването на достъпни за купувачите приемници, които могат да бъдат произвеждани серийно, улеснява масовото им разпространение не само в страната, но и зад граница.

Това са все сериозни причини радиопропагандата и конкретно нейната роля за извайването на образите на водачите да бъде изучавана - както нейната теория, така и нейната история.

* * *

Наричат Балканите „барутен погреб" на Европа. В действителност Версайската система, претендираща да гарантира мир, е превърнала Стария континент в един огромен „барутен погреб". Часовниковият механизъм на европейската бомба отброява само двадесет години до следващата световна война и голяма част от поколението, което през Първата е било свикано под знамената като новобранци, през Втората е призовано като запасняци.

Къде е нашето място във въртопа на зараждащия се световен конфликт? България, макар и малка страна, има своето далеч немаловажно място на европейската карта поради централното си геостратегическо положение. „Балканите са кръстопът на световни пътища. Те са голямата врата за Егейско, Мраморно, Адриатическо и Черно море. Това е една зона на топломорска цивилизация, в която от най-стари времена се кръстосва Изтокът със Запада, Европа с Азия, Африка с Европа. Тук се намират двете морски теснини (Дарданелите и Босфора), които свързват моретата и големите световни пътища. При това положение европейският Югоизток, Балканите с моретата, които мият техните брегове или са в непосредствена близост до тях, са били винаги обект на особено внимание и на претенции от страна на великите световни империи. Тук са заложени вековни интереси на големите държави. Вечният блян на Русия за топло море се е сблъсквал с английската политика за сигурност в ключовите позиции, които охраняват нейните колониални подстъпи за Изтока, за Суец, за Африка, за Индия и т.н. В по-ново време германският „Drang nach Osten" се преплете в сложния възел, за да търси тук стопански пространства и политическо влияние."22

Линията на българското правителство след Първата световна война прилича на опасен слалом между Великите сили и пояс от враждебно настроени балкански държави. Външната ни политика се гради върху позицията на неангажираност, манифестирана многократно през 30-те години на ХХ век и особено в навечерието на Мюнхен. „По време на итало-абисинската война през 1936 г. България подписва договора за икономически санкции срещу Италия. Българското правителство не се присъедини към Антикоминтерновския пакт. То отказва да признае фашисткия режим на генерал Франко в Испания. В Обществото на народите българската дипломация не последва екстремистките инициативи на хитлеристка Германия, а продължаваше да сътрудничи с Великите сили и да подкрепя всички актове, насочени против агресията".23

Външната ни политика не остава изолирана от Мюнхенския сговор. Цар Борис III взема непосредствено участие в подготовката на съвещанието на четиримата. В разгара на германско-чешката криза в началото на септември 1938 г. като гост на английския крал Джордж VI царят има две продължителни срещи с Чембърлейн. Британският министър-председател вече е получил от Франция съгласие за съвместни постъпки пред Чехословакия, за да я принудят да сведе глава пред Хитлер. Чембърлейн моли цар Борис да убеди германския диктатор да не действа едностранно по Судетския въпрос, а да го разисква заедно с двете страни-победителки от Голямата война. Иначе Англия не би могла да възпре Франция да не обмисли общи мерки със Съветския съюз.

От Лондон през Швейцария Борис III се озовава при Хитлер, пред когото щял да бъде „само доверен куриер", както сам се изразява. След разговора с него царят изпраща обратно в Лондон своя секретар Ханджиев, който отнесъл лично писмо до Чембърлейн със следното заключение: „Судетската област трябва да се пожертва, за да се спаси чехословашката държава и мирът в Европа." В отговор получава благодарствено писмо.24

Ето как българският цар коментира окупацията на Чехословакия: „След шест месеца - на 15 март (1939 г. - б. а.) - Хитлер вдигна във въздуха цялата постройка, изградена със спогодбите в Мюнхен". Според него германският фюрер, като „злонравна крава [...] ритна менчето с млякото".25 „Той без повод и без нужда скъса едно споразумение, което ние всички считахме, че осигурява мира за десетки години. Несигурността отново завладява Европа и специално Изтока, към който се е насочил."26

Още на другия ден след Мюнхен група видни политически лица - Никола Мушанов, Александър Цанков, председателят на Св. Синод Неофит, ректорът на Университета проф. Станишев, председателят на ПЕН-клуба проф. Б. Филов и Атанас Буров поздравяват телеграфически четиримата за „свръхчовешките усилия, положени от тях, да спасят света от една нова катастрофа.27

Правителството ни и преди всичко линията му на неутралитет в последните години преди избухването на войната, решението дали ще се допуснат чужди войски, укрепването на съюза със съседна Турция - всичко това прави България прицелна точка на засилващи се внушения в полза на една или друга сила. Различни интереси по своите канали и пътища се пресичат на наша територия. Правителството се старае да пази неутралитет спрямо противоречията и съперничествата на Великите сили. Най-важният документ за външната ни политика е Директива № 19 на кабинета на Георги Кьосеиванов (третият: 14 ноември 1938 г. - 24 октомври 1939 г. - б. а.) до българските легации в чужбина от 19 април 1939 г. Тук отново е изразено категоричното становище срещу участието в Балканския пакт от 9 февруари 1934 г., а във връзка с английския проект за балкански отбранителен блок са формулирани териториалните искания: Южна Добруджа, излаз на Бяло море според тракийската граница от 1913 г. и евентуално Западните покрайнини. От този списък отсъства Македония, което се дължи на характера на българо-югославските отношения от онова време. Потвърждава се волята за самостоятелна политика без обвързване. Подчертава се обаче, че България не е в състояние да се нареди на страната на демократичните срещу авторитарните държави, и във връзка с това се напомнят икономическите ѝ отношения с Германия. Заключението може да бъде само едно: политическите интереси и икономическите връзки на България предопределят мястото ѝ в ревизионистическия лагер; но тя не изпитва желание доброволно и преждевременно да се тика в стълкновенията между Великите сили, а предпочита да поддържа изчаквателно поведение, доколкото това е възможно.28

През 30-те години на ХХ век, особено в навечерието на Втората световна война и след избухването ѝ, българското правителство е изправено пред тежкия избор на политическа линия, удовлетворяваща националните интереси и стремежи за възвръщане на ограбеното от Ньойския диктат. Това е време на оформяне на световните коалиции, които ще решават съдбата на човечеството в най-кървавия сблъсък в неговата история. България трябва да вземе решение към коя от тях да се присъедини. Изправено пред неизбежността на войната, правителството възприема следната позиция: независимо от симпатиите и очакванията към един или друг блок „България не е в състояние да се съпротивлява срещу никоя велика сила и в никакъв случай не бива да допуска да става театър на военни действия; ето защо, провеждайки политика на неутралитет, доколкото това е по възможностите ѝ, тя трябва да е готова да пусне доброволно на територията си войската на коя да е велика държава, която първа стигне границата и поиска да премине през нея."29

Нашата страна разполага с отлични дипломати, които започват да съобщават в София своите наблюдения за посоката на развитие на събитията към промяна в отношенията между Германия и Съветския съюз. В края на декември 1938 г. министър-председателят Георги Кьосеиванов кани изпълняващия длъжността шеф на френската легация в столицата и го предупреждава, че предстои поредната подялба на Полша между Германия и Русия. На 23 август 1939 г. е подписан Пактът Рибентроп-Молотов, чрез който се оформят сферите на влияние на двете страни. Съгласно секретния протокол, приложен към него: „1. В случай на териториално-политическото преустройство на областите, влизащи в състава на Прибалтийските държави (Финландия, Естония, Латвия, Литва), северната граница на Литва едновременно се явява граница на сферите на интересите на Германия и СССР. При това интересите на Литва по отношение на Вилненската област се признават от двете страни; 2. В случай на териториално-политическо преустройство областите, влизащи в състава на полската държава, границата на сферите на интересите на Германия и СССР приблизително ще преминава по линията на реките Нарев, Висла и Сан; 3. Въпросът, дали е желателно и във взаимен интерес запазването на независимата полска държава и какви ще бъдат границите на тази държава, може да бъде окончателно изяснен само в течение на по-нататъшното политическо развитие; 4. Относно Югоизточна Европа от съветска страна се подчертава интересът на СССР към Бесарабия. От германска страна се заявява за нейната пълна политическа незаинтересованост в тези области."30

Съгласно Пакта за ненападение след германската агресия на 1 септември 1939 г. над Полша седемнадесет дни по-късно съветските войски окупират „своя" дял. На 28 септември с.г. договорът за „дружба и граници" прокарва браздата между двете страни примерно по „линията Кързън", гарантирайки ликвидацията на полската държава.

На 15 септември 1939 г. София официално обявява, че не възнамерява да се ангажира във войната, и също изчаква. „Но не за да подпомогне някой от воюващите в подходящия момент. Оглеждането на създадената ситуация се обуславяше преди всичко от желанието, без да се хвърля в пожара [...], да разреши териториалните си проблеми. Разчиташе се, разбира се, на хитлеристката „мълниеносна война". Българските управляващи мечтаеха за скорошна развръзка и мирна конференция, на която да бъдат заличени неправдите от Ньой."31

След една година, на 4 април 1940 г., на съвещание, в което участват министър-председателят Б. Филов, министърът на външните работи и вероизповеданията Ив. Попов и неговият главен секретар Д. Шишманов и пълномощните министри в Берлин и Лондон П. Драганов и Н. Момчилов, се прави едногодишна равносметка. „Заключението на Попов обобщаваше позициите, към които трябваше да се придържа в близко бъдеще българската външна политика. Изхождаше се от опасността да се разшири войната, което щеше да застраши България; неприятна щеше да бъде и неизвестността около намеренията на воюващите и неутралните велики сили. Именно това налагаше „повелително България занапред да следва политика на мир и строг неутралитет и да заявява, че ще брани своята независимост от всяко посегателство. Не се изоставяше обаче задачата да се търси и осигури „подкрепата" на онези държави, които „биха имали интерес" да защитят българските искания. Външният министър ги градира. На първо място бе поставено връщането на Южна Добруджа. Предполагаше се, че то може да бъде осъществено и преди края на войната. За излаза на Бяло море се препоръчваше да се апелира само след като се види резултатът от добруджанската акция. Попов разчиташе твърде много на проявяващите се противоречия..."32 След половинмесечни преговори в Крайова на 7 септември 1940 г. е подписан българо-румънският договор за предаването на Южна Добруджа на България, който урежда окончателно Добруджанския въпрос и териториалните граници на държавата ни.

* * *

Страната ни е притисната от бързата промяна на обстановката и възможността за избор става все по-малка. Според мемоарите на Константин Муравиев „Богдан Филов доверил на свои близки, че и сам цар Борис се съмнявал в успеха на една война от страна на Германия".33 „От германофилските кръгове, които се намират в тесни връзки с двореца, става известно, че при събеседване преди няколко дни цар Борис оставил впечатление на доста унил човек. На въпроса защо не се обяви открито за привърженик на Оста, той възразил: „Не се качвам във влак, който няма спирачки."34 Въпреки доводите за неподготвеността на страната ни за влизане във война, за по-голямата изгода за Германия да има един формално неутрален съюзник, но симпатизиращ партньор, и нежеланието на населението ни за намеса в конфликта, въпреки временното отлагане, за особен оптимизъм няма основание. Съдбоносният въпрос трябва да бъде решен. България ще трябва да се качи на „влака, който няма спирачки", при това, както е известно, без да ѝ се предостави избор при подписването на Тристранния пакт. Германските войски стъпват на наша територия един час преди него. След като правителството на Третия райх заявява, че задачата на частите му е „ограничена по време и има за цел спокойствието на Балканите" и уверява страната ни, че не поставя никакви искания към нея, „които биха били в разрез с нейната миролюбива политика и с нейните договорни задължения по отношение на съседите", нацистите влизат на 1 март 1941 г. на наша територия.35 Съгласно постигнатите споразумения и след толкова много перипетии около тяхното приложение, продължили два месеца, Богдан Филов заминава за Виена с личния самолет на Хитлер и при тържествена церемония, на която присъстват близо 200 души, слага подписа си под пакта. Веднага след това външните министри на Оста Рибентроп и Чано му дават съгласието си Беломорска Тракия от устието на р. Струма до устието на р. Марица да бъде присъединена към България. Това е основна дата в разглеждания период, бележеща коренна промяна в политическата и пропагандната линия към България.

* * *

Ако в годините след Първата световна война, когато това техническо „чудо" се разпространява с бързината на епидемия по света, в България след Деветоюнския преврат от 1923 година официално са забранени използването на радиопредаванията за граждански цели, вносът на радиоапарати и слушането на чуждестранни станции. В. Димитров определя много сполучливо тези мерки като синдрома „страх от радио".36 Въпреки това слушането на радио започва през 1923-1924 г. В Централния държавен архив (ЦДА) е запазено писмо до министър-председателя и министър на вътрешните работи и народното здраве Андрей Ляпчев от група софийски граждани с протокол, устав и други документи за основаване на Български радиоклуб. Веселин Димитров сочи, че на 5 юни 1926 г. в столицата се свиква организационна сбирка на първите ентусиасти, които възнамеряват да основат „Български радиоклуб с централа в София и с клонове в цялото царство по подобие на чуждестранните клубове".37

На 30 март 1927 г. министърът на железниците, пощите, телефоните и телеграфите (ЖПТТ) Кимон Георгиев подготвя за внасяне в Народното събрание законопроект със следните мотиви: „През последните години радиотехниката направи големи крачки в пътя на своето развитие. По радиото днес се предават вече не само телеграми, но се водят и телефонни разговори, предават се рисунки, фотографии, стенограми и др. Най-широко приложение радиотехниката доби обаче в тъй наречената радиоразпръсквателна служба. Тая служба само в продължение на няколко години стана културна необходимост за днешните общества, защото тя допълва пресата и подпомага проникването на културата във всички страни и защото се явява като образователен фактор в развитието на душевния живот на народите. Радиоразпръсквателната служба, чрез широкото предаване на популярни беседи, учебни курсове, речи на политически мъже, сведения от стопански и финансов характер и пр., е жив извор на наука, възпитание и забава. От друга страна, експлоатацията на тая служба е свързана със сравнително неголеми разходи и ще носи значителни приходи на държавното съкровище."38 Съхранен е Доклад и протоколите до главния директор на ПТТ от Комисията за изработване на правилника по приложение на първия Закон за радиото в България от 13 април 1927 г. Според чл. 1 „под радио се разбира радиотелеграфът, радиотелефонът и радиоразпръскване (радиодифузия) - говорима реч, музика и борсови сведения". Въз основа на него се разрешава инсталирането на радиоприемници срещу държавна такса. От особено значение е вторият член, според който радиото е монопол на държавата - тя строи и експлоатира всички станции. Чл. чл. 3, 4, 5, 6, 7, 8 и 9 засягат ползването на радиоприемници, за таксите, които се плащат за разрешително да се притежава приемник. Например чл. 7 предвижда тъмничен затвор до една година и глоба до пет хиляди лева за онзи, който слуша радио без позволително. А чл. 8 предвижда за далеч по-сериозно нарушение прибавянето към радиоприемника на уреди и смущаване чрез това на излъчващите радиостанции само глоба от пет хиляди лева, отнемане на приемника и отнемане правото за абонат за срок от една година.

Подета е и широка акция за построяване на български предавател. През последната седмица на ноември 1929 г. в ефир за първи път прозвучават думите: „Ало, ало, тук е Радио София!"

В началото на 1930 г. „Родно радио" започва редовни предавания, които след три години стават всекидневни и траят по няколко часа. Неговите части се изработват в първата българска радиоработилница на братя Вълкови, основателно носеща името „Първо българско радиоателие „Електрон" (основана е през 1925 г.). Тогава за пръв път се чува сигналът: „Говори Радио София". След Деветнадесетомайския преврат новосъздадената Дирекция на Обществената обнова изцяло поема работата по създаването на радиопрограмата.39 На 25 януари 1935 г. излиза специална наредба-закон, с която правителството напълно монополизира радиото. Ето нейния текст:

„Указ № 25:

НИЕ БОРИС III с Божия милост и народната воля ЦАР НА БЪЛГАРИТЕ.

На основание чл. 47. от Конституцията, моля да утвърдите, чрез подписване на приложения тук указ VI, постановление на Министерския съвет, взето от заседанието му от 17 януари 1935 година [...], с което се одобрява наредбата-закон за Радиото."

Година по-късно се появяват още две станции - Старозагорската и Варненската, които не само препредават емисиите на Радио София, но имат и свои самостоятелни програми.

Много важен етап в развитието на българското радио и разширяването на слушателската ни аудитория, отразяващ в по-широк план сблъсъка на различни европейски сили за надмощие над нашата страна, е построяването на предавателя край Вакарел.

В ЦДА са съхранени архиви под общото заглавие „Договор и други оригинални материали за предавателя край Вакарел за периода 1935-1943". Според чл. 2 на общите поемни условия на договора се предвижда: „А) Доставка и монтаж на една комплектна радиоразпръсквателна станция с 50 кВт мощност на носещата вълна в антената и алтернативна такава със 100 кВт телефонна мощност на носещата вълна в антената, заедно с антенната ѝ уредба в околността на София; Б) Доставка и монтаж на една вътрешна комплектна модерна студиоуредба в София; В) Доставка, полагане и монтаж на специални кабели, които ще свържат радиоразпръсквателната станция със студиото и студиото с отделните външни микрофонни постове, гарантиращи безупречно предаване на радиопрограмите." Външни микрофонни постове ще бъдат поставени в Народната опера, Народното събрание, БИАД, Военния клуб и храм-паметника „Св. Александър Невски". Съгласно чл. 38 Главната дирекция на Министерството на съобщенията желае да има:

„1. Едно голямо студио за концерт на голям симфоничен оркестър (80-100 души);

2. Едно малко студио за камерна музика;

3. Едно студио за речи, сказки и др."40

Отправени са пет оферти: на германската фирма „Телефункен", на унгарската „Стандарт", от СССР (след възстановяването на дипломатическите взаимоотношения между двете страни - б. а., Х.М.), на „Сосиете франсез радиоелектрик" (един от първите и най-стари претенденти за българския радиопазар) Маркони". Последните две обаче се оттеглят, защото не са съгласни с общите поемни условия, според които изплащането трябва да се извърши в български левове, а не както искат те, да стане в твърда валута.

Показателно за големия интерес към радиото от страна на държавата и обществото е ангажираността при сключването на договора за изграждането на предавателя на Министерството на ЖПТТ, Министерството на съобщенията, Министерството на външните работи и вероизповеданията, Министерството на народното стопанство, Министерството на финансите, Българската народна банка, Търговско-индустриалните камари. Техни представители сформират специална междуведомствена комисия. Тя разглежда подробно плюсовете и минусите на всяка от офертите както от техническа страна, така и доколко те са съгласувани с международната икономическа и финансова конюнктура. В ТТДА е запазен обемист документален материал, който дава възможност да се проследи задълбочеността на тези проучвания.

Ярък пример, илюстриращ включването на най-авторитетни институции в държавата в осъществяването на проекта за предавателя край Вакарел, е едно „твърде бързо и строго поверително" писмо с дата 13 март 1935 г. от управителя на БНБ Марко Рясков до министъра на съобщенията Никола Захариев, в което се известява, че от Министерството на външните работи и вероизповеданията са получени две писма. В тях „се излагат постъпките на унгарския пълномощен министър в София за предоставяне търга за доставка върху фирмата „Стандарт" и на Германското министерство на пропагандата чрез нашата Царска легация в Берлин за възлагане му на „Телефункен". Банката сезира междуведомствената комисия, „като взе предвид, че германското правителство настоява доставката да се възложи на фирмата „Телефункен" при конкурентни цени и че ако тази доставка се възложи на въпросната фирма, то ще направи улеснения при вноса на български яйца в Германия". Според управителя на БНБ „от интерес за народното стопанство при тия условия е да се възложи доставката на „Телефункен". Друго важно съображение в полза на германското искане е, че банката ни разполага със значителни количества авоари в райхсмарки при Райхсбанк и че, следователно, тази поръчка не ще срещне трудности, а напротив, ще бъде улеснена. Управителят изтъква, че изплащането на радиопредавателя в германска валута ще бъде благоприятен начин за намаляването на тези авоари. По-нататък той продължава: „... Търговията ни с Унгария е твърде незначителна [...], по народностопански съображения с тази доставка ще получим облаги при увеличаване на контингента ни за внос на яйца в Германия, желателно е [тя] да се възложи на Германия, толкова повече, че германците са готови да предложат най-ниски цени от конкурентите".41

В друго свое писмо до министъра на съобщенията Никола Захариев от 21 март с.г. управителят на БНБ изтъква мнението на нейния Управителен съвет, че „ако доставката бъде дадена на фирмата „Телефункен" и платена по германски клиринг, ще бъде даден по-малоценен еквивалент, тъй като Германия купува всякакви български произведения, включително и малоценни (плодове, зеленчуци и др.), докато при едно евентуално отдаване доставката на фирмата „Стандарт" последната ще бъде заплатена с валута, произходяща от износ на тютюни 1933 г., т.е. един от най-ценните ни износни артикули".42 Началната цена е 30 млн. лв., руснаците предлагат най-изгодната оферта43, но германците заплашват, че ако не спечелят, ще пресекат вноса на български яйца в страната си. Така е предпочетена тяхната оферта. Един служител в Министерството на финансите през 1935 г. обаче си поискал за подарък от фирмата изпълнител и радиоприемник, защото по това време в България нямало откъде да се купи. От „Телефункен" му изпратили „Филипс" от нулевата серия.

От особен интерес за осветляването на дейността на един от ръководителите на тази германска фирма, главен конкурент на българския радиопазар, представлява донесение № 45 от агент К-12 от 1937 г. до началника на Разузнавателната секция към Генералния щаб на войската. В него се съдържа сведение относно директора на отдела „Слаби токове" във фирмата „Сименс", която заедно с „Халске" образува „Телефункен": „[Паул Лудвиг] Ланкау [живущ в „Юнион Палас" - един от елитните хотели в столицата, б. а.] получава фиксирана заплата 2000 марки (над 60 000 лв.). Извън заплатата той имал представителни няколко хиляди лева месечно и процент от сделките и търговете. Според думите на чиновник от същата фирма, месечно приходът на Ланкау не е бил по-долу от 80-90 хиляди лева.

Ланкау живее охолно и е много щедър към женския пол... Известен е като гуляйджия, шегаджия и компаньон. Постоянно се движи с автомобили от пиацата, тъй като бил авансирал на няколко шофьори по няколко хиляди лева като заем."44

Освен че получава договора за предавателя във „Вакарел", „Телефункен" внася и монтира през 1936 г. високата 80 метра вретеновидна антена на Радио Варна, апаратурата на предавателя край Шумен, доставя радиозасечни уредби. Според рекламите ѝ в пресата, германската фирма направо се идентифицира с радиото и впрочем, ако се има предвид масовото разпространение на приемниците и на техниката нейно производство, има всички основания за това: „Който слуша радио, знае повече" (в. „Днес", 10 септември 1943 г.).

Неслучайно бе разгледан толкова подробно договорът за строителство на предавателя на средни вълни край Вакарел. От една страна, след като той е построен, радиоаудиторията ни се разширява изключително много и заедно със старозагорската и варненската станция се покрива около една трета от територията ни. От друга - българската програма започва да звучи чисто далеч извън нашите граници. Със започване на излъчванията от Вакарел в Европа ясно да се чуват емисиите на Радио София.45 Голямата значимост и необходимост от развитието на радиото е осъзната от водещите министерства и ведомства.

От 1 април 1941 г. започва да функционира Главна дирекция на националната пропаганда (ДНП)46, създадена по проект на един от най-изтъкнатите български преводачи и журналисти Панайот Константинов Чинков и един от създателите на нашето радио и журналистика. Той от 27 ноември 1940 г. е политически коментатор в Радио София в продължение на 424 дена. Становищата му отразяват официалната българска позиция и реакцията на правителството спрямо чуждите пропаганди. За 1941 година по отношение на радиослужбата ДНП „ще даде всичкото си съдействие за следното: да се подпомогне нейното развиване по посока на съвременните изисквания и модерните технически средства и възможности; да сътрудничат в студиото хонорувани от ДНП лектори и общественици; да се улеснят усилията на радиото за вмъкване в програмата на повече материали от нравствен и общовъзпитателен характер; да се внесат повече национално-борчески елементи във връзка с преживяваните събития и пр."47 Специално внимание се отделя на младежта, за да бъде приобщена към режима.

В рекламния справочник за София от 1937 г. са представени редица фирми, които внасят най-разнообразни марки европейски и американски радиоапарати. В страната се получават „Радио електрик", „Клингзор електра", „Ултрамар" и „Пресиоза Електра" чрез магазина на „Радио електрик". Доставят се „Зенит" и „Радионе" чрез магазина „Океана на плочите „Зенит" на Александър Калчев. Холандските радиоапарати „Филипс" се внасят чрез Българското акционерно дружество, генерален представител на „Филипс - Айндховен". Намира пазар и „Пилот радио", чийто генерален представител у нас е Крум Чавдаров. Американските RCA (Рейдио корпорейшън оф Америка - б.а.) VICTOR, главен представител на които са Юрдан Ив. Бояджиев и синове, „Лис" и т.н. са сред многото марки, които могат да се видят на рекламните фотографии.48

В седмичния вестник за радиокултура „Радио-свят" от 6 декември 1940 г. е публикувана статия, която представя Германската радио-телевизионна изложба, организирана в столицата. Тя е посетена от около 50 000 души и дава приход от 190 282 лева, предназначени за Зимната помощ. „Изложбата бе разделена на два отдела - телевизионен и радиоотдел. Особен интерес представляваше за българската публика първият отдел, който показа за първи път в България модерното чудо на телевизията. Всяка вечер тълпата пред зданието на БИАД отбелязваше интереса на публиката към демонстрациите на непосредствени телевизионни снимания и предавания на образите, телевизионния телефон и телевизирани филми. Радиоотделът беше представен от 40 германски фирми на радиоапарати и части, между които бяха 20 имена на най-познатите в България радиоапарати: АЕГ, Телефункен, Саба, Ингелен и др. Освен самата изложба, идеята за радио-телевизия бе популяризирана сред учащата се младеж чрез 15 сказки върху телевизията и радиотехниката на г-н Г. Генов, ръководител на изложбата. Същевременно се състояха 3 телевизионни концерта в залата на БИАД, които бяха предадени чрез 6 различни апарата. Два концерта чрез Радио София бяха организирани от радиофирми изложителки."49

Тази изложба насочва към няколко извода. Без съмнение в областта на радиото водеща на наша територия е Германия. По онова време никоя друга страна не присъства с толкова много фирми на българския пазар. Ако се приеме за достоверен посоченият брой посетители, то една голяма част от столичното население, както и пребиваващите по това време в София, са се постарали да не пропуснат да се докоснат до невижданата до този момент техника - телевизията. Наред с това личи и важността на радиото - то отдавна не е просто атракция, а част от живота на българина. Но той идва да види и чуе най-новите модели. Съвсем не е случайно и времето, през което се провежда - изложбата е закрита на 1 декември 1940 г. Само месеци по-рано - на 15 май 1940 г. Радио Донау започва да излъчва на български език. Политическият момент е повече от показателен: през октомври и ноември с.г. към цар Борис са отправени две предложения да се присъедини към „семейството" на Тристранния пакт. Радиото е водещото средство за пропаганда през онова време.

Наред с вноса на чуждите в нашата страна се развива собствено производство приемници и предаватели.50 Още в годината на излизане на Закона за радиото - 1927 г. - Светозар Пренеров от Бургас получава първото разрешително за строеж на предприятие и за търговия с радиоприемници „ТУЛАН" (съкращение, което означава „Трудът и Усърдието Лансират Активен Прогрес"). Същата година училият във Франция инженер основава в родния си град първата българска фабрика за радиоапарати, две години преди „Филипс". Наред с това там се произвеждат и радиопредаватели. През 1939 г. България получава лиценз на култовия немски „Блаупункт", който следващата година излиза на нашия пазар с марката „Тулан". Радиоапаратите с тази марка са мерели мегдан с най-популярните европейски марки (в съответния клас) и дори са печелили конкурс за държавна поръчка в „борба" с „Филипс", „Блаупункт", „Телефункен", „Минерва" и пр. европейски фирми. Производството убедително просъществува до 1944 година, когато фабриката била национализирана от новата политическа власт в България.

В годините преди Втората световна война са произвеждани редица български апарати - „Адмиралъ", „Клинзор", „ИРА" („Индустрия за радиоапарати" ), „Ал[ександър] Ма[нов]", „БР[атя]АЛТ[имирски]" (Русе)51, „Вести" (сглобяван с американски части - б.а.) и много други.52 Наред с тях се правят и по-непретенциозни приемници, правени в малки серии, като апаратите „Силвания" (по името на американските лампи). Те са били по-евтини от произведените в чужбина и популярни сред хората с по-ниски доходи. Всъщност, почти във всяко ателие за ремонт на радиоапарати са се произвеждали такива приемници, обикновено по предварителна поръчка.

Изключително важен фактор, определящ стремежа на хората да търсят повече и по-нова информация, е равнището на образованието и общата култура, които от своя страна зависят от грамотността им. На извънредната сесия на Народното събрание от 1938 г. се отчита, че „грамотните българи през 1920 г. са били 44,5 на сто, а в 1938 г. те са вече 68,4 на сто, а при мъжете този процент стига 68,4 на сто. Което означава, че не могат да четат и пишат само най-възрастните хора, расли в Турско, и децата в предучилищна възраст. Броят на училищата е достигнал 8033, срещу 5974 през учебната 1919/1920, и в тях се обучават 1 076 000 ученици."53 Съответно, може да се търси пряка връзка между нарасналото образование и бързото развитие на радиото у нас, защото то осигурява пряк достъп както до най-различни знания, така и до творби на изкуството и културата - неслучайно делът на музиката в предаванията превишава този на говора, дава възможност за допир с различни светове, с близки и далечни страни, а слушателят става своеобразен участник в събитията. В навечерието и по време на такива преломни за човечеството изпитания, като Втората световна война, търсенето на радиоапарати бързо нараства.

Въз основа на данните за броя на приемниците може да се отбележи тенденция към рязко увеличение през нейния период. През 1939 г. те са 86 00054, през 1940 г. - 90 025, 1941 г. - 100 367, 1942 г. - 147 368 и през 1943 г. - 174 465. Може да се приеме, че апаратите през 1944 г. са били не по-малко от 200 000.55 Трябва да се има предвид, че това са само регистрираните. Заедно с това има значително радиолюбителско движение из цялата страна. Издават се списания, като първото списание „Радиолюбител" датира от 1927 г. - годината на приемане на Закона за радиото. Сред тях е и „Ново Радио София", в което се публикуват писма на читатели. Непрекъснато се разменят схеми на приемници.

Може да се заключи, че у нас са налице многобройни предпоставки за успешна чужда радиопропаганда, като най-важната от тях са собствените апарати. Положена е и традицията на колективното слушане, която укрепва все повече след началото на войната. В доклад от 26 септември 1939 г. на околийския управител на Ботевград Ст. Иванов до областния директор на София в раздела за настроенията на населението и въздействието на пропагандите пише, че след началото на войната между Германия и Полша „военните действия се следят от народа с много голям интерес. Тиражът на вестниците се удвои. Около радиоапаратите на обществените заведения всяка вечер се събират големи групи да слушат предаването на „Родно радио" за военните действия по всички бойни театри".56 Важно е да се отбележи, че през изследвания период апаратите не се запечатват от властта - това става едва през 1943 г.

Груповото слушане на радио е от особена важност, то се превръща в социална потребност. В България няма радиоточки. Престижно е в кръчмите и в кафенетата да звучи приемник. Неслучайно още на 13 декември 1927 г. старозагорският вестник „Дума" съобщава на читателите си, че в кафене „Бузлуджа" в града, където 9 години по-късно е открита първата българска регионална радиостанция, ще бъде монтиран радиоапарат. Явно това е изключително важно събитие, за да се обяви предварително. В края на 1928 г. там вече са регистрирани шест. Други места, в които радио се слуша масово, са спортните игрища. Например на второто в гр. Пазарджик през 1934 г. е монтиран апарат.

Тясна е връзката между читалището и радиото. Особено важна е тя на село. Много често за този стожер на българщината се закупуват първите апарати. Само година след Закона за радиото в читалище „Христо Ботев" в с. Неофит Рилски, Варненско, вече звучи „Телефункен". Вечер в библиотеката се събират много хора. Година след това в Меричлери, Хасковско, читалищното настоятелство закупува първия в селото апарат и го поставя в построения в училищния двор салон. По два часа дневно хората слушат предаванията. През 1938 г. в читалище „Цветан П. Петров - Велко" в с. Крушуна, Ловечко, е доставен и първият радиоапарат. Във вестник „Народен глас" от 2 февруари 1940 г. е поместена статията „Едно село за пример", в която се отбелязва: „Читалището брояло 64 членове. Има освен тая кокетна сграда за 170,000 лв. и духов оркестър за 38,000 лв., и радиоапарат за 14,000 лв."57 Трудно е да се изброят всички читалища с приемник през разглеждания период. Много често първият в читалището е първият в селото, и то не от каква да е марка, а от най-новата. От своя страна това води до увеличаване на техните членове.

Една от най-важните форми, характерни за разпространението на радиото през изследвания период, е семейното слушане. Особено важен е началният етап. Тогава фирмите с цел привличане на клиенти предлагат за неколкомесечно безплатно изпробване своите апарати. Именно така действа „Телефункен". Божидар Михайлов пише в своите спомени, че това е позволило на негов съсед да слуша музика безплатно шест месеца, като е сменял няколко приемника от тази фирма. В собственото му семейство лъскавият „Филипс" се е възприемал като истинско чудо.58

През първата година на новата световна война вече 86 000 българи имат приемници. Непосилна е задачата да се изчисли точният брой на тези, които всекидневно застават до тях в кафенета, кръчми и читалища, напълно невъзможно е да се добие представа за получилите новините „през ръка". „Техническото чудо" отдавна не е чудо, а необходимост, особено в свят, изтъкан от конфликти, в свят, чиято съдба ще се решава в нова Голяма война. Благодарение на радиото обикновеният човек има „в краката си" широки простори. В разказа на Никола Вапцаров „Една кооперация, за която нищо не сте чули досега" описваният работник в една касапница, след като получава двумесечната си заработка от 5000 лева, си купува приемник. „Сега вечер все на него кисна. Въртя от единия край на скалата до другия. Слушам някой приказва отдалече, от Алжир, не разбирам нищо от приказката му, но като че ли виждам и него, и къщите, и палмите, и всичко. Хубава работа!"59

Търговецът Георги Янчев открива в центъра на Харманли, на ул. „Царица Йоана" № 1, техническия си дюкян „ЕДИСОНЪ". Освен модерните шевни машини „в мераклийски подредения си магазин той предлага още радиоапаратите „Филипс", „Менде" и „Блаупункт". Продава ги успешно, дори когато през Втората световна скалите им са застопорени със специален закон и печат от червен восък на една само станцийка - Радио София. С радиата на Янчев и с подшушнат от него чалъм за настройката драгите радиослушатели от Харманли, ако искат, могат да чуят и Би Би Си, за което всъщност и си купуват говорещите кутии по онова време".60 Неслучайно върви толкова успешно търговията на Янчев. Дори в един малък град като Харманли хората изпитват глад за знания, свързват ги с прогреса и в името на получаването на нова, различна от официалната информация, са готови да рискуват да се изложат на тежко наказание.

Не ще и съмнение, заплахата е била твърде сериозна. Колкото по-голям става интересът към радиото, колкото повече нараства неговото влияние в България, толкова по-сериозни стават ограничителните мерки, предприемани от властите с цел да бъде гарантирано налагането на официалното становище. В изпълнение на заповед № 11-838 на министъра на вътрешните работи и народното здраве от 8 февруари 1938 г., засягаща „всички радиоприемници по села и градове, поставени на публични места, като читалища, кръчми, кафенета и други", столичният полицейски комендант Св. Георгиев изпраща „лично-строго-поверителна" телеграма до началниците на полицейски участъци и конната стража, като от всички съдържатели на такива заведения „се вземат декларации, че ще спазват нарежданията под страх от лична тяхна отговорност".61 Такива документи подписват притежатели на кръчми, питиепродавници, кафенета, сладкарници, млекарници. Под ударите на забраната попада и Рачо Георгиев Кацарски, собственик на софийската кръчма с едва ли случайно избраното име „Радиото", който на 19 февруари с.г. удостоверява, че е предупреден от органите на Столичния полицейски участък след 23 часа да не приема по „радиото каквито и да е новини и сказки, въобще никакъв говор, а само музика".62

Главният секретар на МВРНЗ д-р Ангелов изпраща наредба № 4191 от 17 март 1941 г. до околийските управители и полицейските коменданти в Царството с копие до областните директори и директора на полицията, според която трябва да се вземат „мерки да не се улавя и слуша чуждата радиопропаганда на български език в публични и общодостъпни заведения". Изпълнението ѝ се възлага на началниците на полицията, конната стража, моторизираната стража, като в часовете на предаванията се изпращат полицаи, които да следят за него.63 Към документите в архива на МВР е приложен „списък на заведенията в района на VIII столичен полицейски участък, които имат радиоапарати, съдържателите на които се предупреждават да не улавят чужди станции, когато пропагандират на български език". В него са включени 41 заведения - 36 кръчми, 2 кафенета, 2 сладкарници и 1 млекарница. Неизпълнилите настоящата ще се наказват съгласно чл. 475 от Наказателния закон.

Само за инсталиране на радиоприемник за домашно ползване се изисква специално позволително, издавано от Главна дирекция на железниците, пощите, телеграфите и телефоните към МЖПТ.64

Тези, които разпространяват или дори само слушат „вражеска" пропаганда, рискуват да попаднат под ударите на зловещия Закон за защита на държавата. Всичко това обаче не спира българина все по-нашироко да се снабдява с приемници, за да утоли жаждата си към новото, различното. Властта все повече и повече схваща нарастващото влияние на европейската радиопропаганда на български език и се стреми да пресече нейното въздействие.

На 1 септември 1941 г. е издадено Окръжно № 1572 от министъра на вътрешните работи и народното здраве Петър Габровски до околийските управители, градските и селските кметове в Царството. В него отначало надълго и нашироко се разкриват успехите на вътрешната и външната политика, и вследствие на тях - „доброто положение на нашата страна, което се констатира от всички. Не само обективните наблюдатели и граждани, но даже и противниците на този режим на управление днес изрично заявяват, че постигнатите резултати са много добри. Всички чужденци (приятели или неприятели) се възхищават от реда и спокойствието, които царят в нашата страна, сочат за пример продоволствието и малката скъпотия и смятат България като един оазис в Европа".65 След като на подчинените се изяснява „истината" и каква „в действителност" е обстановката в България, им се разкрива същността на окръжното, а именно, че „това положение не може да не се зловиди на враговете на България", които полагат всички усилия, за да го съсипят. Целта им е да разслабят българския национален дух, за да подронят нашия народ, за да го разединят и да намалят по този начин неговата съпротивителна сила. „Те искат да нанесат удара и на държава, и народ и да ги направят плячка за свои интереси и свои цели".66 Според министъра „най-доброто средство и най-ярката проява на този стремеж са предаванията на Радио Лондон, Радио Москва и на две-три черни, създадени специално за целта станции, едните от които са еврейски в Палестина, а други - в Съветска Русия. Предаванията на тия станции съдържат само лъжи, неистини, подстрекателства и заблуди, облечени в една хубава, увлекателна форма, и предизвикват един особен интерес. За да подсилят тази си дейност, тези станции са ангажирали и всички отвергнати от българския народ и държава лица, като даже са стигнали до съдействието на Коста Тодоров. Нещо повече, без да се спират пред нищо, за да създадат смут, напоследък пак същите врагове на България искат в страната да се развие саботажна дейност с повреждане жп линии, мостове, съобщения, складове и др. подобни, като даже предписват и начини, по които трябва да се действа".67 В този пасаж наред със задължителните изрази, че предаванията им са пълна лъжа, се съдържа и една висока оценка за противниковите радиостанции на български език и за тяхната значимост. Едва ли само „хубавата, увлекателна форма" е предизвикала особения интерес, като се има предвид, от една страна, че тя се е шлифовала постепенно, а от друга - възможността за избор и критичния поглед на слушателите. Едва ли използваните „отвергнати" от всички хора, са съвсем без авторитет. Засилването на забранителните разпоредби, наложени още от 1938 година, достига до налагане на смъртно наказание съгласно ЗЗД от 12 септември 1941 г. Влиянието на „гласовете от ефира" е подчертано в нарежданията на министъра: „Навсякъде, където е възможно и няма да даде отрицателните резултати на забранения плод, да се забрани слушането на Радио Москва, на Радио Лондон и черните еврейски предавателни станции, като забраната се мотивира с неверните и лъжливи сведения, които тия станции дават, и с това, че сведенията на Българското радио са точни и верни и че досега никога не са били опровергавани. В това отношение трябва да се действа много внимателно и много тактично да не би възбраната да събуди по-голям интерес към тия станции и да подтикне към по-голямо желание за слушане".68 Налага се неизбежният въпрос: защо, след като всичко е толкова цветущо у нас, след като сме постигнали националните си идеали, превърнали сме се в „оазис в Европа" на фона на всеобщата катастрофа, са необходими толкова жестоки наказателни мерки? С какво едни „очевидно" неверни и тенденциозни твърдения биха ни навредили, след като действителните резултати са налице? „Очевидността" на розовото положение се подрива от докладите на същите хора, до които е адресирано окръжното, особено когато става дума за икономическото положение на страната или за вероятност от намесата ни във войната.

Особен интерес представлява и продължението на текста на окръжното, в което се заявява, че „там, където съществува възможност населението да се убеди, че сведенията на тия станции са неверни и тенденциозни, слушането да не се забранява... В случай, че се прави апел за бойкотирането на тези станции, да се употребят всички усилия за разпространението и следването на този апел. Ако местните условия позволяват, да се организира такъв апел и такава пропаганда, чрез местните първенци, учители, свещеници, авторитетни селяни и граждани и др."69 Не може да се отрече задълбочеността на подобно разсъждение, осъзнаването, че колкото по-категорична е една забрана, толкова по-силен ще бъде обратният ефект. Но явно самото министерство залага най-вече на „твърдите" мерки, а и Радио Лондон и Радио Москва имат вече твърде силно влияние върху съзнанието на българина, за да може властта да се противопостави с убеждение.

Много интересна информация за състоянието на духовете в това отношение дава поверителен доклад № 162 от 4 ноември 1942 г. на американския генерален консул в Истанбул Самюел Хонакър до държавния секретар на САЩ Кордел Хъл през 1942 г.: „Когато става дума за България, не бива да си я представяме като малка селска държавица, населена с неграмотни, невежи, водени за носа от шепа шовинисти, които пък от своя страна са в ръцете на германците. Действителното положение е съвсем различно. Българският народ, дори и селяните и работниците, е всъщност добре осведомен. Основни източници на информация за него са вестниците, личните домашни радиоприемници, обществените радиоапарати, които огласят всяко кафене, кръчма и въобще местата, където българите, особено мъжете, така обичат да се събират и раздумват. Всички българи охотно и много четат вестници. Даже овчарите в най-отдалечените планински краища срещат преминаващите пътници с молба, ако носят със себе си вестници, да им ги оставят. Радиоапаратите са вече толкова разпространени, че почти всеки си има свой или поне има възможност да слуша нечий. Българите безумно обичат да коментират прочетеното във вестниците, да вземат страна, да спорят. По този начин тяхната осведоменост расте."70

От този документ личи голямата потребност на българина да бъде неделима част от света. С изострянето на въпроса за външнопо-литическата ни ориентация, когато страната е изправена пред необходимостта от окончателен избор в световния конфликт, и с развитието на действията по фронтовете, гладът за нови сведения става все по-голям и усилването на влиянието на една или друга пропаганда е свързано с отговора, който съответното правителство дава на българските национални интереси. И точно радиото е в състояние да го утоли, защото в ефира „големи" и „малки" няма.

По отношение на радиото големият български политик и дипломат Стойчо Мошанов с възхищение възкликва в своите мемоари: „Благодарение на това изобретение на човешкия гений народите по време на Втората световна война имаха възможност, въпреки най-строгата цензура, всестранно да се информират за положението на фронтовете и дипломатическите ходове на правителството."71

В това отношение интересни сведения дава горецитираният доклад: „Днес всички вестници, радиопредавания и други средства за масово осведомяване са под строг правителствен контрол. Той се упражнява основно и непосредствено от цензурата. Този български контрол се дублира от цензурата на германците. Така цялата информация, която се публикува в България и от българските власти, всъщност представлява само официалните становища на България и на Оста. През 1941 г. бе направен опит да се попречи на хората да слушат чужди радиостанции, т.е. от държави, непринадлежащи към Оста, но той така и не сполучи. Почти всички, които имат радиоприемници, слушат радиопредаванията от страни извън Оста или направо на съответния чужд език, или пък специалните предавания, излъчвани на български език от чужди радиостанции, като Би Би Си или Радио Москва. Броят на онези, които разбират френски, английски или немски достатъчно добре, за да могат да слушат радио, е доста голям, но навярно още повече са ония, които слушат предаванията на български език. Би Би Си има емисия на български език всяка вечер в 21 часа. Слушат я хиляди хора. Мнозина не са съгласни с някои от нещата, които се казват в тия предавания, но въпреки това продължават да слушат. Радио Москва има по няколко предавания дневно на български. А българите могат без особени трудности да разбират и излъчванията на руски език. Те са почти непрекъснати."72

Може да се каже, че задачата за контрол над общественото мнение, която българските власти са си поставили, е твърде трудна, да не кажем, предварително обречена на провал. Много е сложно да се управляват хора, които са повече от грамотни, търсят алтернативна информация и знаят езика, на който тя им се предоставя. Наред с това те имат и средства за комуникация, с помощта на които да я придобият. В цитирания текст се очертават и радиопропагандите, които упражняват най-силно влияние у нас през разглеждания период.

Приятел на американския консул в Истанбул, студент в Софийския университет, му разказал, че „бил организирал през лятото на 1941 г. система за разпространяване от уста на уста на новините, получавани от Радио Москва и Радио Лондон. Той подбирал най-важните съобщения и факти и ги предавал на неколцина отбрани хора, а те ги препредавали на други. Така била организирана система за разпространяване на новините между 1000 души, които иначе нямали възможност да получават информация от предаванията на чуждите радиостанции. Всичко това било съвсем нелегално и участващите поемали голям риск. Чрез такива разнообразни средства средният българин става добре осведомен".73

Една от радиопропагандите със силно влияние у нас е турската. „Местните полицейски органи в Казанлък не един път съобщават на своите ръководства, че турското читалище в града, в което се помещава и кафене с радиоапарат, се е превърнало в сборище по време на определени емисии на Радио Анкара и те оживено се коментирали от слушателите. Сведенията за масово слушане на анкарските емисии идват от Дирекцията на полицията от градовете Шумен, Пловдив, Разград и др. Един случай е особено интересен. В немалко градове и села много тюркоезични граждани слушат речта на турския президент (Исмет Инюню - б.а.), което едва ли би било възможно без предварителна подготовка. Онова, което полицията незабавно констатира, е, че след подобни събития се забелязват видими промени в поведението на голяма част от тези хора. Радиото се превръща във възможност за директен контакт с политическия живот в Турция и турското разузнаване добре го използва."74

В Дирекцията на полицията редовно се наблюдава разпространението на пропагандата на български език от чужди страни. В доклад за месец февруари 1941 г. на отделение „Б", отдел „Държавна сигурност", се проследява въздействието на Радио Анкара върху българските турци, свързано със събитията от началото на годината: „... Чувстваше се, макар и слабо, повишено самочувствие сред турското население в страната. Това се дължеше на ръководителите на турската пропаганда, които смятат, че крайният резултат от войната между Германия и Англия ще бъде в полза на последната - тяхна съюзница. Констатирано беше, че турците масово се събираха в кафенетата, в които имаше радиоапарати, и с нетърпение и голям интерес очакваха предаванията на Анкарската информационна служба. Слушайки редовно предаванията от Турция и научавайки с най-големи подробности всичко, което става там, техният дух и самочувствие се повишаваха. На места те явно манифестираха своята народностна принадлежност, а в известни случаи проявяваха неподчинение към българската власт, което обстоятелство създаваше негодувание и дразнеше местното българско население [...] Съществуващите вражди в миналото между кемалисти и антикемалисти [старотурци] са почти на изчезване. Констатирано е противници от двата лагера да се събират масово в джамиите, където по-спокойно могат да коментират върху събитията."75

В навечерието и в първите години на Втората световна война в България са създадени многобройни предпоставки за успешна чужда радиопропаганда. Преди всичко у нас вече е създадена и се разширява аудиторията. В тези исторически обстоятелства, когато правителството ни трябва да избере на чия страна да застане, все повече и повече са слушателите, които тревожно застават до приемниците. На нашия пазар има изобилие както на апарати от елитни световни марки, така и на българско производство. Така хора с различни доходи могат да се снабдят с приемници. Радио се слуша навсякъде - в семейния кръг, в читалищата, кафетата, кръчмите, сладкарниците, бакалници, на спортни игрища. Така то достига и до тези, които не го притежават. В смутните времена винаги високо се е ценяла информацията от източник, различен от официалната позиция. Непрекъснато увеличаващата се роля на радиото в световен мащаб и много по-голямата му сила, в сравнение с другите средства за масова информация, обясняват защо именно радиопропагандата е избрана от редица европейски страни като най-мощно средство за въздействие.

 2.2

Илия Бешков.

- С парите си да те купя, данък да ти плащам, а ти пак да ме лъжеш!

 

7Creel, G. How We Advertised America (1920), New York&London, 1920, p. 3-9.
8Ibid.
9Звонарев, К. К. Германская агитация и пропаганда в Первой мировой войне. - Германская агентурная разведка до и во время войни 1914-1918 гг. Киев, 2005 г., psyfactor.org.
10Фреде, Е.-А. Политическа пропаганда. - Психотехника на убеждаващото въздействие. С., 1992, с. 115.
11Цит. по: Маринов, Р. Пълблик рилейшънс. Технология и практика. С., 1995, с. 19.
12Cit. par: Hombourger. R. Gœbbels, chef de publicité de III-ème Reich. Paris, 1939, р. 8.
13Laqueur, W. Fascism. Past, Present and Future, Oxford, 1996, p. 57.
14Вж. и Le Maxidico. Maxidictionnaire. Paris, 1997; Dictionnaire Encyclopédique, Larrousse, Paris, 2000.
15Елиаде, М. Мит и реалност. С., 2001, с. 11.
16Загоров, О. Философията като култура на духа. С., 2002, с. 10.
17Попова, В. Техники за психологическо манипулиране. - Асоциация „Аргументи". Гражданско общество&Критическо мислене, argumenti.org.
18Лекция в СУ„Св. Климент Охридски" на тема: „Общ пазар на европейската памет".
19Указател на месианските пророчества в Стария завет, pravoslavieto.com.
20Бирюк, Ал. Совершенно секретно. Книга Четвертая. Великая тайна уфологии или НЛО - секретний удар, macbion.narod.ru; Социокультурний контекст „Войни миров", institute.nnov.ru.
21Гаков, Вл. НЛО: порт приписки Земля. - сп. Наука и религия, 7/1986 г., awesta. narod.ru.
22Генчев, Н. Външната политика на България, (1938-1941), С., 1998, Bash Bugarash.
23Пак там.
24Мошанов, Ст. Моята мисия в Кайро. С., 1991, с. 13-15.
25Цит. по: Мошанов, Ст. Цит. съч., с. 16.
26Пак там, с. 17.
27Цит. по: Генчев, Н. Цит. съч.
28Предговор на Илчо Димитров към „Дневникът на Богдан Филов" (С., 1990), с. 71.
29Пак там, с. 78.
30Цит. по: Документи внешней политики, 1939 г, ч. 2, М., 1992
31Тошкова, В. България в Балканската политика на САЩ 1939/1944. С., 1985, с. 46.
32Пак там, с. 62. 1986 г., awesta.narod.
33Муравиев, К. Събития и хора. - сп. „Септември", брой 7/1990, с. 36.
34Тошкова, В., Н. Котев, Н. Стоименов, Р. Николов, Ст. Нойков (съставители). БЪЛГАРИЯ. Своенравният съюзник на Третия райх С., 1992, с. 14. Из поверително донесение на Службата за сигурност до германското Министерство на външните работи за колебанията на цар Борис относно присъединяването на България към Оста, 16. 11. 1940.
35Пак там, с. 33. Много бърза секретна телеграма № 221 на германския пълномощен министър в София Херберт фон Рихтхофен до министъра на външните работи Йоахим фон Рибентроп, с която се дава съгласие за навлизането в България на германски войски. 24. 02.1941.
36Димитров, В. История на радиото в България. Книга първа. С., 1994, с. 86.
37Пак там, с. 89.
38Цит. по: Димитров, В. Цит. съч., с. 98.
39Дирекцията на Обществената обнова е създадена на 14 юни 1934 г. с наредба-закон. Задачите ѝ са формулирани по следния начин: а) да насочи духовния живот на страната към единение и обновяване в служба на нацията и на държавата; б) да работи за издигане престижа на нацията, като следи духовния живот в чужбина и осведомява външния свят за състоянието, развитието и нуждите на българската материална и духовна култура; в) да съдейства за организиране на гражданството в идейноединна общонародна групировка. Намира се на пряко подчинение на министър-председателя и се ръководи от главен директор. Според нашия изтъкнат журналист и преводач П. К. Чинков, „това учреждение имаше почти военен характер и военна дисциплина, а шефът му Петър Попзлатев беше окачил на вратата на кабинета си в сградата на Народното събрание една табела, на която пишеше мегаломански: „За никой посетител нямам повече от две минути време." Ето коментара на Чинков по този повод: „Това беше маниерът, по който обществените обновители искаха да приобщят народа към себе си." (Сега ще чуете нашия коментатор, С., 2001, с. 266). Към Дирекцията действа Постоянен съвет, в който влизат ръководителите на отделите ѝ. По места има на разположение щатни областни и околийски дейци и доброволни сътрудници във всяко селище. Тя има щаб от неколкостотин „деятели" - млади хора, можещи да говорят добре публично, които обикалят страната, за да устройват събрания. Дирекцията разгръща огромна дейност за разработване и пропагандиране на идеите на деветнадесетомайското правителство за преустройство на страната по нов модел. Осъществява контрол върху печата, театрите, кината и събранията. Организира мащабна лекционна пропаганда. Изпълнява важни правителствени поръчения по организиране на населението по професии, изграждането на единна младежка организация и създаването на солидна политическа опора на правителството и др. Закрита е с наредба-закон от 28 юни 1935 г. („Българските държавни институции 1879-1986“, С., 1987, с. 80-81; Чуканов, К. Българската национална пропаганда и нейната институционализация през 40-те години. - сп. „Анамнеза". 2006, кн. 3).
40ЦДА, ф. 178 к., оп. 3, а. е. 111 и а. е. 112. По въпроса за перипетиите около построяването на предавателя във Вакарел. Вж. по-подробно: Димитров, В. Цит. съч. Книга втора, с. 22-40.
41Пак там, а. е. 112, л. 227.
42Пак там, л. 226.
43Съветският посланик в София Ф. Ф. Разколников пред репортер на в. „Заря" на 1 март 1935 г. казва: Както знаете, нашата радиоиндустрия взима живо участие в търга за радиостанцията в София. Ние не искаме пари, а обмяна на компенсацията, бихме могли да купим от вас розово масло, тютюни, кожи" (Димитров, В. Цит. съч. с. 24).
44АМВР, ф. 18, оп. 1, ОБ-19785, л. 139.
45История на Радио България, predavatel.com. На 16 февруари 1936 г., неделя, цялата национална утринна програма на Радио София, която се излъчва за страната, се предава и на къси вълни и се чува в цяла Европа, в Северна Африка, САЩ и Канада. Списание „Ново Радио София" публикува извадки от писма с ласкави отзиви на слушатели, които случайно са чули пробното излъчване. През април 1936 година в неделя се излъчва на къси вълни цялата национална програма на Радио София, в понеделник, сряда и събота само по обяд, вторник и четвъртък - на обяд и вечер. На 19 септември с.г. главният директор на Министерството на железниците, пощите, телеграфите и телефоните дава парично възнаграждение на авторите на късовълновия предавател, който прави известна България в чужбина.
Инж. Николай Ковачев отбелязва, че в началото на излъчванията на държавния предавател на Радио Варна през 1936 г. постъпва сведение от слушатели в Австралия, че периодично програмата му се е приемала там (Тончева, В. Разкази на живо. Книга за Радио Варна. Първа част. Традицията задължава. Варна. LiterNet. 2004
46Чуканов, К. Пак там.
47Бурликова, Ива, Ц. Билярски (съставители). Цит. съч., с. 274.
48Несторов, Юр. Ан. Антонов. Рекламен справочник. С., 1937.
49Германската радио-телевизионна изложба. - в. „Радио-свят" (163), 6 декември 1940 г.
50Димитров, В. Цит. съч., с. 86-91. Списъци на разрешените за продажба у нас български и чужди радиоапарати.
53Създадено през 1936 г. от родения в с. Алтимир, Врачанско, Сава Алтимирски, приятел на Светозар Пренеров.
52Най-известните български работилници са ИРА на Д. Крепиев, „Родно Радио" на Г. Георгиев и „Радиочасти" на Н. Джебаров, които сглобяват вносни приемници или изработват български по техен лиценз, главно на „Филипс" и „Блаупункт".
53Цит. по: Йовков, Ив. Хроника на едно царуване. Втора част. С., 1991, с. 240.
54Ако за база за изчисление се приеме населението на България съгласно преброяването от 1934 г., което е 6 077 937 души, 1,4% през 1939 г. са били радиослушатели. Съгласно Статистическия справочник (С., 1989, с. 16) в тази година радиоабонати са били 10 на 1000 души. Според данни, изнесени на извънредната сесия на Народното събрание от 1938 г., населението ни е било 6 369 468 души.
55Панайотов, Ф. Цит. съч., с. 21; Панайотов, Ф. Предаванията на Би Би Си за България по време на Втората световна война (1940-1944), с. 19. Димитров, В. Цит. съч. с. 103-105. Разпределение на радиоприемниците в столицата и провинцията, по професии на собствениците и по вид. Прави впечатление рязкото увеличение на апаратите в обществените заведения от 3851 през 1940 г. на 8749 през следващата, когато България влиза във войната. Само в столицата от тях има 4606.
56АМВР, ф. 9, оп. 1, ОБ-23272, T.II, л. 45.
57Фактите са взети от порталния сайт на Фондация за развитие „Читалище", chitalishte. bg.
58Михайлов, Б. Имало време в София. С., 1995, с. 36.
59Вапцаров, Н. Една кооперация, за която нищо не сте чули досега (разказ). - Виртуална библиотека „Словото", slovo.bg.
60Николов, Г. Търговецът Георги Янчев шофира първия фиат в Харманли през 30-те години. Harmanli town news, година V, 24-31 август 2007 г., harmanlitown. blogspot.
61АМВР, ф. 9, оп. 9, ОБ-23350, л. 30.
62Пак там, л. 43
63Пак там, л. 29-30.
64Позволително № 39010, на художника Христо Апостолов Христов от 22.I.1942 г., от Главна дирекция на ПТТ към МЖПТ
65АМВР, ф. 9, оп. 1, ОБ-15948, л. 2.
66Пак там, л. 3.
67Пак там.
68Пак там, л. 5.
69Пак там, л. 5-6.
70БЪЛГАРИЯ. Своенравният съюзник на Третия райх, с. 90-91.
71Пак там, с. 234.
72Пак там, с. 91.
73Пак там.
74Стоянов, Д. Заплахата. Великодържавният национализъм и разузнаването на Турция против България. С., 1997, с. 85-86.
75ЦДА, ф. 370 к, оп. 1, а. е. 965, л. 14.

 

X

Right Click

No right click