Византийско владичество

Скилица-Кедрин. Из „Кратка история“

Посещения: 8792

 

Византийците воюват срещу печенегите

 

Когато печенегите, както разказахме, преминали Хемус и разгледали равнината, която се простира между тази планина и Истър чак до морето, намерили една местност, покрита с гори и дъбрави, всякакви гъсталаци, вода и пасбища (местното население нарича тази местност Стохълмие). Те се настанили в нея и като започнали да нападат оттам, тормозели твърде много ромейската земя. А императорът повикал Кеген на съвещание в столицата. Той отишъл веднага с цялата си войска и се разположил на лагер в определеното за цариградчани поле (това място се нарича Маитас). Но преди още да се срещне с императора и да научи защо е бил повикан, той станал жертва на заговор от страна на трима печенеги, които го нападнали същата нощ в леглото му с мечове и му нанесли удари, но не смъртоносни. Те му нанесли леки рани, защото били веднага усетени от телохранителите и били заловени с помощта на Кегеновия син Валцар, когато тръгнали да бягат. На сутринта Валцар положил баща си на четириколка, като влачел зад колата заговорниците в окови (той не посмял да им направи нищо повече, защото го заплашвали с името на императора) и така отишъл при императора с цялата конна войска, като сам вървял пеша с брат си Гулин зад колата, теглена от два коня. Като стигнал до хиподрума, спрял колата там, а самият той отишъл при императора. Мълвата обаче била вече избързала и преварила неговото идване. Когато бил въведен, императорът го запитал защо не е наказал веднага убийците на баща си. Той отговорил: „Защото непрекъснато се позоваваха на твоето име.“ Тогава императорът изпаднал в неуместна подозрителност и пратил да му доведат незабавно вързаните. Попитал ги по каква причина са се опитвали да убият патриция. Те отговорили: „Защото злоумишляваше срещу твоето царство и столицата и рано сутринта щеше да нахлуе и да избие всички вътре, а града щеше да ограби и да избяга при печенегите.“ Въпреки че трябвало да се проверят тези думи и да се издири истината, императорът не направил това, а като повярвал на тези безотговорни и несъстоятелни клевети, въвел Кеген в двореца и под предлог, че ще се грижи за него и ще го лекува, затворил го в Елефантиновата кула, а синовете му изпратил на различни места отделно от него. Ордата от печенеги пък удостоил с разни видове ядене, пиене, за да даде вид, че е благоразположен към тях, и се стремял, ако може, да им отнеме оръжието и конете и така да ги задържи и хвърли в затвор. А тези, които се били опитали да извършат убийството, той заповядал да бъдат оставени да си живеят необезпокоявани и свободни, където и както си искат. Той мислел, че тези му постъпки ще останат в тайна, но те не останали скрити за печенежкия народ. Те сметнали, че задържането на вожда им и разделянето на синовете му не е благоприятно предзнаменование, и намерили, че освобождаването на заговорниците е явен знак за зложелателство. Затова приемали с благодарност изпратените неща, хвалели императора и чрез това, което вършели, изглеждало, че одобряват станалото. Когато обаче настъпила нощта, те се вдигнали от лагера, без някой да подозре нещо, вървели непрекъснато цяла нощ и като преминали на третия ден Хемус, присъединили се и те към ордата на печенегите. Когато се събрали заедно и имали вече достатъчно количество оръжие, те превалили Хемус, разположили лагера си при Авли (Авли е крепост, която се намира под Хемус, немного далеч от Адрианопол) и започнали да грабят и да плячкосват.

Като научил това, началникът на Запада магистър Константин Арианит тръгнал срещу тях от Адрианопол с готовите си войски. И той имал успех, когато срещал по пътя някои пръснати неприятели. После обаче, когато срещнал при крепостта, наречена Дампол, ядрото и го нападнал, той бил победен. В сражението паднали значителен брой македонци и тракийци. Били убити и Теодор Стравомит и Полис, мъже от знатен род и прочули се с вероломството си спрямо Торник. Магистърът се върнал в Адрианопол, съобщил с писмо на императора за неуспеха си и му известил, че трябват нови войски, защото му било невъзможно да се противопостави срещу такова множество с наличните, които били вече обърнати в бягство. Императорът, който знаел за случилото се и преди да получи писмото му, спечелил с подаръци и милости Тирах и задържаните в столицата вождове на печенегите. След като те обещали под клетва, че ще умирят народа си, той ги пуснал, а сам извикал с писмо всички източни отреди. Когато те дошли и преминали през Абидос и Хризопол, той им назначил за пълновластен стратег ректора Никифор и ги изпратил срещу печенегите. С Никифор той пратил и Катакалон Кекавмен, който бил повишен в чин стратилат на Изтока26, а също и Ервевий Франкопул, тогава началник на съплеменните си войски, като им заповядал да помагат на ректора, да го слушат и да изпълняват заповедите и волята му. Ректорът преминал Хемус с войските си през тъй наречената Сидера и излязъл срещу печенегите. Като стигнал, той разположил лагера си в една местност, наречена Диакене27, недалеч от Стохълмието.

Като построил здраво лагерно укрепление, той възнамерявал на другия ден да остави там обоза и излишните войскови части и да излезе сам с леко въоръжение срещу противниците. Той безразсъдно мислел, че веднага ще ги срази, и само се страхувал и грижел, и то не само той, но и цялата войска, да не би някой скришом да избяга. И наистина те носели въжета и ремъци, за да връзват пленниците. Тези неща предизвикали у печенегите подозрение относно това, което им било готвено отначало по време на покушението срещу Кеген. Разбира се, когато печенегите разбрали за идването на ромеите (защото Тирах и вождовете, пуснати заедно с него от столицата, се били вече присъединили към тях и обсъждали кое е по-изгодно за тях, пращайки по дяволите дадените на Мономах обещания), по-сърцатите изтичали напред. Тогава Кекавмен започнал да вика гръмко и да настоява, че този е подходящият момент за сражение, когато неприятелите са разпръснати, и че не трябва да се чака всички да се съберат. Останалото множество от ромеите не одобрило предложението му, а ректорът открито му се присмял, като казал: „Престани, стратилате, и не командвай вместо мене, когато аз съм стратегът. Не трябва да се нападат печенегите, когато са разпръснати, за да не се уплашат и скрият в гъсталаците. Подир мене, приятелю, не вървят ловджийски кучета, които с душене да ги изкарат от дупките.“ Ето в какво положение били работите на ромеите. А предните части на печенегите, като стигнали близо до лагера на ромеите, извили малко, разположили се и те на лагер и дали знак на следващите да пристигнат веднага. Всички дошли и се съединили и когато на другия ден ректорът извел ромейските войски, и те [също] се наредили насреща и дали знак на идващите след тях да пристигнат веднага. Когато всички дошли и се съединили, както казахме, и ректорът извел ромейските войски, самият той държал центъра, докато Кекавмен командвал дясното крило, а Франкопул — лявото. При завързалото се сражение ромеите не издържали и стратезите първи ударили на бягство. Както разправят, те не могли да изтраят дори на тропота на конските копита и се впуснали да бягат. Само Кекавмен останал със служителите си и с твърде малък брой от близките си и след геройска борба паднал с всичките си хора. Печенегите не посмели да се доближат до него, понеже се страхували от засада, и затова ромеите могли да се спасят невредими. Между това, след като ограбили падналите неприятели и завладели много оръжия, както и самия лагер на ромеите заедно с обоза, те се разположили на стан под ромейския ров. Един печенег на име Галин, който знаел кой е Кекавмен още от времето, когато той управлявал крепостите край Истър и двата народа били в добри отношения, като го намерил да лежи между мъртвите и като го обърнал възнак, когато го събличал, познал го по лицето. Той го взел още дишащ и го качил на кон. (Кекавмен лежал безмълвно, защото бил получил смъртоносни рани: една на оголената си глава, понеже щитът му бил паднал, и тя минавала от темето до веждите; другата почвала от шията, където е основата на езика, пресичала го и стигала до устата. Така той бил изгубил много кръв). Печенегът го завел в палатката си и с много старания и грижи го спасил. А печенегите, които така лесно отблъснали нападналата ги войска, започнали оттогава безнаказано да грабят земята на ромеите. Императорът се огорчил, разбира се, като научил от бегълците за несполуката, но отново събрал войски, възстановил и разбитите части и на следната година се постарал да поправи нанесеното му поражение. През трети индикт от настъпващата 6558 г.28 императорът назначил Константин за пълновластен стратег и го пратил срещу печенегите. Последният взел неотдавна прехвърлените от Изток войски, събрал и тези, които били презимували на Запад, и отишъл в Адрианопол. Там направил дълбок ров и застанал със знатните да наблюдава откъде ще може да продължи пътя си напред. Докато обмислял тези неща, печенегите внезапно преминали Хемус на 8 юни и се явили при Адрианопол. Когато Константин научил от разузнавачите за идването им, той свикал съвет, за да решат дали да воюват или не. Но докато знатните се съвещавали в палатката на етериарха за предстоящите работи, патриций Самуил Вурца, надменен и дързък човек, който тогава бил началник на пехотните сили и който се грижел за отбраната на цялото укрепление, без да дочака заповедта на стратега, напуснал позицията и като разкъсал укреплението, излязъл с пехотата и влязъл в бой с печенегите. Но понеже те наблегнали стремително, пехотинците започнали да отслабват. Затова Самуил пращал няколко пъти да иска помощ от етериарха, така че той бил принуден въпреки желанието си да даде знак за сражение. Когато цялата войска излязла при така наречената Царева ливада, в завързалото се всеобщо сражение ромеите обърнали гръб поради внезапността и настъпилото безредие, а и защото печенегите се били окуражили от току-що станалото поражение на пехотата. Нямало много избити, но ромеите позорно се затворили в укреплението. Паднал патриций Михаил Докиан, а магистър Константин Арианит бил ранен смъртоносно в стомаха и на третия ден умрял. Паднали и други някои от незнатните, но твърде малко на брой. А цялата останала войска, безславно затворена в укреплението, била обсадена от печенегите, които затрупали рова с камъни и клони и се мъчели със сила да превземат укреплението. И това щяло да стане скоро, ако Сулпа не бил ударен със стрела от една метателна машина и не бил пронизан заедно с коня си, което предизвикало голям ужас сред наблюдаващите печенеги. От Адрианопол излязъл на помощ на ромеите и протоспатарият Никита Глава, който командвал отреда на схолите. Като го видели, печенегите помислили, че синкел Василий идва с българските войски (защото и неговото пристигане се очаквало), и изплашени се разпръснали и отстъпили, бягайки на различни посоки. А иначе ромейската войска би загинала изцяло.

 

Никифор Вриений и Михаил Аколут побеждават печенегите в Тракия

 

Императорът29, който обмислял как ромейските сили да надвият печенегите, извел Кеген от затвора и го пратил при тях, след като той обещал да внесе разцепление сред тях и да ги разположи благосклонно към императора. Като събрал заедно всичките съюзнически войски, именно франките и варягите, той повикал и конни стрелци от Телух, от Черна гора и от Каркар30, на брой 20 000 души, и поверил на видни мъже всяко едно от племената. А за предводител на всички поставил патриций Никифор Вриений, като го назначил и за етнарх, и го изпратил да възпира и задържа набезите на печенегите. Наистина след адрианополския бой те започнали да се отнасят съвсем презрително към ромеите и безнаказано плячкосвали и опожарявали Македония и Тракия, като безмилостно избивали дори и кърмачетата. Така една тяхна част стигнала Катасирти (Катасирти се намира съвсем близо до столицата).

Но разгромът им дошъл много бързо. Наистина императорът въоръжил войска от дворцовите пазачи и от други някои случайно намерени хора, поверил ги на патриций Йоан, по прякор Философа, един от стайните евнуси на императрица Зоя, и лесно се справил [с враговете]. Йоан излязъл през нощта и като намерил всички да спят пияни, избил ги, а главите им натоварил на селски коли и ги занесъл на императора.

При тръгване Кеген проводил пратеници до печенегите и понеже те му обещали под клетва, че ще вършат, каквото иска, той повярвал на клетвите им и отишъл при тях. Но те веднага го убили, като го нарязали на малки парчета. А Вриений, след като приел поверените му войски, отишъл в Адрианопол и започнал да се грижи за охраната на селищата. Бил изпратен и командващият цялата войска, патриций Михаил Аколут, който получил заповед да не влиза в общо сражение, а да възпира и отблъсва нападенията. Като отишъл и като се съединил с Вриений, той започнал да действа. Най-напред се натъкнал на една печенежка част в Голое, обърнал я в бягство и я затрил. След това при Топлиц (това е една крепост край Еврос) той отново срещнал друга откъсната част от печенегите и я унищожил. Оттогава печенегите престанали да ограбват селищата в подножието на Хемус, защото се страхували от такива войски, и насочили целия си устрем срещу Македония. Те избрали всичко най-храбро и започнали да нападат земите в Македония, като се готвели, в случай че избухне война, да я посрещнат решително. Како научили това, Вриений и Михаил се вдигнали една нощ, без някой да разбере къде отиват, и с усилен ход стигнали до Хариопол31, влезли в него с войската и зачакали удобния момент. Печенегите пък, след като опустошили полето и всички проастии, привечер се върнали близо до Хариопол и влезли в лагера си, без да знаят изобщо, че в града се е настанила войска. Затова те безгрижно се разположили да пируват с флейти и цимбали. Когато паднала нощ, хората на Вриений и Михаил излезли и като ги намерили дълбоко заспали, избили ги всичките. Това нещастие възпряло и уплашило печенегите. Затова те не правели вече набезите си безогледно, а по-рядко — през 4-ия и 5-ия индикт32.

 

Печенегите сключват тридесетгодишен мир с ромеите

 

Тогава и Стефановият син Михаил33, който след баща си станал вожд на трибалите и на сърбите, сключил договор с императора. Затова той бил причислен към съюзниците и приятелите на ромеите и бил почетен с титла протоспатарий. На императора били изпратени от египетския владетел един слон и един жираф. Понеже императорът искал да отблъсне окончателно печенегите, той събрал войски, откъдето могъл, от Изток и от Запад, и ги поверил на Михаил Аколут. Заповядал и на синкел Василий да вземе българските войски и двамата да тръгнат срещу печенегите. Щом научили това, печенегите направили вал при Велики Преслав и го укрепили с дълбок ров и с колове. Когато дошли ромеите, те се затворили вътре в укреплението и били обсадени. Но понеже за ромеите времето минавало напразно и те не извършвали нищо значително, а били измъчвани от липсата на необходимите храни, свикали съвет, за да решат какво да правят. Всички решили да се върнат и в полунощ, като заповядали мълчание, те отворили вратите на лагера и започнали да се оттеглят. Но това не останало скрито за Тирах, който, щом разбрал, че те искат да бягат, извел от вала колкото можал повече войска и я пратил в проходите, през които ромеите щели да минат. Самият той пък ги нападнал още при излизането им. Ромеите претърпели страшно поражение: едни били избивани от идващите изотзад, а други били хващани и унищожавани от тези, които предварително били заели теснините. Паднали много войници, паднал и самият синкел, а останалите заедно с Михаил се спасили в Адрианопол. Императорът, който много се огорчил от това нещастие, събрал спасилите се от поражението, свикал и друга войска, довел и наемници и решил, че животът би бил непоносим, ако не се унищожи напълно печенежкият род. Но печенегите научили това от един беглец и проводили при него пратеници, за да искат мир. Той приел пратеничеството и сключил с тях тридесетгодишен мир.

 

26Главнокомандващ на източните войски.
27Според В. И. Златарски, Словенското житие на Св. Hayма от XVI в., сп. БАН, кн. XXX, 1925, стр. 22-28, тази крепост се намирала с.-и. от Котел, по пътя за с. Върбица в Преславската планина. Според Ив, Дуйчев, Приноси към средновековната българска история, ИИД, XXIII— XXIV, 1944. стр. 51—55, формите Διακενέ и Δινεια са разновидности на славянското име на селището „Девино“, сиреч Девня, което е може би наследник на античния Марцианопол. Според P. Orgels, Kékauménos et la guerre petschénègue, Byz. XIII, 1938, pp. 402—408, сражението при Диакене станало през лятото на 1049 г.
28Т. е. 1050 г.
29Т. е. Константин Мсномах.
30Телух — област в Армения. Черна гора и Каркар не може да се отъждествят, понеже местности с такива имена се среyат на няколко места.
31Дн. Айребол в Източна Тракия.
32Т. е. 1051 и 1052 г.
33Става дума за Михаил (около 1050 до 1081), син на зетския княз Стефан Войслав. Той бил правнук на Самуил, т. е. майка му била дъщеря на Косара и на зетския княз Иван Владимир.

 

X

Right Click

No right click