Османско владичество

Април 1876. Спомени. IV Революционен окръг

Посещения: 7285
 
Тома Георгиев

 

ТОМА ГЕОРГИЕВ (ХАДЖИГЕОРГИЕВ). (Роден в 1857 г. в Панагюрище; убит в 1892 г. в София.) Революционен деец; делегат на Първото народно събрание в Оборище, участник в Априлското въстание, секретар на Георги Бенковски. Лежал в Софийския затвор. След общата амнистия се завърнал в Панагюрище и работил при Английската благотворителна мисия, оглавявана от Емили Странгфорт и Джеймс Лонг. Опълченец през Руско-турската война (1877—1878 г.). След Освобождението е секретар на Лозенградския окръжен съвет и финансов служител в София.

Публ. по: Георгиев, Тома. Бележки за средногорското въстание в 1876 година. С., печ. «Св. София», 1901. IV, 43 с. (с. 3—33, 37—41). Отпечатък от Юбилейна книжка за Априлското въстание на сп. «Мисъл», год. XI, кн. IV.

 

Бележки за Средногорското въстание

 

В Тракия идеята за свободата води началото си от събитията, произлезли в нея до последното въстание, събития, които много или малко подготвиха народа към една решителна борба за постигане на самостоятелен живот. По-забележителни от тия събития бяха: 1) проповедничеството на неуморимия поборник за българската свобода — Василия Левски; 2) решението на черковния въпрос в полза на българите; 3) Захарското въстание и 4) жаркият патриотизъм на мнозина от пловдивските и габровските въстаници, които не пожалиха ни труд, ни време да се впуснат в учителското поприще, посред несгодни за тях обстоятелства и да подготвят селянина към самосъзнание.

В 1875 година по избухване на Херцеговинското въстание духовете в Тракия захванаха да се вълнуват... Турското правителство започна да събира редифи, които изпроваждаше срещу въстаниците в Херцеговина, а същевременно начена да налага на населението по-тежък данък, който в системата на събирането представяше ужасна картина. Турското население, разядосано от развалата на спокойствието му, по причина на събирането редифи, не можа да не си отмъсти за това на горките българи, и то по един варварски начин.

Не само ония редифи, които отиваха в Херцеговина, правеха нечувани пакости на селата, през които минаваха, но и останалите почнаха, повече отколкото биваше обикновено, да обират, убиват и да правят разни насилия. В буйството си те не преставаха да се заканват, че е настъпил часът за изтреблението на «гяурите».

Частните приготовления следваха да се проявяват в по-обширен размер и не се мина много време и Захарското въстание избухна на 16 септемврий 1875 година. Турците поудовлетвориха малко разпаления си фанатизъм, като изклаха, избесиха и заточиха всичките по-главни дейци и участници в Захарското въстание, които им минаха на ръка, и обезоръжиха всичкото население в Захарско и Чирпанско. Турското правителство, уплашено да се не подпали огънят и другаде, взе строги мерки за ограничение на подобни движения както в Тракия, така и в България, а същевременно спря изпращането на турските редифи в Херцеговина, вероятно защото разчиташе на тяхното варварство и дива необузданост в случай на нужда в България и Тракия.

Смаяно от несполуката на първото въстание и от ужасите, с които турците го потушиха, тракийското население падна в отчаяние. По това време турците не преставаха да си играят с жалостната съдба на българското население. Положението ставаше нетърпимо. През месец ноемврий 1875 година тракийците, за да облекчат това свое положение, намислиха да направят една сериозна и решително нравствена революция. За тази цел Пазарджик и Панагюрище заедно с околните тям села направиха и подписаха едно енергично заявление до тогавашния велик везир Махмуд Недим паша със следните по-важни точки: 1) да се опростят недоборите за миналите години; 2) даждието «бедел» да се замени с вземане във войската и българи; 3) в състава на гражданското управление да се допуснат и българи, съразмерно с числото на населението, като не им се възбранява да се повишават на чин до паша; 4) да се подобри системата в събирането на даждията и пр., и пр. Помогна ли нещо това чисто народно искане? Никак! В продължение на няколко месеца положението продължаваше да е отчаяно, когато заведнъж всичко се промени. Разнесе се слух, че в България се готвело въстание и че наскоро щели да пристигнат хора, които да съобщят плана на тракийците и да поискат съдействието им.

С разпространението на този слух почнаха да стават нови тайни приготовления в по-голям размер и с нетърпение се очакваха агентите. През м. февруарий 1876 година очакваните гости пристигнаха. Те бяха: Георги Бенковски, Петър Ванков и Георги Икономов.

426px Бенковски е родом от Копривщица и собственото му име е Гаврил Хлътов; Ванков е родом от Шумен и собственото му име е Панайот Волов, а Георги Икономов е родом от Сливен.С пристигането си в Тракия тези герои заобиколиха почти всичките градове и села в Пловдивската кааза с изключение на Захарско и Чирпанско, гдето населението беше обезоръжено. Те навред успяха да създадат революционни общества, в състава на които влизаха повечето свещеници, учители и почтени граждани и селяни.

Наставленията, дадени на комитетите за начина на действията им, в общи черти бяха следующите: 1) всеки да си приготви пушка с 200 фишеци, револвер с 200—300 картуши, ятаган или сабя, чанта с 2 оки пексимет, мушама за дъжд, два чифта навои, два чифта опинци, железни котки за опинците, 2 ризи, въстаническа униформа, шапка с лев, зелена къна за спиране на кръвта в случай на нараняване, благ мехлем и тифтик за церене раните и жълт восък, около 100 драма, за храна в случай на нужда; 2) да се направи точна статистика за числото на въстаниците, оръжията, припасите, храните, добитъците, колата, помещенията, фурните, чешмите и пр.; 3) да се образуват каси за събиране парични помощи и 4) да се обдържа по един куриер при всеки комитет за пренасяние тайната кореспонденция.

След успешното организуване на комитетите Бенковски и Ванков се завърнаха в градеца Панагюрище, гдето за пръв път бяха намерили най-добър прием. Те избраха Панагюрище за своя резиденция и за център на организацията.

С установяването на агентите в Панагюрище приготовленията се почнаха в сравнително по-голям размер. Твърдата и непоколебима воля на Бенковски скоро накара хората да поизоставят частните си работи и да се заловят мъжки за приготовленията. В най-непродължително време се уреди поща за пренасяне тайната кореспонденция до агентите в България и другите места на Тракия, а същевременно се организува тайна полиция, която денем и нощем, скритом въоръжена, преследваше злокобните намерения на някои предатели българи и шпионираше турците, които представляваха властта. Властта в Панагюрище по това време се представляваше от един мюдюрин с няколко турски заптиета, а при мюдюрина всякога заседаваха по един или по двама изборни представители на градеца (векили). На равно число с турските заптиета имаше и пандури от местните граждани. Понеже тогавашните градски представители (векили) бяха лица съмнителни и опасни за тайните приготовления, произведоха се нови избори и изборът се падна на двама интелигентни граждани, а именно на Кръстьо Гешанов и Филип Щърбанов, които бяха и членове на Панагюрския комитет. С тяхното настаняване при мюдюрина те настаниха за пандури членове на тайната полиция, така щото мюдюрското управление стана част от управлението на комитета.Когато Бенковски, от една страна, организуваше Татарпазарджишкия окръг, от друга страна, Ванков, който по заповед на Бенковски беше се отправил в Карлово, следваше същото , а Георги Икономов продължаваше своята организаторска деятелност в Сливен. Подобни приготовления ставаха навред и България под ръководството на други агенти, но аз ще се огранича само с мястото, отгдето за пръв път избухна въстанието, и с причините, които предизвикаха безвременното му избухване, в което останаха бездействени много от готвещите се за въстание окръзи в Тракия и България.

В Панагюрище Бенковски употреби всичките си сили, за да убеди хората да се приготвят в най-късо време, под предлог, че денят, в който ще избухне въстанието, вече наближава. Уплашени да не останат назад в приготовленията, панагюрските жители заедно с околните започнаха още по-бързо да се готвят. Всеки мъж, способен да носи оръжие, с изключение на малобройните съмнителни личности, беше задължен тайно, в най-късо време, да си приготви нужните въстанически потреби. В тези приготовления те намираха за сътрудници жените си, сестрите си и майките си, които денем и нощем непрестанно се трудеха да им приготвят фишеци, пексимет, навои и други потреби. Липсуването на достатъчно оръжие в страната често правеше Панагюрския комитет да се позамислюва. Бенковски, за да не го обезсърчи, мъчеше се да ги увери, че уж из Влашко имало пренесени достатъчно военни пушки в България, а в Оряхово имало готови и за в Тракия, но че трябвало пари и хора да отидат да ги откупят. Между другото Бенковски уверяваше още, че за прекарването на пушките имало даже заварден път през Балкана. Доколко тези уверения са били истински, това е още тайна, поне за мене, тъй като изпроводените панагюрци с 500- 600 лири Марин Шишков и Илия Янков — да открият пушките и ги донесат в Панагюрище се завърнали, без да свършат нещо. Свободното пътуване около дунавските градове по това време беше вече невъзможно, следователно поменатите Янков и Шишков не можаха да стигнат до Оряхово, за да се убедят доколко бяха истинни уверенията на Бенковски.

Несполуката да се снабди населението с колкото и да било малко военни пушки обезсърчи още повече комитета, но той не можеше да остане бездеятелен. Той захвана вече да размишлява как да се снабди населението и с прости (кремъклии) турски пушки, които (според статистиката на способните за оръжие въстаници) много липсваха между населението. За тази цел комитетът реши да се прекара оръжие, доколкото е възможно, из Цариград, за което се употреби събраното количество пари. [Оръжието се набави] чрез пловдивския жител Стефан Дренски, който на няколко пъти отиваше в Цариград, та успя скритом по железницата, под вид на манифактура, да прекара няколко сандъци добър барут, револвери и десетина военни пушки от разни системи. На това прекарване способстваше и комисионерът Стефан Странски, който, все под вид на манифактура, приемаше запечатаните сандъци от станцията на железницата и после ги отправяше за местоназначението им. По това време градът Пловдив се беше обърнал на пазарище за оръжия. Попове, учители, граждани и селяни без страх кръстосваха магазиите една по една да търсят оръжие за продан и там, където намереха, наведнъж го задигаха с двойни и тройни цени. Габрово, от друга страна, беше пазарище за добре приготвени от самите габровчани саби и ками.

Изминуваше се м. март и приготовленията вземаха все по-сериозен характер. Понеже деня на въстанието вече наближаваше (а този ден се предполагаше да бъде 1 май), следователно наближаваше и времето за решителни действия с неприятеля, действия, в които за пръв път имаше да влязат панагюрските въстаници; явяваше се нужда за организуване една хилядница въстаници, готови с всичките им принадлежности. Затова комитета, по покана на Бенковски, реши да я организува.

При организуването на хилядницата, както и при избирането на главатарите, трябваше да присъстват всичките членове на комитета под председателството на Бенковски, па и самите предполагаеми бъдещи главатари на хилядницата.

В Панагюрище нямаше доволно широко и безопасно място за такова голямо събрание, затова станаха разпореждания да се заварди от тайната полиция малкото поле на западната част от градеца. На 25 март, вечерта, часът 3 (по турски) явиха се на определеното място всичките членове на комитета: Бенковски, предполагаемите главатари и няколко души от тайната полиция. Нощта беше тъмна и малко дъждовита. Всички насядаха по зелената трева сред полето, което се считаше за безопасно, и направиха един кръг. Посред кръга се запалиха няколко фенери и веднага се пристъпи към работа. За хилядник се избра и одобри Павел С. Бобеков, за стотници се избраха: Крайчо Самоходов, Стоян Пъков, Рад Клисаров, Иван Орчов, Рад Джунов, Кръстьо х. Томев, Ильо Ильов, Павел х. Сименов, Стоян Тропчов и Никола х. Георгиев. Избраха се и 10 души помощници на стотниците (петдесетници), които да ги заместват в случай на смърт, а на стотниците се предостави правото да си избират за всеки 10 души десетници. Определиха се длъжностите на всекиго от стотниците спрямо хилядника, като им се указа и нуждата да приготви всеки своята чета в най-непродължително време, снабдена с предписаните в наставленията въстанически потреби. Свещеник Груйо, повикан от близоседното село Баня да извърши клетвата при избирането главатарите на хилядницата, пристигна облечен във въстаническа униформа и въоръжен. Преди да се пристъпи към клетвата, Бенковски отправи приблизително следующата реч към избраните главатари: «Господа, каза им той, преди да дадеме клетва за вярност на обещанието си, аз съм длъжен да ви запозная с трудностите на делото, което вие предприемате за пръв път в живота си, и ако някой от вас се усеща слаб да ги претегли, никой не го принуждава да не се откаже. Всеки военен поход, а особено въстаническият, влече подире си най-големите неприятности, които човек може да срещне през живота си. Много пъти ще се случи всекиму от вас да търпите глад, студ, мъки, всевъзможни болки от неприятелските куршуми, па, не дай боже, и смърт. Ще ви се случи още, щото един зле ранен четник, да го покачите на гърба си и да го изнасяте из високи някои върхове, за да го спасите от явната смърт. Готови ли сте, и надявате ли се на себе си, че ще можете да претърпите всичко това за свободата на милото ни отечество?» Отговорът на всички, произнесен със сълзи на очите, беше: «Да! Готови сме на всичко това!» След това веднага се пристъпи към извършването на клетвата. Свещеник Груйо, с кръст и сабя в ръка, като изчете една молитва, накара всичките да целуват кръста и сабята и събранието се разтури. Случайно при влизането в градеца Бенковски насмалко щеше да падне в ръцете на правителството и при всичко, че на сутринта стана въпрос, че в Панагюрище имало някакви си непознати лица, градските двама млади векили при мюдюрина, за които читателите вече знаят от по-преди, сполучиха да потъпчат работата с един рушвет, състоящ от едно агне и 100 драма «бяла рада», така щото избягна се опасността, която по всяка вероятност щеше да предизвика съвсем без време въстанието. Нямаше вече надежда, че населението ще може да се снабди някога с военни пушки, затова изново събраните 950 лири се изпроводиха по нарочно избрани от комитета хора, а именно: панагюреца Иван С. Джуджев и клисуреца Антон С. Балтов, за да изнесат из Цариград оръжие, каквото намерят. Обаче населението не беше честито да го получи, тъй като въстанието избухна без време и поменатите пратеници избягаха из Цариград, за да не попаднат в ръцете на турското правителство.

Бенковски със своята смелост и юначество все не преставаше да дава кураж на комитета; но, от една страна, несполуката в доставянето военни пушки за населението, а, от друга, прибързванията на Бенковски да се обяви въстанието, преди да отвори Сърбия война, породи[ха] съмнение в комитета, който, за да се убеди какъв е размерът на приготовленията в България и дали действително България е готова да ги последва при един благоприятен случай, реши в едно събрание да поиска от Бенковски всичката кореспонденция, която той водеше с агентите в Търново, Враца, Горня Оряховица и пр. Бенковски не рачи да предаде кореспонденцията, под предлог че тя съставя тайна изключително на агентите. Поради отказването на Бенковски да предаде кореспонденцията отношенията между него и комитета станаха твърде напрегнати и работата зема застрашителен характер. Нито Бенковски беше наклонен да претърпи какво-годе унижение пред комитета с предаване на кореспонденцията, нито пък комитетът се оставяше да върви тъй сляпо в неизвестността при такова велико и опасно предприятие, така щото отношенията между им съвсем се прекъснаха и градът се раздели на две партии: партия на Бенковски и партия на комитета. Партията на Бенковски съставяха повече и по-решителни хора, понеже имаше и много селяни на страната си, които вече беше успял да привлече и сплаши със своята строгост. Партията на комитета съставяха по-малко на брой, но по-интелигентни хора, без които по-нататъшното продължение на приготовленията беше невъзможно, така щото и в двете партии се усещаше нужда от примирение. Когато партията на комитета, от една страна, се готвеше да убие Бенковски, за да спре безвременното избухване на въстанието, Бенковски, от друга страна, без да знае какво му се крои, заплашваше, че като има вече на разположението си юнаци, за да постигне целта си, т. е. да подигне въстанието, ще да изгори и направи на пепел както Панагюрище, така и всичките села, които не въстанат. Това нежелателно положение на работите се продължаваше цели три дни, когато обезпокоителни слухове, че турското правителство се догадило за същността на приготовленията, принудиха партиите да се съединят и да заработят пак задружно, но недоверчиво.

Преди да се пристъпи към изработване общия план на въстанието, за който ще говорим по-после, безпокоителните слухове даваха повод да се мисли, че е твърде възможно, щото избухването на въстанието да се предизвика преждевременно: затова панагюрецът Георги Н. Манев и пазарджичанина Юрдан Великов се изпроводиха, първия в Едрене, а втория в Белово, за да прекъснат железната линия, щом избухне въстанието, а същевременно се реши да се свика едно събрание от представители на по-големите градове и села в Пловдивската кааза, в което да се даде точен отчет за размера на приготовленията и да се състави един привременен план за начина на действията, в случай че станат преследвания от страна на турското правителство. Ден за събранието се определи 10 априлий. Писа се до комитетите в градовете и селата до упълномощят и проводят в Панагюрище по един представител, снабден с пълномощно писмо от самия комитет. На 9 априлий поканените представители започнаха да пристигат в Панагюрище и оттам ги отправяха на мястото, наречено Оборище, в меченската гора, на разстояние 1 час на север от с. Мечка, място, нарочно приготвено за събранието. Височините на това място бяха запазени от 400 души добре въоръжени момци, а главният проход Туркулица, отгдето трябваше да преминават представителите, се пазеше от три стражи, които прегледваха пълномощните им писма и после ги пропущаха навътре. Нощната лозинка беше «Наполеон».

Ha 10 априлий всичките представители, на брой около 80 души, бяха се вече събрали на определеното място. На 11 същий месец пристигна и Бенковски. Тук бяха и Ванков, и Икономов, които нарочно бяха повикани за събранието. Посред една ниска и неравна местност, около която протичат четири долини, заобиколена от вси страни с баири и кичести дървета, имаше приготвени три маси: една за бюрото на събранието, а другите две за представителите. По всичката дължина на масите на всяко разстояние от един метър бяха забити колове, на върховете на които стърчеха запалени фенери. Малко по-надалеч от масите, в една долина, се виждаха казани за гозба. Това беше мястото, определено и приготвено за дневните и нощни заседания на събранието. Тука човешка ръка не е в състояние да опише възторга и чувствата, които вълнуваха представителите. Светата и благородна цел на събранието, единодушното стремление на всичките представители към благополучното постигане на тази цел, минутното въображение, че е настъпил часът, в който да се произнесе и българина в защита на своята съдбина против тиранската власт на владетеля си, бяха от естество да разплачат сърцето и на най- равнодушния зрител.

Организатора, двигателя и героя на въстанието, Бенковски, увлечен в мечти за сполука, стоеше засмян посред събранието и горделиво погледваше балканите, в обятията на които беше привикал последователите на своята висока мисия. Събранието се откри и подир няколко прочувствени речи, посрещнати с голям ентусиазъм, Бенковски пристъпи към същността на работата, за която беше свикано събранието. След като представи положението на работите в твърде задоволителен вид, Бенковски предложи да се състави един привременен план, който да предизвика въстанието веднага щом турското правителство се опита да хване някой от дейците на въстанието, така щото да не могат да се узнаят слабостите на приготовленията, които задаваха голям страх на правителството, ако и сами по себе си да бяха нищожни. След това Бенковски укори сръбската политика спрямо бившите български въстания. Той говори в смисъл, че колкото и пъти да ни са обещавали сърбите взаимно съдействие в миналите въстания, никога не са изпълнили обещанието си, следователно и сега не трябва да очакваме нищо от тях, а да работим сами, защото случаят е благоприятен, и ако спечелим нещо, да имаме право после сами да се гордеем. Ако Бенковски повдигна въпроса за фалшивата сръбска политика спрямо българските движения, той направи това с единствена може би цел да отстрани мисълта у представителите, че не трябва да се бърза с прогласявание на въстанието, преди да отвори Сърбия война. Това мнение на Бенковски не се понрави на мнозина, понеже се мислеше сериозно за ужасите, които можеха да последват такова едно усамотено и без никакво прибежище въстание, затова панагюрските представители Искрьо Ц. Мачев и Георги Нейчев, както и татарпазарджишкия представител Иван Соколов и други някои, твърди в убежденията си, не рачиха да подпишат протокола, съставен за преждевременното избухване на въстанието, толкоз повече че Бенковски искаше да си присвои право да може да обяви сам въстанието, когато намери за нужно.* Поради тия недоразумения в събранието възникна силна препирня, но Бенковски употреби заплашване и накара горепоменатите представители да подпишат протокола против волята си. Събранието се продължи цели три дни и три нощи, т. е. от 10 до 13 априлий.

Както види читателят, съставеният по-горе план в Меченското събрание има привременен характер и неговото приложение щеше да стане само в случай, ако турците се опитаха да парализират организацията на въстанието, затова, преди да се разпусне събранието, избра се една деветочленна комисия, която начело с агентите трябваше да изработи общ план на въстанието, който да съдържа точни и ясни определения както за деня, в който би трябвало да се прогласи въстанието, тъй и за начина на военните действия след прогласяването му. В състава на комисията влязоха следующите лица от меченските представители: Найден п. Стоянов от Копривщица, Христо В. Търнев от Пловдив, Никола Караджов от Клисура, Васил Петлешков от Брацигово, Васил Бойчев Соколов от Перущица, Иван Соколов от Татар Пазарджик, Искрьо Ц. Мачев и Георги Нейчев от Панагюрище и Лулчо Манев от с. Петрич. На 13 априлий събранието се разпусна и представителите се разотидоха, всеки на мястото си, а комисията се отправи за Панагюрище, за да изпълни възложената ней мисия.

Комисията се установи в домът на Иван Леков, гдето се беше установил и Бенковски със своите двама другари. В продължение на пет деня при буйни и сериозни разисквания, под председателството на Бенковски, Ванков и Икономов, планът се изработи и подписа от всичките комисари, при всичко че някои от тях не бяха напълно съгласни с него.

Жално ми е, че нямам на ръце същинския план на въстанието, за да го съобщя на читателя, толкоз повече че той е от голяма историческа важност. Всичко, което читателят ще чуе за този план от мене, то е това, което е останало в ума ми още от изработването му. Плана съставяше най-голямата тайна на въстанието, и той, написан на един подвързан тефтер, се пазеше в архивата на Бенковски дори до смъртта му. Следователно, положително съм уверен, че никой не е имал възможност да го препише и спази у себе си до падането му в ръцете на турското правителство при разбиването четата на Бенковски, както ще видим по-после. Ето приблизително спазените в умът ми точки от въпросния план:

1) Денят на провъзгласяване на въстанието се определя 1 май.
2) Въстанието ще обема шест главни центрове: Панагюрище, Батак, Перущица, Брацигово, Карлово и [гората] Еледжик**.
3) Да се изгорят главните градове, в които би могли да се съсредоточат турските войски.
4) Да се скъса желязната линия Едрене—Пловдив и Татар Пазарджик—Белово.
5) Да се разруши мостът на железницата Търново—Сеймен.***
6) Насилие на живота и честта на мирните турци строго е забранено.
7) Имуществата на мирните турци да се пазят в българските каси до окончателното решение на въпроса.
8) Всякой е длъжен да се покорява на заповедите и разпорежданията на Временното правителство и
9) Всеки, който си позволи насилие на жена, грабеж, убиване на мирни турци, предателство, незачитане заповедите и разпорежданията на Временното правителство, се застрелва с шест куршума.

След изработване на плана комисарите се разотидоха, с изключение на Васил Бойчев и Иван Соколов, а Бенковски с двамата си другари премести квартирата си в домът на Иван Д. Тутев. Това беше на 19 априлий.

Има един жален и прескърбен факт, който ще личи в страниците на новата българска история по това въстание, но фактът си е факт и той не може да се премълчи. Въстанието стана жертва на предателство. И от кого? От българин. И още от българин, който представляваше селото Балдово (Пловдивско) в Меченското събрание. Този предател е известен под името Ненко Балдовеца. След разтуряне на Меченското събрание тази низка твар отишла в гр. Т. Пазарджик при каймакамина и разправил всичко, що се е свършило и решило в събранието, за което, казват, получил и бакшиш. Вследствие на това съобщение пловдивския юзбашия Неджиб аа, с 18 души конни жандарми, се отправи за градеца Копривщица, а пазарджишкия юзбашия Ахмед аа, с 20 души кавалерия, се отправи през с. Баня за Панагюрище, гдето имаха намерение да поопитат работите по-отблизо и ако им се удаде, да изловят някои и други по-съмнителни личности. Това обаче не им се удаде. Юзбашията Ахмед аа, при всичко че писа писмо на един свой приятел в Панагюрище да му приготви квартира в ханът на Найден Дринов, който беше пълен с оръжия и припаси и гдето Ахмед аа щеше да види всичко с очите си, но пак не се осмели да дойде в Панагюрище, вероятно затова, защото стотниците от хилядницата бяха готови с 200 души да го уловят. Не така обаче постъпи пловдивския юзбашия Неджиб аа. Той с всичката си дружина пристигнал в Копривщица на 19 априлий вечерта и поискал да му доведат по-първите граждани. Копривщенци отказали да изпълнят желанието му. Сутринта Неджиб аа проводил няколко души от дружината си, та хванали Георги Тусунов, Танчо Кафеджийски и други, а същевременно заповядал да му привикат Тодор Каблешков, Трайко Енчев, Петко Бояджиев (кундурджия) и други. Когато той чакал да му доведат горните лица, камбаните започнали да бият и Неджиб аа се видял заобиколен в конака заедно с всичките си жандарми, отгдето едва успял да избегне жив. Само мюдюрина бил застигнат и убит.

Както вижда читателят, въстанието е вече избухнало в Копривщица, без да се дочака определения за това ден, 1 май.

Известно е от по-напред, че Бенковски с другите двама агенти се намираше в къщата на Иван Д. Тутев. На 20 априлий Захари Стоянов от с. Медвен, Котленска околия, Тодор Белопитов от г. Панагюрище и аз стояхме в квартирата на Бенковски и пишехме прокламация към населението, с която им се известяваше деня на въстанието и причините, които го предизвикваха. (В отделна стая стояхме и пишехме.) Заведнъж пътните врата на къщата се заблъскаха много силно. Часът беше около 9 по турски, следобед, хазаина пристъпи и отвори вратите. Един момък, копривщенец (пощаджия), уморен от дълъг път, се отправи бързо-бързо към стаята на Бенковски, а ние, догдето да излезем и се научим какво има, чухме гръмогласния вик на Бенковски: Бунт, бунт! И на часът изгърмяха няколко пушки. Захвърлихме прокламациите и излязохме на двора. Тука ни разясниха, че станало предателство и че в Копривщица избухнало въстанието.

Наскоро след изгърмяването на пушките пристигнаха и членовете на панагюрския комитет, който се титулираше вече Временно правителство. Бенковски не закъсня да им каже, че е време да се тури в действие приетия в меченското събрание привременен план, т. е. да се прогласи въстанието, преди турското правителство да узнае слабостите на приготовленията. Така и стана. Още на 20 априлий, привечер, въстанието се прогласи и в Панагюрище. Приготвеното още по-преди в Карлово знаме от сестрата на Васил Левски се прикачи на един прът и всичките агенти, с изходящите се около тях лица, начело със знамето и с песни, изскочиха по улиците на градеца. Чудно беше, че при появяването им на улицата всички дюкяни бяха вече почти затворени и наместо уплашени хора по улиците се срещаха облечени в униформа и въоръжени въстаници, готови даже за поход.

Панагюрския мюдюрин, който преди десетина деня беше заминал за Пазарджик и не се връщаше вече, вероятно от страх да не го сполети нещо, се представляваше от чаушина Даут аа, който твърде често обикаляше меченската гора, дано открие някакви следи от събранието, но напразно. Щом чул първия визстрел на пушките, Даут аа веднага се качва на коня си и избягва в Пазарджик. При избягването му от Панагюрище случило му се тук-там из града да види облечени в униформа въстаници, които го съпровождали с гърмеж. С пристигането си в Пазарджик Даут аа известил властите и всекиго, когото срещнал, че едвам могъл да избегне жив от ръцете на московците, които, неизвестно откъде и как, изпълнили целия панагюрски балкан. Това известие задало такъв голям страх на властите и турското население в Пазарджик, щото управлението веднага се затворило, управляващите се скрили, чаршията се затворила, викове, писъци и всевъзможни други бъркотии разтревожили целия град.

Какъв страх е обладал сърцата на турците в Пазарджик, всеки може да си представи, като вземе за факт, че един ден, кой именно не помня, съгледателят от едно минаре (ходжа) забележил някакви си движения по пътя, в направление откъм Панагюрище. Той помислил, че това са московците, които, според казването на Даут аа, ишли да превземат Пазарджик. Когато и белите пандери (знамена) били вече приготвени за посрещането, оказало се, че вместо московци една сюрия овни се движела към градът. Не по-малко страх е владеел между турците и в гр. Пловдив, за глупостите на които тоже има смешни разкази, но тука не му е мястото да ги описвам.

След избягването на Даут аа от Панагюрище останалите турци, които не рачиха да се предадат, бидоха убити. Убитите турци в Панагюрище, в деня на прогласяването на въстанието, бяха четирима — двама панагюрски юшураджии и двама пътници, които идеха от Т. Пазарджик и които не рачиха да се предадат. Единия от тия последните беше бъдещий мюдюрин. При убиването на единия юшураджия сред чаршията, както и при убиването на бъдащия мюдюрин, някои от въстаниците поискаха да се «накървуват», с която цел и лизваха малко турска кръв или забиваха ножовете си в труповете на убитите.

За забелязване е и това обстоятелство, че прокламациите към населението, с които им се съобщаваше деня за прогласяване на въстанието, се подписваха с кръв от убитите турци и се разпращаха по селата и градовете.

С избухването на въстанието необходима нужда се явяваше да се запази градеца Панагюрище от нашествието на турците и като център на главното движение да се снабди с повече въоръжени сили, за да може да противостои на неприятеля. За тази цел станаха разпореждания още от вечерта да се направят табии, окопи по всичките главни пунктове около градеца.

В приготовлението на табиите взеха участие не само мъжете, но и жените, бабите и момите. Същата вечер се предписа първата нощна лозинка за разпознаването на въстаниците. Тя беше «Наполеон». Една чета от 50 души, под предводителството на Ильо Петдесетника се изпроводи да запази Златишкия проход, Медетдере. За главен и най-стратегически пункт се избра върха Св. Никола, на разстояние половин час от Панагюрище, отгдето се очакваше първото нападание на турците откъм Т. Пазарджик. Командата на този пункт се повери на известния вече Иван Соколов, татарпазарджишкия представител в Оборище, но за голямо нещастие на въстаниците [те] не можаха да опитат честта на оръжието си на този стратегически пункт, понеже турските войски, както ще видим по-после, под командата на Хафъз паша, нападнаха на Панагюрище откъм с. Стрелча, на изток от Панагюрище. Едновременно с прогласяването на въстанието изпроводи се поща във Враца, за да извести за станалото на агентите в България. Писмото, което се изпроводи, беше подписано с кръвта на един от убитите турци в Панагюрище, които не рачиха да се предадат. По разни затруднителни обстоятелства писмото не можа да се предаде по назначение. След разпорежданията за запазване на градеца Панагюрище от нападенията на турците ставаше нужда, както споменах и по-горе, да се снабди панагюрския център с повече въоръжени сили, следователно, изискваше се разпространението на бунта по всичките готвещи се по-преди села. За да се постигне горнята цел, още вечерта на 20 априлий Бенковски с 10—15 души отбор конница, начело със знамето, зема направление към с. Мечка и в разстояние на 24 часа, след като премина много села и ги накара да въстанат, възвърна се в Панагюрище с 150 души дързостни и добре въоръжени селяни. Тези нови сили бяха предназначени за усилване гарнизона [на] Св. Никола. Ний се придружавахме и от игумена на Калугеровския манастир «Св. Петър», по име Кирил, който не е вече между живите. Той вървеше пред четата с кръст в ръце. На ония пък села, които не паднаха на път на Бенковски, за да ги разбунтува, [той] проводи известие да въстанат тутакси и да изпразнят селата с жените си и децата си, като се установят в Еледжик.

volovКакто знаят вече читателите, Еледжикът е един от шестте центрове на въстанието и неговото главно значение като център се състоеше именно в това, че оттам можеше да се запази Ихтиманския проход Кападжика, през който свободното движение на турските войски откъм София в най-късо време можеше да осуети плановете на организацията. Когато Бенковски следваше горните разпореждания, Ванков, Икономов и панагюрецът Иван Орчов, с една панагюрска чета от 100 души, се бяха отправили в с. Стрелча, за да покорят известните по своя фанатизъм и варварщина стрелчански турци. След като покори стрелчанските турци, Ванков трябваше да замине за Карлово, а Икономов за Пловдив, за да повдигнат тамкашното население и да вземат в ръцете си организацията на карловския център. Но този план не можа да се постигне, понеже стрелчанските турци не се предадоха, а се затвориха в джамията, гдето предварително бяха приготвили доволно оръжие, храна и припаси, за да противостоят на случайни нападения. Обсадени в джамията, стрелчанските турци продължаваха да се защитават, докато турците от близоседното село Османово не се притекоха на помощ, за да ги избавят. В Стрелча беше слязла и една копривщенска чета. В сраженията, които последваха между панагюрската и копривщенската чета, от една страна, и османовските и стрелчанските турци, от друга, знамето на въстаниците пада на три пъти в ръцете на турците, но въстаниците все пак сполучваха да си го вземат назад. В отнемането назад знамето от турците най-много се отличи главатаря на панагюрската чета Иван Орчов, известен на мнозина по своята смелост и юначество. Сега стана известно, че Ванков и Икономов не можеха да осъществят плана си, а остаят да се борят с мъчнотиите, които неочаквано посрещнаха в Стрелча.

Разпорежданията на Временното правителство в Панагюрище, членове на което бяха панагюрците Искрьо Ц. Мачев, Кръстьо Ив. Гешанов, Захарин С. Койчев, Павел С. Бобеков, Найден С. Дринов, Симеон х. Кирилов, Петко Мачев и Тодор Влайков, имаха задължителна сила за всекиго, следователно Бенковски смяташе до една степен осигурен главния панагюрски център и затова той се реши да замине за новоорганизующия се център Еледжик, гдето беше се вече разпоредил да прибягнат всичките жители от близоседните татарпазарджишки села. Забележителни бяха приготовленията, които ставаха в Панагюрище, преди да се отправи Бенковски в Еледжик. Помещението на Временното правителство се намираше в домът на хаджи Лука. Този дом беше зрелище на една печална картина. Ни едно чувствително българско сърце не можеше да не заплаче, ни една българска душа не можеше да не се развълнува, като погледнеше на средствата, до които петстотингодишния роб беше прибягнал, за да се избави от устата на азиатския звяр, който бе зинал да го погълне. Портите на двора се пазеха от караул. Четници, подчетници, куриери и прочие тичаха нагоре-надолу; едни влизаха с донесения до правителството, други за наставления. На една страна на двора се виждаха купове опинци, навои, шапки, дрехи и пр., на друга се лееха куршуми, на третя — купове топки от кантари, предназначени да послужат за черешовите топове, на четвърта —- оръжия и пр. Това беше арсеналът на припасите, седалището па Временното правителство и едничката утеха на малодушните. Всичката тази картина, така нагледно представена, неволно напомнюваше зрителю за последующите нещастия и за несполуката в светото предприятие.

Беше 22 априлий. Главното знаме, което панагюрката Райна поп Футекова приготовляваше от няколко седмици преди въстанието, а също и знамето, приготвено в Карлово от сестрата на Васил Левски, Мария, което за пръв път се развея при прогласяването въстанието, както видяхме по-преди, и което беше предназначено за бунтовническата чета на Бенковски, трябваше да се осветят. Множество народ и от двата пола беше препълнил двора на хаджи Луковия дом. От една страна стояха с пушки в ръце една чета въстаници, от друга — събраното множество, в средата на двора се развяваха знамената, заобиколени от духовенството, Временното правителство и Бенковски.

При едно мълчание на присъстващите, придружено със сълзи, мечти и набожност, освещението на знамената се извърши, последвано от гръмогласни викове: «Да живее България! Да живее Бенковски!» Веднага след свършването на тази церемония Бенковски, четата, духовенството и множество народ, начело със знамената, преминаха тържествено през градеца и се спряха на ливадата край градеца, при Свинарската река. Тук се избра четата на Бенковски, която да го придружава при заминаването му за Еледжик и при разбунтуването на селата, през които предполагаше да мине.

При тържественото преминаване през градеца носенето на главното знаме беше поверено на Райна поп Футекова, която при изработването му беше положила особено старание. Понеже знамето беше прикачено на един голям прът и физическите сили на Райна не позволяваха да го носи сама, служеше й за помощник един въстаник, който пешком придържаше долнята част на пръта, а Райна на кон придържаше среднята част на пръта. В лицето на мнозина от юнаците се забележваше голямо негодувание, а това беше вследствие на предразсъдъците, че при подобни предприятия знамето би трябвало да се повери за пръв път в ръцете на някой забележителен юнак, а не на една слаба девойка. Второто знаме носеше панагюрецът Крайчо Т. Стоянов, който беше определен за знаменосец в четата на Бенковски. В същия ден, сиреч на 22 априлий вечерта, Бенковски остави Панагюрище и тръгна за Еледжик заедно с четата си, която състоеше от 80 души, и то всички кавалерия. Тази чета придружавах и аз като секретар на Бенковски. По приетото общо военно правило посред авангарда и ариергарда ние се отправихме през селото Мечка за с. Петрич, село 3 часа на запад от Панагюрище, гдето сутринта на 23 априлий пристигнахме благополучно.

Село Петрич беше въстанало. Посрещнати с голям ентусиазъм, ние се установихме в къщата на дядо Мано Гугов, нарочно приготвена за Бенковски.

Понеже с. Петрич беше изложено на опасност откъм София и Златица, както и от близоседните нему турски села, след една малка почивка Бенковски поиска да разгледа позициите (табиите) на селото, находящи се 1/4 час на изток от Петрич. Придружени с песни от учениците на селото, ние тръгнахме за позициите, но едвам стигнахме на половин час, чуха се гърмежи на няколко пушки. Това беше знак от стражата, която стоеше по върховете, че турците нападат на позициите. И наистина, догдето да наближим позициите, едната от тях беше вече нападната и сражението се почна. Учениците, които с песни ни придружаваха, се разбягаха кой нагдето види, а ние влязохме в борба. Предвиждаше се нападение и на другата позиция, понеже турците се бяха разделили на две крила. За да се предварди обаче това, трябваше да влезе в сражение и четата на Бенковски, предводима от самаго него. Това и стана.

Сражението, което последва, от една страна, между черкезите и турците, на брой около 500 души, и въстаниците, от друга, на брой около 300 души, разделени на две крила, под предводителството на Бенковски и на знаменосецът Крайчо Стоянов, трая цели три часа.

В това сражение турците и черкезите се принудиха да се оттеглят, като занесоха от своите си около 7 души убити и около 15 души ранени. Вследствие на тази първа победа Бенковски изпроводи до Временното правителство в Панагюрище писмо със следующето почти съдържание:

«До Временното правителство в Панагюрище. Сражението, което имахме днес с 500 души черкези и турци, се продължава цели 3 часа. От неприятеля паднаха 7 души убити и 15 души ранени, от наша страна има само един ранен, и то твърде леко. Победата е наша. Проводете ми 150 души юнаци, защото неприятелят разполага с двойно по-големи сили.

От военният стан на Петрич.
23 априлий, 76 г. часа. . . мин. . . Бенковски»

След прекратяване на престрелката стражата, определена за запазване на позициите от нощно нападение на турците, захвана местата си, а Бенковски с четата си се завърна в селото да пренощува. На другия ден, сиреч на 24 априлий, Бенковски проводи едно писмо до близоседното турско село Коланлари, с което приканваше жителите му турци да вземат участие във въстанието. Съдържанието на това писмо е от голяма важност, тъй като в него е олицетворено великодушието на Бенковски спрямо турското население, което би се съгласило да се присъедини към въстанието. Това писмо беше написано с български букви, а с турски думи. От всичкото писано в умът ми се е запазило почти буквално само следующия отломък: «Топрак кардашлар (братя туземци), сегашното правителство е тиранско; то немилостиво тъпчи правата на всички без разлика на народност и религия. Елате прочее да се хванем ръка за ръка, за да смажем това тиранско правителство и да се сдобием с друго по-справедливо и по-човешко.» По-нататък писмото гласеше, че ако те (коланларци) не се съгласят да вземат участие във въстанието, ще се считат като членове от тиранското правителство и следователно не ще закъснеят да изпитат страшната участ. Устният отговор на това писмо беше отрицателен. В същия ден, 24 априлий, пристигна една панагюрска чета, състояща се от около 150 души, която Бенковски беше повикал на помощ; но понеже турците се бяха вече отдръпнали назад, направи се само оглед на местностите, които те занимаваха в престрелката. Подир това четата се върна в селото, за да пренощува.

На другия ден, 25 априлий, Бенковски със своята чета и с четата, която беше пристигнала от Панагюрище, продължи пътя си за Еледжик. Изселването на много от татарпазарджишките села, между които Калугерово, Церово, Лесичево и други, за към центъра ставаше в това именно време, когато Бенковски пристигаше в Еледжик. Нажаленият поглед на старците и бабите, които със сълзи на очи изпровождаха в неизвестност спечеленото с толкоз годишни мъки и трудове имущество, скърцането на колата и движенията им посред големите дъждове, писъците на едвам проходилите и още в люлка дечица, отчаяните охкания на нещастни някои болни, силният шум, произходящ от непрестанното блеене на овците и ревът на говедата, и най-сетне грозното виене на псетата, които придружаваха стопаните си, всичко това представляваше такава жалостна картина, която е мъчно да се опише. При всичко че тази картина радваше Бенковски, понеже чрез това той постигаше целта си, обаче юнашкото му и пълно с дързост сърце не можа да укрие сълзите на очите му, които като порой се изливаха по руменото му лице. Като изминахме тази картина, стигнахме до центъра, дето бяха се установили прибягналите около 15—20 села. Тука пред очите ни се представи нова картина, не по-малко жалостна от първата.

Времето беше дъждовито и малко студено. Нещастните прибягнали тука семейства бяха толкова зле установени, щото едвам можеха да проживеят повече от няколко само дни. Особена храна за въстаниците нямаше освен незначителното количество хляб и брашно, които семействата бяха взели със себе си при изселването си. Жилищата им се състояха от колиби, покрити с шума, през която буйния дъжд немилостиво мокреше и малкото детенце, което майката пазеше в обятията си. Ни едно сухо ъгълче не се съглеждаше в колибите. Силната дъждовна буря, черната гъста мъгла, необикновеният шум от хора и екът на пушките тук-там по краищата на центъра провождаха душата в иступление. Тука човеку неволно дохождаше на ум за нещастията, които скоро щяха да постигнат злочестите избягали семейства частно, и въстаническия център изобщо.

След като разгледа местността на центъра и направи нужните разпореждания, Бенковски се отправи с дружината си в с. Белово, което предварително беше вече въстанало, за да разруши желязната линия и телеграфа, които при съществуването си можеха да доставлят и войска, и бързи правителствени разпореждания, опасни за центъра. Панагюрската чета, която придружаваше Бенковски още от Петрич, се завърна назад в Панагюрище преди заминаването ни за Белово.

Пътувахме цяла нощ и едвам сутринта на 26 априлий пристигнахме в Белово, посрещнати с неописуем възторг. Бенковски се установи в къщата на поп Михаля, а четата му около поповата къща, уморена, седна да закуси.

Първото разпореждане на Бенковски беше да се доведат при него всичките турци, находящи се в селото, за да предадат оръжията си. Четирма или пет души заптиета, скрити в станцията на железницата, не рачиха да се предадат, вследствие на което Бенковски издаде заповед да се запали станцията. Това и стана. Станцията изгоря, а непокорните турци бидоха избити.

Не ща да изпусна случая да зебележа и тука една от характеристичните черти на Бенковски. Едното турско заптие, Саид, стоеше при инспектора на линията, немец, на когото името не помня. Бенковски проводи известие на инспектора да доведе заптието, за да предаде оръжието си. Инспекторът се възпротиви. Бенковски му проводи втори път известие, че ако не предаде заптието, той сам ще заплати за него. Уплашен и разтреперан като лист, немецът инспектор дойде и доведе заптието. За да се представи работата в сравнително по-сериозен вид, отколкото немецът си е въображавал, Бенковски беше полегнал на миндера в стаята, а около него стояха на крака няколко души, добре облечени и въоръжени въстаници, които с особено страхопочитание гледаха на главатаря си. Немецът влезе. Бенковски се повдигна от миндерът и гордо, гордо захвана да се разхожда. Немецът не знаеше български, затова разговора ставаше чрез братя Консулови. Кажете му, каза Бенковски, че сам Франц Йосиф да е и него ще убия, ако ми се противи. Немецът захвана по-силно да трепери и да се извинява. В извиненията си той каза, че си е мислил, че това е разбойническа чета, но тъй като сега се е уверил в истинността на една сериозна въстаническа чета, то не само че не ще се противи, но и ще бъде готов да услужи, ако може, с нещо. Заптието имаше със себе си оръжието и коня си, които носеше да предаде. Разговорът между Бенковски и инспектора стана по-любезен и Бенковски се възползва от случая да го попита дали не му се намерва някоя по-добра пушка, за да [я] продаде на четата, която още не е снабдена с военни пушки. Любезният от страх немец не закъсня да услужи с една собствена негова пушка «Лафоше», за която въпреки неговото желание Бенковски му заплати. Той даде в подарък на четата един бинокъл и коня на заптието — което и оставихме свободно. Бенковски, за да увери немеца в признателност за подаръците на четата, попита го за името му, което се записа в протоколната книга, и му каза, че то ще остане записано между ония на доброжелателите на България. Още в същия ден инспектора остави Белово, съпроводен от няколко души въстаници. С него заедно заминаха за към Пловдив и братя Консулови, които от боязън да не пострадат, не рачиха да останат в разбунтуваните места. По повод на случката с Бенковски и немеца в Белово някои от европейските вестници, които по всяка вероятност са черпили сведенията си от самия инспектор, не закъсняха да припишат някои добри черти на Бенковски и да го похвалят заедно с всичката му чета.

Като се свърши работата, за която бяхме дошли в Белово, т. е. като се разруши желязната линия и телеграфа, Бенковски трябваше да се завърне в Еледжик за по-нататъшни разпореждания, така щото още в същия ден ний оставихме Белово и заминахме за Еледжик.

Опитванията на черкезите от разположените наблизо до центъра черкезки села да пробият и навлязат в центъра и отблъсванията им на няколко пъти от страна на въстаниците бяха поставили вече в движение целия център. Бенковски трябваше да отиде в развалините на старовременната крепост, лежаща на северозападната страна на центъра, отгдето черкезите налитаха да навлязат. Като стигнахме на крепостта, от която можеха да стават наблюдения по всичкото Ихтиманско гюле, забележихме движението на многочислена войска, която идеше от Ихтиман за към центъра. Като доближиха до полите на центъра, войските се спряха и разположиха шатрите си в полето. Сега работата ставаше по-сериозна и по-страшна от всяко друго време. Слуховете, че турските войски приближили до центъра, породиха панически страх в прибягналите тука нещастни семейства, от които някои, като предвиждаха опасността за мъжете си, затрупваха ги с дрехи под колата, за да не се явят на стража през страшната тази нощ. Настъпваше вечер и стражата, която пазеше крепостта, трябваше да се увеличи, тъй като сега имаше пред нея цял лагер от турска войска. Бенковски остави крепостта и се върна в средата на центъра, за да понасърчи уплашените и да накара всичките мъже на позициите.

Като слизахме към средата на центъра, съгледахме на източната му страна пламъците на един голям пожар, в посоката на който ехтяха топовни гърмежи. Това беше г. Панагюрище, главния център и всичката надежда на въстанието. От сведенията, които имахме по-преди за настъпването на турците, можахме да разберем, че Панагюрище е разбито и запалено. Положението ни стана още по-трудно и духът на Бенковски дотолкова се смути, щото ако и да искаше да укрие това си душевно смущение, [то] изгледът на лицето му, дълбоките му въздишки и страшния му поглед явно свидетелстваха това.

Беше 30 априлий. Нощта беше тъмна, бурна и дъждовна. Пролетните приятности на природата, които често ободряват и съживяват духа и сърцето и на най-злочестия човек, като че нарочно бяха скрили от нас своята щедрост. Хвърлени в обятията на неизвестността, зрители на немилостивия пожар в Панагюрище, гдето бяха съсредоточени всичките ни надежди, застрашавани от неприятелската войска, която през деня разпери шатрите си наблизо до центъра, заобиколени от извънредните движения на нещастните тук семейства, които на купове на купове се събираха да гледат пожара в Панагюрище, ний изпаднахме в такова критическо положение, каквото никога не бяхме изпитвали от деня на въстанието. Тъжните и грозни мисли, които вълнуваха духът ни, и безсънието от няколко дни наред стигнаха до върха си и ни принудиха да сложим уморените си и натегнали за сън глави в една колиба, гдето се събрахме около 20—30 души, между които и Бенковски. Тук сякаш духовете на погибающите наши братя в Панагюрище се явиха да ни напомнят, че се нуждаят от нашата помощ.

Едвам току-що бяхме сложили главите и заспали, пушката на едного от другарите ни, който в съня си я беше отпънял с крак, изгърмя всред колибата. Уплашени, всички скокнахме на крака и се разбудихме. Наоколо ни нямаше нищо. Наближаваше да се съмне и ний не можахме вече да заспим. Тъмните облаци, които се извиваха над главите ни, и дъждът — който преди малко беше попрестанал, а сега пак започна да вали — ни предвещаваха, че и днешния ден ще бъде театър на грозни сцени и впечатления. Разсъмна се хубаво и ний още нямахме положителни сведения за пожарът в Панагюрище. След малко пристигна поща от Панагюрище и ний научихме подробностите.

Бенковски се викаше да се отправи незабавно на помощ, но понеже четата му се състоеше всичко от около 80 души и беше недостатъчна за постигане плановете му, той намисли да уголеми четата си с няколко души, по-дързостни, от тукашните въстаници.

Забележителен беше избора, който той правеше измежду въстаниците за уголемяване на четата си. Най-напред Бенковски поканваше всекиго, който доброволно пожелаеше да се запише в четата му, но преди да го приеме, той му задаваше следующия въпрос: «Искаш ли да умреш?» Ако отговорът беше «Да!» — записвахме го на една книга и се приемаше, ако ли пък някой се уплашеше от този толкова страшен въпрос и се откажеше, Бенковски иронически го изобличаваше с думите: «Дайте му хурка да преде или вълна да чеше, защото той повече прилича на жена, отколкото на въстаник.» Тези майсторски думи на Бенковски повлияха, макар и временно, над някои и други честолюбиви младежи от въстаниците, които имаха претенции на юнаци, така щото четата на Бенковски се увеличи още с 30—40 души и ний се отправихме през селата Петрич и Поибрене за Панагюрище. Еледжик остана да се пази от малочислени въстаници, които [заедно] с прибягналите и обезкуражени в него нещастни семейства очакваха да изпитат зверската злоба на неприятеля, който се готвеше да ги нападне.

Планът на Бенковски беше да състави една чета от 1000— 1500 души отбор юнаци, за да нападне на неприятеля в Панагюрище, но за голяма жалост този план не можа да се осъществи. Причината на тая несполука се състоеше в разбиването на Панагюрище, което като гръмовна стрела бе поразило всички въстанали села, заедно с центъра Еледжик, и [те] не се решаваха вече на никакво ново предприятие.

По пътя до с. Поибрене юнаците от Еледжик, които се присъединиха към четата, един по един изчезнаха. Предполагаемото число въстаници от селата Петрич и Поибрене, около 350 души, не можаха да се съберат и Бенковски с малочислената си чета стигна на върха Сивите грамади, лежащ един час на север от Панагюрище. Това място беше безопасно и оттука можеха да стават наблюдения по всичката линия на неприятелските позиции.

Панагюрище още гореше. Една четвърта част от жителите му, повечето жени и деца, които Хафъз-пашовите войски бяха успели да хванат при разбиването и превземането на градеца, се намираха изложени на всевъзможни мъчителства, ругателства, насилия и пp. (които са свойствени само на Мохамедовите потомци). Трите части от населението, които бяха сполучили да избягнат, се намерваха разпръснати по гористите околности на градеца, а най-много под върха Сивите камъни в Раслатица. Денят беше 1-и май. Постоянния дъжд, който още от прогласяването на въстанието валеше, следваше да мие напръсканите с невинна кръв улици и околности на градеца, а слънчевия пек като че нарочно беше отслабнал, за да не усилва лошата миризма от труповете на убитите. Сладкото пеене на славея, който приветстваше приятностите на майската природа, никого не увличаше. Всичко беше погрозняло: всичко миришеше на огън и кръв... Паниката и отчаянието бяха общи. Никой никому не беше в състояние да помогне. Приближаваше да се смръкне. Отчаяните охкания на злочестите се удвояваха. Никой не беше сигурен, че тъмната и дъждовна нощ ще бъде толкова щедра към живота на изнемощелите жени, деца и старци, от които някои по-отрано бяха вече станали жертва на глада.

Бенковски и тук се опита да постигне плана си, но все пак не може нищо да направи.

Веднага след пристигането ни на Сивите грамади Бенковски изпроводи писмо в Копривщица, с което искаше около 500 души въстаници на помощ, а на копривщенските жители заповядваше да оставят градеца и да се изселят в балкана с жените и децата, като понесат със себе си храна колкото е възможно повече. Подир няколко часа куриера с писмото се завърна и съобщи, че градеца Копривщица бил в обсада от Хасан паша, така щото нямало възможност да се влезе в градеца. Осуети се и тази надежда. Оставаше да се привикат панагюрските въстаници, които в голямо число се намираха наблизо, та поне с тях да може да се направи нещо. Обаче въстаниците — изнурени от глад и разбивани няколко пъти от неприятеля — не можаха да предприемат ново нападение, толкоз повече че Хафъз паша беше им съобщил, че щом гърмежа на една въстаническа пушка даде знак за какво-годе нападение на войските му, всички находящи се в техни ръце жени, деца, мъже и пр. ще бъдат минутно изклани. Посред тази несполука Бенковски се реши да нападне сам със своята малочислена чета последньото турско крило, което беше разположено 1/2 час на изток от градеца, в гората, називаема Бойчина кория. Плана му се развали, щом като се научихме, че по побуждение на някои от противниците на въстанието, преди да отвори Сърбия война, готвило се убийството на Бенковски. Слухът за това приготовление дойде до ушите и на самаго Бенковски.

Дали слуховете или трудните обстоятелства, с които Бенковски имаше да се бори, го принудиха да остави панагюрския център именно в това време, когато турската злоба и отмъщение бяха достигнали до най-висока степен, остава тайна, обаче от думите на самия Бенковски, произнесени със сълзи на очите, излизаше, че той желаеше да отидем по Стара планина с цел да срещнем някоя от българските чети, които той предполагаше да са минали вече Дунава, и след като се присъединим към тях, да се завърнем и отмъстим на неприятеля.

Когато, от една страна, изпитвахме печалните впечатления от Сивите грамади, от друга страна, топовните гърмежи, които се чуваха откъм Еледжик, идваха да ни уверят, че и този център, който преди малко оставихме застрашаван от дивите турски орди, е претърпял ужасно поражение, както и Панагюрище. Отчаяни от многото несполуки, заобиколени от плачевни и сърцераздирателни картини, обезнадеждени за бъдещи сполуки, гладни и немощни да помогнем на хиляди злочести семейства, ние се простихме с прекрасната по-преди, а сега обляна в кърви и застрашавана от съвършена погибел Тракия и заминахме по върховете на Стара планина, предводителствани от Бенковски.

Четата се състоеше всичко от около 80 души. С нас тръгнаха и неколцина далматинци, които ни придружаваха още от Белово, с цел да се установят в панагюрския център, като на по-безопасно уж място. Между тях беше и далматинеца Иван Сутич с жената си Йонка, родом от Татар Пазарджик. Имаше между далматинците и един немец, Алберт, чиновник на беловската станция.

Преди да разкажем нещичко за по-нататъшните действия на Бенковски и за неговата смърт, ще се спрем малко върху последните дни на царуването в Панагюрище и Копривщица, гдето ще се запознаем c участта и на другите двама апостоли: Ванков и Икономов.

427px Georgi IkonomovОт изложението, което направихме по-преди, става ясно, че панагюрския център имаше за главен военен пункт т. пазарджишкия проход Св. Никола. На този проход се намираха най-многото въоръжени сили под командата на Ив. Соколова, понеже навлизането на турците се предполагаше да стане чрез този проход. Един от избегналите турци из Панагюрище, в деня, когато се обяви востанието, именно чаушина Даут аа, за когото читателят вече знае, познаваше добре панагюрската местност. Той сполучи да преведе войските на Хафъз паша през мястото, називаемо Окопана, за да заловят пътя, които води от Стрелча за в Панагюрище, отгдето никога не се предполагаше навлизането на турците в панагюрския център. Вследствие на тази измяна около 200 души въстаници под командата на Соколова оставиха пункта Св. Никола и отидоха срещу войската на Хафъз паша дори до Чиряшката река, но не можеха да пресекат пътя им, защото Хафъз паша беше успял вече да завземе по-главните стратегически пунктове в тези места и да осигури пътя си за Панагюрище. Подир едно малко сражение, в което паднаха убити десетина души от въстаниците, Хафъз паша продължи пътя си свободно дори до Балабановата кория. Подпомогнати, въстаниците подновиха сражението, но и тук бяха принудени да отстъпят. Наближаваше последната минута — «защитата на градеца». Гърмежът на пушките, който се чуваше от височините на Балабановата кория, беше хвърлил в отчаяние жителите на целия градец и в особеност жените и децата. В Панагюрище бяха се стекли повече от 20 села! Страхът беше ужасен. Никой не спеше. Едни от жените предлагаха да се бяга, други викаха «нашите ще победят», трети плачеха и се прощаваха, четвърти казваха «да си приготвим пепел, за да хвърляме в очите на турците, или же гореща мас да ги попарим, щом доближат до нас», и пр., и пр. Някои от мъжете, които се занимаваха с хазяйствената част на въстанието, се намираха постоянно в градеца; те, както и онези, които кръстосваха градеца, за да не оставят някого да се скрие дома си, насърчаваха населението и даже го уверяваха, че турците са вече разбити.

Ударил беше последния вече час на царуването на Панагюрище. На въстаниците не оставаше друго, освен да причакат неприятеля в окопите около градеца. На 30 априлий, през деня, часът към пет по турски, Хафъз паша настъпи с войските си, които бяха разпределени на три крила. По височините около градеца, а именно: на Маньово бърдо, Кукла и Каменица, откъдето настъпваха турците, бяха разположени три от дървените черешови топове. С настъпването на Хафъзпашовите войски сражението се започна на табиите. В това сражение влязоха в употребление и дървените топове, от които някои се пукнаха. След това се почна бомбардирането на градеца и особено на църквата «Св. Георги». Сражението се продължава около един час. Хафъз паша завзе градеца с пристъп, но въстаниците продължаваха защитата му дори по улиците и къщята, догдето най-после, разбити съвършено, видяха се принудени да се оттеглят по горите. Една част от жителите на градеца, повечето жени и деца, които се намираха на самата страна на сражението, паднаха в ръцете на турците, а другата част избяга по горите с помощта на въстаниците. Числото на Хафъзпашовите войски заедно с башибозуците се възкачваше приблизително на 8000 души, а числото на въстаниците приблизително на 500 души.

Казахме, че на 2 май Бенковски с четата си остави Сивите грамади и замина за Стара планина. Четата нямаше със себе си никакви провизии. У всекиго от въстаниците имаше по няколкостотин фишеци, по една турска кремъклийка пушка, по един ятаган и по един пищов, с изключение само на 15—20 души, които имаха револвери и ками. Бенковски беше въоръжен с два револвера, сабя и «Винчестер» пушка. Мнозина от въстаниците имаха със себе си зелена къна за спиране кръвта и тифтик с благ мехлем за церене на раните, а у някои имаше и по едно шишенце с отрова. При това си състояние четата на Бенковски влезе в Стара планина. Постоянните дъждове, които повечето пъти се обръщаха в снежна буря, бяха принудили пастирите да приберат стадата си по ниските места и с това да лишат големи пространства от жива човешка душа. Изнурени от глад и измокрени от дъждовете, скитахме се цели 5—6 дни, без да знаем где сме и какво има да ни сполети и без да можем да намерим храна. Причините на скитането ни в неизвестност бяха: 1) гъстата мъгла, която покриваше високите върхове на Стара планина, не ни позволяваше да следваме към известно направление и 2) ако откриехме някоя известна точка на пътуването ни, принудени бяхме да я напуснем, ако тя се намираше на някое шосе, понеже се бояхме да не попаднем в някоя неприятелска пусия и пак следвахме пребродяването на някой връх или планинска дълбочина. Гладът ни се усили дотолкова много, щото, ако и да ядяхме шума от дърветата, трева, корени и пр., не можехме колко-годе да уталожим гладът си. Принудени бяхме да лишим едного от другарите си от жилавия му кон, когото заклахме и изядохме. Вкусът на мършавато конско месо беше толкова сладък, щото едва ли е за вярване, че мишата кълка, която във време на Парижката обсада в 1870 година се продаваше за 1 фр., е била по-сладка. Трудното това положение, при всичко че смущаваше Бенковски, той все пак продължаваше да насърчава въстаниците. На 6—7 май положението ни стана нетърпимо. Искахме да стигнем до Лопянските колиби, гдето пред-полахахме да намерим храна.

Понеже се намирахме в неизвестна точка на Балкана и не знаехме посоката към Лопянските колиби, военната карта и компаса, които Бенковски имаше със себе си, ни избавиха от неизвестността, като ни показаха посоката. Отправихме се към посоката и подир тричасово мъчно пребродяване на едно голямо дере, изкачихме се на върхът, находящи се между етрополската и лопянската пътека, на разстояние 1/2 час на запад от с. Лопян. Това място беше запазено от турците, които не се показаха, докато всичката чета не излезе в пусията. Наредени от две страни, турците наченаха да гърмят. Почна се сражение. В продължение нещо на един час въстаниците се видяха принудени да се разбягат кой нагдето види, тъй като неприятеля държеше добри невидими позиции, а въстаниците бяха изложени на куршумите им. В сражението паднаха по няколко души от двете страни. Между нашите паднали беше и панагюрецът Тодор Д. Белопитов, втори секретар на Бенковски, който имаше в дисагите на коня си две тенекета, в които се пазеха архивите на Бенковски. Между другите важни документи в тези кутии се намираше и общия план на въстанието.

Разбити съвършено, ний се пръснахме по разни посоки на Балкана. Подир няколкодневно усилно гладуване принудени бяхме да паднем живи в ръцете на турците. Едни от нас уловиха в Орхане, други в Етрополе, трети в Златица, четвърти в Мирково и пр. Събрани по няколко души накуп, докараха ни всички в Златица. Тук престояхме в тъмница нещо десетина деня и после ни откараха в София.

Да се укорява Северна България, че тя остана равнодушна към подвигът на своите южни братя и не въстана заедно с тях, било би колкото несправедливо, толкова и пристрастно. Главната причина, гдето тя не въстана, състоеше в това, че събранието в Оборище стана без участието на нейните агенти, па и нямаше време да им се съобщи плана, приет в това събрание, защото, както видяхме и от по-преди, обстоятелствата предизвикаха веднага турянето му в действие и, второ, че писмото, подписано с турска кръв, което се проводи с особен куриер още в деня, когато се прогласи въстанието, за да им съобщи това, не можа да пристигне, така щото и те сами не са знаели що е станало в Тракия, прогласено ли е въстанието и при какъв план за действия.

Кланетата, обезчестяванията, пожарите, грабежите, тъмнините, мъченическите вериги, бесилките, заточенията, оскверненията на светата религия и пр., и пр., които последваха потушението на въстанието и от които някои се продължаваха дори до амнистията през месец август, а някои и по-късно, са жертвите, които тракиецът понесе в подвигът на нашето освобождение. Казвам за освобождението ни, защото именно тези жертви са, които предизвикаха Русия да влезе в сериозна борба с турците и да тури край на нашите теглила и мъки.

Какво стана обаче мъченическата тая Тракия? Отделиха я от България: част от нея оставиха под прямото владичество на султана, кръстиха й ново име, туряха я в топа на устието и извикаха: Стой! Тия жертви не са достатъчни за изкуплението на твоята съдба! Ти изново трябва да се разориш. Духовете на твоите погинали синове и дъщери се явяват да роптаят за твоето онеправдание в Берлин; ти ги гледаш и трепериш от тях, но ти забравяш, че тяхната кръв е вече изсъхнала, а устава, когото ти искаш, трябва да бъде написан с кръвта на новите твои жертви. Това е жално; то е безчовечно и даже безбожно, но тъй е волята на железния канцлер и на неговите другари: Биконсфилд и Андраши.

 

*Загдето мнозина от представителите погледнаха с недоверие на предложението на Бенковски една от главните причини беше и тази, че на 11 април се получи в събранието писмо от врачанския апостол Заимов до панагюрския комитет, в което се казваше, че въстанието не трябва да се обяви по-рано от 25 май, или 1 юни, и това беше явно доказателство, че Бенковски искаше да обяви въстанието по-рано, т. е. на 1 май без съгласието на апостолите в България.
**Еледжик е гористо място, находяще се между Мухово и Церово, откъм изток. Капъджика (Троянови врата) откъм юг и с. Белица откъм север.
***За разрушаване на мостове и пр. беше натоварен члена на пловдивския комитет, химика Наботков, да приготви нужното количество динамит, но това не можа да стане, защото един цял сандък с химически вещества, купен от Цариград, пропадна по железницата в навечерието на въстанието.