Византия

Упадъкът на Византия (1185 -1204)

Посещения: 7114

 

Алекси IV Ангел (18. VIII. 1203 - 28.I.1204)

 

Alexius4Още от първия ден след неговото възцаряване настъпват мъчнотиите, чийто извор бе договорът, сключен в Зара. За да може да изплати на кръстоносците обещаното парично възнаграждение, той изпразнил държавните каси от сетните средства, които разсипническото управление на Алекси III бе оставило. Те разбира се далеч не били достатъчни, за да се покрие дълга. Едва след като били конфискувани всички богатства и скъпоценности на бившата императрица Ефросина и на роднините ѝ, била събрана половината от нужната сума за дълга към кръстоносците. Населението в Цариград, макар и свикнало с данъчните ексцеси на бившия император, не могло спокойно да понася мерките, които Алекси IV вземал, за да плати на кръстоносците задълженията си. Независимо от всичко друго, то било възбудено и от унижението, на което империята била изложена - да приеме за владетел едно лице, наложено им от латинците. Още по-зле стояла работата с обещанието на Алекси да подчини цариградската черква на Рим. По настояване на латинското духовенство от кръстоносната армия той успял да склони сговорчивия патриарх Каматир  да изпрати в Рим грамота, с която признавал папското върховенство, а сам той представил на папата изповядване на вярата, съгласно с римската догма. Самото население в столицата обаче не искало и да чуе за единение със схизматичната и еретическа римска черква.

Разстроени били и отношенията между двамата императори - баща и син. Исак, сляп и некадърен да поеме ръководството на държавните работи, все пак се чувствал обиден, задето кръстоносците го пренебрегвали и считали сина му за истински император. При това, игнориращ действителността, той при своята недъгавост все още продължавал да мечтае за възстановяването на някогашната византийска мощ.

При тъй създадените отношения и настроение, младият Алекси IV не можел да се чувства сигурен на едва-що добития трон, още повече, че той нямал нито едно от качествата, необходими за един господар при тъй деликатното положение. Едничката възможност да се държи, той виждал в подкрепата на своите съюзници. За да се избегнат стълкновенията с населението, началниците на кръстоносците по негова молба пренесли лагера на другия бряг на Златния рог, при Галата, докато флотата им хвърлила котва в подножието ѝ - при Пера. За да обезпечи сигурността си обаче, Алекси оставил в двореца един отряд от франки под началството на Пиер дьо Брашо. Все по негово настояване кръстоносците трябвало да останат пред Цариград до следната пролет на 1204 г. Дотогава той се надявал да затвърди окончателно положението си и да им изплати остатъка от уговореното възнаграждение.

Но трудността на новото правителство не се състояла само във финансовото му стеснение и в недоволството на столичните жители. Алекси бе завладял Цариград, но властта му не бе призната по далеч от околностите на столицата. Провинцията още не бе осигурена и общението между нея и Цариград не бе възстановено. При това детронираният Алекси III след първата уплаха, с която бе стигнал като беглец в Девелт, бе разбрал, че положението далеч не е загубено. Омразата към латинците сред провинциалното население не бе по-малка, отколкото в столицата, и Алекси III, вече събрал около себе си значително количество привърженици, се настанил в Одрин. Цяла Тракия, с изключение на Цариградската област, го признала за законен император. Младият му съперник съзнавал, че със собствени сили не ще бъде в състояние да преодолее съпротивата му и отново се видял принуден да потърси помощта на съюзниците си. С нови обещания той успял да ги склони да му съдействат, за да подчини Тракия и обезвреди Алекси III. На Бонифаций Монфератски той се задължил да даде в ленно владение о-в Крит. Походът към Одрин не представял никаква трудност и рискове. Алекси III нито разполагал със сили, които да противопостави на франките, нито пък имал качествата на сериозен и упорит противник, който могъл сам по себе си да създава страх. С един отряд франки Алекси IV още през август напуснал столицата и в разстояние на два и половина месеца сполучил да подчини без всякаква съпротива всички градове и крепости на северозапад до българската граница. Алекси III бил изтласкан към Мосинопол.

Когато обаче младият император се завърнал в началото на ноември (11 ноември) в столицата си, положението в нея вече било нетърпимо. Още през август пияни франкски войници при посещението си в града нападнали джамията, построена от Исак Ангел след съюзния му договор със султан Саладин, и я подпалили, като почнали да грабят и съседните магазини на мюсюлманските търговци. Надъханите със затаена омраза византийци, взели страната на мохамеданите. Завързала се кървава схватка, сред която, както това ставаше обикновено в Цариград, пламва нов пожар. Силният вятър бърже го разнася и в скоро време той се разпространил по съседните квартали. Цели два дни и две нощи пожарът бушувал сред дървените сгради на тясно застроения град, докато била превърната в пепелище цялата му източна част. Унищожените богатства и паметници на изкуството били неизброими. Озлоблението на гражданите от нещастието било вън от всяка граница; целият град бил настръхнал. Дори и пизанците, изпитани приятели на византийците и участвали в защитата на столицата срещу нападението на латинците, вече не се чувствали в безопасност пред навдигалата се страшна омраза сред гражданите към всичко латинско. Веднага след пожара около 15 хиляди души, предимно пизански търговци и поданици на други италиански републики, заедно с жени и деца, побързали да напуснат града и се пренесли на другия бряг на Златния рог под закрилата на кръстоносците.

При това положение лесно е да се разбере изумлението и безкрайното възмущение на византийците от поведението на младия император, който не само поддържал тясна дружба с водителите на кръстоносците, но и излагал по един нечуван начин своето достойнство и светостта на своя сан в пиянствата и игрите на франкските рицари.

Ограбването на черковните скъпоценности, до каквато мярка правителството прибягнало, за да си достави остатъка от сумата нужна за изплащане на дълга към кръстоносците, още повече засилила огорчението.

Най-сетне самият Алекси видял, че не е в състояние да изпълни поетите пред чужденците задължения и че тяхното държане може да му струва трона, ако продължава да бъде все тъй внимателен и отстъпчив към тях. Вследствие на това, при една среща с венецианския дож, помежду им избухва окончателен разрив. "Мръсно хлапе, се обърнал Дандало към императора, ние те извадихме от калта, ние отново ще те хвърлим в нея." След тия думи, подобни на които никога никой не бе се осмелил да каже на един василевс, войната между Цариград и разположената под стените му армия от франки, била обявена. И двете страни знаели много добре, че тя ще се води без пощада и до сетни сили.

Положението на кръстоносците било твърде тежко. Нужните им хранителни продукти отначало си доставяли от непосредствените околности на града, но те скоро се изчерпали. Армията им била заплашена от лишения и то при вече настъпващата сурова тракийска зима.

Самият Алекси не бил способен да застане начело на отбраната и да събере не малкото сили, с които грамадната столица все още разполагала за отстранение на опасността. Още в първия момент след подновяването на неприятелските действия той бил засенчен от енергичния и храбър Алекси Дука, далечен роднина на царстващата династия и издигнат от Исак Ангел в достойнството протовестиар. Той бил водачът на войнствената партия. Поради буйните му сключени вежди населението го наричало Мурзуфл. С чести, макар предприемани с малки сили излазки, и с гръцкия огън той създал доста грижи на нападателите, независимо че особена вреда, поради мерките които те взели, не могъл да им нанесе.

Между това, колкото повече обсадата се затягала и безпокойството на населението растяло, толкова повече се натрупвала в душите на гражданите омразата към династията на Ангелите, считана справедливо за виновница на всички беди. Най-сетне на 25 януари брожението се изразило в стихиен бунт. Колосалният храм "Св. София" не могъл да побере тълпата, която се стекла тук и шумно искала свалянето на двамата неспособни императори. Патриархът, членовете на висшето духовенство и сенаторите, доведени тук, били заставени да изберат нов император, способен да избави столицата и империята от надвисналата напаст. Задачата не била лесна. За пръв път от началото на византийската история, тъй богата с династични революции и борби за короната, сега не можел да се намери способен човек, който би се съгласил да облече някога тъй желания пурпур и поеме тежкия товар за спасението на държавата. Алекси Мурзуфл бил считан за доверено лице на омразната династия и затова никой не си спомнил за него. Три дни продължавало междуцарствието, докато най-сетне един малко познат благородник, Николай Канавос, се оставил да бъде облечен в царски одежди. Храбър и разумен, той все пак нямал необходимата енергия, която бе нужна на човека, комуто загиващата империя поверяваше своята съдба.

Алекси IV, затворен в двореца си, въпреки всичко още не бил изгубил надежда вълнението да стихне. И затова при вестта за станалото, първата му мисъл била на всяка цена да спаси трона си. Въпреки досегашния горчив опит, той и този път бил готов да потърси защита у кръстоносците. Чрез Алекси Мурзуфл той влязъл във връзка с Бонифаций. Уговорено било през настъпващата нощ един отред от кръстоносци да бъде пуснат тайно и да заеме Влахернския дворец, който бил ключът към отбраната на града откъм запад. Изпълнението на предприятието било възложено на Мурзуфл. Честолюбивият военачалник обаче разбрал колко безполезно от една страна и опасно - от друга е да се подпира вече прогнилият трон на Ангелите и вярвайки в своите способности и щастието си, решил сам да използва събитията. Франките, които през нощта се приближили до градската стена, намерили затворена вратата, през която трябвало да минат. С помощта на логотета на съкровището Константин, същия, който преди година бе извадил Исак Ангел от затвора, той привлякъл на страната си варяжкия корпус от гвардията. Когато последните се явили в двореца, на изплашения Алекси не оставало нищо друго, освен да се предаде на своя доверител, чиято измяна още не подозирал. Мурзуфл заповядал да го хвърлят в едно подземие. На другия ден цариградската тълпа с ентусиазъм поздравила новия властелин, който по един тъй смел начин бе успял да изтръгне короната, която никой не бе се усетил да му предложи. Оставеният от всички Канавос трябвало да се предаде на своя съперник. Ден след коронацията на Мурзуфл като Алекси V, младият Алекси IV бил удушен в затвора. Същата участ постигнала и царувалия само няколко дена Канавос. Злочестият Исак Ангел нямал нещастието да доживее до тоя край, той умрял още при вестта за детронирането на сина си.

Ако до момента, когато Алекси IV държал управлението, още могло да се мисли за възможността от помирение с латинците, сега всички изгледи за това били отстранени. Новият император, който се нуждаел от време, за да се приготви за отбрана, криел за извършения преврат, като привидно водел преговори с обсадителите от името на предшественика си и като негов пълномощник. Вестта обаче за извършеното скоро стигнала до тях. И при вроденото им чувство за легитимитет и чест, според което цареубийството било най-страшното престъпление възможно да бъде извършено от човек, вече не могло и да става дума за помирение. Още по-малко било възможно то за византийците, чиято латинофобия сега била олицетворена от човек, стоящ и по-рано начело на войнствената противолатинска партия.

Със страшна и достойна за удивление енергия Алекси V почнал да работи за засилването на отбраната. Построени били набързо нови противообсадни машини, с най-голяма грижливост били поправени недостатъчно здравите части на стените; взети били мерки за засилването на дисциплината сред войските и за увеличението на броя им с вербуване измежду самите граждани. За нещастие Византия от два века насам бе привикнала да предоставя защитата си на наемници чужденци. Няколко десетилетия преди появяването на кръстоносците с Дандало и Бонифаций Монфератски един чужд пътешественик, Бенеамин Туделски, бе достатъчно добре преценил византийците, отзовавайки се за тях, че те като жени са страхливи и че тяхната империя не би съществувала, ако не разполагаха с доволно много злато, за да плащат на чужденците да я бранят. Дори и сега отчаянието не бе в състояние да възкреси в тях някогашните военни добродетели. За да задоволи поне наемниците, най-многобройната и отбрана част от които били варяги, и си достави пари, Алекси прибягнал до необикновени средства. Подложени били на конфискация богатствата на разните чиновници и държавни доставчици, с пълното съзнание, че те са създадени чрез престъпления.

Набезите в дребен мащаб, предприемани от обсадените, естествено не могли да окажат особено влияние върху общото положение и затова Алекси решил да предприеме един силен удар. По море със значителен отред той стигнал до гр. Филеа, дето била изпратена една латинска дружина, за да събира провизии и я нападнал. Тъй негодна била войската, начело на която и тоя път застанал сам императорът, че хилядата франки нанесли пълно поражение на много по-многобройния византийския отред. Не помогнала дори и иконата на Св.Богородица Одигитрия, която се славела със своята чудотворност и която Алекси заповядал да вземат при похода, за да вдъхне кураж на обезверените си войници. Считана за паладиум на града и според легендата рисувана от самия Лука, тя паднала при сражението в плен у франките, заедно със самото императорско знаме.

От този момент Алекси не посмял да предприеме по-големи сражения с противниците си и се ограничил само в пасивна отбрана на цариградските стени.

Между това сред кръстоносците вече се било затвърдило схващането, че започнатото предприятие трябва да свърши с унищожението на византийската империя и със заместването ѝ от нова латинска държава, организирана по западен образец. В края на март 1204 г. между водителите на кръстоносците от една страна и Енрико Дандало като представител на Венеция от друга, били уговорени условията за организацията на бъдещата държава. Независимо от плячката, която след превземането на града трябвало да бъде разделена между победителите, в един договор, съставен от 12 члена те определяли облагите, които всяка една от страните щяла да получи при териториалното деление. Избирането на бъдещия император щяло да стане след като столицата бъде превзета. Императорът трябвало да получи дворците Влахерна и Буколеон в Цариград и една четвърт от цялата територия на държавата в непосредствена зависимост. Останалите три четвърти да бъдат разделени по равно между Венеция и кръстоносците. "Св. София", както и престолът на цариградския патриарх били предоставени на народността, която би загубила императорския избор. Дванадесет представители на венецианците и на кръстоносците трябвало след завоеванието да определят всекиму според заслугите лена, който той като васал на императора трябвало да получи. Познаващи по-добре от своите съюзници Изтока, венецианците си осигурили владението на всички места, в които на основание на договора си с Исак Ангел, имали право на търговски фактории, а също и на всички пунктове, които осигурявали бъдещото им господстващо търговско положение в източната част на Средиземно море. От този договор, приведен в изпълнение, можеше всеки от кръстоносците и техните водители да бъде ощетен. Едничка Венеция в никой случай не би загубила нищо.

На 8 април била назначена първата атака. Поведена по море откъм Златния рог и откъм сухоземната западна стена на града, тя била отбита от решителното мъжество на варягите и столичните войски под личното началство на императора и то въпреки стотиците обсадни машини, които сипели камъни и стрели по зъберите на цариградските стени.

Четири дена по-късно, на 12 април, започва втората атака. Благоприятен северен вятър тласнал два от най-големите венециански кораби до самата стена на Златния рог. И докато защитниците ѝ били засипани с град от стрели и камъни от машините, екипажът сполучил да вдигне щурмови стълби до намиращата се на това място кула и да я завземе. Скоро прочутият Пиер дьо Брашо със своя кораб завладял втора кула на същата стена. Откъм сушата една след друга след това били разбити три малки врати, служещи за предприемане на неочаквани набези срещу обсадителите. Резервните войски, с които императорът се намирал на един от площадите в северозападната част на града, при вида на обкованите с желязо латински конници, веднага се пръснали.

Франките завзели Влахернския дворец, но настъпилият здрач ги заставил да спрат напредването си. Необятният град с неговите тесни и криви улици стоял пред тях все още застрашителен и пълен с изненади. За да се осигурят от нощно нападение, те прибягнали до огъня. Подпаленият от франките пожар в северозападния квартал на града, разнесен от вятъра, се разлял нашироко и унищожил голямата част от града, пощадена от пламъците преди година.

Алекси V, всред ужаса на преживяното, загубил всяка надежда. Оставен от войската си, нему се отварял единствен изход - да търси спасение в бягство. От двореца Буколеон на един кораб той с жена си, дъщеря на детронирания Алекси III, поел в тъмата към западното крайбрежие на Мраморно море.

Между това гражданите от източната и още незаета от латинците част на града, не искали да повярват, че всичко е загубено. Вече се бил пръснал слухът за вината на императора и за успеха на неприятелите. Оттук до решението да бъде детрониран имало само една стъпка. Още през нощта голяма тълпа се събрала в "Св.София", за да опита спасението в избора на нов император. За такъв бил провъзгласен Теодор Ласкарис, зет на Алекси III Ангел. Той бе човек, който при малко по други обстоятелства би могъл да предотврати нещастието, но вече било твърде късно. Едничката сила, на която той още могъл да разчита, били чуждите наемници. Развратени от досегашните династични революции обаче, те вместо безпрекословно да тръгнат след новия император, загубили остатъка от нощта в преговори относно цената, с която щяло да бъде заплатено тяхното по-нататъшно действие. И затова, когато сутринта на 13 април през грамадното пепелище първите кръстоносни отделения се показали пред "Св.София", на Теодор Ласкарис не оставало друго, освен с всичката си бързина да търси безопасност на азиатския бряг на Босфора. В Цариград се изиграваше сред пламъци и кърви последният акт от трагедията, започната две десетилетия по-рано. Гордата столица на Изтока лежеше в пепелища пред краката на победителите. Византийската империята вече не съществуваше, но бяха останали трима императори-бегълци, които носеха със себе си парчетата от разбитата ѝ корона.

Чуждите наемници, които били все още единствената сила, способна да окаже известно съпротивление, били уговорени да сложат оръжие, като им била обещана лична сигурност. Но едва всички части на града били заети от победителите и те, почувствали се сигурни от всяка изненада, се отказали от всяка дисциплина. Набраната от два века омраза у западните народи срещу гърците, религиозната ненавист, споменът за извършените по-рано насилия над чужденците, озлоблението, предизвикано от лишенията през време на дългата блокада, жаждата за плячка и инстинктът за разрушение у варварите, всичко това се излязло в една страшна кървава саморазправа, при която за никой нямало пощада.

Няколко дена подред оцелялата част на града били подложена на пълно разорение. Богатствата на гражданите били разграбени, не били пощадени дори и черковните украшения; храмовете били осквернени от пияните и необуздани рицари и войници: едни превърнати в обори за конете им, а други - в места на отвратителни вакханалии. Реликвите били разграбени, паметниците на изкуството, доколкото не могли да бъдат отнесени, били изложени на диво унищожение. Мъжете били избивани, децата отвличани и продавани в робство, а жените - изложени на най-оскърбителни насилия. Наравно с войниците свирепствали и чуждите колонисти, предимно поданици на италианските републики, които намерили случая да отмъстят за всички обиди и насилия, на които някога били подложени.

В разстояние на няколко дена били разхитени всички богатства и ценности, които векове подред бяха събирани в столицата на Константин. Скъпоценни предмети на изкуството били просто разбивани от варварите, за да бъдат поделени парчетата злато и сребро. Много от тях били продадени на безценица на италианските търговци и по този начин - пръснати из целия западен свят. Лъвската част от цялата тая плячка се паднала, разбира се, на венецианците. И днес в черквата "Св. Марко" показват една грамадна плоча от злато и емайл, украсена с изображения от Свещената история, вероятно от престола на някой от цариградските храмове. Прочутата конна група на Лизип, красяща цариградския хиподром, днес стои над портала на същата венецианска черква. Всички предмети от тоя род, намиращи се и досега в европейските частни и обществени музеи и съкровищници, представляват неизмеримо малка част от грамадните богатства и ценности, които били унищожени от варварството на победителите или стопени и превърнати в пари от ненаситното търгашество на венецианците.

След като на водителите на кръстоносците се удало с не малки усилия да възстановят реда, тяхната първа грижа била да помислят за устройството на своето завоевание. Започнала вече епохата на латинското господство на Изток, на което бе съдено да остави тъй силни следи върху неговите по-късни исторически съдбини.

Най-видните фигури между водителите на кръстоносците били дожът Енрико Дандало и ломбардският граф Бонифаций Монфератски. Като представител на републиката, независимо от твърде напредналата си възраст, Дандало не могъл да има никаква аспирации за престола на вече завоюваната империя. На първо място следователно изпъквала кандидатурата на Бонифаций. Отделно от качествата му на способен пълководец, неговата опитност и ум го сочили като едничкия човек, който би могъл с що-годе успех да се справи с тежката задача по уредбата на завоюваните земи и затвърждаването на новата власт в тях. Той имал при това и роднински връзки със семейството на свалената византийска династия, а след превземането на Цариград не бе закъснял да предложи ръката си на вдовицата на Исак Ангел, Маргарита. За новите владетели на империята не бе безразлично държанието на византийските ѝ поданици и несъмнено Бонифаций бе лицето, което византийците биха считали за продължител на тяхната държавна традиция.

Кандидатурата обаче на Бонифаций за императорския трон, за която освен ломбардската част на кръстоносците се застъпвали и немците, срещнала решителната съпротива на венецианците.

Републиката имала свои интереси, които били решаващи в нейната политика. Издигането на Бонифаций като владетел на империята би значило да се създаде в нея една силна власт. Пазещ интересите на държавата, Бонифаций сигурно с корава ръка би потиснал всички сили, които биха се стремели да си създадат изключително привилегировано положение в нея. Една силна и умело управлявана латинска империя на Изток би била също тъй неудобна за Венеция, както и крепката държава на византийците. В интересите на търговската република било на Изток да бъде създаден един хилав организъм, който постоянно би се нуждаел от нейната помощ и в чиито владения тя би се чувствала като пълен господар. По тия съображения, противопоставяйки се на кандидатурата на Бонифаций Монфератски, Венеция била малко склонна да приеме тази на Хенрих Фландърски. Изборът паднал на неговия брат Балдуин.

Енрико Дандало с неумолима енергия и последователност, и с една наистина гениална разчетливост вървял към поставената си цел - величието на своето отечество. В това отношение не може да му се откажат качествата на голям политик. Обаче именно този егоизъм и тесногръдство осъдиха новото политическо образувание на кръстоносците до босфорските брегове на безсилие, което скоро щеше да доведе неговия край.

На 16 май 1204 г. Балдуин бил тържествено коронуван в новата си столица. Тълкуващи по своему договора от март, венецианците веднага след избора на Балдуин заели черквата "Св. София" и назначили в нея 13 клирици измежду своите сънародници, които въпреки протеста на французкото духовенство, избрали за цариградски латински патриарх венецианеца Томазо Морозини. Инокентий III бил принуден да признае свършения факт.

 

 

X

Right Click

No right click