Османско владичество

Април 1876. Спомени. IV Революционен окръг

Посещения: 7286

 

Найден Дринов

 

Найден Стоянов Дринов. (Роден в 1846 г. в Панагюрище; починал в 1909 г. в Панагюрище). Търговец. Съдържател на хан. Деец от национално- революционното движение: участвал в организирането на събранието в Оборище; член е на частния революционен комитет в Панагюрище, на Военния съвет и на Привременното правителство по врме на Априлското въстание. След Освобождението заемал административни длъжности: училищен инспектор в Панагюрската училищна околия, мирови съдия в Ихтиман, общински съветник и кмет на Панагюрище. Адвокат.

Първата част на спомена (с. 95 до с. 98) се публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ— БИА, кол. № 26, II А 8530, л. 2—7. Автогр. [?] с маст. б. к. 22 л. 32 п. с. 34/21 см. Анот. в: АВ.Т. 2, с. 22; O п и с на..., с. 34. Втората част на спомена (с. 98 до 121) се публ. по ръкопис, съхраняван в музея на гр. Пнагюрище. Автогр. с маст. 50 л. 100 п. с. 34/22 см. (с. 30—100 с малки съкращения).

 

ИЗВЛЕЧЕНИЕ ОТ ЗАПИСКИТЕ ИЗ ЖИВОТА НА...

 

DrinovДо въстанието в 1876 г. панагюрското население в материално положение стоеше повече от добре. Главният поминък беше скотовъдството, търговия с овни, с козиняви чували, шаяци и хабитабаклък и други. Хората бяха духовити, доста свободни и неустрашими.

На всеки панагюрец, когато щеше да пътува по работата си и вън от града, беше като обязаност да язди добър, натруфен кон и добре въоръжен, със салтанатски прибори, така щото където [панагюрци] преминуваха, все бяха отбелязвани като сербез и свободни хора.

Тук турското владичество даже не се усещаше и никакви натиски от турците не се допускаха, защото за малко забележено такова се правеха постъпки и протести.

Пo образованието и възпитанието на децата се полагаха големи грижи и хората с надпреварване вървяха да уреждат местните училища. Обичаха да поучат челядите си, поради което по-ранo се появиха интелигентни хора, които основаха и сега съществующето читалище «Виделина», което доста помогна за умственото развитие на тогавашните младежи.

В тия времена читалището се имаше като нещо безценно: тук постоянно ще видиш големи събрания от граждани — да слушат четенето на вестници и разни книги. Когато някои панагюрец се завърнеше от освободените държавици Сърбия или Румъния и разказваше за тамошните наредби — за войски, за княз и народа, — всеки с возхищение слушаше как оние народи имат свое управление. Всичко това из ден в ден раждаше у панагюреца стремление към политическо освобождение.

Съгласието между хората беше такова, щото навсякъде публично и без никакво стеснение почна да се приказва и бълнува за политическо освобождение. Хвала и чест получаваше оня, който намери и пренесе от издаваемите се в Сърбия и Румъния бунтовнически вестници и списания, които охотно се четяха от по-интелигентните хора.

Първи апостоли за българската свобода Панагюрище видя (в лицето на) Васил Левски, Ангел Кънчов и Димитър Общи. Те и тримата заедно дойдоха в градеца през есента на 1871 г., под вид на търговци, и се откриха най-първо на Костадин Десимиров, учител, Найден Дринов, Георги Манев и Иван Попов, френк терзия, пловдивчанец.

След запознаването стана едно събрание, от малко хора, в което се състави комитет от следующите лица: Георги Манев, Найден Дринов, Костадин Десимиров, Иван Попов, Андрея Манев, Иван П. Дудеков, Искрьо Мачев, Григор Георгев и Тодор Цветков.

Така съставен, комитетът действаше за разпространението на идеята твърде енергично и трая до Тетевенското приключение, до обирането на пощата. Левски отпосле намери добро прибежище в Панагюрище, доходи още три пъти сам и свободно остаяше по няколко дни, развождан по къщята, до селото Баня. Няколко пъти псала в църквата «Св. Георги». При последното си дохождане беше много разгневен, искаше да отиде през Пирдоп за Тетевенско, да убива Димитър Общи за постъпката му по обирането на пощата, но по съветите на приятели, защото вече беше потърсен от властите, той се завърна през Т. Пазарджик и след това е заминал за отвъд Стара планина, гдето се и хвана.

Съставянето на тоя комитет още повече разпали духовете на [панагюрските младежи], които постоянно търсеха и се надпреварваха да четат вестниците «Свобода», «Независимост», «Горски пътник», които получавахме през Дунава.

Херцеговинското въстание беше навремето си и най-добрата храна за панагюрци, за вървежа на което въстание се следеше от всякого. Възхитени от известието... панагюрци се наостриха дотолкова, щото явно приказваха, че турското царство е вече на пропадане и се питаха няма ли кой да подтикне, за да се въстане и тъдява.

При това положение на работата през зимата на 1875—1876 година захвана да се загатва, че в Цариград имало определени и изпратени от Влашко хора, които да направят някакъв шум с подпалването на складове с военни припаси и топханата. Своевременно щели да нахлуят български чети из Сърбия и Румъния в България.

Това каза на мене и Тодор Каблешков, с когото пo едно време се срещнах в Т. Пазарджик, гдето беше чиновник по Хиршовата компания. Но подробностите и той не знаеше.

С Каблешкова се съгласихме, че така или инак ние трябва да се готвим и снабдяваме с оръжие, барут, олово и прочие. След като се завърнах в Панагюрище, ние с Георги Манев насърчихме турчина, който докарваше барут откъм Златица, та захвана да вкарва повече, от който пренасяхме и в Копривщица.

В края на месец януарий 1876 г. ходихме сами с Георги Манев и Копривщица, та им занесохме един конски товар барут. [Искахме] и лично да се видим с политическите си приятели, особено с панагюреца Петко Тодоров Бояджиев, който по онова време се беше установил там кундурджия.

Минахме през село Стрелча, гдето поразказахме на познатите нам приятели последните новини и че се загатва за преминуването на чети. [Разказахме им] за кроежа в Цариград, който [кроеж те] споделяха, като прибавиха, че съглеждали какво техните съселяни турци били нещо загрижени и се готвели с оръжие. Един от стрелчаните — ако не беше Ганчо Гелеменов — ни каза и това, че преди един ден той бил из пловдивските села на работата си, гдето научил, че имало татък да кръстосват непознати лица с бунтовническа мисия.

С Манев ние продължихме пътя за Копривщица, гдето преспахме една нощ и на другия ден по обед, сприказахме се с приятелите, които весело ни изпратиха на един час вън от града, местността Джафарица, с гърмеж на пушки...

Както тия, тъй и ние усещахме, че нещо ни кара да крачим и да се надяваме. Което се и сбъдна.

В Панагюрище като се завърнахме, разказахме на приятелите за Копривщица и какво сме научили в Стрелча — [нещо], по което постоянно говорехме и планирахме какво трябва да се прави, ако въстанието в Херцеговина продължава. Имахме едно мнение, щото да отиде един пратеник в Румъния, да проучи как стоят комитетските работи. Със загинването на Левски, Кънчев и Димитър Общия, както и със задушването на Захарското въстание през 1875 г., всичко беше заглъхнало и отникъде наставления нямаше вече.

Някои от младежите панагюрски бяха дотолкова надъхани и разгорещени, щото не искаха да знаят, че българите са подвластен народ на турците. Често пъти денем и нощем току ще видиш млади хора, събрани по къщята, кафенетата и по ливадето, да се гощават и да пеят разни народни и бунтовнически песни. Разгорещяването беше дотолкова, щото на турските полицейски чиновници и на двама, трима души от старите наши чорбаджии, които обичаха да се подмилкват на турците, се гледаше с презрение и постоянно им се пакостеше. Един от тия турски подлизурки беше Стоян Цудеков, когото някои младежи, без съгласието на по-видните и сериозни дейци, една нощ заметнаха в къщата му и я подпалиха, с цел да го изгорат жив — само защото го мразеха, че минуваше за туркофил. И ако не бяха усетили близни съседи да отидат навреме, за да изгасят огъня и да му отворят, работата беше свършена.

Същата година през м. юний двамата юнаци Крайчо Самоходов и Манчо Манев отвикаха в бостаните над града турското заптие, на име Мустафа Арнаутина, под предлог да го гостят гювеч, гдето го заклаха като яре, като за да прикрият това, отбиха водата на воденичната там вада временно, та го закопали и после пак пуснали водата. Това са направили само защото Мустафата беше много горделив и салтанатлия турчин и беше забелязан, че на улицата изгледва панагюрските жени. За това престъпление мнозина знаеха, по което стана и строго изследване. Но забележително е, че не се откри, макар че се държаха доста хора на затвор много време, включително и мен, така щото Мустафата и сега гние в пясъка под водата на воденичната вада.

Куражът, единомислието и патриотизма между хората беше нещо неописуемо. Разбира се, че имаше и хора малодушни и скептици, но те бяха единици и не смееха да кривнат в издаване, защото ги чакаше участта на Мустафата и на Стоян Цудеков.

Дотук споменът се печата по ръкописа, съхраняван в НБКМ—БИА.

 

На 1 февруарий 1876 г. беше събота, пазарен ден в Панагюрище. Привечер часа 4 по европейски дойде при мене от Копривщица Петко Тодоров Бояджиев, панагюрец, кундурджия в Копривщица, и ми каза, че в селото Копривщица дошъл един пратеник от Бъл. Р. Ц. комитет, който идел и за Панагюрище. Бил препоръчан да се яви до мене, та затова той дошъл сам да ми съобщи предварително и да се постарая да наредим нещо в Панагюрище. В същото време аз, без да обадя никому освен на Георги Манев — най-верния ми другар още от времето на Левски, — го проводих да посрещне пътника, а Петко [Тодоров] остана в Панагюрище. По среднощ Георги Манев доведе пътника в старата ми бащина къща в Драгулин махала...

Пратеникът беше около 31-годишен човек, висок, рус, червендалест, със засукани дългички мустаки, въоръжен с револвер и кама, наметнат с мушама... След обикновеното поздравление при срещата ни той ми разправи, че се зове Георги Бенковски, изпратен от Българския Цент. Революционен комитет да проповеди между населението въстание против турското правителство, от което българите да се освободят. Имал другари, но те отишли по други страни, а той бил определен по панагюрските места, гдето му било дадено препоръка: до кои лица да се отнася пo градовете и селата... За Панагюрище бил отправен до мене и затова ми вярвал, че няма да издам работата и ще действам да се организира и основе комитет. От книжата му, които ми показа, и от думите на Петко Тодоров аз се уверих, че не е някаква измама, след което, според инструкциите, които той носеше, трябваше да се състави комитет от 10-ина души по-влиятелни лица, който комитет ще действа по наставленията от Централния комитет. Аз му обещах, че в Панагюрище ще може да се направи подобно нещо и затова, щом се съмне, ще приведа хора.

При все че аз разчитах на някои хора за подобни работи, все пак страхувах се, че като им открия тая случка, изпърво може веднага да не дойдат у дома при Бенковски и да почнат да философстват, с което да охладнее пратеника. Затова ето как извърших. Щом се съмна, отидох в черковата «Света Богородица» — беше празник Св. Власий — и там чаках за Тодор Влайков, комуто исках най-напред да поверя и с него да размислим на кои приятели да обадим. Той доде... Пусна черкова. Приближих се до него, та заедно си пътувахме по домовете, като с нас се придружи и чичо ми Марин Дринов, стария... [Като стигнахме] до вратнята на Тодор Влайков, не можах и нямаше как да подмина бае Тодор, според както бях накроил, за да го заведа у нас, защото чичо ми Марин все беше с него. Не можеше другояче, освен, както бае Тодор ни покани, да отидем у тях. Влязох и аз, догдето седяхме и пиехме кахве, пръсках се от яд, като не мога да постигна целта си. Още повече като мислех, че и Бенковски в домът ми се безпокои, понеже мина доста време, откакто бях го оставил и обещал, че ще приведа хора. Най-после си тръгнахме с чичо Марин и бае Тодор ни последи да ни изпрати, комуто аз, като застанах при дворната му вратня, казах, че съм същата сутрина намерил сатира (анонимно писмо) с много любопитно съдържание, което е дома, та да дойде да я прочетем. Бае Тодор, заинтересуван от това, тръгна да вървим за дома, а чичо Марин беше доста вече изминал. На пътя между Влайкови и нашата къща, в дола Ушеви, нещо се разправяха за криво поставен плет, та бае Тодор, като съсед, спряха го да ги погажда: мен каза да си вървя,  той ще дойде дома — гдето аз си отидох.

Като си сприказвахме с Бенковски, бае Тодор дойде и като влезе в стаята, гдето бяхме с Бенковски, и видя това непознато лице, той се сбърка. Разправих му каква е работата и го оставих при Бенковски, а аз излязох за още хора. За такива след Тодор Влайков си наумих учителите Павел Бобеков и Искрьо Мачев. За да не ми откажат, ако им открия, особено за Искрьо, тъй като е страшлив, аз направих тая хитрост: проводих брат ми Пейо от ханът ни да намери Искрьо Мачев, дома му или из града, комуто дa каже, че пътник, негов приятел, е на хана, та желаел да се видят; като дойде Искрьо на хана, Пейо да му каже, че аз съм завел приятелят му дома на обяд, та да дойде у дома. Аз пък по същия начин отидох у Павел Бобеков, когото заварих, че обядват с майка си баба Станьовица и братлето му Иванчо, и също[то] му казах, като предадох, че лицето, което иска да се видят, трябва да му е било съученик в Цариградския лицей. При все че ме кани да седна на обяда им, аз се правех, че бързам, и си отидох с обещание от него, че като се наобядва, ще дойде на хана. Тук Пейо беше проготвен да го упъти, също като Искрьо Мачев, за дома.
След всичко това аз се прибрах, гдето като обядвахме дома с Бенковски и бае Тодор, пристигнаха: първи Искрьо, а след него Бобеков — които разбраха защо и за какво се викат. Искрьо се уплаши и от движенията му се забелязваше, че е пишман за случившето се, но Бобеков ни най-малко. Заведе се разговор по работата... Между Бобеков и Бенковски станаха доста прения за начина на действията, след което всички се убедихме и взехме решение да се обади от наша страна още на 6—7 души граждани, които и определихме, та да стане събрание и да се основе комитета.

За такива лица определихме: Симон х. Кирилов, Петко Мачев, Петър Щърбанов, Марин Шишков, Иван Джуджев, Захария Койчов и ние четиримата. Съобщихме на горните лица още през нощта срещу 2 февруарий и на 2-рий се събрахме в главното училище, без Бенковски, та преговорихме и проектирахме действията. На 3 същия месец Бенковски тръгна за Т. Пазарджик със същата мисия, още повече че другарят му, апостолът Петър Волов, Ванков, условието им било да се срещнат там, тъй като Волов обхождал селата отвъд Марица. Аз проводих Бенковски пак с Георги Манев, с писмо до моя верен приятел Отон Иванов, часовникар в Пазарджик, а родом от Пловдив. След три дена се върнаха, беше велико заговяване, та вечеряхме у дома.

На другия ден вечерта събрахме се всички горепоменати в табаханата на Симон х. Кирилов в присуствието на Бенковски, та се основа от същите лица комитета — и положихме клетва, извършена от самия Бенковски, понеже свещениците поп Лука и поп Цвятко отказаха.

Така съставен комитета, започнахме действията според както ни съвест диктуваше: той с когото се познаваше и [на когото] разчиташе, му обаждаше — и всеки нов с готовност приемаше работата и се цял посвещаваше за нея. Всеки ден, нощно време, заседания държахме, така щото в една седмица в Панагюрище имахме до 100 души, и все такива, които можеха да боравят с оръжие, последователи. През това време дойде и Петър Волов, който заедно с Бенковски преместихме по други тайни къщи.

Постоянно нощно време се събирахме на заседания, повечето на нашия хан и у нас дома, и в скоро време организирахме тайна полиция и тайна поща. Бенковски и Волов ни откриха апостолите в окръзите: Врачански — Ст. Заимов, в Търново — Ст. Стамболов, в Сливен — Георги Икономов и в Софийско — Никола Славков, с които апостоли нашия комитет почна да кореспондира по вървежа на делото, като всичката кореспонденция комитета определи да се изпраща и получава през мен, както и пазението на писмата и всички други книжа.

Разпределихме помежду си ближните села, в които почнахме да прехождаме да проповядваме, гдето в скоро време се учредиха селски комитети. Най-първо се основаха такива комитети в селата Стрелча, Баня, Поибрене, Мечка, Мухово и Петрич, в които аз по няколко пъти ходих за целта.

В комитета избрахме за касиер Симон х. Кирилов, комуто беше възложено да приема и разходва пари, отдето постъпеха и за каквото трябваше да се разходват. Почна се кореспонденция и със селските комитети, на които се даваха разпорежданията: да си устрояват организацията — на всеки 100 души по един стотник и на всеки 10 души по един десетник, — каквато в Панагюрище ние бяхме вече устроили.

Всичките действия на комитета съобщавахме на комитетите в Пловдив, Пазарджик, Копривщица, Брацигово и прочее, като се често искаше от тях да донасят за вървежите у тях. По едно време, защото се усети, че в Пазарджик, Пловдив и Брацигово деятелността била слаба, по предложение на Бенковски, комитета реши и проводи мене да отида да изуча работата. Което аз направих... [Бях] в Пазарджик — в дома на Матакиев, в Брацигово — в мазата на Васил Петлешков и в Пловдив — у Кочо Честименски. Членовете на комитетите се събираха, разисквахме и ги насърчавах да вземат по-енергични мерки, като им разправях за организацията у нас — от което те останаха учудени.

Пари започнаха да се събират от разни лица, дружества и комитети и колкото постъпиха изпърво, и с толкова захванахме да купуваме от Пловдив пушки, револвери, олово, сачми, които претопявахме. Всичките тия работи се изпращаха при мене — аз разпореждах где и как да се крият и съхраняват.

Почнахме да издирваме старите хайдути и да ги довеждаме в Панагюрище, за която цел пращахме Нато п. Стефанов и Дончо Спасов в Рилския манастир да доведат всичките, находящи се там подобни хора. Доведохме Тодор Хайдутина от Радилово, прибрахме от Стара Загора Захарий Стоянов, който като подозряна личност по Заарското приключение (1875 г.) се криеше по тамошните места... Аз [го] приех заедно с Петко х. Пенчов от Пазарджик. Тоя последния наричахме Недин бей, защото тоя в Пазарджик уби истинския Недин бей и затова се криеше. Захарий Стоянов наричахме «Драганчо».

Работата на комитета панагюрски вървеше бързо и в малко време се наредиха чети със стотници, десетници както в града, така и в селата. Усилено се събираха пари и се закупуваха оръжия.

Всекидневно отбраните и верни момчетии излизаха на обучение и нишанеха със своите пушки по кърищата. Особено това ставаше в Кривчовата ливада, в която старите върби и другите овощни дървета бяха нашарени от куршуми.

Всичките нужни за въстанието работи бяха разпределени, та се изготовляваха от разни лица, като главното знаме и всички други знамена за четите. Между другите наредби бяхме наредили лица за тайна полиция, на комитета, и от четата на всеки стотник — по десет души за нощен патрул, които [патрули] служеха по изреждание, с дежурство. Този патрул, разделен по двама-трима, вардеха цяла нощ главните входове на града, като огледваха колко и какви хора влизат и излизат из града. Патрула в три дни веднъж се контролираше от един стотник и един член от комитета, пак по изреждане, с дежурство.

Една вечер, когато аз като член от комитета със стотника Манчо Манев беше ни ред да контролираме патрула, като идехме от местността Байковец, гдето имаше патрул, и отивахме да контролираме и ония на меченския път, на входа от Т. Пазарджик, в улицата Келешва, се засрещнахме с градския правителствен патрул, който състоеше от четири турски заптиета и двама български пандури. Тук насмалко ние щяхме да бъдем заловени, както бяхме въоружени, ако със силата на оръжието не бяхме уплашили сеймените, които ни отвориха път, та избягахме, без да ни познаят.

Денонощно аз разправях работите на комитета и заседавах с другите членове, във всяко заседание, и като определен да приемам и отправям кореспонденцията, то всичките комитетски книжа и решения се държаха у мен, които аз криех в една голяма, закопана при гюбрето в хана калена делва, на която захлупакът беше равен със земята, та като се захлупи и засипе с тор, не можеше да се вижда.

Тайните писма пишехме с химическо мастило на обикновена, написана с черно мастило хартия — уж за търговия или приятелско писмо, — а между редовете написани с черното мастило, празните бели места се попълваха [с] тайните работи, [написани] с химическото мастило, което се пишеше с гъше перо, съвсем излека, така щото като изсъхне, никак не се познава, а като се намаже със ответствующия разтвор, излиза черно и може свободно да се чете...

Всичките комитетски книжа Бенковски една вечер прибра от мене, и то след като всичките ний, членовете от комитета, взехме да му спорим, че много прибързано и необмислено кара работата, по която причина той беше захванал да [се] страхува да не би да преорганизираме работата, като го [от]страним и го заместим с апостола Петър Волов, което се мислеше да стане.

Когато вече имаше горното мнение между членовете от комитета, Бенковски подуши това, поради което още повече искаше да се ускори въстанието. Започна да работи скришом от комитета някои работи. Като се усещаше, че писмата, които идеха от другите окръзи по тамошната деятелност, тоя ги прикриваше, с това той предизвика по-голямо негодувание от страна на комитета, който най-после скрито от Бенковски изпрати свои тайни лица в Търново и Враца да разузнаят въобще за деятелността. Върнаха се тия пратеници и разправиха, че там действията били слаби. Това още повече даде повод на нас, членовете, да се обявим против Бенковски, като го увещавахме, че нашия революционен окръг, понеже е [в] средата и близо до железницата за Цариград, то трябва да се нареди, щото въстанието да избухне най-първо в Търново, Враца и другаде и след това няколко дена в Панагюрище, обаче Бенковски не се съгласяваше.

Бенковски по своята твърдост и в нищо неотстъпчив не можеше да му се излезе наглава, той беше усвоил и апостола П. Волов дотолкова, щото последния с образование и доста порядъчен и начетен човек беше принуден да отстъпя във всичко на Бенковски. Петър Волов често обхождаше карловските села. Една вечер, когато беше се завърнал от тия села, между разговора каза, че се бил къпал през деня на Краставоселската баня, за което Бенковски се разсърди и го тежко нагруби, като между другото му каза пред всичките там: «Вие, Волов, сте забравили мисията си, а сте почнали да си правите удоволствие по бани и прочее, без да знаете, че това представлява престъпление, което се наказва със смърт.»

Около 7 априлий по предложение от Бенковски ние, членовете от комитета, решихме да се свика едно събрание: от по 1—2 представители от всичките комитети, градски и селски, из Панагюрския революционен окръг заедно с апостолите от другите революционни окръзи, в което събрание да се размисли и уреди план за въстанието и други някои работи. Съгласно това решение изпрати се окръжно писмо с тайната поща до всичките комитети и до апостолите Ст. Стамболов в Търново, Ст. Заимов във Враца и Георги Икономов в Сливен. Събранието беше назначено да стане на 10 априлий в Панагюрище, загдето бяха поканени и представителите. Когато настъпи датата определена, още отсред ден почнаха да прихождат представителите, повечето свещеници, учители и видни други лица — селяни и граждани, — всички въоружени от глава до пети с разни пушки, пищови, ятагани, ками, револвери и прочее, яхнали на добри коне бинеци. Забележи се едно движение из града, така щото турските заптиета почнаха да сноват и да ослушват за тая необикновеност.

Всичките тия хора идеха и слазяха на нашия хан, за който беше известно навсякъде, че е гнездото на комитетските работи. Когато заптиетата видяха тия нови хора, питаха мене и брат ми Пейо отгде са и къде отиват. Ние с брат ми лъжехме, че едни са търговци на добитък, други събират вехти дрехи, трети — шаяци и т. н.

Като взехме предвид, че до вечерта на другия ден ще надойдат още много хора и това ще породи голямо съмнение, набързо събрахме комитета на заседание, в което се размисли и взе решение, щото представителите да се отправят в с. Баня, уж че отиват за къпане в минералната вода в това село. За тая цел веднага се разпоредиха агенти по краищата на града да обаждат на приходящите да не влизат в града, а направо да отидат в Баня, като своевременно се извести и банския комитет да ги посреща. Дошлите през деня представители и някои членове от панагюрския комитет, между които и аз, отидохме вечерта тоже в с. Баня. Тук ние заварихме повече от 100-тина души лица, все отбор хора, с които ние се оттеглихме в долината на къра, къде банята Гробник, по пътя от Баня за село Мечка. На това място набързо се разговори, че това множество трябва да тръгне за Оборище, което от Баня отстои на 3—2 часа разстояние. Съгласно това решение множеството веднага тръгна за там, а аз и другите членове се върнахме в Панагюрище. За представители в събранието панагюрския комитет избра Георги Нейчов и Искрьо Мачев, които, след като уравниха някои възникнали недоразумения между Бенковски и комитета, и те отидоха на Оборище.

Това голямо събрание заседава на Оборище 3 дена — трябва да беше до 13 априлий, — когато то се закри и представителите си разотидоха. Между бурните разисквания за разни въпроси, по които ставаха големи препирни и сръдни, най-после събранието —- за изработването на плана, по който трябваше да се направи и води въстанието — избра една комисия, състояща от: Никола Караджов от Клисура, Найден п. Стоянов от Копривщица, Васил Петлешков — Брацигово, Васил Соколски, поп Груйо Тренчев от Баня, Нено Гугов — Петрич, Георги Нейчов и Искрьо Мачев — Панагюрище, Бенковски, Волов и Икономов, която [комисия] дойде в Панагюрище и се захвана на работа. Тая комисия постоянно заседава в Панагюрище, в определените от комитета тайни къщи — на Иван Леков и Иван Тутев — от 14 априлий до 20 същия месец 1876 г., през което време тя изработи, първо, един привременен план, по който трябва да се направи въстанието, в случай че приготовленията за него се нейде открият и заловят от турската власт. Според тоя привременен план трябваше веднага да се обяви въстанието «отгдето и да е, от когото и да било», щом правителството залови или арестува някои от посветените лица в делото. Тъй [също] комисията изработи и общия план, по който трябваше да се въстане, ако делото не се предаде и залови по-рано от 1 май 1876 г., за която дата беше назначено да стане въстанието в Панагюрище и навсякъде из България, гдето бяха уредени комитети.

Въстанието стана и се обяви по привременний план на 20 априлий 1876 г. в Панагюрище часа между три и четири по европейски след пладне. Ето как и защо. Турците бяха подушили, че българското население из Панагюрско приготовлява нещо подобно, и затова властта беше захванала дип да се вгледва и все таки се правеше като че ли никак и нищо не знае. Копривщенец някой си на име Черньо, изпратен от копривщенските чорбаджии, отива от Копривщица в Пловдив и предава работата на властта, като посочил само на няколко копривщенци, между които влизали на първо място Тодор Каблешков, Петко Тодоров Кундурджия (родом панагюрец), Цоко Будин, Брайко Еньов и прочее.

В същото време, или после един ден, така също Ненко Балдьовеца, който беше представител от балдевския комитет на Оборище, щом като събранието се закрило, намислил да предаде и още от Оборище отишъл право в г. Т. Пазарджик, та разкрил на турците в управлението, за което т. пазарджишкия каймакамин донесъл в Пловдив и това потвърдило Черньовото. По повод на това от Пловдив било наредено и веднага бил изпратен тамошния юзбашия, на име Неджиб, в Копривщица, а за в Панагюрище било заповядано да доде пазарджишки юзбашия, кол-агасъ Ахмед ага, с едни и същи инструкции: чрез любезничество и подлъгване в Копривщица да се заловят няколко от по-видните дейци и да се откарат в Пловдив, също и в Панагюрище, така щото, догдето работата да се разбере, то главатарите да бъдат арестувани.

Още на 20 априлий сутринта тайната полиция на комитета в Панагюрище донесе на тоя последния, че пазарджишкия кол-агасъ Ахмед ага тръгнал от Пазарджик за Панагюрище с доста конни стражари и че не направо вървял, а през селата, та дошъл и с. Баня, отдето писал на панагюрския жител — стар чорбаджия и туркофил — Стоян Цуцеков да отиде при него в село Баня с цел, види се, първо да разбере от него и да разпланират как и кои трябва да се заловят — но Цуцеков отказал да отиде, като отговорил, че бил болен. Същия ден на 20-ий по обед, мене се обади от полицията турска, че Ахмед ага кол-агасъ тая вечер ще бъде в Панагюрище, та да наредя да пренощува в нашия хан, загдето бил определил мюдюрина панагюрски.

Веднага свиках комитета на събрание по тоя въпрос и като взехме напредвид донесението от тайната полиция за Ахмед ага, че е в Баня, а след това съобщава се, че той щял да доде в Панагюрище, и то да слезне на нашия хан, дето никога този полицейски чиновник, когато е доходил в Панагюрище, не е слизал... то додохме да се убедим, че той иде с мисия да дири и да лови нещо по въстанието, и затова комитета взе решение и натовари стотника Иван Хорчов да приготви своята чета, която да бъде на крак, щото при пристигането на Ахмел ага ако се арестува някой човек, веднага четата да блокира нашия хан, да залови и арестува Ахмед ага със заптиетата му... Ако не искат да се предадат, то да бъдат изгорени живи в ханът и с това да се обяви въстанието.

Когато вече това всичко се нареди и когато с нетърпение чакахме гостенина да пристигне в града и преговаряхме как ще го посрещаме и бяхме вече натръпнали, че сме на прага на въстанието, което чакахме като упоени, ето че пристигна от Копривщица пратеник с писмо от Тодор Каблешков, с което се казва, че техният Неджиб дошъл на 19 априлий в градът и арестувал няколко души от членовете на комитета, затова той, Каблешков, вместо да отиде в конака, гдето бил викан, събрал няколко юнаци, нападнал конака да лови Неджиб ага и провъзгласил въстанието. Това известие завари нас в Панагюрище, както казах по-горе в същото положение, с тая само разлика, че техния кол- агасъ дошъл у тях по-рано от нашия Ахмед ага в Панагюрище.

В същата минута всички, които бяхме при Бенковски, когато се донесе писмото Каблешково, в домът на Иван Тутев, гдето бяха и някои от комисарите по изработването на плана, се поздравихме и разцелувахме и веднага въстанието се обяви с изгърмяването на няколко вистрела и след това с черковните камбани.

От Тутевата къща аз заприпках до ханът ни, та обадих на брат ми Пейо, както и на стотника Иван Хорчов и десетниците му, които бяха отредени да чакат Ахмед ага. Догдето това извърших, Бенковски, Волов и другите при них не търпели и излезли на улицата воуружени и идейки по направление на нашия хан, продължаваха да пеят и нападнаха на турските заптиета, които бяха на конашката порта и на турците кюмюрджии.

На ханът аз си взех патрондаша за револвера, който си беше всякога у мене, и в една ръка [с] револвера, и в другата [с] камата открито, последих да стигна горните си другари, които бяха тръгнали към долната махала из улицата при Гаджови. Когато се зададох при Делибалтови, насреща ми се изпречи от кюмюрджиите турци един, на име Юсеин, който бягаше към мене много уплашен и като ме видя с оръжие и че викам, колкото ми глас държеше, че въстанието се провъзгласи, та всеки да се воуружи и да излезе, тоя турчин ме запита: «Не о» —- т. е. «Какво е това бе, Найден чорбаджи» —- на когото аз отговорих: «Дур сойлеим недаръ о», т. е. «Чакай да ти кажа какво е» — и потеглих към него револвера, от което той бедния се връцна да бяга и аз го стрелях два пъти. Тук между него и мене вървеше една жена с калаени котли с вода на кобилица, но коя беше, не мога да си припомня... Тоя турчин беше отпосле заловен от наши хора и се оказа ранен в двете ръце, като се поясни, че едната му рана беше причинена от мен, а другата от Иван Соколов, който беше го стрелял на чаршията по-преди от мене. В комитета наредихме, та му се изцериха раните и се държа като пленник заедно с други такива заловени турци, докато навлезнаха турските войски в Панагюрище (30 априлий). После през мая месец, когато аз бях в пловдивските затвори, той доходи, та ме би няколко пъти за отмъщение и пред следствената комисия излази, та разправи всичко, какво съм вършил с него.

Така провъзгласено въстанието из града, след два часа се събрахме на площада под конака (полицейското управление), гдето се стекоха всички стотници с четите си. Набързо решихме, щото веднага да се разпратят пратеници с писма по селата, дето имаше съставени комитети, както и по другите окръзи, което и се направи, като писмата се написаха от кръвта на убитите турци, които не искаха да се предадат. Те бяха все агенти на закупника на десятъка, временно живущи в града.

Още същата вечер в комитета одобрихме къщата х. Лукова и за помещение на временното правителство, а другите съседни X. Деянови къщи за складове, конюшни и прочее. Комитета преименувахме с название Военен съвет на Привременното правителство, в което влизаха за членове същите лица, които съставляваха комитета.

Във военния съвет веднага решихме, щото още през нощта стотника Иван Хорчов с четата си [да] замине за село Стрелча да спомогнат на тамошните българи да въстанат, понеже в това село, ко[е]то населяваха и турци, боехме се [турците] да не повредят на работата. Всичките други стотници със своите десетници завзеха позиции из местностите на града, както следва: стотника Рад Клисаров в Газян дере, Бътовско, Павел х. Симеонов в местността Свети Никола, Стоян Пъков към Стрелча, Делчо Цолов на прохода при Попинци — Жълтия сипей, Никола х. Георгев на Висок, Ильо Стоянов Ильов на Медет, а други стотници с по няколко момчета пратихме в селата полски да ги изгорят и да вземат жителите им с храната и добитъкът им да дойдат в Панагюрище, което и на другия ден 21 и 22 априлий се извърши.

Тодор Радиловеца се назначи и тръгна с една чета за в Пазарджик да спомогнат на тамошното население българско да въстанат, но не му се удаде, понеже българите не смеели да направят това от тамошните турци, които били вече на крак. Брациговският представител и член на комисията по изработването на плана същата нощ 21 априлий замина за Брацигово и Батак да обяви и насърчи да въстанат, което и стана.

На 21 априлий военният съвет устрои конница, от които 10 — 15 души под предводителството на Бенковски замина за селата Петрич, Поибрене, Мечка, Мухово, Лесичово, Церово, та ги повдигна и на другия ден през селото Бъта се завърна в града с около  200 души въстаници, дошли с них от другите села, които тържествено бидоха посрещнати в града. След това с около 1000 души войници, начело с цялото духовенство и членовете от Привременното правителство, се освети знамето в двора на х. Луковата къща, след което с шествие от всичкото множество и духовенството, под ред военен, знамето главно се носи из града от Райна п. Гергьова, на кон, до местността Балабановата кория, гдето по предложение на Бенковски се отреди една чета от около 100 души отбор юнаци, която с него тръгна пак за селата Петрич, Поибрене, Мухово за подкрепа и насърчение на тамошните въстаници, понеже пощата донасяше, че откъм Петрич се появили черкези. Тая чета имаше за цел да нападне Ихтиман и да го изгори, като прогони тамошните турци, а българите да накара да въстанат и се пренесат в Еледжик — но това не беше [й] се удало, та след като се сражавала в Петришко и село Смолско с черкезите, устрои пункта в Еледжик, гдето се установи населението от... села [и оттам замина] за Сестримо, Белово, Ветрен.

Аз като член и сега от военния съвет с другарите си останахме в Панагюрище, гдето постоянно заседавахме по уреждане въстаническите работи. Военният съвет се председателстваше от Павел Бобеков, който беше определен от комитета ни за хилядник на въстаниците. Всичките членове от военния съвет, или така наречения главен щаб, бяхме облечени с хубави, нарочно приготвени военни дрехи, с алени и зелени шевици по панталона и със сърмени лъскави палета по ръкавето и огърлето на мундира, обути в лустросани чизми и воуружени с револвер, сабля и кама. Пушките бяха ни различни, повече лефошета чифте, а мойта пушка беше едно черкезко шишане, много хубаво, което отпосле в беглото ми скрих временно в една сая овча под местността Лисец, но защото саята после беше запалена, то изгоряло, та някой си Нено намерил само цевта му.

Във военния съвет ние постоянно, денонощно работехме: получавахме донесения от четите за положението им, давахме разпореждания и всеки ден един от нас обхождаше постовете за проверка и насърчение на момчетата, които — за нещастие през всичките 10 дена, докато трая въстанието, постоянно валеше дъжд — бяха cè измокрени и уморени.

След като се натрупаха големи складове с храни, дрехи, цървули, припаси, барут, куршуми, постоянно се изготовляваха фишеци за кремъклиите пушки, за което бяхме устроили нарочно арсенал, в който работеха много хора и в който освен фишеци се правеха сабли, ками, топовете дървени и се поправяха пушките. След като съгледвателите почнаха да донасят, че откъм село Ереклий се събира голямо множество турска войска и башибозуци, членовете от военния съвет ведно с някои от по-опитните стотници къде 26 априлий взехме тайно решение да усилим постовете откъм селото Стрелча, [в] което Иван-Хорчовата чета държа тамошното турско население три дена окупирано в турската джамия, изгори къщите им и се сражава с башибозуците турци от село Османово един-два пъти. Ние, за да проведем решението в изпълнение, взехме повечето момчета от другите постове, а най- много от Газян дере и Свети Никола, гдето беше почти всичката сила, понеже като път за Т. Пазарджик предполагахме, че оттам турците ще нападнат, и под командата на Иван Соколов устроиха се [там] добри окопи в Чиряшката река... Там и се чакаше неприятеля, за който слушахме, че се усилва при местността Окопана (Стрелчанско). През същото време писахме и на Бенковски да дойде с четата си, обаче той не доде, като отговори, че къде Белово имал по-важна работа.

Така загрозени, едно от неприятеля, друго от дъждовете, които никак не помагаха за книжните фишеци и за кремъклийките пушки, ние бяхме поставени твърде зле, но все [си] давахме куражът.

На 28 априлий сутринта изпъкна голямо множество войска турска в Стрелешкото поле, която се наблюдаваше с телескопите и вече настъпваше напред, от която едно отделение конница доближило първите наши позиции и се повърнало. След това, в три реда, войската тръгнаха. Като доближила, започнала да стреля и се подкачило първото сражение, което траяло къмто 1/2 час, след което едно отделение турска конница ударило в кариер към друга една наша позиция, която беше в гъстата гора, гдето направи една малка престрелка и отстъпи.

От това се разбираше, че турците правят опит да узнаят нашите сили и как са наредени позициите ни, което и разбраха: че ние сме с кремъклийки пушки и слаби. До вечерта тия вече не нападаха, а на другия ден, 29-ий [април] настъпиха и сражението беше страшно... и все продължаваха с викове да настъпват, така щото нашите бяха принудени, та отстъпиха и уплашени, някои бягаха далеч в гората.

Взехме решение да се задържим на другата позиция — по долината и пътя, който води от Стрелча за Панагюрище, на няколко места, който план, види се, турците разбраха и затова до вечерта никаква постъпка не направиха.

През нощта наредихме: да се поставят и разредят постове на няколко места, към града и из Балабанова кория, както и укреплението около града, особено на североизточната част по местносттa Кукла, Каменица и прочее, като предполагахме, че турците ще продължават да нападат по долината на Стрелешкия главен път. Но те не направиха това, а сутринта на 30 априлий се появиха откъде местността Висок. Тук вече нямаше какво да се прави, освен да чакаме откъде местността Кукла. Доколкото набързо можаха да се преместят от нашите момчета от другите близки постове, с тях се започна сражението, което беше отчаяно и което трая повече от 4 часа, така щото това последното сражение спомогна, та задържа турците, догдето повечето от населениетo можа да избяга из града към запад из горите. При това сражение паднаха доста турци, понеже настъпваха по голия баир Кукла в цеп. Най-после конницата, с настъпление, отпъди въстаниците от последния окоп край града.

Когато турците изскокнаха откъм Кукла и очевидно вече загрозя, че ще разбият и навлезнат в града, аз и някои от другарите ми, които бяхме при позициите на бърдото Спасовден, разпоредихме се, та се разпратиха хора из града да викат да излази населението на бяг, поради което се чуваше големия писък от някои малодушни хора, негодувание против нас, главатарите... Забелязвахме, че можем да пострадаме и от наши хора и най-повече от тия, на които бяхме изгорили селата и бяхме ги водили в Панагюрище, та догдето сражението продължаваше, аз реших да се оттегля и затова отидох през махалата да видя домашните си, които не бях видвал, откак стана въстанието, и да ги взема да бягаме — но това не ми се удаде, защото вратнята на съседа ми Никола Страхинов, откъдето мислех да мина, беше заключена, а пък през нашата порта ако отидех, трябваше да обикалям... Оставих всичко на произвола и заприпках на ханът ни, счупих един прозорец, та влязох, взех чантата, която имах приготвена съгласно правилата с пексимед и друго и тръгнах, за да избягам и аз към запад от града. Взех по Дошеков бряг откъде Джуджеви, през Марешкото хороигрище, из Марешката река, през местността Петровден. Додето изминах дотам, пред мене, след мене голямо множество народ — мъже, жени, деца — с плач бягаха. До това време сражението на Кукла още продължаваше, от което куршумите на турците, когато вървях по Дошекова бряг, пъкаха по плетищата на бостаните като жълъд. При местността Петровден съгледах откъм могилата Никулден и Байкьовица, че голяма турска конница препуска, която идеше да пресече пътя на хората, които бягат, която и пресече тоя път и когото застигна, убиваше. Вече се скрих из нивите, посени с ръж, и дебнешката преминах, без да ме усетят.

Така, уморен зле от припкане, от страх, от неспане по цели нощи, аз можах да измина откритото място и се докопах до гората при Нешовите саи, над Шиндьовица, гдето отпочинах и гледах трогателната картина, що се вършеше в града... Вече сражението беше прекъснато, гърмяха само топовете горски и се слушаха викове, писъци — турците бяха вече влезли в града и всичко беше вмирисано на барут, огън и дим.

Додето поседях така, хвърлих чизмите от краката си и си навих навущата, и обух цървулите, които ги имах в чантата приготвени. Саблята си оставих в хана, да не ми пречи, та бях воуружен само с револвера, кама и хубавата ми пушка шишането, за която както и за револвера имах приготвени патрони както във фишеклъка, така и в чантата. Седях така аз в тая ситна света горица, додето се мръкна, отдето гледах на какво заприлича в два часа това хубаво Панагюрище: почнаха се огньове и трогателни викове и не смеех да се обадя на хората, които поминуваха близко при мене да бягат, като си мислех, че при това положение, като им се мярна с лъскавите въстанически дрехи, не ще яко да им е угодно. Мислех какво ли станаха моите домашни, майка, жена с две малки деца, сестра и брат ми Пейо, който остана при сражението с турците на Кукла, и дохождах до убеждение, че всичките трябва да са избити като видни дейци по това въстание, които цели три месеца не патасваха и те покрай мене да посрещат и изпращат апостолите и членовете на комитета... За да се върна през нощта в града да ги диря, никак не беше възможно, едно, че няма как да се влезе, и друго, че не знам къде се намират и дали са живи.

[С] другарите ми, членовете от военния съвет, както и с други по-видни дейци като стотниците, десетниците и прочее тоже не знаех какво стана, понеже в моето избягване аз не ги видях вече нийде, нито пък имах възможност в бягането да замина откъде палата, в който се помещаваше управлението (х. Луковата къща). Вечерта, като се мръкна, аз тръгнах към панагюрските планини Лисец и Братия, гдето излязох първо на Раслатица и там заварих из гората множество хора, повечето жени и деца при ужасен плач и писък, избягали без дрехи и храна. Преминах в гората Лисечка с цел да търся някое такова лице, с което да можех да се разбирам, но и тъдява нямаше такова освен пак жени и деца.

Сутринта рано, когато бях тръгнал към Братия, намерих диря, по която се виждаше да са минували човеци с мъжки стъпки. Тук аз се спрях два-три часа и като бях полегнал до една бука, съгледах из шумака панагюреца богаташ Рад Р. Каменски, на когото и се обадих и като го запитах с думите «Каква е работата, бае Раде?», той ядовито ми отговори «Да ти баят с пере, баевото». От това обръщане на бае Рад не се разбираше друго освен омраза към мене и такива като мене, гдето станахме причина да горят къщите и да се развали спокойствието на подобни богаташи, които не чувстваха и не ценяха що е политическа свобода и обичаха да се подмазват на турците.

Тоя същия ден аз намерих в гората от нашите стотници: Никола X. Георгев, Кръстьо х. Томев, петдесетника Стойко Шопов и други още няколко от младежите, между които беше и Димитър Баров, всичките воуружени, както избягали при разбиването на града. С [тях] другарувахме 5—6 дена по тия места, като една вечер слязохме близо до града, та изнесохме брашно от Катиновата воденица, та нахранихме нас си и други жени и деца, които имаше избягали тъдява. Хранехме се най-повече с месо без сол от едно стадо овци, които ходихме, та докарахме от по-ниските места, като аз уговорих с двамата стотници и със Стойко Шопов да ми бъдат другари, за да се крием по тия места.

През тия дни обаче започна да се вика из гората от панагюрци, пратени от Хафъз паша из града: «Всеки да се прибере, че царят ще опрости на такива, които се приберат и предадат», поради което повечето хора се прибраха. Но аз не смеех и стоях с Никола X. Георгев по братийските усои още ден-два. Като и той тръгна да влиза в Панагюрище, то аз нямаше какво друго да направи, освен да се съглася с него, та една нощ се промъкнахме из скрити места и можахме да влезем в домовете си, с [него] сме съседи. Условието беше само да видим домашните си дали са живи и ако има храна, да вземем и още същата нощ пак да се върнем в гората.

Моите домашни аз видях все живи и здрави, но всичко обрано и опустошено... Защото другаря ми отказа да излезем, аз бидох принуден, та седях два дена в града, първо на тавана над едно одайче у съседа ми Иван Никитов и после на тавана на Герушовата къща, в която никой не живееше. За това знаеше само жена ми Вела, която след като ме снабди с хляб и нещо благина, аз една нощ се промъкнах между турските постове откъм източната част на града из Драгулин дол и отидох в гората по местността Манастир.

Догдето стоях два дена в града, от жена ми узнах, че брат ми Пейо е заловен с униформата, ка(к)то е бил още на 30 априлий при разбиването на града...

Избягалите хора постоянно се завръщаха в града, всичките турците [ги] държаха при лагера, но откак се обра всичко в нихните джебове и дрехи, разреши се, та се разотидоха по съсипаните им домове. С помощта и лукавството от нашенците кръстени турци Иванчо Сараф Чирасъ, Никола Караилев и още някои единици, изловиха се по-видните дейци и членовете от комитета: Симон X. Кирилов, Искрьо Мачев, Захари Койчев и Кръстьо Гешанов и други, които вързани се държеха под стража при военния лагер, на бърдото при Чадърето. Други от тия дейци - Петко Мачов и Тодор Влайков, Павел Бобеков, Иван Соколов и стотниците Манчо Манев, Иван Хорчов, Рад Клисаров, Стоян Пъков, Рад Джунов — не бяха заловени, понеже бяха избягали: едни по панагюрските гори, където бях до едно време и аз, други бяха заминали към Копривщица, трети се намираха при Бенковски, който през тия дни беше дошъл откъм Еледжик, Сестримо и Белово с една чета и се спрял на панагюрската планина Сивата грамада и оттам заминали за Стара планина.

Както казах по-горе, аз догдето бях в града, два дена, в Герушевата къща, с помощта на мойта неустрашима жена Вела, уговорих с Пейо Варадинов, че като изляза в гората, той всеки четвъртък да ми изнася хляб, като му определих, че ходя къде ходя през другите дни, ще бъда къде ситната Високска кория — той с чукание по дъбовите дървета ще ми се обажда. Така устроен аз като бях в гората, все имах надежда дано намеря някои верни другари, но не ми се случи.

Дойде определения ден четвъртък и бае Пейо дойде, но хляб не ми донесе, а само ми каза, че имало строга заповед за мене да се заловя, та го било страх, та ми обажда да правя каквото искам. Даде ми писмо от сестра ми Тоша, в което се казваше, че всичките ми по-верни другари били се прибрали и ги държали затворени, но щели да бъдат пуснати, та цялата махала въстанала против мене и да се прибера, инак щели комшиите да страдат. В такава смисъл ми говори бае Пейо Варадинов. От него, чини ми се, разбрах, че за нашата къща било решено да се изгори, но по погрешка подпалвачите запалили съседната ни къща на Нено Оряшков, който разярен от това, бил настроен зле към мене, като подбудител, и ме описвал пред пашата, че съм баш комита и трябва да бъда хванат.

Питах бае Пейо видял ли се е с вярната моя жена и какво тя мисли, отговори, че не е, нито пък ще се види... След това той си замина. При това положение аз си останах в гората гладен и с нищо неосигурен, мислих до другия ден и най-после реших да отида в града, та на щастие, т. е. или ако мога да уредя, за да се крия, или пък да става каквото ще... Така реших аз. Обърнах панталоните и горните дрехи, на които по-рано бях отпрал ширитите, оставих си револвера и камата в една скала, наметнах си фереджета овчарска, която ми даде жена ми, догдето бях двата дена в Панагюрище, и тръгнах, влезнах в града и преспокойно преминах улиците, та си влезнах дома. Още в къщата си невлязъл, ето че дойде комшията Нено Оряшков и ми предложи да ме заведе при пашата, че искал да ме види, и той щял да направи пак да ме пуснат.

Почнах да криволича: «Чакай да се видя с домашните си, да си нещо преоблека, да се нахраня» — но чичо Нено не отстъпи, след което аз се простих с жена си, майка и сестра, поцелувах децата ни Стоянчо и Марийка и хайде с чичо Нено, който с усмихнато лице ме изтърси в лагера на бърдото при големия лагер на Хафъз паша. «Ефендим, каза той на пашата, тоя е нашия комшия, гдето го дирите от неговите махалени, ето теслимяваме го.» Пашата, след като ме разпита къде съм бил толкова дена, та се не предавам, и след като се погаври и подсмея с мене, че бях заприличал на мъртвец, заповяда, та ме вързаха с въже твърде много затегнато и ме оставиха до другите там навързани, между които бяха Симон х. Кирилов, Искрьо Мачев, Георги Нейчев, Кръстьo Гешанов, Марин Шишков и др. — все мойте видни другари и управници във военния съвет. Тук не можеше и да се говори с тях, защото 10-ина души войници бяха ни стража, които се променяха на всеки два часа, и при смяната старите, като ни предаваха на новите, се броеше: бир, ики, юч и т. н. с приклада на пушката... като ни титулираха — тоя е бил башия, тоя юзбашия... Новите пък, като ни приемаха, най-напред ще притегнат въжата на ръцете ни дотолкова, щото ръцете ни се подуват и не се сящат, че са членове от тялото. [Нещо] което все така се продължаваше: да ни държат вързани и да ни бият три-четири дена.

Така аз глупаво влязох в клопката — [нещо] за което всякога ми тегнеше — когато имаше възможност [да се избавя]. По-боле от глад да умрех в гората, отколкото да угодех на един Нено Оряшков. Някои от нашите другари, като Петко Мачев, Тодор Влайков, Крайчо Самоходов, не влязоха в града и се укриха из горите до общата амнистия, през лятото, и то тамка, дето бях и аз и гдето бях оставил оръжията си. Петко Мачев беше намерил в скалата револвера, но по каква причина той след амнистията, като се прибрал в града, го подарил на онбашията, турчина Даут (не зная). На Чадърите, след като бидохме немилостиво бити и мъчени и след като изловиха още някои другари, вързани ни покараха стотина души войници за Т. Пазарджик. Завързаха назад ръцете с въжята и ни чифтосаха двама по двама и тръгнахме, кой обут, кой бос с надути и посинели ръце от притисканието на въжето. Мене чифтосаха с Марин Шишков, с когото отидохме до Пазарджик. Освен войниците, които строго ни караха и биеха из пътя, ни прекараха през турското село Абдуларе, та и тамошните турци селяни ни биха кой колкото си иска и се подиграваха с нас. До Пазарджик по голите измити камъни краката ни се побиха и аз на няколко пъти припадах...

В тоя град ни посрещнаха множество турчета, чапкъни, още от края, които немилостиво пресягаха през войниците, та ни биеха. Заведоха ни в конака на Али бей, гдего множество народ турци бяха събрани, та ни видяха. Тука беше евреина Челебан, който във въстанието беше в Панагюрище и като съмнителна личност държахме арестуван, през което време той лакейничестваше пред нас, като казваше, че по-напред той веч е християнин и сам се казваше Георгий. Този евреин сега в Алибейовият конак разказваше на турците за всички ни, кой каква роля е играл по въстанието и с какви дрехи и оружие сме били.

На втория етаж на Алибейова конак през едно перде, решетка, имаше доста жени туркини, та ни гледаха и се чуваше кикотене на подигравка, което се отнасяше за нас, баш комитите.

Оттук ни закараха в полицейското управление, отвързаха ни въжята и ни турнаха железни алки на вратовете, нарочно приготвени, и на големи синджири нанизаха по 8—10 души в един синджир. След като полицейските ни набиха, както искаха, хакнаха ни в стаята на затвора, която едва можеше да събере до 20 души, а ние бяхме 50 повече. Тук заварихме брат ми Пейо, поп Цвятко и много други нашенци и от други места хора, все комити, все така вързани и мъчени. В тоя затвор ни държаха два-три дена и понеже надокараха още много комити от Панагюрище, Брацигово, Калугерово, Стрелча, Пазарджик и прочее, все така, както бяхме обковани, заведоха ни в стаите каменни на Куршум хан.

Както в първия затвор, така и тука мъченията бяха неописуеми. Най-страшното беше, когато сутрин и вечер ни изкарваха за в кенефа (по нужда). Тук освен че ни биеха немилостиво, то като сме десет души в един синджир, заптиетата допущаха на разни улични турчуля, които доходеха, та дърпаха от едната страна синджира, от което сядане вратовете от железните алки бяха ни цели обелени и утънали в кърви... В тоя затвор стояхме 5—б дена, след което в края на месец май около 300 души комити из Пазарджийски окръг, пак със синджирите, по 10 души в ред, ни покараха... с войска за Пловдив. Из шосето и догдето да отидем до Орта хан, войниците ни довършиха от бой, като ни изобраха горните дрехи, обуща, така щото останахме повечето по ризи и долни гащи и боси. Тоя ден беше голяма горещина, поради което много хора изпадаха баялдисали в синджирето и солдатите, вместо да им помогнат като полумъртви, се увиснеха на синджира, па удряха с прикладето на пушките, така щото десетина души измряха, между които беше и стария Захари Койчев, Павел Щърбанов и прочее. Мене турците в Пазарджик нарочно бяха турили в синджира между Танчо Стрелешки и Петър Братков, които като и двамата доста високи и едри, а пък аз нисък — да се мъчим. На Орта хан ако не бяха ме полели със студена вода, аз бях умрял от горещина.

На тоя хан войската, която ни конвоираше, се смени с друга, която беше нарочно изпратена от Пловдив. Офицерина на тия нови войници беше по-добър.

Край Пловдив, при Каршияка, при говеждия пазар, беше наизлязъл много народ — турци, цигани с жени и деца. Стояха като запет пищов да видят и да отмъстят на комитите. Като се доближихме до тия посрещачи, спуснаха се като зверове върху нас и въпреки опората на войската махаха върху ни кой с дърво, кой с камъни и викаха в един глас: «Вурун, юидурун —дин канделар, бунар кяфирдар, падишах душман» и прочее. Още от края натисна ни тоя народ, щото не можехме да стъпяме на земята —от натискание на тълпата се носехме. На много хора от нас счупиха главите и все така ние минахме Маришкия мост и ни вкараха и Панаир хан, който е до моста.

В тоя хан има на два етажа много стаи, отдолу кахвене край Марица, готварница, мази, които всички бяха пълни със затворници комити като нас — чирпанлии, перущенци, пловдивчани и от селата из Пловдивски окръг. Нас откакто ни набиха отново, отковаха ни (х)алките и синджирите все с дърпане и бой и ни натласкаха в яхъра. Край вратата на тоя яхър до вечерта туриха две каци с вода и по една паница и стовариха насечени кръпи дърва. Който от нас излезе при вратата да си гребне вода от каците, четири-пет башибозуци и алваджии арнаути удряха с нарочно приготвените дървета.

В Пловдив имаше отредени две изпитателни комисии, които да и изследват комитите: едната — ония от Пловдивския окръг, а другата — от Пазарджишкия, под ведомството на която (последната) попаднахме и ние, панагюрците. Пазарджишката комисия се състоеше от цариградски изследовател, като председател, Али бей, от Мехмед ага Стамболията, Санджакторин Мемюн бин басъ, българинът Петко Радомиров и Велчо Чорбаджи, всички от Пазарджик, а пловдивската се състоеше пак от тамошни бейове и Николаки Христосов.

На другия ден първи биде повикан от яхъра на Панаир хан Симон X. Кирилов, който не се върна вече, по него — Филип Щърбанов и наскоро след него мене. Четворица с отворени щикове солдати ме заведоха в пашовия конак и ме въведоха в една стая. Това беше пазарджишката следствена комисия от горните лица, между които бейовете пушеха с дълги разкошни чибуци и кехлибарени мамета. На турски език следователя, за да ми се подиграва, види се, най-първо ми каза, че двамата, Симон и Филип, са били казали всичко право, та ги пуснали, та и аз да направя така. След това продължи да ме пита как и защо сме въстанали, де какъв съм бил, какво съм вършил, кой ни е накарал на тази работа.

Преди всичко нека се знае, че още в приготовлението на въстанието, па и после във военния съвет ние между другото бяхме проектирали, че догдето продължава въстанието, ако се появи турска или европейска комисия, открито да казваме, че сме въстанали за политическо освобождение, като предлагаме условията за това освобождение. Сега, понеже въстанието така ненадейно избухна и се потуши, то с потушаването и със залавянето на въстаниците, за да не се прикрият турците пред европейските държави, ние, заловените членове от комитета, догдето бяхме в Пазарджик по затворите, съвещавахме се какво поведение трябва да се държи в изследванията. Имаше едно мнение, че всичко трябва открито да се казва, а друго — да се отрича и всичко да се отбягва... — но догдето ни откараха за Пловдив, не бяхме до окончателно решение.

От въпросите, които мене се зададоха от следствената комисия, разбрах, че Симон х. Кирилов и Филип Щърбанов всичко бяха изказали и открили, с всичките подробности. Аз при все че изпърво бях с мнението явно и открито да се изказва, но сега всичко отричах и отказвах, и се правех като че ли нищо не знаех от по-рано, «докато не надойдоха непознати хора и провъзгласиха бунта — както всеки и аз помагах под заповед». След дълги подмамвания, а после заплашвания, като не откривах, прочете ми се протокола от показанията на Симон х. Кирилов и Филип, от съдържанието на което разбрах, че е изказано всичко подробно, като за някои работи бяха посочили и мене. Когато и сега аз възразих, че това не е вярно, бидох ударен няколко пъти от Али бей и ме предадоха на стражата, като заповядаха да ме турнат под изтезание.

Заведоха ме с ръмжене в конашкия затвор и когато да преминем входа на тоя затвор, тук имаше няколко души турски [чиновници], между които беше и пазарджишкия юзбаши Ахмед аа, който, като ме видя, изруга ме и ме удари силно по главата, от който удар аз паднах в несвяст на земята. В такова положение стражарите ме завлекли в затвора и дълго време ме държали нa двора полумъртъв. По едно време като се окопитах, турнаха ме в прохода на бинбашийския кенеф на долния етаж, обковаха ме с (х)алки на врата, със синджир и ме окачиха на един железен прозорец да стоя прав с вирната глава, по мъчителен начин. Така стоях аз дълго време и често се явяваше един от надзирателите, та понякога ме убеждаваше да си кажа, а понякога ме биеше. Вечерта, като се мръкна, дойде надзирателя, та ми продължи синджира толкова, колкото да мога да легна, и пак го заключи с кофар за прозореца.

През деня и сега аз чуех, че гърми нейде из затворите гласа на пловдивския приятел Димитър Свещаров и по едно време чух, че ме някой вика на прозореца, който беше високо над стената на съседния затвор, називаем «хамбара». Това беше копривщенеца Цоко Будин, който ми прехвърли тютюн, цигари и кибрит, като ми каза, че и Свещаров е при него, видели ме през деня, когато съм завързан и турен в тоя кенеф. Каза ми още, че всичките пловдивски приятели са изловени с изключение на Христо Търнев, който е избягал, така същото се научили, че от Пазарджик избягали Матакиев и Иван Соколов. Това те ми предадоха да зная как да се държа в изследването и да знам кои са заловени и кои са избягалите и избитите, та в случай на нужда да хвърля вината върху последните.

На утрето, щом се разсъмна, дойде същия надзирател, придружен с по-главния ключар, називаем Асан чауш, много свиреп турчин, и пак първо тоя последния ме попита грубо на турски: «Да савъмасън бе, пезевенк», като се обърна към другия с мъмрене защо не са ме пребили през нощта. Опнаха ми синджира и го заключиха пак за прозореца, както и първия ден, та останах на крака прав. Тоя ден два пъти ме изкарваха на изследване,  гдето и двата пъти ме биха, но аз все нищо повече не казах освен първото.

От мъките, види се, аз заболях в стомаха, хванах диария, поради което Асан чауш се омилостиви, та ми отпусна синджира да лежа, като често пъти ме водеха в заходите през двора по нужда и едва се усещах, че съм жив. В това положение аз стоях в кенефа 7-8 дена1 и когато последния ден ме върнаха от изпитателната комисия, предадоха ме отвън на дежурния вратар, който беше друг, непознат мене от по-първите дни. Той ме остави няколко време пред дворната врата и не ме кани да вляза в първото място, поради което аз останах в мисъл защо ли така и какво ли крои. Седях там, докато раздадоха на всичките затворници таина (хляб), който ежедневно се раздаваше на двора: предварително по всеки кауш изведат всичките затворници, наредят ги по двама и подред пристъпят — на всекиму се даваше по две хлебета, като една ока.

Това беше случай, та изгледах всичките затворени хора в тоя затвор от въстаниците из разни места. Видях мои близки приятели, между които беше и Отон Иванов. От кауша, називаем Борчлийски чардак, слязоха тоже много хора, между които видях и Симон X. Кирилов и Филип Щърбанов.

Когато множеството се завръщаше за в стаята, аз, без да поискам позволение, дактисах се с них, та и аз като всеки се качих из мардивена и влязох в стаята, в която влезна Отон Иванов, в която заварих Костадин Калчов и Симон Дренски, пловдивчани, и Константин Величков от Пазарджик, които не бяха излезнали за хляб. На тоя салон са наредени 10-ина стаи, които всички бяха пълни с чиляци, все комити. В съседната стая бяха 10-ина души копривщени, при които бяха и нашенците, гореспоменатите Симон и Филип. От познайниците ми всеки се интересуваше да знае как съм се държал в изследването, като ме гледат, че се държа толкова време в кенефа под изтезавания и как съм освободен да дойда при них, на които казах, както си беше.

В тая стая нямаше място, та се преместих в другата, гдето бяха и копривщените със Симон и Филип. Вместо да се каят, те ме мъмреха защо не съм признал, та да се не мъча, така щото ние се поскарахме с них.

Наскоро след това от Панаир хан доведоха в затвора при нас панагюреца Иван Тутев, Марко Дункаров, Марин Шишков, Георги Нейчов, Стойко Цоцорков, Георги Радивчев, Искрьо Мачев, Нетко п. Стефанов, Петър и Марин Браткови и други, които все бяха минали под изпити и отпосле често ни изкарваха някога заедно, някога по сами за изследване и проверка на разни обстоятелства. По едно време аз попаднах тук под най-строго изследване, понеже беше някой открил псевдонима подпис на търновския апостол Ст. Стамболов, който се подписваше «Стойко Мъглата». Беше казано, че писмата с тоя подпис са получавани от мене, поради което наново ме изтезаваха, като за това обстоятелство един ден члена в комисията Мюмюн бин басъ ме закълна в изпитателната комисия: в смисъл, че няма да се събирам с жена си и децата си, догдето съм жив, ако не кажа истината, т. е. че съм получавал писма от Стойко Мъглата, която клетва аз приех и положих. Всякога, когато се видим с дяда Мюмюн, който и сега живее в Пазарджик, се смеем за тази клетва.

Таньо, който често се срещаше с мене по работите, докато готвехме въстанието, по едно време съгледах, че се държи в подземието под големи мъки, от което разбрах, че е под изследване... Да прикрия, че той е дохождал на нашия хан... отидох в кенефа по нужда, гдето... му бързо казах, да казва, че е слизал у Димикатон (ханджия в Панагюрище), за когото се бяхме вече научили, че е убит...

Още в началото в Пловдив освен изпитателната комисия беше учреден военен съд, който постоянно — по що, защо? — присъждаше все на обесване, щото всеки ден изкарваха от затвора лица, та ги бесеха при голяма публика от турци, цигани с тъпани и свирки. Обесени бидоха все повече селяни от Ново село, Паничери, Синджирлий, Калугерово, както и 10 души копривщени, между които бяха и Цоко Вудин и Тодор Душанцалията.

От Пазарджишкия окръг бяха започнали да присъждат и бяха вече осъдили, както и от панагюрци, мене, Георги Нейчев, Искрьо Мачев, но защото се намеси европейската комисия и после последва амнистията обща, то по тая причина никой не се обеси, особено oт Панагюрище.

При нас в стаята беше арестуван и копривщенския (х)екимин Янаки, грък и гръцки поданик, комуто скрито се донасяше от консулатото гръцки вестник «Неологос», та ноще го четеше и ни казваше новините: че Сърбия е обявила война на Турция, както вървежите на тая война. През кир Янаки, па и през другаде, научавахме между друго, че европейските държави се били заинтересували по въстаническите работи, особено от свирепстването на турците върху невинните и мирни българи, и захвана да се загатва, че европейски комисии ходили по местата да огледват. Това се потвърждаваше и от поведението на турците и на властта, понеже сега вече не бяха толкова жестоки в затвора, както по-рано. По едно време докараха много турци башибозуци в затвора, като виновни в кланетата и обири на българи по българските села из Пловдивско, и след три-четири дена двама от главатарите им бидоха обесени. Това нещо ни зачуди и беше доста утешително за нас...

В затвора вече престанаха изтезанията както от служителите, тъй от турците и циганите затворници, стари катили, така щото забележи се едно протежение, което говореше в полза на българските комити. Един ден стана едно движение по всичките затвори — гледаш, че се чисти и мете, изнесоха се сопите, навнесоха се по стаите хасъра и ибрици, все нови, внимателно заптиетата обраха останките от пексимеда, който беше даван на затворниците за храна, останал още от Севастополската война и съвсем развален. След всичко това не се мина много, ето че дойде в затвора европейската комисия, която прегледа затворите, хамбара, всякъде, където имаше затворници. При нас на Борчилийския чардак, гдето имаше около 150 души, все по-интелигентни хора, забелязахме, че турския чиновник, който придружаваше комисията, като че ли искаше да я не упъти да ни види, поради което ние чрез тропот и кашляне обърнахме внимание, та някои от комисарите посочиха и тръгнаха, та дойдоха и в нашия затвор.

Изгледаха те и тук и когато да си тръгнат, К. Величков и Калчов, щото можеха, им разправиха — за поведението на турците спрямо затворниците, като им посочиха някои факти като за изтезаванието и прочее. След два-три дена се разнесе, че обесването се било забранило, като и съгледахме, че бесилото, което стърчеше на големия Маришки мост, което до тоя ден довърши доста хора, се вдигна и нямаше го вече да стърчи.

Сега ние тържествувахме от радостта, като си говорехме помежду си, че останахме живи, макар и да е заточение до живот, все имаше надежда. Дядо поп Груйо Бански и другите свещеници, които по-рано ни вдигаха нощем по два пъти на молитва, сега захванаха и денем да четат благодарствени молби богу за нашето избавление и успокоение душите на избитите и обесени наши братя и другари.

След няколко време от това обяви се общата амнистия на всичките политически въстаници, което беше втора неописуема радост между затворниците. Аз не мога точно да определя числото на въстаниците, но като взема, че Панаир и Караул ханища бяха пълни, тъй също и затвора, който съдържа четири отделения с по няколко стаи, предполагам, че това число не беше по-малко от 2000 души из различни места из Пловдивско и Пазарджишко.

Един прекрасен юлски ден застанаха в двора на затвора четир-пет души турски чиновници с кятипина арменеца Манук, когото познавахме, и обявиха, че царя прощава, та ще се пуснем, като същевременно по списък, ред по ред, извикваха. Извикваха тъй доста време и свършваха, но моето име не се извика, така и имената на другарите ми панагюрци в тоя затвор: Георги Нейчов, Марин Шишков, а другите, като Искрьо Мачев, Симон х. Кирилов, Филип Щърбанов, Захари Койчов, Нетко п. Стефанов, Иван Тутев, все пуснаха. Останахме ние като убити, а още повече ме порази, като до вечерта тоя ден доведоха от другия затвор и брат ми  Пейо, когото тоже не бяха пуснали, когото не бях видвал, откакто ни докараха в Пловдив.

Пуснатите другари на свобода се вече изгубиха от нас, а ние оставените бидохме подложени отново на изтезания и подигравки от турчолята чиновници, които ни сочеха, че ние сме били главатарите на въстанието, та покрай нас са изтеглили и други невинни хора, които бидоха пуснати и(ли) обесени. Заканваха се дълго време, че нас ще бесят из разни места из окръжието.

Не можехме дълго време да си обясним защо като и ние (сме) политически престъпници, не попаднахме в амнистията. Едни сведения имаше, че ни турят за убийци, други говореха, че турците нарочно направили това за отмъщение, че от Панагюрище като център на революцията ни един човек не бил наказан и обесен, а пък трети говореха, че били пуснали другите по-видни панагюрци с рушвет, та и за нас имаше мисъл да направим това, за да се откупим. През септемврий месец брат Пейо заболя от тифус много тежко, така щото за гледанието му бях принуден денонощно да се мъча. Най-после с нещо рушветец измолихме, та го изнесохме из затвора в Кациграта хан в Пловдив под надзор на властта, гдето дойде майка ми, жена ми и сестра ми Тоша, та го наглеждаха и това му доста спомогна, та остана жив. През всичкото това време в затвора аз с другарите ми Марин Шишков, Павел X. Симонов, Георги Нейчов и брат ми Пейо дирихме причините, по които нас не освобождават...

Не преставахме да търсим средство, за да бъдем освободени. Най-после с един откуп на 28 октомври 1876 година бидохме пуснати аз, брат ми Пейо, Георги Нейчов и Павел х. Симонов.

 

1През които почти всеки ден ме изкарваха на изпит. Филип Щърбанов и Симон X. Кирилов между другото бяха открили за ходенето ми като делегат от панагюрския комитет в Пазарджик и Пловдив, за което поменах по-рано, та по тоя въпрос ми се дава голям зор да кажа какво съм правил, с кого съм се виждал и кому съм дал писмата. Аз все отказвах, поради което изведохаи Филип, и Симон срещу мене на очна ставка, които, като настояваха, аз бидох принуден, та признах, но не че съм знаел по тия работи нещо, а само че един ден, като тръгнах за Паразджик и Пловдив да си купувам ечемик и арма, Павел Бобеков, за когото още в Пазарджик знаех, че е убит или е избягал, даде ми две писма, едно за Матакиев в Пазарджик и другото за Хр. Търнев, които им предадох: на първия в училището, а на втория пред портата на дома му в Пловдив, и то без да ги познавах по-рано. За къщата на Търнев показах, че е уж хотел «Шемен дефер» в Пловдив с преструвки, че като съм попитал някои лица, били там на едно кахвене, те ми го и посочиха, че стоеше на портата си. За да се провери коя е тая къща, водеха ме под стража и като показах хотела за къщата на Търнев, разбраха, че съм лъгал, та ме много биха и сега.