Древен Рим

Възникване на трибуната

Посещения: 1942

 

(Според едно старинно предание от началото на V в. пр. Хр.)

Т. Ливий, II, 23—24, 31—33.

 

Публикувано по:  Хр. Данов, Христоматия по история на Стария свят, т. II, 1976

 

Secessio plebis23. По това време обаче била надвиснала войната срещу волските, от една страна, а, от друга страна, вътре в самата държава царяла омраза поради непримиримата вражда между патрициите и плебеите. Главната причина за тази вражда било заробването на плебеите заради дългове. Плебеите роптаели гръмко поради това, че докато вън от пределите на родината си те се сражавали за свобода и за империята, у дома си те се намирали в плен у своите съграждани и били угнетявани от тях, че тяхната [на плебеите] свобода била изложена във време на война, и то сред неприятеля, на по-малки рискове, отколкото в мирно време, и то сред техните собствени съграждани. И тази ненавист, която се засилвала от само себе си, била възпламенена от крайно бедственото положение на един човек. Това бил един старец, на когото се забелязвали ясно всички страдания и който се хвърлил на форума и се изложил на показ. Неговите дрехи били замърсени с кал, а още по-жалък вид имало тялото му, изтощено до крайна степен от бледност и слабост. Към това [се прибавяли] буйно израсналите му брада и коси, които придавали на лицето му свиреп и нечовешки израз. Макар и да бил обезобразен до такава степен, хората могли да го познаят; говорело се, че той бил центурион; хората споменавали със съчувствие и за други негови бойни отличия. Самият той показал белезите от зарасналите рани по гърдите си, които свидетелствали за доблестното му държане в много битки. Когато заобикалящата го тълпа, наподобяваща народно събрание, го разпитвала на какво се дължи окъсаният му вид и неговата физическа обезобразеност, той отговорил, че когато служел във войската по време на войната срещу сабинците, задлъжнял. Вследствие на опустошенията от войната той бил лишен не само от добива на своите земи, но и неговото малко имение било опожарено, цялата покъщнина била разграбена, а добитъкът му — отвлечен. Тъкмо тогава, когато се намирал в такова тежко положение, той бил обложен с военен данък. Нарасналият от лихвите дълг го лишил от земята, останала от баща му и дядо му, подир това от останалото имущество, а най-сетне като неизлечима болест се стоварил върху тялото му и го поразил. Неговият кредитор не само го взел в робство, но го хвърлил и в затвора и наредил да го подложат на мъчения. След това той показал гърба си, обезобразен от следите на неотдавнашните удари. Виждайки и чувайки всичко това, народът надал силни викове. Възбуждението и смутът не се ограничили само на форума, но обхванали целия град. Длъжниците, оковани или пък без окови, се стичали от всички страни по улиците, като умолявали гражданите за закрила. Навред се намирали такива хора, които са готови да участват в смутове и бунтове. Многобройни тълпи се стичали отвред по улиците с викове към форума. Онези сенатори, които тогава се намирали случайно на форума, попаднали в тълпата и били изправени пред голяма опасност. И действително тълпата едва ли би се въздържала да им нанесе побой, ако консулите Публий Сервилий и Апий Клавдий не се били намесили бързо, за да възпрат бунтовното движение. Сега обаче тълпата се обърнала към тях; тя започнала да им показва своите окови и останалата си мизерия. Тя викала: „Ето, това е наградата за нашата служба!". Всички с упрек и проклятия изброявали своите бойни подвизи по време на военната си служба на разни места. Плебеите искали настоятелно по-скоро със заплахи, отколкото с умолителен тон да се свика сенатът и обкръжили курията, за да контролират и ръководят решенията на общественото събрание. Консулите с мъка събрали малцината сенатори, които те случайно срещнали. Останалите сенатори се бояли да се покажат не само в курията, но дори и на форума и вследствие на своята малобройност сенатът не бил в състояние да проведе никакво съвещание. Тогава тълпата решила, че с нея се подиграват и умишлено протакат работите, че сенаторите, които отсъстват, постъпват така не случайно, не от страх, а от желание да забавят работите, че и самите консули гледат да се изплъзнат и че без съмнение те се гаврят с тяхното бедствено положение. Работите стигнали вече дотам, че даже и авторитетът на консулите не бил в състояние да удържа разярената тълпа, докато най-после се събрали и сенаторите, които били закъснели, не знаейки кое е по-рисковано: да останат или да се разотидат. Когато обаче курията се напълнила, не било налице пълно съгласие не само между сенаторите, но и между самите консули. Апий, който бил човек с рязък и насилнически характер, бил на мнение, че консулите със своята власт трябва да поемат работите в свои ръце: „Ще арестуваме някои от тях, а останалите ще мирясат." Сервилий пък, който бил привърженик на меките мерки, смятал, че е по-лесно и по-сигурно възбудените духове да бъдат успокоени, отколкото те да бъдат сломени със сила.

24. В онова време се вдигнала и друга по-страшна буря. Пристигнали, препускайки на коне, латински конници с тревожната вест, че вражеските сили на волските се приближават към града с намерение да го обсадят. Това известие подействало по съвсем различен начин на патрициите и плебеите (тъй рязко раздорът бил разделил една държава на две). Плебеите били вън от себе си от радост, че самите богове стават отмъстители за високомерието на патрициите, и се подканвали помежду си да не постъпват във войската, като казвали: „По-добре всички да загинат заедно, отколкото поотделно; нека да воюват патрициите, нека те вземат оръжие, за да може военната опасност да бъде за ония, които получават изгодите от нея." Между това обаче сенаторите, загрижени от страх от военната опасност — и от страна на своите съграждани, и от страна на неприятеля, започнали да молят консула Сервилий, който умеел по-добре да оглежда работите с народа, да не погубва държавата, която се намирала в толкова голяма опасност. Тогава консулът, като разпуснал сената, се явил в народното събрание. Тук той изложил, че сенатът отстоява интересите на народа, но че той прекъснал обсъждането на тия въпроси (наистина това били едни от най-важните въпроси, тъй като те се отнасяли до най-значителната част от всички граждани, но все пак до част от гражданите) вследствие на опасността, на която била изложена цялата държава. Че е невъзможно, когато врагът се намира почти пред вратите, да се предприеме каквото и да било преди войната. Пък дори и ако тежкото положение би се облекчило малко, за плебеите не би било особена чест, че те биха грабнали оръжие да отбраняват родината си само след като им бъде заплатено. От друга страна, и за патрициите не би било особено красиво, че са взели присърце мизерното положение на своите съграждани по-скоро от страх пред опасността, а не доброволно и след като опасността мине. В подкрепа на своята реч той издал един едикт, с който забранил на когото и да било да държи в окови или в затвор римски гражданин и по тоя начин го възпрепятствал да се записва пред консулите в редовете на войската, а също тъй забранявал комуто и да било да владее имуществото на войници или пък да продава това имущество, докато собствениците му се намирали в редовете на войската, или пък да задържа техните деца и внуци. След обявяването на този едикт ония изпаднали в дългово робство, които били налице, започнали незабавно да се записват във войската и отвред, от целия град, от домовете на частните лица, дето кредиторите нямали право да ги задържат повече, наизскачали масово хора, които се отправили към форума, за да положат клетва. По такъв начин се образувал един многоброен отряд, който във войната против волските се отличил със своята устремна храброст.

31. Въпреки успешното завършване на тази тройна война (срещу еквите, волските и сабините) разрешаването на вътрешните междуособици не престанало да занимава както сената, така и плебса. Но лихварите били вложили цялото си влияние и умение, за да измамят очакванията на плебеите и дори ония на диктатора. Именно Валерий след завръщането на консула Ветузий направил в сената доклад за победоносния народ и поставил на разглеждане въпроса, какво да се прави с изпадналите в дългово робство. Тъй като това негово предложение било отхвърлено, той казал: „Аз не ви се нравя, защото съм за съгласието между гражданите, но кълна ви се, че в скоро време вие ще желаете всички патрони на плебеите да приличат на мене. Що се отнася до мене, аз не ще мамя повече съгражданите си и не ще стоя повече като безполезен диктатор. Вътрешните раздори и външната война наложиха на държавата необходимостта да създаде тази длъжност [диктаторската]. Външният мир е постигнат, но той липсва вътре в държавата. Аз ще присъствам при метежа по-добре като частно лице, отколкото като диктатор." С тия думи той излязъл от курията и сложил диктаторските си пълномощия. Плебеите схванали ясно, че той се отказва от длъжността си поради това, че се възмущава заради тяхната съдба. И тъй като го смятали, че той е удържал обещанието си, а неговото изпълнение не зависело от него, те го съпроводили до дома му и го обсипали с акламации и хвалебствия.

32. След това патрициите се бояли, че след разпускането на войската плебеите ще започнат отново тайни сборища и заговори. Затова, въпреки че наборът бил проведен от диктатора, те заповядали легионите да се изведат вън от града под предлог, че войната с еквите започва отново, като разчитали, че ще могат да обвържат войниците с клетвата, тъй като те я били положили пред консулите. Всичко това само ускорило надигането на народа. Отначало ставало дума, както изглежда, да убият консулите, за да се освободят от клетвата, но след това, като разбрали, че престъплението не обезсилва никое религиозно обвързване и задължение,  плебеите по съвета на някой си Сициний престанали да се подчиняват на заповедите на консулите и се оттеглили на Свещената планина, която се намира отвъд р. Аниен на три мили от града. Това известие е различно от онова, което се поддържа от Пизон, а именно, че плебеите се отделили от Авентинския хълм. Там, като укрепили без какъвто и да било военачалник лагера си с окоп и вал и като взели със себе си само онова, което им било необходимо за прехрана, те стояли спокойно в продължение на няколко дни, без да нападат никого и без да бъдат нападани от никого.

В града царувала силна уплаха и вследствие на взаимния страх всичко било в пълна неизвестност. Ония, които били напуснати от своите близки плебеи, се боели от насилия от страна на патрициите, а последните се страхували от останалите в града плебеи, като се питали дали е по-добре да останат или да напуснат града и докога надигналите се и отделилите се ще запазят спокойствие. Какво ще стане, ако между това избухне някаква външна война? Патрициите виждали, че без съгласието на всички граждани положението било отчаяно. Те смятали, че съгласието в държавата трябва да бъде възстановено на всяка цена.

И тъй те решили да изпратят за посредник при плебеите Менений Агрипа, един красноречив оратор, чийто плебейски произход го правел популярен в техните среди. Когато го пуснали в лагера, той според преданието прибягнал до старинните и прости похвати на красноречието и им разказал следното: „По онова време, когато в човешкия организъм нямало такава хармония, каквато има сега, а всеки орган имал свои функции, своя реч, останалите части на тялото възнегодували, че със своите грижи, труд и функции те приготовляват всичко за стомаха, а самият той, който е разположен в средата, само се наслаждава на предоставените му удоволствия. Затова те организирали заговор, според който ръцете не трябвало да поднасят храната към устата, да не приемат онова, което ѝ дават, а зъбите да не дъвчат храната. Но вследствие на своето ожесточение и на желанието си да обуздаят стомаха с глад самите членове на тялото заедно с цялото тяло изобщо изпаднали в крайно изтощение. По този начин станало ясно, че и службата на стомаха не е много важна, че и той се храни дотолкова, колкото храни цялото тяло, като връща във всички части на тялото разпределената равномерно по кръвоносните съдове и превърната в кръв храна." Като направил по този начин сравнение до каква степен вътрешният метеж на тялото прилича на озлоблението на плебеите срещу патрициите, той променил настроението на духовете.

33. След това се започнали преговори за примирие. Споразумението било постигнато при условие, че плебеите ще имат свои специални магистрати, които да са свещени и неприкосновени и които да имат право да им оказват помощ срещу консулите, като никой от патрициите да няма право да заема тази длъжност. По такъв начин били избрани двама народни трибуни: Гай Лициний и Луций Албин. Те са избрали трима колеги. Между тях бил и Сициний, виновникът за метежа. Относно двамата останали съществува разногласие. Някои твърдят, че на Свещената планина били избрани само двама трибуни и там бил прокаран и законът за неприкосновеността.

 

 

X

Right Click

No right click