Хроники и историография

Алексиада

Посещения: 11417

 

18. Теодор, братът на съзаклятника против императора, бива изпратен на заточение в Анхиало

 

XIII, 1. Всички сме изумени от душевното величие на самодържеца, който, макар и да изглеждал видимо безразличен към това известие поради присъстващите тогава лица, все пак вътрешно бил много развълнуван от него. Той сметнал, че трябва пак да напусне Византион. Макар и да се уверил отново, че и вътрешните му работи не са благоприятни за него, все пак той уредил работите в двореца и столицата, оставил за управители великия друнгарий на флотата, евнуха Евстатий Киминиан, и Никифор, наречен Деканов, на 1 ноември, 1 индикт1, излязъл с малка свита и близки роднини извън Византион и се спрял в царската пурпурна палатка до стените на Геранион2. Но той се страхувал, защото при излизането му божията майка не извършила обичайното чудо във Влахерните.3 Затова, след като прекарал тук четири дни, при залез слънце се върнал със своята госпожа по обратния път и влязъл тайно в светия храм на божията майка, придружен от малка свита. След като изпълнил определените химни и отправил усърдни молитви, обичайното чудо станало и едва тогава той излязъл оттам, изпълнен с големи надежди. На другия ден тръгнал за Солун. Като стигнал в Хировакхи4, той назначил за епарх Йоан Таронит5. Последният бил мъж от благороден род, приет при императора още от дете и служил някога при него като секретар. Той бил човек с много бърза мисъл, познавал ромейските закони. Възхвалявал царските наредби, когато ги смятал достойни за царското величие, и имал свободен, език, но не да порицава с безсрамни приказки. Той бил такъв, какъвто Стагирит6 съветва да бъде диалектикът. Като си тръгнал оттам, [императорът] изпращал постоянно писма до дука на флотата Исак и до приближените му, именно Ексазин Дука и Иалей, да бъдат непрекъснато нащрек и да отблъсват корабите, идващи при Боемунд от Лонгобардин. Когато стигнал до Места, императрицата искала да се върне в столицата, но самодържецът я накарал да продължи нататък. Като преминали двамата така наречената река Еврос, те разположили лагера си при Псилос7. Императорът, който бил избягнал едно покушение, за малко щял да се изложи на ново, ако някаква божествена ръка не била възпряла убийците да действат. Защото един човек, който водел частично потеклото си от Ароновци8, макар незаконороден, подбудил бунтовническата партия към убийство [на самодържеца]. Той намесил в тайната и брат си Теодор. Не мога да твърдя дали и други съзаклятници са били съучастници в делото. Както и да е, те спечелили за извършването на убийството един купен роб скит, на име Димитър (господар му бил самият Арон). Те му поставили за задача да наблюдава заминаването на императрицата и после, като намери удобен момент, да забие меча си в слабините на императора било като го издебне някъде, било тайно през време на съня му. И Димитър, обладан от желание за убийство, острил меча си и държал готова престъпната си десница. Но и тогава Справедливостта променила нещата. Императрицата не бързала да напусне императора, но ден след ден го следвала, понеже той я задържал. Затова онези убийци, виждайки, че бдителният страж на самодържеца, имам пред вид императрицата, се все още бави, се обезсърчили и като написали фамуса, хвърлили я в шатрата на императора (тези, които я хвърлили, били тогава неизвестни; а думата фамуса означава бележка с разни обиди). Тази фамуса приканвала самодържеца да продължи пътя си, а императрицата да се върне във Византион. Такива фамуси и законът наказва с много строги санкции, като самите тях предава на огъня, а тези, които са дръзнали да ги съчинят, подлагани на най-тежки изтезания. Прочее съзаклятниците, като не постигнали целта си, изпаднали до положението да се занимават с клеветнически фамуси. И тъй, след като самодържецът закусил, когато мнозина от хората му си били отишли и останали само манихеецът Роман, евнухът Василий Псил и Теодор, братът на Арон, отново била намерена фамуса, хвърлена под царското легло, която съдържала много нападки срещу царицата, загдето придружавала императора и не бързала да се върне в столицата. С това заговорниците целели да останат в пълна безопасност, но самодържецът разбрал кой е хвърлил [фамусата] и в изблик на гняв казал: „Това съм хвърлил или аз, или ти — той кимнал към императрицата, — или някой от присъстващите." Фамусата носела следния послепис: „Това написах аз, монахът, когото ти, царю, не познаваш засега, но ще ме видиш на сън." Един евнух, на име Константин, столник9 на императора, останал от баща му, а тогава прислужващ на императрицата, като стоял по време на третата нощна стража пред шатрата и четял обичайната си молитва, чул някой да вика: „Човек да не съм, ако не ида да съобщя за всичките ви замисли и за самата фамуса, която хвърлихте." Евнухът заповядал веднага на своя слуга да издири човека, който говорел. Последният отишъл и като разбрал, че това е Ароновият слуга Стратигий, хванал го и го завел при столника. Щом дошъл, слугата разказал веднага всичко, каквото знаел, а Константин го взел със себе си и отишъл при самодържеца. Но по това време императорът и императрицата спели. Затова Константин, като срещнал евнуха Василий, накарал го да разкрие казаното за Ароновия човек Стратигий. А Василий влязъл веднага, като въвел и самия Стратигий, който, разпитан веднага, разкрил ясно цялата история около клеветническата фамуса, подготвителя на убийството, а също така и онзи човек, който бил отреден за убиването на императора. „Моят господар Арон — казал той — заедно с другите съзаклятници, които не са съвсем непознати и на твое величество, царю, като направиха заговор срещу живота ти, изпратиха за твой убиец Димитър, мой съроб, скит по произход, с най-кръвожадни наклонности, силен в ръцете, готов на всяка най-дръзка постъпка и със звярска и извънредно жестока душа. Те му връчиха двуостър меч и му дадоха безчовечната заповед да се приближи с необуздана  дързост и в същия момент да забие меча си в царственото ти сърце." Но императорът, който не бил наклонен да вярва на такива приказки, му казал: „Внимавай да не би да измисляш това обвинение поради някаква омраза към господарите си и към съроба си и затова казвай цялата истина и това, което знаеш. Ако бъдеш уловен в лъжа, обвиненията ти няма да ти бъдат за добро." Но понеже настоявал, че говори истината, той бил предаден на евнуха Василий, за да му даде клеветнически листа. Стратигий излязъл с Василий и го завел в палатката на Арон, когато всички спели. Той взел оттам една военна чанта, натъпкана с такива писания, и я дал на Василий. Когато вече се съмвало, императорът разгледал тия писания и разбрал за готвеното срещу него убийство. Той заповядал на градските управители да пратят майката на Арон в Хировакхи, Арон, а брат му Теодор — в Анхиало. Тези неща забавили императора с пет дни да продължи пътя си. .———10

 

19. Различните сражения на кръстоносците с византийците

 

XIII, 4. И тъй при настъпването на пролетта11 императрицата си тръгнала от Солун за столицата, а самодържецът продължил напред и после през Пелагония стигнал в Девол, който град се намира в подножието на планината със споменатите вече непроходими клисури.12 След като измислил един нов начин на воюване срещу варварите, той решил, че трябва напълно да избегне едно открито сражение. Затова не искал да влезе в бой отблизо, но приложил новия начин на воюване, като оставил между двата лагера непристъпните теснини и непроходимите пътища и наредил по височините всичките си верни хора с достатъчно войска, та по този начин да не могат нито да минават твърде лесно оттук при Боемунд, нито пък от другата страна да идват при тях писма или приветствия, които неща обикновено създават приятелските връзки. Защото липсата на общуване според Стагирит е прекъсвала много приятелства.———13

XIII, 5. А самодържецът, след като успял да постави във всички клисури големи войскови части с отбрани военачалници, преградил всяка пътека за келтите с така наречените ксилокласии14. В Авлона, Йерихо, Канина се намирал будният пазач Михаил Кекавмен, в Петрула — Александър Кавасила с разнородна пехота, твърде храбър мъж, който бил обърнал в бягство мнозина турци в Азия. В Дебър стоял на гарнизон Лъв Никерит с голяма войска. А клисурите около Арванон15 бил поверил на Евстатий Камица. Боемунд пък още в първия момент, гдето казват, изпратил срещу Кавасила брат си Гидо и някакъв граф, по име Сарацин, и Контопаган. А след като някои градчета, съседни на Арванон, побързали да минат на страната на Боемунд, техните жители, които знаели добре пътеките на Арванон, се явили и разправили за цялото местоположение на Дебър и посочили скритите пътеки. Тогава Гидо разделил на две войската си. Сам нападнал фронтално Камица, а на Контопаган и на графа, по име Сарацин, водени от дебърчани, заповядал да нападнат Камица отзад. Двамата се съгласили с това и когато Гидо се сражавал фронтално, останалите графове нахлули отзад в лагера на Камица и извършили страшно клане. Тъй като не можел да се сражава срещу всички и виждайки подчинените си да обръщат гръб, и сам (Камица] се присъединил към тях. И тогава от ромеите паднали мнозина, а и самият Карас, взет от самодържеца като дете и влязъл в числото на близките му, и турчинът Скалиарий, отдавна станал прочут военачалник на Изток, който бил преминал на страната на императора и бил получил светото кръщение. Толкова за Камица. А Алиат, който с други военачалници пазел Главивица, слязъл в полето, бог знае дали да се сражава или за да разгледа някакво местоположение, и случайно веднага бил пресрещнат от храбри, облечени в ризници келти. Те в момента се разделили на две и едните (на брой били 50) се спуснали фронтално срещу него със страшна сила и с напълно отпуснати юзди, а останалите се доближили до него безшумно изотзад. Мястото било блатисто. А Алиат, който не забелязал пристигането на тези отзад и се биел срещу тези отпред с целия си разум и с всичката си сила, незабелязано се изложил на опасност. Тези, които идвали отзад, го нападнали силно и започнали сражение с него. С Алиат се сблъскал някакъв граф, по име Контопаган, който го ударил с копието, и той веднага паднал мъртъв на земята. А заедно с него паднали и немалко [воини]. Когато самодържецът се научил за това, извикал Кантакузин, когото познавал като твърде способен човек във военните дела. Повикан от Лaoдикея, той успял, както казах,16 да дойде при самодържеца на същото място. Но понеже работите около Боемунд не търпели отлагане, императорът го изпратил със силна войска напред, като сам излязъл от лагера и го насърчавал за битка. Той дошъл до така наричаната от местните жители клисура Петра, където се спрял, и като дал на Кантакузин много съвети и военни наставления, пожелал му всичко добро и ободрявайки го с щастливи надежди, го изпратил към Главиница, а сам се върнал в Девол. Кантакузин пък при напредването си се доближил до някакво градче, наричано Милос, и като приготвил всякакви стенобойни машини, веднага го обсадил. Ромеите дръзко се приближили до стените и едни хвърлили огън и подпалили вратите, а други бързо се изкачили по стените на зъберите. А келтите, които били на лагер отвъд така наричаната река Воюса, като се научили за това, се затекли към кастела Милос. Съгледвачите на Кантакузин (те били варвари, както вече изяснихме в разказа)17 ги забелязали и тичешком и в безпорядък се върнали при него. Те не му известили за виденото по някакъв неясен [за другите] начин, но отдалеч с викове му казали за тяхното нападение. И войниците, които чули за нападението на келтите, въпреки че били преминали стените, че били изгорили вратите и че държали вече в ръцете си кастела, изплашени, всеки един от тях изтичал до коня си. Обхванати обаче от страх и смутени, всеки се качил на чужд кон. И тъй Кантакузин положил големи усилия, като много пъти препускал при уплашените и казвал, както стои у поета: „Бъдете мъже и си спомнете за бойната храброст." Но като не могъл да ги склони, духовито ги подиграл за страха, казвайки им, че не трябва да оставят на враговете стенобойните машини като бойни средства срещу нас, но трябва да се подпалят и така да се отстъпва после в пълен ред. Войниците веднага и с голяма готовност изпълнили наредбата и подпалили не само стенобойните машини, но и стоящите по реката Воюса лодки, за да не могат келтите да преминат с тях. А самият той, като отстъпил малко и се намерил в някакво поле, отдясно на което била така наричаната река Арзен, а отляво някакво блатисто и мочурливо място, използвал ги като укрепление и там някъде разположил лагера си. Споменатите пък келти, когато дошли до брега на реката, излъгани в надеждите си, понеже лодките били вече изгорени, се върнали разочаровани. Братът обаче на Боемунд Гидо, като се научил за станалото, насочил се срещу тях по друг път и като отделил от своите подчинени [някои] храбри войници, изпратил ги към Йерихо и Канина. Те достигнали до пазената от Михаил Кекавмен долина (самодържецът го бил поставил за неин пазач) и използвайки за своя изгода местността, дръзко и с всички сили нападнали [ромеите] и ги обърнали в бягство. Келтът е непобедим, когато връхлети на врагове в тясно място, но е лесно уязвим в равнина.

XIII, 6. Те се одързостили прочее и отново потеглили срещу Кантакузин. Но след като разбрали, че мястото, където Кантакузин, както казахме, бил успял да разположи лагера си, не им благоприятства, те се уплашили и отложили сражението. Кантакузин пък, като се научил за идването им, прехвърлил през нощта цялата си войска отвъд реката. Слънцето не се било още показало от хоризонта, когато [Кантакузин], след като се въоръжил сам и въоръжил цялата войска, заел място пред средата на фронта. Турците били от лявата му страна, а аланът Росмик командвал дясното крило с подчинените му сънародници. [Кантакузин] бил изпратил напред против келтите скитите със заповед да ги предизвикват, като стрелят непрекъснато, но веднага да избягват и отново да нападат. И те на драго сърце тръгнали, но никак не сполучили, тъй като келтите, застанали щит до щит, изобщо не разкъсвали строя си, но вървели бавно и много стегнато. А когато двете войски дошли на удобно за сражение разстояние, скитите не могли вече да стрелят, тъй като келтите препуснали със страшна сила против тях, и затова те веднага им обърнали гръб. Желаейки да им помогнат, [в боя] се хвърлили турците. Но келтите, без да им обръщат изобщо внимание, още по-ожесточено се сражавали. Кантакузин пък, виждайки, че те веднага биват побеждавани, натоварил да води сражението с келтите ексусиократора18 Росмик, който командвал дясното крило с тези, които били под негова заповед (това били твърде войнствените алани). Но и той, след като нападнал, отстъпил, макар и да ревял срещу тях страшно като лъв. Кантакузин, след като видял, че и той бил победен, втурнал се сам като от някакво укрепление, насочил се право срещу келтските редици и като ги разкъсал на много части, обърнал ги в пълно бягство и ги преследвал чак до градчето по име Милос. Той погубил мнозина от простите и от по-знатните, а пленил и някои от знатните графове, брата Ув* по име Ричард, и Контопаган и [после] се върнал като победител. А твърде войнственият Боемунд, като видял, че работите му са в твърде тежко положение, притискан и откъм морето, и откъм сушата и намирайки се вече в затруднено положение, понеже му липсвали необходимите неща, отделил голяма войска и я изпратил към близките до Авлона, Йерихо и Канина градове, за да ги плячкоса всичките. Но и Кантакузин не стоял безгрижен, нито според поета „сладък сън го ловял", но бързо изпратил с голяма войска Вероит, за да противостои на келтите. Вероит ги нападнал веднага и ги победил, а като някакво допълнение [към победата] на връщане опожарил и унищожил корабите на Боемунд, Когато жестокият тиранин Боемунд се научил за поражението на изпратените [от него], той не паднал духом, като че ли не бил загубил нито един войник. Напротив, той изглеждал по-дързък и като отбрал отново към 6000 най-храбри в сраженията пехотинци и конници, изпратил ги срещу Кантакузин, предполагайки, че при първото нападение ще плени заедно с ромейската войска и самия Кантакузин. Но [Кантакузин] се бил научил за настъплението им, понеже имал разузнавачи, които винаги следели келтските пълчища, и горейки от нетърпение да ги нападне на разсъмване, въоръжил напълно себе си и войниците. И когато уморените келти полегнали да си починат за малко край брега на река Воюса, там някъде той ги сварил при първата усмивка на деня, нападнал ги веднага и мнозина пленил, а още повече избил. Останалите пък, въвлечени от водовъртежите на реката, се издавили, като налетели по този начин от трън на глог. И тъй той изпратил всички графове на самодържеца, а после се отправил за Тимор19. Това място е блатисто и непроходимо. Там прекарал седем дни, като изпратил определено число разузнавачи в различните места да наблюдават това, което става около Боемунд, и да му донесат оттам език, за да се осведоми по-точно по Боемундовите работи. Изпратените случайно се натъкнали на сто келти, които приготвяли салове, с които искали да преминат реката и да завземат разположеното отсреща градче. Те ги нападнали неочаквано и пленили почти всички, а също така и брата на Боемунд, висок десет стъпки и широкоплещест като някой Херакъл. Можело да се види [тогава] нещо необикновено: този огромен гигант и наистина исполин бил държан от един пигмей — дребен скит. Изпращайки заловените, Кантакузин на шега заповядал онзи окован исполин да бъде въведен веднага при императора от пигмея скит. Когато императорът узнал, че те са дошли, той седнал на царския трон и заповядал да бъдат въведени окованите. Влязъл, водейки онзи окован келт, и скитът, който не достигал дори до задника на гиганта. Веднага всички избухнали в голям смях. Останалите графове били задържани в затвора.

XIII, 7. Самодържецът не успял още да се зарадва на успеха на Кантакузин, и дошло друго лошо съобщение, известяващо за страшното избиване на ромейските отреди на Камица и Кавасила. Самодържецът никак не паднал духом, макар и да бил силно засегнат в сърцето, и обхванат от мъка, да оплаквал падналите, а понякога и да проливал сълзи за участта на всеки един, но извикал и изпратил в така наречената Петрула Константин Гавра, мъж войнолюбив и дишащ огън срещу неприятелите, за да разгледа откъде са проникнали в долината келтите, които били извършили такова голямо клане, и да им прегради за в бъдеще достъпа. Тъй като Гавра бил недоволен и като че ли се измъчвал от задачата (той бил с високо мнение за себе си и имал желание да се залавя [само] с велики дела), самодържецът веднага изпратил с хиляда най-храбри мъже Мариан Маврокатакалон, зетя на моя кесар по сестра, мъж войнолюбив и доказал това с много подвизи, а и обичан твърде много от самодържеца. Той събрал и изпратил заедно с тях мнозина от слугите на багренородните и на моя кесар, които изгаряли [от желание] да се сразят. И Мариан, разбира се, се боял от това, но все пак влязъл в палатката си, за да си помисли. По време на средната нощна стража дошло писмо от Ландулф, който тогава се намирал заедно с таласократора20 Исак Контостефан. Ландулф обвинявал и Ковтостефановци — Исак и брат му Стефан, — и Евфорнин, че не охранявали грижливо пролива на Лонгобардия и че понякога, за да си починат, слизали на брега. Той добавял в писмото си още следното: „Макар ти, императоре, да се мъчиш с всички сили и по всякакъв начин да попречиш на набезите и нападенията на келтите, плаващите до Боемунд и доставящите му необходимите неща имат пълна свобода, понеже тези са се отпуснали, а освен това и задремали при пазенето на пролива на Лонгобардия. Преди известно време хора от Лонгобардия отплували при Боемунд, като издебнали благоприятно духащия за тях вятър (южните ветрове са много благоприятни за тези, които отплуват от Лонгобардия за Илирик, а северните — обратно). Те издигнали на корабите си платната и се одързостили да преплуват към Илирик. Силно духащият обаче южняк не им позволил в никой случай да се доближат до Дирахиум, но ги принудил да плуват край брега на Дирахиум и да дойдат в Авлона. Като приближили тежките си кораби там до брега, те свалили голямо количество конници и пехотинци и докарали на Боемунд всичко необходимо. После устроили много пазари, за да могат келтите да си накупят оттам в изобилие нужното им." Императорът, разгневен, укорил силно Исак и като го заплашил [с наказание], ако не се поправи, склонил го да бди бодро. Контостефан обаче не успявал да постигне замисленото. Той няколко пъти се опитвал да попречи на преминаващите оттам в Илирик, но не сполучвал. Когато виждал,, че келтите плуват при благоприятен вятър и с пълни платна се носят стремително, той заставал в средата на пролива, но бил безсилен да се бори едновременно срещу келтите и срещу насрещните ветрове. Защото, казват, че и Херакъл не [могъл да се бори едновременно] срещу двамина. И тъй силата на вятъра връщала назад Контостефан. При това положение самодържецът се гневял. Но когато разбрал, че Контостефан поставял ромейската флота на котва не [там] където трябвало, и поради това южните ветрове му пречели, а на келтите улеснявали повече плаването, той начертал бреговете на Лонгобардия и Илирик и разположените по двата бряга пристанища и изпратил [чертежа] на Контостефан, като в писмото му посочил и къде трябва да закотви корабите, и откъде може да се възползва от попътен вятър, когато се насочва срещу преминаващите келти. От друга страна, той ободрявал Контостефан и го убеждавал да се залови за работа. Исак се съвзел и като дошъл там, където му бил заповядал самодържецът, закотвил корабите. Той издебнал момента, когато тези от Лонгобардия плавали към Илирик с голям товар, пресрещнал ги в средата на пролива, понеже тогава духал благоприятен вятър, и някои от пиратските кораби подпалил, а повечето изпратил на дъното заедно с хората. Преди да се научи за това, императорът, не можейки да откъсне мислите си от писмото на Ландулф и на самия дук на Дирахиум, променил решението си и като извикал веднага споменатия вече Мариан Маврокатакалон, назначил го за дук на флотата, а грижата за Петрула възложил на друг. И тъй Мариан отплувал и по някаква случайност веднага се натъкнал на преминаващите от Лонгобардия за Боемунд пиратски и товарни кораби, пълни с всякакви храни, и ги заловил. И занапред той бил буден страж на пролива между Лонгобардия и Илирик и изобщо не позволявал на келтите да преминават към Дирахиум.

XIII, 8. А самодържецът, който станувал до Девол, в подножието на проходите, възпирал желаещите да преминат на страната на Боемунд и отрупвал тези, които пазели проходите, с град от съобщения, като ги съветвал колко войници да изпратят в Дирахийското поле против Боемунд и какъв стратегически план да изработят отиващите да се сражават. Те в повечето случаи трябвало да нападат с конници и веднага да се връщат. И правейки това често, трябвало да се сражават със стрели. Зад тях трябвало да вървят с бавна крачка тези, които носели копия, та ако на стрелците се наложело да отстъпят към ариергарда повече, отколкото е необходимо, те да ги приемат и същевременно да поразяват келтите, които се доближат до тях. Той им дал достатъчно стрели и им заповядал да не ги пестят изобщо, но да стрелят повече по конете, отколкото по келтите. Императорът знаел, че те са ненараними и изобщо неуязвими, що се отнася до ризниците и железните туники, и смятал за безумие да се стреля напразно. А келтското оръжие е желязна ризница, изплетена от халки. И желязото е доброкачествено, та може да отблъсва стрелата и да пази кожата на войника. Допълнение към защитното оръжие е щитът, но не кръгъл, а голям щит, много широк в началото и заострен долу, отвътре малко вдлъбнат, от външната страна гладък и лъскав, блестящ с медния си център. При това положение стрела, било скитска или персийска, или пък изпратена от гигантски ръце, ще отскочи и ще полети обратно към изпращача. Затова императорът, като познавал, струва ми се, келтското оръжие и нашите стрелци, заповядал на войниците си да пренебрегнат хората и по-скоро да нападат конете, като ги пронизват със стрели. По този начин и келтите, като слязат от конете, щели да бъдат лесно победими. Като ездач келтът е непобедим и би пробил дори вавилонските стени, но става играчка на всеки, ако слезе от коня. Но понеже познавал коварството на придружаващите го, императорът не пожелал да премине през теснините, макар, както отдавна и често да ми е разправял, да е копнял много да завърже с Боемунд решително сражение. Той беше по-остър от всякакъв меч в битките, непоколебим и изобщо неустрашим. Но това, което му се случило, го възпирало от инициативата и страшно потискало духа му. И тъй Боемунд бил притиснат откъм сушата и откъм морето. Защото самодържецът стоял като зрител на това, което се вършело по Илирийското поле, макар и да подпомагал сражаващите се с цялата си душа и ум и да участвал заедно с тях в мъките и трудовете им. Човек би казал и нещо повече. Той поощрявал към битки и сражения поставените военачалници по хълмовете на теснините и ги съветвал как да нападнат келтите. От друга страна, Мариан пазел пролива между Лонгобардия и Илирик, отблъсвал напълно желаещите да преминат оттам към Илирик и не допускал да преплува до Боемунд изобщо нито един кораб с три платна, тежък товарен кораб или двувеслена лодка. Боемунд видял, че войната се води много опитно, понеже започнали да му липсват докарваните по море и доставяните по суша храни (защото ако някой излизал извън лагера, за да донесе храна или други неща, или ако някой извеждал конете на водопой, ромеите ги нападали и избивали повечето от тях, така че неговата войска се топяла по малко). Затова Боемунд изпратил пратеници при дука на Дирахиум Алексий и попитал за условията на мира. А когато един благородник от Боемундовите графове, Гелиелм Кларел21, видял, че цялата келтска войска гине от глад и болест (наистина от небето им била пратена страшна болест), той, грижейки се за спасението си, преминал с петдесет коня на страната на самодържеца. Императорът го приел и като се научил за положението на Боемунд, за унищожаването на войската му от глад и че снабдяването им е затруднено, почел го с титла нобилисим22 и му се отплатил с много дарове и блага. А когато се научил от писмата на [дука] Алексий, че Боемунд е изпратил при него пратеници за мирните условия, той взел пред вид, че приближените му винаги зломислят против него, че те много често въстават и че той е нападан повече от близки, отколкото от външни врагове, и затова решил да не се бие повече с две ръце срещу двамата врагове и обръщайки, както би казал някой, затруднението си в слава, сметнал, че е по-добре да приеме мира с келтите и да не отблъсва молбите на Боемунд. Той се боял да напредне поради причината, която посочих по-горе в разказа. Поради това останал там, изправен срещу двете страни, и заповядал на дирахийския дук да отговори писмено на Боемунд така: „Ти много добре знаеш колко пъти съм бил излъгван, като съм вярвал на твоите клетви и думи. И ако божественият евангелски закон не повеляваше на християните да си прощават взаимно всичко, не бих дал ухо на думите ти. Но все пак по-добре е да бъда излъган, отколкото да се скарам с бога и да престъпя божиите закони. Затова не отблъсвам искането ти. И ако ти наистина желаеш мир, след като си се отвратил от безбожното и глупаво дело, за което си се заловил, и не искаш вече да се радваш на християнска кръв, пролята не заради отечеството ти или заради християните, но само за твое удоволствие, то ела с толкова хора, с колкото искаш, понеже разстоянието между нас е малко. И ако съгласуваме желанията си, ще имаме споразумение, ако ли не — и в този случай, както е уговорено, ще се върнеш невредим в собствения си лагер."23

 

11107 г. Вж. Chalandon, пос. съч., стр. 244.
2Геранион се намирал недалеч от Цариград.
3Предградие на Цариград, разположено на Златния рог. Там се намирала прочутата църква „Св. Богородица" и един от дворците. „Чудото" се състояло в това, че всеки петък след залез слънце покривалото на иконата на божията майка само се вдигало.
4Хировакхи се намирал между дн. Буюкчекмедже и Кючукдекмедже.
5Става дума за куропалата Йоан Таронит, а не за племенника на Алексий Комнин, носещ същото име. Вж. A. Leroy-Molinghen, Les deux Jean Taronites de l'Alexiade, Byzantion, 14, 1939. Според Златарски, История, II, стр. 244, той бил бивш управител на тема България.
6Т. е. Аристотел, който бил родом от Стагира.
7Според Любарский, Анна Комнина, стр. 598, бел. 302, това не е Кипсела, както предполага Leib, Anne Comnene, 111, стр. 88.
8Става дума за правнук на Иван Владислав. Вж. Златарски, История, II, стр. 244.
9Столниците не само се грижели за трапезата на императорското семейство, но били и доверени лица.
10В пропуснатия текст Ана Комнина разказва, че след пристигането си в Солун Алексий Комнин се заел да обучава войската от новобранци. Императорът решил да презимува в Солун. А Боемунд, който бил слязъл на брега, обсадил Драч, превзел Петрула (между Драч и Елбасан), крепостта Милос отвъд реката Девол и всичко около Драч. Той изгорил и цялата си флота, за да не мисли никой за връщане. Превземането на Драч той определил да стане през пролетта. Във войската му настъпил глад. Описват се необикновените обсадни машини и неуспешните опити на Боемунд да превземе града.
11На 1108 г.
12Вж. кн. IV, гл. 8.
13По-нататък се разказва как Алексий Комнин, за да разстрои войската на Боемунд, се помъчил чрез фиктивен дезертьор и с фалшиви писма да представи като предатели най-близките му и верни хора, а именно брат му Гвидо и някои други лица.
14Прегради от насечени дървета.
15Т. е. Елбасан.
16В същност Ана Комнина по-горе  не съобщава нищо за Кантакузин.
17Това не е било изяснено по-рано.
18Ана Комнина нарича така предводителя на аланската войска.
19В басейна на р. Девол. Вж. Златарски, История, II, стр. 60 и сл.
20Буквално „владетел на морето". Вероятно Ана Комннна нарича така поетически Исак Контостефан, който е бил велик дук на флотата. Срв. кн. XII, гл. 8.
21Т. е. Вилхелм Кларет.
22През тази епоха титлата нобилисим (новелисим у Ана Комнина) не била свързана с никаква длъжност. Вж. Brihier, Les institutions, стр. 139 и сл. Срв. Любарский, Анна Комнина, стр. 538, бел. 799.
23Следва описание на срещата между Алексий Комнин и Боемунд и сключването на договор в Девол (1108 г.). Даден е и текстът на договора, според който Боемунд се признал за васал на византийския император. Боемунд отплувал за Лонгобардия и след непълни 6 месеца умрял. След това се предават събитията в Мала Азия.