Византия

Упадъкът на Византия (1185 -1204)

Посещения: 6513

 

Петър Мутафчиев

Из "Лекции по история на Византия"

 

Исак II Ангел (1185-1195)

 

Isaac II AngelosТой бил член на онази малоазиатска аристокрация, която в Комниновата епоха бе завоювала извънредно влиятелно положение в държавата и която Андроник със своята метода и система на управление се стремеше да унищожи и унижи.

Прадядото на Исак, Константин Ангел, филаделфийски благородник, бил женен за една от дъщерите на Алекси Комнин - Теодора. Исак минавал на времето си като блестящо образован, богат и виден аристократ, но зад тия качества той не могъл да скрие своето нищожество като човек, пълната си бездарност и минимума на воля, постоянство и предвидливост, които са първата необходимост за държавника. Андроник много добре го бе оценил при въстанието в Мала Азия през 1185 г., когато бе заповядал да накажат със смърт или осакатят пленените водители на метежниците и едничко Исак бе оставил не само без всякакво наказание, но дори и без всякакъв надзор бе го пуснал на свобода.


 

Franais 5594 fol. 193v haut Mort dtienne HagiochristophoritsДошъл на трона чрез революция, Исак естествено трябвало да освети една вътрешна политика, напълно противоположна на тая, която бе направила неговия противник тъй ненавистен. Всички реформи на Андроник били отменени, а с това злоупотребленията отново и с по-голяма сила започнали, провинциалната аристокрация била оставена абсолютно без всякакъв контрол от властта и селската маса напълно предоставена на милостта на динатите.

Разточителството на държавните средства, на което Андроник бе турил край, отново било въведено в система, празненствата, в които цариградската тълпа търсела суетност и средство да прекара времето си - възстановени. Не е чудно, че при подобно управление империята трябваше да полети стремглаво към гибелта, от която при дадените условия само една корава ръка могла да я опази.

Исак бе заварил едно опасно положение. Норманите, заели Солун, бяха потеглили през Източна Македония към Цариград. Още Андроник бе дал заповед на военачалника Алекси Врана да събере всички налични сили, с които империята разполагаше на Запад и да спре напредването на неприятелите. Исак имал тая заслуга, че не отменил нареждането и не се поддал на суетността сам да застане начело на експедицията, а оставил да бъде ръководена от Врана, най-добрия от тогавашните византийски пълководци.

След първата среща при Мосинопол Врана успял да отблъсне норманите на запад. Преследвайки ги, при Димитрица, в околностите на стария град Амфипол, им дал решително сражение, дето те били напълно разбити, при което самият претендент Алекси и мнозина от норманските първенци с 40 хиляди войници паднали в плен. Разпуснатостта, безпътството и виното бяха направили от непреодолимата норманска армия една своеволна и безгрижна сбирщина и с това бяха улеснили тежката задача на византийския пълководец. Година след това норманите вече загубиха всичките си завоевания с изключение на Драч и островите Кефалония и Закинт в Ионийско море, които империята успяла да си възвърне едва в 1191 г.

Опасността от тоя стар неприятел на Византия бе окончателно отбита. Но тъкмо тогава в северната част на Балканския полуостров се заредиха събития, които трябваше да образуват прелюдията на приближаващата се катастрофа.

Още когато Андроник Комнин бе съборил регентството на императрица Мария, унгарският крал Бела III, женен за нейната сестра, за да отмъсти за нея, бе нападнал византийските земи и в съюз със сръбския велик жупан  бе заел голям брой византийски крепости от Дунава до Траяновия проход (Белград, Браничево, Ниш и София), като ги запазил под властта си. При възшествието си на престола Исак Ангел вече заварил цялата тая област вън от пределите на империята. Тогава унгарците заемат и Далмация.

През зимата на 1185-1186 г. Исак Ангел се оженил за дъщерята на маджарския крал - 10-годишната Маргарита, и получил един вид зестра цялата загубена провинция.

Празненствата, които били устроени при сватбата, дали сигнала за българското въстание, пролетта на 1186 г. Наложените тежки данъци позволили на Асен и Петър да превърнат брожението между българите в бунт против византийската власт. Двама византийски пълководци, севастократорът Йоан и слепият Йоан Кантакузин, били сменени едно след друго в началството над войските - първият, защото бил заподозрян в някакви замисли срещу престола, а вторият - заради неспособностите си. Победителят на норманите, Алекси Врана, който бил назначен на тяхно място, след като събрал войските си в Одрин, предпочел вместо срещу българите да се отправи срещу столицата, за да оспори короната, тъй незаслужено кичеща главата на Исак. Един необикновено щастлив случай спасил некадърния император и заедно с това отстрани човек, който при дадените условия може би едничък още бе способен да поведе империята към по-добри съдбини. В Цариград тогава се намирал младият граф Конрад Монфератски, комуто Исак Ангел току-що бил дал сестра си за жена. Начело на своите рицари, батальон от варяги и намиращите се в града турски и иберийски наемници Конрад пресрещнал Варана и в личен двубой всред завързалото се сражение го убил. Войската на метежника се разпръснала, а мнозина от привържениците му намерили убежище при въстаналите българи.

Събитията, които се развиват след това в борбата между българи и византийци, лишиха империята от нейните дунавски земи.

След смъртта на Врана Исак поел лично ръководството на операциите срещу въстаниците. Възползван от мъглите, които затруднили бдителната охрана на балканските проходи, Исак навлязъл в България и принудил Асеновци да търсят прибежище зад Дунава. Страната била покорена, Исак счел, че с въстанието е напълно ликвидирано и без да вземе каквито и да било предпазни мерки, без да поправи крепостите и да остави значителни гарнизони в тях, се върнал обратно. Съвременният му византийски историк Никита Акоминат  с горчива ирония бележи, че императорът нямал време да се бави, защото вече твърде дълго останал далеч от удоволствията на столицата си. От същия Никита научаваме, че в манастира Состенион на каменна плоча било издълбано завещанието на Василий Българоубиец, в което той наставял наследниците си как да водят борба с българите, когато биха въстанали: да ги изтощават в постоянни нападения, като укрепват здраво всяка завоювана от тях педя земя. В лекомислието и бързината си да се освободи от тежестите на походния живот, Исак забравил съвета на големия византийския император. Това превърнало в нищо неговия успех. Българите още същата година се върнали, завладели отново областта между Дунава и Балкана, а въстанието почнало да се разширява вече и към югозапад, за да обхване и Македония. Един нов поход в 1188 г., свършил с безуспешната обсада на Ловеч, довел до мир с българите, при което Исак трябвало да признае и се прости с окончателната загуба на Дунавска България.

През лятото на 1189 г. на Балканския полуостров се явяват кръстоносците на Фридрих Барбароса. Две години преди това, през лятото на 1187 г. египетският султан Саладин бе превзел Йерусалим и Фридрих искаше да спечели славата на възстановител на гроба Господен.

Макар че през декември 1188 г. в Нюрнберг бе сключено между Фридрих и едно изпратено от Исак посолство условие за мирно пропущане на кръстоносците през византийските провинции на Балкана, макар че Фридрих с встъпването си на византийска земя водеше своята 80-хилядна армия при най-строга дисциплина и следователно цариградското правителство не можеше да се оплаква от държанието на чужденците, тъй голяма бе омразата на византийците към немците и латинците, че Исак зае едно явно неприятелско поведение към тях.

Още в началото на 1189 г., веднага след Нюрнбергския договор, Исак сключил със Саладин формален съюз срещу кръстоносците, като позволил на мохамеданите да имат една джамия в Цариград и се задължил да пречи по всякакъв начин на кръстоносния поход през балканските си провинции.

С право бележи Херцберг, че ако Фридрих бе като Роберт Гвискар или ако можеше да се отклони от веднъж поставената цел, навярно още през 1189 г. Византия би била постигната от участта, що я сполетя десетилетие и половина по-късно. Обстоятелствата сега бяха по-благоприятни, отколкото когато и да било друг път. В Ниш Фридрих бил посрещнат от Стефан Неман, който просел от него признание на положението си като сръбски владетел, срещу което обещавал на Фридрих помощ при една вероятна война срещу Византия. Тук се явили посланици от Петър и Асен навярно със същите или подобни предложения. Фридрих ги отклонил, макар че от Ниш нататък бил принуден с оръжие да си проправя пътя. Когато в късната есен на 1189 г. кръстоносците стигнали Одрин, още не било известно дали те не ще бъдат предизвикани вместо срещу мохамеданите в Азия да обърнат оръжието си срещу босфорската столица. Асен и Петър подновили предложенията си, обещавайки на Фридрих 40 - хилядна армия, в случай че той би нападнал Цариград. В последния момент обаче Исак Ангел разбрал бедата, която неговата лекомислена политика навлякла на империята, и на 14.11.1190 г. сключил договор с Фридрих, обещавайки да му осигури безпрепятствен преход през Дарданелите. През март същата година кръстоносците вече били в Мала Азия.

Първото сблъскване трябвало да стане със селджуците, които след смъртта на Андроник бяха използвали тежкото положение на Византия и след опустошенията, на които бяха изложени азиатските ѝ земи, бяха я принудили да им плаща годишен трибут. През май 1190 г. кръстоносците разбиват пред стените на Иконион главните турски сили и превзели с щурм селджукската столица.

Неспособният, ленив и бездеен Исак, разбира се, не използвал тоя страшен удар, както някога при подобни обстоятелства би сторил Алекси Комнин. Осуетяването на целия поход със смъртта на Барбароса даде възможност на мохамеданите да възстановят положението, което бяха загубили.

Годината, през която кръстоносците минаха балканските земи, имаше големи последици за тукашните отношения. От обстоятелствата бяха се възползвали най-много сърбите. Още в ранна пролет, когато кръстоносците се намирали в Тракия и в западните византийски области нямало почти никакви войски, Стефан Неман, който бе успял преди това да обедини всички сръбски земи между Дрина, Сръбска Морава и Черногорското крайбрежие на Адриатика, сега настъпил към изток и в късо време без всякаква съпротива заел областите между Хемус, Витоша и Шар с крепостите Ниш, София, Перник, Земен, Стоб, Велбъжд, Скопие, Призрен и др. Българите, вече устроили достатъчно освободената част от отечеството си, също така още с изтеглянето на кръстоносците от Одринско, се явили в Северна Тракия. Тази значително нараснала опасност за империята на запад била причината, за да не може Исак да използва положението, създадено на изток с разгрома на Селджукския султанат и превземането на Коня от Фридрих Барбароса.

Тъй като най-близката опасност идела от българите, Исак потеглил срещу тях. Още преди началото на лятото 1190 г. под негово началство една византийска армия потеглила през Балкана към сърцето на България. Водена енергично, експедицията може би би довела до ново бягство на Асеневци зад Дунава. Самият Исак обаче, сега много по-малко от по-рано вярвал в успеха на предприятието си. Едва-що минал Балкана и до него стигнал тревожният слух, че многочислени кумански пълчища бързали през Дунава на помощ на българите. Уплашен за съдбата на армията си, императорът побързал през друг проход да мине Балкана назад. Катастрофата го дебнела. В планинските теснини армията му била изтребена от българите и сам той гологлав, с част от свитата си, едва успял да стигне читав Стара Загора.

Мястото на катастрофата не е установено. Едни предполагат, че това бил Твърдишкият, а други - Шипченският проход. Окрилените от успеха си българи, превзели Варна.

На следната година (1191) бил предприет поход срещу сърбите. И този път Исак началствал лично войските си, но сега бил много по-щастлив от по-рано. Сърбите били изтласкани от всичките си завоевания. Нейде около Морава при Ниш станало решителното сражение, в което Неман бил разбит и пределите на малката му държавица отхвърлени отново в планинската област западно от реката. От Ниш Исак се запътил на север и тук, в България, устроил свиждане със своя тъст Бела III. За сетен път византийските войски видели бреговете на Дунава.

В тригодишния период след това войната на Балканите не спирала. Пристъпите на Асеневци били насочени срещу Пловдив, който бил отбраняван от младия и способен братовчед на Исак, Константин Аспиет. Съзнаващ своето превъзходство над императора, Аспиет замечтал сам да заеме трона на василевсите. Разкритият заговор струвал зрението на способния военачалник. Северните области с това останали без защитник, който би бил в състояние да отбива българските атаки и в 1194 г. в ръцете на Асеневци вече бил и градът София. Същата година императорските войски претърпели ново страшно поражение при Аркадиопол (Люле Бургас).

Franais 226 fol. 258v Supplice dIsaac IIВсички тия застрашителни успехи на българите довели Исак до съзнанието, че са необходими решителни мерки. Уговорено било с унгарците дружно нападение срещу България. Сборен пункт за византийската армия бил назначен гр. Кипсела. През април 1195 г. тя вече очаквала заповед за движение. Исак сам пристигнал, за да поеме началството, но тук, в лагера, той бил обявен за свален от престола от заговорници, заловен в бягството си и ослепен. За император бил провъзгласен брат му Алекси, който бил душа на заговора. Исак, заедно с 12-годишния си син Алекси, бил затворен и пазен като пленник в един цариградски дворец.

Тъй свършил царуването си този човек, чието възшествие бе посрещнато с толкова надежди от неговите поданици.

Неговото вътрешно управление бе още по-нерадостно от външната му политика. Поради разточителството му държавните финанси бяха дошли в такова безнадеждно състояние, че единственото средство, към което Исак още можеше да прибегне, за да добива нужните му средства, оставаше издаването на нископробна монета. С това обаче неговото управление бе си навлякло омразата и на тия слоеве от населението, които инак бяха твърде равнодушни към цялата му политика.

Но не бяха неуспехите само срещу българите, които той бе регистрирал. След прогонването на норманите, Исак бе приготвил значителна флота с цел да възвърне отпадналия още във времето на Андроник I о-в Кипър. Норманският адмирал Маргаритоне обаче бе успял да я унищожи. Егейско море с това бе предоставено в пълно господство на пиратите. За да добие покой поне от тази страна, Исак в началото на 1187 г. се помирил с Венеция. Чрез сключения за целта договор на венецианците се възвръщали всички права и привилегии, на които те се радваха до времето на Андроник I, оставен им бил и прежният техен квартал в столицата. Тук резидирал и официалният представител на републиката, баилът, под чиято юрисдикция и закрила се намираха всички поданици на Венеция на византийска територия. Срещу всичкия тия отстъпки, Венеция се задължавала да помага на империята с флотата си, колчем от това се явявало нужда. За тая цел императорът можел да си служи и с търговските кораби на венецианските търговци, поселени в областта на Мраморно море и Протоците. Две години по-късно този договор бил попълнен с нови отстъпки. След това били възстановени мирните отношения с пизанци (1192 г.) и генуезци (1193 г.) и то винаги с признаването на техните по-раншни търговски привилегии. В края на Исаковото царуване следователно италианците бяха си възвърнали онова търговско могъщество в земите на империята, което ги правеше пълни господари на богатствата ѝ и превръщаше самата нея в поле на безогледна експлоатация.


 

Алекси III Ангел (1195-1203)

 

Alexios IIIНовият император, когото престъплението бе издигнало на трона, бе личност още по-фатална от своя брат. Това, в което той превъзхождал Исак, били само външни качества. Един негов съвременник го хвали заради представителната му фигура, способността му да бъде любезен към всички, за неговата достъпност, начетеност и мекота. За тогавашните византийски нрави бе едно необикновено предимство самото обстоятелство, че след първото си престъпление, той не заповядал никого да ослепят или осакатят. Всички тия, сами по себе си безлични качества на новия император, били напълно засенчени от неговите слабости и недостатъци. Лекомислен човек и изнежен прахосник, той нямал нито едно от условията, които тъкмо в онова тежко време бяха тъй необходими за човека, комуто бяха поверени съдбините на империята. Безгрижен, той оставял свободно да се ширят злините, които от дълго време подкопаваха устоите на държавата. Военната ѝ мощ била окончателно разстроена, морските ѝ сили - също. Неговият зет, велик адмирал на флотата Михаил Стрифнос, заедно с помощника си някогашния пират, калабриеца Джовани Стирионе, продавали публично старите военни кораби и флотски материали и безсрамно прибирали получените от това суми. Бреговете били оставени без всяка закрила, пиратството се увеличавало, мълвата обвинявала дори самия император, че той е съдружник с пиратите и чрез тях добива средствата за разсипничеството си. Алчността на провинциалните чиновници и злоупотребленията на финансовите агенти не срещали никаква пречка. Заедно с това потисничеството на поземлените магнати и своеволията им над населението вече надминали всяка мярка. Алекси се намирал при това дълго време под влиянието на жена си, императрица Ефросиния. Много по-надарена от него, тя би могла да упражнява благотворно въздействие в управлението, и тя действително се месела в него, но далеч не за добро. Разточителна, леконравна и крайно честолюбива, тя със своето поведение не само увеличавала безредието, което царувало във върховете на управлението, но и скандализирала обществото със своя морал. Дори и Алекси III най-сетне трябвало да се вслуша в обвиненията, на които тя била предмет, да накаже със смърт един от нейните любимци, а самата нея да изпрати за половин година на почивка и покаяние в манастир.

А външните затруднения, изникнали през царуването на неговите предшественици, бяха нараснали още повече.

В 1196 г. Асен бе убит, година след това паднал от ръцете на заговорници и Петър, но от 1197 г. властта в България бе поета от Калоян, много по-енергичен от първите двама Асеневци. За да спре българските нападения срещу Тракия, Алекси поверил началството над Пловдивската област на ренегата Иванко. Но той от 1198 г. бе предпочел да стане независим господар над поверените му земи и още същата година успял да подчини цялата Родопска област. Набезите му вече стигали до самото беломорско крайбрежие. Още по на запад бе се издигнал друг областен управител - Добромир Хриз, който бе направил от крепостта Просек център на независимо княжество. В съюз с един прибягнал при него византийски военачалник - Мануил Камица, той бе успял да завладее цяла Македония и дори да навлезе в Тесалия.

Действията на тия двама династи, чийто пример бе съблазнил и началника на Смолянската област в Западните Родопи - Йоан Спиридонаки, бяха внесли пълно разстройство в империята и парализирали всичките ѝ сили. Сам Калоян през това време, поддържащ техните действия, се насочил към Моравската долина, която бе завинаги загубена за Византия. Към 1199 г. Алекси, след няколко несполучливи похода, най-сетне с измама сполучил да се освободи от Иванко. В 1199 г. той бил пленен, ослепен и отведен в Цариград. Походът срещу Хриз обаче в 1197 г. донесъл само срам за императора и му струвал загубата на значителна част от неговата армия. Едва в 1201 г. княжеството на Хриз било унищожено, но Византия получила от него само Струмишката област, останалата Македония била присъединена от българите.

Паралелно с всички тия заплитания и борби, други мъчнотии и опасности бяха изникнали, които изискваха не по-малко грижи. Синът на Фридрих Барбароса Хенрих VI  бе присъединил след смъртта на последния нормански крал Сицилия към Германската империя. Въз основа на това той бе издигнал претенции над завладяната някога от норманите област от Драч до Коринт и Солун. В 1196 г. се явило в Цариград едно негово посолство с гордото искане да му се плаща ежегоден данък. С дълги преговори изплашеният Алекси сполучил да намали исканата сума от 5000 на 1500 литри злато.

В самата Византия бяха се възобновили съперничествата между интересите на италианските търговски републики. Между Генуа и Пиза, както между Пиза и Венеция бе избухнала война и флотите на неприятелските страни си даваха сражения във византийски води. Алекси проявявал открито симпатии към пизанците и с това отношенията между Византия и Венеция се бяха отново охладили извънредно много. След възшествието си на престола той дълго време се бавил да потвърди привилегиите, които Исак дал на венецианците. С това той си навлякъл недоволството на републиката, начело на която от 1193 г. стоеше гениалният политик Енрико Дандало.

Смъртта на Хенрих VI в 1197 г. бе избавила Алекси от един страшен враг, но срещу империята на запад бяха се набрали гръмоносните облаци, които скоро щяха да се разразят в страшна буря над нея.

След неуспеха на предприятието, начело на което бе застанал Фридрих Барбароса, в католическия Запад се подготвяше Четвъртият кръстоносен поход. Тъкмо тогава папството, представлявано от гениалния Инокентий III, бе достигнало върха на своята мощ и европейските владетели трепереха пред волята на Петровия наместник в Рим. На неговия позив бяха се отзовали бароните и рицарите от Северна Франция и Фландрия начело с граф Тибо Шампански и Балдуин Фландърски. За да се избегнат трудностите, с които първите походи бяха съпроводени, решено бе този път кръстоносците да се отправят по море. Планът на Инокентий III бил ударът на кръстоносците да бъде насочен срещу Египет, дето по това време бе силата на сарацините. Превозът на кръстоносното опълчение могло да стане от държава, която разполагала с достатъчно морски транспортни средства. Такава могла да бъде само Венеция. Още в началото на 1201 г. тук се явили представителите на кръстоносците да преговарят върху условията на превоза. Венеция по това време имала големи търговски връзки и интереси в Египет и естествено не могла да се съгласи да съдейства на предприятие, което би увредило тия интереси. Затова договорът, сключен в март 1201 г., бил съставен от хитрия Дандало по начин, който да не обвързва Венеция. В него не се означавал пункта на дебаркирането на кръстоносната войска, не се означавали по-ясно и враговете, срещу които походът се насочвал. Инокентий, комуто тоя договор бил изпратен за сведение, настоявал да се спомене изрично, че кръстоносците ще избягват по пътя си до Палестина да причиняват вреди на християните. Дандало обаче заявил, е той не може да подпише договора с това ограничение. Самите кръстоносци се задължавали да заплатят на венецианците за превоза на армията им на четири пъти сумата 85 хиляди сребърни марки, а освен това бъдещите завоевания да делят по равно с републиката.

При това положение наглед Византия нямало защо да се бои от последиците на похода. По всичко изглеждало, че той ще мине далеч от средището на нейните земи, без да ѝ създаде каквито и да било мъчнотии, а още по-малко опасности. Неприятели сред западните владетели, непримирими и опасни, каквито едно време за нея бяха Гвискар, Боемунд или дори самият Хенрих VI, вече нямало. Братът на Хенрих, Филип Швабски, наистина бил женен за дъщерята на ослепения и държан под арест Исак Ангел, но тъкмо тогава, след смъртта на Хенрих, в Германия бяха започнали тежки борби за германския престол и Филип Швабски трябвало с всички сили да отстоява правата си над него срещу своя могъщ съперник Отто Брауншвайгски, поддържан от партията на Велфите, противна на Хохенщауфенската династия. В самата Италия Алекси също тъй нямал решителни врагове. Само Венеция не била сигурна в държанието си. Алекси бе имал неблагоразумието, без да се обяви решително против републиката, да предизвика нейното недоволство. Изключителните привилегии на пизанците дразнеха венецианската алчност. Пизанците се ползваха по силата на договора, сключен с тях, със свобода от данъци за недвижимите си имоти върху територията на империята; за транзитната си търговия те били освободени от всякакви мита. Срещу това Алекси едва в 1198 г. склонил да потвърди договора, сключен с венецианците от Исак, с който на последните се гарантирали старите им търговски правдини. Обезщетението обаче, което им било обещано за щетите, нанесени при преследванията от времето на Мануил и Андроник, не било изплатено. Републиката била готова следователно да използва всеки случай, за да добие едно по-реално признание на интересите си във византийския Изток. Управлението на Венеция в това време се намираше в ръцете на Енрико Дандало. А лично той имал всичките причини да храни непримирима омраза към византийците. В 1171 г. Дандало като посланик на дожа Витале Микеле се бе явил в Цариград да преговаря с Мануил Комнин (след изгонването на венецианците от империята и конфискацията на техните стоки), но бил по измамнически начин ослепен.

Твърде двусмисленото поведение на Венеция добило още по-голямо значение и поради едно друго обстоятелство. Граф Тибо Шампански, признатият водител на кръстоносците, умрял още през лятото на 1201 г. На негово място бароните участници в приготовлявания поход, избрали на събора в Суасон есента с.г. граф Бонифаций Монфератски. Той далеч не бил човек с такава искрена вяра както Тибо. Негов брат бе известният Конрад Монфератски, спасителят на Исак от въстанието на Алекси Врана. Семейството на Бонифаций имало следователно стари връзки с Цариград и след станалата смяна на престола самият Бонифаций нямал основания да гледа добре на новия император.

При това настроение сред факторите, от които зависело ръководството на похода, Византия не могла да бъде сигурна за възможностите, които биха настъпили. Свръх всичко, явява се и едно обстоятелство, което окончателно решава съдбоносното за Византия развитие на събитията.

Синът на Исак Ангел, вече 18-годишният Алекси, сполучил с помощта на пизанци да избяга от Цариград и с техен кораб стигнал в Италия. Тъй пизанците се отплатили на Алекси III за неговото ново сближение с Венеция. Опитът на избягалия принц да получи помощ от папа Инокентий III, за да си възвърне престола, не сполучил. Инокентий разбирал, че в негов интерес е в Цариград да управлява един неспособен император, отколкото един млад, енергичен и честолюбив човек, който при това бил и близък роднина на тъй дълбоко мразения от римската курия Хохенщауфен.

През есента на 1203 г. младият Алекси заминал за Германия при зет си Филип Швабски. В неговия двор той намерил Бонифаций Монфератски и тогава за пръв път се явила идеята кръстоносците да се отправят най-напред срещу Цариград, за да свалят Алекси III и да възстановят на трона Исак и неговия син. С пратеници на Филип младият Алекси се запътил за Венеция. Решение в благоприятен за него смисъл обаче не могло да се вземе, защото Инокентий категорично бил против война срещу Цариград.

Обстоятелствата се слагали все по-благоприятно за плановете на венецианския дож, който вече се явявал истински ръководител на действията на кръстоносците. Когато през лятото на 1202 г. последните се събират на о-в Лидо при Венеция, станало явно, че те не са в състояние да платят напълно на Венеция уговорената сума от 85 хиляди сребърни марки.

Дандало използвал тяхното затруднение. Градът Зара, който до 80-те години на XII в. се намирал под върховенството на Венеция и с неудоволствие го понасял, веднага след смъртта на император Мануил Комнин потърсил покровителството на маджарския крал Бела III и минал под негова власт (1181 г.). Това обстоятелство било толкова по-неприятно за Венеция, тъй като Зара в желанието си да се обезпечи за в бъдеще от венецианската опасност влязла през 1188 г. заедно с Анкона и Рагуза в съюз с Пиза, най-големия тогава неприятел на Венеция. За Венеция следователно било от извънредно голямо значение да се освободи от неприятелите си върху далматинския бряг и да ги обезвреди. Кръстоносците идели тъкмо навреме за тази цел. Дандало предложил те да превземат града и с това да "отработят" дълга си към републиката за превоза им на изток.

През октомври 1202 г. венецианско-кръстоносната флота, състояща се от 72 военни и 140 товарни кораби, напуща венецианските води и след няколко седмици влиза в пристанището на Зара. Градът бил превзет, стените му разрушени и с това направен напълно безвреден. Алекси, който придружавал кръстоносците, бил изпратен от Дандало при Бела III, за да го увещае да се примири със свършения факт. Няколко кръстоносни владетели заминали за Рим, а да укротят гнева на Инокентий III: кръстоносната армия била длъжна да предприеме този акт, за да изплати обещаната сума на Венеция. Папата признал тежестта на аргумента. Затова той наложил отлъчване от черквата само на венецианците. Но тъй като кръстоносците не могли да се откажат от общение с тях, то и самото отлъчване останало за практическите търговци без всякакво значение.

Кръстоносната армия останала да презимува при Зара. Кръстоносният поход вече изменил своята цел и след като първата стъпка в това отношение бе направена, не представлявало никаква мъчнотия да се продължи в тази посока.

През зимата на 1203-1204 г. в кръстоносния лагер се явяват пратеници от Филип Швабски, които още веднъж подкрепили искането на младия Алекси да му се помогне да си възвърне цариградския трон. Принцът обещавал в случай на успех да плати на кръстоносците 200 хиляди сребърни марки, а освен това и един 10-хиляден корпус в помощ на кръстоносците при техните операции срещу неверните. В случай на сполука, ако се освободи Йерусалим, той се задължавал да поддържа там със свои средства 500 рицари. Най-сетне, и това показвало лекомислието на сетния представител на Ангеловата династия, той давал тържествено обещание да подчини на римския престол източната черква.

Това последно задължение несъмнено било поставено, за да се парира съпротивлението на Инокентий III срещу новото отклонение на похода от поставената му цел.

Самият папа Инокентий бе най-бляскавият представител на идеята за подчинението на всички народи под върховенството на Рим. Преговорите, които той вече бе завързал с Калоян показват, че не се задоволявал да заповядва само над земите, които дотогава признавали римския престол. Още есента на 1202 г. той бе направил при това сериозни постъпки в Цариград с предложението да бъде признато от византийската черква първенствуващото положение на римския папа. За кръстоносците не бе останало в тайна неговото негодувание, когато в Цариград предложението му бе отхвърлено. Те знаеха, че той счита византийците запетнени от тежки престъпления срещу Бога и черквата, а самия император - за истински злодей поради страшното престъпление, с което бе завладял престола.

Предложението на Алекси прочее за черковно подчинение на Рим идело да удовлетвори горещата амбиция на необикновено честолюбивия папа и да го обезоръжи. Впрочем Дандало вършел тъй умело своето дело, че формалното съгласие на Инокентий не било даже поискано.

Предложението на Алекси било поставено на обсъждане от предводителите на кръстоносците. Само двама от тях - Симон де Монфор - бъдещият палач на албигойците и абатът Гвиде де Бо-Серней се възпротивили срещу всякакво отклонение от първоначално поставената цел. И когато предложението било прието, те със своите рицари и войници напуснали армията и се върнали назад.

Венеция виждала вече своя блян за изключително влияние над византийския Изток на път да се реализира по начин, за който никой от гражданите на републиката по-рано не смеел да мечтае. Но хитрият Дандало съумял в случая да извлече за отечеството си и друга изгода, не по-малко важна. Той веднага изпратил едно посолство до египетския султан, за да му съобщи, че опасността, която го заплашвала от кръстоносците, е отстранена. Султанът, чиято страна тъкмо тогава била постигната от големи природни бедствия (глад, земетресения, епидемии), бил тъй благодарен на венецианците, че за да им се отплати за заслугата, им предоставил необикновени привилегии.

Принцът Алекси пристигнал от Унгария в Зара през април 1203 г. и веднага цялата кръстоносна флота потеглила на път. Драч бил превзет. На Корфу Алекси още веднъж повторил обещанията си и след като с това били преодолени последните съмнения всред кръстоносната армия, флотата отново продължила движението си на изток. В края на юни 1203 г. тя се явява пред Цариград и превзема Скутари, когото кръстоносците направили база за по-нататъшните си действия.

Вестта за похода на латинците срещу Цариград събудило у византийците старата ненавист. Кварталът на венецианците бил нападнат, разорен и разграбен, а пострадали и много генуезци, и пизанци.

Алекси не бил изненадан от опасността и имал всичкото време и възможност да се приготви, за да я посрещне. Нужно било обаче да бъде само по-енергичен. А именно това не му достигало. Той събрал в столицата много от провинциалните гарнизони, заповядал да подвозят и припаси, но не бил в състояние да одухотвори отбраната и да вдъхне на гарнизона и гражданството енергията и решителността за борба, които са най-важният залог за успеха. Макар че неговото положение било много по-благоприятно от това на нападателите, те скоро могли да разберат, че тяхното смело предприятие не е осъдено на неуспех.

Вместо да прояви решението си на всяка цена да отстои своите права срещу пришълците, които по тъй незаконен начин вземали страната на един претендент, Алекси се помъчил да ги отпрати с подаръци. Отговорът бил да признае Алекси IV за император. Няколко дена след това кръстоносците дебаркирали на европейския бряг на Босфора и заели Пера на северната страна на Златния рог. Византийският гарнизон бил принуден да се оттегли в града. Пиер дьо Брашо взел с пристъп кулата, която охранявала веригата, затваряща Златния рог, докато Енрико Дандало успял да я разкъса и влезе в него. Останките от византийската флота били унищожени. Сухопътната кръстоносна армия блокирала града и откъм сушата.

Първият щурм, предприет едновременно откъм сушата и морето, обаче бил отбит поради храбростта на придворните полкове от датски и английски наемници и от опълчението, образувано от пизанските и генуезки търговци. Флотата под началството на Дандало вече била заела няколко от кулите на морската стена и подпалила съседните квартали, но вестта за неуспеха по суша накарала венецианците да изоставят завладяното. Зетят на императора Теодор Ласкарис настоявал да се предприеме решително контранастъпление против франките откъм сушата. Успехът срещу падналия духом неприятел бил сигурен поради численото предимство на византийците. Но Алекси се задоволил само с една смешна и безрезултатна демонстрация.

Негодуванието на византийците от тази нерешителност на Алекси III било тъй голямо, че той загубил и капчицата самоувереност, която му останала. Още през нощта той събрал всички пари, които се намирали в хазната (10 кентинария злато), императорските скъпоценности и заедно с дъщеря си Ирина се качил на един кораб, който се промъкнал през Босфора и го отвел в Девелт.

Вестта за бягството възбудила страшно смущение. Един от министрите на Алекси, евнухът Константин, успял с подаръци да спечели наемната гвардия и с нейно участие сутринта на 18 юли слепият Исак Ангел бил изведен от затвора и отново провъзгласен за ромейски император. Същият ден младият Алекси IV тържествено влязъл в града, придружен от водителите на кръстоносците и на 1 август бил коронуван за съимператор.


 

Алекси IV Ангел (18. VIII. 1203 - 28.I.1204)

 

Alexius4Още от първия ден след неговото възцаряване настъпват мъчнотиите, чийто извор бе договорът, сключен в Зара. За да може да изплати на кръстоносците обещаното парично възнаграждение, той изпразнил държавните каси от сетните средства, които разсипническото управление на Алекси III бе оставило. Те разбира се далеч не били достатъчни, за да се покрие дълга. Едва след като били конфискувани всички богатства и скъпоценности на бившата императрица Ефросина и на роднините ѝ, била събрана половината от нужната сума за дълга към кръстоносците. Населението в Цариград, макар и свикнало с данъчните ексцеси на бившия император, не могло спокойно да понася мерките, които Алекси IV вземал, за да плати на кръстоносците задълженията си. Независимо от всичко друго, то било възбудено и от унижението, на което империята била изложена - да приеме за владетел едно лице, наложено им от латинците. Още по-зле стояла работата с обещанието на Алекси да подчини цариградската черква на Рим. По настояване на латинското духовенство от кръстоносната армия той успял да склони сговорчивия патриарх Каматир  да изпрати в Рим грамота, с която признавал папското върховенство, а сам той представил на папата изповядване на вярата, съгласно с римската догма. Самото население в столицата обаче не искало и да чуе за единение със схизматичната и еретическа римска черква.

Разстроени били и отношенията между двамата императори - баща и син. Исак, сляп и некадърен да поеме ръководството на държавните работи, все пак се чувствал обиден, задето кръстоносците го пренебрегвали и считали сина му за истински император. При това, игнориращ действителността, той при своята недъгавост все още продължавал да мечтае за възстановяването на някогашната византийска мощ.

При тъй създадените отношения и настроение, младият Алекси IV не можел да се чувства сигурен на едва-що добития трон, още повече, че той нямал нито едно от качествата, необходими за един господар при тъй деликатното положение. Едничката възможност да се държи, той виждал в подкрепата на своите съюзници. За да се избегнат стълкновенията с населението, началниците на кръстоносците по негова молба пренесли лагера на другия бряг на Златния рог, при Галата, докато флотата им хвърлила котва в подножието ѝ - при Пера. За да обезпечи сигурността си обаче, Алекси оставил в двореца един отряд от франки под началството на Пиер дьо Брашо. Все по негово настояване кръстоносците трябвало да останат пред Цариград до следната пролет на 1204 г. Дотогава той се надявал да затвърди окончателно положението си и да им изплати остатъка от уговореното възнаграждение.

Но трудността на новото правителство не се състояла само във финансовото му стеснение и в недоволството на столичните жители. Алекси бе завладял Цариград, но властта му не бе призната по далеч от околностите на столицата. Провинцията още не бе осигурена и общението между нея и Цариград не бе възстановено. При това детронираният Алекси III след първата уплаха, с която бе стигнал като беглец в Девелт, бе разбрал, че положението далеч не е загубено. Омразата към латинците сред провинциалното население не бе по-малка, отколкото в столицата, и Алекси III, вече събрал около себе си значително количество привърженици, се настанил в Одрин. Цяла Тракия, с изключение на Цариградската област, го признала за законен император. Младият му съперник съзнавал, че със собствени сили не ще бъде в състояние да преодолее съпротивата му и отново се видял принуден да потърси помощта на съюзниците си. С нови обещания той успял да ги склони да му съдействат, за да подчини Тракия и обезвреди Алекси III. На Бонифаций Монфератски той се задължил да даде в ленно владение о-в Крит. Походът към Одрин не представял никаква трудност и рискове. Алекси III нито разполагал със сили, които да противопостави на франките, нито пък имал качествата на сериозен и упорит противник, който могъл сам по себе си да създава страх. С един отряд франки Алекси IV още през август напуснал столицата и в разстояние на два и половина месеца сполучил да подчини без всякаква съпротива всички градове и крепости на северозапад до българската граница. Алекси III бил изтласкан към Мосинопол.

Когато обаче младият император се завърнал в началото на ноември (11 ноември) в столицата си, положението в нея вече било нетърпимо. Още през август пияни франкски войници при посещението си в града нападнали джамията, построена от Исак Ангел след съюзния му договор със султан Саладин, и я подпалили, като почнали да грабят и съседните магазини на мюсюлманските търговци. Надъханите със затаена омраза византийци, взели страната на мохамеданите. Завързала се кървава схватка, сред която, както това ставаше обикновено в Цариград, пламва нов пожар. Силният вятър бърже го разнася и в скоро време той се разпространил по съседните квартали. Цели два дни и две нощи пожарът бушувал сред дървените сгради на тясно застроения град, докато била превърната в пепелище цялата му източна част. Унищожените богатства и паметници на изкуството били неизброими. Озлоблението на гражданите от нещастието било вън от всяка граница; целият град бил настръхнал. Дори и пизанците, изпитани приятели на византийците и участвали в защитата на столицата срещу нападението на латинците, вече не се чувствали в безопасност пред навдигалата се страшна омраза сред гражданите към всичко латинско. Веднага след пожара около 15 хиляди души, предимно пизански търговци и поданици на други италиански републики, заедно с жени и деца, побързали да напуснат града и се пренесли на другия бряг на Златния рог под закрилата на кръстоносците.

При това положение лесно е да се разбере изумлението и безкрайното възмущение на византийците от поведението на младия император, който не само поддържал тясна дружба с водителите на кръстоносците, но и излагал по един нечуван начин своето достойнство и светостта на своя сан в пиянствата и игрите на франкските рицари.

Ограбването на черковните скъпоценности, до каквато мярка правителството прибягнало, за да си достави остатъка от сумата нужна за изплащане на дълга към кръстоносците, още повече засилила огорчението.

Най-сетне самият Алекси видял, че не е в състояние да изпълни поетите пред чужденците задължения и че тяхното държане може да му струва трона, ако продължава да бъде все тъй внимателен и отстъпчив към тях. Вследствие на това, при една среща с венецианския дож, помежду им избухва окончателен разрив. "Мръсно хлапе, се обърнал Дандало към императора, ние те извадихме от калта, ние отново ще те хвърлим в нея." След тия думи, подобни на които никога никой не бе се осмелил да каже на един василевс, войната между Цариград и разположената под стените му армия от франки, била обявена. И двете страни знаели много добре, че тя ще се води без пощада и до сетни сили.

Положението на кръстоносците било твърде тежко. Нужните им хранителни продукти отначало си доставяли от непосредствените околности на града, но те скоро се изчерпали. Армията им била заплашена от лишения и то при вече настъпващата сурова тракийска зима.

Самият Алекси не бил способен да застане начело на отбраната и да събере не малкото сили, с които грамадната столица все още разполагала за отстранение на опасността. Още в първия момент след подновяването на неприятелските действия той бил засенчен от енергичния и храбър Алекси Дука, далечен роднина на царстващата династия и издигнат от Исак Ангел в достойнството протовестиар. Той бил водачът на войнствената партия. Поради буйните му сключени вежди населението го наричало Мурзуфл. С чести, макар предприемани с малки сили излазки, и с гръцкия огън той създал доста грижи на нападателите, независимо че особена вреда, поради мерките които те взели, не могъл да им нанесе.

Между това, колкото повече обсадата се затягала и безпокойството на населението растяло, толкова повече се натрупвала в душите на гражданите омразата към династията на Ангелите, считана справедливо за виновница на всички беди. Най-сетне на 25 януари брожението се изразило в стихиен бунт. Колосалният храм "Св. София" не могъл да побере тълпата, която се стекла тук и шумно искала свалянето на двамата неспособни императори. Патриархът, членовете на висшето духовенство и сенаторите, доведени тук, били заставени да изберат нов император, способен да избави столицата и империята от надвисналата напаст. Задачата не била лесна. За пръв път от началото на византийската история, тъй богата с династични революции и борби за короната, сега не можел да се намери способен човек, който би се съгласил да облече някога тъй желания пурпур и поеме тежкия товар за спасението на държавата. Алекси Мурзуфл бил считан за доверено лице на омразната династия и затова никой не си спомнил за него. Три дни продължавало междуцарствието, докато най-сетне един малко познат благородник, Николай Канавос, се оставил да бъде облечен в царски одежди. Храбър и разумен, той все пак нямал необходимата енергия, която бе нужна на човека, комуто загиващата империя поверяваше своята съдба.

Алекси IV, затворен в двореца си, въпреки всичко още не бил изгубил надежда вълнението да стихне. И затова при вестта за станалото, първата му мисъл била на всяка цена да спаси трона си. Въпреки досегашния горчив опит, той и този път бил готов да потърси защита у кръстоносците. Чрез Алекси Мурзуфл той влязъл във връзка с Бонифаций. Уговорено било през настъпващата нощ един отред от кръстоносци да бъде пуснат тайно и да заеме Влахернския дворец, който бил ключът към отбраната на града откъм запад. Изпълнението на предприятието било възложено на Мурзуфл. Честолюбивият военачалник обаче разбрал колко безполезно от една страна и опасно - от друга е да се подпира вече прогнилият трон на Ангелите и вярвайки в своите способности и щастието си, решил сам да използва събитията. Франките, които през нощта се приближили до градската стена, намерили затворена вратата, през която трябвало да минат. С помощта на логотета на съкровището Константин, същия, който преди година бе извадил Исак Ангел от затвора, той привлякъл на страната си варяжкия корпус от гвардията. Когато последните се явили в двореца, на изплашения Алекси не оставало нищо друго, освен да се предаде на своя доверител, чиято измяна още не подозирал. Мурзуфл заповядал да го хвърлят в едно подземие. На другия ден цариградската тълпа с ентусиазъм поздравила новия властелин, който по един тъй смел начин бе успял да изтръгне короната, която никой не бе се усетил да му предложи. Оставеният от всички Канавос трябвало да се предаде на своя съперник. Ден след коронацията на Мурзуфл като Алекси V, младият Алекси IV бил удушен в затвора. Същата участ постигнала и царувалия само няколко дена Канавос. Злочестият Исак Ангел нямал нещастието да доживее до тоя край, той умрял още при вестта за детронирането на сина си.

Ако до момента, когато Алекси IV държал управлението, още могло да се мисли за възможността от помирение с латинците, сега всички изгледи за това били отстранени. Новият император, който се нуждаел от време, за да се приготви за отбрана, криел за извършения преврат, като привидно водел преговори с обсадителите от името на предшественика си и като негов пълномощник. Вестта обаче за извършеното скоро стигнала до тях. И при вроденото им чувство за легитимитет и чест, според което цареубийството било най-страшното престъпление възможно да бъде извършено от човек, вече не могло и да става дума за помирение. Още по-малко било възможно то за византийците, чиято латинофобия сега била олицетворена от човек, стоящ и по-рано начело на войнствената противолатинска партия.

Със страшна и достойна за удивление енергия Алекси V почнал да работи за засилването на отбраната. Построени били набързо нови противообсадни машини, с най-голяма грижливост били поправени недостатъчно здравите части на стените; взети били мерки за засилването на дисциплината сред войските и за увеличението на броя им с вербуване измежду самите граждани. За нещастие Византия от два века насам бе привикнала да предоставя защитата си на наемници чужденци. Няколко десетилетия преди появяването на кръстоносците с Дандало и Бонифаций Монфератски един чужд пътешественик, Бенеамин Туделски, бе достатъчно добре преценил византийците, отзовавайки се за тях, че те като жени са страхливи и че тяхната империя не би съществувала, ако не разполагаха с доволно много злато, за да плащат на чужденците да я бранят. Дори и сега отчаянието не бе в състояние да възкреси в тях някогашните военни добродетели. За да задоволи поне наемниците, най-многобройната и отбрана част от които били варяги, и си достави пари, Алекси прибягнал до необикновени средства. Подложени били на конфискация богатствата на разните чиновници и държавни доставчици, с пълното съзнание, че те са създадени чрез престъпления.

Набезите в дребен мащаб, предприемани от обсадените, естествено не могли да окажат особено влияние върху общото положение и затова Алекси решил да предприеме един силен удар. По море със значителен отред той стигнал до гр. Филеа, дето била изпратена една латинска дружина, за да събира провизии и я нападнал. Тъй негодна била войската, начело на която и тоя път застанал сам императорът, че хилядата франки нанесли пълно поражение на много по-многобройния византийския отред. Не помогнала дори и иконата на Св.Богородица Одигитрия, която се славела със своята чудотворност и която Алекси заповядал да вземат при похода, за да вдъхне кураж на обезверените си войници. Считана за паладиум на града и според легендата рисувана от самия Лука, тя паднала при сражението в плен у франките, заедно със самото императорско знаме.

От този момент Алекси не посмял да предприеме по-големи сражения с противниците си и се ограничил само в пасивна отбрана на цариградските стени.

Между това сред кръстоносците вече се било затвърдило схващането, че започнатото предприятие трябва да свърши с унищожението на византийската империя и със заместването ѝ от нова латинска държава, организирана по западен образец. В края на март 1204 г. между водителите на кръстоносците от една страна и Енрико Дандало като представител на Венеция от друга, били уговорени условията за организацията на бъдещата държава. Независимо от плячката, която след превземането на града трябвало да бъде разделена между победителите, в един договор, съставен от 12 члена те определяли облагите, които всяка една от страните щяла да получи при териториалното деление. Избирането на бъдещия император щяло да стане след като столицата бъде превзета. Императорът трябвало да получи дворците Влахерна и Буколеон в Цариград и една четвърт от цялата територия на държавата в непосредствена зависимост. Останалите три четвърти да бъдат разделени по равно между Венеция и кръстоносците. "Св. София", както и престолът на цариградския патриарх били предоставени на народността, която би загубила императорския избор. Дванадесет представители на венецианците и на кръстоносците трябвало след завоеванието да определят всекиму според заслугите лена, който той като васал на императора трябвало да получи. Познаващи по-добре от своите съюзници Изтока, венецианците си осигурили владението на всички места, в които на основание на договора си с Исак Ангел, имали право на търговски фактории, а също и на всички пунктове, които осигурявали бъдещото им господстващо търговско положение в източната част на Средиземно море. От този договор, приведен в изпълнение, можеше всеки от кръстоносците и техните водители да бъде ощетен. Едничка Венеция в никой случай не би загубила нищо.

На 8 април била назначена първата атака. Поведена по море откъм Златния рог и откъм сухоземната западна стена на града, тя била отбита от решителното мъжество на варягите и столичните войски под личното началство на императора и то въпреки стотиците обсадни машини, които сипели камъни и стрели по зъберите на цариградските стени.

Четири дена по-късно, на 12 април, започва втората атака. Благоприятен северен вятър тласнал два от най-големите венециански кораби до самата стена на Златния рог. И докато защитниците ѝ били засипани с град от стрели и камъни от машините, екипажът сполучил да вдигне щурмови стълби до намиращата се на това място кула и да я завземе. Скоро прочутият Пиер дьо Брашо със своя кораб завладял втора кула на същата стена. Откъм сушата една след друга след това били разбити три малки врати, служещи за предприемане на неочаквани набези срещу обсадителите. Резервните войски, с които императорът се намирал на един от площадите в северозападната част на града, при вида на обкованите с желязо латински конници, веднага се пръснали.

Франките завзели Влахернския дворец, но настъпилият здрач ги заставил да спрат напредването си. Необятният град с неговите тесни и криви улици стоял пред тях все още застрашителен и пълен с изненади. За да се осигурят от нощно нападение, те прибягнали до огъня. Подпаленият от франките пожар в северозападния квартал на града, разнесен от вятъра, се разлял нашироко и унищожил голямата част от града, пощадена от пламъците преди година.

Алекси V, всред ужаса на преживяното, загубил всяка надежда. Оставен от войската си, нему се отварял единствен изход - да търси спасение в бягство. От двореца Буколеон на един кораб той с жена си, дъщеря на детронирания Алекси III, поел в тъмата към западното крайбрежие на Мраморно море.

Между това гражданите от източната и още незаета от латинците част на града, не искали да повярват, че всичко е загубено. Вече се бил пръснал слухът за вината на императора и за успеха на неприятелите. Оттук до решението да бъде детрониран имало само една стъпка. Още през нощта голяма тълпа се събрала в "Св.София", за да опита спасението в избора на нов император. За такъв бил провъзгласен Теодор Ласкарис, зет на Алекси III Ангел. Той бе човек, който при малко по други обстоятелства би могъл да предотврати нещастието, но вече било твърде късно. Едничката сила, на която той още могъл да разчита, били чуждите наемници. Развратени от досегашните династични революции обаче, те вместо безпрекословно да тръгнат след новия император, загубили остатъка от нощта в преговори относно цената, с която щяло да бъде заплатено тяхното по-нататъшно действие. И затова, когато сутринта на 13 април през грамадното пепелище първите кръстоносни отделения се показали пред "Св.София", на Теодор Ласкарис не оставало друго, освен с всичката си бързина да търси безопасност на азиатския бряг на Босфора. В Цариград се изиграваше сред пламъци и кърви последният акт от трагедията, започната две десетилетия по-рано. Гордата столица на Изтока лежеше в пепелища пред краката на победителите. Византийската империята вече не съществуваше, но бяха останали трима императори-бегълци, които носеха със себе си парчетата от разбитата ѝ корона.

Чуждите наемници, които били все още единствената сила, способна да окаже известно съпротивление, били уговорени да сложат оръжие, като им била обещана лична сигурност. Но едва всички части на града били заети от победителите и те, почувствали се сигурни от всяка изненада, се отказали от всяка дисциплина. Набраната от два века омраза у западните народи срещу гърците, религиозната ненавист, споменът за извършените по-рано насилия над чужденците, озлоблението, предизвикано от лишенията през време на дългата блокада, жаждата за плячка и инстинктът за разрушение у варварите, всичко това се излязло в една страшна кървава саморазправа, при която за никой нямало пощада.

Няколко дена подред оцелялата част на града били подложена на пълно разорение. Богатствата на гражданите били разграбени, не били пощадени дори и черковните украшения; храмовете били осквернени от пияните и необуздани рицари и войници: едни превърнати в обори за конете им, а други - в места на отвратителни вакханалии. Реликвите били разграбени, паметниците на изкуството, доколкото не могли да бъдат отнесени, били изложени на диво унищожение. Мъжете били избивани, децата отвличани и продавани в робство, а жените - изложени на най-оскърбителни насилия. Наравно с войниците свирепствали и чуждите колонисти, предимно поданици на италианските републики, които намерили случая да отмъстят за всички обиди и насилия, на които някога били подложени.

В разстояние на няколко дена били разхитени всички богатства и ценности, които векове подред бяха събирани в столицата на Константин. Скъпоценни предмети на изкуството били просто разбивани от варварите, за да бъдат поделени парчетата злато и сребро. Много от тях били продадени на безценица на италианските търговци и по този начин - пръснати из целия западен свят. Лъвската част от цялата тая плячка се паднала, разбира се, на венецианците. И днес в черквата "Св. Марко" показват една грамадна плоча от злато и емайл, украсена с изображения от Свещената история, вероятно от престола на някой от цариградските храмове. Прочутата конна група на Лизип, красяща цариградския хиподром, днес стои над портала на същата венецианска черква. Всички предмети от тоя род, намиращи се и досега в европейските частни и обществени музеи и съкровищници, представляват неизмеримо малка част от грамадните богатства и ценности, които били унищожени от варварството на победителите или стопени и превърнати в пари от ненаситното търгашество на венецианците.

След като на водителите на кръстоносците се удало с не малки усилия да възстановят реда, тяхната първа грижа била да помислят за устройството на своето завоевание. Започнала вече епохата на латинското господство на Изток, на което бе съдено да остави тъй силни следи върху неговите по-късни исторически съдбини.

Най-видните фигури между водителите на кръстоносците били дожът Енрико Дандало и ломбардският граф Бонифаций Монфератски. Като представител на републиката, независимо от твърде напредналата си възраст, Дандало не могъл да има никаква аспирации за престола на вече завоюваната империя. На първо място следователно изпъквала кандидатурата на Бонифаций. Отделно от качествата му на способен пълководец, неговата опитност и ум го сочили като едничкия човек, който би могъл с що-годе успех да се справи с тежката задача по уредбата на завоюваните земи и затвърждаването на новата власт в тях. Той имал при това и роднински връзки със семейството на свалената византийска династия, а след превземането на Цариград не бе закъснял да предложи ръката си на вдовицата на Исак Ангел, Маргарита. За новите владетели на империята не бе безразлично държанието на византийските ѝ поданици и несъмнено Бонифаций бе лицето, което византийците биха считали за продължител на тяхната държавна традиция.

Кандидатурата обаче на Бонифаций за императорския трон, за която освен ломбардската част на кръстоносците се застъпвали и немците, срещнала решителната съпротива на венецианците.

Републиката имала свои интереси, които били решаващи в нейната политика. Издигането на Бонифаций като владетел на империята би значило да се създаде в нея една силна власт. Пазещ интересите на държавата, Бонифаций сигурно с корава ръка би потиснал всички сили, които биха се стремели да си създадат изключително привилегировано положение в нея. Една силна и умело управлявана латинска империя на Изток би била също тъй неудобна за Венеция, както и крепката държава на византийците. В интересите на търговската република било на Изток да бъде създаден един хилав организъм, който постоянно би се нуждаел от нейната помощ и в чиито владения тя би се чувствала като пълен господар. По тия съображения, противопоставяйки се на кандидатурата на Бонифаций Монфератски, Венеция била малко склонна да приеме тази на Хенрих Фландърски. Изборът паднал на неговия брат Балдуин.

Енрико Дандало с неумолима енергия и последователност, и с една наистина гениална разчетливост вървял към поставената си цел - величието на своето отечество. В това отношение не може да му се откажат качествата на голям политик. Обаче именно този егоизъм и тесногръдство осъдиха новото политическо образувание на кръстоносците до босфорските брегове на безсилие, което скоро щеше да доведе неговия край.

На 16 май 1204 г. Балдуин бил тържествено коронуван в новата си столица. Тълкуващи по своему договора от март, венецианците веднага след избора на Балдуин заели черквата "Св. София" и назначили в нея 13 клирици измежду своите сънародници, които въпреки протеста на французкото духовенство, избрали за цариградски латински патриарх венецианеца Томазо Морозини. Инокентий III бил принуден да признае свършения факт.