Османско владичество

Април 1876. Спомени. IV Революционен окръг

Посещения: 7287

 

Черновежд

 

ПЕТЪР ПАНТЕЛЕЕВ КАРАПЕТРОВ (ПОНДЕВ)-ЧЕРНОВЕЖД. (Роден и 1845 г. — Панагюрище; починал в 1903 г. — София.) Книжовник, печатар, книгоиздател и журналист в Цариград; един от основателите на панагюрското читалище «Виделина» и негов пръв председател (1865 г.); председател на българското печатарско дружество «Промишление» — Цариград; основател на сп. «Ден» (1875—1876 г.). След Освобождението съдебен служител.

Публ. по: Черновежд. Кратко описание на Панагюрското въстание, провъзгласено на 20-й априлий 1876 година, и на по-важните събития след него в Турското царство, додето се освободи градът Панагюрище от турското владение на 31-й декемврий 1877 год. С., печ. Хр. Г. Бъчеваров, 1893 [6], 128 с. (с. 13—14, 16—17, 18—21, 21—24, 24—25, 25—27, 29—32, 33—35, 38 - 41, 41—45, 46—54, 55—56).

 

Кратко описание на панагюрското въстание

 

CernvejdПри всичко че Централний революционен комитет беше назначил Ванков да ръководи работите в Четвъртото революционно окръжие, а Бенковски — за негов помощник, обаче тоя последний присвои правата и отне властта на Ванкова, който се не противи, ала пък и не отиде за Клисура и Карлово, гдето го пращаше Бенковски, ами остана в Панагюрище. Бенковски беше човек с твърда воля и неотстъпчив; щото намислеше, щото решеше да стори, той го свършваше; той беше и много остроумен; макар и грубо, той всякога беше готов да отговори на каквито и да са питания. Той обичаше сам да заповяда, думата му да се не повръща, никой да му не възразява, никой да му се не противи. Та затова често се караха с Ванкова — човек кротък и много търпелив. За да има човек, който да го слуша, да му угажда и да му не възразява, Бенковски повика едного от апостолите в сливенското революционно окръжие — Георги Икономов (п. Тодоров, сливенец), — уж да го изпрати да приготвюва и ръководи въстанието в Старо Ново село. Икономов пристигна тука в първата десетница на месец априлий. За писар на Бенковски се назначи Тодор Димитров Белопитов, който навсякъде с него ходеше.

След като се устрои приготовителний комитет, Бенковски и Нанков постоянно обикаляха градовете и селата в Четвъртото революционно окръжие, а комитетът бързо работеше и приготвяше всичко, щото е потребно за въстанието. И самите граждани вече захванаха да се приготвюват за въстание. Мнозина по-стари хора, особено някои от първенците, опитни човеци, разбираха и знаеха, че панагюрци не щат много да се бият с турците и да им противостоят, че те не бива да се бунтуват против царщината, защото нямат никаква вреда от турците, нямат причини, които да дават повод за въстание, ала в населението вече беше се вкоренила мисълта за въстание, всички викаха, че трябва да се въстане, да се запалят села и градове — турски и български, — да се строшат мостове, да се развалят телеграфи и железници, па напокон каквото ще да става. Турците няма да седят с кръстосани ръце, ами щат да захванат и те да колят, да бесят и всякакви други глупости да чинат, както чинат всякога в такива случаи, и по такъв начин щат да предизвикат намесвание на европейските държави, които, както и да е, все щат да настоят да се дадат някакви правдини на българский народ, ако съвършено се не освободи от турското владение. Така се мислеше, така се проповядваше в онова време, па така се и случи напокон. Освен това някои от по-младите, като за възражение на старите казваха, че ако панагюрци са охолни, свободни, непритеснявани — то другаде в Турско българското население тегли от турската власт, то робува на турците, които безнаказано се разполагат с имота му, с честта му, с живота му, затова трябва и то да се освободи от турский гнет, от турското владичество. А такива млади имаше доста в Панагюрище; такъв беше и Павел Ст. Бобеков, ученик на турското военно медицинско училище в Цариград, ала непримирим враг на турците; той повече умееше да внуши на съгражданите си мисълта за въстание — ако това трябваше, — мисъл, още в Цариград вродена в него, отколкото Бенковски или който и да би бил друг бунтовнишки проповедник. Прочее ако панагюрци сами не разбираха целта на въстанието и ако не мислеха нещо повече, те нямаше и да въстават.

От ден на ден движението се усилваше; от цялото окръжие постоянно пристигаха тайните вестоносци с писма и да съобщават где що се върши, как отиват работите. В Панагюрище вече беше почти всичко на свършвание, заради това по едно време, като се върнаха тука Бенковски и Ванков, които бяха отишли низ окръжието, комитетът направи заседание от всичките си членове, в което участваха Ванков и Икономов. В това заседание се реши да стане едно главно събрание от представители на всичките градове и села, които влизат в пределите на Четвъртото бунтовнишко окръжие, за да се размисли и реши в кой ден именно и как да се вдигне бунтът, а именно: дали населението в градовете и селата да въстане или пък да се изпратят чети низ горите и планините. Място за събранието се назначи Оборище една скришна гориста местност зад върха Раслатица в Средна гора, на северозапад от Панагюрище, на която едната половина се намира в панагюрското землище, а другата — в онова на селото Мечка. Тая местност, като най-скришна и най-удобна за такава работа, се посочи от дядо Димитър Коклев, от село Мечка. Разпореждание стана да се изпратят писма за това до всичките градове и села, в които има съзаклятници и бунтовнишки комитети, за да им се съобщи решението на панагюрский комитет и да изпратят представителите си право на мястото. Повечето от представителите минаха нощя през Панагюрище; те се спираха в странноприемницата на Найден Ст. Дринов (член на комитета), отгдето нарочно приготвени хора ги завождаха на Оборище. От Панагюрище се изпратиха двама представители: учителят Ис. Ц. Мачов (член на комитета) и търговецът Г. Нейчов. Освен градовете Пловдив, Т. Пазарджик, Пещера, Сопот, Карлово и Копривщица около 40 големи и малки села имаха представители. Тука присъстваха и Бенковски, Ванков и Икономов, а Каблешков не можа да дойде от Копривщица, защото бил болен. От много места представителите се не приеха в събранието, защото пълномощията им не бяха редовни, ала те седяха тука, додето се свърши всичко, и си отидоха заедно с представителите, които имаха редовни пълномощия. Всичките хора, които бяха дошли тука, представители, вестоносци, стражари, готвачи на храните и други съзаклятници, бяха около 400 души.

Откак вече престанаха да пристигат представители и откак се провериха пълномощията на пристигналите, преди всичко, Бенковски поиска от представителите да дадат нему и на другарите му (Ванков, Каблешков, макар той и да отсъстваше, и Икономов, който, както се спомена по-горе, преди 4—5 дни беше пристигнал тука от Сливен) едно пълномощно, на което със силата само те да имат право да обявяват въстание в Четвъртото бунтовнишко окръжие, когато намерят за добре; те да назначават главатарите и ратниците и въобще те сами неограничено да разполагат с работите на въстанието. Георги Икономов обяви, че е уместно, основателно предложението на Бенковски и никак се не съмнява, че родолюбивите представители щат да ги снабдят с такова пълномощно, па да се пристъпи към работа. Обаче Ванков, татарпазарджишкий, сопотский, копривщенский и панагюрските представители — Иван В. Соколов, Ганчо п. Николов, Найден п. Стоянов, Искрьо Цв. Мачов и Георги Нейчов — не намериха за уместно да се дава такова пълномощно. Повдигна се голяма разпра, защото Бенковски настояваше на искането си, та по едно време и Ванков се съгласи да им се даде пълномощно, ала другите, особено Мачов и Соколов, не се съгласяваха: те мислеха, че с такова пълномощно пратениците на революционний комитет щат да вършат всичко произволно, щат да злоупотребляват. Против това искание на Бенковски въстанаха и представителите от Брацигово и Перущица — Васил Петлешков и д-р Васил Соколски, ала Бенковски постоянстваше. Най-сетне, благодарство на повечето селски представители, които, кое със сладки, кое със заплашителни думи, Бенковски можа да убеди, тоя последний сполучи и даде му се исканото пълномощно, подписано, волно и неволно, от всичките представители, без да смееше някой да измени поне една точка от съдържанието му. Пълномощното написа Ванков по казванието на Бенковски. Подир това поп Груйо, представител от село Баня, едничкий свещеник между дошлите хора на Оборище, приведе под клетва представителите и апостoлите, че щат да служат вярно на отечеството си. Закле се и той сам, поп Груйо, като целуна вехтий си требник и ятагана си. (Дума по дума Ив. Соколов казваше клетвата на поп Груйо, който тоже така я изговаряше, а след него и всички ония, които се кълнеха.) След извършванието на тоя обряд Бенковски обяви заседанието за отворено. Никакви писмени бележки се не държеха, защото Бенковски не допусна да се държат такива. Най-много се чуваше поп Груйовий глас; поп Груйо посрещаше с псувни всекиго, който възразяваше на Бенковски, като същевременно псуваше турците и ръката си слагаше на ятагана или на кремиковий си пищов, останали от дядо му.

В разискванията по кой начин да се въстане помежду представителите се появиха две мнения: някои от тях казваха, че ще да е по-добре, ако се съставят чети, които да навлязат в планината, а населението да си мирува, уж като че няма дори известие, па да помага доколкото може — така мислеха и апостолите. Обаче повечето от представителите мислеха другояче: тия последните не можеха да допуснат щото мъжете да тръгнат по гората, а челядта им да остане в селата без никаква защита: те искаха да въстане всичкото население, защото по такъв начин и европейските държави щат да съчувстват на българския народ, па и човеколюбиви хора щат да му помогнат, а пък, като тръгнат чети низ гората, турското правителство ще ги нарече разбойници, ще да ги преследва, ще да ги излови и избие, както много пъти се е случвало, и нищо няма да стане. Говори се много и най-сетне се прие последното мнение: да въстане населението. Разказа се на представителите как трябва да се въстане и когато се прогласи въстанието, къде трябва да отидат старите, жените и децата — в други някои села или в гората. Всякой представител обади дали селото му ще може да се брани и запази само, или ще трябва да му се отиде на помощ от друго село. Реши се щото ратниците от по-малките села в крайна нужда да се присъединят към ония в по-големите села. Поради войскобранителното му местоположение пак Панагюрище се избра за средоточие на въстанието и седалище на съвета, който ще управлява движението в цялото Четвърто окръжие. Повдигна се питание за деня, в който ще да се провъзгласи въстанието, обаче Бенковски, макар и да мислеше да стане това на първий мая, както мислеха и другарите му, и членовете на приготовителний комитет в Панагюрище, като се страхуваше да не би някой да издаде работата, обади само на представителите, че деня, в който ще се развие знамето в Четвъртото революционно окръжие, е наближил и че за това своевременно ще се обади навсякъде. Бенковски притури, че ако правителството усети за заговора и хване някого от съзаклятниците, то селото, в което се случи такова нещастие, веднага да въстане, за да избави хванатий, и незабавно да извести за това на приготовителний комитет в Панагюрище, отгдето ще се провъзгласи въстанието. Бенковски каза така, защото имаше предвид следующето съображение: ако правителството открие заговора и хване някого от съзаклятниците, между които може да се случат някои малодушни хора, та от мъки се принудят да изкажат това, що се тъкми и върши, турците щат да преварят и в продължение на няколко дни всичко да потушат. Тогава ще трябва изново, след няколко години, да се приготвюва ново въстание. Заради това, в такъв случай, по-добре ще бъде да се провъзгласи въстанието, па каквото стане да стане. Така се и случи, както ще се види по-сетне. Най-после се избра една комисия, която да отиде в Панагюрище, за да напише устав, по който щат да се ръководят главатарите на въстаниците и по който щат да се управляват въобще работите на въстанието, да определи деня за провъзгласяванието му и редът за действията — макар събранието и да реши поначало, че денят за прогласявание на въстанието трябва да бъде първий мая. Тая комисия се състоеше от: Бенковски, Ванков, Икономов, панагюрските представители Ис. Цв. Мачов и Г. Нейчов, татарпазарджишкий Ив. В. Соколов (родом от Радомир, а учител в Т. Пазарджик), копривщенский Н. п. Стоянов, брациговский В. Петлешков, перущенский д-р В. Соколски, клисурский Ник. Караджов, петришкий Нено Л. Гугов и пловдивский Хр. Н. Търнев, който на 18 априлий вечерта остави Панагюрище, та си отиде в Пловдив.

Събранието на Оборище трая от 13 до 16 априлий включително. Още в същий ден вечерта комисията пристигна в Панагюрище, а на другий ден се захвана за работата си. Тя заседаваше в къщата на бае Иван Леков, един богат табак и търговец на щавени кожи. За главен писар (секретар) на комисията се назначи Захарий Стоянов. На 19 априлий замина за Клисура през Копривщица и клисурский представител Никола Ив. Караджов.

Додето трая събранието на Оборище, приготвюванията в Панагюрище следваха. Но някои от членовете на приготовителний комитет начело с хилядника Бобеков, като имаха предвид, че още не са пристигнали оръжията от Цариград, не одобриха онова решение на събранието на Оборище, [т. е.] ако би се случило щото и преди първий мая властите да хванат някой съзаклятник, то и преди тоя ден да се прогласи въстанието. Те крайно негодуваха и за пълномощното, което Бенковски взе от представителите — те се бояха да не би той с това пълномощно да вземе всичката власт в ръцете си (при всичко че Бенковски се не опитва за такова нещо), па да се разполага произволно с хората — да стане неограничен, пълновластен заповедник. А пък най-силен повод за скарването даде следующето обстоятелство: комитетът беше изпратил писмо до главатаря на Първото (Търновско) бунтовнишко окръжие, Стойко Мъглата (Стефан Стамболов), да го пита дали хората в онова окръжие са готови за въстание и кога тъкмят да се прогласи въстанието. Такива писма бяха изпратени и до другите революционни окръжия, та, както вече видяхме, още на Оборище пристигна отговор от Третото (Врачанското). Илия Ил. Петдесетникът беше пратен да занесе това писмо в Търново. Той донесъл отговор от Стойко Мъглата и вместо да предаде писмото на комитета, предал го на Бенковски. Попитан от комитета дали е донесъл писмо от Търново, Илия отговорил, че е донесъл и го дал на Бенковски. Комитетът поиска от тоя последний да му предаде писмото, ала той отказа. Но тъй като вестоносците всякога знаеха съдържанието на писмата, Илия обади на комитета, че в писмото било писано да се не бърза с въстанието, защото и Сърбия щяла да обяви война на Турция, та след обявяванието на тая война да се прогласи въстанието веднага и в петте революционни окръжия, понеже тогава турските войски като щат да са разпръснати — в Босна и Херцеговина, Черна гора и Сърбия, — въстанието, така както е приготвено, ще да успее, па и цял свят ще да види, че всичкий български народ се е побунил против турската власт, а не само няколко хора, както досега е ставало това. Стефан Стамболов казал на Ил. Петдесетникът, че най-късно докъде 1 мая Сърбия ще обяви войната, затова да се не бърза. И действително той е имал право, защото другояче щеше да излезе работата, ако и петте революционни окръжия едновременно биха се възбунтували, щом Сърбия обяви война на Турция и тая последнята си разпръсне войските по разни страни. Не ще ни дума, че за башибозуците не се е ни помислювало. Но както и да е, обстоятелствата така се стекоха, щото, както щем видим, въстанието се прогласи предивременно. Работите дотолкова се туриха в напрегнато положение, щото двете скарани страни не щяха дори и да се срещат. Някои захванаха пък да загатват, че хилядникът Бобеков уж вземал мерки да изпъди Бенковски из Панагюрище. . . обаче за изпъждание или убивание на тоя последний не е нито помислювано, нито пък Бобеков беше човек, който да приеме да свърши такива работи. Бобеков не беше ни подъл, ни злобен, ала не обичаше и никому да клати шапка; всякога открито говореше онова, което мислеше, без никакви заобикалки, без никакво стеснявание...

По едно време, за да се избягнат всякакви лошави сетнини, приготовителний комитет изпрати троица от членовете си — Фил. С. Щърбанов, Кр. И. Гешанов и З. С. Койчов, — за да поискат някои сведения и обяснения от Бенковски и другарите му по решението на събранието на Оборище.

Като имаше предвид писмото от Стефан Стамболов, комитетът искаше да узнае: дали и другите четири революционни окръжия в същий ден, на 1 мая, щат да въстанат. На какви законни основания и защо Бенковски и другарите му насилствено са взели от представителите на Оборище едно пълномощно, с което сами всичко произволно да вършат, без да вземат и съгласието на комитета, който представлява населението и е отговорен пред него? По какви съображения Бенковски е казал на представителите, че ако властите хванат негде някой съзаклятник, то населението веднага да въстане, тогава когато според писмото от Търново, което той скрил и не обадил, трябвало да се не решава така скоро това питание, додето се не вземе мнението и на другите окръжия? Станало ли е разпореждание щото в деня, в който ще се прогласи въстанието, всякой от апостолите да се намери на мястото си и: освен Каблешков, който е в Копривщица, и Икономов, който е назначен уж за Старо Ново село, а пък още е в Панагюрище, Ванков где ще да бъде, тогава когато всякой вече трябва да се намира на мястото си, защото, както се предполага, може да се случи и преди 1 мая да избухне въстанието? На тия питания Бенковски отговори: «Това не е ваша работа. Аз не мога да ви отговарям за това и онова. Вие имахте упълномощени представители в събранието, на което решението е вече вземено; аз сега не мога да ви давам никакви обяснения и да отговарям на вашите неоснователни питания.» Обаче Ванков, който всякога беше вежлив, каза на комисарите да се не грижат, защото всичко е извършено и предвидено за светата цел съгласно с исканието и одобрението на народните представители в събранието на Оборище. Никой от нас, продължи Ванков, не иска да злоупотреблява с доверието, което народното събрание ни изяви, като ни даде пълномощното. Освен това, вие знаете, че има случаи, когато човек не трябва да отговаря на всяко питание, нито пък да обажда какво мисли да върши и как се е разпоредил или ще се разпореди за известни работи.

Подир всичко това комисарите си отидоха. Когато се срещнаха с другарите си и другите главатари на съзаклятниците, та им обадиха за поведението на Бенковски, всички те захванаха да се изстудяват от тоя последний; някои почнаха дори да мислят как да го махнат да им се не меси в работите, па както и колкото могат, сами всичко щат да си вършат. «Както Бенковски и другарите му... на които дадохме по един револвер или пушка, милеят и радеят за освобождението на отечеството ни, казваха комисарите, така и ние, които сме презрели и изоставили всичките си работи, търговията си, без да мислим какво ще стане с челядта ни, с имота ни, със самите нас, с града, с населението, се грижим и радим за това, още повече [че]турците нас не са угнетявали, не са ни притеснявали, не ни са се намесвали, нито ни се намесват в общинските работи, та няма дори и защо да се бунтуваме против тях, ако не сме имали предвид освобождението от турската власт на цялото ни отечество, на всичките ни еднородни, а тия (Бенковски и другарите му) дошли тука наготово и искат да ни заповядват, щом избухне въстанието, ние щем да сме на топа на устата, а тия щат да хванат по трънаците...» Хората имаха право и поради нетърпимото поведение на Бенковски, който почти вече беше станал неограничен, самовластен заповедник, дори и някои от най- близките му захванаха да гледат на него с недоверие. А пък панагюрци въобще са хора, които дип не обичаха да премълчават, когато би трябвало да се говори, па и да им заповядват такива нечути-невидени хора, които нямат нищо в Панагюрище, за да им е мило, да ги боли за него. Бобеков знаеше всичко това, а Бенковски, макар и да се познаваше с някои панагюрци, той обаче не беше познал отблизо всичките хора, на които искаше да заповяда и произволно да се разпорежда с тях; не се минуваше ден да не даде повод за препирни и скарвания. По едно време той позна, че хората не гледат сега на него както в началото, та дори бе захванал да се бои да не би да посегне някой на живота му; сам той така беше се произнесъл пред Ванкова. Като се научи за това, комитетът незабавно тури на разположението на Бенковски около петдесет души стражари и стотниците Ив. М. Хорчов и Манчо И. Майнов; тоя последний всякога се нахождаше при него и сам той му приготвюваше кахве, което Бенковски много употребяваше. Комитетът стори това, за да докаже на Бенковски, че никой не е помислювал да го убива, нещо, което всякога можеше да стане, обаче и той да не излязва из пределите на присвоените си права. Най-сетне след дълги препирни и разправяния с посредството на 3. Стоянов недоразуменията между комитета и Бенковски се уравниха.

В такова положение се намираха работите, когато на 20 априлий 1876 г. избухна въстанието в Панагюрище. Вечерта на 19 спроти 20 априлий Бенковски и другарите му бяха в къщата на Иван Д. Тутьов, богат човек, който търгуваше с аби, шаяци и чорапи. При тях имаше и някои от членовете на комитета, за да решат кой от тия последните ще отиде на заранта с Бенковски да обиколят известни села — да видят що се върши. Реши се да отидат Петко Р. Мачов и Марин Д. Юруков (Шишков), като се определиха и стражарите им. Половината от нощта беше минала, когато всичките събрани си отидоха да спят. На заранта, по непредвидени случаи, те не можаха да тръгнат, та оставиха пътуванието си за вечерта. Обаче в тоя ден, на 20 априлий след пладне, пристигна вестоносец от Копривщица с писмо от Каблешкова до панагюрский комитет. С писмото си Каблешков известяваше на комитета, че Неджиб, гореказаний полицейски службаш, преди един ден пристигнал от Пловдив в Копривщица и като поискал да го (Каблешкова) хване с още други някои хора, той, Каблешков, въз основание на решението от Оборище събрал няколко души, убил мюдюринът и няколко полицейски стражари, а всичките други турци побягнали. Вестоносецът съобщи устно, че заедно с побягналите турци побягнал и Неджиб за Пловдив, през Клисура. След получаванието на писмото събраха се всичките членове на комитета и отидоха при Бенковски и другарите му, та им съобщиха за станалото. Бенковски взе писмото, прочете го, позамисли се, па изпрати да викат Бобекова и извика: «Б у н т!» Комитетските членове се опитаха да се почака поне 4—5 дни, додето пристигнат оръжията от Цариград, па да могат да се поприготвят, както трябва, и те, и населението, защото хората още не са успели да си приберат и скрият поне покъщнините, а пък ако турците навлязат в града, всичко щат да ограбят. Бенковски не обърна никакво внимание на исканието им, но само викаше: «Б у н т! Всякой да се въоръжава!» Същевременно Ванков изгърмя с пушката си; него последва стотникът И. Хорчов, па и някои от стражарите, определени да се намират на разположението на Бенковски. В това време пристигна и поп Груйо от Баня, който веднага извади изпод джубето си два кремикови пищова и изгърмя с тях, па захвана да си засуква въсите и да се заканва на турците, на «тия проклети агаряни». Поради пушканията дворът на Иван Д. Тутьов се напълни със свят; всякой се чудеше и гледаше на непознатите личности (Бенковски и другарите му); хората се чудеха какви са те, отгде са дошли, та са захванали да пушкат в двора на тоя мирен човек, един от ония на пръсти броени панагюрци, у които, макар и да би се намирало оръжие, не обичат да го хващат. За да се махне навалицата, Бенковски извика към всичките присъствующи да се готвят, защото ще се прогласи въстанието, което с нетърпение очаквали. Дойде и Бобеков, комуто Иван В. Соколов съобщил за станалото и че го вика Бенковски. Тоя последний, като никога с жаловити очи погледна на Бобекова, прегърна го, целуна го, па му каза да свика стотниците, за да им заповяда да приготвюват и воръжават четите си, защото ще се обяви въстанието още в съший ден. На това Бобеков му възрази: «Що мислиш? Защо толкова бързаш? Нали знаеш, че бързата кучка слепи ги ражда; ами где ни е оръжието?» Обаче Бенковски нищо не отговори. Навалицата, комитетските членове и стражарите излязоха, та отидоха да се приготвюват. Подир това, като се размениха тайно няколко думи между Бенковски и Бобеков, отиде си и тоя последний. Низ целий град пушките бяха вече загърмели, хората вече бяха претръпнали. Те бяха забравили къщи, покъщнини, магазин, дюкяни, стоки, многобройни стада дребен и едър добитък. Всякой почти се въоръжаваше или бе се въоръжил, когато около черковно време (З1/2 часа следобед) черковните клепала заклепаха и камбаните забиха. Около конака (управителний дом и местоживелище на мюдюрина и на турските стражари) пушки загърмяха, а напокон и на чаршията (тържището, пазарището — една голяма площад). Всичките дюкяни, магазии и работилници се затвориха. Всякой от съзаклятниците бързаше към чаршията, облечен в бунтовнишките си дрехи и въоръжен, а жените бяха захванали да си честитяват царство. След малко и Бенковски с другарите си Ванков и Икономов, членовете на приготовителний комитет, членовете на комисията, избрана на Оборище, с главний си писар 3. Стоянов, хилядникът Бобеков и много въстаници, предвождани от десетниците и стотниците си, пристигнаха на чаршията. Членовете на комитета, хилядникът и повечето от стотниците бяха облечени с нарочно приготвени бунтовнишки дрехи. Дрехите на Бенковски, приготвени тоже в Панагюрище, по хубостта и по богатите нашивки надминуваха ония на всичките други. Гуглите на всичките големци бяха украсени с левове, които тукашните златари бяха излеяли от злато, сребро или мед. Главатарите бяха въоръжени и с хубави оръжия. За всичко това всякой харчеше свои собствени пари. Почти целий град беше се събрал на чаршията, когато Бенковски издигна едно хубаво знаме от зелен плат, ушит на него златен лев, стъпил въз полумесеца, понеже главното знаме още не бе приготвено, па извика: «Въстание! Въстание!» След това Бобеков с кон тръгна низ града да повтаря същите думи.

Случайно находящите се в Панагюрище по работата си няколко турци, както и двама, които привечер пристигнаха в една кола, бидоха убити от навалицата и гърмежът от пушките не преставаше. Убиха и трима от турските стражари на конака, под предлог, че били пушкали въз навалицата. Ето доколко се запази постановеното от комисията решение, според което не трябва да се закача мирното турско население! Някои от въстаниците побързаха, та се комкаха от кръвта на убитите, за да ги сабля не сече и ядро не лови, както някога си хайдуците на Благовец чинеха така, когато излязваха по горите. Макар че всякой в Панагюрище знае тоя обичай, ала сега за това най-напред даде пример стотникът Павел х. Симеонов. След като се убиха турците, за да се не повтори пак такова нещо, комитетът се разпореди да се хванат и затворят в една къща колкото турци биха се намерили или биха дошли в Панагюрище, включително с наместника на мюдюрина и останалите неубити стражари, па се тури и стража да ги пази - да ги не нападнат някои от бунтовниците, та да ги убият.

Додето ставаше гореказаното, брациговский представител Васил Петлешков беше подписал колкото имаше приготвени преписи от възванието за въстанието, та в същий ден се изпратиха навсякъде в Четвъртото революционно окръжие, па и в някои места на другите революционни окръжия. Това възвание (прокламация) беше съчинено тоже от комисията, избрана на Оборище.

Бобеков се завърна на чаршията и откак поздрави войнишки Бенковски и напокон стотниците, заповяда на тия последните да наредят войниците, като се отделят конниците от пешаците. Първите бяха около 50—60 души, а вторите около 500 души. Той им обади, че както вече са видели и чули, въстанието се прогласи и за това ги поздравява и че те, заедно с него и другарите им, които тепърва щат да пристигнат, трябва да се закълнат, че юнашки щат да се бият и да умрат за освобождението на отечеството. И военачалниците и ратниците се заклеха под знамето. След като им каза още няколко насърчителни думи, Бобеков нареди стотниците що щат да сторят през нощта за пазението на града, па дойде при Бенковски, който беше заобиколен от членовете на комитета и от ония на комисията, колкото бяха останали. Тука, на крака, се реши, щото комитетът и комисията да се съединят заедно да работят под название военен съвет, който да ръководи и управлява всичките работи на въстанието. Часът беше около 9—10, когато виновниците на въстанието се разотидоха, а след тях и ония от присъствующите, които не бяха си отишли по-рано. Така се свърши 20 априлий 1876 г. в Панагюрище. По такъв начин се провъзгласи в тоя ден панагюрското въстание, което напокон се разпространи в по-голямата част на Средна гора и на много други места в Тракия и Мизия.

BobekovНа другий ден, 21 априлий, военний съвет се събра; Бенковски и Бобеков пак бяха захванали да се карат и препират, ала на всичките се отвлече вниманието, когато видяха, че иде поп Груйо, държащец в ръката си гол ятаган и псува турската вяра. Той миналата вечер пристигнал в селото си (Баня, около 7—8 километра на югозапад от Панагюрище), наредил си домашните работи, наредил и съселяните си що да вършат, па дошъл да види и тука що се върши, що става, защото, когато отивал на селото си, срещнал къде местността Богородица, наблизо до Панагюрище, «онова куче Aхмед», гореспоменатий татарпазарджишки полицейски службаш, който с десетина души турски стражари идел тука, но след малко, без да влязват в Панагюрище, върнали се. Те стигнали и заминали поп Груйо. Попът се сторил пред тях — и на срещание и на връщание, — че пиян язди коня си, та дреме на него и се клати, като че ще да падне. Поп Груйо предполага, че Ахмед се уплашил, като чул гърмението на пушките, затова се върнал. (Тоя поп във всичко беше много смешен; той бе си набъкал в пояса три-четири разни видове пищови, а пък един ятаган бе обесил на плещите си, през рамото, вързал с гайтан, като сабля; Бенковски само с него се шегуваше.) Подир това Бенковски покани дядо поп да седне и допусна го да вземе участие в разискванията, макар и да се не щеше на другите членове на съвета да се меси и поп Груйо в работите. Обаче с посредството на тоя последний, който захвана да псува и Бобекова, и Бенковски и да ги кара да си целуват ръка, та да се опростят, препирните престанаха и след кратко разисквание недоразуменията се обясниха и уравниха. Тия карания бяха възникнали относително наставленията, които трябв[аше] да се дадат на пратениците, пристигнали в тоя ден от някои села, и настояванието на Бобеков да заминат Икономов и Ванков за местата си, па още и за това, че без да съобщи на членовете от съвета, Бенковски взел от съветника Найден Ст. Дринов всичката преписка, която панагюрский комитет е имал с другите комитети, както и протоколите на комисията, избрана на Оборище. На пратениците се каза да заведат в гората жените, децата и всичките неспособни да носят оръжие или ако се може, да ги изпратят тука и в Копривщица; мъжете незабавно да въстанат; ония от малките села, ако не могат да противостоят сами на турците, да се присъединяват [към] въстаниците от големите села; когато някое село поиска помощ от друго, незабавно да му се изпраща и вестоносците постоянно да известяват на военний съвет в Панагюрище за вървежа на работите. В същий ден през Копривщица заминаха: Икономов за Старо Ново село и Ванков за Карлово, обаче както щем видим по-сетне, те и двамата се спрели в Клисура; не могли да стигнат до местата си — Карлово и Старо Ново село. Колкото пък за преписката и въобще за всичките книжа на комитета, Бенковски каза, че никого не вярва, никому не ще да ги остави, за да не влязат в турски ръце, и задържа всичко. Другояче трябваше да стане убийство. Съветът реши да се нападне на турците в близното село Стрелец (Стрелча), тъй като тия турци са много пакостили на панагюрци и копривщени, па да не би и сега да нападнат на българите в това село. За тоя поход се назначи стотникът Иван Map. Хорчов с четата си; изпрати се заповед в Копривщица да тръгне и оттам една чета за казаното село; Хорчов тръгна на другий ден. За да не повтарям на друго място, ще кажа, че със състоящата му се около стотина души чета Хорчов благополучно свърши работата си. Копривщенската чета под предводителството на Найден п. Стоянов, която пристигнала преди панагюрската, била нападната не само от стрелецките турци, ами и от турците на село Османово, които дошли на помощ на първите и почти я разбили, та се разбягала и забравила знамето си край Стрелец, побито в един плет, при оброчището Св. Георги, отгдето го взел един османовски турчин. Хорчов отнел знамето, четата му много турци убила, опустошила и преобърнала на прах и пепел повечето турски къщи в Стрелец.

На заранта, след като пуснаха черковите, много народ надойде в хаджи Луковата къща, защото «щял да се осветява байряка, който ушила Райкя». В тая голяма и хубава къща, около един стол, въз който беше турено знамето, бяха се наредили воеводата Бенковски, хилядникът Бобеков, някои от стотниците, членовете на военний съвет, всичките облечени във военните си дрехи, панагюрските и находящите се тука от селата свещеници, между които и поп Груйо на първо място, тоже всичките облечени в свещеническите си одежди, както и много народ — мъже и жени. След като поповете четоха някои молитви и се свърши осветяванието на знамето, казаха се по случай на обряда и няколко речи, които се посрещаха от присъствующите с викове: «Да живее България! Да живее Бенковски! Да живее съвета!» (Тогава хората не знаеха да викат ура), а пък поп Груйо благославяше с двете си ръце и бъбреше някакви молитви. Бобеков отговори: «Да живеят всичките ратници! Да живее цялото Четвърто революционно окръжие! ...» Бобеков щеше да продължава още, ала Бенковски, като го прекъсна с думите: «заедно с шпионите и с кръстените турци», той (Бобеков) спря и поиска обяснения. Бенковски му каза да поиска такива от татарпазарджишкий каймакамин и от пловдивский мютесарифин. Бобеков остана неудовлетворен, но замълча, защото всички вече знаеха, че Бенковски е себелюбец човек, че той не иска за никого другиго освен за него да се знае, да се чуе, да се слуша. Но сега може да се допусне, че Бенковски имаше право, ако се вземат в съображение следующите обстоятелства: че някои копривщенци и панагюрци са обадили на пловдивските и татарпазарджишките власти за съзаклятията в Копривщица и Панагюрище, та затова е бил изпратен Неджиб в първото село, а напокон, както вече видяхме, според поп Груйовото казвание, и в Панагюрище идел Ахмед, ала се върнал. Едвам след потушаването на въстанието се узна, както се каза по-горе, че балдьовский представител на Оборище е обадил на татарпазарджишките власти за всичко, що е станало на тая местност и що се върши в Панагюрище, а панагюрец нищо не е обаждал. Не се минаха 10—15 минути, Бенковски и Бобеков пак се скараха, защото, след като се освети знамето и се прикова на нарочно приготвений за това прът, първий поиска да го пренесе тържествено през главната улица на града учителката Райкя, която го е ушила. Не само Бобеков позеленя от яд, ами и всичките членове на съвета не одобриха исканието на Бенковски — да носи момата знамето. Бобеков дори извика, че няма да допусне такова нещо, ала нямаше кой да го слуша; Бобеков и членовете на съвета говориха на Бенковски, че никак си няма мястото да се намесват жени във военни работи и че в дадений случай трябва да се мисли за много по-важни работи, обаче той, Бенковски, не щеше никого да слуша. На всякого от дейците бяха вече дотегнали произволите на Бенковски, та сега никой от членовете на военннй съвет не щя да участва в смешното тържество, в което поп Груйо, облечен с черковни одежди, яздеше на кон, държеше кръст с една ръка и юздата на коня си, а с другата въртеше гол ятаган и псуваше «прокляти неверни агаряни». Ето как стана пренасянието на знамето: най-напред вървяха десетина души конници, на коне; подир тях идеше Райкя, възседнала на кон, който водеха двама ратници, а тя с двете си ръце държеше знамето и най-сетне много народ: мъже, жени и деца, които пееха. Бенковски, с най-хубавите си войнишки дрехи, възседнал на кон, вървеше от дясната страна, успоред на знамето. Улицата, през която минуваше шествието, беше препълнена с народ: едни честитяваха, други викаха да живее, а трети молитстваха да се постигнат добри сетнини и дано бог всичко на добро да изкара. Това излишно и безцелно шествие, Райкя възседнала на кон да носи знамето, по настоятелното искание на Бенковски, напокон стана много скъпо и за поп Груйо, и за самата Райкя, без да е тя що-годе виновата за това, защото, когато турците навлязоха в Панагюрище и освободиха затворените 17 души турци, за които се спомена по-преди и които се държаха в една къща, покрай която мина шествието, та видяха, че мома носи знамето и пред нея поп Груйо на кон с гол нож и кръст, те, затворените, веднага обадиха за това на Хафъз паша. Заробените не познаваха Райкя, ала те познаваха поп Груйо, който, макар и да му се говори да ги не задява, ходеше при тях да ги насилва да целуват кръста му и да ядат сланина. Тука трябва да се каже, че разпоредителят на храната всякой ден изпращаше хляб, чорба, печено агнешко месо и тютюн на затворените, та бяха доволни: те нямаше за нищо да се оплакват, ако им не досаждаше поп Груйо, който свободно и във всяко време влязваше при тях. Еднаж ги принуждавал и да ги покръсти. Макар и да беше заповядано на стражарите да не пущат никого при затворниците, те си помислили, че на поп Груйо, който се навърта все около Бенковски, още повече като поп, може да се допусне да влиза при тях. Откак се завърна шествието от обиколката низ града и знамето се донесе в споменатата хаджи Лукова къща, в която заседаваше съвета, по заповед на Бенковски то се тури над пътната вратня на същата къща, гдето беше до навлязванието на турците в Панагюрище.

Подир това Бенковски предложи на съвета да му определи една чета, с която да обикаля по-големите села около Панагюрище и в Ихтиманско, за да насърчава населението и да ръководи въстанието. Съветът одобри предложението му. Подир вечерянието Бенковски тръгна, придружен от членовете на съвета Петко Р. Мачов, Т. Бл. Търкаланов, д-р В. Соколски, М. Д. Юруков и Б. Петлешков, от писарите 3. Стоянов, Тома Георгьов и Т. Д. Белопитов, от стотника Рад Г. Джунов, от пазачът на знамето му Крайчо Стоянов Самоходов и от 50 души ратници, всичките конници, а на другий ден вечерта, когато пристигна от Стрелец, изпрати му се и стотникът Ив. Хорчов с четата си, около стотина души пешаци. Освен казаните с Бенковски тръгнаха и около 100 души от селяните, които беше довел тука на 22-й, преди един ден. Те заминаха през село Мечка за Поибрене, Петрич и по-нататък по други села в Златишко, Средецко и Ихтиманско, защото в Поибрене и Петрич хората дип нямаха нужда за ръководители. Както в Панагюрище, така и в селата Поибрене и Петрич имаше хора, които яко добре си разбираха работата, та присъствието на Бенковски и другарите му бе безцелно в тия две големи села. Тука само ще да кажа, че както панагюрските, така и петришките и поибренските въстаници бяха устроени — в техните последни и отчаяни сбивания с турците съвършено никой друг освен тях не взема участие; а пък в първите, те бяха вече отблъснали турците и черкезите, когато пристигна Бенковски в Петрич с четата си и почти бяха захванали да ги гонят. В това наготово гонение участваха и няколко души от панагюрската чета, между които бяха съветникът П. Р. Мачов, който уби черкезкий главатар, и Кр. Ст. Самоходов, пазител на знамето на Бенковски. Когато за последен път многобройните турци и черкези нападнаха на Петрич и Поибрене, та ги опустошиха, изгориха всичко и изклаха хората, а други живи хванаха, затваряха ги и мъчиха ги, четата, която Бенковски беше повел от Панагюрище, както и оная, която му се изпрати с Ив. Хорчов, отдавна бяха се разпръснали. Петричани и поибренци, макар и да са селяни скотовъдци, понеже са и добри ловци, имаха достатъчно оръжие. Петричани имаха и пет дървени топове, с които се биха. Турците, макар и да опустошиха съвършено Поибрене и Петрич — тия две най-богати, най-големи и най-хубави от седемте панагюрски села, — но и жителите им въстаници бяха изтребили вече много турци и черкези, много бяха напакостили на турските села. Единствените бунтовници в Средна гора, които най-много са се били с турците и черкезите, надвивали са им и са ги гонили, са петричаните. Селото Мечка постигна същата участ; и то биде съвършено опустошено. Находящата се тука 850-годишна черкова изгоря. Изгуби се един важен паметник.

На Хафъз паша се видяло за най-сгодно да нападне на Панагюрище откъм стрелецкий път (на изток), а не откъм татарпазарджишкий (на юг), обаче и по тоя последний път изпратил около 200—300 души войска. Когато с по-голямата част от войската си пристигнал в Стрелец, тамошните турци обадили на Хафъз паша, че панагюрци не са сами, ами между тях имало и московци; оплакали му се и за всичко, щото им сторил Иван Хорчов преди 3— 4 дни. Последствие на това той се не решил да нападне в гората на въстаниците, които предвождаше Ив. В. Соколов. Пашата изпратил заповед и на другата войска, откъм т. пазарджишкий път, да не напада, па поискал да му се изпратят още 2000 души. След два дни Адил паша и Селями паша пристигнали с 3000 души войска; те са имали и около 600 души конници (казаци) редовна войска. Пашите два пъти изпращаха писма до Привременното правителство (главатарите на въстаниците), за да предложат на бунтовниците да сложат оръжията си и всякой да си погледне работата, ала правителството нищо не отговори, Бобеков скъса и двете писма. Като не получили никакъв отговор, и тримата паши се приготвили да тръгнат за Панагюрище, под предводителството на Адил паша. Щом Привременното правителство се научи, че още войска е пристигнала в Стрелец, то изпрати на помощ Соколову и хилядникът Бобеков с две чети от около 200 души ратници. Когато се отдалечили от Панагюрище, като се спрели на почивка в един шумак, Бобеков напомнил на ратниците какви са длъжностите на бунтовниците и опасностите, на които са те изложени; той им казал още: «Ние отвождаме срещу неприятеля, който е вече дошъл на вратата ни, и трябва да го пропъдим; не мислете, че на сватба отвождаме; да, на сватба отвождаме, ала на кървава сватба; отвождаме да умрем...» Мнозина от ратниците още добре помнят Бобековите думи, които ми каза един от тях — Георги В. Илчов. Повечето от тия ратници бяха с коси и копия (маждраци). Като пристигнали близо до Стрелец (на една камениста рътлина над селото) и всичките ратници се събрали на едно място, Соколов и Бобеков заедно със стотниците Никола х. Георгьов, Кръстьо X. Томьов, Ст. П. Пъков и Павел х. Симеонов решили да се завземат две скришни положения (позиции) — на Черяшка река и на Петльова могила. Повечето от ратниците, под началството на Соколова, се установили на първата местност, а останалите под заповед на Бобекова — на последнята местност. На 26 априлий, макар и да не знаяли турците где ги чакат ратниците, обаче тия последните сами се обадили. Въпреки разпорежданията на главатарите някои от ратниците запалили кошарата (зимна колиба с обори, в които зимуват овци) на един стрелецки турчин, която била там наблизо, та от пламъците турците разбрали, че татък някъде са бунтовниците, и веднага изпратили срещу тях 50—60 души конници с червени байраци. Изпърво ратниците помислили, че това е копривщенската чета, която, според разпореждание от Панагюрище, щяла да им дойде на помощ, да нападне турците от дясното крило. Ала когато конниците наближили около 20—30 разкрача, ратниците ги познали и мнозина от тия последните захванали да бягат. Обаче се намерили решителни и безстрашливи хора. Първата стража на ратниците, състояща се от около 30— 40 души, под началството на стотника Стоян П. Пъков, която турските конници не съгледали в шумака, веднага захванала да пушка въз тия последните, които тутакси побягнали, като оставили трима убити. Между другите, тука се е отличил ратникът Ангел Шишков, който сполучил да вземе пушката (винчестер) на едного от убитите, когото той сам убил. Това е станало около 4 часа след обяд и до вечерта никакво нападение нямало. Не се знае по какви съображения и турците се спрели, та не вървели напред към Панагюрище. Това е първото сбивание край Стрелец. Защото през тоя ден валял силен дъжд, па привечер задухал и студен вятър, почти всичките ратници от Петльова могила се върнали — да се не казва побягнали — в Панагюрище. Като видели що се случило на Петльова могила, Соколов и Бобеков оставили през нощта стотника Ст. П. Пъков да пази с четата си тая местност, а П. Бобеков останал на Черяшка река вместо Ив. Соколов, който отишъл в Панагюрище да обади на Привременното правителство за станалото и да вземе ратници. На заранта, 27 априлий, Соколов пристигнал рано с три чети ратници, 312 души. Той сега усилил стражите и на двете местности: ратниците са били скрити в гъстата гора, та турците не са могли да узнаят количеството им, ала около обяд ги нападнали и на двете местности. След много пушкание турците се оттеглили привечер, като сполучили да хванат от ратниците един селянин, за когото се предполага, че е обадил каква е силата на бунтовниците, какви им са оръжията и че между тях няма руси и сърби: откак го изпитали, турците заклали тоя клетник. На 28 априлий турците рано, от много страни, силно нападнали ратниците на Черяшка река. Макар и да било времето дъждовно, тия последните им се опирали 2—3 часа, ала повече не могли да им противостоят, защото турците вече узнали и разбрали с какви хора имат работа: те познали, че наистина нямат насреща си нито руси, нито сърби. Най-после, когато захванало да се мръква и турците се поприбрали, ратниците и от двете местности сполучили да се оттеглят без ред, да чакат турците в Балабановата кория, гдето и нощували. В тоя бой, на 28 априлий, всичките ратници юнашки са се били, като и сам Соколов се излагал на опасност; той изгубил тука коня си, когато най-сетне слязъл от него да се скрие в шумака oт трима турски конници, които го нападнали; той през нощта в тъмнините едвам сполучил през гората да тръгне за Панагюрище, ала се спрял в Балабановата кория, когато намерил ратниците.

Идвам на другий ден след обяд, 29 априлий, Бобеков се върна (откъм Мильова река и Бойчина кория) в Панагюрище с десетина души от хората си, без да знае какво е станало с другите, обаче напокон се узна, че те сполучили да се съединят със Соколовите ратници. Ha 28 априлий турците не нападнали на Петльова могила. Откак си починал у Балабанова кория, Соколов дошъл в Панагюрище за помощ, защото му останали само около 200 души ратници; другите се разпръснали и върнали се в града. Пак се събраха върналите се и дадоха му се около 400 души, които Соколов заведе в Балабанова кория, па с тях заедно отидоха и двама от членовете на Привременното правителство — Кр. Ив. Гешанов и Зах. С. Койчов. Току-щом пристигнал Соколов, пристигнали и турците. Сега, на 29 априлий, се захванал силен бой; турците все повече и повече нападали, а въстаниците не отстъпяли от завзетите си скришни положения в корията, додето се мръкнало, та турците се поотеглили, ала и нашите вече не могли повече да им противостоят. През тоя ден юнашки са се били всичките ратници, обаче най-много се отличили стотниците Стоян П. Пъков, Кръстьо X. Томьов и Никола х. Георгьов. Около три хиляди души е била тука само редовната турска войска, въоръжена с най-хубави оръжия: пешаците с капаклийки пушки, а конниците — с винчестер, тогава когато, както знаем, въстаниците бяха въоръжени с разни кремикови и евзалии пушки. При всичко това на 29 априлий почти цял ден дъжд валеше, а пък всякой знае, че в дъждовно време с такива пушки не може лесно или съвсем не може да се борави, и това, независимо от обстоятелството, че на повечето от ратниците бяха се свършили барута и куршумите, па и всичките бяха измокрени от дъжда. Няма никакво съмняване, че огън не можеше да се накладе. Както и да е, не можеше вече да се седи тука. По тия причини на 30 априлий сутринта, рано пазачите на стрелецкий път се оттеглиха край Панагюрище, без да ги усетят турците. Всичко на брой около 600 души, ратниците се спряха на високите местности Кукла и Висок; тука им се доставиха два топове, барут и куршуми. Тука с топовете са убити десетина турци. И пазачите на татарпазарджишкий път, след като строшили камений мост, побягнаха в Панагюрище; те се настаниха на високите местности Света Петка и Каменица. Близо при тая последнята местност, на Маньово бърдо, тоже имаше дървен топ; той се пукна, щом еднаж пушна с него Стоил Стоянов Финджек. Пристигнаха и пазачите на златишкий път (на север), па се върнаха и ония от Св. Петка, та се присъединиха към пазачите на Висок и Кукла. Но турците отблъснаха ратниците от Висок, та тия последните се спряха на връх Кукла. Панагюрище се пазеше само от Кукла и Каменица, ала турците яко не обръщаха внимание на тая носледнята местност, ами все повече и повече в гъсти редове налитаха към първата, която и превзеха. Тогава Ив. Соколов оттегли ратниците в гумната на бърдото Спасовден; но сега тия последните вече престанаха да слушат разпорежданията на главатарите си, ами всякой пушкаше както и когато си щеше. Някои бяха си завзели скришни положения зад плетищата на гумната и оградите, а други бяха се настанили зад препречените кола, та доста време можаха да спрат турците, за да не влязат в града. От пушканието на ратниците гъстите турски редове (колони) два пъти се връщаха назад, защото мнозина от турците захванаха да падат. Ала на третий път със страшно зверско ревание, като викаха аллах!, нападнаха и вече се не повърнаха. Турците нападнаха и на малобройните ратници на Каменица. След отчаяно противение и на двете местности, особено в гумната на бърдото Спасовден, гдето тоже имаше два дървени топове, с които ратниците пушкаха под началството на Никола Динчов Геров, тия последните и главатарите им побягнаха в града, като оставиха само 17 души да се противят. Между тия 17 души се отличиха Димо Петров Диманов- Ружин, Марин Велков Кацарски и Станчо Маринов, който, преди да побягнат ратниците в града, с пищов в ръка пазеше да се не връща никой назад. Тук бидоха мъченически убити гореказаните троица. Особено [мъченически беше убит] Димо Петров Диманов-Ружин, когото, [след като] тежко нараниха в главата със сабля, та захвана да бяга, турските конници настигнаха и убиха го в града. Тия, наречени казаци, му отрязаха езика, напокон ръцете, краката и най-сетне главата. Местността под Кукла, в гумната на бърдото Спасовден, турците нарекоха Канлъ табия (кърваво укрепление, обкоп), защото мнозина от тях бидоха убити. Побягналите в града ратници се настаниха на скришни места, гдето убиваха турците, когато по-късно [последните] навлязоха в Панагюрище и вървяха низ улиците. Щом оттегли ратниците от Кукла, Иван В. Соколов ги остави в гумната, а той дойде в града, взе съпругата си и заедно със Стефан Паприков побягнаха къде село Мечка, на запад от Панагюрище. След много скитания той стигнал в Цариград и оттам отишъл в Русия.

Сега трябва да се каже, че още додето бяха турските войски на местността Висок (на изток над Панагюрище), върна се с четата си и стотникът Ив. Хорчов, който бе изпратен на 24 априлий вечерта за Поибрене и Петрич при Бенковски. Хората бяха още уморени, не бяха си починали, когато се разчу и видя, че турците нападнали вече на местността Кукла, която бе добре укрепена. Временното правителство се разпореди, щото след една малка почивка Хорчовата чета с още няколко ратници, повикани от Каменица, да отидат да нападнат на турците отзад (в тила), па незабавно да се изпрати в Копривщица вест за помощ. Но в това време турците се разделиха на три отделения, от които едно се отправи към Кукла, на североизток от Панагюрище, друго замина към Каменица и Бойовец, на югоизток, и трето тръгна към Бойчина кория, за да нападне откъм северозапад на града. Додето първото и второто турско отделение се биха около два часа с въстаниците на Кукла и при Каменица, много жени и деца сполучиха да излязат откъм запад на града и да побягнат в гората къде селото Мечка. Ратниците, които тръгнаха да нападат в тила дясното крило на турските войски, бяха около 400 души, предвождани от хилядника Бобеков, стотниците Манчо Ив. Маньов, Илия Ил. Петдесетникът и Иван М. Хорчов. Току-щом излезли из града, те срещнали под местността Никулден конницата на третото турско отделение, което бе тръгнало към Бойчина кория, и ги нападнало. Нашите му се уж поопрели, ала когато пристигнали и пешаците, предвождани от Селями паша, та се намесили в сражението, ратниците се разпръснали кой накъдето видял — само и само да си запазят живота или да не влязат в турски ръце. Няма съмнявание, че те не са могли да противостоят на редовна войска, два и три пъти по-многобройна от тях. След като разбиха противниците си, турците безпрепятствено тръгнаха да забиколят града откъм запад. В това време, колкото хора застигнаха по полето, турските казаци ги убиха — били те старци, жени или деца. За да им вземат пръстените или менгушите (обици), тия войници са рязали пръстите и ушите на жените. Най-сетне Павел Ст. Бобеков, Ив. М. Хорчов и М. Ив. Маньов с няколко души побягнали към гората, а Илия Ил. Петдесетникът и останалите ратници сполучили да се върнат в града. Като видели от високи места, че турците навлязват в Панагюрище и не може вече да им се противостои, Бобеков, Хорчов и Маньов тръгнали за Копривщица, гдето още в същий ден привечер пристигнали, а що са заварили в тоя град, ще видим по-сетне.

В Стрелецко и Балабанова кория, както се биха, в гората, ратниците са убили около 200 души турци, повечето редовни войскари, които най-много налитали да се бият; на местността Спасовден в гумната, под Кукла, са убили около 100 души, а на Каменица — троица нередовни войници. Във всичките сбивания от въстаниците са убити около 50 души. Най-напред турската редовна войска беше около 4000 души, а напокон се притуриха към нея около 5000 души, разни турци, черкези, цигани и помаци, повечето конници, освен ония, конто по-късно нахлуха откъм Златица. От всичките околни села имаше турци, обаче нямаше ни един татарин, нито пък някой дойде напокон.

И така, на 30 априлий 1876 г., след пладне, турците навлязоха в Панагюрище от три страни. Панагюрската политическа независимост се свърши. Всичките въоръжени хора, панагюрци, които противостояха на турските редовни и нередовни войски, както видяхме, не бяха повече от 1000 души, които се юнашки биха и пазиха града си, ала многобройните — около десет хиляди души турци — надвиха. В тоя и на другий ден много редовни войници, които най-напред бяха пуснати, за да грабят, бидоха убити от въстаниците, тъй като тия последните, както се каза, бяха си завзели скришни места в дворовете и в къщите. Така бидоха убити и петима турски военачалници — един колагасъ (капитанин) и четворица юзбашии (поручици).