Православна култура

Заветът на Св. Иван Рилски

Посещения: 2775

 

ПОВЕСТВУВАНИЕ НА ВЛАДИСЛАВ ГРАМАТИК
ЗА ВЪЗОБНОВАТА НА РИЛСКИЯ МОНАСТИР И ЗА ПРЕНАСЯНЕТО
НА МОЩИТЕ НА СВЕТЕЦА ОТ ТЪРНОВО В ОБИТЕЛТА.

 

Разказът за пренасяне мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рилския манастир, известен в научната литература и като „Рилска повест", представлява нов етап в развитието на житиеписната традиция, посветена на рилския светец. По своя жанр това произведение се причислява към т. нар. разкази за мощи, в които много често преобладава историко-летописното начало и поради това те могат да се интерпретират и като извори за определени моменти от историята. Произведението на Владислав Граматик не прави изключение от тази традиция. То възниква през 1469 г., т. е. след като Второто българско царство е престанало да съществува, и наред с конкретния агиографски материал, посветен на историята на мощите, дава интересна информация за конкретни случки, исторически лица, коментар на събитията, на които е свидетел. Благодарение на това произведение получаваме ценна информация за съдбата на Рилския манастир, за запустението и обновлението му, за съхранената историческа памет в условията на робството.

Самият Владислав Граматик е един много продуктивен книжовник, оставил след себе си няколко обемисти сборника от типа на Панегириците, т. е. Тържествениците, както и преписи на редица важни богословски съчинения. Въпреки големия обем на книжовната му дейност, за личността му знаем твърде малко. Според оставените от самия него сведения, той произлиза от Ново Бърдо (днес се намира на територията на Косово) и се предполага, че е роден през 20-те години на XV в. Работил е в с. Младо Нагоричино (Кумановско), след това в Жеглиговския манастир „Св. Богородица" (Матейче), а краят на жизнения му път е свързан с Рилския манастир. Написаната от него Рилска повест е замислена като продължение на Евтимиевото житие за св. Йоан Рилски, тъй като самият Владислав Граматик се е смятал за продължител на традиците на Търновската книжовна школа. В повечето преписи то е неразделна част от текста на житието. Ранен препис на това произведение откриваме в т. нар. Рилски панегирик от 1479 г., който е съставен и редактиран от книжовника.

Рилската повест започва с нахлуването на турските войски на Балканския полуостров, проследява най-големите битки, дава обширни сведения за възобновяването на манастира. Известна е в две редакции Рилска и Софийска, а двете късни преработки (църковнославянска и молдавска) съдържат значителни промени на основния текст.

Тук поместваме превода, направен от Ив. Дуйчев, според изданието на Й. Иванов, като добавяме коментар на библейските цитати, исторически лица, топоними и неясни места в текста.

Издания: Иванов И. Старобългарски разкази, с. 227-237; Иванов Й. Жития на св. Ивана Рилски, с. 74-85. Kaluznijacki, Е. Werken des Patriarhen von Bulgarien Euthymius. p. 405-431 (паралелно издание на двете редакции).

Преводи: Киселков, В. Свети Иван Рилски, с. 61-75, същият превод вж. В: Старобългарска литература, т. IV, Житиеписни творби, с. 135-148.

Библиография: Ангелов, Б. Нова редакция за повестта на Иван Рилски, с. 247-285; Данчев, Г. Рилската повест на Владислав Граматик и споровете около двете и редакции, с. 49-88; Владислав Граматик. Книжовник и писател, с. 109-118; Данчев, Г. Нова редакция на Рилската повест на Владислав Граматик , с. 215-231; Данчев, Г. Към въпроса за преписите и редакциите на Рилската повест на Владислав Граматик, с. 89- 101; Дуйчев, Ив. Рилският светец; Киселков, В. Владислав Граматик и неговата рилска повест; Петканова, Д. Стара българска литература, с. 194-502; Turdeanu, Е. La littérature bulgare du XlVe siècle et sa diffusion dans le pays Roumain, Paris, 1947, p. 80-81;

 

ЗА ОБНОВЛЕНИЕТО НА СВЕТАТА НЕГОВА [НА CB. ИВАН РИЛСКИ]
ОБИТЕЛ, КОЯТО СЕ НАМИРА В РИЛА,
И [ЗА ТОВА] КАК ОТНОВО БЕ ПРЕНЕСЕН ОТ ТЪРНОВО
В СЪЩИЯТ СЛАВЕН РИЛСКИ МОНАСТИР.
НАПИСАНО ОТ ПОСЛЕДНИЯ ВСРЕД ДЯЦИТЕ ВЛАДИСЛАВ ГРАМАТИК.

 

I. След като премина, прочее, не малко време и при ковчега на преподобния така се извършваха преславни чудеса и изцеления, между гърците и българите вече бушуваше силна и непрестанна война, изначалния враг на мира повдигна буря и опасен смут, като вдигна от Изтока пребезбожните перси с голям гняв и свирепост против всичките земи, които се намираха под гръцкото царство, българските области, сръбската държава и заедно с всички други страни, намиращи се около тях на север и запад. И внезапно тези завоюваха и завладяха цялата източна земя, която се намираше под гръцка власт, и южните страни заедно с [Мала] Азия, като стигнаха и в Македония137, подчиниха я под своя власт и там, при така наречената река Марица, в силно сражение победиха напълно сръбската войска138, която се намираше тогава в тази област. Веднага се устремиха против сръбското княжество. Стана люто сражение в мястото, наречено Косово139. Случи се, че веднага всред боя падна свирепият властелин, който държеше властта всред тях, като получи много скоро възмездие за своето безбожие, зле и недостойно извергна своята варварска и нечестива душа, внезапно всред боя биде лишен от живот от страна на сръбските войни. И така, прочее, надделя грехът - уви! Заради нашите злини! И сръбската земя мина под тяхна власт. Малко след това те завладяха и българските предели, подобно на някакво малко гнездо, заедно също и с онзи чуден град [Търново], в който лежаха чудодейните мощи на чудотворния отец. Войските се вдигнаха отново буйно и безбожно и всеки ден, и по всяко време вършеха чести опленявания и кръвопролития. Съвсем никой не можеше да задържи опасния им устрем, те надделяваха навсякъде и във всички бойни сражения и печелеха светли победи над другите. Прочее, събитията се развиха така. И чрез тях злото и пагубата се разпростираха и утвърждаваха. Много страни и села заедно с честните монастири и божествените храмове биваха разрушени от огън и поради това се обричаха на пълно запустение. Тогава, прочее, се събори и напълно запустя и пресветата обител на този богоносен отец, намираща се в Рилската пустиня, в която пустиня преподобният, пребивавайки в плът, прекара своя страдалчески и постнически, невеществен и ангелски живот, която [обител] по-късно препримерният кесар Хрельо, наречен в иночески образ монах Харитон, много добре и благолепно издигна из основа и създаде в чест на светеца140. И така тя прекара в запустение доста години. А как и по какъв начин след това тя отново се обнови, чрез Христовата благодат, и си възвърна първичната своя красота и благосъстояние, което запазва и до днес, как, освен това, и също по какъв начин бяха пренесени и възвърнати от славния Търновски град пречудотворните мощи на светеца в казаната света обител - това ще разкаже вече по-нататъшното слово.

II. Прочее, вече от дълго време бяха замлъкнали бойните сражения, които по-рано владееха в българските земи, и всред разбърканите людски дела настъпи тишина. Някои мъже миряни, благоговейни и по род благородни, по произход българи, живееха при Велбъжд [Кюстендил] в някакво село, което, прочее, се назоваваше Граница. Те бяха украсени със свещенически сан, отпратиха преди това своите съжителници при Бога, напуснаха целия мирски живот и приеха на себе си благото Христово бреме141. Обзети от силен страх от Бога, те преминаха от своя дом и родното си място в Рилската пустиня, поселиха се там бързо в гореказаната обител на преподобния, която тогава беше пуста и необитаема, както бе казано по-напред, вече от дълго време. Там те станаха образец и пример за добродетелен живот за всички, които дойдоха след тях, като винаги се упражняваха в трудове и подвизи, в голямо търпение, прекараха в молитви и пения, в пост и прочитание на божествените слова и други подобни [деяния], които нямам сега време да описвам, понеже това изисква друго по-точно занимание.

Прочее, те бяха трима на брой и еднокръвни братя, синове на преблажения епископ в Крупник господин Якова142, който в онези дни с много добра светителска дейност пасеше словесното стадо Христово. Единият от тях се наричаше Иоасаф, който веднага, още от началото на тяхното [иноческо] съжителство, стана пръв. А на втория пък името беше Давид, на третия Теофан. Прочее, тези тримата, както се каза, пристигнаха в споменатата пустиня, като желаеха да се поселят в нея, и то не едновременно, нито заедно, но един след другиго и постепенно. Те намериха всички здания на обителта на преподобния порутени и напълно разрушени, с изключение само на църквата и кулата. С помощта на Бога, те веднага отново издигнаха всичко из основи. Те съвършено ги поправиха и ги досъградиха, украсиха ги благолепно, като извършиха за това много трудове и подвизи и направиха разходи. Те сториха това не само от себе си и чрез свои средства, и с това, което имаха за тези неща от послушното братско общежитие на целия монастир, но и чрез прибавката на някой пребоголюбиви мъже [преди всичко чрез оказаната грижа и помощ от страна на благочестивия господин и новият ктитор на светата обител кир Георги143, който поправи красиво и много превъзходно недостатъците в манастирските здания]. Тяхното изящество и тяхната благоукрасеност, подобно на някой въодушевен магнит при вида на желязото, и досега привлича към боголюбива ревност мнозина не само от околните там, близколежащи страни и живеещите в тях люде, но и [хора] от далечни [земи]. Те се притичаха там най-усърдно и с голяма вяра, без сега да пропуснат, като всеки от тях, според силите си, донесе дар на светата обител от онова, което притежаваше, получаваха благоволение и още повече най-голяма полза особено в деня, когато се празнуваше паметта на светеца, после с радостна душа и голямо веселие се завръщаха отново в своите жилища.

III. И така, те се занимаваха с такива дела и още повече залагаха в трудовете и деянията за изграждането на манастира. Прочее, добродетелен слух за тях се пръсна навсякъде в околните земи. Внезапно в манастира при тях - за чиято трудолюбива и богоугодна дейност и за достойния им за възхвала живот вече мнозина бяха чули - пристигна някакъв презвитер, на име Яков, протопоп във филипополския град [Пловдив]. Той, прочее, им извести за чудотворния ковчег на преподобния, който още и тогава се намирал в търновската архиепископия - някак си скрито и напълно неизвестно, и че по това време, каза, започнал да се проявява най-явно на външни [лица]. Той извести, че самият го е видял, когато, по неговите думи, отишъл там поради някаква работа заедно със своя митрополит, вече се бил поклонил на свещените мощи на преподобния, ведно с немалцина други около него и заявил, че от намиращите се там свещеници си изпросил някаква частица от тях [мощите] за свое благоволение. Когато чуха за това, тогавашният предстоятел на обителта, пречестният измежду монасите господин Давид и останалото братство в Христа, след като този честен презвитер им разказа тези неща, те много се зарадваха в душите си и веднага го разпитаха най-усърдно за това. Йоасаф, който отначало още преди това време им беше предстоятел, както повествуванието вече разказа, и положи всред тях начало и основание на добродетелта, бидейки най-стар плътски брат на тогавашния предстоятел на обителта, бе вече заминал при Господа, като бе заменил с вечен и нетленен живот този временен [живот]. След това, прочее, подир малко време, ето пристигна отново при тях друг вестител и им разправи за това същото. Също и той каза, че по някакъв случай бил в Търново и със своите очи видял чудотворния ковчег на преподобния и точно узнал за него всичко. А тези още не бяха съвършено убедени в това - та дори ако тези неща бяха вярни, така те не можеха напълно да повярват на разказите, защото до това време те никак не бяха чували и наистина не бяха разбрали, че тогава ковчегът на преподобния се е намирал в Търново. Поради продължителното време нещата бяха предадени в глъбините на забвението и смяташе се, главно поради безредието и смута и поради това, че градът, по времето на неговото превземане от страна на варварското нашествие, когато Бог, заради нашите грехове, предаде в ръцете на враговете и намиращите се в него свети и честни неща внезапно бяха разхищавани насам и натам и отнасяни, че и тези [мощи] тогава са били отнесени някъде. Прочее, като не можеха, както се казва, да се уверят напълно от чутото и следователно, като желаеха да получат точни сведения за тези неща дали са истинни, те веднага изпратиха там едного от братята от обителта, който познаваше онези земи, като точно му поръчаха да издири подробно за всичко и сам да види мощите на преподобния, та когато отново се завърне оттам при тях, да им разкаже точно за онова, което е видял и което е разбрал.

IV. Прочее, така и стана. Пратеникът, като издири точно, според повелението, за всичко, бързо се завърна при тях и им извести, че всичко това е истина. Те веднага с голяма бързина и старание съобщиха за това на благочестивата царица Кера Мария, която беше дъщеря на благочестивия господин деспот Георгия, тогавашния сръбски владетел, и жена на великия и самодържавен емир Мурата, който от по-древните най-много бе прославян във войни и бранни победи. Тогава тя пребиваваше на село, а не в двореца, гдето имаше и свое жилище, което отстоеше не малко стадий от града Сяр, и се намираше вече в южната страна144. Заедно с това те я молеха и я подтикваха да спомогне свещените мощи на преподобния да бъдат пренесени в неговата света обител, която се намира в Рила, казвайки, че за това ще получи от Бога на небето голяма награда. А благочестивата и боголюбива царица, като чу тези неща от монасите и още повече свръх желание душата й се уязви. Тя се преклони пред тяхното желание, пред тяхното моление и се постара по-бързо да приведе на дело тяхното искане. В удобно време, прочее, тя се яви при самодържавния велик емир Мохамеда, който тогава управляваше скиптъра на царството, и при славния синклит говори за светеца. И тъй като имаше голямо и преобилно дръзновение пред царя, тя не се излъга в надеждите си и получи исканото. Като прие от царската власт писмена заповед до търновския съдия относно това да им се предаде най-скоро исканото, тя, след като се завърна от столицата, ги извика при себе си в пребивалището си на село и веднага връчи в ръцете им тази [заповед]. А след като приеха, прочее, това, най-старателно и колкото можеха по-бързо се завърнаха отново в монастира. И така, свикан бе събор - тъй като преди това бяха решили да изпратят за светеца - и общо наредиха тези [лица, които трябваше да се изпратят] и ги изпратиха в Търново. [А те по име бяха следните: йеромонах господин Теофан, йеромонах господин Варлаам, брат Келасий, свещеник Иван от Белчин и някои други]. В тази служба, прочее, ги предвождаше пречестният между свещеноиноците Теофан, който беше истински кръвен брат на тогавашния предстоятел на светата обител и втори след него попечител над всичко, което бе обителско. Той наистина бе мъж надарен всячески с разум, беше премного опитен в Божественото Писание, а особено чрез постническите си подвизи и умствената си прозорливост немалко превъзхождаше всички онези, които се намираха в монастира. А от това става явно, че той превъзхождаше останалите и в другите предимства на добродетелта в изрядния живот.

V. Когато пратениците стигнаха в царствения град на българите - Търново и вече се настаниха да живеят там, гдето лежеше светецът, прочее, първите граждани узнаха за причината на тяхното пристигане. Те повдигнаха поради това немалък шум и голям смут между людете, като се караха и се препираха с тях, че никак няма да им дадат да изнесат светеца из града, но казваха, че ще ги отпратят обратно в земята им празни и без да постигнат нищо. Понеже разпрата и безредните нападки между тях по тези въпроси продължи дори около три дни, крамолата се подзе с доста голяма сила и от другите люде, та дори стигна и до съдиите - да се произнесат те за това дело. По взаимно съгласие, двете страни се явиха при градския съдия да разреши той веднага техния спор относно искането [на иноците]. И така, когато монасите представиха царското писание на съдията, което му повеляваше най-скоро да даде на мъжете от пустинята пустинния светилник Ивана, веднага съдията им предаде в ръцете желаното от много време от тях съкровище, с което не може да се сравни нищо в света-сиреч честния ковчег на богоносния отец. И така, поради това разпрата се прекрати вече и се разреши спорът между двете страни. А иноците приеха оттам с голяма почит и радост свещения ковчег на преподобния, украсиха го с пречисти покривки и го напръскаха с благоуханно миро. Без и най-малко по-нататък да се бавят в града, още на следния ден излязоха от града, като положиха ковчега на светеца върху магаре, насочиха се към своята [обител]. От градските жители не ги съпроводи никой, освен неколцината нищи и някой измежду иноците. След това те пристигнаха при някаква река, която от тамошните люде бива наричана Росица и не отстои много далече от града. Прочее, тази река тогава бе много придошла, щото беше изпълнила цялото си корито и никой съвсем не можеше да я премине поради голямата й буйност и непроходимото й течение. Като видяха, че тя е такава, те бяха обхванати силно от голяма скръб, понеже не можеха да я преминат.

Когато бяха в голямо недоумение и силна скръб поради това, внезапно им се яви някакъв благоуханен дим, излизащ сякаш от ковчега на светеца, и цялото това място на около два часа път се изпълни. Те веднага получиха дръзновение, навлязоха в реката и преминаха безредно - носени от молитвите на светеца - и поеха пътя си с радост и веселие. [Когато те се приближиха към града Никопол145 и щяха вече да влязат в града, на около две поприща вън от града ги посрещна един велможа-жупан Богдан, много христолюбив, който имаше голяма вяра в светеца - както и другите боляри. Те влязоха в града заедно с него, настаниха се в неговите палати и внесоха ковчега на светеца в неговия молитвен дом, гдето бяха запалени много свещи, тамянен дим на благоухания и други благовония. След това извършиха Божествена служба на светите тайнства на Христа, излязоха из църквата и отново се завърнаха в дома, бидейки удостоени с голямо внимание - готова бе трапеза и бе изпълнена обилно с всичко. Там се събра почти целият град, заедно с жените и децата - от малко даже до голямо, веселяха се и пееха божествени песни. А онзи дивният мъж заедно със своите слуги, с непокрити глави, се разпореждаше и никак не пожела да седне на стола си дори до четвъртия час на нощта. И така, прочее, когато пирът се свърши, всеки от тях си отиде у дома. А на сутринта, когато те станаха, отпяха обичайните песни и приготвиха всичко за пътуването. Отново се чу някакъв глъч и шум, понеже целият град вече се бе стекъл, за да съпроводи светеца. Отново, както вече казахме, от ковчега на светеца излезе силно благоухание и оттогава по цял ден и нощ не преставаше да се разнася благоухание. След като стана това, казаният велможа, споменат по-горе, почете и обсипа с дарове и снабди с потребните за път неща онези, които носеха ковчега на преподобния. А те поставиха светеца на обичайното носило и бяха изпроводени [от него] и от другите боляри дори и до реката, наречена Осъм. Там всеки от тях прегърна ковчега на светеца, обля го с много сълзи, направи им [на монасите] обичайния поклон и се завърна в дома си, като извръщаше лице към тях.]

VI. Като преминаха тези предели, те вече стигнаха в Средец. [Те внесоха ковчега във великия храм на светия великомъченик Георги, гдето лежи и светият крал Милутин, наречен Бански146. И тук, понеже се случи, че двамата светци бяха положени на един одър, за общо удивление се разнесе двойно благоухание, че целият град със свещи и кадила веднага се стече към тях.] [Иноците] сметнаха, че е добре и подходящо, да известят в манастира за своето пристигане заедно със светеца. Те дадоха на едного от своите служители послание, което гласи така: „До пречестния измежду свещеноиноците, свещеноинок господин Давид, наш отец и игумен на свещената обител на преподобния и богоносен наш отец Иван пустиножител, и до цялото братство, [аз], най-малкия всред иноците Теофан и братята - поздрав в името Господне! Нека ви бъде известно, че подпомагани от Божията благодат и от вашите молитви, носейки със себе си и всечестния ковчег на преподобния, излязохме добре във всяко отношение из европейските предели147 и сега се намираме в града Средец. Тук ще прекараме пет или шест дни и тогава ще поемем пътя към манастира. Нека Ваша светлост се погрижи за това, да излезете да посрещнете светеца с подобаваща чест. Молете се за нас!"

След като изпратиха веднага пратеника, тези, както вече се рече, си отпочинаха шест дни в града. В течение на това време те бяха прославяни и почитани от всички.

Една жена от тамошните богаташки направи за светеца ковчег от негниещо дърво, на цена сто пенези148. Когато положиха светеца в новия ковчег, мъжът на тази жена - [ктиторът Георги] - даде шест златици, купи светла покривка и покри ковчега на светеца.

VII. Когато настана седмия ден и след като се извърши обичайното утрешно словословие, жителите на града узнаха, че [иноците] ще заминат заедно със светеца. Те се събраха всички, заедно с жени и деца, във великата църква на славния великомъченик и победоносец Христов Георги и решиха помежду си свещениците да изпроводят светеца в свещени одежди със свещи и кадила. Но някои из народа не позволяваха и казваха: „Страхуваме се от завистта на чедата агарянски да не би да им сторят нещо неочаквано." Този съвет се понрави на всички. И така, [иноците] вдигнаха светеца, ведно с народа - множество конници измежду избраните мъже, други пеша, а най-голямата част от тях боси, ведно с жени и деца. Тези ги изпроводиха по този начин на около четири поприща извън града, притичваха се със сълзи и вопли, целуваха ковчега на светеца, както бе на носилката, и казваха: „Отиваш си от нас, дивни отче, а ни оставяш нас сироти, както и по-рано." Като се биеха в гърдите, те се връщаха. А велможите, ведно със свещениците и иноците, стигнаха до местността, наричана Лешница149. Там те ги нагостиха, простиха се по обичая, и се завърнаха по домовете си. Но някои отидоха дори и до манастира. Оттук те почнаха да носят светеца на раменете си, като го снеха от обичайното магаре, което го донесе до тук.

VIII. Когато людете от околните места чуха за пристигането на светеца, те се събраха при така наречената река Герман, в някакво село, което бе отдалечено от манастира на около ден и половина път, и го чакаха там. А игуменът с братята, като узна, че светецът приближава, се вдигна заедно с подвластните нему свещеници в манастира и с някои от братята, взеха свещи и благовонни кадила и го посрещнаха с почит в споменатото село при реката. На това място, гдето се беше събрал и народът, те прекараха на почивка един ден и една нощ. На утринта, като запалиха свещи и кадила и извършиха молитва, самият игумен и свещениците, които бяха с него, взеха мощите на светеца, вървяха пред ковчега, веселейки [се] и пеейки, както някога богоотецът [Давид]150 пред скинията. Така вървяха пеша, заедно с целия народ, даже и до голямата планина. И когато стигнаха там под планината, игуменът повели, да седнат да се нахранят, да не би някой да изнемогне от глад. И така, народът наляга по тревата, както някога при чудесата на моя Христос151. Там поставиха знак за помен на светеца и до днес на това място човеците всяка година, в деня на паметта му, устройват тържество. След като се вдигнаха оттук, пристигнаха веднага в манастирския метох, назован Орлица, в църквата на Светите Апостоли, която някога на това място из основи трудолюбиво бе издигнал тогавашния предстоятел на обителта господин Давид. На следния ден беше празника на върховните апостоли Петра и Павла. И така, отпразнуваха и почетоха деня, заедно с народа, и въздадоха благодарствена възхвала на Бога. А като станаха на утринта, което бе на 30 ден от месец юни - отново игуменът заедно със свещениците и епископът господин Йосифа, който също му беше кръвен брат, взеха ковчега и го носеха, а народът следваше пеша, зовейки: „Господи помилуй!" даже и до самия мост, който е над метоха. А оттам някои от народа поеха светеца, окриляни от бързотечната лекота на Светия Дух, и наскоро станаха невидими за другите, защото тичаха някак по-бързо от бързите елени или от летежа на орлите и сякаш не те носеха светеца, но невидимо бяха носени от него. Това чудо бе последвано от други чудеса. Възседналите коне препуснаха след тях, изкачваха се и се спущаха, но не можеха да стигнат светеца, нито да го съзрат с очи, така щото мнозина се учудиха на това преславно видение. Прочее, те вече казваха: „Какво ли ще бъде това дивно и преславно чудо?" А мъжете, които носеха светеца, късно едва можеха с труд да удържат ковчега там да ги дочакат, както и изостаналия народ. След като се вдигнаха от мястото и повървяха малко, на около половин поприще от него, ги срещна цялото братство, което бе в манастира, заедно с икони и честни кръстове, в местността, наречена Върбица - по-долу от сливането на двете големи реки: спомената по-горе Рила и обичайно назованата Илийна [река]. Там се събра заедно цялото братство, запяха божествени песни, целунаха светеца и един другиго, после всички заедно оттука стигнаха манастира, внесоха светеца в притвора, положиха го с голяма чест и псалмопение на предварително приготвеното му място в нея - в годината 6977 (1469), индикт втори, 30-и ден от месец юни. Там и до днес лежат честните негови мощи, като непресекващ извор на безвъзмездно изцеление за онези, които се притичват към тях с топла вяра. И така, като извършиха всенощно бдение и честваха деня, установиха, щото оттогава всяка година да бъде устройвано в обителта на преподобния бдение на първи юли - заедно със светите безсребърници Козма и Дамян, като му се урежда празник за възвръщането на неговите честни мощи, а всяка седмица в четвъртък да му се пее параклис.

X. След това отново изпратиха при благочестивата царица Кера Мария известие и за тяхното пътуване. А когато царицата прочете посланието и узна за пристигането на светеца, тя много се зарадва и заедно със своите благородници им написа благодарствено писмо, казвайки: „Благодаря на моя Бог, че в наши дни стана завръщането на светеца." Там тя даде на пратеника светла покривка, за да я постави върху ковчега на светеца, за хвала на Бога, в чест на преподобния, и за нейно всегдашно възпоменание.

X. Прочее, тези неща се случиха със светеца от началото дори досега. И по този начин той се завърна от прочутия град Търново и от Загорската земя в своята преобична Рилска пустиня, в която се подвизава свръхчовешки и завърши живота си в пост, след много и продължителни години, които прекара там. Бог предвидливо нареди всичко и благоволи това да стане така, щото и западните български земи отново да се осветят чрез неговото пристигане и да се поучат за по-добро152.

 

Бележки

137Под името „Македония" в случая трябва да се разбира Източна Тракия, обозначението се среща и у някои византийски писатели. Във втората редакция за същия топоним е указано, че турците са достигнали Тракия.
138Тук Владислав Граматик визира битката при Чирмен (Черномен) от 1371 г., където сръбските войски на Вълкашин и Углеш преживяват тежко поражение.
139Битката при Косово поле от 15 юни 1389 г., в която загива султан Мурад I, „свирепият властелин". В същото сражение загива и сръбският княз Лазар Лазаревич.
140Деспот Стефан Хрельо Драговол е местен федоал, който първоначално е бил васал на сръбския крал Стефан Душан и е получил титлата протосеваст на областите около р. Струма. Впоследствие се обявява за независим. Установява се в крепостта Струмица, а Рилският манастир попада в неговите владения. Участва в обновлението на манастира и изгражда отбранителна кула през 1334/35 г., както и църква, която се е намирала на мястото на сегашния централен храм. За известен период от време деспот Хрельо е съюзник на Йоан Кантакузин и подкрепя претенциите му за императорския престол. След споразумението между Стефан Душан и Кантакузин, той отново е принуден да се подчини на сръбския владетел. По-късно насилствено приема монашество под името Харитон, а в края на м. декември 1343 г. е убит от наемни убийци.
141Ср. Мт., 11:30.
142Родното село на епископ Яков и тримата му сина е с. Граница, Кюстендилско. Яков става епископ на Крупник, село, разположено между Мелник и Благоевград, което в първите години на османското владичество е било епископско седалище. Епископ Яков умира през 1448 г. Вж. Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир, с. 42 и бел. 1.
143По всяка вероятност тук се говори за сръбския владетел Георги Бранкович (1427-1456 г.). Според Ив. Дуйчев възобновяването на манастира е станало между 1451-1460 г. Вж. Рилският светец, с. 282. Тази хронология съвпада с времето на управлението на Георги Бранкович и обяснява готовността, с която дъщеря му, Мария Бранкович, съдейства за пренасянето на мощите от Търново в Рилския манастир.
144Мария Бранкович е дъщерята на сръбския деспот Георги Бранкович, която още малолетна, през 1435 г., е дадена за съпруга на султан Мурад II. След смъртта на султана тя живее до 1487 г. В текста става дума за резиденцията на султанката в с. Ежово, Сярско. Запазвайки християнската си вяра, тя е повлияла и на отношението на султана към покореното християнско население.
145Става дума за с. Никопол (Никюп), Търновско.
146Ковчегът с мощите е внесен в Ротондата Св. Георги, която тогава е била митрополитска църква. По това време там са се съхранявали и мощите на Стефан Урош II Милутин, сръбски крал, почитан по традиция като св. Крал. Наричан е и Бански, защото след смъртта му в 1321 г. е погребан в Банския манастир до гр. Звечан. По време на косовската битка (1389 г.) тялото му е пренесено в гр. Трепча, а около 1460 г., по времето на митрополит Силоан, ковчегът с мощите му е пренесен в гр. София.
147Според средновековните представи пределите на Европа започват на север от Стара планина.
148Приблизително равни на сто динара.
149Местността около Княжево, тъй като старото име на Владайската река е било Луда Елешница, или Лешница.
150Ср. II Цар.,6:13-15.
151Мт., 14:19; Марк., 6:39-40; Йоан, 6:10.
152Следва молитвата към светеца, съставена от патриарх Евтимий. Владислав Граматик е прибавил към думата „българи" също „и сърби", а посочването за владетеля е дадено в множествено число - сиреч отнася се към българския и сръбския владетел, въпреки че по това време, в действителност, български владетели не съществуват. В първата редакция на повествуванието краят е различен: „Откакто пресветите мощи на преподобния бяха пренесени от Средешката митрополия в Търново от българския цар Асеня, до сега има 275 години. В тази година, прочее, станаха разни чудеса със светеца. А в деня на паметта на светеца мнозина, които боледуваха от нечисти духове, измъчвани от двадесет години и повече, и някои жени, които бяха изоставили законните си мъже поради тази нужда, след оздравяването си отново се завърнаха при своите мъже. Светията и до днес за слава на Бога върши такива изцеления с онези, които идват при него с вяра. Прочее, така стана пренасянето на достойния за похвала наш отец Иван от преславния град Търново и от Загорската земя в неговия славен манастир, който се намира в Рилската пустиня, наистина великото светило на целия свят, закрила и утвърждаване на вярата, пустинна красота и иноческа украса, като Бог и това така някак стройно направи и благоволи това да стане така, щото и западните български земи отново да се осветят чрез неговото пристигане и да се поучат за по-добро."

 

X

Right Click

No right click