Втората световна война

Клубът на месиите

Написана от Христо Милков
Посещения: 3796

 

 
Предговор

 

„Да напишеш книга е приключение. Отначало това е само прекарване на времето. После книгата става ваша любовница, после — ваш господар. Накрая тя се превръща във ваш тиран; и в момента, в който вие вече приемате робството, убивате чудовището и хвърляте трупа му на публиката“.

Уинстън Чърчил, Нобелова награда за литература за 1953 г. не само за историческите и биографичните му трудове, но и „за блестящите му речи”.

В „капанът” за приключения цял живот попадат и историците професионалисти. До „своите трупове”, преди да ги поднесат на читателите, достигат след години на изследователски и писателски мъки. От студентските си години Христо Милков е съблазнен от „стръвта” разплитането на част поне от мрежата, обвиваща с тайни ръководители на „великите сили” от Двадесетия век. „Клубът на месиите” е отлично попадение чрез историческата истина да се отнеме част от митовете за Мусолини, Хитлер, Сталин и Чърчил и Рузвелт. Тази - позволявам си формулата „банда на петимата”, е пряко свързана с началото на Втората световна война и с радиопропагандата, насочена към България, или срещу нея.

Христо Милков е приел наложения от живота водораздел в петорката между тоталитарните водачи Мусолини, Хитлер и Сталин и Чърчил и Рузвелт, победителите над първите двама и по неволя съюзници след 22 юни 1941 г. с третия.

А дали авторът на книгата, която сега разгръщате, попада в афоризма за чудовището-труп, хвърлен ви драги читателю, ще отсъдите след последните страници. Може би ще се убедите, че е спазен друг афоризъм на Чърчил, че Клио - музата на историята, не бива да предизвиква скука. Аз лично съм писал предговор към българското издание на „Моята борба” на Адолф Хитлер, оказало фатално влияние върху германските граждани след 1925 година. Но съм писал и предговор към книга-изповед за страдания и победи - спомените на Петър Дертлиев, предаденият водач на българския преход от комунистическа тоталитарна диктатура към демокрация.

Приемам, че „Клубът на месиите” е успешен водач в разразилата се през Двадесетия век гигантска битка между държави с диктатури и държави с парламентарни системи. От океана с публикации по темата книгата предлага размисъл за вплетената в световната система съдба на България в годините 1939-1941. Претърпя крах мечтата за национално обединение в една държава. Клубът е съставен от политици, подробно вписани в книгата на историята. Предлагам и подбрани от мен частици от творчеството им, които допълват сполучливия прицел на Христо Милков към петорката.

В началото на фашизма, преди още да е „дуче” (от лат. ез. dux, ducis, водач) Бенито Мусолини се изповядва: „Ние ще си позволим лукса да бъдем аристократи и демократи, консерватори и прогресисти, реакционери и революционери, спазващи законите и нарушаващи ги - според обстоятелствата на времето, на мястото, на обстановката.” А през 1930 г. обявява фашизма за световно явление и можело да се очаква „една фашистка Европа, която да разреши във фашистки дух проблема за модерната държава, за държавата на ХХ век”.

В „Моята борба” Адолф Хитлер” (още не е „фюрер” – „водач”) е отделил половината страници на тема срещу наложения на Германия през 1919 г. Версайски договор и предрича: „Мирните договори, чиито условия се стоварват върху народите като удари с камшик, често действат като барабанен грохот, оповестяващ близкото надигане... защото потиснатите територии не се възвръщат в скута на Отечеството с пламенни протести, а с победен меч. Да изковем този меч - такава е задачата на вътрешнополитическото ръководство на един народ; да осигури изковаването и да търси другари по оръжие - това е задачата на външнополитическото ръководство”.

И „фюрерът” си намира подходящото му другарче на 23 август 1939 г., когато министърът на външните работи на „Третия райх” Рибентроп подписва в Москва с народния комисар на външните работи на Съветския съюз Молотов пакт за ненападение със секретен протокол за общо подпалване на Втората световна война. На невярващия на ушите си Рибентроп Сталин предлага тост: „Аз зная колко силно германската нация обича своя фюрер и затова искам да пием за негово здраве!” Йосиф Сталин не е от словоохотливите. Но е на върха на болшевишката тоталитарна пирамида и може да си позволи на 7 ноември 1937 г. пред подбрани от него съекипници да изрече една от най-зловещите закани в цялата история на човечеството, записана от генералния секретар на Комунистическия интернационал Георги Димитров: ние ще унищожаваме всеки „заклет враг на държавата, на народите на СССР”. „И ние ще унищожаваме всеки такъв враг, дори той да е стар болшевик, ние ще унищожаваме целия негов род, неговото семейство. Безпощадно ще унищожаваме всеки, който със своите действия и мисли (да, и мисли), посяга върху единството на социалистическата държава. За унищожаване до край на всички врагове, на самите тях, на техния род!”

От Чърчил може да се поместят още много афоризми, или звучащи като анекдоти истини, но особено често се споменава в различни варианти оценката му за съществуващите политически системи: „Не твърдя, че демокрацията е идеалната форма за управление, но все пак е по-добра от всички останали, пробвани някога”.

За да представя кратичко „темата Рузвелт", ще перифразирам Чърчил, че когато орлите мълчат, папагалите дърдорят! Над Европа облаците, наситени с военни заряди, се сгъстяват и на 5 октомври 1937 г. Франклин Делано Рузвелт произнася станала знаменита реч, с която нарушава „мълчанието" си - според принципа на ненамеса на САЩ в европейските дела: „Когато се разпространява епидемия от някаква болест, обществото одобрява и взема участие в организирането на карантина за болните, за да защитава общественото здраве от разпространяването на болестта”. „Карантинната” реч на президента на САЩ е предупреждение към ръководителите на европейските демократични държави да не се поддават на разприказвалите се по темата „миролюбие" диктатори, а да вземат мерки срещу надвисващата над Австрия, Чехословакия и Полша опасност.

Симпатиите на Рузвелт явно не са били на страната на „дучето" и „фюрера", които би трябвало да отчетат възможността да се озоват лице в лице с пресичащата Атлантическия океан американска мощ. Събитията обаче се развиват в посока срещу световния мир. И идва денят на новия Страшен съд за човечеството - 1 септември 1939 година.

Наред с бомбите и оръдейните залпове започват да трещят и милиони радиоапарати. Пропагандата на „многогласната лъжа" залива истината (Чърчил!). Хитлер е вярвал, че той е предопределен от съдбата да преустрои Европа на невиждани в историята основи - расистки и антиеврейски, както твърди в „Моята борба“, че „съчетанието на теоретика, на организатора и на водача в една само личност е най-рядкото нещо, което може да се намери на тази земя: това съчетание ражда великата личност".

Победата във Втората световна война даде отговор и на водената в ефира радиопропаганда кои са великите и малките от „Клуба на месиите“. Ясни са на чия страна са и симпатиите на автора на „Клуба на месиите. Образите на световните водачи в европейската радиопропаганда на български език (1 септември 1939 г. - 22 юни 1941 г.)“ Предварително уверявам читателите - Христо Милков им поднася монография - сиреч научно изследване, но толкова приятно за четене, че нито един от тях няма да съжалява за свое изгубено време.

А преди да се насочи към „петорката“ Христо Милков изпробва успешно перото си в монография за други двама „месии": „Дуелът за сърцето на французина. Митовете Петен и Дьо Гол (17 юни 1940 г. - 11 ноември 1942 г.)“. Маршалът - митът за победителя в Първата световна война, и Генералът - митът за неприетия от Чърчил и Рузвелт член на клуба на великите победители във Втората световна война.

 

Проф. дин Милен Семков

 

X

Right Click

No right click