Византийско владичество

Скилица-Кедрин. Из „Кратка история“

Посещения: 8013


Публикува се по превода на В. Тъпкова-Заимова в ГИБИ, VI, С., 1965

 

1024px Bulgaria under Bizantine rule

 


 

Василий II покорява българите

 

Императорът1 не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си. Самуил не можел да се противопостави на открито поле, нито да излезе на явно сражение срещу императора, а търпял отвсякъде поражения и започвал да губи силата си. Затова той решил да прегради с ровове и огради пътя на императора към България. И понеже знаел, че императорът обикновено навлиза през така наречената Кимва Лонг и Клидион, той решил да укрепи тази теснина и да прегради достъпа на императора. И тъй той издигнал много широка стена2, поставил на нея сигурни постове и зачакал императора. Когато той дошъл и се опитал да навлезе, защитниците оказали смела съпротива: стреляли от височината на стените и така ранявали и избивали напиращите [неприятели]. Императорът бил вече изгубил надежда за преминаване, когато Никифор Ксифиа, назначен от него по това време за стратег на Филипопол, го склонил да остане там и непрекъснато да продължава пристъпите срещу преградата, а самият той казал, че ще отиде да потърси дали някъде не може да направи нещо изгодно и спасително. И тъй като взел своите войници, върнал се и заобиколил намиращата се на юг от Клидион твърде висока планина, наречена Балатиста, и като минал през стръмни и непроходими места, на 29 юни, 12-и индикт3, внезапно с викове и шум се показал от височината в гърба на българите. Уплашени от внезапното му появяване, те ударили на бяг. А и императорът разрушил изоставената стена и започнал да ги преследва. Мнозина паднали убити, а още по-голям брой пленени. Самуил едва можел да се спаси от гибел с помощта на сина си, който смело отблъсвал нападащите. Той го качил на кон и го отвел в крепостта, наречена Прилеп. А императорът ослепил пленените българи - около 15 000, както казват, и като заповядал всеки сто ослепени да бъдат водени от един едноок, изпратил ги при Самуил. А той, като ги видял да идват в редици с еднакъв брой хора, не можал да издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и той паднал на земята. Присъстващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но когато взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял. Властта над българите поел синът му Гаврил, наричан и Роман, който надминавал баща си по мощ и сила, но далеч му отстъпвал по мъдрост и разум. Той бил син на Самуил от една лариска пленница. Започнал да управлява на 15 септември, 13-и индикт. Но не изпълнил и една година, и бил убит, когато отивал на лов, от Ароновия син Иван Владислав, когото самият той бил спасил от смърт, когато щял да загине.

Преди да се случат тези неща, по времето когато Теофилакт Вотаниат бил изпратен за управител на Солун след Арианит, Давид Несторица, един от българските велможи, бил изпратен от Самуил с голяма войска срещу Солун. Теофилакт ги пресрещнал заедно със сина си Михаил, влязъл в бой с тях и ги разбил напълно. Той взел голяма плячка и много пленници и ги закарал на императора, който обсаждал преградата при Ключката клисура. Като преминал през преградата, както вече казахме, императорът стигнал Струмица и завладял крепостта, наречена Мацукион, която се намирала близо до Струмица. Той изпратил с войски и солунския дук Теофилакт Вотаниат, като му заповядал да премине височините при Струмица, за да опожари преградите по пътищата към тях и да му отвори удобен път към Солун. Този тръгнал и българите, които пазели тези места, го пропуснали да преминава навсякъде безпрепятствено по пътя. Но когато се канел да се върне отново при императора, след като изпълнил заповедите му, той попаднал на поставените за тази цел засади, чакащи в една дълга теснина. Като навлязъл в нея, заобиколен отвред и обсипан отгоре с камъни и стрели, той паднал убит, без някой да може да му помогне и без да може да си служи с ръцете си поради тясното и непроходимо място. Заедно с него паднала и голяма част от войската. Когато това било известено на императора, той се изпълнил с голяма скръб. Затова и не се решил да продължава напред, а се върнал и пристигнал в Загория, където се издигала извънредно здравата крепост Мелник, изградена на една скала и опасана отвред със стръмни и много дълбоки пропасти. Българите от цялата околност се били стекли в нея и съвсем не се интересували от ромеите. Императорът изпратил при тях един от своите стайни служители, някакъв евнух на име Сергий, човек умен и красноречив, за да опита разположението на духовете им. Като отишъл там, той успял с много предумвания да убеди тия хора в потребното, именно да сложат оръжието и да се предадат на императора заедно с крепостта. Императорът ги приел и почел достойно и като оставил в крепостта достатъчно гарнизон, върнал се в Мосинопол. Докато бил там, съобщили му и за смъртта на Самуил на 24 октомври. Императорът се вдигнал веднага от Мосинопол и се спуснал към Солун, а оттам отишъл в Пелагония, като не опустошавал земите по пътя си, а изгорил само дворците на Гаврил в Бутели. И като изпратил войска, завладял крепостите на Прилеп и Щип. Оттам стигнал до реката, наречена Черна, която преминал със салове и с надути мехове, и се върнал във Воден, откъдето на 9 януари4 отишъл в Солун.

С настъпването на пролетта императорът се върнал отново в България и се насочил към Воденската крепост, защото жителите ѝ, като изменили на верността си към императора, вдигнали оръжие срещу ромеите. Прочее той здраво обсадил града и ги принудил да се предадат, след като получили гаранции. И тях изселил пак във Волерон, а в средата на теснината издигнал две други крепости, едната от които нарекъл Кардия, а другата - Свети Илия, и се върнал в Солун. Там Роман-Гаврил му пратил чрез един безрък ромей обещание за покорство и подчинение. Но императорът се отнесъл подозрително към писмото и изпратил в областта на Мъглен войска начело с Никифор Ксифия и Константин Диоген, който станал стратег на Солун след Вотаниат. След като опустошили цялата тази земя и обсадили града, пристигнал и императорът. Той отбил реката, която течела покрай града, и като подкопал основите на стените, хвърлил в изкопите дървета и други леснозапалителни вещества и ги подпалил, Когато горивното вещество изгоряло, стената рухнала. Като видели това, обсадените обърнали на плач и молба и се предали заедно с крепостта. И тъй, заловени били Дометиан Кавкан, велможа и съветник на Гаврил, управителят на Мъглен Илица и много други велможи, както и доста голям брой войници. И тъй императорът изпратил в Аспракания годните да носят оръжие, а останалият нестроеви народ наредил да бъде разграбен и да се изгори крепостта. Паднала и една друга крепост на име Енотия, съседна на Мъглен.

На петия ден пристигнал безръкият ромей заедно със служители на Иван Владислав, Ароновия син. Той носел писмо, с което Иван Владислав съобщавал, че е убил Гаврил в Петриск и че е взел цялата власт в свои ръце. [С писмото] обещавал също да изяви на императора подобаващата му покорност и подчинение. Като прочел писмото и като потвърдил решението си с хрисовул, императорът проводил пратеници при Иван. След няколко дни ромеецът с отрязаната ръка отново се върнал с писмо от Иван и от българските първенци, които заявявали, че са готови да станат поданици и роби на императора. Към императора се присъединил и Кавкан, братът на Дометиан, който бил пленен в Мъглен. Императорът го приел и го имал на почит. А след като разбрал, че Иван е написал писмото с хитрост и коварство и че мисли обратното на това, което обещава, той се върнал пак в България и като опустошил местността около Острово, Соск, както и Пелагонийското поле, ослепил всичките заловени българи. И тъй той стигнал до град Охрид, където се издигали дворците на царете на България. Като завзел града и наредил всичко добре, той решил да продължи напред и да стигне до Дирахиум, защото тамошните работи се нуждаели от присъствието му. И наистина, докато Владимир, който бил женен за Самуилова дъщеря, справедлив, миролюбив и добродетелен човек, владеел Трималия и земите в самата околност на Сервия, в Дирахиум царувало спокойствие. Но след като Гаврил бил убит от Иван, Владимир се доверил на клетвите, които Иван му предал посредством Давид, архиепископа на България, предал се и наскоро бил убит. Тогава там настанал голям смут и безредие, защото Иван често пъти чрез военачалници или пък сам всячески се стремял отново да завземе града. Затова императорът искал да му отиде на помощ, но го възпряла основателна причина. Защото, когато отивал към Охрид, той оставил в тил стратега Георги Гонициат и пленения протоспатарий Орест с множество войници, като им заповядал да опустошават полетата на Пелагония. Но българите, предвождани от военачалника Ивац, твърде виден и изпитан мъж, ги хванали в засада и избили всички. Обзет от скръб по тях, императорът се върнал в Пелагония и преследвайки по петите Ивац, стигнал в Солун и оттам минал в Мосинопол. Срещу Струмица пратил войска под предводителството на патриций Давид Арианит, който се появил внезапно и завзел крепостта, наречена Термица. Друга пък войска под предводителството на Ксифиа пратил срещу крепостите при Триадица. Като завладял всички крепости, разположени на открито, той превзел с обсада крепостта, наречена Бойон.

***

И понеже всички се разбягали в безредие заедно с Иван, Диогеновите хора се окуражили и започнали да ги преследват. Те избили мнозина, а заловили и 200 тежко въоръжени войници, и конете им, и обоза на Иван, и племенника му. Като извършил това, императорът се върнал във Воден, наредил всичко там и потеглил за Цариград на 9 януари, 15-и индикт, 6526 година.

Иван се възползвал от оставения му отдих и тръгнал да обсажда Дирахиум с варварска надменност и високомерие. Когато през време на обсадата се завързало сражение, той паднал убит, без да се разбере кой го е ударил. [[Между Владислав и] стратега патриций Никита Пигонит, сражаващи се на коне, той бил убит от двама пехотинци, които се спуснали и го ударили смъртоносно в корема].5 Той управлявал българите 2 години и 5 месеца. Щом чрез стратега на Дирахиум, патриция Никита Пигонит, известили на императора за смъртта му, той тръгнал веднага. Като стигнал при Адрианопол, пресрещнали го братът и синът на прочутия Кракра, които му съобщили добрата новина, че му предават известната крепост Перник и други 35 крепости. Императорът ги почел достойно и като издигнал Кракра в достойнство патриций, отишъл в Мосинопол. Там дошли и пратеници от Пелагония, Моровизд и Липений, които предали градовете на императора. Като се дигнал оттам, императорът отишъл в Серес, където пристигнал Кракра заедно с началниците на 35-те предали се крепости; той бил добре приет. На страната на императора минал и Драгомъж, който предал Струмица, и бил почетен с титла патриций. Той водел със себе си и патриций Йоан Халдиа, който тогава бил освободен от дългогодишно затворничество (защото той бил заловен от Самуил и прекарал 22 години в тъмница). Веднага след това императорът се приближил до Струмица и при него дошъл архиепископът на България Давид с писмо от Мария - жената на Иван, която му обещавала да се откаже от България, ако се изпълнят желанията ѝ. При него се явил и Богдан, воеводата на крепостите от вътрешността, и бил почетен също със сан патриций, защото отдавна държал за императора и бил убил тъста си. Оттам, [императорът] се отправил за Скопие. Като оставил в града за пълновластен стратег патриций Давид Арианит, завърнал се през крепостите Щип и Просек, приветстван и почитан с литии и химни. Но веднага пак извил пътя си надясно и отишъл в Охрид, където се разположил на стан. Целият народ го посрещнал с бойни песни, с приветствия и възхвали. А град Охрид е разположен на един висок хълм, близо до много голямо езеро, от което извира река Дрин, която тече на север, после извива на запад и се влива в Йонийско море при крепостта Илисос. Охрид бил главен град на цяла България, там се издигали и дворците на царете на България и се съхранявали богатствата им. Като отворил [съкровищниците], императорът намерил много пари, корони с бисери, златотъкани дрехи и 100 кентинария сечени пари от злато; всичко това той изразходвал за заплата на войската си. И тъй, като поставил за управител на града патриций Евстатий Дафномил и му дал сигурна стража, той се върнал в лагера си. [Там] приел доведената при него жена на Иван Владислав с тримата ѝ синове и шест дъщери. Тя водела със себе си и един незаконен син на Самуил, и две дъщери и пет синове на Самуиловия син Радомир, единият от които бил осакатен от Иван, като му били извадени очите, когато този убил Самуиловия син Радомир с жена му и зет му Владимир. Мария имала още трима синове от Иван, но те били успели да избягат в планината Тмор, която е най-високата от Керавнийските планини. Императорът я приел ласкаво и наредил да бъде пазена благосклонно заедно с другите. При императора дошли и други български велможи, всеки с отредите си: Несторица, Зарица и младият Добромир. Те били приети благосклонно и били почетени царски. Тогава и Владиславовите синове - Прусиан и двамата му братя, - които били избягали в Тмор, както разказахме по-рано, измъчени от продължителната обсада (защото поставените от императора войници пазели изходите на планината), съобщили на императора, че искат гаранция, и обещавали да се предадат. Императорът им отговорил човеколюбиво и като тръгнал от Охрид, отишъл при езерото, наречено Преспа, и преминавайки междинната планина, той издигнал на върха ѝ една крепост, която нарекъл Василида, а друга на казаното езеро. От Преспа той отишъл в така наречения Девол, където на една издигната трибуна приел идващите Прусианови братя. Той ги успокоил с благосклонни и човечни думи и почел Прусиан с титла магистър, а другите - с титла патриции. Доведен бил и Ивац, който бил лишен от зрение. Но трябва да разкажа и начина, по който бил ослепен, защото този разказ съдържа нещо приятно и чудно.

След смъртта на Иван Владислав, когато жена му Мария и синовете ѝ се предали и другите велможи на цяла България се покорили, този Ивац избягал в една непроходима планина на име Врохот, където имал много хубави дворци, наречени Пронища, градини и подобаващи места за удоволствие. Той не искал да се подчини на божията воля, а като събрал постепенно войска започнал да бунтува околностите, замислял да вдигне въстание и мечтаел да завземе властта в България. Това обстоятелство тревожело много императора. Затова той изоставил прекия път, завил на юг и стигнал в казания Девол, та или да принуди бунтовника безусловно да сложи оръжието, или с война да го унищожи. Императорът се установил с удоволствие на поменатото място и пратил писмо до Ивац, за да го вразуми да не му се противопоставя сам, когато цяла България е покорена, нито да си въобразява невъзможни неща, а да разбере, че това, което е започнал, няма да донесе полза. Ивац получил писмото и му отговорил с друго, протакал и извъртал, като привеждал всякакви доводи, така че императорът бил принуден да остане петдесет и пет дни на това място, залъгван от обещанията. Управителят на Охрид Евстатий Дафномил научил, че императорът замисля да премахне Ивац. И така той избрал удобния момент и като се сговорил с двама от най-верните си служители, на които разкрил намерението си, захванал се за работа. Ивац празнувал всенародно празника Успение на пресветата Богомайка и в този ден обичал да кани на угощение не само близкоживущите си съседи, а и мнозина от твърде далеч. И тъй Евстатий отишъл самопоканен на празника и като срещнал на входа пазачите, заповядал им да съобщят кой е и че е дошъл да се повесели с първенеца. Когато известили това, Ивац се зачудил, че един враждебно настроен човек е дошъл доброволно и се предава в неприятелски ръце. Все пак заповядал да влезе и когато той дошъл, приел го много радостно и го прегърнал. Щом утринната молитва свършила и всички събрани се разотишли по местата си, Евстатий отишъл при Ивац и поискал да се отстранят за малко, защото желаел да поговорят насаме за нещо много важно и полезно за него. Ивац, който не подозирал хитростта и измамата, а предположил, че Евстатий иска наистина да се присъедини към неговите съмишленици във въстанието, заповядал на служителите си да се отстранят за малко. Хванал го за ръка и го завел в една градина, обрасла с дървета, където имало една глъбина, та и глас не можел да се чува поради гъстите дървета. Като влязъл там, Евстатий хванал останалия сам Ивац, съборил го бързо на земята и като опрял коляното си ο гърдите му - защото бил силен в ръцете, — взел да го души и извикал двамата си служители да дойдат веднага на помощ. А те, както било условено, стоели и наблюдавали какво ще стане. Щом чули гласа на господаря си, завтекли се веднага, хванали здраво Ивац и му запушили устата с ризата му, за да не би с виковете си да възбуди множеството срещу тях и делото им да остане незавършено. После го ослепили и така го изхвърлили от градината в двора. А самите те се завтекли  на горния етаж на една висока къща и като извадили мечовете си, зачакали онези, които щели да нападнат. Като се разчуло за станалото, грамадно множество се събрало. Едни държели мечове в ръка, други копия, трети — стрели, четвърти — камъни, други — тояги, други пък — запалени главни, някои — горивни вещества и всички тичали на помощ и викали: „Колете, горете, сечете на парчета, затрупвайте с камъни убийците и измамниците! Никой от проклетниците да не бъде пощаден!“ Като видял събраното множество и изгубил надежда за спасение, Евстатий призовал все пак хората си да бъдат смели, да не падат духом, да не се остават да попаднат във властта на тези, които искат гибелта им, [защото от тях не могат] да чакат спасение, а само жалка и мъчителна смърт. После се показал на множеството от един прозорец, дал знак с ръка на тълпата да мълчи и почнал така: „Събрани мъже, никаква вражда няма у мене към вашия велможа и вие сами ще го кажете, защото добре знаете, че той е българин, а аз — ромей, и то не от тези, които живеят в Тракия и Македония, а от Мала Азия, която е толкова далеч от нас — както знаят осведомените. По-съобразителните ще разберете, че и аз самият не се реших необмислено и безразсъдно на такова дело, а някаква необходимост ме принуди. Защото аз не бих се втурнал така безумно към явна опасност и не бих презрял живота си, ако някоя друга причина не ме беше принудила да постъпя така. И тъй знайте, че това дело стана по заповед на императора, комуто аз послушно послужих като оръдие. А сега, ако искате да ме убиете, ето аз съм в ръцете ви. Само че аз няма да умра покорно и лесно, нито ще сложа оръжието си и ще ви се предам, както вие искате да стане, а ще се боря за живота си и заедно с моите хора докрай ще отблъсвам нападателите. Ако умрем — защото трябва да пострадат тези, които са заобиколени от по-многобройни, то ние ще смятаме смъртта за щастлива и блажена, тъй като има кой да потърси сметка и отплата за нашата кръв и срещу когото именно вие искахте да се съпротивявате, колкото се може по-дълго.“ Като чули тези думи и били обзети от страх пред императора, събралите се започнали малко по малко да се измъкват и да се разпръсват на разни страни. По-старите пък и по-благоразумните се подчинили, прославяйки императора. А Евстатий при пълна безопасност взел Ивац и го завел при императора. Този приел [Евстатий] и за храбростта му веднага го назначил стратег на Дирахиум и му подарил всички движими имущества на Ивац. А тогова хвърлил в тъмница.

Тогава и Николица, който често бил залавян и толкова пъти освобождаван, се бил укрил в някакви планини. Когато била пратена срещу него войска и един от хората му се предал доброволно, а други били заловени, той слязъл една нощ като беглец в лагера [на императора] и като почукал с ръка на вратата, съобщил кой е и че се предава доброволно на императора. Но императорът не искал и да го види, а го изпратил в Солун и заповядал да го затворят. А самият той, след като уредил работите в Дирахиум, Колония и Дринопол, както смятал за най-добре, и като оставил гарнизони и стратези по темите, разрешил на желаещите пленници ромеи да останат в страната. А на другите той заповядал да вървят след него. Така отишъл в Кастория. Там били доведени при него двете дъщери на Самуил, които, щом видели Мария, жената на Иван, застанала до императора, нахвърлили се срещу нея, едва ли не за да я убият. Но императорът успокоил гнева им, като обещал и на тях да даде почести и големи богатства, а Мария почел с титла зости и я изпратил в Цариград със синовете ѝ. Посредством Ксифиа императорът разрушил и изравнил със земята всички крепости в Сервия и в Соск. А той отишъл в крепостта Стаг, където приел управителя на Белград6 Елемаг в робско облекло, както и съуправителите му. Като се вдигнал оттам, той се отправил за Атина. Минавайки край Зейтун, с удивление видял костите на падналите там българи, когато магистър Никифор Уран победил Самуил.  Учудил се и на построената от Рупен  стена в Термопилите за отбиване на българите, наричана още и сега Скелос. Когато стигнал в Атина, той отслужил благодарствен молебен на Богородица за победата и украсил храма с множество богати дарове. След това се върнал в Цариград. Той влязъл триумфално през голямата врата на Златните порти, увенчан със златна корона, която имала гребен на върха. Предшествали го Мария, жената на Владислав, Самуиловите дъщери и другите българи. Това станало на 2-и индикт, 6527 г.7

 

1Василий II.
2Това са т.нар. „деми“ - дървени прегради.
3Т.е. 1014 г.
4Т.е. 1015 г.
5В счупените скоби тук е текстът на Михаил Деволски, който допълва основния текст на Скилица.
6Това не е Белград на Дунава, а дн. Берат в Албания.
7Т. е. 1019 г.

 


 

Прусиан изпратен на заточение. Печенеги нападат България

 

Патриций Василий, син на Роман Склир, като се скарал с магистър Прусиан8 българина, който бил стратег на Вукеларий, се одързостил дотолкова, че влязъл в бой с него. Император Константин9 сметнал разпрата им за безсрамие спрямо императорската власт и изпратил и двамата на заточение, Василий - на остров Оксия, а Прусиан - в Плата. Не след дълго той ослепил Василий, който бил наклеветен, че иска да бяга. А и Прусиан за малко щял да претърпи същото наказание, но се отървал. Императорът ослепил и Роман Куркуа, зет на Прусиан по сестра, както и Богдан, Глава и Гудел. Отрязал езика и на монаха Захарий, роднина на веста Тевдат, като измислил, че всички те готвели бунт против него.

През същата година и печенеги извършили нападение в България и избили и пленили извънредно много народ, а също и стратези и тагмархи. Затова император Константин назначил Диоген, архонта на Сирмиум, за дук на България. Този влизал много пъти в бой с тях, когато се били пръснали, обърнал ги в бягство, принудил ги да преминат Истър и да мируват.

По това време10 магистър Прусиан българинът бил наклеветен, че готви заговор с Теодора, сестрата на императрицата, за да завземе властта заедно с нея, и бил затворен в манастира Мануил. И понеже обвинението се потвърдило, той бил ослепен, а майка му, [която била] зости, била отстранена от столицата. Константин Диоген, зет на императора (бил женен за братовата му дъщеря), бил преместен от Сирмиум в Солун, където станал дук. Но понеже Орест, служителят на император Василий, го наклеветил, че готви бунт, той бил изпратен като стратег в Тракезия.

Император Никифор11 завладял повечето градове в Сирия и Финикия, а след него Йоан затвърдил завзетите земи и прострял властта си до Дамаск. Василий, който царувал след тях, отначало бил зает с междуособните войни, а по-късно - с войната срещу Самуил и нямал време да уреди работите си на Изток хубаво и както трябва. Той отивал там, когато му хрумнело, и уреждал нещата, както изисквал моментът. Но после, като се връщал, бивал постоянно зает и погълнат от грижи с покоряването на българския народ. Така той станал причина по-силните от градовете да отхвърлят игото и да си възвърнат свободата.

През същата година, 6539, индикт 14-и, Прусиан се подстригал доброволно за монах и майка му била преместена от Мантинейския в Букелариевия манастир в Тракезия. А патриций Константин Диоген бил изведен от кулата и се подстригал за монах в Студийския манастир.

Докато императорът бил там12, императрицата Зоя получила съобщение чрез Теофан от Солун, че Константин Диоген в споразумение със сестра ѝ Теодора се канел да избяга в Илирик със знанието на митрополита на Дирахиум и на епископа на Перитеорион. Епископите и Диоген били веднага отвлечени. Когато във Влахернския дворец се започнало следствие срещу Константин от препозит Йоан, който бил брат на царувалия по-рано Михаил и след това станал орфанотроф, той се хвърлил от стената и като си пречупил врата, умрял и бил хвърлен при самоубийците, а епископите били изпратени при императора в Месанакта и оттам освободени.

На 28 юли, събота, във втория час на нощта една звезда паднала от юг към север и осветила цялата земя. Не след дълго било съобщено за нещастията, които връхлетели над ромейската земя, а именно че арабите опустошили Месопотамия до Мелитина, печенегите преминали Истъра и опустошили Мизия, а сарацините нахлули в Илирийското крайбрежие до Корфу и го опожарили.

Сарацинът Алим, който владеел крепостта Перкри, намираща се твърде близо до Вавилон, я предал на императора на ромеите, като се надявал да получи титла патриций и много други облаги. За водене на преговорите той изпратил сина си при императора. Крепостта била приета от българина патриций Никола, по презиме Хризилий. Синът на сарацина, като дошъл в Цариград и не получил никакъв прием, понеже императорът бил болен, се върнал разгневен и убедил баща си да си вземе обратно крепостта. Този влязъл тайно в споразумение със съседните перси и една нощ завзел крепостта и избил 6000 ромейски войници. Това станало поради леността и небрежността на Хризилий, който държел крепостта.13

Като преминали Истъра, печенегите опустошили цяла Мизия чак до Солун14, а корабите на африте нанасяли немалко щети на Цикладските острови.

Понеже настъпил непоносим мраз и Истър замръзнал15, печенегите го преминали и причинили немалки вреди в Мизия и Тракия, чак до Македония. Скакалци пак нападнали тракезийските области и нанесли щети на храните. През пролетта на 6544 г., 4-и индикт16, печенегите извършили три нападения срещу ромеите, като унищожавали всичко по пътя си, избивали поголовно всички заловени хора и подлагали пленниците на неизказани мъчения. Те хванали в плен и пет стратези: Йоан Дермокаит, Варда Печ, Лъв Халкотув, Константин Птерот и Стравотрихар Михаил.

През 6546 г., 6-и индикт, на 2 ноември станало голямо земетресение към десетия час на деня и земята продължила да се тресе чак до края на месец януари. Настанал и глад в Тракия, Македония, Стримон и Солун, чак до Тесалия.

 

8Пресиан (Прусиан или Фружин) бил син на Владислав.
9Т.е. Константин VIII. Събитията се отнасят към 1026 г.
10Т.е. 1029 г.
11Никифор Фока.
12През пролетта на 1032 г. Роман Аргир предприел поход в Сирия.
13Събитията се отнасят към 1033 г.
14Есента на 1034 г.
15В 1035 г.
16В 1036 г., а следващата посочена година е 1038 г.

 


 

Въстания срещу византийската власт

 

През същата година17 избухнало и въстанието в България по следния начин. Един българин, Петър, по прякор Делян и служител на един цариградчанин, избягал от столицата и започнал да скита из България. Той стигнал до Морава и до Белград, които са крепости в Панония, намиращи се по брега на Истър, в съседство със земите на краля на Туркия. Той разгласявал, че е син на Роман, сина на Самуил, и че води потеклото си от българите, които отскоро подложили врат под ярема и силно се стремели към свобода. И тъй хората повярвали на думите му и го провъзгласили за цар на България. Като тръгнали оттам през Ниш и Скопие, главния град на България, те известявали за него по пътя и го славели. А когато срещали ромей по пътя си, безмилостно и безчовечно го убивали. Като научил това, Василий Синадин, тогава стратег на Дирахиум, вдигнал местните войски и побързал да пресрещне Делян, преди злото да се е увеличило и да пламне пожар. Но когато стигнал при така наречения Дебър, той се скарал за нещо с един от подстратезите, Михаил Дермокаит, и бил наклеветен пред императора, че замислял узурпация. Той бил веднага уволнен от службата си, доведен в Солун и хвърлен в затвор. А на негово място за стратег бил назначен Дермокаит, който управлявал неопитно и лошо и за кратко време всичко обърнал наопаки. И наистина подчинените му, онеправдани и лишени от конете и колите си и от всичко друго, което имали ценно, се разбунтували срещу стратега. А той, като разбрал, че заговорничат против него, избягал тайно една нощ. Тогава те от страх пред императора вдигнали въстание и провъзгласили за цар на България един войник измежду своите хора на име Тихомир, изпитан по храброст и разум.

И тъй образували се два въстанически лагера от българи, единият от които признавал Делян, а другият — Тихомир. Но Делян писал на Тихомир приятелско писмо, с което го канел за задружни действия и го склонил да дойде. Когато двете български войски се съединили, Делян събрал всички и ги призовал да отстранят Тихомир, ако наистина са уверени, че самият той води потеклото си от Самуил, и искат да царува над тях. Ако ли пък това за тях е нежелателно — да премахнат него и да бъдат управлявани от Тихомир. „Защото, казал той, един храсталак не храни две червеношийки, нито пък една страна процъфтява, ако е управлявана от двама вождове.“ Като изрекъл тези думи, настанал голям смут и всички казали, че искат само него за самовластен началник. Щом взели това решение, те веднага грабнали камъни и убили нещастния Тихомир, който само като на сън бил поел властта и я загубил заедно с живота си, а цялата власт минала в ръцете на Делян. Той вдишал всички войски и тръгнал към Солун срещу императора. Като научил това, императорът  потеглил безредно към Цариград, изоставяйки целия си обоз, шатрата си и колкото имал злато, сребро и тъкани. Мануил Ивац, който бил от свитата на императора, получил заповед да вземе тези неща и да го последва. А той, като ги взел, присъединил се към Делян заедно с някакъв Китонит, един от евнусите — спални прислужници.

По същото време настанала такава суша, че почти всички непрекъсващи извори и постоянно течащи реки пресъхнали, а на 6 август станал и пожар в Екзартиз и всички триери, които се намирали там, изгорели с товара си.

А Делян, след като премахнал Тихомир, както разказахме, и станал господар на всичко, започнал храбро да ръководи действията. Най-напред той изпратил под предводителството на тъй наречения Кавкан войска, която завзела Дирахиум. А друга войска начело с Антим била изпратена в Елада. Срещу нея излязъл Алакасевс, който, като влязъл в сражение при Тива, бил разбит и голям брой тиванци били избити. Тогава и Никополската тема18 с изключение на Навпакт, се присъединила към българите по причина, която ще изложим. Един цариградчанин на име Йоан, а по прякор Куцомит бил изпратен като бирник за тамошните държавни данъци. Понеже той притеснявал местното население, навлякъл гибел за себе си и станал причина за въстанието на никополитчаните. Тъй като те не могли да понасят повече алчността му, разбунтували се и го насекли на парчета, а самите те, като хулели императора на ромеите, се присъединили към българите. Те вдигнали въстание и отхвърлили ромейското иго не толкова от благоразположение към Делян, колкото поради ненаситността на орфанотрофа и поради прекомерното събиране на данъци. Защото император Василий, когато покорил българите, нищо не искал да измени, нито да прави изобщо нововъведения, а оставил нещата в предишното им състояние, така, както ги бил наредил Самуил, а именно: всеки българин, който имал чифт волове, да дава на държавата по една крина жито и толкова просо и по една стомна вино. А в замяна на тези храни орфанотрофът наредил да се дава номизми. И тъй местното население, като не могло да понася леко това и като намерило благоприятен случай в появата на Делян, отхвърлило ромейското владичество и се върнало към стария си начин на управление.

През месец септември, 9-и индикт, 6549 г.19, вторият син на Аарон, Алусиан, който бил патриций и стратег на Теодосиопол, избягал ненадейно от столицата и се присъединил към Делян по следната причина. Като стратег на Теодосиопол той бил обвинен в несправедливост и преди да бъдат разгледани изказаните срещу него обвинения, Йоан му наложил да заплати 50литри злато и отнел великолепния имот на жена му в Харсиан. [Алусиан] се оплаквал много пред императора от това, но не получил подкрепа, отчаял се от всичко и като се облякъл в арменско облекло, уж като слуга на Василий Теодорокан, който отивал при императора в Солун, измъкнал се тайно от всички и избягал в Острово, където тогава станувал Делян с цялата си войска. Делян го приел много радостно, защото се страхувал да не би българите да предпочетат да се присъединят към него, като произхождащ от царска кръв. Изглежда, че той разделил с него царската си власт и като му дал 40-хилядна войска, изпратил го да обсажда Солун. Управител на този град тогава бил племенникът на императора, патриций Константин. Като отишъл, [Алусиан] оградил града с ровове и старателно започнал обсадата. Шест дни той се опитвал да превземе града със стенобойни и други машини. Той бил отблъснат отвсякъде и като се отказал от всичко, решил да постигне целта си чрез дълготрайна обсада. В един от тези дни жителите на града отишли на гроба на великомъченика Димитрий, отслужили всенощно бдение и си послужили с мирото, което бликало от божествения гроб. После изведнъж разтворили вратите и излезли срещу българите. Със солунчаните бил и отредът на храбреците20. Като излезли внезапно, те изплашили и обърнали в бягство българите, които изобщо не искали да пристъпят към отбрана или съпротива, понеже мъченикът предвождал ромейската войска и ѝ разчиствал пътя, както под клетва твърдели пленените българи. Те казвали, че видели да предвожда ромейската войска един млад конник, от когото излизал огън, който горел противниците. И тъй паднали повече от 15 хиляди българи и били взети не по-малко пленници. А останалите заедно с Алусиан избягали позорно при Делян.

През същата година, 9-и индикт, на 10 юни към дванадесетия час през деня станало земетресение.

Когато след поражението Делян и Алусиан се събрали, те започнали да се съмняват един в друг: последният, понеже се срамувал от поражението, а първият, понеже подозирал измяна Те почнали да злоумишляват помежду си и да дебнат удобния случай. И тъй Алусиан приготвил обяд с няколко свои хора и поканил Делян на угощението. Когато главата на Делян се размътила от пиене, той го хванал и го ослепил, без изобщо българите да разберат нещо от случилото се. После избягал при императора в Мосинопол. Императорът го пратил в Цариград при орфанотрофа, след като го повишил в звание магистър, а самият той, като се вдигнал от Мосинопол, отишъл в Солун. Оттам преминал и навлязъл в България, заловил Делян и го изпратил в Солун, а сам отишъл във вътрешността на страната. Защото Мануил Ивац бил издигнал дървена преграда  при Прилеп, като смятал да възпре императорската войска да напредва и да завземе вътрешността. Но императорът дошъл там светкавично бързо, разрушил дървената стена, разпръснал отреда на българите и заловил Ивац. И като уредил всичко в България и поставил стратези на темите, той се върнал в столицата, водейки със себе си Делян и Ивац. Измъчван обаче от болестта си, той съвсем изгубил надежда за спасение и бил подстриган за монах от монаха Козма Цинцулук, който постоянно бил с него и му давал необходимите съвети. На 10 декември 6550 г., 10-и индикт, той умрял, след като се разкаял, изповядал и оплакал греха си спрямо император Роман. Той царувал около седем години и осем месеца и иначе бил разбран, добър и живял благочестиво, като изключим греха му спрямо император Роман. Но мнозина приписват и това на орфанотрофа.

Когато ромейският скиптър преминал в ръцете на Мономах и Склир се издигнал до високо положение, като бил почетен със звание магистър и протостратор (защото сестра му била наложница на Мономах), той си спомнил за обидите, нанесени му от Георги [Маниак]. Служейки си с властта си и нападайки отсъстващия Маниак, той разграбил и опустошил неговите села, а и безсрамно обидил семейната му чест. Когато този научил тия работи в Италия, изпаднал в гняв и силно негодувание. А понеже поради старанието на Роман бил освободен и от длъжността си, той, като се отчаял от всичко (защото знаел, че връщането му в Цариград няма да свърши добре за него), разбунтувал и разложил войските в Италия, тъй като войниците копнеели да видят родните си места, и вдигнал оръжие срещу императора. Убил изпратения му заместник (това бил протоспатарият Пардос, цариградчанин, който бил изпратен да управлява една толкова голяма страна не защото бил способен за нещо, а защото бил познат на императора), а самият той си положил диадемата и вземайки отличията на царската власт, се провъзгласил за император.

После натоварил войските си на кораби и се прехвърлил в България. Като научил това, императорът изпаднал в немалък смут. Той му изпратил писмо, с което го освобождавал - него и хората му - от всякакви опасения, призовавайки го да сложи оръжие, и му обещавал всякакви милости. Но понеже [Маниак] останал непоколебим и не се отказал от целта си, и самият император повел войските, с които разполагал, като им поставил за стратег Стефан Севастофор, който му бил занесъл в Дамокрания добрата вест за [дадената нему] царска власт, и го изпратил срещу бунтовника. Войските се срещнали при така нареченото Острово в Мармарион и при завързалото се сражение хората на Стефан били обърнати в бягство, като сам Маниак предвождал и разсичал редиците. [Войските] го приветствали като император. Но докато това ставало, той паднал внезапно от коня си и умрял, без да се види кой го е ранил. И наистина той бил намерен със смъртоносна рана в гърдите. Щом това станало известно на противниковата войска, главата на Георги била отсечена и били заловени всички негови съратници, защото след падането на вожда си те хвърлили оръжието и се предали. При императора бил проводен пратеник, който му занесъл хубавата вест за победата. А след няколко дни дошъл и Стефан с главата на Маниак и с победените във войната. Той преминал триумфално през средата на улицата, като носел пред себе си главата, набита на копие. Бунтовниците яздели на магарета, а самият той вървял след тях, качен на бял кон. Така завършил бунтът на Маниак.

***

Те щели да постигнат и това, ако на Запад не избухнал внезапно бунтът на патриция Лъв Торник. [Лъв] бил стратег на Иверия и бил наклеветен, че иска да завземе властта насилствено. Той бил задържан и подстриган за монах и след като бил заведен в столицата, бил принуден да живее в Адрианопол. Тъй като не понесъл леко постигналите го нещастия, тайно и постепенно подкупил бившите стратези в Адрианопол, които тогава били пренебрегнати и в бездействие. Чрез тях и чрез роднините си той подкупил и началниците на македонските и тракийските отреди, незаетите войници и такива хора, които обичат плячкосванията и грабежите. Като съставил доста голяма войска, той се провъзгласил за император, вдигнал всичките си войници и се явил бързо при столицата. А императорът, понеже нямал достатъчно войска, за да се противопостави, нито се доверявал на предаността и верността, която гражданите хранели към него, проводил с държавни коне пратеник в Иверия при Константин21, комуто заповядал с императорско писмо да остави работата, с която бил зает, и да дойде веднага в столицата с войските.

Като получил писмото, Константин, макар и почти да държал в ръце крепостта, изоставил обсадата и сключил мир с Аплисфар22, като го обвързал със свещени клетви, че ще храни преданост към императора и никога няма да замисля зло срещу ромеите. След като извършил това, той събрал войските си, бързо тръгнал към столицата. Така Хелидонион се спасил от превземане. И когато Константин пристигнал с източните отреди и с всичките войски, самият той влязъл в столицата, а цялата войска по заповед на императора минала в Тракия, едната част — при Хризопол, който е на отсрещния бряг на столицата, а другата — при Абидос на Хелеспонт. Но това станало по-късно. А преди да пристигнат войските, Торник, както казахме, бил провъзгласен за император през месец септември, 1-ви индикт23, и извънредно бързо стигнал до столицата, като се надявал веднага да я превземе, защото императорът не разполагал с войски. Той разположил укрепения си лагер срещу Влахерните, съвсем близо до манастира Св. Безсребърници. Отначало с приказки и обещания започнал да изпитва духовете на гражданите, но понеже никой не му обърнал внимание, той веднага се заловил за работа Самият император с помощта на гражданите и със случайно намиращите се там войници му дал отпор, като наредил гражданите и народа по стените. Той извел извън стените през Влахернските врата случайно събраните войници и някои други, въоръжени по негова заповед от първенците на сената, на брой не повече от хиляда души, и ги наредил във фронт срещу узурпатора, като направил някакъв ров помежду, за да възпрепятства нападателите, въпреки че трябвало да стоят вътре зад вратите и да отблъсват от стените напиращите неприятели. А магистър Аргир Италиецът го молел настоятелно и го увещавал да стои вътре, да не се изсилва и със съвсем малобройните си войници и с този неупражнен и неопитен във военното дело народ да не се осмелява да влиза в бой с побеснялата и възбудена тълпа, калена чрез военни упражнения. Но макар и да казват това, той не го склонил, защото се противопоставил Константин, по презиме Лихуд, който бил тогава най-близък на императора и имал голямо влияние над него. Той именно бил авторът на такъв съвет. И тъй те излезли привечер. Като научил това, узурпаторът въоръжил войските си и потеглил с голяма сила. Той прекосил мигновено [лагерния] ров и обърнал в бягство тези, които били вътре: едни били хванати в плен, а другите, както бягали, паднали в градския ров, където жалко загинали. Започнали да бягат и гражданите, като се спускали от стената, а също така и пазачите на Влахернските стени, които отворили вратите. И ако съдбата не била осуетила работите на Торник, той щял без мъка да влезе и да стане господар на всичко. Но след като ги гонил до рова край стената, той прекъснал преследването. Хората на императора отново се съвзели, завладели вратите и се заели с охраната на стените. Тогава щял да загине насмалко и императорът от удара на една стрела, ако бог явно не го бил спасил, като отпратил стрелата към конусовидната шапка на главата на един служител. Така че и той самият, и императорът се спасили. По такъв начин градът, който насмалко щял да бъде завладян, бил спасен. Бунтовникът поседял няколко дни в лагера, но когато хората му започнали да се измъкват малко по малко и да преминават доброволно на страната на императора, той се уплашил да не би някак всички да го изоставят и да си отидат или да го хванат и предадат на императора, вдигнал се оттам и се върнал в Аркадиопол. Той разположил на това място лагера си заедно с Йоан Ватаци и останал там, а да обсаждат Редесто изпратил Теодор, по прякор Стравомит, така наречения Полис, и Мариан Врана, които били началници на западните отреди и негови кръвни родственици. Наистина другите македонски и тракийски градове били минали на негова страна и само Редесто пазел верността си към императора благодарение на архиерея на града и на един местен първенец на име Ватаци, роднина на Торник. Но когато те отишли, понеже се бавели и нямали никакъв успех, вдигнал се и самият той и отишъл там с цялата си войска, като се доближил до града с всичките си нападателни машини. Обаче той бил отблъснат отвсякъде, защото защитниците на града храбро отблъсвали ударите на машините, и като вдигнал обсадата, върнал се пак в Аркадиопол. Понеже точно тогава и източните войски преминали от Хризопол и Абидос в Тракия, императорът им назначил за стратег магистър Михаил Ясит и го изпратил срещу бунтовниците. Последният събрал войските заедно и разположил лагера си срещу бунтовниците, но не започнал сражение, а много се грижел за земите, принадлежащи на бунтовниците, отнасял се човеколюбиво с пленниците и тайно изпратил до тях писмо, с което им обещавал опрощение за сторените злини и обилие от блага. Когато пък настъпила зимата, самите бунтовници, както и впрегатният добитък и конете, почувствали недостиг от храни и като не можели да се противопоставят на студа, глада и противниците, постепенно минавали на страната на магистъра. Докато бягали незначителни и незабележителни хора, [Торник] се държал и се крепял с надежди. Но след като го напуснали вкупом и се присъединили към Ясит, Мариан Врана, Полис и Теодор Стравомит, както и роднините на Глава и някои други знатни, той избягал с Йоан Ватаци, който заемал второ място след него в лагера на бунтовниците. И понеже нямало къде да избягат, приютили се в една църква, а множеството от бунтовниците се разпръснало. Ясит пратил да ги заловят и ги завел при императора оковани. По заповед на императора всички войници се върнали в страната си, а Торник и Ватаци били ослепени в навечерието на празника Рождество Христово. Били иззети имотите и на тези, които останали докрай предани на узурпатора, като преди това те били разведени позорно из тържището и изпратени на заточение. Така завършило въстанието.

***

Асан24, който бил изпратен от султана срещу ромеите, минал през Таврезий и така наречения Тифлис и отишъл във Вааспракан, като опустошавал и опожарявал всичко и избивал всички, които му попаднели, без да щади дори и децата. Управителят на областта, вестът Аарон, син на Владислав и брат на Прусиан, който си знаел, че не разполага с достатъчно сили и че не може да се противопоставя на такова голямо множество турци, изпратил до веста Катакалон Кекавмен, който управлявал Ани и Иверия, писмо с молба да му помогне, колкото може. Като получил писмото, Катакалон мигновено събрал войската си и бързо отишъл да се съедини с Аарон. Свикано било съвещание, за да се реши дали да се предприеме нощно или пък открито сражение. Но Кекавмен не бил склонен нито на едното, нито на другото, а смятал, че трябва да се надхитрят противниците по друг начин. Той бил на мнение да оставят лагера, както си е, с палатките, впрегатния добитък и другия обоз, и през нощта да поставят засади на най-подходящите места, та когато дойдат турците и намерят лагера обезлюден, да се втурнат да грабят, каквото има вътре. Тогава те да излязат от засадата и да ги нападнат. [Кекавмен] не се излъгал в плана си. На сутринта Асан излязъл като за сражение от лагера си, който се намирал при река Страгна. И понеже никой не излязъл насреща му, той се приближил и до лагера на ромеите, където нямало нито стража, нито пък се чувал глас, а липсвала каквато и да е войска. Тогава предположил, че ромеите са избягали, нахлул в лагера от много места, и заповядал да грабят плячка. А ромеите, като излезли късно следобед от засадите, нахвърлили се в боен ред срещу турците, които били пръснати, и веднага ги обърнали в бягство, понеже те не могли да удържат непреодолимия им устрем. Най-напред паднал Асан, който се биел между първите; загинало и всичко храбро от войската. А спасилите се, твърде малко на брой и без оръжие, избягали през планините в градовете на Персармения.

 

17В 1040 г.
18Тази тема с главен град Навпакт се намирала в Епир.
19Пак 1040 г., тъй като 6549 е посочена по септемврийското летоброене.
20Отрядът на скандинавския наемник Харолд Хардрад.
21Той бил пълновластен стратег в Иверия.
22Изопачено име на емира на Двин Абдул Севар.
231049 г.
24Този Асан бил военачалник на Τοгрулбег, султан на турците седджуци, които започнали да нападат Източна Азия наскоро след бунта на Лъв Торник.

 


 

Печенеги се заселват в Мизия

 

Печенежкият народ е, скитски, от така наречените царски скити.25 Той е голям и многолюден и никой скитски народ не може сам да му се противопостави. Дели се на 13 рода, които носят всички общо име скити, но всеки е получил и собствено име според името на родоначалника и вожда си. Те обитават равнините отвъд Истъра, които се простират от река Бористен до Панония, като номади и винаги водят чергарски живот. Вожд на този народ по това време бил Тирах, син на Килтер, който бил много благороден, но иначе бил мекушав и обичал спокойствието. При скитите имало и друг човек на име Кеген, син на Валцар, който произхождал от незначителен и почти неизвестен род, но бил извънредно способен във военното дело и военното изкуство. И когато узите (те са хунски народ) често нападали печенегите, той ги обръщал в бягство и ги отблъсвал, докато Тирах не само че не смеел да излезе насреща им, но дори се и спотайвал в мочурищата и блатата край Истър. И тъй печенегите почитали Тирах заради рода му, а пък ценели Кеген особено много заради изключителната му храброст и военните му способности. Като чувал и виждал това, Тирах се измъчвал душевно, понеже се страхувал за властта си, и затърсил начин да премахне Кеген. Прочее той многократно му устройвал засади, но всички оставали безуспешни. И след като няколко пъти се опитвал да го нападне тайно и претърпявал неуспех, той разбрал, че не бива да се бави, а че трябва да го нападне открито. Затова той изпратил една войска със заповед, да хванат този човек и да го убият. Но Кеген предугадил покушението, избягал при блатата на Бористен и така се спасил от гибел. Той се скрил там и тайно изпратил известия до роднините си и до племето си и успял да отцепи от властта на царя своя род, който се казвал Велемарнис, а с него и един друг - Пагуманис. Като събрал войски, той излязъл с двата рода срещу Тирах, който имал единадесет рода на своя страна. Той му се противопоставял няколко часа, но все пак, надвит от множеството, бил обърнат в бягство. И докато бродел из мочурищата и търсел спасение, той разбрал, че за него и за хората му има само един изход - да избяга при императора на ромеите. Затова дошъл в Доростол и за да не му бъде устроена някаква засада, оградил се с хората си (те били около 20000 души) в едно островче на реката и пратил известие до местния управител Михаил, син на Анастасий, в което му съобщавал кой е той, гонен от каква съдба идва и също, че иска да дойде доброволно при императора. Обещавал още, ако бъде приет, да допринесе голяма полза за работите на императора. [Управителят] бързо препратил на императора съобщението и веднага получил нареждане да приеме този човек с хората му, да ги снабди с припаси, а него да изпрати с почести в Цариград. Той постъпил съгласно със заповедта и Кеген отпътувал в столицата. Когато се явил пред императора, той бил приет любезно и благосклонно. Като обещал да приеме светото кръщение и да склони и хората си да направят същото, бил издигнат в сан патриций и получил три крепости от тези, които се намират по бреговете на Истър, както и много стадии земя и изобщо бил причислен към приятелите и съюзниците на ромеите. А освен това, понеже [Кеген] обещавал да приеме светото кръщение с дружината си, изпратен бил един благочестив монах на име Евтимий, който извършил обреда на светото кръщение край река Истър и всички приобщил към светото кръщение.

Обезпечен по този начин и осигурен срещу внезапните нападения, Кеген се приготвил за отбрана срещу неприятеля. Той преминавал Истър кога с хиляда, кога с две хиляди души, кога с повече или с по-малко, нападал ненадейно Тираховите печенеги и им нанасял много големи щети и поражения: той избивал срещнатите мъже, а жените и децата вземал като роби и ги продавал на ромеите. Тирах, който не можел да понася неочакваните нападения на Кеген, проводил пратеници до императора, за да му съобщят, че не трябва великият император, който има договор с печенежкия народ, да приеме един техен отцепник, а щом го е приел, да не му позволява да минава Истър и да нанася вреди на съюзниците му. И тъй или императорът да попречи на този човек да върши това и да не му дава никаква помощ, или да знае, че ще предизвика жестока война срещу себе си и срещу страната си. Такива били вестите от Тирах. Императорът, като получил тези съобщения, присмял им се, че може поради заплахите на печенега да предаде човека, който бил отишъл доброволно при него, и да му попречи да  вреди на вредителите. А пратениците отпратил, без да са постигнали нищо. Той писал на Михаил, управителя на градовете край Истър, а също и на самия Кеген да пазят внимателно бреговете на реката. А ако се зададе силна войска, да му съобщят с писмо, за да прати някои от западните отряди, та заедно с тях да попречат на печенегите да преминават реката. Изпратил и сто триери, като им заповядал да плават покрай брега на Истър и да пречат на печенегите, когато се опитват да минат. Като се върнали пратениците на Тирах, без да са постигнали нищо, той се разсърдил много и се молел по-скоро да настъпи зима. А есента вече си отивала и настъпвала зимата, когато слънцето било на козирог. Тогава задухал северен вятър и реката замръзнала на 15 лакти дълбочина. И понеже цялата стража нехаела, Тирах се възползвал от  случая, за който се молел, и преминал Истър с всичките печенеги, които били, както разправяли, осемстотин хиляди. Той се разположил на отсрещния бряг, като опустошавал и разрушавал, каквото му попаднело. Било изпратено писмо до императора с молба да дойде веднага на помощ. А той, още не прочел цялото писмо, писал на адрианополския дук, магистър Константин Арианит, да вземе македонските войски, а на управителя на България Василий Монах - да отиде с българската войска да се съедини с Михаил и Кеген и заедно да се борят срещу печенегите. След като изпълнили императорската заповед и всички се съединили, Кеген с ромейските фаланги се разположил на лагер под открито небе и с внезапни всекидневни нападения нанасял немалки щети на печенегите. А те, като преминали реката, намерили голямо изобилие от добитък, вино и питиета, приготвени с мед, за които те никога не били чували. Понеже те употребявали ненаситно тези неща, хванала ги стомашна болест и всеки ден измирало неизброимо множество от нея. Като научил това от един беглец, Кеген решил, че е дошъл удобният момент да нападне враговете, тъй като те били измъчвани от зимата и от болестта. Той склонил и ромеите, които се колебаели и се страхували да се противопоставят на толкова хилядно множество, и се нахвърлил срещу враговете. А те, уплашени от бързото нападение и страхувайки се от сражението, хвърлили оръжието и сам Тирах се предал заедно с всичките първенци и с останалото множество. И тъй Кеген предложил и настоявал всички да бъдат избити поголовно. Той казал една варварска, но много мъдра поговорка, че змията трябва да се убива още през зимата, докато не може да си мърда опашката, защото, когато се стопли от слънцето, тя ще ни донесе беди и неприятности. Но ромейските военачалници не одобрили това предложение, защото го смятали за варварско дело; безбожно и недостойно за ромейското милосърдие. Те били на мнение, че е по-полезно да пръснат печенегите в пустите полета на България, да ги заселят на различни места и да им наложат данъци. И наистина данъкът, който щели да вземат от тях, щял да бъде неизчислим. А ако на императора потрябва и войска срещу турките или други чуждоплеменни народи, той щял да ги въоръжи срещу тях. Много речи били казани, но накрая мнението на ромеите надделяло. Кеген се върнал в страната си, след като избил всички, които заловил, освен тези, които продал. Управителят на България Василий Монах взел и заселил хилядите печенеги из полетата на Сердика, Ниш и Евзапел, като ги разпръснал всичките и им отнел всякакво оръжие, за да не могат да заговорничат. А Тирах и неговите сто и четиридесет души били отведени при императора, който ги приел любезно, покръстил ги, издигнал ги във високи чинове и ги оставил да живеят безгрижно.

А султанът, който не можел да понася неуспешното завръщане на пратениците си, събрал вкупом всичките персийски и вавилонски сили и тръгнал на поход срещу ромеите. Мономах, който бил чул за това от по-рано побързал да излезе срещу врага със своите войски, а и от печенегите въоръжил 15 хиляди. Поставил им начело и четири военачалници от пребиваващите в Цариград печенеги, а именно Сулца, Селте, Караман и Каталим, като ги почел с немалки дарове и им дал много хубаво въоръжение и чудесни коне. Като ги прехвърлил в Хризопол, императорът им дал за водач патриция Константин, по прякор Адровалан, който трябвало да ги отведе в Иверия. И тъй, като преминали морето, те се качили на коне и тръгнали по пътя за Изток. Повървели няколко мили и като наближили до така наречения Даматрис, спрели и като застанали на пътя, направили съвет, който у тях се нарича комент. Едни смятали, че трябва да вървят и че не бива да престъпват заповедите на императора в неговата страна, защото, откъснати от останалия народ, те не можели да устоят сами срещу ромейските сили и нямали опорна точка срещу превратностите на съдбата. Други пък предлагали да завземат някои възвишения във Витиния, да останат там и да отблъсват нападателите, но в никой случай да не отиват в Иверия, тази необятна и чужда страна, където неприятели щели да им бъдат не само враговете на ромеите, а и самите ромеи. Каталим единствен изказал мнение да се върнат и да се съединят със сънародниците си. А когато някой казал: „Ами как ще преминем морето?“, той им отговорил само, че [им] заповядва да го следват. И тъй те се нахвърлили срещу Адровалан, но не успели да го убият, защото избягал в една триетажна постройка на дворците в Даматрис и така се спасил. После тръгнали към морето след Каталим, без да се надяват, че той ще има приготвени кораби, които да им улеснят преплаването на морето, и затова се безпокоели и искали да разберат по какъв начин ще стане преплаването. Когато стигнали до брега, Каталин казал само: „Който иска да оцелее сам, както и всички други печенеги, да ме последва!“ И като пришпорил коня си, навлязъл в морето. Като видял това, и друг направил същото, след него - трети, а скоро - и цялата войска. Те преплавали морето при Св. Тарасий, едни с въоръжението си, а други, като го хвърлили преди това. След като преминали, те с усилен ход могли да стигнат при своите хора при Триадица, без някой да посмее да им се противопостави или да им попречи, защото внезапното им нахлуване улеснило пътя им. Като се съединили с печенегите в Триадица, те пратили известие и на [печенегите], които живеели в други места. И тъй, като се обединили всички, взели от селата вместо оръжие земеделски сечива, коси и други железни оръдия и се въоръжили. Когато стигнали във Филипопол и преминали Хемус, цялото множество се разположило на лагер в крайдунавската равнина около реката, наречена Осъм. Само Селте останал да си почине в Ловеч. А Арианит събрал веднага македонските войски и тръгнал да ги преследва. В Ловеч той настигнал Селте, които станувал там, но не можал да го хване, защото успял да избяга. Той сложил обаче ръка на целия стан и се върнал. Така се развили събитията на Запад.

 

25Печенегите са били тюркски народ, сроден на узите и куманите.

 


 

Византийците воюват срещу печенегите

 

Когато печенегите, както разказахме, преминали Хемус и разгледали равнината, която се простира между тази планина и Истър чак до морето, намерили една местност, покрита с гори и дъбрави, всякакви гъсталаци, вода и пасбища (местното население нарича тази местност Стохълмие). Те се настанили в нея и като започнали да нападат оттам, тормозели твърде много ромейската земя. А императорът повикал Кеген на съвещание в столицата. Той отишъл веднага с цялата си войска и се разположил на лагер в определеното за цариградчани поле (това място се нарича Маитас). Но преди още да се срещне с императора и да научи защо е бил повикан, той станал жертва на заговор от страна на трима печенеги, които го нападнали същата нощ в леглото му с мечове и му нанесли удари, но не смъртоносни. Те му нанесли леки рани, защото били веднага усетени от телохранителите и били заловени с помощта на Кегеновия син Валцар, когато тръгнали да бягат. На сутринта Валцар положил баща си на четириколка, като влачел зад колата заговорниците в окови (той не посмял да им направи нищо повече, защото го заплашвали с името на императора) и така отишъл при императора с цялата конна войска, като сам вървял пеша с брат си Гулин зад колата, теглена от два коня. Като стигнал до хиподрума, спрял колата там, а самият той отишъл при императора. Мълвата обаче била вече избързала и преварила неговото идване. Когато бил въведен, императорът го запитал защо не е наказал веднага убийците на баща си. Той отговорил: „Защото непрекъснато се позоваваха на твоето име.“ Тогава императорът изпаднал в неуместна подозрителност и пратил да му доведат незабавно вързаните. Попитал ги по каква причина са се опитвали да убият патриция. Те отговорили: „Защото злоумишляваше срещу твоето царство и столицата и рано сутринта щеше да нахлуе и да избие всички вътре, а града щеше да ограби и да избяга при печенегите.“ Въпреки че трябвало да се проверят тези думи и да се издири истината, императорът не направил това, а като повярвал на тези безотговорни и несъстоятелни клевети, въвел Кеген в двореца и под предлог, че ще се грижи за него и ще го лекува, затворил го в Елефантиновата кула, а синовете му изпратил на различни места отделно от него. Ордата от печенеги пък удостоил с разни видове ядене, пиене, за да даде вид, че е благоразположен към тях, и се стремял, ако може, да им отнеме оръжието и конете и така да ги задържи и хвърли в затвор. А тези, които се били опитали да извършат убийството, той заповядал да бъдат оставени да си живеят необезпокоявани и свободни, където и както си искат. Той мислел, че тези му постъпки ще останат в тайна, но те не останали скрити за печенежкия народ. Те сметнали, че задържането на вожда им и разделянето на синовете му не е благоприятно предзнаменование, и намерили, че освобождаването на заговорниците е явен знак за зложелателство. Затова приемали с благодарност изпратените неща, хвалели императора и чрез това, което вършели, изглеждало, че одобряват станалото. Когато обаче настъпила нощта, те се вдигнали от лагера, без някой да подозре нещо, вървели непрекъснато цяла нощ и като преминали на третия ден Хемус, присъединили се и те към ордата на печенегите. Когато се събрали заедно и имали вече достатъчно количество оръжие, те превалили Хемус, разположили лагера си при Авли (Авли е крепост, която се намира под Хемус, немного далеч от Адрианопол) и започнали да грабят и да плячкосват.

Като научил това, началникът на Запада магистър Константин Арианит тръгнал срещу тях от Адрианопол с готовите си войски. И той имал успех, когато срещал по пътя някои пръснати неприятели. После обаче, когато срещнал при крепостта, наречена Дампол, ядрото и го нападнал, той бил победен. В сражението паднали значителен брой македонци и тракийци. Били убити и Теодор Стравомит и Полис, мъже от знатен род и прочули се с вероломството си спрямо Торник. Магистърът се върнал в Адрианопол, съобщил с писмо на императора за неуспеха си и му известил, че трябват нови войски, защото му било невъзможно да се противопостави срещу такова множество с наличните, които били вече обърнати в бягство. Императорът, който знаел за случилото се и преди да получи писмото му, спечелил с подаръци и милости Тирах и задържаните в столицата вождове на печенегите. След като те обещали под клетва, че ще умирят народа си, той ги пуснал, а сам извикал с писмо всички източни отреди. Когато те дошли и преминали през Абидос и Хризопол, той им назначил за пълновластен стратег ректора Никифор и ги изпратил срещу печенегите. С Никифор той пратил и Катакалон Кекавмен, който бил повишен в чин стратилат на Изтока26, а също и Ервевий Франкопул, тогава началник на съплеменните си войски, като им заповядал да помагат на ректора, да го слушат и да изпълняват заповедите и волята му. Ректорът преминал Хемус с войските си през тъй наречената Сидера и излязъл срещу печенегите. Като стигнал, той разположил лагера си в една местност, наречена Диакене27, недалеч от Стохълмието.

Като построил здраво лагерно укрепление, той възнамерявал на другия ден да остави там обоза и излишните войскови части и да излезе сам с леко въоръжение срещу противниците. Той безразсъдно мислел, че веднага ще ги срази, и само се страхувал и грижел, и то не само той, но и цялата войска, да не би някой скришом да избяга. И наистина те носели въжета и ремъци, за да връзват пленниците. Тези неща предизвикали у печенегите подозрение относно това, което им било готвено отначало по време на покушението срещу Кеген. Разбира се, когато печенегите разбрали за идването на ромеите (защото Тирах и вождовете, пуснати заедно с него от столицата, се били вече присъединили към тях и обсъждали кое е по-изгодно за тях, пращайки по дяволите дадените на Мономах обещания), по-сърцатите изтичали напред. Тогава Кекавмен започнал да вика гръмко и да настоява, че този е подходящият момент за сражение, когато неприятелите са разпръснати, и че не трябва да се чака всички да се съберат. Останалото множество от ромеите не одобрило предложението му, а ректорът открито му се присмял, като казал: „Престани, стратилате, и не командвай вместо мене, когато аз съм стратегът. Не трябва да се нападат печенегите, когато са разпръснати, за да не се уплашат и скрият в гъсталаците. Подир мене, приятелю, не вървят ловджийски кучета, които с душене да ги изкарат от дупките.“ Ето в какво положение били работите на ромеите. А предните части на печенегите, като стигнали близо до лагера на ромеите, извили малко, разположили се и те на лагер и дали знак на следващите да пристигнат веднага. Всички дошли и се съединили и когато на другия ден ректорът извел ромейските войски, и те [също] се наредили насреща и дали знак на идващите след тях да пристигнат веднага. Когато всички дошли и се съединили, както казахме, и ректорът извел ромейските войски, самият той държал центъра, докато Кекавмен командвал дясното крило, а Франкопул — лявото. При завързалото се сражение ромеите не издържали и стратезите първи ударили на бягство. Както разправят, те не могли да изтраят дори на тропота на конските копита и се впуснали да бягат. Само Кекавмен останал със служителите си и с твърде малък брой от близките си и след геройска борба паднал с всичките си хора. Печенегите не посмели да се доближат до него, понеже се страхували от засада, и затова ромеите могли да се спасят невредими. Между това, след като ограбили падналите неприятели и завладели много оръжия, както и самия лагер на ромеите заедно с обоза, те се разположили на стан под ромейския ров. Един печенег на име Галин, който знаел кой е Кекавмен още от времето, когато той управлявал крепостите край Истър и двата народа били в добри отношения, като го намерил да лежи между мъртвите и като го обърнал възнак, когато го събличал, познал го по лицето. Той го взел още дишащ и го качил на кон. (Кекавмен лежал безмълвно, защото бил получил смъртоносни рани: една на оголената си глава, понеже щитът му бил паднал, и тя минавала от темето до веждите; другата почвала от шията, където е основата на езика, пресичала го и стигала до устата. Така той бил изгубил много кръв). Печенегът го завел в палатката си и с много старания и грижи го спасил. А печенегите, които така лесно отблъснали нападналата ги войска, започнали оттогава безнаказано да грабят земята на ромеите. Императорът се огорчил, разбира се, като научил от бегълците за несполуката, но отново събрал войски, възстановил и разбитите части и на следната година се постарал да поправи нанесеното му поражение. През трети индикт от настъпващата 6558 г.28 императорът назначил Константин за пълновластен стратег и го пратил срещу печенегите. Последният взел неотдавна прехвърлените от Изток войски, събрал и тези, които били презимували на Запад, и отишъл в Адрианопол. Там направил дълбок ров и застанал със знатните да наблюдава откъде ще може да продължи пътя си напред. Докато обмислял тези неща, печенегите внезапно преминали Хемус на 8 юни и се явили при Адрианопол. Когато Константин научил от разузнавачите за идването им, той свикал съвет, за да решат дали да воюват или не. Но докато знатните се съвещавали в палатката на етериарха за предстоящите работи, патриций Самуил Вурца, надменен и дързък човек, който тогава бил началник на пехотните сили и който се грижел за отбраната на цялото укрепление, без да дочака заповедта на стратега, напуснал позицията и като разкъсал укреплението, излязъл с пехотата и влязъл в бой с печенегите. Но понеже те наблегнали стремително, пехотинците започнали да отслабват. Затова Самуил пращал няколко пъти да иска помощ от етериарха, така че той бил принуден въпреки желанието си да даде знак за сражение. Когато цялата войска излязла при така наречената Царева ливада, в завързалото се всеобщо сражение ромеите обърнали гръб поради внезапността и настъпилото безредие, а и защото печенегите се били окуражили от току-що станалото поражение на пехотата. Нямало много избити, но ромеите позорно се затворили в укреплението. Паднал патриций Михаил Докиан, а магистър Константин Арианит бил ранен смъртоносно в стомаха и на третия ден умрял. Паднали и други някои от незнатните, но твърде малко на брой. А цялата останала войска, безславно затворена в укреплението, била обсадена от печенегите, които затрупали рова с камъни и клони и се мъчели със сила да превземат укреплението. И това щяло да стане скоро, ако Сулпа не бил ударен със стрела от една метателна машина и не бил пронизан заедно с коня си, което предизвикало голям ужас сред наблюдаващите печенеги. От Адрианопол излязъл на помощ на ромеите и протоспатарият Никита Глава, който командвал отреда на схолите. Като го видели, печенегите помислили, че синкел Василий идва с българските войски (защото и неговото пристигане се очаквало), и изплашени се разпръснали и отстъпили, бягайки на различни посоки. А иначе ромейската войска би загинала изцяло.

 

Никифор Вриений и Михаил Аколут побеждават печенегите в Тракия

 

Императорът29, който обмислял как ромейските сили да надвият печенегите, извел Кеген от затвора и го пратил при тях, след като той обещал да внесе разцепление сред тях и да ги разположи благосклонно към императора. Като събрал заедно всичките съюзнически войски, именно франките и варягите, той повикал и конни стрелци от Телух, от Черна гора и от Каркар30, на брой 20 000 души, и поверил на видни мъже всяко едно от племената. А за предводител на всички поставил патриций Никифор Вриений, като го назначил и за етнарх, и го изпратил да възпира и задържа набезите на печенегите. Наистина след адрианополския бой те започнали да се отнасят съвсем презрително към ромеите и безнаказано плячкосвали и опожарявали Македония и Тракия, като безмилостно избивали дори и кърмачетата. Така една тяхна част стигнала Катасирти (Катасирти се намира съвсем близо до столицата).

Но разгромът им дошъл много бързо. Наистина императорът въоръжил войска от дворцовите пазачи и от други някои случайно намерени хора, поверил ги на патриций Йоан, по прякор Философа, един от стайните евнуси на императрица Зоя, и лесно се справил [с враговете]. Йоан излязъл през нощта и като намерил всички да спят пияни, избил ги, а главите им натоварил на селски коли и ги занесъл на императора.

При тръгване Кеген проводил пратеници до печенегите и понеже те му обещали под клетва, че ще вършат, каквото иска, той повярвал на клетвите им и отишъл при тях. Но те веднага го убили, като го нарязали на малки парчета. А Вриений, след като приел поверените му войски, отишъл в Адрианопол и започнал да се грижи за охраната на селищата. Бил изпратен и командващият цялата войска, патриций Михаил Аколут, който получил заповед да не влиза в общо сражение, а да възпира и отблъсва нападенията. Като отишъл и като се съединил с Вриений, той започнал да действа. Най-напред се натъкнал на една печенежка част в Голое, обърнал я в бягство и я затрил. След това при Топлиц (това е една крепост край Еврос) той отново срещнал друга откъсната част от печенегите и я унищожил. Оттогава печенегите престанали да ограбват селищата в подножието на Хемус, защото се страхували от такива войски, и насочили целия си устрем срещу Македония. Те избрали всичко най-храбро и започнали да нападат земите в Македония, като се готвели, в случай че избухне война, да я посрещнат решително. Како научили това, Вриений и Михаил се вдигнали една нощ, без някой да разбере къде отиват, и с усилен ход стигнали до Хариопол31, влезли в него с войската и зачакали удобния момент. Печенегите пък, след като опустошили полето и всички проастии, привечер се върнали близо до Хариопол и влезли в лагера си, без да знаят изобщо, че в града се е настанила войска. Затова те безгрижно се разположили да пируват с флейти и цимбали. Когато паднала нощ, хората на Вриений и Михаил излезли и като ги намерили дълбоко заспали, избили ги всичките. Това нещастие възпряло и уплашило печенегите. Затова те не правели вече набезите си безогледно, а по-рядко — през 4-ия и 5-ия индикт32.

 

Печенегите сключват тридесетгодишен мир с ромеите

 

Тогава и Стефановият син Михаил33, който след баща си станал вожд на трибалите и на сърбите, сключил договор с императора. Затова той бил причислен към съюзниците и приятелите на ромеите и бил почетен с титла протоспатарий. На императора били изпратени от египетския владетел един слон и един жираф. Понеже императорът искал да отблъсне окончателно печенегите, той събрал войски, откъдето могъл, от Изток и от Запад, и ги поверил на Михаил Аколут. Заповядал и на синкел Василий да вземе българските войски и двамата да тръгнат срещу печенегите. Щом научили това, печенегите направили вал при Велики Преслав и го укрепили с дълбок ров и с колове. Когато дошли ромеите, те се затворили вътре в укреплението и били обсадени. Но понеже за ромеите времето минавало напразно и те не извършвали нищо значително, а били измъчвани от липсата на необходимите храни, свикали съвет, за да решат какво да правят. Всички решили да се върнат и в полунощ, като заповядали мълчание, те отворили вратите на лагера и започнали да се оттеглят. Но това не останало скрито за Тирах, който, щом разбрал, че те искат да бягат, извел от вала колкото можал повече войска и я пратил в проходите, през които ромеите щели да минат. Самият той пък ги нападнал още при излизането им. Ромеите претърпели страшно поражение: едни били избивани от идващите изотзад, а други били хващани и унищожавани от тези, които предварително били заели теснините. Паднали много войници, паднал и самият синкел, а останалите заедно с Михаил се спасили в Адрианопол. Императорът, който много се огорчил от това нещастие, събрал спасилите се от поражението, свикал и друга войска, довел и наемници и решил, че животът би бил непоносим, ако не се унищожи напълно печенежкият род. Но печенегите научили това от един беглец и проводили при него пратеници, за да искат мир. Той приел пратеничеството и сключил с тях тридесетгодишен мир.

 

26Главнокомандващ на източните войски.
27Според В. И. Златарски, Словенското житие на Св. Hayма от XVI в., сп. БАН, кн. XXX, 1925, стр. 22-28, тази крепост се намирала с.-и. от Котел, по пътя за с. Върбица в Преславската планина. Според Ив, Дуйчев, Приноси към средновековната българска история, ИИД, XXIII— XXIV, 1944. стр. 51—55, формите Διακενέ и Δινεια са разновидности на славянското име на селището „Девино“, сиреч Девня, което е може би наследник на античния Марцианопол. Според P. Orgels, Kékauménos et la guerre petschénègue, Byz. XIII, 1938, pp. 402—408, сражението при Диакене станало през лятото на 1049 г.
28Т. е. 1050 г.
29Т. е. Константин Мсномах.
30Телух — област в Армения. Черна гора и Каркар не може да се отъждествят, понеже местности с такива имена се среyат на няколко места.
31Дн. Айребол в Източна Тракия.
32Т. е. 1051 и 1052 г.
33Става дума за Михаил (около 1050 до 1081), син на зетския княз Стефан Войслав. Той бил правнук на Самуил, т. е. майка му била дъщеря на Косара и на зетския княз Иван Владимир.

 


 

Магистър Аарон Дука служи във византийската войска
 

Когато научил за бунта34 и узнал, че цялата източна ромейска войска с изключение на малцина е тръгнала срещу него, императорът35 не бил съгласен да праща пратеници за мир. А понеже бунтът бил още в началото си, той искал да потуши пожара и се приготвил и въоръжил за съпротива според възможностите си. Като извикал всичките западни войски, той назначил за главнокомандващи македонци, които се славели със знатен род и с минали подвизи. Освен това той удостоил и военачалниците, и войниците с почести, подаръци и щедро раздаване на пари. Почти по същия начин той постъпил и с източните отреди, които не били минали на страната на Комнин, а именно анатолийските и харсианските, като им назначил за пълновластен стратег и архонт доместика на Изток Теодор, евнух на императрица Теодора, и му дал за помощник и съветник магистър Аарон Дука36, който се бил проявил като ревностен борец в много битки и бил брат на Комниновата жена. Той ги изпратил да се противопоставят на Комнин. И тъй тези двама, като взели споменатите войски, преминали през град Хризопол, който е на отсрещния бряг, и отишли в Никомидия. Като стигнали там, те изпратили хора и разрушили моста на река Сангар, за да не може Комнин да достигне лесно до тях, а да бъде видян, когато заобикаля. После те се вдигнали оттам, отишли на височината Софон, където разположили укрепения си лагер, и започнали да се готвят за война.

И Комнин изпратил навсякъде съгледвачи и разузнавачи, та нищо от това, което ставало, да не му избегне. Като научил, че хората на доместика държат вече билото на Софон, и той с ускорен ход стигнал до Никея и я завладял при първия пристъп. Оставил там колкото пари имал и излишния си обоз и като се укрепил, разположил лагера си на север от града Никея на около 12 стадия и там се настанил. И тъй, когато войниците на Комнин и тези от противната страна излезли от двата лагера, за да събират фураж, те се срещнали и понеже били сънародници, роднини и приятели, започнали да се увещават взаимно. Партизаните на императора настоявали да изоставят Комнин като узурпатор и бунтовник, да се присъединят към императора и да не се излагат на такава голяма опасност поради амбициите и страстите на един човек, така че да се лишат наскоро не само от военното си звание и от парите си, но да рискуват да загубят най- ценното — зрението си. Другите пък ги съветвали да изоставят императора, който носел само името император, а иначе бил стар глупак и негодник, управляван от евнуси, и да се присъединят към Комнин, човек храбър в сражение, славен и отличен в предишните военни действия, поради което цялата сила на ромеите се стреми към него, както с еднаква и неизменна воля се стремят към една точка радиално разположени линии. Но казвайки тези неща, те не могли да се убедят едни други. А това ставало нарочно, защото командващите и на двете войски пращали подходящи лица, за да предумат войниците от противния лагер, доколкото било възможно, да привлекат поддалите се. Обаче, като изпитвали известно време духовете и никой не обръщал внимание на приказките им, Комнин им разрешил да събират дърва и фураж, но съвсем предпазливо, без да се отдалечават от лагера. Тогава хората на доместика и главно македонците помислили, че зад тази постъпка се крие страх и малодушие, и решили да влязат в бой. Другите ги послушали, макар и против желанието си, и разположили лагера си при така наречената Петроа, която се намирала немного далеч от противниковия лагер, на около петнадесет стадия. Така войските дошли наблизо една срещу друга и понеже настоявали пред стратезите да ги изведат и да не ги възпират, Комнин се решил, извел своите фаланги и ги наредил в боен ред, като заповядал на Кекавмен да командва левия фланг, докато Роман Склир държал десния, а самият той застанал в средата. Доместикът и Аарон също се решили и като извели войската си, застанали във фронт срещу противниците. Командващ на дясното крило бил Василий Тарханиот, който тогава бил стратилат на Запада и който и по род, и по разум бил най-забележителният между македонците, а се отличавал и с най-голяма опитност. Лявото крило било поверено на магистър Аарон със стратези Ликанит, Пниемий и франка патриций Рандулф. След като войските били наредени по този начин в една местност, наричана от местното население Ада, и бил даден сигнал за бой, те се спуснали едни срещу други. Аарон обърнал в бягство дясното крило и го преследвал до самото укрепление, като пленил и Роман Склир. И той щял да постигне пълна победа, ако поради прекалената си предпазливост не се бил въздържал да оплячкоса лагера, тъй като Комнин вече отпадал и мислел за бягство в Никея. А Кекавмен, след като обърнал напълно в бягство тези, които били срещу него, не прекъснал преследването, а успял да стигне до самото укрепление и като го разрушил, влязъл вътре и разграбил палатките, които насякъл с нож и ги хвърлил на земята. Когато предните части видели това (защото лагерът се намирал на едно открито място), хората на Комнин се одързостили, а тези на Аарон се уплашили. Като видели укреплението ограбено, първите завикали радостно, а последните ударили в бягство. От страна на императора паднали много бойци, особено македонци, не само войници, а и много стратези, именно Маврокатакалон, Пниемий, Кацамунт и немалко други. А пленени имало много повече от убитите.

Казват, че в това сражение, когато хората на императора били обърнати в бягство, франкът Рандулф бродел сред бягащите и преследващите и търсел да влезе в бой с някого от знатните. Като разбрал, че минава Никифор Вотаниат, той оставил другите и тръгнал към него, като му викал отдалеч и настоявал да спре, казвайки кой е и защо го вика. Като разбрал това, Вотаниат се спрял и влязъл в бой с Рандулф, който се приближил. Той ударил щита му с меча си и го разсякъл на две. Рандулф пък го ударил по шлема, но мечът му се хлъзнал и не му нанесъл никаква щета. Поради това и други се втурнали към Вотаниат, пленили Рандулф и го отвели при Комнин. И от Комниновите стратези паднал един, Лъв Антиохийски, и някои войници.

След това поражение, когато спасилите се с бягство от боя отишли при императора заедно с доместика и Аарон, той се отчаял от положението и като се отказал от всичко, мислел да търси убежище и спасение.

 

34Става дума за бунта на Исак Комнин, който започнал от Мала Азия.
35Михаил VI (1056—1057).
36Дука не е собствено име. Тук става дума за Иван Владиславовия син Аарон.

 


 

Исак Комнин воюва срещу печенегите

 

Понеже унгарците нарушили мира с ромеите и печенегите излезли от дупките37, в които се криели, и ограбвали околната земя, императорът се приготвил за поход и тръгнал към Триадица с цялата си войска. Там той приел пратеници от унгарците и като затвърдил мира с тях, доколкото било възможно, тръгнал срещу печенегите. Последните били разделени на родове и на колена и всички вождове се подчинили на императора и се държали миролюбиво и приятелски. Единствен Селте не пожелал да му подаде ръка, понеже разчитал на блатата на Истър, в които се скрил, и на намиращата се там стръмна скала. Като се уповавал на това, той отишъл и в равнината и искал да влезе в бой с императора. Но скоро получил възмездието за своето безумие, защото една малка част от императорските войски излязла насреща му и той побягнал. Убежището му било превзето и разрушено из основи. А императорът, след като го победил и напълно унищожил, върнал се и разположил лагера си в Ловеч, при самите поли [на планината]. Но на 24 септември, в деня, когато християните честват празника на св. великомъченица Текла, паднал проливен дъжд с преждевременен сняг и донесъл големи злини и неприятности на войската. Почти цялата конница и повечето от намиращите се там измрели от студа и дъжда, понеже били необучени и неподготвени. Те били изгубили — освен всяка надежда — и припасите си, които били станали играчка на водната стихия и на бурята. Когато настъпило сравнително изясняване и снегът спрял, императорът, който загубил повечето си хора в реката, застанал под клоните на едно дърво с неколцина от първенците. Но не след дълго, понеже от дъба се дочул шум, императорът пристъпил малко напред, колкото да не бъде улучен от ствола му. А дъбът се изтръгнал от корен и паднал напреки на земята. Императорът занемял, като си мислел как насмалко щял да загине трагично. Случката не била добра поличба, а предвестие за участта, която щяла да го сполети в бъдеще, и възмездие и наказание за извършените вече дела. Императорът поблагодарил богу за случилото се, като издигнал във Влахернския дворец величествен храм на името на великомъченица Текла. И като повел войската си, той под някакъв предлог тръгнал бързо към столицата, защото чул, че се готви бунт на Изток.

 

37Събитията се отнасят към 1059 г.

 


 

За императрица Екатерина – българката
 

Като облякъл монашески дрехи, Комнин се надявал известно време, че ще оздравее по някакъв начин, но като разбрал, че е окончателно загубен, отишъл в Студийския манастир, все още измъчван от болестта. Императрица Екатерина усилено го подтиквала към това решение.

А и императрицата Екатерина  и дъщеря ѝ Мария си отрязали косите и заживели в дворците на Мирелей, като се подвизавали напълно като монахини.

Императрица Екатерина, която като монахиня се преименувала Елена, правела всяка година помен за императора, като събирала главно всички монаси, които се подвизавали в Студийския манастир, а също и някои други. Когато наближил краят ѝ, тя направила, както обикновено, обичайната годишнина за императора и наредила да се дадат на монасите в двоен размер всички обичайни неща. Игуменът, понеже недоумявал и смирено търсел причината за удвояването, дошъл при нея и я попитал за това. Тя казала: „Защото, уважаеми [отче], не знам дали и догодина ще бъда с вас, тъй като Бог нарежда нашите работи може би не както ние искаме, а по своя воля.“ Така и станало. Тя умряла междувременно и поискала да бъде погребана при братята в гробницата на Студийския манастир. Двамата, тя и императорът, били украсили пресветия храм на Предтечата, но да се съберат тези неща и да се разкажат добре, това е херкулесовска работа.

Императорът бил с постоянен характер, добър по душа, с остър ум, с енергична ръка, лесно схватлив, много опитен военачалник във военното дело и страшен за неприятелите, благосклонен към близките си и словоохотлив. Но отначало не бил с такъв нрав. Той казвал, че императорът трябвало да бъде страшен за външните хора и леснодостъпен за своите. Казвал още, че тези, които се стремели да завземат насилствено властта, желаели да бъдат волноотпущеници на императорите. А като го обвинявали, че насилствено завзел властта от Михаил, той казвал: „Срамувах се да робувам на този, който е бил заедно с мене роб, и да не получа дължимото.“ А с жена си се шегувал, като казвал, че по-рано била робиня, а сега той я освободил. Казвал още за близките си, че те за другите са напаст, но за узурпатора подкрепа. А и императрица Екатерина казвала, че на никаква жива твар не е станала господарка, а е само сменила едно царство с друго.

 


 
Узи и печенеги на юг от Дунава

 

Към 5-и индикт38, когато на Запад земите край Истър били управлявани от магистър Василий Апокап и от магистър Никифор Вотаниат, узите, които са също скитско племе и са по-благородни и по-многобройни от печенегите, масово преминали Истър с покъщнината си на дълги кораби, на еднодръвки и мехове. Те победили с изненада войниците, които пречели на преминаването им, а именно българи, ромеи и други, които били с тях, и отвели в плен вождовете им Василий Апокап и Никифор Вотаниат. Така те изпълнили цялата Дунавска равнина. Наистина, както твърдели очевидците, този народ наброявал до 600 000 мъже, подготвени да носят оръжие и годни за бой. Една не твърде малка част от тях се отделила от другите и стигнала чак до Солун и до самата Елада, като опустошавала и опожарявала всичко по пътя си и завлякла безчислена плячка. Но когато се връщали при своите, настигнала ги тежка зима и те загубили не само чуждото, но и почти всичко свое и се върнали мизерно в лагера. Като научил за тяхната многочисленост, императорът39 бил твърде огорчен и загрижен, но се бавел твърде много да събере войска и да изпрати боеспособни сили срещу печенегите, защото според твърденията на някои било му свидно да прави разходи (той бил, както казахме, много сребролюбив и почитал над всичко парите), а според други, защото не смеел да се опълчи срещу толкова голяма сила. Всички твърдели, че неприятелските пълчища са непобедими, всички мислели освобождението за невъзможно. И повечето вече замисляли да се изселят оттам. Императорът проводил пратеници до племенните им вождове и се опитвал, доколкото може, да ги отклони и да ги усмири, като им пращал много подаръци и примамки. И наистина той успявал да привлече някои от тях с големи милости. Но те били много голям народ и затова извършвали всекидневни нападения за грабеж в много части на България, а вече почнали да обезпокояват и Тракия и Македония. Императорът, който не можел да понася това, което се приказвало (и наистина всички открито го укорявали и клеветели, че бил сребролюбец и скъперник), излязъл от столицата и разположил лагера си при едно селище, наречено Хировакхи, като водел със себе си не повече от сто и петдесет войници. Това накарало мнозина да се учудват как се осмелява с толкова хора да излезе срещу такова голямо множество. Докато императорът правел тези приготовления и мислел за събиране на войска, няколко души дошли тичешком при него и му съобщили за освобождаването на военачалниците и за гибелта на цялото племе. Те разправяли, че военачалниците им се качили на лодки и преминали Истър, а цялото множество без изключение измряло от глад и епидемия, разбити и от пограничните българи и печенеги. Всичко това било станало по божия воля. Защото, казват, че императорът като се отчаял от всичко, наредил войската да пости заедно с него и направил усърдно литийно шествие, като самият той вървял пеша със сълзи на очи и с разбито сърце. В същия ден стануващите в Цурулум узи видели множество войници да се спускат стремително от небето и непрекъснато да ги обсипват със стрели, така че никой от тях не останал незасегнат. А императорът отслужил Богу благодарствен молебен и бързо тръгнал за столицата. Намерил я изпълнена с удивление да отслужва Богу благодарствен молебен за спасение. Но всички смятали случилото се просто за знак от Бога и приписвали всичко на благочестието на императора към Бога, защото не злината и силата на императора, а добродетелта и богобоязливостта били смилили Бога. След това толкова голямо унищожение някои от узите се явили при императора. Те получили държавна земя в Македония и станали привърженици на ромеите. Те и досега са още техни съюзници и подчинени, удостоени с достойнства на сенатори и на светлейши. Тогава била шеста година от царуването на Дука, трети индикт, 6573 година от сътворението на света.

***

Но понеже затрудненото положение налагало да има император който да може да го уреди и изглади в тези така тежки времена, за най-подходящ бил сметнат Вотаниат и много други. Но все пак божията воля надделяла и затова за тази цел бил издигнат вестархът Роман Константин, син на Диоген. Диоген бил назначен за дук на Сердика и понеже бил патриций, помолил император Константин Дука да му даде титла вестарх. Императорът му казал: „Искай възнаграждение, когато покажеш дела“, и го изпратил, без да му даде нещо и без да изпълни молбата му. Когато Диоген тръгнал и стигнал до Сердика той срещнал печенеги, излезли да плячкосват страната, и ги победил. Като пратил до императора много живи пленници и главите на избитите, той получил титла вестарх и писмо от императора, в което се казвало: „Това не е подарък от мен, Диогене, а от твоята храброст и мъжество.“ А Диоген по време на престоя си там поискал да вдигне бунт срещу императора, но се уплашил да не би съзаклятието да бъде разкрито.

 

38В 1064 г.
39Константин X Дука.

 


 
Въстание на Георги Войтех. Повсеместни бунтове
 

В първата година от царуването на [Михаил40], 11-и индикт, сръбският народ, който се нарича и хърватски, тръгнал да пороби България. Аз ще разкажа по какъв начин [станало това], като почна от по-рано. Понеже императорът Василий, когато покорил България, не поискал да се измени там нищо от обичаите, а наредил да се управлява в своите работи при собствени началници и обичаи, както е било при Самуил, който бил техен владетел, народът, тъй като не понасял алчността на орфанотрофа, се бил бунтувал вече и по-рано, когато провъзгласил Делян за свой цар (за което беше разказано по-горе подробно), а и сега започнал да мисли за въстание. Той не можел да понася алчността на Никифор и това, което той бил направил против всички, тъй като императорът не се грижел за нищо и се занимавал само с несериозни и детински работи. Първенците на България смятали, че Михаил41, който бил владетел, щял да им помогне и да им съдейства и щял да им даде сина си, за да го провъзгласят за цар на България, та да бъдат освободени от властта и гнета на ромеите. Той ги послушал с удоволствие и като избрал 300 души от своите хора, поверил ги на сина си Константин, наричан и Бодин, и го изпратил в България. И тъй той отишъл в Приздиана, където били събрани скопските първенци, чийто предводител бил Георги Войтех, от рода на Комханите. Те провъзгласили Бодин за цар на България, като го прекръстили от Константин на Петър. Като чул това, Никифор Карантин, който заемал тогава длъжността дук на Скопие, отишъл в Приздиана заедно с подчинените си стратези и с българските войски. Докато той се готвел за бой, пристигнал заместникът му Дамян Даласин. Като се съединил с Карантин, той много го обиждал и немалко се подигравал с всекиго от стратезите му, осмивайки ги като страхливци. И като построил войската, той веднага влязъл в бой със сърбите. Завързало се страшно сражение и ромеите претърпели още по-страшно поражение. И наистина паднали много ромеи и българи и били взети още по-голям брой пленници, между които били и самият дук Дамян Даласин, така наричаният Проват, както и Лонгибардопул и много други с тях. Бил взет и целият лагер и всичко в него било ограбено. След това българите открито провъзгласили Бодин за цар, като го прекръстили, както казахме, на Петър. Те се разделили на две и хората на Бодин тръгнали към Ниш, а другите с някой си Петрила, който бил пръв подир Бодин, потеглили срещу ромеите в Кастория. Там привържениците на ромеите, охридският стратег Мариан, деволският стратег, патриций и антипат Теогност Вурца, а с него и стратегът на Кастория, укрепили града, както разказахме. С тях били и Борис Давид и много други, които, страхувайки се от заплахата на местните българи, потърсили прибежище в Кастория. А Петрила, като превзел Кастория с безчетна войска от българи, започнал да приготвя, каквото било нужно за бой. Когато и ромеите се наредили и излезли срещу българите, те ги атакували с голяма сила и обърнали в бягство Петрила, като го принудили да бяга през непроходими планини, за да стигне при господаря си Михаил. Те избили и много българи, а заловили и човека, който у хърватите заемал първо място след Петрила, и го завели окован при императора. Бодин пък, щом стигнал в Ниш, започнал да се разпорежда с българските работи вече като цар. Плячкосвал всичко по пътя си и избивал и измъчвал тези, които не го признавали и не му се подчинявали. Когато императорът чул за тези неща, именно за поражението на дука и за провъзгласяването на Бодин, той изпратил срещу него Саронит, за да побърза да потуши злото, преди то да пламне и да се разрази в голям пожар. Той пратил с него и силна войска, съставена от македонци, ромеи и франки. Но [Саронит] се насочил срещу град Скопие и не обръщал никакво внимание на Ниш. И тъй, като пристигнал [там] и като обещал на Георги Войтех, комуто бил поверен градът, да не му стори никакво зло, той превзел град Скопие, разположил се на лагер в него и започнал да обмисля и да преценява какво да прави с тези в Ниш. Но Войтех, който се разкаял, задето бил толкова благосклонен и държал страната на ромеите, съобщил тайно на хората в Ниш да отидат бързо при него и да избият безмилостно и жестоко всички хора на Саронит, които били безгрижни и нехайни. Като получили съобщението, те тръгнали от Ниш и се насочили към Скопие. Земята била покрита със сняг, защото било зима, месец декември. Но понеже хората на Саронит разбрали това, той излязъл с цялата си войска срещу [бунтовниците] и като ги пресрещнал по пътя на едно място, наречено Таоний, избил ги почти всичките. Паднал в плен и Бодин. А Лонгибардопул, който, както казахме, бил минал на страната на Михаил, разменил с него обещания за вярност и се оженил за дъщеря му. Той получил много голяма войска, съставена от лангобарди и сърби, с която бил пратен на помощ на Бодин, и отново минал на страната на ромеите. А Саронит изпратил Бодин окован при императора. Той бил затворен в манастира Св. Сергий, а малко по-късно бил предаден на Исак Комнин, който вече бил назначен за дук на Антиохия и който го отвел там. Като научил това баща му Михаил срещу пълна кесия наел венети, чиято работа била да плават по море, отвлякъл го оттам и го завел в собствените си владения. Последният след смъртта на баща си царува и в наши дни. А Войтех, който бил силно измъчван, умрял, като отивал при императора, понеже не можал да издържи болките от ударите. Алеманите, пък и франките (те са западни народи), пуснати из страната, унищожили останалите в Преспа български дворци и ограбили местния храм, издигнат на името на св. Ахил, като не пощадили никоя от светините му. Някои от тях били отново спасени, но другите войската си разделила и ги приспособила за собствено употребление. И тъй един войник от македонската войска, който бил каран да върне, каквито свещени предмети бил взел, понеже не се подчинил, умрял от синя пъпка на раменете си. Наистина, както става обикновено, възмездието не се забавило, но го сполетяло за пример на поколенията. В градовете по крайбрежието на Истър войниците били нехайни, защото не получавали никакво възнаграждение, и затова бил изпратен вестархът Нестор, който бил служител на императоровия баща, и бил назначен за дук на крайистърските градове. Той влязъл в съюз с Татуш като със свой съмишленик и заедно с него тръгнал към столицата заедно с много печенеги. Когато му заповядали да сложи оръжието, той казал, че ще направи това само ако премахнат логотет Никифор като общ враг и световен неприятел, тъй като той го бил обидил много и му бил отчуждил имотите. Но императорът не се съгласил, понеже един път се бил хващал на лъжите и измамите му. А тъй като собствените му хора направили заговор против него, Нестор напуснал тези места, ограбил Македония и Тракия и земите в съседство с България и се прехвърлил в страната на печенегите. И тъй една част от ограбените македонски войници отишла при императора и се оплакала за грабежа. По заповед на императора не им се оказало никакво внимание и били изгонени, след като били бичувани и малтретирани. Но те, като се върнали в страната си, изпълнени с голяма мъка, не искали да запазят вече същото разположение, а почнали да се стремят всячески да отвръщат на неприятелите.

 

Въстанието на Никифор Василаки

 

Протопроедър Никифор Василаки, като стигнал в Дирахиум, събрал войска от всички тамошни места, а посредством деволския епископ Теодосий извикал и франки от Италия, които с щедрости и почести настроил против Вриений. Той събрал силна войска от франки, българи, ромеи и албанци и като се вдигнал оттам, тръгнал към Солун. Когато стигнал в Охрид, той искал там да бъде провъзгласен [за цар], но бил възпрепятстван от намесата на местния архиерей. А когато отишъл в Солун, той бил уведомен за възцаряването на Вотаниат42, комуто пратил верноподаническо писмо, но тайно готвел бунта. В гореказаното дело помощници му били така нареченият Гимн, Григорий Месимар и Тесаракондапих. Той привлякъл и печенегите за съюзници. А императорът, като разбрал целта и намерението му, изпратил при него с хрисовул един от своите хора, за да го успокои, и като го освобождавал от всякакъв страх, давал му титлата нобилисим. Но [Василаки] пренебрегнал безумно благодеянието, което имал в ръце, и после напразно се разкайвал. Поради това срещу него със силна и боеспособна войска бил изпратен нобилисим Алексий43, който бил почетен с титла севаст. И тъй той стигнал до една крепост във Василакиевите владения, която имала за стратег Гимн, и я завладял с бой. И като повел войската си чак до Солун, той се приютил там, незасегнат от никакви щети. Отвъд реката, наречена Вардар, на известно разстояние той направил вал и възнамерявал да спре с войската там. А Василаки, който се стремял да грабне победата, възнамерявал да го нападне в нощна засада, да го залови със сила и да го унищожи напълно. Но Гимн разкрил заговора пред севаста и той, както и хората му взели предпазни мерки. И тъй Василаки, като препускал цяла нощ, уж без неприятелите да подозират и да разберат, попаднал в лют бой. Той бил напълно разбит и изгубил твърде много от хората си, най-вече измежду франките. А самият той се сражавал срещу доместика и ранен от него, избягал в акропола на Солун, като мислел, че укреплението ще възпре пристъпа на севаста. Но севастът, който съвсем нямал намерение да превзема крепостта, [сега] натоварил хората си веднага да сторят това. Те атакували енергично и понеже солунчаните били на тяхна страна, бързо добили надмощие и завладели акропола. Самият Василаки бил заловен, хвърлен в железни окови и бил изпратен на императора окован. Но когато вестта стигнала до императора, по негова заповед той бил ослепен близо до Хризопол. Оттогава мястото се нарича Василакиевο изворче. След това той бил отведен с кола като жалък товар и нещастен труп.

Докато войските били заети с похода срещу Василаки, печенеги заедно с кумани нападнали Адрианопол, разсърдени, задето някои от тях били избити от Вриений. И тъй като запалили огньове, те изгорили много от тамошните къщи и се върнали, без да извършат нищо достойно за споменаване.

 

Бунтовете на Лека и Добромир

 

Някой си Лека, павликянин, родом от Филипопол, избягал при печенегите поради роднински връзки и като минал на тяхна страна, започнал да отправя страшни закани към ромейската държава. А и някой си Добромир внасял смут в Месемврия.44 Те мислели да дигнат бунт срещу императора45, но понеже се страхували и били вразумени от несполуките на другите, превили врат под робския ярем, преди още да почнат, и с молба отишли при него. Тогава Лека умъртвил епископа на Сердика Михаил, който, облечен в свещените църковни одежди, държал страната на императора и увещавал и града да постъпва по същия начин. Императорът удостоил с голямо внимание и бившата императрица Евдокия. А понеже турците опустошавали Изтока, той събрал боеспособна войска и я поставил под заповедите на Константин, сина на Константин Дука. Но Константин, щом преминал в Мала Азия, вдигнал бунт против императора и веднага бил провъзгласен за император в Хризопол от войската, която била с него. Императорът искал да вземе мерки против него, но не бил послушан. Тогава той спечелил едни с подаръци и почести, привлякъл други по друг начин и го заловил без кръвопролития, като тези, които го били провъзгласили за император, го предали сами. [Императорът] го подстригал за монах и го заточил на един остров. Казват, че той стигнал до сан презвитер.

През месец октомври, тринадесети индикт, паднал гръм върху колоната на Константин Велики, над която стояла статуята му. Върху тази колона по-рано стояла статуя на Аполон, но после била преименувана. Една част от нея била отчупена, а три обръча, отвътре железни, а отвън бронзови, изгорели. Понеже българският архиерей Йоан умрял през време на Василакиевия поход, императорът назначил на негово място друг, който също се казвал Йоан, но бил наречен Аин, понеже никога не се докосвал до виното. А понеже умрял и антиохийският патриарх, императорът назначил [на негово място] някой си Никифор, който носел прякора Мавър. Александър Кавасила бил назначен за дук на Скопие. А Лъв Диаватин, който бил изпратен в Месемврия, уреждал тамошните работи, като сключил споразумение и мир с печенегите и куманите. Императорът омъжил за унгарския крал племенницата си Синадина, която била дъщеря на Теодул Синадин и която пак се върнала в Цариград, когато умрял мъжът ѝ. През време на царуването му станали много ръкополагания на митрополити и други духовни лица, които ръкополагания не били безупречни. А императорът, който бил привикнал на голяма простота и скромност, не променил никак своя начин на живот. Той бил с широка ръка, щедър и благоразположен към всички. Той имал и двама служители, Борил и Герман, които не му се подчинявали като служители, а вършели безпрепятствено всичко, каквото си искали. Заради тях той бил гледан с неприязън от по-видните измежду сенаторите, които не понасяли това, което те вършели спрямо всички.

40Τ. е. Михаил VII
41Михаил, син на Стефан Войслав, княз на Зета.
42Вотаниат встъпил на престола в 1078 г.
43Бъдещият император Алексий I Комнин.
44Събитията се отнасят към 1079 г.
45Никифор Вотаниат.

 

X

Right Click

No right click