Древна Гърция

Пелопонеската война

Посещения: 13231

 

Публикувано по:  Хр. Данов, Христоматия по история на Стария свят, т. I, 1976

 

Обсегът на Пелопонеската война, както и причините и поводите за нея

 

Тукидид, I, 23

 

Peloponnesian war alliances 431 BC23 (1). От предишните събития Персийската (т. е. Гръко-персийската) война е най-крупното военно събитие, обаче и тя е имала бърза развръзка само след две морски битки и след две сражения по сухо.1  Настоящата война трая обаче твърде дълго време и донесе на Гърция толкова много злини, колкото тя не е изпащала никога преди това за същото време. (2) Защото никога преди това не са били опустошавани след превземането им толкова много градове било от варварите2,  било пък от воюващите партии,  а много градове, след като са били превзети, били населени от други жители.3  Никога преди това толкова много хора не били заставени да напуснат родината си и никога преди това толкова много човешки същества не са намирали смъртта си било поради самата война, било поради вътрешни междуособици. (3) Неща, за които дотогава се знаеше само от разкази, но които рядко бяха потвърждавани от опита, изгубиха сега своята невероятност. От този род бяха например земетресенията, които обхващаха голяма част от земята и я разтърсваха с необикновена сила. Сетне слънчевите затъмнения, които сега ставаха много по-често, отколкото по-рано, големите суши и настъпващият след това глад и най-сетне заразителната болест, която нанесе извънредно големи щети и покоси живота на маса човешки същества. Всички изброени по-горе бедствия се струпаха заедно през време на тази война. (4) Започнаха войната атиняните и пелопонесците, като нарушиха тридесетгодишния мир, сключен помежду им след превземането на Евбея4. (5) Аз ще изложа обаче предварително поводите и разприте, вследствие на които мирът е бил нарушен, за да не би в бъдеще някой да се пита за какво и защо е избухнала тази ужасна война между елините. (6) Най-главният и истински повод за избухването на войната, за който обаче нито дума не се е споменавало и е бил най-много прикриван, се състои според мене в това, че атиняните със своето засилване започнали да вдъхват страх на лакедемонците, с което те именно ги принудили да започнат войната. Причините обаче, които всяка една от воюващите страни привеждаше явно и които довели до нарушаването на мира и избухването на войната, били следните.

 

1Тукидид, както изглежда, има пред вид боевете при Саламин и Платея, както и двойната битка при Микале, защото иначе той не би употребил израза развръзка. В противен случай би могло да се помисли, че Тукидид има пред вид Термопилите и боя при Артемизий.
2В своята история Тукидид е разказал например разрушаването на гр. Микалес, VII, 29 от тракийските наемници, което ние даваме по-нататък.
3Такава била според Тукидид съдбата на Егина, Потидея, Скиона, Мелос и др.
4През 446 — 445 г. пр. Хр.

 

 


 

Конфликтът заради Епидамн5 и Керкира6

 

Тукидид, I, 24 — 31 (с известни съкращения, които са означени)

 

24 (1). Епидамн е град, разположен отдясно на оня, който влиза с кораб в йонийския залив7. В околностите му живеят варварите тавлантийци — илирийско племе. (2) Градът бил основан от керкирци, а ойкист (т. е. предводител на изпратените от Керкира колонисти) бил коринтянинът Фалий, син на Ератоклид, от потомците на Херакъл, който съгласно със старинния обичай бил повикан от метрополията (т. е. от Коринт8). Между колонистите се намирали известен брой коринтяни, а към тях се присъединили и други гърци от дорийски произход. (3) С течение на времето Епидамн станал голям град с многолюдно население. (4) След като обаче епидамнийците, както гласят сведенията, били вплетени продължително време в междуособни борби и след като те в хода на тези борби и вследствие на войната със съседните варвари се изтощили значително, Епидамн изгубил голяма част от своята мощ. (5) При самото започване на войната епидамнийските демократи прогонили олигархите от града, които пък започнали да грабят жителите, които останали в града, откъм сушата и откъм морето. (6) Като се намерили по този начин в притеснено положение, останалите в града епидамнийци изпратили пратеници в Керкира като в своя метрополия с молба да не ги изоставя, без да обръща внимание на бедственото им положение, но като ги помири с изгнаниците, да тури край и на войната с варварите. (7) С такава молба пратениците седнали като молещи за защита в храма на Хера, но керкирците не обърнали внимание на молбата им и ги изпратили обратно, без да им окажат каквато и да било помощ.

25 (1). Като узнали, че няма да имат никаква защита от керкирците, епидамнийците изпаднали в затруднение, като не знаели как да излязат от създалото се положение. Те изпратили пратеници в Делфи, за да запитат бога дали не трябва да предадат своя народ на коринтяните като на първоначални основатели [ойкисти] на колонията и дали не трябва да се опитат да получат някаква защита от тях. Богът им отговорил да предадат града на коринтяните и да се подчинят на тяхната хегемония. (2) Като дошли в Коринт, епидамнийците съгласно с прорицанието предали колонията, като припомнили, че техният ойкист произхождал от Коринт, и съобщили отговора на делфийския оракул. Помолили освен това да не гледат с безразличие на тяхната гибел, но да ги защитят. (3) Коринтяните, убедени в това, че е справедливо да постъпят по този начин, заявили, че са готови да поемат защитата им, защото те смятали, че имат не по-малък дял в основаването на колонията от керкирците. Те сторили това отчасти и от ненавист към керкирците, които се отнасяли с пренебрежение към тях, въпреки че били техни колонисти. (4) Защото керкирците нито им оказвали при общите тържествени събрания дължимите почести, нито пък давали предимство на някой коринтянин при тържествените жертвоприношения, както правели обикновено жителите на колониите, а се отнасяли пренебрежително и надменно с тях. В същност керкирците били в състояние тогава да се мерят по своите парични средства с най-богатите полиси на Гърция, като по военната си сила те дори ги превъзхождали, а по своята флотска мощ те си приписвали значително превъзходство над всички останали гръцки държави. По отношение на флотската си мощ Керкира била прославена още от времето на феаките, които по-рано живеели там.

Поради това обстоятелство именно те усърдно снабдявали със снаряжение своята флота и наистина били твърде силни по море, защото при избухването на войната разполагали със сто и двадесет триери.

26 (1). Тъй като коринтяните имали толкова много основания да не бъдат доволни от керкирците, те твърде охотно изразили желаната помощ на Епидамн, като предлагали да потеглят за там като колонисти всички, които желаят, и изпратили там гарнизон, състоящ се от ампракиотци, левкадци и от техните собствени граждани ... (3). А керкирците, като узнали, че новите колонисти и определените за гарнизон отреди се намират на път за Епидамн и че колонията се поставила под закрилата на Коринт, се почувствали тежко засегнати и потеглили незабавно с двадесет и пет триери, а малко след това и с останалата флота по море срещу Епидамн, като с най-сурови заплашвания предявили пред епидамнийците искането отново да приемат своите емигранти. През това време в Керкира били пристигнали прокудените от Епидамн емигранти, които, сочейки там на народа гробовете на дедите му, го заклевали в тях и в името на кръвното родство, което съществувало помежду им, да ги възвърнат в родината им и да изпратят обратно в Коринт гарнизона и колонистите. (4) Епидамнийците не желаели обаче да чуят нито дума за това. Тогава керкирците, след като се съюзили с илирийците, потеглили срещу епидамнийците с една флота, състояща се от четиридесет кораба, като взели на борда на корабите си и прокудените с намерение да ги възвърнат в Епидамн. (6) След като блокирали града с войските си, те обявили за сведение на епидамнийците и на чужденците, че имат право да напуснат свободно града, без да пострадат в каквото и да било отношение, заплашвайки ги, че в противен случай ще постъпят с тях като с неприятели. Тъй като епидамнийците не отстъпили, керкирците започнали да обсаждат града, който бил разположен на един тесен провлак.

27 (1). Когато онези, които били изпратени от Епидамн, пристигнали в Коринт с известието за обсадата на Епидамн, коринтяните започнали да стягат войска и едновременно с това предложили посредством глашатай на всички желаещи да потеглят за Епидамн, където ще живеят на равни начала с по-раншните жители и с новите колонисти. Онези, които не желаели да потеглят незабавно на корабите си, но иначе желаели да се присъединят към колонистите, трябвало да представят гаранция в размер на петдесет драхми, при което условие те могли да останат в Коринт. Оказало се, че има мнозина, които желаели да потеглят незабавно с корабите си, както и мнозина, които били готови да заплатят сумата. (2) Те помолили и мегарците да ги придружат с няколко кораба, за да не би по време на плаването да бъдат възпрепятствани от керкирците. И тъй мегарците стъкмили 8 кораба, с които да ги придружават, а кефаленийците от Пале приготвили четири кораба. Но те се обърнали и към епидаврийците и последните им изпратили пет кораба. Хермионците прибавили към тези кораби още един, трезенците — още два, левкадците — десет, а ампракиотците — осем. Към тиванците и флиазийците те се обърнали с молба за парични средства, а към елейците — за празни кораби и за пари. От собствените си средства обаче коринтяните стъкмили 30 кораба, на които се качили 3000 тежковъоръжени бойци.

28 (1). Когато керкирците узнали за тези приготовления, явили се в Коринт, придружени от сикионски и лакедемонски пратеници, които те взели заедно със себе си, и предявили пред коринтяните искането да отзоват назад и гарнизона, и колонистите, тъй като те нямали нищо общо с Епидамн. (2) В случай обаче, че коринтяните смятат, че имат някакви претенции върху Епидамн, те да са готови да се явят пред пелопонеските държави на съд, за чийто състав двете страни би трябвало предварително да се споразумеят помежду си. На когото съдът признае владението на колонията, той да я владее.

Те изразили и желанието да се предостави на делфийския оракул разрешаването на спорния въпрос само и само да не се довеждат работите до война. (3) В противен случай, заявили керкирците, щом като коринтяните действат с насилие, те самите щели да се видят принудени да търсят помощ у приятели, и то такива, които били неприятели на коринтяните, и не измежду онези, които имат сега.9  (4) Коринтяните обаче отговорили, че те ще могат да преговарят с керкирците по тези въпроси, след като те оттеглят от Епидамн корабите и варварите; преди обаче това да стане, щяло да бъде съвсем неприлично, ако онези хора там в Епидамн бъдат обсаждани, а те тук да разискват спорни въпроси. (5) Керкирците отговорили, че те са готови да сторят това, ако и коринтяните оттеглят своите сили от Епидамн; в противен случай те предпочитали двете страни да запазят настоящите си позиции и да сключат помежду си примирие, докато въпросът бъде разрешен юридически.

29 (1). Коринтяните не се съгласили обаче с нито  едно от тези предложения, а когато корабите им били стъкмени и попълнени с екипаж и съюзниците им се явили, те изпратили предварително глашатай при керкирците, като им обявили война, а след това потеглили по море със седемдесет кораба и с две хиляди хоплити и се насочили към Епидамн с намерение да започнат военни действия срещу керкирците. (4) ... Тъй като глашатаят не им донесъл миролюбив отговор от страна на коринтяните и тъй като керкирските кораби били вече попълнени с екипаж, а тези кораби били осемдесет на брой, докато други четиридесет поддържали блокиран Епидамн, то и от своя страна те потеглили на открито море срещу коринтяните, разположили се в боен ред и дали морско сражение. (5) Керкирците нанесли решителна победа на коринтяните и им унищожили петнадесет кораба. В същия ден се случило така, че онези, които водели обсадата на Епидамн принудили този град да капитулира при условие, че той ще им предаде пришълците, а ще задържи под арест коринтяните дотогава, докато за тях може да се вземе някакво друго решение.

30 (1). След завършването на морската битка керкирците издигнали на носа при Керкира, наречен Левкима, един паметник в знак на своята победа и избили след това всички останали пленници, които те заловили; коринтяните те обаче задържали арестувани в окови. (2) А когато коринтяните и техните съюзници се оттеглили след своето поражение на корабите си по домовете си, керкирците станали господари на целия тамошен морски простор.10

31 (1). Разгневени от войната с керкирците, коринтяните прекарали цялата година след морската битка пък и следващата година дори в построяване на нови кораби и съоръжили мощна флота, готвейки се за една голяма експедиция по море, при което те събирали флотски сили и от Пелопонес, а наемали гребци и от останалите части на Гърция, като им обещавали висока заплата. (2) Като узнали за тези техни приготовления, керкирците се изплашили и тъй като дотогава те не били в съюз с никой от гърците и не се били присъединили нито към атинския, нито към лакедемонския съюз, решили да се обърнат към атиняните да сключат с тях съюз или пък да се опитат да получат някаква подкрепа от тях. (3) Узнавайки за това, коринтяните от своя страна изпратили също пратеници до Атина, за да не би когато към флотата на керкирците се присъедини и атинската флота, това да им попречи да завършат войната така, както те желаели. (4) Когато атинското народно събрание било свикано, всяка от двете страни говорела в своите речи против другата…

44 (1). След като изслушали и двете страни, атиняните направили още две заседания на народното събрание. В първото речта на коринтските пратеници била приета със значителни симпатии; в течение на второто заседание обаче атиняните променили своето решение и били на мнение да не сключват наистина формален съюз [симмахия] с керкирците, по силата на който те би трябвало да имат общи врагове и приятели (защото в случай, че керкирците поискат от атиняните да потеглят заедно с тях против Коринт, атиняните ще нарушат своя договор с пелопонесците), но да сключат с тях отбранителен съюз [епимахия] при условие да си оказват взаимна помощ, ако някои предприеме нападение срещу Керкира или срещу Атина, или пък срещу техните съюзници. (2) Тъй като атиняните смятали войната с пелопонесците и без това за неизбежна, те не желаели да отстъпят на коринтяните Керкира, която разполагала с толкова значителна флота.

45 (1). Такива били съображенията на атиняните, от които изхождали, когато решили да приемат керкирците като свои съюзници и когато коринтяните си отишли, немного след това им изпратили десет кораба на помощ.

55 (2). По този начин Керкира излязла благополучно от войната с Коринт, пък и атинските кораби могли също така да се завърнат обратно.

... Това бил обаче първият повод за война между коринтяните и атиняните, защото атиняните били взели участие заедно с керкирците по време на примирието в морската битка против тях [коринтяните].

 

5Епидамн бил керкирска (респ. коринтска) колония. По-късно този град бил преименуван Дирахий. По местоположение той отговаря на дн. албанско пристанище Дурес (Драч).
6Керкира отговаря на дн. о. Корфу, разположен в североизточната част на Адриатическо море.
7Под това название трябва да се разбира дн. Адриатическо море.
8Според преданието Коринт се наричал първоначално Ефира. Когато в 1104 г. пр. н. е. потомците на Херакъл (Хераклидите) нахлули заедно с дорийците в Пелопонес, те превзели покрай другите градове и Ефира и го преименували Коринт. Според преданието и най-влиятелният аристократически род в Коринт — Бакхиадите, водел началото си от потомците на Херакъл. От средите на Бакхиадите се излъчвали и върховните магистрати на града, т. нар. притани.
9Керкирците заплашвали коринтяните, че ще прибягнат до съюза на атиняните.
10Господството на керкирците над тази част от Йонийско море (дн. Адриатическо) било обаче твърде кратко. То траяло всичко около половин година.

 


 

Избухването на Пелопонеската война

 

Тукидид, II, 10, 14, 17, 21, 22, 23, 25

 

10 (1). Непосредствено след събитията в Платея1  лакедемонците разгласили чрез пратеници до градовете в Пелопонес и до своите съюзници вън от него да потегнат войските си и да подготвят всичко онова, което е необходимо за един продължителен поход, за да могат да нахлуят в Атика. (2) И когато всички били готови на уреченото време, те потеглили към най-тясното място на Коринтския провлак (Истма), като взели със себе си две трети от войските на всеки град. И тъй като се била събрала вече цялата войска, Архидам, царят на лакедемонците, който бил начело на тази експедиция, свикал военачалниците на всички градове, най-първите им магистри и най-изтъкнатите лица и се обърнал към тях със следната реч. . .

14 (1). Атиняните, като изслушали изложението [на Перикъл] и го възприели, започнали да пренасят жените и децата си от полето в града, както и да превозват останалото си движимо имущество, което използвали в своите селски стопанства, като не забравили да вземат дори и дървения материал от своите къщи, които те разрушили. Овците и впрегатния добитък те пренесли по море на Евбея и на другите съседни острови. (2) Но тъй като повечето от тях били свикнали да живеят постоянно по полето, вдигането и пренасянето им се сторило твърде мъчително.

17 (1). Когато обаче те се озовали в Атина, там се оказали налице жилищни помещения само за малко хора: за някои от тях се намерил подслон у техни приятели или роднини, мнозинството обаче се настанило по незастроените места в града, в храмовете и в светилищата на хероите с изключение на храмовете и светилищата, които се намирали на Акропола, после в Елевзина2 и в ония храмове, които могли да се затварят здраво. Даже и т. нар. Пеларгик, разположен в подножието на Акропола, чието заселване било забранено по силата на едно проклятие, пък и заключителните думи на един отговор на Пития, които гласели: „Остави по-добре Пеларгика да бъде необработен“, забранявали това, сега обаче под напора на настоящата нужда бил използван за заселване. (2) Струва ми се обаче, че този отговор на делфийската жрица се сбъднал тъкмо в обратния смисъл на оня, в който хората го схващали дотогава, защото нещастията, които сполетели града, не били последица от противозаконното заселване на въпросната местност, а нуждата от заселването на Пеларгика възникнала вследствие на войната. Като не споменал думата война, оракулът предугаждал, че това място няма да бъде заселено никога при щастливи обстоятелства. (3) Мнозина атиняни се настанали в крепостните кули и въобще всеки се настанил така, както и където могъл, но градът не бил в състояние да побере всички хора, които се били стекли в него, и впоследствие те се заселили и в Дългите стени, като си поделили помежду си и по-голямата част от Пирея. (4) Едновременно с това атиняните се заели да се готвят усилено за война, като събирали съюзнически контингенти и съоръжили сто кораба, за да извършат нападение срещу Пелопонес откъм морето. До такава степен тук били напреднали в подготовката си за война.

В същото време спартанският цар Архидам начело на пелопонеските контингенти нахлува в Атика (Тукидид, II, 18 — 20).

21 (1). Докато войската на пелопонесците стояла на лагер при Елевзина и в Триаската низина, атиняните все пак могли да имат известна надежда, че противникът няма да посмее да навлезе още по-навътре в Атика; при това те си припомнили, че и македонският цар Плистоанакт, синът на Павзаний, когато четиринадесет години преди тази война нахлул начело на една пелопонеска войска в Атика, напреднал до Елевзина и до Триа, след това обаче се върнал обратно, без да напредва повече, и бил прогонен от Спарта, понеже бил заподозрян, че бил склонен срещу паричен подкуп да се оттегли от Атика. (2) Когато обаче атиняните видели, че войските на неприятеля са при Ахарни3, на шестдесет стадия от техния град, те не били повече в състояние да се владеят. Техните земи се опустошавали пред очите им, което младите не били виждали още, пък и старите били виждали нещо такова само по времето на Персийските войни. Както и трябвало да се очаква, цялата тази гледка била ужасна. Останалите и особено младежта решили, че това не бива да се търпи повече и че трябва да потеглят срещу неприятеля. (3) На сборовете избухвали ожесточени спорове, защото едни настоявали за поход, а някои не искали да се съгласят с това. Прорицателите правели всевъзможни предсказания, които всеки слушал жадно и тълкувал според желанието си. Ахарняните схващали, че те представляват твърде значителна част от населението на Атина и тъй като се опустошавали техните земи, те най-много настоявали да се предприеме атака срещу нападателя. Целият град бил обзет от възбуждение и всички негодували против Перикъл, като забравили всичките негови предишни внушения. Всички отправяли ругатни по негов адрес за това, че макар и стратег, той не ги повежда срещу неприятеля, и го смятали за главен виновник на всички свои страдания.

22 (1). А Перикъл, който, от една страна, вижда, че духовете на гражданството са възбудени от настоящото състояние на нещата и че техният начин на мислене е далеч от всяка разсъдливост, а, от друга страна, бил убеден в правилността на своето решение да не преминава към нападение извън града, не свиквал народното събрание и въобще не устройвал никакви сборни съвещания, опасявайки се да не би гражданите да извършат някаква грешка, действайки по-скоро под влиянието на своето раздразнение, отколкото според внушението на своя разум. В същото време Перикъл се грижел за охраната на града и гледал главно да запази реда и спокойствието в него, (2) Въпреки това обаче той непрекъснато изпращал конницата вън от града с цел да пречи на летящите неприятелски отряди, представляващи авангардни части на главните сили на неприятеля, да нахлуват в близките до града ниви и да ги опустошават. . .

23 (1). След като пелопонесците видели, че атиняните нямат никакво намерение да предприемат голямо нападение извън града и да влязат в бой, те вдигнали своя лагер при Ахарни и опустошили земите на някои други деми, разположени между планините Парнет и Брилес. (2) Докато обаче последните се намирали на тяхна територия, атиняните изпратили стоте кораба, които били стъкмили, в пелопонеските води заедно с хиляда хоплити и четиристотин стрелци в тях... (3) И тъй те потеглили и обиколили със споменатата флота бреговете на Пелопонес, а пелопонесците като останали в Атика, докато им стигнали хранителните припаси, се оттеглили обратно през Беотия, а не по същия път, по който били нахлули. Минавайки покрай Ороп, те опустошили т. нар. Граическа област, населявана от оропци, които били подвластни на атиняните. А след като стигнали в Пелопонес, те си разотишли по своите градове.

25 (1). А атиняните на стоте кораба в пелопонеските води заедно с керкирците, които им се притекли на помощ с петдесет кораба, пък и с някои други от своите тамошни съюзници кръстосвали водите на Пелопонес и опустошавали различни крайбрежни местности. Те извършили десант при лакедемонския град Метора и го нападнали с цел да го щурмуват, тъй като това място не било особено яко укрепено и нямало гарнизон.

 

1Тукидид има пред вид несполучливото нападение, което тиванците в качеството си на съюзници на пелопонесците извършили над град Платея в 431 г. Този град, макар и беотийски, бил в съюз с атиняните.
2В случая Тукидид има предвид храма, който се намирал в самата Атина, а не светилището на Деметра и Кора в Елевзина.
3Така било името на най-големия атически дем, който бил прочут покрай другото и със своето плодородие.

 


 

Атиняните спечелват за свой съюзник Ситалк, владетеля на Одриското царство в Тракия

 

Тукидид, II, 29

 

29 (1). Още през същото лято атиняните поканили Нимфодор сина на Питей, родом от Абдера, в Атина. Преди това те го смятали за свой неприятел, а сега го направили свой проксен, за да могат чрез неговото посредничество да привлекат като съюзник тракийския цар Ситалк, Тересовия син, за чиято сестра Нимфодор бил женен и поради това имал силно влияние над него. (2) Споменатият Терес, бащата на Ситалк, успял пръв да създаде преобладаващото надмощие на одрисите над по-голямата част от тракийските племена (защото голяма част от тях са и до ден днешен независими) ... (4) Атиняните привлекли като съюзник именно Ситалк, сина на Терес, с цел той да ги улесни при завладяването на градовете, разположени по бреговете на Тракия и при подчиняването на Пердика. (5) И тъй, след като пристигнал в Атина, Нимфидор успял да постигне сключването на съюза със Ситалк и да издейства Ситалковият син Садок да бъде провъзгласен за атински гражданин.

Освен това той се заел със задачата да тури край на войната в Тракия, като успял да убеди Ситалк да изпрати до атиняните тракийска войска, състояща се от пеши и конни контингенти. (6) Той успял да помири Пердика с атиняните и да ги убеди да върнат на Пердика обратно град Терма. Непосредствено след това Пердика предприел поход с атиняните и Формион срещу халкидците. (7) По тоя начин Ситалк, синът на Терес, цар на траките, и Пердика, синът на Александър, цар на македонците, станали съюзници на атиняните.

 

Чумната епидемия в Атина

 

Тукидид, II, 47, 48, 52, 53

 

47 (1). По тоя начин бе отпразнувано погребалното празненство през тази зима (430 г. пр. Хр.); с нейното изтичане завърши и първата година от войната. (2) Още в самото начало на лятото обаче пелопонесците и техните съюзници нахлули с две трети от войските си в Атина по същия начин, както и преди това. Предвождал ги Архидам, синът на Зевксидам, царят на лакедемонците. Като се установили на лагер, те започнали да опустошават страната. (3) Лакедемонците се намирали от малко дни в Атина, когато за пръв път всред атиняните избухнала болестта, която, както се разправя, още по-рано върлувала на различни места, а именно на Лемнос и другаде. От незапомнени времена обаче не се помнело тази ужасна болест да се е проявявала в толкова остра форма и да е отвличала толкова жертви всред хората. (4) Защото в началото и самите лекари били безсилни; на първо време те лекували болестта, без да познават нейния характер, и затова тъкмо те умирали най-често, тъй като най-често влизали в допир с нея. Пък и всяко друго човешко изкуство било безсилно пред болестта. Колкото и хората да се молели в храмовете, колкото и те да прибягвали до прорицалищата и до други подобни средства, всичко това се показвало безполезно и най-после хората, сразени в борбата си с бедствието, се отказвали от тези средства.

48 (1). Както се разказва, тази болест се проявила отначало в Етиопия, отвъд Египет, а след това се разпространила в Египет и Либия и в голяма част от земите, които се намирали под властта на персийския цар. (2) Градът Атина бил връхлетян обаче ненадейно от болестта, като тя обхванала най-напред населението на Пирей. Поради това и атиняните твърдели, че полопонесците са пуснали отрова в тамошните кладенци, тъй като по онова време в Пирей още нямало водопровод. Впоследствие обаче болестта се разпространила и в горния град [Атина] и смъртността между хората сега взела вече много по-големи размери.

52 (1 — 2). Освен това съществуващо бедствие атиняните били връхлетени още повече от стичането на човешкото множество от полето в града, а придошлите страдали не по-малко oт болестта. Тъй като нямало жилища и те били принудени посред лято да живеят в задушни колиби, гниели масово и напълно· безразборно: умиращите лежали един върху друг като трупове или пълзели по улиците, или около всички извори, полумъртви и измъчвани от жажда. (3) Светилищата, в които пришълците се били разположили на палатка, били пълни с труповете на ония, които умирали там. Тъй като болестта измъчвала твърде свирепо хората и тъй като те не знаели какво ще стане с тях, започнали да се отнасят с пълно пренебрежение към всички божествени и човешки закони. (4) Всички добри наредби и обичаи, които по-рано се спазвали при погребенията, сега не се спазвали и всеки погребвал своите близки, както можел.

53 (1). Чумата означавала за града увеличаване на насилията и беззаконията и в друго отношение. Хората станали по-необуздани при удовлетворяване на ония страсти, които те по-рано прикривали, защото те виждали как бързо сега всичко се променяло и как скоро сега ставало тъй, че когато умирали богати хора, онези, които преди това нямали нищо, обсебвали незабавно техните богатства. (2) Затова и те се стремели да  вкусят колкото е възможно по-скоро и по-интензивно от тия наслади, защото смятали, че както животът им, така и имуществата са ефимерни.

 


 

Намесата на одриския цар Ситалк и на Македония в Пелопонеската война

 

Тукидид, II, 95 — 101

 

95 (1). По същото време, в началото на зимата (на 429г.) одрисът Ситалк, син на Терес и цар на траките, потеглил с войските си срещу Пердика, сина на Александър и цар на Македония, а също и срещу халкидците, които живеели в Тракия1. (2) Той сторил това, от една страна, за да наложи изпълнението на едно дадено му обещание, а, от друга страна, да изпълни едно обещание, което самият той бил дал. Защото в началото на войната, когато се намирал натясно, Пердика поел пред него известни задължения при условие, че Ситалк го помири с атиняните и че той не върне за цар в Македония брат му Филип, който враждувал с него. Впоследствие обаче Пердика не изпълнил обещанията си. Когато пък сключвал своя съюзен договор с атиняните, той се задължил спрямо тях да тури край на Халкидската война по границата на Тракия. (3) По тези две причини именно Ситалк предприел похода [срещу Пердика] и повел със себе си Филиповия син Аминта с намерение да го направи цар на македонците. Придружавали го също тъй и атинските пратеници, и военачалникът Хагнон, които се намирали при него във връзка със същия въпрос. Защото и атиняните трябвало да действат с флота и с по възможност по-големи сухопътни сили против халкидците.

96 (1). Ситалк потеглил на този поход от земята на одрисите, като призовал най-напред всички траки, които живеели между Хемос и Родопите чак до Хелеспонта и Евксинския Понт, доколкото те били зависими от него и му се подчинявали, а след това призовал под оръжие и гетите, които живеели отвъд Хемос, и останалите племена, населяващи земите около р. Истър, и то към Евксинския Понт. Гетите и останалите племена по ония места обаче граничели непосредствено със скитите и имали същото въоръжение като тях, защото всички те били конни стрелци. (2) Той призовал и много от независимите траки-планинци, които били въоръжени с мечове, наричали се дии и живеели главно в Родопите. Едни от тях той наел срещу заплата, а други потеглили заедно с него доброволно. (3) Ситалк вдигнал и агрианците, лееите, а и останалите пеонски племена, които се намирали под неговата власт и живеели по границата на неговото царство, чиито предели достигнали до лееите, пеонците и до р. Стримон, която протича през земите на агрианците и лееите. Тук именно неговото царство опирало вече до земите на независимите пеонци. (4) Откъм страната на трибалите пък, които също тъй са независими, неговото царство граничело със земите на трерите и тилатеите; те живеели на север от планината Скомий2   и достигали на запад до р. Оский, която извира от същата планина, от която водят началото си и реките Нест и Хебър. Тази планина е необитаема, но е голяма по размери, защото достига до Родопите и се свързва с тях.

97 (1). Одриското царство, що се отнася до неговия обхват по крайбрежието, се простирало от град Абдера до Черно море и оттам по него нагоре чак до р. Истър. Цялото това разстояние може да бъде изминато по най-кратък път и при попътен вятър с товарен кораб за четири дни и толкова нощи. По суша обаче, и то по най-прекия път, един добър пешеходец би могъл да стигне от Абдера до р. Истър за единадесет дни. . .

98 (1). И тъй Ситалк, бидейки цар на една толкова обширна страна, събрал и стегнал своята войска и когато приготовленията били завършени, той потеглил с нея срещу Македония, като минал най-напред през собствените си владения, а сетне през необитаемата планина Керкина3, която разграничавала синтите от пеонците.

Той превел войската си през тая планина, движейки се по един път, който той сам бил проправил преди това по време на своите военни действия срещу пеонците4, като изсякъл гората (2) Преминавайки през тази планина, като идвали от одриска територия войските [на Ситалк] минавали през земи, в които пеонците оставали от дясната им страна, а синтите и медите5 — отляво. След като превалили планината, те стигнали в пеонското селище Добер6. През време на този свой поход войската на Ситалк не претърпяла никакви загуби в хора освен ония, които станали жертва на болести. Напротив, неговата войска се увеличила защото много от независимите траки се присъединили към нея без да бъдат повикани от Ситалк, а от жажда за грабеж; по тоя начин, както се разказва, цялата войска достигнала на брой не по-малко от сто и петдесет хиляди души... (4) По-голямата част от нея била пехота, а конницата съставяла само около една трета. По-голямата част от конницата доставили самите одриси, а на второ място след тях — гетите Най-войнствени в пехотата били меченосците (махерофорите) които се спускали от Родопите и спадали към независимите тракийски племена…

100 (3) Тракийската войска, като потеглила от Добер, навлязла най-напред в земите, които по-рано се намирали под властта на Филип превзела с въоръжена сила Идомена, а Гортиния, Аталанта и някои други селища — по силата на договорни споразумения с тях; тези градове капитулирали вследствие на своето благоразположение към Аминта, Филиповия син, който участвал в похода. Траките обсадили града Европ, но не могли да го превземат. (4) След това войската продължила своето напредване в останалите земи на Македония, наляво [т. е. източно] от градовете Пела и Кир. Тя не могла да проникне по-навътре от тия места, а именно към Ботиея и Пиерия, а опустошила само Мигдония, Грестония и Антемунт. (5) Македонците дори и нe мислели да им се съпротивяват със своята пехота но се  сдобили с конница от съюзниците си от вътрешността на страната, която те използвали при удобни случаи, като я употребявали за нападения на малочислени групи срещу тракийската войска. Там, където македонските конници извършвали нападение никой не могъл да устои срещу тях, тъй като те били смели бойци, защитени при това с ризници. Колкото пъти обаче македонските конници бивали обкръжавани от многобройните пълчища на противника, те изпадали в опасно положение и затова в края на краищата се виждали принудени да стоят мирни, защото смятали, че не са в състояние да приемат битката с един противник, който ги превъзхождал по численост.

101 (1). А през това време Ситалк повел преговори с Пердика по въпросите, заради които той бил предприел похода си срещу него, и когато атиняните не се явили със своята флота, защото си помислили, че Ситалк няма да дойде със своите войски, и изпратили при него само пратеници с подаръци, тогава той отделил една част от войската си, изпратил я срещу халкидците и ботиеите, принудил ги да се оттеглят зад крепостните стени на своите градове и опустошил техните земи. (2) Докато обаче Ситалк се намирал по тия места, тесалийците и магнетите, които живеели на юг, както и останалите племена, които били зависими от тесалийците, пък и гърците, живеещи чак до Термопилите, се боели да не би неговата войска да потегли и срещу тях и затова се държели в положение на бойна готовност. (3) От същия страх били обзети и ония траки, които живеели на север, отвъд Стримон, и населявали равнините [т. е. областта между Родопите и Егея], като панеите, одомантите, дроите и дерсеите, защото всичките тези тракийски племена са още независими. (4) По тоя начин Ситалк възбудил тревога и страх даже и всред елините, които били враждебно настроени към атиняните; те се боели да не би той, подбутнат от атиняните и по силата на своите съюзни задължения спрямо Атина, да връхлети и върху самите тях с войските си. В това време обаче Ситалк заемал с войските си Халкидика, Ботика и Македония и ги опустошавал. (5) И тъй като онова, заради което той бил предприел похода, не му се удало, пък и войската му нямала хранителни припаси и страдала от зимните студове, той, склонен от Севт, сина на своя брат Спардок, който имал силно влияние над него, побързал да се оттегли незабавно с войските си. Пердика бил успял обаче да привлече тайно на своя страна Севт, като обещал да му даде сестра си за жена, а освен това да му даде и една голяма парична сума като зестра. (6) Тъй Ситалк послушал съвета му и потеглил бързо с войските си обратно за Тракия, след като прекарал с тях в Македония тридесет дни, осем от които в областта на халкидците. По-късно Пердика дал на Севт сестра си Стратоника за жена, както му бил обещал. Така протекъл походът, предприет от Ситалк.

 

Прев. Г. Кацаров — В. Бешевлпев — Хр. Данов

 

1Т. е. които граничели непосредствено с тракийския хинтерланд.
2Скомий, или Скомбър, отговаря на днешната планини Витоша.
3Днес планината Карадаг между Струма и Вардар.
4От това място става ясно, че Ситалк е държал ревниво и на западната граница на своята държава, като за това е трябвало да воюва срещу пеонците.
5Медите, които    се споменават тук, са по всяка вероятност някакъв южен клон на голямото тракийско племе меди, чиито главни селища се намирали в долината на средна Струма между Кресна и Рупел, вероятно и в дн Благоевградско а синтите обитавали главно областта на юг от Струмица.
6Местоположението на това пеонско селище не е определено със сигурност.

 


 

Междуособна война на о. Керкира

 

Тукидид, III, 70 — 74 и 81 — 82

 

70 (1). А междуособната война на Керкира започнала оттогава, откак се завърнали керкирските военнопленници, които били паднали в плен в ръцете на коринтяните по време на морската битка при Епидамн, а след това били пуснати от тях на свобода под предлог, че техните проксепи били гарантирали за тях с една сума от осемстотин таланта, а в действителност, защото коринтяните били успели да ги убедят да прехвърлят Керкира на тяхна страна. И те наистина действали в тази насока, като обикаляли отделните граждани с цел да ги убедят да отпаднат от Атина. (2) И когато в Керкира пристигнали един атински и едни коринтски кораб, носещи на борда си пратеници, които излезли с публични речи, керкирците решили да останат в отбранителния съюз с атиняните съгласно с договора, който ги свързвал с тях, но едновременно с това да останат в приятелски отношения и с коринтяните, в каквото отношение те се намирали и по-рано с тях. (3) В Керкира имало обаче един гражданин на име Пейтий, който бил станал атински проксен по собствена инициатива и бил един от първенците на демократите. Онези хора [т. е. завърналите се от коринтски плен керкирци) завели дело против Пейтий, като твърдели, че той имал намерение да хвърли Керкира в атинско робство.. (4) Пейтий бил обаче оправдан от съда и сега той на свой ред завел дело против петима измежду най-богатите от въпросните граждани, като твърдял, че те секли колове за лозе от свещения участък на Зевс и на Алкиной. За това престъпление се предвиждала глоба от един статер на всеки отсечен кол. (5) След като тия граждани били осъдени и поради високия размер на паричната глоба били отишли като молители в храмовете, за да измолят известно смекчаване, т. е. да могат да изплатят сумата с известна отсрочка, като определят сроковете самите те, Пейтий, който бил и член на съвета, успял да убеди керкирците да приложат закона по отношение на тия лица, а той не допускал подобен начин на плащане. (6) Според буквата на закона обаче тия граждани подлежали и на изгнание, но когато те узнали, че Пейтий, който тогава бил още член на съвета, има намерение да беди народа да счита той за свои приятели и врагове ония, които са приятели и врагове на атиняните, те се вдигнали и нахлули внезапно в заседателната зала на съвета, въоръжени с ками в ръце, и убили Пейтий заедно с други членове на съвета, както и около шестдесет други граждани. Малцина от привържениците на Пейтий успели да се спасят, като избягали на борда на една атинска триера, която се намирала още на котва в пристанището на Керкира.

71 (1). След това те свикали керкирците, като държали речи пред тях в смисъл, че това е най-изгодното положение за тях, защото само по тоя начин те ще могат да избягнат опасността да бъдат заробени от атиняните; че те за в бъдеще не трябва да вземат страната на никоя от двете воюващи страни и да не позволяват на никоя от тях да влезе с корабите си в техните пристанища, освен когато влизат само с един кораб и стоят мирни, а всеки, който влезе с повече кораби, да се смята за неприятел. След като внесли това предложение в народното събрание, те наложили то да бъде прието. (2) Непосредствено след това те изпратили в Атина пратеници било да уведомят атиняните за станалото, според както им диктували техните интереси, било да убедят приближаващите там керкирски емигранти да не предприемат никакви враждебни действия срещу своя град, за да не му навличат нови беди.

72 (1). Когато обаче керкирските пратеници пристигнали в Атина, атиняните заповядали те, както и ония, които ги били послушали, да бъдат арестувани като бунтовници и да бъдат депортирани на о. Егина. (2) През това време [именно 426 г. пр. Хр.] ония от керкирците, които държали властта в свои ръце, когато при тях пристигнали една коринтска триера и пратеници от Лакедемон, нападнали демократите и ги победили в боя. (3) С настъпването на нощта обаче демократите избягали на Акропола и по високите места на града и като се събрали там, се укрепили, заемайки едновременно с това и Хилейското пристанище. Техните противници пък заели пазарния площад [агората], около който се намирали повечето от жилищата им, и намиращото се в съседство с площада пристанище, което е разположено точно срещу брега.

73 (1). На следния ден станали малки схватки, като и двете страни изпратили по нивите из околността пратеници, които се стараели да привлекат на своя страна робите, като им обещавали свобода. Преобладаващото мнозинство от робите се присъединило обаче към демократите, а на техните противници дошли на помощ около 800 души от континента.

74 (1). След като изминал един ден, станала отново една схватка и демократите взели връх, тъй като те разполагали с укрепени позиции и численото превъзходство било на тяхна страна. Освен това им помагали храбро жените, като хвърляли керемиди от покривите и устоявали на бойния глъч със смелост, несвойствена на техния пол. (2) Късно на смрачаване олигархите ударили на бягство и понеже се страхували да не би демократите в своя бърз и стремителен напор да турят ръка на корабостроителниците и да ги избият, те подпалили своите жилища, намиращи се на пазарния площад, както и наемните общежития, за да се запазят от атакуващите ги, без при това да щадят нито своите, нито чуждите жилища, тъй че и множество стоки станали плячка на пожара, а съществувала освен това и опасността да загине целият град, в случай че се е появил вятър и насочил пламъците към града. (3) След завършване на боя и двете страни запазили спокойствие и прекарали нощта, охранявайки своите бойни постове. Но тъй като били взели връх демократите, коринтският кораб се измъкнал и отдалечил и повечето от ония, които били дошли на помощ [на олигархите], се прехвърлили тайно на сушата.В гл. 75 — 81 от III кн. на Тукидидовата история е изложен по-нататъшният ход на събитията на ο. Керкира. На страната на керкирските демократи се намесила атинската флотилия, която преди това била на котва при Навпакт, а на помощ на олигархите се притекли пелопонеските кораби от Килена, които преди това действали във водите на Йония срещу атиняните, които обсаждали Митилена на о. Лесбос. В този откъс се намира и описанието на морската битка при Сиботските острови (разположени пред Керкирския залив).

Тук са описани и някои твърде драматични моменти от борбата между демоса и олигархите на о. Керкира. В хода на тази борба голяма част от първенците на керкирските олигархи изпаднали в положение на молещи защита в светилището на Хера, където били обкръжени, а в последствие и избити от демократите.

 

Тукидид, III, 81, 1 — 5

 

81 (1). И тъй пелононесците потеглили тутакси още през нощта обратно за домовете си, като се движели с корабите си по протежение на брега, и пристигнали благополучно там, защото пренесли посредством теглене корабите си през Левкадския провлак по сухо, за да не бъдат открити от неприятеля, като се движат с корабите си около Левкада. (2) Когато керкирците узнали за приближаването на атинската и за бягството на неприятелската флота, те пуснали в града месенците1, които дотогава били разположени на лагер вън от града, да се отправят към Хилейското пристанище. През време на своето плаване те избивали всички неприятели, които срещали по пътя си, а също извели на сушата и умъртвили всички ония, които те били убедили да се качат като екипаж на корабите.2  След това те навлезли в светилището на Хера и убедили около петдесет души от ония, които седели там като молещи за защита, да се подчинят на законната присъда, а след това ги осъдили на смърт и екзекутирали. (3) Тогава болшинството от молещите се за защита, които не се поддали на увещанията, имайки пред очи онова, което се случило, започнали да се избиват помежду си в самото светилище. Някои от тях се самоизбесили по дърветата, а други турили край на живота си, както могли. (4) В продължение на 7 дни, докато в пристанището на Керкира стоял пристигналият с шестдесет военни кораба Евримедонт3, керкирците избивали всички ония от своите съграждани, които те смятали за свои врагове, като ги обвинявали в съучастничество с ония, които имали намерение да свалят от власт демокрацията. Някои от тях обаче станали жертва на личните си вражди, а други били избити от своите длъжници поради паричните суми, които последните им дължали. (5) С една дума, смъртта шествала победоносно във всички свои разновидности и всичко онова, което обикновено става при подобни обстоятелства, ставало и сега, но в много остра форма. Бащите сами избивали децата си; хората били извличани от светилищата и убивани непосредствено до тях. А някои били зазидани в светилището на Дионис и намерили смъртта си там.

 

1Това били тежко въоръжени месенски пехотинци (срв. Тукидид, III, II, които били доведени при Керкира от атинския стратег Никострат заедно с дванадесетте кораба, с които той охранявал водите около Навпакт.
2За тия перипетии на междуособицата  на о. Керкира вж. Тукидид, III, 75. 2 сл. В началото на конфликта между демократи и олигархи атинският стратег Никострат се опитал да посредничи между двата враждуващи лагера, но демократите го убедили да им остави пет от своите кораби, които те искали да попълнят с екипаж, набран от средите на олигархите, за да могат очевидно да ги имат по тоя начин под ръка и да ги изпратят при пръв удобен случай в Атина или пък даже да избият всичките заедно. Само малцина от олигархите се поддали обаче на тая уловка и се качили на корабите. За тях именно става дума в приведеното в случая място от Тукидид.
3Евримедонт бил стратег, когото атиняните изпратили с флота в подкрепа на керкирските демократи и който с приближаването си предизвикал оттеглянето на пелопонеската флота от острова (срв. Тукидид, III, 8П, 2).

 


 

Град Пилос и остров Сфактерия на югозападния бряг на Пелопонес падат в ръцете на атиняните

 

Тукидид IV, 3, 5, 6, 8, 9

 

Падането на гр. Пилос1  и на о. Сфактерия са най-значителните военни успехи на атиняните през т. нар. Архидамова война и били твърде чувствителен удар за спартанците.

IV, 3 (1). Демостен обаче ги [командирите на флотата, определена за Сицилия] увещавал да хвърлят преди всичко котва пред Пилос и след като свършат там онова, което той смятал за необходимо, едва тогава да продължат своя път по море. (2) Демостен настоявал, че това място трябвало незабавно да се заеме и укрепи, защото според неговите думи той взел участие в морската експедиция само заради него. При това той изтъквал и обстоятелството, че Пилос изобилства с богат дървен и каменен материал и че тоя пункт представлява твърдина поради самите природни условия, а при това вътрешността на страната на значително разстояние от него не е населена, защото Пилос отстои на около четиристотин стадия от Спарта, на една територия, която по-рано принадлежала на Месения. На Демостен обаче му се струвало, че това място е много повече за предпочитане пред всяко друго, защото при него имало пристанище, а освен това месенците били тук коренното население от най-стари времена и именно разполагайки с Пилос като опорна база и изхождайки от нея, те биха могли да нанесат най-големи щети на лакедемонците и едновременно с това да охраняват местността.

5 (2). След като атиняните укрепили тази местност в продължение на шест дни откъм сушата, а също тъй и по ония места, където това било най-необходимо, те оставили Демостен тук на гарнизон с пет кораба, а с повечето кораби се отправили бързо в посока към Керкира и Сицилия.
6 (1). Когато обаче намиращите се в Атика пелопонесци узнали за завземането на Пилос, те побързали да се завърнат у дома си. Лакедемонците, пък и цар Агис разбирали, че събитията около Пилос ги засягат отблизо. (2) По такъв начин твърде много обстоятелства допринесли за това пелопонесците да се оттеглят по-бързо и тяхното нахлуване да бъде най-краткотрайното от всички досегашни, тъй като те престояли всичко петнадесет дни в Атика.

8 (2). Спартанците разгласили впрочем във връзка с това по целия Пелопонес заповед съюзните контингенти да се отправят по възможност по-скоро към Пилос и повикали обратно своите шестдесет кораба, които се намирали при Керкира. Тези кораби били пренесени чрез теглене и плъзгане през Левкадския провлак2 и по тоя начин успели да останат незабелязани от атинските кораби, които се намирали при остров Закинт и могли да се явят пред Пилос по същото време. Тук пристигнали и сухопътните войски.

(6) Островът, който е разположен успоредно с брега и се нарича Сфактерия, охранява пристанището, но едновременно с това той стеснява входовете към него до такава степен, че откъм страната на атинските укрепителни съоръжения и на Пилос в него могли да влязат едновременно само два кораба, откъм материка имало обаче проход за влизането на осем или девет кораба едновременно. Целият остров бил обрасъл с гора вследствие на своята необитаемост, бил непроходим и достигал на дължина до петнадесет стадия.

(7) Лакедемонците имали намерение да завардят входовете за пристанището на Пилос, като наредят плътно един до друг кораби с обърнати напред носове, и понеже се бояли, че неприятелят може да извършва военни действия срещу тях от самия остров, те прехвърлили на него отряд хоплити, а останалата войска разположили по брега.

9 (1). Като забелязал, че лакедемонците имат намерение да го нападнат едновременно по суша и по море, Демостен от своя страна взел необходимите мерки.

 

Тукидид, IV, 13, 14

 

В това време се появили четиридесетте атински кораба от Закинт. Това били именно някои от онези кораби, които стояли на стража при Навпакт, като към тях се били присъединили и четири хиоски триери.

 

13 (3) … На следния ден атиняните се приготвили за морски бой и излезли на открито море, като се надявали, че и лакедемонците ще се решат да излязат срещу тях на открито море. В противен случай те имали намерение сами да навлязат в пристанището.

(4) Но лакедемонците нито желаели да излязат с корабите си на открито море, нито пък затворили входовете на пристанището, както впрочем възнамерявали да сторят това, а въоръжили спокойно корабите си на сушата и се качили на тях, като се приготвили за бой в просторното пристанище, в случай че противникът навлезе в него.

14 (1). Като схванали това, атиняните се насочили срещу врага през двата входа и чрез своето нападение обърнали в бягство по-голямата част от лакедемонските кораби, които били излезли вече на открито море с насочени напред носове. Преследвайки отблизо противника, те повредили много от неговите кораби, а пет от тях заловили в плен, като един от тях паднал в ръцете им заедно със своя екипаж. След това те атакували останалите кораби, които се били укрепили на сушата. Няколко от тези кораби били пробити в момента, когато се заемали от своите екипажи и още не били успели да се отделят от брега, а други атиняните взели, завързали ги за своите кораби и ги отвлекли празни със себе си, тъй като техните екипажи се били разбягали. (2) Когато лакедемонците видели всичко това, те били обзети от силна скръб, тъй като техните хора на острова [Сфактерия] били отрязани и обкръжени.

 

Спартанците отмъщават на илотите за загубата на Пилос, като ги избиват

 

Тукидид, IV, 80, 1 — 4

 

80 (1). Тъй като атиняните със своите нападения поставяли натясно Пелопонес и особено територията на лакедемонците, последните се надявали, че най-лесно ще отклонят атиняните от Пелопонес, ако ги уязвят, като изпратят войска срещу техните съюзници, които при това заявявали, че са готови да издържат тази войска на свои разноски, и самите те ги викали на помощ, за да могат да отпаднат от Атина. (2) Освен това лакедемонците търсели удобен предлог да се отърват от част от илотите, за да не би при сегашните обстоятелства, когато Пилос се намирал в ръцете на неприятеля, те да замислят и предизвикат някакъв преврат. (3) Страхувайки се от грубите и свежи сили на илотите, както и от тяхната многочисленост, те измислили и провели следните мероприятия срещу тях (а трябва да се има пред вид, че повечето мероприятия на лакедемонците били насочени именно към това те да бъдат винаги нащрек спрямо илотите!): разгласили, че всички илоти, които претендират за свобода поради особените си заслуги спрямо лакедемонците през време на войната, трябва да се отделят под предлог, че ще им бъде дадена свобода. В същност обаче лакедемонците имали намерение да подложат илотите на съблазън, като смятали, че ония от тях които се считали за най-достойни да получат свобода, ще се осмелят преди всички други да се вдигнат на въстание срещу тях. (4) По тоя начин били излъчени и отделени около две хиляди души. С венци на глави, като че ли вече са освободени, тия илоти обикаляли храмовете, но немного след това те изчезнали и никой не забелязал как те били избити един по един.

 

Военните действия на спартанския пълководец Бразида срещу атинските владения по бреговете на Егейска Тракия. Обсадата на гр. Амфиполис

 

Операциите на Бразида по тракийското крайбрежие на Егейско море представляват майсторски замислен контраудар, целящ да отслаби значението на успехите на атиняните в Пелопонес. Ударите на спартанците били насочени и срещу атинските владения на Халкидическия полуостров, които били отпаднали от Атина, но главният удар на Бразида се съсредоточил срещу атинската колония Амфиполис, недалеч от устието на р. Стримон, чийто хинтерланд бил от жизнена важност за атиняните.

 

Тукидид, IV, 102—108

 

102 (1). През същата зима [на 424 г. пр. Хр.] Бразида потеглил заедно със своите съюзници3, от пограничните области на Тракия срещу Амфиполис, атинска колония, разположена на р. Стримон. (2) На мястото, където се намира сега този град, още на времето си Аристагор от Милет, когато избягал от персийския цар Дарий, се опитал да основе селище4, но бил прогонен от тракийското племе едонци. Тридесет и две години след това5  също и атиняните били изпратили за там десет хиляди заселници от своята собствена среда и други, които желаели да участват, но тия колонисти били унищожени при Драбеск от траките. (3) И пак отново след двадесет и девет6 години атиняните дошли по тези места, предвождани от Хагион, син на Никий, който бил изпратен като ойкист. Те именно прогонили едонците от тази местност и основали този град на едно място, което по-рано носело името „Девет пътища" (Енеаходой). (4) Те потеглили от Енон, който им служел като морско пристанище и се намирал на устието на р. Стримон, на 25 стадия от въпросния град, който Хагион нарекъл Амфиполис, защото той го построил между двата ръкава на р. Стримон, които го заобикаляли от две страни; освен това той заобиколил града с една дълга стена, която се простирала от единия ръкав на реката до другия.  Хагион основал и построил този град тъй, че той се виждал отдалеч и откъм сушата, и откъм морето.

103 (1). Срещу този град именно потеглил с войската си Бразида, като тръгнал от Арни на Халкидическия полуостров. Привечер той стигнал в Авлон и Бромиск там, където езерото Болба7 излива своите води в морето8 посредством едно устие; тук той дал възможност на войската да вечеря и незабавно след това продължил своя маршрут нататък ... (3) Последното се състояло в това именно, че в Амфиполис имало колонисти, които произхождали от Аргил9  (а аргилците са от своя страна преселници от о. Андрос), както и други, които участвали във въпросното предателско споразумение [с лакедемонците] било за да угодят на Пердика, било пък за да се докарат пред халкидците. (5) Самият град обаче се намирал малко по-нататък от моста и неговите стени не се спускали тогава толкова надолу, колкото сега. На това място бил поставен само един слаб стражеви пост, с който Бразида се справил лесно, първо, защото и в случая имало пръст предателство, и, второ, защото времето било бурно и нападението било извършено ненадейно. След това Бразида минал по моста и турил ръка на всичко, което се намирало вън от стените на града, тъй като амфиполците живеели пръснати по цялата околна местност.

104 (1). Тъй като преминаването на реката дошло съвършено неочаквано за ония, които се намирали в града, пък и мнозина от ония, които се намират вън от града, били заловени в плен; а други успели да избягат и да се укрепят зад крепостните стени, амфиполците изпаднали в голяма суматоха, още повече, че те не си вярвали един на друг. (4) Обаче противниците на ония, които били извършили предателството, били по-многочислени и успели да обединят силите си, да вземат връх и да попречат на незабавното отваряне на градските порти. Те изпратили със съгласието на атинския стратег Евкъл, който пребивавал в града във връзка с неговата отбрана, пратеници с молба за помощ при другия атински стратег в Тракия, а именно Тукидид, сина на Олор, който е и автор на настоящото историческо съчинение и се намирал по това време с войските си при Тасос ..., (5) Като узнал за случилото се, Тукидид потеглил незабавно със седем кораба, които имал под ръка, с намерение да пристигне в Амфиполис, преди още градът да се е предал, а в случай, че не успее да стори това, то поне да свари да завземе Ейон.

105. В това време Бразида, който се страхувал както от корабите, които идвали на помощ от Тасос, тъй и от това, че бил узнал, че Тукидид имал привилегията да разработва златните рудници в тая част на Тракия и поради това е един от най-богатите хора на континента, побързал, полагайки големи усилия, да завладее града, ако е възможно преди него. По тоя начин той искал да избегне онова, от което се безпокоял, а именно да не би, когато Тукидид пристигне в Амфиполис, мнозинството от амфиполците, които се надявали, че Тукидид ще им окаже помощ на съюзник по море и че той също ще събере съюзнически отряд от тракийските племена, да бъде спечелено от него и някой от тях да не помисли повече да се предава на спартанците. По тия причини той предложил умерени условия за споразумение, като наредил да се разгласи посредством глашатай, че който от жителите на града независимо от това, дали той е амфиполец или атинянин, приеме условията можел да остане в града при напълно еднакви права с останалите граждани и да се ползва от своето имущество; който обаче не бил съгласен с тях, да напусне града, като можел да вземе и изнесе със себе си своето имущество в срок от пет дни.

106 (4). Бразида държал вече Амфиполис в свои ръце и за още една нощ той щял да завземе и Ейон. В случай че корабите [на Тукидид] не се били отзовали бързо на помощ на Ейон, градът до сутринта щял да бъде превзет.

107 (1). Тукидид взел по-нататък необходимите мерки както да предпази града [Ейон] в момента, когато той бъде нападнат от Бразида, тъй и да го осигури за в бъдеще. Той приел в града ония, които били напуснали горния град [Амфиполис] по силата на споменатото споразумение. (2) Бразида обаче се появил внезапно с много кораби пред Ейон, спускайки се по течението на реката с намерение да превземе оня край на града, който се издавал навън от крепостната стена, за да може по тоя начин да има достъп към града по вода. Но както този негов опит, тъй и онзи, който той предприел по суша, били отблъснати, след което той взел необходимите мерки в самия Амфиполис и ги провел.

108 (1). Атиняните се изплашили много от превземането на Амфиполис, защото, от една страна, градът им доставял ценен дървен материал за корабостроенето, а, от друга страна, им бил твърде полезен със своите парични вноски на съюзния данък [фороса]. (2) Освен това те се бояли от падането на своите съюзници, защото Бразида се проявил като умен не само по отношение на другите работи, но той заявявал в своите речи навред, че е изпратен там, за да освободи Елада. (3) А когато градовете, които били подчинени на атиняните, узнали за превземането на Амфиполис, за условията, които Бразида е предложил на амфиполците, както и за неговата мекост и умереност, те се показали твърде склонни да отпаднат от Атина и изпратили тайно свои пълномощници при него, като го канели да дойде при тях и като всеки един желаел да изпревари другите при своето отпадане от Атина . . .

 

Никиевият мир

 

Ударите, нанесени на икономическата мощ на Атина и на нейния военнополитически престиж чрез успешните действия на пелопонеската войска в Тракия, заставили атиняните и особено „умерените демократи" да помислят най-напред за примирие, а по-късно и за един по-траен мир със Спарта и нейните съюзници. На мисълта за примирие и мир не били чужди и лакедемонците въпреки своите значителни военни успехи в Тракия и на Халкидическия полуостров, защото и те били изтощени от войната и били понесли не по-малко сериозни удари от атиняните в Пелопонес, в Адриатическо море и другаде. В сражението при Амфиполис през 422 г. пp. Хр. (Тукидид, V. 6 — 11), което завършило с поражението на атиняните, загинал както спартанският пълководец Бразида, тъй и атинския стратег Клеон, водачът на „крайните демократи“ в Атина. Тези и някои други обстоятелства способствали за една по-активна и по-резултатна дейност на „умерените демократи“ в Атина начело с Никий, които били за мир със Спарта и нейните съюзници.

Мирът между Атина и Спарта бил сключен през 421 г. пр. Хр. и носи името на водача на „умерените“ демократи в Атина Никий. Едрите земевладелци и търговци в Атина и Атика, пък и самият Никий, който бил един от най-богатите хора по онова време в Гърция, нямали интерес от „война докрай“ със Спарта. Самата Спарта, чиито позиции били сериозно разколебани даже в Пелопонес, се видяла принудена да се огради срещу евентуалните въстания на илотите със специална клауза, вмъкната в текста на Никиевия мир. Чрез нея атиняните поемали задължението да се притекат на помощ на Спарта с войска, в случай че илотите въстанат.

 

Тукидид, V, 18

 

18 (1). Атиняните и лакедемонците заедно със своите съюзници сключили мир при следните условия и всички участвуващи положили клетва по държави: (2) Относно общите светилища всеки, който желае, може да извършва жертвоприношения, да се допитва до оракулите на божествата и да изпраща теории1 според заветите на предците по суша и по море, без да бъде застрашаван. Светилището и храмът на Аполон в Делфи, както и целият участък на Делфи да имат свои собствени закони, за да бъдат свободни от данъци, и да имат свое собствено съдопроизводство както по отношение на себе си, тъй и по отношение на своята територия съобразно със своите прастари традиции, завещани им от времето на техните предци. (3) Договорът да бъде в сила в продължение на петдесет години между атиняните и съюзниците на атиняните, от една страна, и лакедемонците и съюзниците на лакедемонците, от друга страна, и то без коварства, без да си нанасят щети както по суша, тъй и по море. (4) Да не се позволява под какъвто и да било предлог и по какъвто и да било начин нито на лакедемонците и техните съюзници да вдигат оръжие с цел да нанасят щети на атиняните и на техните съюзници, нито пък на атиняните и техните съюзници с цел да им навредят. В случай че между тях възникнат някакви спорни въпроси, то те са длъжни да ги разрешат чрез съд и като положат клетва съгласно с условията, които ще уговорят помежду си.

(5) Лакедемонците и техните съюзници да върнат на атиняните Амфиполис. Гражданите на всички ония градове, които лакедемонците върнат на атиняните, да имат правото да се изселят заедно със своето имущество, където желаят. Ония градове, които са плащали съюзните вноски [фороса]10 определяни по времето на Аристид, да имат отново правото да се управляват по своите собствени закони. А със сключването на мирния договор атиняните и техните съюзници да нямат правото да нападат с въоръжена сила ония градове, щом като те плащат своите съюзнически вноски. Тези градове са следните: Аргил, Стагир, Акант, Сколос, Олинт, Спартол.11 Тези градове да бъдат неутрални и да не бъдат съюзници нито на атиняните, нито на лакедемонците. В случай че атиняните успеят да убедят тия градове и те доброволно се съгласят на това, да им бъде позволено да станат съюзници на атиняните. (6) Гражданите на Мекиберна Сани и Синг да имат еднакви права с ония на Олинт и Акант. (7) Лакедемонците и техните съюзници се задължават да върнат обратно на атиняните Панакт12 а атиняните да върнат на лакедемонците Корифазий13, Китера14, Метона15, Птелей16, Аталанта17, както и всички лакедемонски граждани, които се намират в атински затвори18 или където и да било на атинска територия. Освен това атиняните да освободят обсадените в Скиона19 пелопонесци и всички останали съюзници на лакедемонците, намиращи се в Синона, както и всички останали бойци, които Бразида изпрати там, както и всички съюзници на лакедемонците, намиращи се в затвор в Атина или пък където и да било другаде на атинска територия. На същите основания и по същия начин лакедемонците и техните съюзници да освободят държаните от тях в затвор атиняни и техните съюзници. (8) Що се отнася обаче до скионейците, торонейците и сермилийците20, пък и до някои други градове, завзети от атиняните, за тях, както и за другите градове атиняните да вземат такова решение, което им се стори за най-изгодно. (9) Атиняните да положат клетви във всички градове на лакедемонците и техните съюзници. И двете страни да положат обаче традиционната си най-тържествена клетва и то по седемнадесет мъже от всеки град. Клетвата трябва да гласи, както следва: „Ще спазвам тоя мир и тия договори лоялно и без коварство.“ По същия начин лакедемонците и техните съюзници да положат клетва пред атиняните, като и двете страни подновяват клетвата всяка година. (10) Да се издигнат колони, като текстът на този договор бъде издълбан на тях, в Олимпия, Делфи, на Коринтския провлак, на Акропола в Атина и в Амиклея21 край Спарта. (11) Ако обаче някоя от двете страни е пропуснала да спомене нещо, то пропуснатото трябва да бъде включено и за двете страни в клетвата, като се изтъкне изрично, че промените са извършени чрез една законна процедура, според както намерят за най-добре атиняните и лакедемонците.

Не тъй лесно било обаче изпълнението на договора, защото лакедемонците се натъкнали на сериозната съпротива на своите съюзници, които според Тукидид (V, 22, 1 — 2) заявили, че условията на договора са неизгодни за тях, и въпреки всички настоявания от страна на лакедемонците не се съгласили да подпишат договорния документ. Най-сетне лакедемонците се видели принудени да сключат сами договора с атиняните. Използвайки обстоятелството, че по това време в Лакедемон пребивавали атинските пратеници, те сключили с тях скрепен с клетви договор за петдесет години.

 

1Град Пилос се намира в Пелопонес на западния бряг на Месения (недалеч от дн. Наварин). Според преданието, което е запазено най-добре в Омировня епос, в Пилос се намирала резиденцията на Нестор и неговите предци, т. нар. Нелиди (потомци на хероя Нелей). След като при потомците на Менелай Спарта отслабнала, Нелидите успели да турят ръка и на Месения. Преди това те владеели важната част на Елада и областта Трифилия. Сега Пилос станал столица на разширеното царство. По-късно спартанците успели да отнемат със сила тия земи на месенците и да избият голяма част от месенското население. Поради това по времето на Тукидид тая област била запустяла и ненаселена.
2Левкадският провлак се намирал в северната част на Левкаде. Практиката да се влекат корабите по сухо, по постлан с дълги дървени талпи път, е добре познати и по други провлаци на древна Гърция.
3Това били преди всичко жителите на споменатите по-горе гръцки колонии на Халкидическия полуостров, като Акант, Стагир и др.
4В 497 г. пр. Хр.
5В 467 г. пр. Хр.
6В 439 г. пр. Хр.
7Болба, отговаря по своето местоположение на днешното езеро Бешикгьол, което в древността било твърде блатисто и богато с риба.
8В античността заливът се наричал Стримонски залив
9Аргил се намирал на запад от устието на Струма и отговаря по местоположение на дн. Палеокастро.
10Характерно е, че атиняните представят фороса като съюзна вноска, принос в пари, a не като данък.
11Списъкът съдържа почти изключително имена на гръцки колонии, разположени по бреговете на трите по-малки полуостровчета на Халкидика, и свидетелства за значението, което двете воюващи страни и специално атиняните отдавали на тая част от Егея.
12Така се наричало едно укрепление в Атика, което беотийците завзели и впоследствие разрушили.
13Корифазий е лакедемонското име на Пилос.
14Остров, разположен на юг от лаконския бряг.
15Град, разположен недалеч от Термейския залив, основан в около 730 г. пр. Хр. от евбейски колонисти.
16Не е сигурно за кой град с име Птелей става дума в случая.
17Островче, лежащо в Евбейския залив откъм Локрида Олимпийска, което било от особена важност за атиняните, тъй и за лакедемонците.
18Това били преди всичко пленените на о. Сфактерия спартански воини.
19Град на Халкидическия полуостров, на южния бряг на полуостровчето Палена.
20Сермилий бил град на Халкидическия полуостров.
21Така се наричало светилището на Аполон Амиклейски край Спарта.

 


 

Нарушаване и обезсилване на Никиевия мир и от лакедемонци, и от атиняни

 

Тукидид, V, 35, 3-4

 

3. На лакедемонците се паднало по жребие да върнат първи Амфиполис на атиняните. Те обаче не им връщали нито него, нито пък останалите пунктове, а също тъй не принуждавали да приемат и изпълняват договора нито своите съюзници в Тракия, нита пък беотийците и коринтяните, макар и да давали чести уверения, че ако последните откажат да сторят това, те заедно с атиняните ще ги принудят със сила да се подчинят. Те дори назовавали един определен срок, без обаче да се задължават с писмени документи относно спазването му, след чието изтичане ония, които не се били присъединили към договора, трябвало да се смятат за неприятели и на лакедемонците, и на атиняните.

4. Когато обаче атиняните забелязали, че никое от тия обещания не се изпълнява на дело, започнали да подозират, че лакедемонците имат зли намерения спрямо тях, и затова въпреки техните искания не им върнали Пилос, а също тъй отлагали предаването на лакедемонските пленници от Сфактерия. Освен това те задържали в свои ръце и другите пунктове на лакедемонците, като изчаквали, докато последните изпълняват своите задължения спрямо тях.

 

Атиняните подготвят и предприемат експедиция до о. Сицилия

 

Тукидид. VI, I. 15

 

I (1). През същата зима [416 — 415 г. пp. Хр.] атиняните се готвели да потеглят отново с още по-големи флотски сили, отколкото по времето на Лахет1 и Евримедонт2 за Сицилия и ако могат, да я покорят. Повечето от атиняните обаче, участващи в експедицията, не знаели нито колко голям е тоя остров, нито колко многобройно е неговото население от гръцки и варварски произход. Затова и те не мислели, че се впускат в една война, която по значение не отстъпвала много на войната им срещу пелопонесците.

15 (1). ... Повечето от атиняните обаче, които говорели публично, настоявали в речите си на това експедицията да се състои и да не се отменя взетото веднъж решение. Но имало и такива, които се противопоставяли на това схващане. (2) Алкивиад, синът на Елейния, обаче подбуждал най-настойчиво от всички към похода преди всичко, за да се противопостави на Никий, тъй като той бил изобщо негов политически противник, а освен това и защото Никий го бил уязвил лично в своите речи. Главните подбуди на Алкивиад при това били, че той се стремял ревностно да стане стратег и се надявал да може по тоя начин да завладее Сицилия, а чрез нея и Картаген. Заедно с това той се надявал, в случай че неговото начинание се увенчае с успех, да може да оправи своите парични сметки и да придобие слава. (3) Цялата работа била там, че Алкивиад се ползвал с голямо уважение всред своите съграждани поради отглеждането и поддържането на породисти коне [за надбягвания], пък и в останалите си разходи той отивал в своите увлечения по-далеч, отколкото му позволявали средствата.

 

Поражението на атиняните на о. Сицилия

 

Тукидид, VII, 82 — 87

 

82 (1). След като обстрелвали през целия ден атиняните и техните съюзници, сиракузците започнали да разбират, че техните неприятели са напълно изтощени от нанесените рани и от другите злини. Тогава Гилип3  и сиракузците заедно със съюзниците си наредили да им бъде известено посредством глашатай, че се предлага най-напред свобода на ония от тях, които произхождат от о. Сицилия, в случай че пожелаят да преминат на тяхна страна, след което контингентите на няколко немногобройни градове отпаднали от атиняните и преминали на страната на сиракузците. (2) Малко по-сетне и с целия останал отряд, намиращ се под командата на Демостен4, било постигнато споразумение, по силата на което войниците трябвало да предадат своето оръжие, но никой от тях не трябвало да бъде лишаван от живот нито чрез смъртно наказание, нито чрез оковаване във вериги, нито пък като бъде лишаван от най-необходимите средства за живот. (3) По тоя начин се предали шест хиляди души; освен това капитулиращите предали на сиракузците и всички парични суми, които имали у себе си, като ги нахвърляли в няколко поставени обратно щита. Така те напълнили четири щита с монети. Пленените били препратени незабавно в Сиракуза. През същия ден Никий стигнал със своя отряд до р. Ериней и след като се прехвърлил през нея, се разположил на лагер на една височина.

83 (1). На следния ден сиракузците настигнали Никий и след като му съобщили, че отрядът на Демостен се е предал, предложили му да стори и той същото. Тъй като Никий не вярвал на думите им, той със съгласието на противника изпратил един конник, който да провери това известие. (2) Тоя последният отишъл там и след като се завърнал, съобщил също за капитулацията на Демостен. Тогава Никий известил на Галип и на сиракузците посредством глашатай, че е готов да сключи мир с тях от името на атиняните, при което разходите, направени от сиракузците през време на тази война, да им бъдат върнати, но само при условие, че неговата войска бъде пусната. Докато паричната сума бъде изплатена, той предложил да им даде заложници от редовете на атиняните, и то по един за всеки талант. Сиракузците и Гилип обаче отхвърлили тези условия и като преминали в атака, обкръжили и този атински отряд от всички страни и го обстрелвали до мръкване. (3) Войниците на Никий страдали също от липса и на други необходими припаси. (4) Те обаче възнамерявали да изчакат нощната тишина и тогава да потеглят по-нататък. Когато обаче те взели оръжието си, сиракузците забелязали това и надали бойни викове. (5) Тогава атиняните видели, че са открити, и сложили отново оръжие с изключение на триста души, които си пробили път с оръжие в ръка през неприятелските постове и се движели под прикритието на нощта там, където нямало пречки по пътя им.

84 (1). На разсъмване Никий повел войската си по-нататък; сиракузците и техните съюзници обаче следвали по петите ѝ по същия начин, като я обкръжили от всички страни и я обсипали с град от стрели и метателни копия. (2) Атиняните се насочили бързо към р. Асинар, от една страна, защото били притиснати от връхлитащата ги многобройна конница и от останалите неприятелски пълчища към реката, и се надявали, че като минат през реката, тяхното положение ще се облекчи, а, от друга страна, защото страдали от изтощение и от жажда. (3) Когато стигнали до реката, те започнали да се хвърлят в нея, без да спазват какъвто и да било ред, като всеки гледал само да се прехвърли на другия бряг, а намиращите се по следите им неприятел вече затруднявал тяхното преминаване. Тъй като атиняните били принудени да се движат вкупом, наблъскани нагъсто един до друг... , мнозина от тях се намушвали взаимно с остриетата на копията си и на другите си оръжия и падали мъртви на място, а други пък, оплетени в собствените си багажи, били отвличани от течението на реката. (4) Пристигналите и заели позиция на отсрещния бряг на реката сиракузци, обсипвали вече оттам атиняните със стрели, защото там брегът бил стръмен, а в същото време атиняните пиели жадно вода и се струпали в пълен безпорядък в дълбоко врязаното корито на реката. (5) Пелопонесците се спускали към брега и избивали главно онези атиняни, които били в реката, вследствие на което водата в скоро време станала негодна за пиене. И въпреки това атиняните я пиели жадно, макар и смесена с кал и кръв, а повечето от тях се биели за нея.

85 (1). Най-сетне, когато в реката се струпали труповете на множество убити и когато една част от атинската войска била изтребена в самата река, а другата част, която била успяла да си пробие път, била избита от конницата, Никий се предал на Гилип, защото имал по-голямо доверие в него, отколкото в сиракузците. Никий предоставил на Гилип и спартанците да постъпят с него, както намерят за добре, но да прекратят избиването на останалата атинска войска. (2) От този момент нататък Гилип наредил неприятелите да бъдат залавяни живи в плен. Всички войници с изключение на онези, които сиракузците били укрили, [а такива имало много], били отведени в плен, а отрядът, изпратен по дирите на тристата войници, които си били пробили път през кордона на стражата през нощта, ги преследвал, догонил и заловил. (3) Броят на ония, които могли да бъдат събрани и които минали в разпореждане на държавата, не бил особено голям, докато броят на ония, които били отведени тайно, бил твърде голям. Цяла Сицилия била пълна с тях, тъй като те не паднали в плен по силата на споразумение подобно на отряда, действащ под командата на Демостен. (4) Голяма част от атиняните загинали в боевете, защото тия боеве били съпроводени с колосални човешки жертви и по своята кръвопролитност не отстъпвали на никоя от големите битки, разиграли се през тая война. Пък и по време на другите схватки, които били едно твърде често явление през време на тая война, паднали множество убити, мнозина обаче успели да избягат било непосредствено след тия събития, било по-сетне след продължително робуване. Като убежище им послужил град Катана.

86 (1). След като сиракузците и техните съюзници се събрали заедно, те потеглили обратно за града, като взели със себе си колкото било възможно повече пленници и друга плячка. (2) Сиракузците хвърлили всички останали атиняни и техните съюзници в каменоломните, които според тях били най-сигурното място, където те могли да бъдат пазени, а Никий и Демостен въпреки възраженията на Гилип те убили. Лично Гилип смятал, че за него ще бъде славен боен подвиг, ако може да прибави към другите [пленници] и пълководците на противника и ги закара със себе си в Лакедемон. (3) По една случайност обаче единият от двамата пълководци, а именно Демостен, минавал за най-голям враг на Лакедемон поради събитията на острова5 и при Пилос, докато другият се бил проявил във връзка със същите събития като твърде внимателен и отзивчив към лакедемонците. Защото именно Никий действал с всички възможни средства за освобождаването на заловените на острова лакедемонци, като убеждавал атиняните да сключат мирния договор. (4) Затова именно лакедемонците били разположени благосклонно към него, а това била главната причина, поради която той се предал на Гилип, доверявайки му се напълно. Както казахме обаче и по-горе, между сиракузците имало хора, които се боели да не би той, като бъде подложен на разпит, да изнесе това, че през време на войната те са се споразумявали и вършели обща работа с него, и по тоя начин да им причини неприятности тъкмо когато работите им вървели най-добре. Други пък, и между тях на първо място коринтяните, се страхували, че той поради това, че бил богат, ще може да подкупи някои с пари и да се измъкне от техните ръце, а след това ще може отново да предприеме нещо против тях и да им създаде нови грижи, и тъй тъкмо тия хора убедили съюзниците и Никий бил убит...

87 (1). На първо време сиракузците се отнасяли извънредно сурово с ония атиняни, които били хвърлени в каменоломните. Затворени в твърде голям брой в малко и дълбоко издълбано помещение, те страдали отначало от топлината на слънцето, а също и от задушаващата ги жега, тъй като помещението било без покрив. Студените есенни нощи пък, които настъпили след жегата, предизвикали остри заболявания вследствие на рязката промяна във времето. (2) Поради теснотията затворените извършвали всичките си нужди на същото място, а освен това тук били струпани на куп и труповете на ония, които измирали било от своите рани, било от промяната на времето, било от нещо подобно, а вследствие на всичко това вонята, която царяла там, била непоносима; на всичко отгоре затворените страдали от глад и жажда. Всеки от тях получавал в продължение на осем месеца по една котила6 вода и две котили брашно на ден. Но те не били пощадени и от всички други страдания, които сполетявали хората, затворени на подобни места. (3) Така те прекарали, струпани на едно място, в продължение на седемдесет дни, след което сиракузците продали всички в робство с изключение на участващите в похода сицилийци и италийци. (4) В плен били заловени не по-малко от 7000 души, макар че било трудно да се установи точният им брои. (5) Това било най-важното военно събитие не само през време на тая война, но, както ми се струва, и в цялата гръцка история, доколкото, разбира се, тя ни е позната от разказите. Тази военна операция била най-славно събитие за победителите и най-печално за победените. (6) И наистина атиняните били разбити навсякъде и претърпели навред тежки бедствия. Загинало, както се казва, всичко до крак: и сухопътната войска, и флотата, и нищо не било пощадено от гибел. От многобройната войска се завърнали само малцина по домовете си. Такъв е бил ходът на събитията, които се разиграли на о. Сицилия.

 

1Атинският стратег Лахет бил изпратен с 20 кораба в Сицилия през 426 г. пр. Хр. (срв. Тукидид, III, 86, 1).
2Евримедонт действал в Сицилия през 425 г. пр.Хр. (срв. Тукидид, III, 115. 4; IV, 2,2: IV, 46. I: IV, 65, 3).
3Гилип бил опитен военачалник, изпратен от Спарта в помощ на обсадените сиракузци.
4Според Тукидид (VII, 87, 4) атиняните, които паднали в плен заедно с Демостен, били 6000 души на брой, а целият отряд броял малко повече от 7000 души (срв. Тукидид, VII, 82).
5Подразбира се о. Сфактерия.
6Ок. 0,2736 лт.

 


 

Превратът на олигархите и режимът на четиристотинте в Атина

 

Аристотел, Атинската държава, 29 - 33; 3-5

 

29 (1). Докато изгледите за победа във войната били еднакви и за двете страни, атиняните запазвали стария демократически строй. Когато обаче след Сицилийската катастрофа лакедемонците взели връх главно поради своя съюз с персийския цар, атиняните били принудени да сменят демокрацията и установят управлението начело с четиристотинте.1  Речта в полза на този акт преди гласуването произнесъл Мелобий2, а писменото предложение било внесено от Питодор от дема Анафлист. Народът се съгласил да приеме това решение най-много затова, защото смятал, че персийският цар ще се съюзи в тая война по-скоро с атиняните, ако те предоставят управлението в ръцете на малцина. (2) Законопроектът, внесен от Питодор, бил с приблизително следното съдържание:

„Народът да избере освен съществуващите десет още двадесет пробули3, и то от ония, които вече са навършили четиридесетте години, и на последните, след като положат клетва, че действително ще предложат мерки, които ще бъдат най-добри за държавата, да се вмени в дълг да съставят законопроект за мерките на нейното спасение. (3) Освен това и всеки от останалите граждани, който пожелае, да има правото да прави писмени предложения, та по тоя начин въпросните лица (пробулите] да могат да избират най-доброто от всички предложения."

Клитовонт4 иначе подкрепил предложението на Питодор, но внесъл от своя страна и следната прибавка: „Избраните пробули да прегледат и законите от времето на предците5, които издал Клистен, когато учредявал демократическия строй, за да могат, като изслушат тяхното съдържание, да приемат най-добрите от тях, тъй като — казвал той — държавният строй на Клистен не бил демократичен, а твърде сходен със Солоновия.“ (4) Пританите внесли най-напред предложение, с което се вменявало в дълг на пританите6 да поставят на гласуване всички предложения, които се правят за спасението на отечеството, а след това да се премахнат присъдите, издадени за противозаконни предложения7, извънредните жалби8 (исангелиите) и призовките9, за да могат онези от атиняните, които желаят, да изкажат мнението си върху поставените въпроси; ако пък някой пожелае да накаже автора на подобни предложения с глоба, да го привлече под отговорност или да го даде под съд, то неговите действия трябва да подлежат на съдебна отговорност по съкратената процедура, той да бъде подведен при стратезите, а те да го предадат на комисията на единадесетте10, за да бъде наказан със смърт. (5) След това комисията на пробулите изработила следния план за устройството на държавата:

Постъпващите в държавната хазна средства да не се изразходват за други цели освен за война; длъжностните лица да не получават заплати, докато трае войната, с изключение на деветте архонти и пританите, които заемат тая длъжност, като всеки от тях получава три обола дневно. Цялото политическо управление да се повери на ония атиняни, които са най-способни да служат на държавата както лично, тъй и в имуществено отношение, като тяхното число не бъде по-малко от пет хиляди души. През цялото време, докато трае войната, те да бъдат властни да сключват договори , с когото намерят за необходимо. Да се изберат от всяка фила по десет души, по-стари от четиридесет години, които да съставят списъка на петте хиляди, след като положат клетва при тържествено жертвоприношение, при което жертвените животни са на достатъчна възраст.11

30 (1). Такъв бил законопроектът, който съставила избраната по този начин комисия. Когато този законопроект бил утвърден, петте хиляди избрали сто души от своята среда, които да напишат конституцията. . .

31 (1). Такъв план съставили те за бъдещото държавно устройство, а временно, за настоящия момент, те предложили следния план: Съветът да се състои според обичая на предците от 400 души12, по 40 души от всяка фила. Последните да се избират от средата на членовете на филите измежду предварително набелязани кандидати, които били над 30 години. Тези членове на съвета били длъжни да назначават чиновниците, да редактират текста на клетвата, която чиновниците били длъжни да полагат. По въпросите, отнасящи се до законите, до приемането на служебните отчети и до всички други въпроси, те да действат, както намират, че е полезно. (2) Що се отнася пък до законите върху държавните работи, членовете на съвета са длъжни да прилагат всички закони и нямат право да ги изменят или да издават други закони. Изборът на стратезите да се извършва в дадения момент измежду петте хиляди души, а пък съветът незабавно, след като се конструира, да извърши преглед на гражданите, които се явят в пълно въоръжение като избере десет души [стратези] и един секретар за тях. Тези избрани лица да изпълняват задълженията си в течение на предстоящата година, облечени с неограничени пълномощия, а в случай на нужда да обсъждат държавните работи заедно със съвета. (3) Освен това да изберат един хипарх, десет таксиарси и десет филарси. За в бъдеще техният избор да се извършва съгласно с изложеното по-горе.13 Изобщо относно всички длъжности с изключение на членовете на съвета и на стратезите не се разрешава на никого, нито на тия лица, нито на който и да било друг, да заема една и съща длъжност повече от един път. А за в бъдеще целият съвет на четиристотинте да бъде разделен на четири смени, като комисията на стоте е длъжна да се занимае с тяхното разпределение, когато и стане възможно да заседава заедно с останалите.14

32 (1). Такъв проект за устройство на държавата съставила сточленната комисия, избрана от петте хиляди. След това Аристомах поставил този законопроект на гласуване и той бил утвърден от народа; съветът, който заседавал по време на архонта Калий15, бил разтурен, преди да изтече срокът на неговите пълномощия на 14 таргелий16, а четиристотинте встъпили на негово място в длъжност на 22 таргелий17. Съветът, който се избирал чрез бобово зърно, трябвало да започне да изпълнява функциите си на 14 скирофорий18. (2) Така била установена олигархията при архонта Калий, и то близо 100 години след прогонването на тираните. Ръководната роля при това играели Лизандър, Антифонт и Терамен, хора, които не само били от знатен произход, но се ползвали и с името на твърде умни и разсъдливи мъже. (3) Когато бил въведен тоя държавен строй, петте хиляди се избирали само на думи, а в действителност се избирали четиристотинте, като влезли в съвета заедно с десетте, които разполагали с неограничена власт и управлявали държавата. Като изпратили пратеници при лакедемонците, те предложили да се тури край на войната при условие и двете страни да запазят онова, което владеели в момента. Тъй като обаче лакедемонците не се съгласили освен при условие атиняните да се откажат от морското си господство, то последните се отказали от своето намерение.

33 (1). Държавният строй на четиристотинте се държал около 4 месеца. В продължение на два месеца бил архонт Миезилох, който бил от тяхната среда и заемал тая длъжност през архонтството на Теопомп19, който останал на длъжност и през останалите десет месеца на годината. Когато обаче атиняните претърпели поражение по море недалеч от Еретрия20 и от тях отпаднала цяла Евбея с изключение на град Орей, те понесли тая беда по-тежко, отколкото досегашните бедствия, тъй като остров Евбея им бил по-полезен от самата Атика, и премахнали управлението на четиристотинте, като предали властта на петте хиляди, които се вербували от хоплитите. При това те решили никоя държавна служба да не се заплаща. (2) Главните виновници за преврата били Аристократ и Терамен, които не одобрявали делата на четиристотинте. Последните действително решавали всичко на своя глава и за нищо не се допитвали до петте хиляди. Както изглежда, по това време атиняните имали добро управление, тъй като било военно време и държавното управление било в ръцете на ония, които могли да се въоръжат.

 

1Срв. изложението на тия събития и у Тукидид, VIII, 54—59. I
2Мелобий, син на Епизел, участвал по-късно в режима на „тридесетте тирани".
3Пробулите — комисия от „съветници", чиято функция се състояла в това да разглежда и обсъжда предварително законопроектите, които предстояли да бъдат внесени в народното събрание и съвета на петстотинте. Тази комисия била учредена непосредствено след катастрофата в Сицилия с цел да подготви отначало ограничаването и премахването на демокрацията.
4Виден олигарх.
5В гръцкия оригинал се казва дословно: „От времето на бащите" („бащината държава"). Този лозунг бил твърде често вдиган от олигархическите среди в Атина. Под „държавен строй от времето на бащите" те разбирали държавата на аристократите или евпатридите, но в никакъв случай не държавния строй, учреден от Клистен, който, както се вижда от Аристотел, не бил според тях истинска демокрация. Олигархите били твърде склонни да омаловажават значението и на държавния строи от времето на Солон.
6Пританите били, тъй да се каже, дежурната част от състава на съвета.
7В юридическия език на гърците тези предложения се наричали γραϕαὶ παρανόμων така обозначавали обвиненията, насочени срещу лица, които били внесли противозаконни предложения. В гръцките държавици, които били устроени демократически, графето параномон било съществено оръжие в ръцете на демоса.
8Под извънредни жалби се разбирали съобщенията или заявленията, които са отправяли до пританите и с които им се съобщавало за някакво необикновено престъпление, засягащо интересите на държавата или на обществото.
9Призовките са били отправяни от гражданите, за да се явят пред съда или пред длъжностните лица като ответници.
10Комисията на единадесетте се занимавала с привеждането в изпълнение на съдебните присъди.
11При тържествените жертвоприношения жертвените животни трябвало да бъдат непременно на известна възраст.
12За олигархическия режим на четиристотинте в Атина вж. Тукидид, VIII, 63—70.
13Аристотел, Атинската държава, 30, 2.
14Под „останалите" може би се разбират петте хиляди граждани.
15През 412 — 411 г. пр. Хр.
16Таргелий отговаря на месеците май — юни в нашия календар, а 14 таргелий е в края на май.
17Първите дни на юни.
18Скирофорий отговаря на нашите месеци юни — юли, а 14 скирофорий се пада към края на юни.
19През 411—410 г. пр. Хр., когато нещата взели приблизително следния ход: превратът на олигархите започнал към края на април, като старият съвет продължил да изпълнява своите задължения и бил свален от власт през август.
20Значителен град на остров Евбея в средната му част, разположен откъм страната на Еврипския проток.   

 


 

Краят на Пелопонеската война

 

Аристотел, Атинската държава, 34, 1 — 2

 

1. Народът отнел обаче скоро властта на олигархите. След това на шестата година от свалянето на олигархите, когато бил архонт Калий1 от дема Ангела, се разиграла морска битка при Аргинуските острови2. Преди всичко осъдили на смърт с едно гласуване с вдигане на ръка победоносните стратези, някои от които даже не били взели участие в морската битка, а други се били спасили на един чужд кораб; всичко това станало, защото народът бил подведен от хора, които умишлено предизвикали неговата ярост. Когато след това лакедемонците желаели да евакуират Декелея и предлагали да се сключи мир при условие и двете страни да запазят онова, което владеели до тоя момент, някои поддържали наистина усърдно това предложение. Мнозинството от народа обаче не искало и да чуе за това, тъй като било подведено и заблудено от Клеофонт3, който попречил на сключването на мира, като се явил пиян и с надяната ризница в народното събрание и заявил, че той ще се противопоставя на подобно предложение, докато лакедемонците не опразнят всички градове.4

2. Атиняните, които тогава не съумели да се възползват от благоприятните обстоятелства, осъзнали скоро своята грешка. На следната година във времето на архонта Алексий5 те претърпели поражение в морската битка при Егос потамой6, вследствие на което Лизандър завладял града [Атина] и установил управлението на тридесетте тирани.

 

Капитулацията на Атина на края на Пелопонеската война

 

Битката при Егос потамой (една малка рекичка на източния бряг на Тракийския Херсонес, която се влива в Дарданелите — Хелеспонта) фактически решила изхода от Пелопонеската война в полза на Спарта и нейните съюзници. Въпреки това агонията на Атина продължила още известно време през 404 г. пр. Хр., време, през което градът бил обсаден от една спартанска войска. Едновременно с това се водели преговорите за мир. Лизий, прочутият атински оратор [от сиракузки произход), се намирал по време на тези съдбоносни събития в Атина, както това се вижда от откъса от една негова реч, произнесена прибл. през 399 — 398 г. пр. Хр.

 

Лизий, Реч срещу Агорат7, 5.

 

Наскоро след като нашата флота бе унищожена и положението в града стана отчаяно, спартанските кораби пристигнаха в Пирея и се започнаха преговори за мир с лакедемонците. През същото това време онези, които желаеха да се извърши политически преврат в града, започнаха да съзаклятничат, защото смятаха, че сега тъкмо е настъпил преизгоден случай, за да уредят нещата тъй, както на тях им се искаше. Те смятаха, че единствената пречка на техния път са политическите водачи на народа, стратезите (генералите) и адмиралите. И така те желаеха да се отърват по някакъв начин от тях, за да могат да постигнат онова, което им се искаше. Най-напред те насочиха своя удар срещу Клеофонт8, и то по следния начин.

Когато станало първото заседание на атинското народно събрание за сключване на мира, спартанската делегация набелязала условията, при които Спарта е готова да сключи мир. Чисто и просто всяка една от Дългите стени трябвало да бъде разрушена на едно протежение от по 10 стадии (нещо около 2 км). Тогава вие, мъже атиняни, бяхте вън от себе си, като чухте да се споменава за сриването на вашите крепостни стени, а Клефонт изрази в своята реч мнението на всички вас, когато каза, че това е съвсем неприемливо. Тогава след него стана [да говори] Терамен9, който сега, както и винаги, съзаклятничеше срещу народа. Той заяви, че ако вие го изберете за посланик с неограничени пълномощия да преговаря за мир, той ще постигне такива условия, щото нито ще бъде разрушено нещо от стените, нито пък градът ще бъде отслабен в някакво друго отношение. Той мислеше, че би могъл да издейства и някакви други изгоди за града от спартанците. Вие бяхте убедени от неговите обещания и избрахте за извънреден пратеник един човек, когото една година преди това бяхте отхвърлили при избора за стратези, защото смятахте, че той не е благоразположен спрямо широките народни слоеве в Атина.

Така Терамен отиде в Спарта, остана там дълго време, като ви остави обсадени, знаейки при това напълно добре, че огромната част от населението на Атина се намира в ужасно положение, тъй като на повечето от атиняните липсваха средствата, необходими за живот. Той смяташе, че ако ви докара до още по-лошо положение по отношение на средствата за живот, отколкото когато ви напусна, то вие ще приемете охотно каквито и да било условия, които той би донесъл със себе си.

Междувременно неговите съюзници и съучастници, които бяха останали в града, крояха съзаклятнически планове да съборят демокрацията и дадоха под съд Клеофонт под претекст, че той уж не бил заел своя пост (на дежурство) за през нощта, а в действителност, защото той беше застанал на ваша страна, като се противеше срещу сриването на градските стени. Така те курдисаха един съд, който да води процеса срещу него, появиха се и свидетели измежду онези, които бяха в полза на изменението на конституцията в олигархия, и под този претекст Клеофонт бе екзекутиран.

Малко по-късно Терамен се завърна от Спарта. Той бе посрещнат от някои генерали и адмирали, между които бяха Стромбихид и Дионисодор и някои други граждани, които бяха благоразположени към вас, както впрочем по-късно те и показаха това. Всички бяха обаче крайно огорчени, защото той се завърна с такива условия за мирен договор, на каквито ние се бяхме научили от своя горчив опит. Ние загубихме множество добри граждани, а мнозина от нас бяха изпратени на заточение от тридесетте тирани.

[А що се отнася до] условията на мирния договор, сега в неговия текст се съдържаше условието, че целите Дълги стени трябва да бъдат сринати вместо първоначалното разстояние от около 2 километра. И вместо някои други изгоди, които преди това бяха придобити за града, [сега се предвиждаше], че атинската флота трябва да бъде предадена на спаρтанците и че Пирей трябва да бъде оголен от своите укрепителни съоръжения.

 

1Архонт през 406—405 г. пр. Хр., различен от атинския архонт от 412—411 г. (вж. Аристотел, Атинската държава, 32, 1).
2Група малки островчета недалеч от о. Лесбос. Битката, в която атиняните победили, но стратезите не успели да погребат убитите вследствие на бурята и да помогнат на своите кораби, заради което били осъдени на смърт, станала в 406 г. пр. Хр. (срв. Ксенофонт, Гръцка история, I, 6, 27, сл.).
3Клеофонт поел ръководството на крайните демократи в Атина след смъртта на Клеон и особено след изгонването на Алкивиад.
4Тук се подразбират градовете съюзници на Атина, които в хода на войната били отпаднали от нея или пък били завзети от пелопонесците.
5В 405—404 г. пр. Хр.
6Егос потамой (или Егос потамос — Козя река) на Дарданелите, където атиняните загубили почти цялата си флота.
7Агорат бил роден като роб. По време на управлението на 30-те тирани в Атина той се „подвизавал" като доносник и причинил екзекуцията на множество видни атински граждани. След свалянето на 30-те тирани Агорат бил амнистиран. Именно срещу него Лизий произнесъл своята XIII реч.
8Клеофонт бил начело на атинската политика през време на т. нар. Декелийска война. Като водач на радикалните демократи в Атина той отстоявал твърдо идеята за война докрай със Спарта. Затова, даже когато Атина била вече блокирана (405—404 г.) от спартанците, той заплашвал със смъртно наказание онези, които съветвали да се сключи мир със Спарта. Клеофонт бил отстранен посредством едно скалъпено обвинение за грубо нарушение на своите задължения спрямо военната си служба.
9Терамен — едър замевладелец, виден оратор и политик, минавал отначало за умерен олигарх. Неговите действия през 505—404 г. пр. Хр. го излагат обаче като безпринципен човек, който сключил и унизителния за Атина мир със Спарта.

 

 

X

Right Click

No right click