Византия

Упадъкът на Византия (1185 -1204)

Посещения: 3683

 

Franais 5594 fol. 193v haut Mort dtienne HagiochristophoritsДошъл на трона чрез революция, Исак естествено трябвало да освети една вътрешна политика, напълно противоположна на тая, която бе направила неговия противник тъй ненавистен. Всички реформи на Андроник били отменени, а с това злоупотребленията отново и с по-голяма сила започнали, провинциалната аристокрация била оставена абсолютно без всякакъв контрол от властта и селската маса напълно предоставена на милостта на динатите.

Разточителството на държавните средства, на което Андроник бе турил край, отново било въведено в система, празненствата, в които цариградската тълпа търсела суетност и средство да прекара времето си - възстановени. Не е чудно, че при подобно управление империята трябваше да полети стремглаво към гибелта, от която при дадените условия само една корава ръка могла да я опази.

Исак бе заварил едно опасно положение. Норманите, заели Солун, бяха потеглили през Източна Македония към Цариград. Още Андроник бе дал заповед на военачалника Алекси Врана да събере всички налични сили, с които империята разполагаше на Запад и да спре напредването на неприятелите. Исак имал тая заслуга, че не отменил нареждането и не се поддал на суетността сам да застане начело на експедицията, а оставил да бъде ръководена от Врана, най-добрия от тогавашните византийски пълководци.

След първата среща при Мосинопол Врана успял да отблъсне норманите на запад. Преследвайки ги, при Димитрица, в околностите на стария град Амфипол, им дал решително сражение, дето те били напълно разбити, при което самият претендент Алекси и мнозина от норманските първенци с 40 хиляди войници паднали в плен. Разпуснатостта, безпътството и виното бяха направили от непреодолимата норманска армия една своеволна и безгрижна сбирщина и с това бяха улеснили тежката задача на византийския пълководец. Година след това норманите вече загубиха всичките си завоевания с изключение на Драч и островите Кефалония и Закинт в Ионийско море, които империята успяла да си възвърне едва в 1191 г.

Опасността от тоя стар неприятел на Византия бе окончателно отбита. Но тъкмо тогава в северната част на Балканския полуостров се заредиха събития, които трябваше да образуват прелюдията на приближаващата се катастрофа.

Още когато Андроник Комнин бе съборил регентството на императрица Мария, унгарският крал Бела III, женен за нейната сестра, за да отмъсти за нея, бе нападнал византийските земи и в съюз със сръбския велик жупан  бе заел голям брой византийски крепости от Дунава до Траяновия проход (Белград, Браничево, Ниш и София), като ги запазил под властта си. При възшествието си на престола Исак Ангел вече заварил цялата тая област вън от пределите на империята. Тогава унгарците заемат и Далмация.

През зимата на 1185-1186 г. Исак Ангел се оженил за дъщерята на маджарския крал - 10-годишната Маргарита, и получил един вид зестра цялата загубена провинция.

Празненствата, които били устроени при сватбата, дали сигнала за българското въстание, пролетта на 1186 г. Наложените тежки данъци позволили на Асен и Петър да превърнат брожението между българите в бунт против византийската власт. Двама византийски пълководци, севастократорът Йоан и слепият Йоан Кантакузин, били сменени едно след друго в началството над войските - първият, защото бил заподозрян в някакви замисли срещу престола, а вторият - заради неспособностите си. Победителят на норманите, Алекси Врана, който бил назначен на тяхно място, след като събрал войските си в Одрин, предпочел вместо срещу българите да се отправи срещу столицата, за да оспори короната, тъй незаслужено кичеща главата на Исак. Един необикновено щастлив случай спасил некадърния император и заедно с това отстрани човек, който при дадените условия може би едничък още бе способен да поведе империята към по-добри съдбини. В Цариград тогава се намирал младият граф Конрад Монфератски, комуто Исак Ангел току-що бил дал сестра си за жена. Начело на своите рицари, батальон от варяги и намиращите се в града турски и иберийски наемници Конрад пресрещнал Варана и в личен двубой всред завързалото се сражение го убил. Войската на метежника се разпръснала, а мнозина от привържениците му намерили убежище при въстаналите българи.

Събитията, които се развиват след това в борбата между българи и византийци, лишиха империята от нейните дунавски земи.

След смъртта на Врана Исак поел лично ръководството на операциите срещу въстаниците. Възползван от мъглите, които затруднили бдителната охрана на балканските проходи, Исак навлязъл в България и принудил Асеновци да търсят прибежище зад Дунава. Страната била покорена, Исак счел, че с въстанието е напълно ликвидирано и без да вземе каквито и да било предпазни мерки, без да поправи крепостите и да остави значителни гарнизони в тях, се върнал обратно. Съвременният му византийски историк Никита Акоминат  с горчива ирония бележи, че императорът нямал време да се бави, защото вече твърде дълго останал далеч от удоволствията на столицата си. От същия Никита научаваме, че в манастира Состенион на каменна плоча било издълбано завещанието на Василий Българоубиец, в което той наставял наследниците си как да водят борба с българите, когато биха въстанали: да ги изтощават в постоянни нападения, като укрепват здраво всяка завоювана от тях педя земя. В лекомислието и бързината си да се освободи от тежестите на походния живот, Исак забравил съвета на големия византийския император. Това превърнало в нищо неговия успех. Българите още същата година се върнали, завладели отново областта между Дунава и Балкана, а въстанието почнало да се разширява вече и към югозапад, за да обхване и Македония. Един нов поход в 1188 г., свършил с безуспешната обсада на Ловеч, довел до мир с българите, при което Исак трябвало да признае и се прости с окончателната загуба на Дунавска България.

През лятото на 1189 г. на Балканския полуостров се явяват кръстоносците на Фридрих Барбароса. Две години преди това, през лятото на 1187 г. египетският султан Саладин бе превзел Йерусалим и Фридрих искаше да спечели славата на възстановител на гроба Господен.

Макар че през декември 1188 г. в Нюрнберг бе сключено между Фридрих и едно изпратено от Исак посолство условие за мирно пропущане на кръстоносците през византийските провинции на Балкана, макар че Фридрих с встъпването си на византийска земя водеше своята 80-хилядна армия при най-строга дисциплина и следователно цариградското правителство не можеше да се оплаква от държанието на чужденците, тъй голяма бе омразата на византийците към немците и латинците, че Исак зае едно явно неприятелско поведение към тях.

Още в началото на 1189 г., веднага след Нюрнбергския договор, Исак сключил със Саладин формален съюз срещу кръстоносците, като позволил на мохамеданите да имат една джамия в Цариград и се задължил да пречи по всякакъв начин на кръстоносния поход през балканските си провинции.

С право бележи Херцберг, че ако Фридрих бе като Роберт Гвискар или ако можеше да се отклони от веднъж поставената цел, навярно още през 1189 г. Византия би била постигната от участта, що я сполетя десетилетие и половина по-късно. Обстоятелствата сега бяха по-благоприятни, отколкото когато и да било друг път. В Ниш Фридрих бил посрещнат от Стефан Неман, който просел от него признание на положението си като сръбски владетел, срещу което обещавал на Фридрих помощ при една вероятна война срещу Византия. Тук се явили посланици от Петър и Асен навярно със същите или подобни предложения. Фридрих ги отклонил, макар че от Ниш нататък бил принуден с оръжие да си проправя пътя. Когато в късната есен на 1189 г. кръстоносците стигнали Одрин, още не било известно дали те не ще бъдат предизвикани вместо срещу мохамеданите в Азия да обърнат оръжието си срещу босфорската столица. Асен и Петър подновили предложенията си, обещавайки на Фридрих 40 - хилядна армия, в случай че той би нападнал Цариград. В последния момент обаче Исак Ангел разбрал бедата, която неговата лекомислена политика навлякла на империята, и на 14.11.1190 г. сключил договор с Фридрих, обещавайки да му осигури безпрепятствен преход през Дарданелите. През март същата година кръстоносците вече били в Мала Азия.

Първото сблъскване трябвало да стане със селджуците, които след смъртта на Андроник бяха използвали тежкото положение на Византия и след опустошенията, на които бяха изложени азиатските ѝ земи, бяха я принудили да им плаща годишен трибут. През май 1190 г. кръстоносците разбиват пред стените на Иконион главните турски сили и превзели с щурм селджукската столица.

Неспособният, ленив и бездеен Исак, разбира се, не използвал тоя страшен удар, както някога при подобни обстоятелства би сторил Алекси Комнин. Осуетяването на целия поход със смъртта на Барбароса даде възможност на мохамеданите да възстановят положението, което бяха загубили.

Годината, през която кръстоносците минаха балканските земи, имаше големи последици за тукашните отношения. От обстоятелствата бяха се възползвали най-много сърбите. Още в ранна пролет, когато кръстоносците се намирали в Тракия и в западните византийски области нямало почти никакви войски, Стефан Неман, който бе успял преди това да обедини всички сръбски земи между Дрина, Сръбска Морава и Черногорското крайбрежие на Адриатика, сега настъпил към изток и в късо време без всякаква съпротива заел областите между Хемус, Витоша и Шар с крепостите Ниш, София, Перник, Земен, Стоб, Велбъжд, Скопие, Призрен и др. Българите, вече устроили достатъчно освободената част от отечеството си, също така още с изтеглянето на кръстоносците от Одринско, се явили в Северна Тракия. Тази значително нараснала опасност за империята на запад била причината, за да не може Исак да използва положението, създадено на изток с разгрома на Селджукския султанат и превземането на Коня от Фридрих Барбароса.

Тъй като най-близката опасност идела от българите, Исак потеглил срещу тях. Още преди началото на лятото 1190 г. под негово началство една византийска армия потеглила през Балкана към сърцето на България. Водена енергично, експедицията може би би довела до ново бягство на Асеневци зад Дунава. Самият Исак обаче, сега много по-малко от по-рано вярвал в успеха на предприятието си. Едва-що минал Балкана и до него стигнал тревожният слух, че многочислени кумански пълчища бързали през Дунава на помощ на българите. Уплашен за съдбата на армията си, императорът побързал през друг проход да мине Балкана назад. Катастрофата го дебнела. В планинските теснини армията му била изтребена от българите и сам той гологлав, с част от свитата си, едва успял да стигне читав Стара Загора.

Мястото на катастрофата не е установено. Едни предполагат, че това бил Твърдишкият, а други - Шипченският проход. Окрилените от успеха си българи, превзели Варна.

На следната година (1191) бил предприет поход срещу сърбите. И този път Исак началствал лично войските си, но сега бил много по-щастлив от по-рано. Сърбите били изтласкани от всичките си завоевания. Нейде около Морава при Ниш станало решителното сражение, в което Неман бил разбит и пределите на малката му държавица отхвърлени отново в планинската област западно от реката. От Ниш Исак се запътил на север и тук, в България, устроил свиждане със своя тъст Бела III. За сетен път византийските войски видели бреговете на Дунава.

В тригодишния период след това войната на Балканите не спирала. Пристъпите на Асеневци били насочени срещу Пловдив, който бил отбраняван от младия и способен братовчед на Исак, Константин Аспиет. Съзнаващ своето превъзходство над императора, Аспиет замечтал сам да заеме трона на василевсите. Разкритият заговор струвал зрението на способния военачалник. Северните области с това останали без защитник, който би бил в състояние да отбива българските атаки и в 1194 г. в ръцете на Асеневци вече бил и градът София. Същата година императорските войски претърпели ново страшно поражение при Аркадиопол (Люле Бургас).

Franais 226 fol. 258v Supplice dIsaac IIВсички тия застрашителни успехи на българите довели Исак до съзнанието, че са необходими решителни мерки. Уговорено било с унгарците дружно нападение срещу България. Сборен пункт за византийската армия бил назначен гр. Кипсела. През април 1195 г. тя вече очаквала заповед за движение. Исак сам пристигнал, за да поеме началството, но тук, в лагера, той бил обявен за свален от престола от заговорници, заловен в бягството си и ослепен. За император бил провъзгласен брат му Алекси, който бил душа на заговора. Исак, заедно с 12-годишния си син Алекси, бил затворен и пазен като пленник в един цариградски дворец.

Тъй свършил царуването си този човек, чието възшествие бе посрещнато с толкова надежди от неговите поданици.

Неговото вътрешно управление бе още по-нерадостно от външната му политика. Поради разточителството му държавните финанси бяха дошли в такова безнадеждно състояние, че единственото средство, към което Исак още можеше да прибегне, за да добива нужните му средства, оставаше издаването на нископробна монета. С това обаче неговото управление бе си навлякло омразата и на тия слоеве от населението, които инак бяха твърде равнодушни към цялата му политика.

Но не бяха неуспехите само срещу българите, които той бе регистрирал. След прогонването на норманите, Исак бе приготвил значителна флота с цел да възвърне отпадналия още във времето на Андроник I о-в Кипър. Норманският адмирал Маргаритоне обаче бе успял да я унищожи. Егейско море с това бе предоставено в пълно господство на пиратите. За да добие покой поне от тази страна, Исак в началото на 1187 г. се помирил с Венеция. Чрез сключения за целта договор на венецианците се възвръщали всички права и привилегии, на които те се радваха до времето на Андроник I, оставен им бил и прежният техен квартал в столицата. Тук резидирал и официалният представител на републиката, баилът, под чиято юрисдикция и закрила се намираха всички поданици на Венеция на византийска територия. Срещу всичкия тия отстъпки, Венеция се задължавала да помага на империята с флотата си, колчем от това се явявало нужда. За тая цел императорът можел да си служи и с търговските кораби на венецианските търговци, поселени в областта на Мраморно море и Протоците. Две години по-късно този договор бил попълнен с нови отстъпки. След това били възстановени мирните отношения с пизанци (1192 г.) и генуезци (1193 г.) и то винаги с признаването на техните по-раншни търговски привилегии. В края на Исаковото царуване следователно италианците бяха си възвърнали онова търговско могъщество в земите на империята, което ги правеше пълни господари на богатствата ѝ и превръщаше самата нея в поле на безогледна експлоатация.