Византия

Упадъкът на Византия (1185 -1204)

Посещения: 3684

 

Алекси III Ангел (1195-1203)

 

Alexios IIIНовият император, когото престъплението бе издигнало на трона, бе личност още по-фатална от своя брат. Това, в което той превъзхождал Исак, били само външни качества. Един негов съвременник го хвали заради представителната му фигура, способността му да бъде любезен към всички, за неговата достъпност, начетеност и мекота. За тогавашните византийски нрави бе едно необикновено предимство самото обстоятелство, че след първото си престъпление, той не заповядал никого да ослепят или осакатят. Всички тия, сами по себе си безлични качества на новия император, били напълно засенчени от неговите слабости и недостатъци. Лекомислен човек и изнежен прахосник, той нямал нито едно от условията, които тъкмо в онова тежко време бяха тъй необходими за човека, комуто бяха поверени съдбините на империята. Безгрижен, той оставял свободно да се ширят злините, които от дълго време подкопаваха устоите на държавата. Военната ѝ мощ била окончателно разстроена, морските ѝ сили - също. Неговият зет, велик адмирал на флотата Михаил Стрифнос, заедно с помощника си някогашния пират, калабриеца Джовани Стирионе, продавали публично старите военни кораби и флотски материали и безсрамно прибирали получените от това суми. Бреговете били оставени без всяка закрила, пиратството се увеличавало, мълвата обвинявала дори самия император, че той е съдружник с пиратите и чрез тях добива средствата за разсипничеството си. Алчността на провинциалните чиновници и злоупотребленията на финансовите агенти не срещали никаква пречка. Заедно с това потисничеството на поземлените магнати и своеволията им над населението вече надминали всяка мярка. Алекси се намирал при това дълго време под влиянието на жена си, императрица Ефросиния. Много по-надарена от него, тя би могла да упражнява благотворно въздействие в управлението, и тя действително се месела в него, но далеч не за добро. Разточителна, леконравна и крайно честолюбива, тя със своето поведение не само увеличавала безредието, което царувало във върховете на управлението, но и скандализирала обществото със своя морал. Дори и Алекси III най-сетне трябвало да се вслуша в обвиненията, на които тя била предмет, да накаже със смърт един от нейните любимци, а самата нея да изпрати за половин година на почивка и покаяние в манастир.

А външните затруднения, изникнали през царуването на неговите предшественици, бяха нараснали още повече.

В 1196 г. Асен бе убит, година след това паднал от ръцете на заговорници и Петър, но от 1197 г. властта в България бе поета от Калоян, много по-енергичен от първите двама Асеневци. За да спре българските нападения срещу Тракия, Алекси поверил началството над Пловдивската област на ренегата Иванко. Но той от 1198 г. бе предпочел да стане независим господар над поверените му земи и още същата година успял да подчини цялата Родопска област. Набезите му вече стигали до самото беломорско крайбрежие. Още по на запад бе се издигнал друг областен управител - Добромир Хриз, който бе направил от крепостта Просек център на независимо княжество. В съюз с един прибягнал при него византийски военачалник - Мануил Камица, той бе успял да завладее цяла Македония и дори да навлезе в Тесалия.

Действията на тия двама династи, чийто пример бе съблазнил и началника на Смолянската област в Западните Родопи - Йоан Спиридонаки, бяха внесли пълно разстройство в империята и парализирали всичките ѝ сили. Сам Калоян през това време, поддържащ техните действия, се насочил към Моравската долина, която бе завинаги загубена за Византия. Към 1199 г. Алекси, след няколко несполучливи похода, най-сетне с измама сполучил да се освободи от Иванко. В 1199 г. той бил пленен, ослепен и отведен в Цариград. Походът срещу Хриз обаче в 1197 г. донесъл само срам за императора и му струвал загубата на значителна част от неговата армия. Едва в 1201 г. княжеството на Хриз било унищожено, но Византия получила от него само Струмишката област, останалата Македония била присъединена от българите.

Паралелно с всички тия заплитания и борби, други мъчнотии и опасности бяха изникнали, които изискваха не по-малко грижи. Синът на Фридрих Барбароса Хенрих VI  бе присъединил след смъртта на последния нормански крал Сицилия към Германската империя. Въз основа на това той бе издигнал претенции над завладяната някога от норманите област от Драч до Коринт и Солун. В 1196 г. се явило в Цариград едно негово посолство с гордото искане да му се плаща ежегоден данък. С дълги преговори изплашеният Алекси сполучил да намали исканата сума от 5000 на 1500 литри злато.

В самата Византия бяха се възобновили съперничествата между интересите на италианските търговски републики. Между Генуа и Пиза, както между Пиза и Венеция бе избухнала война и флотите на неприятелските страни си даваха сражения във византийски води. Алекси проявявал открито симпатии към пизанците и с това отношенията между Византия и Венеция се бяха отново охладили извънредно много. След възшествието си на престола той дълго време се бавил да потвърди привилегиите, които Исак дал на венецианците. С това той си навлякъл недоволството на републиката, начело на която от 1193 г. стоеше гениалният политик Енрико Дандало.

Смъртта на Хенрих VI в 1197 г. бе избавила Алекси от един страшен враг, но срещу империята на запад бяха се набрали гръмоносните облаци, които скоро щяха да се разразят в страшна буря над нея.

След неуспеха на предприятието, начело на което бе застанал Фридрих Барбароса, в католическия Запад се подготвяше Четвъртият кръстоносен поход. Тъкмо тогава папството, представлявано от гениалния Инокентий III, бе достигнало върха на своята мощ и европейските владетели трепереха пред волята на Петровия наместник в Рим. На неговия позив бяха се отзовали бароните и рицарите от Северна Франция и Фландрия начело с граф Тибо Шампански и Балдуин Фландърски. За да се избегнат трудностите, с които първите походи бяха съпроводени, решено бе този път кръстоносците да се отправят по море. Планът на Инокентий III бил ударът на кръстоносците да бъде насочен срещу Египет, дето по това време бе силата на сарацините. Превозът на кръстоносното опълчение могло да стане от държава, която разполагала с достатъчно морски транспортни средства. Такава могла да бъде само Венеция. Още в началото на 1201 г. тук се явили представителите на кръстоносците да преговарят върху условията на превоза. Венеция по това време имала големи търговски връзки и интереси в Египет и естествено не могла да се съгласи да съдейства на предприятие, което би увредило тия интереси. Затова договорът, сключен в март 1201 г., бил съставен от хитрия Дандало по начин, който да не обвързва Венеция. В него не се означавал пункта на дебаркирането на кръстоносната войска, не се означавали по-ясно и враговете, срещу които походът се насочвал. Инокентий, комуто тоя договор бил изпратен за сведение, настоявал да се спомене изрично, че кръстоносците ще избягват по пътя си до Палестина да причиняват вреди на християните. Дандало обаче заявил, е той не може да подпише договора с това ограничение. Самите кръстоносци се задължавали да заплатят на венецианците за превоза на армията им на четири пъти сумата 85 хиляди сребърни марки, а освен това бъдещите завоевания да делят по равно с републиката.

При това положение наглед Византия нямало защо да се бои от последиците на похода. По всичко изглеждало, че той ще мине далеч от средището на нейните земи, без да ѝ създаде каквито и да било мъчнотии, а още по-малко опасности. Неприятели сред западните владетели, непримирими и опасни, каквито едно време за нея бяха Гвискар, Боемунд или дори самият Хенрих VI, вече нямало. Братът на Хенрих, Филип Швабски, наистина бил женен за дъщерята на ослепения и държан под арест Исак Ангел, но тъкмо тогава, след смъртта на Хенрих, в Германия бяха започнали тежки борби за германския престол и Филип Швабски трябвало с всички сили да отстоява правата си над него срещу своя могъщ съперник Отто Брауншвайгски, поддържан от партията на Велфите, противна на Хохенщауфенската династия. В самата Италия Алекси също тъй нямал решителни врагове. Само Венеция не била сигурна в държанието си. Алекси бе имал неблагоразумието, без да се обяви решително против републиката, да предизвика нейното недоволство. Изключителните привилегии на пизанците дразнеха венецианската алчност. Пизанците се ползваха по силата на договора, сключен с тях, със свобода от данъци за недвижимите си имоти върху територията на империята; за транзитната си търговия те били освободени от всякакви мита. Срещу това Алекси едва в 1198 г. склонил да потвърди договора, сключен с венецианците от Исак, с който на последните се гарантирали старите им търговски правдини. Обезщетението обаче, което им било обещано за щетите, нанесени при преследванията от времето на Мануил и Андроник, не било изплатено. Републиката била готова следователно да използва всеки случай, за да добие едно по-реално признание на интересите си във византийския Изток. Управлението на Венеция в това време се намираше в ръцете на Енрико Дандало. А лично той имал всичките причини да храни непримирима омраза към византийците. В 1171 г. Дандало като посланик на дожа Витале Микеле се бе явил в Цариград да преговаря с Мануил Комнин (след изгонването на венецианците от империята и конфискацията на техните стоки), но бил по измамнически начин ослепен.

Твърде двусмисленото поведение на Венеция добило още по-голямо значение и поради едно друго обстоятелство. Граф Тибо Шампански, признатият водител на кръстоносците, умрял още през лятото на 1201 г. На негово място бароните участници в приготовлявания поход, избрали на събора в Суасон есента с.г. граф Бонифаций Монфератски. Той далеч не бил човек с такава искрена вяра както Тибо. Негов брат бе известният Конрад Монфератски, спасителят на Исак от въстанието на Алекси Врана. Семейството на Бонифаций имало следователно стари връзки с Цариград и след станалата смяна на престола самият Бонифаций нямал основания да гледа добре на новия император.

При това настроение сред факторите, от които зависело ръководството на похода, Византия не могла да бъде сигурна за възможностите, които биха настъпили. Свръх всичко, явява се и едно обстоятелство, което окончателно решава съдбоносното за Византия развитие на събитията.

Синът на Исак Ангел, вече 18-годишният Алекси, сполучил с помощта на пизанци да избяга от Цариград и с техен кораб стигнал в Италия. Тъй пизанците се отплатили на Алекси III за неговото ново сближение с Венеция. Опитът на избягалия принц да получи помощ от папа Инокентий III, за да си възвърне престола, не сполучил. Инокентий разбирал, че в негов интерес е в Цариград да управлява един неспособен император, отколкото един млад, енергичен и честолюбив човек, който при това бил и близък роднина на тъй дълбоко мразения от римската курия Хохенщауфен.

През есента на 1203 г. младият Алекси заминал за Германия при зет си Филип Швабски. В неговия двор той намерил Бонифаций Монфератски и тогава за пръв път се явила идеята кръстоносците да се отправят най-напред срещу Цариград, за да свалят Алекси III и да възстановят на трона Исак и неговия син. С пратеници на Филип младият Алекси се запътил за Венеция. Решение в благоприятен за него смисъл обаче не могло да се вземе, защото Инокентий категорично бил против война срещу Цариград.

Обстоятелствата се слагали все по-благоприятно за плановете на венецианския дож, който вече се явявал истински ръководител на действията на кръстоносците. Когато през лятото на 1202 г. последните се събират на о-в Лидо при Венеция, станало явно, че те не са в състояние да платят напълно на Венеция уговорената сума от 85 хиляди сребърни марки.

Дандало използвал тяхното затруднение. Градът Зара, който до 80-те години на XII в. се намирал под върховенството на Венеция и с неудоволствие го понасял, веднага след смъртта на император Мануил Комнин потърсил покровителството на маджарския крал Бела III и минал под негова власт (1181 г.). Това обстоятелство било толкова по-неприятно за Венеция, тъй като Зара в желанието си да се обезпечи за в бъдеще от венецианската опасност влязла през 1188 г. заедно с Анкона и Рагуза в съюз с Пиза, най-големия тогава неприятел на Венеция. За Венеция следователно било от извънредно голямо значение да се освободи от неприятелите си върху далматинския бряг и да ги обезвреди. Кръстоносците идели тъкмо навреме за тази цел. Дандало предложил те да превземат града и с това да "отработят" дълга си към републиката за превоза им на изток.

През октомври 1202 г. венецианско-кръстоносната флота, състояща се от 72 военни и 140 товарни кораби, напуща венецианските води и след няколко седмици влиза в пристанището на Зара. Градът бил превзет, стените му разрушени и с това направен напълно безвреден. Алекси, който придружавал кръстоносците, бил изпратен от Дандало при Бела III, за да го увещае да се примири със свършения факт. Няколко кръстоносни владетели заминали за Рим, а да укротят гнева на Инокентий III: кръстоносната армия била длъжна да предприеме този акт, за да изплати обещаната сума на Венеция. Папата признал тежестта на аргумента. Затова той наложил отлъчване от черквата само на венецианците. Но тъй като кръстоносците не могли да се откажат от общение с тях, то и самото отлъчване останало за практическите търговци без всякакво значение.

Кръстоносната армия останала да презимува при Зара. Кръстоносният поход вече изменил своята цел и след като първата стъпка в това отношение бе направена, не представлявало никаква мъчнотия да се продължи в тази посока.

През зимата на 1203-1204 г. в кръстоносния лагер се явяват пратеници от Филип Швабски, които още веднъж подкрепили искането на младия Алекси да му се помогне да си възвърне цариградския трон. Принцът обещавал в случай на успех да плати на кръстоносците 200 хиляди сребърни марки, а освен това и един 10-хиляден корпус в помощ на кръстоносците при техните операции срещу неверните. В случай на сполука, ако се освободи Йерусалим, той се задължавал да поддържа там със свои средства 500 рицари. Най-сетне, и това показвало лекомислието на сетния представител на Ангеловата династия, той давал тържествено обещание да подчини на римския престол източната черква.

Това последно задължение несъмнено било поставено, за да се парира съпротивлението на Инокентий III срещу новото отклонение на похода от поставената му цел.

Самият папа Инокентий бе най-бляскавият представител на идеята за подчинението на всички народи под върховенството на Рим. Преговорите, които той вече бе завързал с Калоян показват, че не се задоволявал да заповядва само над земите, които дотогава признавали римския престол. Още есента на 1202 г. той бе направил при това сериозни постъпки в Цариград с предложението да бъде признато от византийската черква първенствуващото положение на римския папа. За кръстоносците не бе останало в тайна неговото негодувание, когато в Цариград предложението му бе отхвърлено. Те знаеха, че той счита византийците запетнени от тежки престъпления срещу Бога и черквата, а самия император - за истински злодей поради страшното престъпление, с което бе завладял престола.

Предложението на Алекси прочее за черковно подчинение на Рим идело да удовлетвори горещата амбиция на необикновено честолюбивия папа и да го обезоръжи. Впрочем Дандало вършел тъй умело своето дело, че формалното съгласие на Инокентий не било даже поискано.

Предложението на Алекси било поставено на обсъждане от предводителите на кръстоносците. Само двама от тях - Симон де Монфор - бъдещият палач на албигойците и абатът Гвиде де Бо-Серней се възпротивили срещу всякакво отклонение от първоначално поставената цел. И когато предложението било прието, те със своите рицари и войници напуснали армията и се върнали назад.

Венеция виждала вече своя блян за изключително влияние над византийския Изток на път да се реализира по начин, за който никой от гражданите на републиката по-рано не смеел да мечтае. Но хитрият Дандало съумял в случая да извлече за отечеството си и друга изгода, не по-малко важна. Той веднага изпратил едно посолство до египетския султан, за да му съобщи, че опасността, която го заплашвала от кръстоносците, е отстранена. Султанът, чиято страна тъкмо тогава била постигната от големи природни бедствия (глад, земетресения, епидемии), бил тъй благодарен на венецианците, че за да им се отплати за заслугата, им предоставил необикновени привилегии.

Принцът Алекси пристигнал от Унгария в Зара през април 1203 г. и веднага цялата кръстоносна флота потеглила на път. Драч бил превзет. На Корфу Алекси още веднъж повторил обещанията си и след като с това били преодолени последните съмнения всред кръстоносната армия, флотата отново продължила движението си на изток. В края на юни 1203 г. тя се явява пред Цариград и превзема Скутари, когото кръстоносците направили база за по-нататъшните си действия.

Вестта за похода на латинците срещу Цариград събудило у византийците старата ненавист. Кварталът на венецианците бил нападнат, разорен и разграбен, а пострадали и много генуезци, и пизанци.

Алекси не бил изненадан от опасността и имал всичкото време и възможност да се приготви, за да я посрещне. Нужно било обаче да бъде само по-енергичен. А именно това не му достигало. Той събрал в столицата много от провинциалните гарнизони, заповядал да подвозят и припаси, но не бил в състояние да одухотвори отбраната и да вдъхне на гарнизона и гражданството енергията и решителността за борба, които са най-важният залог за успеха. Макар че неговото положение било много по-благоприятно от това на нападателите, те скоро могли да разберат, че тяхното смело предприятие не е осъдено на неуспех.

Вместо да прояви решението си на всяка цена да отстои своите права срещу пришълците, които по тъй незаконен начин вземали страната на един претендент, Алекси се помъчил да ги отпрати с подаръци. Отговорът бил да признае Алекси IV за император. Няколко дена след това кръстоносците дебаркирали на европейския бряг на Босфора и заели Пера на северната страна на Златния рог. Византийският гарнизон бил принуден да се оттегли в града. Пиер дьо Брашо взел с пристъп кулата, която охранявала веригата, затваряща Златния рог, докато Енрико Дандало успял да я разкъса и влезе в него. Останките от византийската флота били унищожени. Сухопътната кръстоносна армия блокирала града и откъм сушата.

Първият щурм, предприет едновременно откъм сушата и морето, обаче бил отбит поради храбростта на придворните полкове от датски и английски наемници и от опълчението, образувано от пизанските и генуезки търговци. Флотата под началството на Дандало вече била заела няколко от кулите на морската стена и подпалила съседните квартали, но вестта за неуспеха по суша накарала венецианците да изоставят завладяното. Зетят на императора Теодор Ласкарис настоявал да се предприеме решително контранастъпление против франките откъм сушата. Успехът срещу падналия духом неприятел бил сигурен поради численото предимство на византийците. Но Алекси се задоволил само с една смешна и безрезултатна демонстрация.

Негодуванието на византийците от тази нерешителност на Алекси III било тъй голямо, че той загубил и капчицата самоувереност, която му останала. Още през нощта той събрал всички пари, които се намирали в хазната (10 кентинария злато), императорските скъпоценности и заедно с дъщеря си Ирина се качил на един кораб, който се промъкнал през Босфора и го отвел в Девелт.

Вестта за бягството възбудила страшно смущение. Един от министрите на Алекси, евнухът Константин, успял с подаръци да спечели наемната гвардия и с нейно участие сутринта на 18 юли слепият Исак Ангел бил изведен от затвора и отново провъзгласен за ромейски император. Същият ден младият Алекси IV тържествено влязъл в града, придружен от водителите на кръстоносците и на 1 август бил коронуван за съимператор.