Византийско владичество

Скилица-Кедрин. Из „Кратка история“

Посещения: 8008

 

Въстания срещу византийската власт

 

През същата година17 избухнало и въстанието в България по следния начин. Един българин, Петър, по прякор Делян и служител на един цариградчанин, избягал от столицата и започнал да скита из България. Той стигнал до Морава и до Белград, които са крепости в Панония, намиращи се по брега на Истър, в съседство със земите на краля на Туркия. Той разгласявал, че е син на Роман, сина на Самуил, и че води потеклото си от българите, които отскоро подложили врат под ярема и силно се стремели към свобода. И тъй хората повярвали на думите му и го провъзгласили за цар на България. Като тръгнали оттам през Ниш и Скопие, главния град на България, те известявали за него по пътя и го славели. А когато срещали ромей по пътя си, безмилостно и безчовечно го убивали. Като научил това, Василий Синадин, тогава стратег на Дирахиум, вдигнал местните войски и побързал да пресрещне Делян, преди злото да се е увеличило и да пламне пожар. Но когато стигнал при така наречения Дебър, той се скарал за нещо с един от подстратезите, Михаил Дермокаит, и бил наклеветен пред императора, че замислял узурпация. Той бил веднага уволнен от службата си, доведен в Солун и хвърлен в затвор. А на негово място за стратег бил назначен Дермокаит, който управлявал неопитно и лошо и за кратко време всичко обърнал наопаки. И наистина подчинените му, онеправдани и лишени от конете и колите си и от всичко друго, което имали ценно, се разбунтували срещу стратега. А той, като разбрал, че заговорничат против него, избягал тайно една нощ. Тогава те от страх пред императора вдигнали въстание и провъзгласили за цар на България един войник измежду своите хора на име Тихомир, изпитан по храброст и разум.

И тъй образували се два въстанически лагера от българи, единият от които признавал Делян, а другият — Тихомир. Но Делян писал на Тихомир приятелско писмо, с което го канел за задружни действия и го склонил да дойде. Когато двете български войски се съединили, Делян събрал всички и ги призовал да отстранят Тихомир, ако наистина са уверени, че самият той води потеклото си от Самуил, и искат да царува над тях. Ако ли пък това за тях е нежелателно — да премахнат него и да бъдат управлявани от Тихомир. „Защото, казал той, един храсталак не храни две червеношийки, нито пък една страна процъфтява, ако е управлявана от двама вождове.“ Като изрекъл тези думи, настанал голям смут и всички казали, че искат само него за самовластен началник. Щом взели това решение, те веднага грабнали камъни и убили нещастния Тихомир, който само като на сън бил поел властта и я загубил заедно с живота си, а цялата власт минала в ръцете на Делян. Той вдишал всички войски и тръгнал към Солун срещу императора. Като научил това, императорът  потеглил безредно към Цариград, изоставяйки целия си обоз, шатрата си и колкото имал злато, сребро и тъкани. Мануил Ивац, който бил от свитата на императора, получил заповед да вземе тези неща и да го последва. А той, като ги взел, присъединил се към Делян заедно с някакъв Китонит, един от евнусите — спални прислужници.

По същото време настанала такава суша, че почти всички непрекъсващи извори и постоянно течащи реки пресъхнали, а на 6 август станал и пожар в Екзартиз и всички триери, които се намирали там, изгорели с товара си.

А Делян, след като премахнал Тихомир, както разказахме, и станал господар на всичко, започнал храбро да ръководи действията. Най-напред той изпратил под предводителството на тъй наречения Кавкан войска, която завзела Дирахиум. А друга войска начело с Антим била изпратена в Елада. Срещу нея излязъл Алакасевс, който, като влязъл в сражение при Тива, бил разбит и голям брой тиванци били избити. Тогава и Никополската тема18 с изключение на Навпакт, се присъединила към българите по причина, която ще изложим. Един цариградчанин на име Йоан, а по прякор Куцомит бил изпратен като бирник за тамошните държавни данъци. Понеже той притеснявал местното население, навлякъл гибел за себе си и станал причина за въстанието на никополитчаните. Тъй като те не могли да понасят повече алчността му, разбунтували се и го насекли на парчета, а самите те, като хулели императора на ромеите, се присъединили към българите. Те вдигнали въстание и отхвърлили ромейското иго не толкова от благоразположение към Делян, колкото поради ненаситността на орфанотрофа и поради прекомерното събиране на данъци. Защото император Василий, когато покорил българите, нищо не искал да измени, нито да прави изобщо нововъведения, а оставил нещата в предишното им състояние, така, както ги бил наредил Самуил, а именно: всеки българин, който имал чифт волове, да дава на държавата по една крина жито и толкова просо и по една стомна вино. А в замяна на тези храни орфанотрофът наредил да се дава номизми. И тъй местното население, като не могло да понася леко това и като намерило благоприятен случай в появата на Делян, отхвърлило ромейското владичество и се върнало към стария си начин на управление.

През месец септември, 9-и индикт, 6549 г.19, вторият син на Аарон, Алусиан, който бил патриций и стратег на Теодосиопол, избягал ненадейно от столицата и се присъединил към Делян по следната причина. Като стратег на Теодосиопол той бил обвинен в несправедливост и преди да бъдат разгледани изказаните срещу него обвинения, Йоан му наложил да заплати 50литри злато и отнел великолепния имот на жена му в Харсиан. [Алусиан] се оплаквал много пред императора от това, но не получил подкрепа, отчаял се от всичко и като се облякъл в арменско облекло, уж като слуга на Василий Теодорокан, който отивал при императора в Солун, измъкнал се тайно от всички и избягал в Острово, където тогава станувал Делян с цялата си войска. Делян го приел много радостно, защото се страхувал да не би българите да предпочетат да се присъединят към него, като произхождащ от царска кръв. Изглежда, че той разделил с него царската си власт и като му дал 40-хилядна войска, изпратил го да обсажда Солун. Управител на този град тогава бил племенникът на императора, патриций Константин. Като отишъл, [Алусиан] оградил града с ровове и старателно започнал обсадата. Шест дни той се опитвал да превземе града със стенобойни и други машини. Той бил отблъснат отвсякъде и като се отказал от всичко, решил да постигне целта си чрез дълготрайна обсада. В един от тези дни жителите на града отишли на гроба на великомъченика Димитрий, отслужили всенощно бдение и си послужили с мирото, което бликало от божествения гроб. После изведнъж разтворили вратите и излезли срещу българите. Със солунчаните бил и отредът на храбреците20. Като излезли внезапно, те изплашили и обърнали в бягство българите, които изобщо не искали да пристъпят към отбрана или съпротива, понеже мъченикът предвождал ромейската войска и ѝ разчиствал пътя, както под клетва твърдели пленените българи. Те казвали, че видели да предвожда ромейската войска един млад конник, от когото излизал огън, който горел противниците. И тъй паднали повече от 15 хиляди българи и били взети не по-малко пленници. А останалите заедно с Алусиан избягали позорно при Делян.

През същата година, 9-и индикт, на 10 юни към дванадесетия час през деня станало земетресение.

Когато след поражението Делян и Алусиан се събрали, те започнали да се съмняват един в друг: последният, понеже се срамувал от поражението, а първият, понеже подозирал измяна Те почнали да злоумишляват помежду си и да дебнат удобния случай. И тъй Алусиан приготвил обяд с няколко свои хора и поканил Делян на угощението. Когато главата на Делян се размътила от пиене, той го хванал и го ослепил, без изобщо българите да разберат нещо от случилото се. После избягал при императора в Мосинопол. Императорът го пратил в Цариград при орфанотрофа, след като го повишил в звание магистър, а самият той, като се вдигнал от Мосинопол, отишъл в Солун. Оттам преминал и навлязъл в България, заловил Делян и го изпратил в Солун, а сам отишъл във вътрешността на страната. Защото Мануил Ивац бил издигнал дървена преграда  при Прилеп, като смятал да възпре императорската войска да напредва и да завземе вътрешността. Но императорът дошъл там светкавично бързо, разрушил дървената стена, разпръснал отреда на българите и заловил Ивац. И като уредил всичко в България и поставил стратези на темите, той се върнал в столицата, водейки със себе си Делян и Ивац. Измъчван обаче от болестта си, той съвсем изгубил надежда за спасение и бил подстриган за монах от монаха Козма Цинцулук, който постоянно бил с него и му давал необходимите съвети. На 10 декември 6550 г., 10-и индикт, той умрял, след като се разкаял, изповядал и оплакал греха си спрямо император Роман. Той царувал около седем години и осем месеца и иначе бил разбран, добър и живял благочестиво, като изключим греха му спрямо император Роман. Но мнозина приписват и това на орфанотрофа.

Когато ромейският скиптър преминал в ръцете на Мономах и Склир се издигнал до високо положение, като бил почетен със звание магистър и протостратор (защото сестра му била наложница на Мономах), той си спомнил за обидите, нанесени му от Георги [Маниак]. Служейки си с властта си и нападайки отсъстващия Маниак, той разграбил и опустошил неговите села, а и безсрамно обидил семейната му чест. Когато този научил тия работи в Италия, изпаднал в гняв и силно негодувание. А понеже поради старанието на Роман бил освободен и от длъжността си, той, като се отчаял от всичко (защото знаел, че връщането му в Цариград няма да свърши добре за него), разбунтувал и разложил войските в Италия, тъй като войниците копнеели да видят родните си места, и вдигнал оръжие срещу императора. Убил изпратения му заместник (това бил протоспатарият Пардос, цариградчанин, който бил изпратен да управлява една толкова голяма страна не защото бил способен за нещо, а защото бил познат на императора), а самият той си положил диадемата и вземайки отличията на царската власт, се провъзгласил за император.

После натоварил войските си на кораби и се прехвърлил в България. Като научил това, императорът изпаднал в немалък смут. Той му изпратил писмо, с което го освобождавал - него и хората му - от всякакви опасения, призовавайки го да сложи оръжие, и му обещавал всякакви милости. Но понеже [Маниак] останал непоколебим и не се отказал от целта си, и самият император повел войските, с които разполагал, като им поставил за стратег Стефан Севастофор, който му бил занесъл в Дамокрания добрата вест за [дадената нему] царска власт, и го изпратил срещу бунтовника. Войските се срещнали при така нареченото Острово в Мармарион и при завързалото се сражение хората на Стефан били обърнати в бягство, като сам Маниак предвождал и разсичал редиците. [Войските] го приветствали като император. Но докато това ставало, той паднал внезапно от коня си и умрял, без да се види кой го е ранил. И наистина той бил намерен със смъртоносна рана в гърдите. Щом това станало известно на противниковата войска, главата на Георги била отсечена и били заловени всички негови съратници, защото след падането на вожда си те хвърлили оръжието и се предали. При императора бил проводен пратеник, който му занесъл хубавата вест за победата. А след няколко дни дошъл и Стефан с главата на Маниак и с победените във войната. Той преминал триумфално през средата на улицата, като носел пред себе си главата, набита на копие. Бунтовниците яздели на магарета, а самият той вървял след тях, качен на бял кон. Така завършил бунтът на Маниак.

***

Те щели да постигнат и това, ако на Запад не избухнал внезапно бунтът на патриция Лъв Торник. [Лъв] бил стратег на Иверия и бил наклеветен, че иска да завземе властта насилствено. Той бил задържан и подстриган за монах и след като бил заведен в столицата, бил принуден да живее в Адрианопол. Тъй като не понесъл леко постигналите го нещастия, тайно и постепенно подкупил бившите стратези в Адрианопол, които тогава били пренебрегнати и в бездействие. Чрез тях и чрез роднините си той подкупил и началниците на македонските и тракийските отреди, незаетите войници и такива хора, които обичат плячкосванията и грабежите. Като съставил доста голяма войска, той се провъзгласил за император, вдигнал всичките си войници и се явил бързо при столицата. А императорът, понеже нямал достатъчно войска, за да се противопостави, нито се доверявал на предаността и верността, която гражданите хранели към него, проводил с държавни коне пратеник в Иверия при Константин21, комуто заповядал с императорско писмо да остави работата, с която бил зает, и да дойде веднага в столицата с войските.

Като получил писмото, Константин, макар и почти да държал в ръце крепостта, изоставил обсадата и сключил мир с Аплисфар22, като го обвързал със свещени клетви, че ще храни преданост към императора и никога няма да замисля зло срещу ромеите. След като извършил това, той събрал войските си, бързо тръгнал към столицата. Така Хелидонион се спасил от превземане. И когато Константин пристигнал с източните отреди и с всичките войски, самият той влязъл в столицата, а цялата войска по заповед на императора минала в Тракия, едната част — при Хризопол, който е на отсрещния бряг на столицата, а другата — при Абидос на Хелеспонт. Но това станало по-късно. А преди да пристигнат войските, Торник, както казахме, бил провъзгласен за император през месец септември, 1-ви индикт23, и извънредно бързо стигнал до столицата, като се надявал веднага да я превземе, защото императорът не разполагал с войски. Той разположил укрепения си лагер срещу Влахерните, съвсем близо до манастира Св. Безсребърници. Отначало с приказки и обещания започнал да изпитва духовете на гражданите, но понеже никой не му обърнал внимание, той веднага се заловил за работа Самият император с помощта на гражданите и със случайно намиращите се там войници му дал отпор, като наредил гражданите и народа по стените. Той извел извън стените през Влахернските врата случайно събраните войници и някои други, въоръжени по негова заповед от първенците на сената, на брой не повече от хиляда души, и ги наредил във фронт срещу узурпатора, като направил някакъв ров помежду, за да възпрепятства нападателите, въпреки че трябвало да стоят вътре зад вратите и да отблъсват от стените напиращите неприятели. А магистър Аргир Италиецът го молел настоятелно и го увещавал да стои вътре, да не се изсилва и със съвсем малобройните си войници и с този неупражнен и неопитен във военното дело народ да не се осмелява да влиза в бой с побеснялата и възбудена тълпа, калена чрез военни упражнения. Но макар и да казват това, той не го склонил, защото се противопоставил Константин, по презиме Лихуд, който бил тогава най-близък на императора и имал голямо влияние над него. Той именно бил авторът на такъв съвет. И тъй те излезли привечер. Като научил това, узурпаторът въоръжил войските си и потеглил с голяма сила. Той прекосил мигновено [лагерния] ров и обърнал в бягство тези, които били вътре: едни били хванати в плен, а другите, както бягали, паднали в градския ров, където жалко загинали. Започнали да бягат и гражданите, като се спускали от стената, а също така и пазачите на Влахернските стени, които отворили вратите. И ако съдбата не била осуетила работите на Торник, той щял без мъка да влезе и да стане господар на всичко. Но след като ги гонил до рова край стената, той прекъснал преследването. Хората на императора отново се съвзели, завладели вратите и се заели с охраната на стените. Тогава щял да загине насмалко и императорът от удара на една стрела, ако бог явно не го бил спасил, като отпратил стрелата към конусовидната шапка на главата на един служител. Така че и той самият, и императорът се спасили. По такъв начин градът, който насмалко щял да бъде завладян, бил спасен. Бунтовникът поседял няколко дни в лагера, но когато хората му започнали да се измъкват малко по малко и да преминават доброволно на страната на императора, той се уплашил да не би някак всички да го изоставят и да си отидат или да го хванат и предадат на императора, вдигнал се оттам и се върнал в Аркадиопол. Той разположил на това място лагера си заедно с Йоан Ватаци и останал там, а да обсаждат Редесто изпратил Теодор, по прякор Стравомит, така наречения Полис, и Мариан Врана, които били началници на западните отреди и негови кръвни родственици. Наистина другите македонски и тракийски градове били минали на негова страна и само Редесто пазел верността си към императора благодарение на архиерея на града и на един местен първенец на име Ватаци, роднина на Торник. Но когато те отишли, понеже се бавели и нямали никакъв успех, вдигнал се и самият той и отишъл там с цялата си войска, като се доближил до града с всичките си нападателни машини. Обаче той бил отблъснат отвсякъде, защото защитниците на града храбро отблъсвали ударите на машините, и като вдигнал обсадата, върнал се пак в Аркадиопол. Понеже точно тогава и източните войски преминали от Хризопол и Абидос в Тракия, императорът им назначил за стратег магистър Михаил Ясит и го изпратил срещу бунтовниците. Последният събрал войските заедно и разположил лагера си срещу бунтовниците, но не започнал сражение, а много се грижел за земите, принадлежащи на бунтовниците, отнасял се човеколюбиво с пленниците и тайно изпратил до тях писмо, с което им обещавал опрощение за сторените злини и обилие от блага. Когато пък настъпила зимата, самите бунтовници, както и впрегатният добитък и конете, почувствали недостиг от храни и като не можели да се противопоставят на студа, глада и противниците, постепенно минавали на страната на магистъра. Докато бягали незначителни и незабележителни хора, [Торник] се държал и се крепял с надежди. Но след като го напуснали вкупом и се присъединили към Ясит, Мариан Врана, Полис и Теодор Стравомит, както и роднините на Глава и някои други знатни, той избягал с Йоан Ватаци, който заемал второ място след него в лагера на бунтовниците. И понеже нямало къде да избягат, приютили се в една църква, а множеството от бунтовниците се разпръснало. Ясит пратил да ги заловят и ги завел при императора оковани. По заповед на императора всички войници се върнали в страната си, а Торник и Ватаци били ослепени в навечерието на празника Рождество Христово. Били иззети имотите и на тези, които останали докрай предани на узурпатора, като преди това те били разведени позорно из тържището и изпратени на заточение. Така завършило въстанието.

***

Асан24, който бил изпратен от султана срещу ромеите, минал през Таврезий и така наречения Тифлис и отишъл във Вааспракан, като опустошавал и опожарявал всичко и избивал всички, които му попаднели, без да щади дори и децата. Управителят на областта, вестът Аарон, син на Владислав и брат на Прусиан, който си знаел, че не разполага с достатъчно сили и че не може да се противопоставя на такова голямо множество турци, изпратил до веста Катакалон Кекавмен, който управлявал Ани и Иверия, писмо с молба да му помогне, колкото може. Като получил писмото, Катакалон мигновено събрал войската си и бързо отишъл да се съедини с Аарон. Свикано било съвещание, за да се реши дали да се предприеме нощно или пък открито сражение. Но Кекавмен не бил склонен нито на едното, нито на другото, а смятал, че трябва да се надхитрят противниците по друг начин. Той бил на мнение да оставят лагера, както си е, с палатките, впрегатния добитък и другия обоз, и през нощта да поставят засади на най-подходящите места, та когато дойдат турците и намерят лагера обезлюден, да се втурнат да грабят, каквото има вътре. Тогава те да излязат от засадата и да ги нападнат. [Кекавмен] не се излъгал в плана си. На сутринта Асан излязъл като за сражение от лагера си, който се намирал при река Страгна. И понеже никой не излязъл насреща му, той се приближил и до лагера на ромеите, където нямало нито стража, нито пък се чувал глас, а липсвала каквато и да е войска. Тогава предположил, че ромеите са избягали, нахлул в лагера от много места, и заповядал да грабят плячка. А ромеите, като излезли късно следобед от засадите, нахвърлили се в боен ред срещу турците, които били пръснати, и веднага ги обърнали в бягство, понеже те не могли да удържат непреодолимия им устрем. Най-напред паднал Асан, който се биел между първите; загинало и всичко храбро от войската. А спасилите се, твърде малко на брой и без оръжие, избягали през планините в градовете на Персармения.

 

17В 1040 г.
18Тази тема с главен град Навпакт се намирала в Епир.
19Пак 1040 г., тъй като 6549 е посочена по септемврийското летоброене.
20Отрядът на скандинавския наемник Харолд Хардрад.
21Той бил пълновластен стратег в Иверия.
22Изопачено име на емира на Двин Абдул Севар.
231049 г.
24Този Асан бил военачалник на Τοгрулбег, султан на турците седджуци, които започнали да нападат Източна Азия наскоро след бунта на Лъв Торник.

 

X

Right Click

No right click