Византия

Комнинова Византия (1081 - 1185)

Посещения: 3946

 

Мануил I Комнин (1143-1180)

 

Manuel1 MarieЦаруването на Мануил Комнин е последната блестяща епоха в историята на Византия. За последен път Цариград е център на мировата политика и Византия - една световна сила. За сетен път империята прави да се чувства нейната мощ във всички отношения на Изток и Запад. Но времето на Мануил, довеждайки силите на византийското общество до сетно напрежение и създавайки на империята многобройни неприятели на всички страни, подготви нейната катастрофа, причинена от вътрешно изтощение и неудържими външни сътресения.

Последният проблясък на величие, което Византия преживява във времето на Мануил, се дължи на неговите лични качества и нещастията, които то подготви, бяха резултат на необузданото честолюбие на този император, който не можеше да разбере разликата между възможното и непостижимото. Във всичките прояви на своята дейност той се представя като даровит човек, но и заедно с това, като един фантазьор, който не виждал пред себе си, защото се стремял да гледа твърде далеч или като една рицарска натура, която за удовлетворение на личните си схващания за достойнство и чест, често пъти пренебрегвала големите въпроси, които трябвало да разрешава като държавник.

Неговото почти 40-годишно царуване е една непрекъсната редица от войни и дипломатически интриги във всички посоки - на изток, запад и север.

В началото на управлението си той подновява войната със селджукските турци и в няколко решителни битки сполучил да ограничи техните владения около столицата им Иконион. Продължението на действията срещу тях обаче било препятствано от усложненията, които довеждат до една нова и изтощителна война с норманите. Необходимостта от военни сили на запад го принудила да сключи със селджуците 12-годишно примирие.

Войната с норманите била предизвикана от необикновеното самолюбие на Мануил. В това време господството над Южна Италия и Сицилия принадлежеше на Роджер II, племенник на Роберт Гвискар. Обиден от императора в преговорите, които били водени с Византия за брачен съюз между норманския престолонаследник Вилхелм и една византийска принцеса, Роджер си отмъстил за това по един старонормански начин. През 1147 г. една силна норманска флота, под началството на грък ренегат, превзема о-в Корфу, улеснена от самото население, което се било разбунтувало поради данъчните притеснения, и след това предприема опустошителен поход по крайбрежията на Пелопонес и Средна Гърция.

Норманските дебаркационни корпуси навлезли в Беотия, превзели и разорили гр. Тива, а в Пелопонес, освен многото по-малки градове, същата участ постигнала цветущия и богат Коринт. Претоварена с плячка и роби, норманската флота се върнала в Сицилия. Голямото бедствие, което тоя поход навлече на Византия, не бе само в това, че бяха опленени и разорени няколко малки провинции, а в това, че империята загуби едно от най-важните си търговски и индустриални предимства. Тива и Коринт по това време бяха най-съществените и големи центрове на коприненото производство и работените в тях тъкани се ползваха със световна известност. Обработването на коприната дотогава оставаше неизвестно за никого и Византия в това отношение се ползваше с монопол в целия Запад. Между поробените от норманите жители на Средна и Южна Гърция имало много работници от тамошните манифактури за копринени изделия. Те били настанени от Роджер в Палермо и по тоя начин Сицилия става ново огнище на тази търговия, която почва успешна конкуренция с Изтока. При мира, сключен в 1158 г., Мануил не изискал назад това отвлечено индустриално население.

Мануил не бил в състояние да попречи на действията на норманите, защото през същото време на север, в Балканския полуостров, ставаха събития, които бяха привлекли всичкото му внимание и сила. През лятото на 1147 г. в долината на Морава бяха се явили първите отреди на новия (II-ри) кръстоносен поход, начело на който бяха застанали първите владетели на Европа - Лудвиг VII, френския крал и Конрад III, германски император. Повече от 900 хиляди души, главно сбирщина от авантюристи от всички страни, взели участие в него. Ядката на кръстоносните сили били около 70 хиляди рицари немци, под началството на Конрад и още толкова френски рицари, водени от Лудвиг VII. Първи минали немците. Въпреки роднинските връзки между Мануил и Конрад (били баджанаци) и въпреки сключения договор, с който византийците се задължавали да улесняват кръстоносците с припаси, а последните - да не вредят на населението, Мануил основателно се боял от разюзданото своеволие на пришълците, които дори и при добра воля не могли да сдържат своето обещание. Между тях и местното население нееднократно избухвали кървави сблъсквания. Мануил бил принуден да държи войските си готови за всяка евентуалност близо до пътищата, по които минавали кръстоносците и да отдели част от тях, за да ги наблюдават.

Arrive des croiss ConstantinopleМинаването и на французите с Лудвиг VII донесло на императора още по-големи опасения, защото от времето на Първия поход между византийци от една страна и франки и нормани от друга, бяха се създали силно неприязнени отношения. Както немците, тъй и Лудвиг VII, не минал в Азия при Абидос, а спрял пред Цариград. Тук за пръв път сред кръстоносците се явява идеята, която 60 години по-късно трябваше да тури временен край на Византия. В средата на французите почнали настойчиво да се разнасят гласове, че е много по-удобно да се вземе Цариград и да се направи база за действие срещу неверниците. С любезности от най-различен характер Мануил Комнин се помъчил да изличи лошото настроение сред кръстоносците. Всичко това обаче малко помогнало. Решително влияние в случая имало лъжливото известие, което византийците нарочно разпространили, за бляскавите победи, които Конрад със своите немци вече спечелил срещу турците. Честолюбието на суетните французи било силно засегнато. Те не искали да оставят на немците честта за успехите срещу неверниците и побързали да се прехвърлят в Мала Азия. През октомври 1147 г. Балканският полуостров бил очистен от последните кръстоносци.

Срещите с турците обаче далеч нямали този резултат, който лукавите византийци бяха разтръбили. Към края на октомври немската кръстоносна армия претърпяла първото си поражение в битката при Дорилеон. Нейните остатъци бързо отстъпили към Никея, дето в това време пристигнал със своите рицари и Лудвиг VII. Две други сражения в Южна Мала Азия доунищожили гордото немско кръстоносно опълчение. Французите излезли по-щастливи. В редица сблъсквания те си проправили път през Киликия за Северна Сирия, но били тъй експлоатирани от местното население, че предишното лошо разположение към византийците достигнало степента на истинска и ожесточена омраза.

Остатъците на голямата кръстоносна армия, разнебитени и изтощени, при пристигането си в Сирия далеч не били в състояние да окажат на стеснените там християнски владетели помощта, която се очаквала. Борбата между тях и турците се изродила в незначителни сблъсквания, от които, разбира се, не могло да се очаква решението за съдбата на сирийско-палестинските земи. В 1148 г. Конрад напуснал Палестина, а на следната 1149 г. отпътувал от нея и самият Лудвиг VII. Палестинското християнско кралство бе оставено само срещу неверните в една неравна борба, която неминуемо трябваше да докара неговото бързо унищожение. Резултатът за Източната империя от тоя поход бе нарастването на враждата, която още от времето на Алекси Комнин делеше франки и византийци.

След минаването на кръстоносците Мануил Комнин вече можел да отдъхне свободно и да помисли за отплата срещу норманите. Борбата срещу тях изискваше действия по море. По тази причина за Византия, която отдавна бе престанала да разполага със значителни морски сили, бе необходим съюзник, който би оспорил морското първенство на норманите. Както във времето на Алекси Комнин, тъй и сега, такъв съюзник бе намерен в лицето на Венеция. За очакваната от венецианците помощ, привилегиите, които те вече имаха, били разширени. В 1148 г. съюзниците нападнали острова Корфу и макар между тях да изникнали сериозни свади, които заплашвали да вземат опасен край, най-сетне неговите укрепления били завладени и той бил изтръгнат от властта на норманите (август 1149 г.).

Мануил Комнин мислил като добър стратег и разумен политик, когато стигнал до заключението, че успешната борба срещу норманите може да бъде възможна, само когато действията се пренесат в самата Италия. За това било необходимо да се създаде на италианска територия един укрепен оазис, който да послужи и като изходен пункт за възстановяването на византийската власт в тази страна. През 1150 или 1151 г. византийците сполучили да завземат гр. Анкона. Оттук те вече могли да заплашват норманите в Италия.

Но завземането на този важен адриатически център имаше и последици, които Мануил не беше очаквал и които направиха непостижими неговите планове. Византийското настаняване в един пункт на италианското крайбрежие бе на първо място акт, насочен срещу сюзеренните права на германския император, който се считаше като върховен владетел на Италия. Завземането на Анкона предизвика охлаждане между византийския двор и Конрад III, охлаждане, което трябваше да се увеличи при наследника на последния, Фридрих Барбароса, който на следната 1152 г. зае германския престол. Най-чувствително обаче от византийското появяване в Италия бе засегната Венеция. За далновидните представители на търговската република това бе едно събитие, което означаваше възвръщане на епохата, в която Византия бе първата сила на Запад и когато владението на бреговете на Адриатика осъждаше самата Венеция да бъде в постоянна зависимост от волята на босфорските самодържци. Ето защо Венеция не можеше равнодушно да се отнесе към дадения факт. Че тя не можеше вече да съдейства на византийската завоевателна политика, това за нея бе един не подлежащ на разискване факт. Това обаче, което нейните интереси ѝ налагаха, бе противодействието на византийското затвърждаване на италианска земя. Затова в 1154 г., след смъртта на Роджер II, венецианците сключиха с неговия син и наследник Вилхелм мирен и съюзен договор, който бе насочен явно срещу Източната империя.

Видял обрата в положението, Мануил не бил човекът, който можел да отстъпи пред страха на големите заплитания и трудности. Той изпратил значителни подкрепления в Южна Италия, като заедно с това почнал да възбужда винаги недоволните дребни феодали в тая област срещу норманското владичество. Самият Барбароса, който по това време, след коронацията си в Рим (18 юни 1155 г.), бил готов да се намеси във войната на страната на Вилхелм, Мануил се мъчел да неутрализира. За тая цел той му предлагал брак с племенницата си Мария. Решението на папската курия да не търпи гърците в Южна Италия и от друга страна, несклонността на немските князе към военни сплетни в Апулия, принудили Барбароса за известно време да отложи своето намерение.

Отначало византийците имали успех. Подбужданото от тях въстание срещу норманите наистина избухнало, но появяването на самия Вилхелм в театъра на военните действия променило напълно техния ход. Експедиционната византийска армия била разбита, дори самият ѝ главнокомандуващ - пленен. По море византийците претърпели също тъй няколко поражения. Всичко това принудило Мануил да потърси мир, който бил действително сключен през есента на 1158 г. С него бе привършена 11-годишната война. Византия обаче не бе излязла без успех от нея. Тя бе извоювала правото да държи в Анкона свой гарнизон. Това значеше, че императорът си бе запазил базата, от която всеки момент можеше да се нахвърли върху неспокойните си южноиталиански съседи.

През царуването на Мануил сърбите от вътрешните земи бяха направили опит да се освободят от зависимостта на империята. Техният стремеж бе подкрепен от маджарите, които се надяваха по тоя начин да разпрострат влиянието си далеч над земите южно от Дунава. В едно сражение около устието на Дрина през 1151 г. подкрепената от маджарски контингенти армия на въстаниците била разбита и на сръбското движение бил турен край.

Участието на маджарите в него обаче не можеше да остане ненаказано от Мануил. Още на следната 1152 г. византийските войски минали Дунава и превзели Землин, а след това и Срем. С малки прекъсвания войната продължила до 1168 г. Династичните междуособици и вътрешни борби, които по това време бяха избухнали в Унгария, извънредно улеснили успеха на византийското оръжие. Мануил сполучил да подчини и най-важните от далматинските градове, които дотогава признавали маджарското върховенство. В 1167 г. над маджарите била спечелена решителна победа при Землин, след която, на следната година (1168) между двете страни бил сключен мир. Империята запазвала владението на Срем и Землин и далматинските градове. На престола бил издигнат Бела III, човек с византийско образование, женен за сестрата на византийската императрица и следователно се намирал напълно под влиянието на Византия.

Голямата цел на Мануил в тази война бе друга и тя не бе постигната. Той искал да завладее югозападните маджарски земи и по тоя начин да стане непосредствен съсед на Германската империя, над която сега неговите амбиции бяха се съсредоточили.

В Мануил Комнин бе възкръснала държавната мечта на Юстиниан за обединението на целия културен свят под една политическа власт. Нейното осъществяване изискваше унищожението на Германската империя, чийто могъщ представител по това време бе Фридрих Барбароса. Явно враждебното поведение, което последният бе заел по времето на норманската война, и отказът за съюз и сродяване с византийския двор, еднакво бяха уязвили византийските държавни интереси, както и самолюбието на Мануил. Той бе почувствал, че срещу него се бе издигнала сила, която трябва да бъде премахната. Международните отношения и общото положение на Запад, като че ли улесняваха неговите мечти. В Италия бе започнала борбата срещу немското господство и начело на съюза на италианските градове бе застанал честолюбивият папа Александър III. Мануил считал, че може да спечели последния за своите планове, като го склони да признае за покровител на западното християнство цариградския самодържец вместо немския император, чрез отнемане короната от последния.

За да постигне целта си, Мануил трябвало да се покаже внимателен и към всички останали сили, които бяха в конфликт с немците. Венеция получила парични субсидии. Опитът на Мануил обаче да завърже тесни отношения с Лудвиг VII останал безуспешен, главно поради старата вражда между византийци и франки в Сирия и поради напластената омраза у французите срещу византийците, резултат от поведението на последните при Втория кръстоносен поход.

За да склони Александър III на страната си, Мануил е разбирал, че са необходими концесии, които биха премахнали вероизповедно-догматичните различия между Изтока и Запада и биха удовлетворили папските амбиции за всемирно черковно първенство. Подчинението на цариградската черква на Рим било една отстъпка, която Мануил считал за не особено голяма, ако чрез нея папата би могъл да бъде спечелен за постигането на неговата държавна мечта. Той свикал в Цариград Синод, чрез който успял да прокара решение, според което отношението между "Отца и Сина" било прието в духа на Западната черква. С това той считал, че догматичните пречки за черковното единение са отстранени. Увлечен от миражите на широко замислената си политика, Мануил не разбирал голямата бездна, която в културно отношение делеше двата свята - Източен и Западен - и която правеше невъзможен всеки опит за тяхното съединение. Въпреки решението на Синода, византийското духовенство си оставало решително антилатинско и намерението на императора за сближение между двете черкви срещнало решително противодействие. От друга страна и римската курия далеч не била склонна да се увлече от империалистичните блянове на Мануил. Александър III се обявил категорично срещу бруталната политика на Барбароса в Италия и срещу амбицията му да бъде господар и на черквата, но той не можеше да се отрече от традиционната политика на папството и окончателно да скъса с Германската империя. Затова Александър III трябвало най-сетне решително да отклони настояването на Мануил да бъде коронован за Западен император. Тогавашният Мануилов секретар, историкът Кинам разказва, че отказът на папата бил даден в една твърде вежлива форма. Александър III поставил като условие Мануил да премести столицата си в Рим.

Мечтата на Мануил да бъде признат и за император на Запада му донесе следователно само разочарования. Практическата последица от нея бе само това, че той изгуби един естествен съюзник, какъвто винаги можеше да бъде за него германският император и че в увлечението си по непостижимото, той бе пренебрегнал истинските интереси на империята и опасностите, които се трупаха за нея на изток. Преди обаче да се спрем над тамошното положение, нужно е да потърсим дълбоките причините, които бяха ориентирали политиката на тоя последен измежду големите византийски императори към Запад.

Още от началото на кръстоносните походи Византия почнала истинско познанство с романогерманския свят. Гордите в своето културно превъзходство ромеи бяха видели с учудване, че той бе отхранил в недрата си добродетели и ценности, с които далеч надминаваше източноримското общество. Близкото познанство със Запада бе намалило в много отношения самоувереността и надменността на византийците и заедно с това - неприязнеността към всичко западно. Много западни обичаи и изобщо културни елементи бяха вече почнали да се разпространяват всред източноримското общество. На първо място византийската аристокрация бе повлияна от културата на феодализма и западното рицарство. Още Исак Комнин проявяваше известни слабости към латинците. У самия Мануил тия латински симпатии бяха взели размери, които в много случаи засягаха чувствително византийското самолюбие. Женен два пъти, и двете жени на Мануил бяха западни принцеси. В управлението той предпочитал да си служи със западняци, разчитайки основателно на тяхната по-голяма преданост и честност. Докато неговите двама предшественици привличаха във византийските армии като наемници предимно турци, Мануил търсеше службата на немци, маджари, италианци, датски и английски нормани. В негово време те образуваха ядката на византийската армия. Във въоръжението той също се стремеше да подражава на Запада и през негово време във византийските войски тежкото въоръжение стана най-разпространено. Своето предпочитание на всичко западно Мануил Комнин изразил във въвеждането и на турнирите, в които дори сам той вземал участие.

Това особено благоволение към западната култура и нейните носители бе привлякло във византийските земи много латинци. Тяхното число само в Цариград през това време достигало 60 хиляди души.

Не бе обаче само латиноримската склонност у Мануил, която привличаше във византийските земи пришълци от Запад. Голямата част от тях бяха дошли тук, за да търсят богатства като търговци и изобщо - хора на промишления труд. Особено благоприятно положение бяха си създали венецианците. Йоан Комнин, след безуспешния опит да ограничи техните привилегии, бе принуден (1126 г.) да им признае концесиите, които бяха получили от Алекси Комнин. В 1148 г. Мануил, който се нуждаеше от съюза им за новата война против норманите, бе заставен да увеличи тия техни привилегии, като им даде правото на безмитна търговия в Кипър и Крит. Когато по-късно, в 1155 г., след разпадането на византийско-венецианския съюз, Мануил потърсил морското сътрудничество на Генуа, нейните търговци получили правото на собствена община в Цариград, дето им бил отреден специален квартал. Митото, което дотогава плащали, било намалено от 10 на 4%. Третата италианска търговска република, която се ползваше със специални привилегии във византийските земи, и чиито поданици живееха също тъй организирани в особена община в столицата, бе Пиза.

Всички тия чужденци, които използваха богатствата на империята и често пъти експлоатираха труда на нейните жители, живееха в постоянна вражда помежду си, завистливи един към друг, всяка народност или държава желаела да запази изключително за себе си всички облаги и изгоди, които търговията с Изтока можеше да донесе. Генуезците най-късно бяха дошли тук и тяхното появяване бе посрещнато с истинско недоволство от съперниците им венецианци и пизанци. В 1170 г. пизанците привлекли на страната си мнозина измежду безделниците и декласираните елементи на цариградското население и нападнали Генуезкия квартал. Към тях се присъединили и венецианците. Генуезците били разгонени, стоките им - разграбени и много от постройките им - разрушени.

Мануил Комнин, който вече се теготял от арогантността на венецианците, намерил повод да се отърве от тях. Неприязънта между могъщата адриатическа република и империята през царуването на Мануил имаше много причини да нарасне. Венеция се бе усетила силно засегната, когато след сполучливите войни с унгарците, Мануил Комнин бе сложил ръка над далматинските градове. Републиката считаше Далматинската област за своя сфера на влияние. Настаняването на византийците в Анкона бе втори един факт, с който Венеция считаше, че не може да се помири. Недоволството на Мануил от венецианците, независимо от чисто вътрешните причини, бе увеличено поради съюза на републиката с норманите в 1154 г. и поради отказа ѝ през 1166 г. (след смъртта на Вилхелм) да му съдейства в неговите планове за унищожението на норманската държава в Южна Италия.

Нападението върху генуезците в Цариград бе следователно за императора един отдавна търсен повод. Отначало било издадено нареждане венецианците да заплатят всички вреди, нанесени на поданиците на Генуа. Венеция отговорила със забрана на венецианските кораби да посещават византийските пристанища. Мануил, прикривайки намеренията си, почнал преговори с републиката, докато в един и същи ден - 12 март 1171 г., по едно предварително нареждане, всички венецианци, пребиваващи на византийска територия, били арестувани, а техните стоки и кораби - конфискувани. С една решителност, достойна за светското ѝ положение, Венеция приела предизвикателството. Нейната флота, начело със самия дож Витале Микиеле, напада далматинските брегове и принуждава на първо място Дубровник да признае венецианския сюзеренитет. Оттук, след сполучливо нападение на Евбея, тя се отправила към Хиос на презимуване. Едно венецианско посолство, подкрепено от тая внушителна демонстрация, се отправило за Цариград, за да иска освобождението на арестуваните венециански граждани. То било водено от Енрико Дандало. Последният бил обаче изменнически ослепен.

От друга страна някаква страшна епидемия, която избухнала сред концентрираните при Хиос венецианци, го принудила да се върнат назад. Войната обаче не била прекратена. Венецианците насочили ударите си срещу Анкона. Техните атаки, подкрепени и от контингента на Фридрих Барбароса, били отблъснати, но венецианската политика предизвикала антивизантийско движение в Сърбия, а освен това Енрико Дандало, който вече бил дож, сключил нов съюз с норманския сицилийски крал Вилхелм II (1175 г.). Изправен срещу толкова затруднения, Мануил се видял принуден да отстъпи. Още през същата година бил сключен мир, според който венецианците добивали отново предишното си положение и империята се задължавала да им плати обезщетение от един и половина милиона жълтици. За втори път Византия бе принудена да капитулира пред силата, която се бе издигнала в Адриатическо море.

Всички тия залисии на Запад не позволиха на Мануил да прецени достатъчно ясно промените, които оставаха в дълбочините на Мала Азия. След смъртта на иконийския султан Масуд, държавата му се бе разпаднала на няколко части, управлявани от неговите синове. Най-старият от тях Килидж Арслан II (1156 — 1193 г.), за да се обезопаси от Византия, се явил в Цариград и се признал за васал на императора, като се задължил да остави на негова служба и част от войските си. Докато задоволеният от това Мануил бе погълнат от грижи на Запад, Арслан бе сполучил да подчини братята си, а освен това бе увеличил значително своите сили чрез непрекъснатото заселване на прииждащите от изток нови турски маси из земите, съседни с ромейската граница. Новите колонисти, диви и войнствени, представяха едно население, за което войната бе занаят. Съседните византийски провинции бяха подложени от тях на непрекъснати опустошения и грабежи.

Мануил решил да напусне досегашната си небрежност, когато вече било твърде късно. В очакване на нападението, Арслан повикал от Сирия многобройни контингенти от турски наемници, които били калени в непрестанните борби с тамошните франки.

В началото на есента на 1176 г. Мануил с голяма армия потеглил през Югозападна Мала Азия право към Иконион, столицата на султана. Уверен в успеха си, той отхвърлил предложението на Арслан за мир. С това докарал само нещастието си. Когато при преминаването към високото плато на Иконион византийската армия с е била разтегнала на едно разстояние от 4 часа през прохода Циврица, нейният център бил нападнат от турците при крепостта Мириокефалон и съвършено унищожен. След тая катастрофа Мануил вече не можел да храни никакви агресивни намерения спрямо иконийското султанство и бил принуден да сключи неизгоден мир. Турците оставали господари на няколко околии, които преди това били завладели. На следната година, поради това че Мануил не изпълнил някои от условията на договора, неприятелските действия били подновени от самите турци. Една тяхна армия навлязла във Византия, а друга се насочила срещу Югозападна Мала Азия. И двете обаче били разбити и принудени бързо да отстъпят от византийските земи. Това било сетното военно предприятие на Мануил. Три години по-късно той вече не бил между живите. С неговата смърт се приключва в историята на Византия една блестяща епоха, която заема цяло столетие, от възшествието на първия Комнин до 1180 г. През нея Византия за сетен път се издигна като велика сила.

The Byzantine Empire c.1180

Подемът във военно и политическо отношение се отразил и върху останалите области на византийския живот. За сетен път Византия преживя едно възраждане в областта на литературата и изкуството. Комниновци оказваха в това отношение значително покровителство. Особено развитие получиха през тази епоха историографията и аналистиката. Ана Комнина и съпругът ѝ Никифор Вриений бяха първите представители в тая област. След тях иде Йоан Кинам, чиято история обхваща царуванията на Йоан и Мануил Комнини и следователно е продължение на "Алексиадата". Между хронистите комниновската епоха даде Георги Кедрин, Йоан Зонара, Константин Манасий, Михаил Глика.

Сред византийските учени през тази епоха първо място заема Йоан Цецас, един от тия византийци, комуто било известно цялото литературно наследство на древността. Във времето на Йоан и Мануил Комнинови спада дейността и на най-видния светски поет на византийското средновековие - Теодор Продромос или както сам той поради неизлечимата си беднотия се нарича - Бедният Продромос (Птоходромос). Неговата съдба показва, че едностранчивите византийци далеч не удостояваха поезията с това внимание, с което тя днес се ползва.

Комниновата епоха е забележителна и като време, в което византийското изкуство преживя последния си буен разцвет. В областта на архитектурата бяха доразвити формите, които доведоха до съвършенство типа на кръстовидната куполна черква, създаден в края на IX в. Това ново, което Комниновото време създаде, бе силното развитие на декоративния елемент в архитектурата чрез използването на тухлите. В областта на живописта византийците създадоха творения, които ако не се равняват на тия от ранния италиански ренесанс, то несъмнено са негови непосредствени предшественици. Като великолепни образци на това изкуство днес са малкото запазени мозайки в някои от старите цариградски черкви, а на първо място тия в Дафни при Атина.

В областта на социалните отношения при двамата по-късни Комнини продължаваха да се развиват тенденциите, осветени още при Алекси. Обезземляването на селячеството бе взело вече епидемичен характер и към края на XII в., при последните години от царуването на Мануил, класата на свободните и имотни селяни бе почти изчезнала, за да се замени с масата обезправено селско население, което живееше, работейки земите на едрите собственици. Последните, паралелно с икономическата сила, бяха добили решаващо значение и в управлението на държавата. От XI и XII в. във Византия се създадоха могъщите и влиятелни аристократически родове, чиито представители държаха в ръцете си съдбините на държавата и чиито имена не слизат от страниците на византийската по-нататъшна история.

Докато тримата първи Комнини със силна и опитна ръка направляваха държавните съдбини, влиянието на тази аристокрация не се чувстваше, но щеше скоро да дойде моментът, когато тя щеше да се издигне като решаващ фактор в държавното управление.

На това социално-политическо разложение на византийското общество през дадената епоха твърде много съдействаше влиянието на западните нрави, проникнали тук с кръстоносците, и примерът на дребните франкски княжества в Сирия с тяхното типични феодално устройство. Достигналата социално могъщество византийска поземлена аристокрация вече аспирираше и към политическа самопроява и се опитваше да подражава на западните феодали. Феодализмът по западноевропейски образец, във Византия никога не се създаде, но отбелязаните аспирации на поземлените магнати, разслабвайки централната власт, съдействаха за разпадането на империята и благоприятстваха на опитите да се създадат върху територията ѝ малки владения - княжества, деспотства и т.н., чиито владетели се стремяха да се освободят от всякаква външна зависимост.

Унищожението на средното селско съсловие доведе и до това на тъй полезния за Византия войнишки институт. Някогашните стратиоти, на които Византия тъй сполучливо възлагаше собствената си защита, като съсловие бяха вече почти изчезнали. Византийската армия се състоеше предимно от чужденци-наемници, чиято издръжка изчерпваше държавните финанси, но които не бяха в състояние да вършат делото на истински защитници на обществото, що се бе освободило от грижата само да се брани. Наближаваше със стихийна бързина часът, когато могъщата империя щеше да бъде съборена, за да не бъде вече никога способна да се издигне от развалините до своето някогашно величие.