Византия

Комнинова Византия (1081 - 1185)

Посещения: 11212

 

Андроник Комнин (1183-1185)

 

При това вътрешно състояние, в което империята бе оставено от Мануил, тя можеше да избегне бурите, които се бяха надвесили на нейните хоризонти, ако управлението се бе поело от една сигурна ръка, способна да преодолее опасностите. За нещастие на престола Мануил остави малолетния си син, 13-годишния Алекси II*. Като регентка остана майка му Мария, от французки произход (антиохийка). Като пръв министър бе оставен протосевастът Алекси - братовчед на Мануил.

Maria of Antioch 01Императрицата, която имала всичките качества на една жена, която се нрави, вече не могла за това да разчита на широка популярност, тъй като в Цариград и цялата империя се създало силно настроение срещу чужденците. Столичната аристокрация, която Алекси старателно държал далеч от управлението, имала основание още повече да бъде недоволна, тъй като, за да си създаде опора, той покровителствал чужденците. По такъв начин в късо време недоволните се обединили в партия на националистите, чийто лозунг бил освобождението на империята от чужденците, начело на които стояла самата императрица.

Изразител на тая национална антилатинска партия станал един принц от Комниновата династия - Андроник Комнин, братовчед на Мануил Комнин. Неговият живот, според сполучливия израз на Herzberg, представлява един фантастичен роман, изпълнен с най-невероятни приключения. Надарен от природата с необикновени физически качества - сила и красота, той и по духовни качества бил една наистина гениална натура. Очарованието, което будел със своята външност, с обноските си, с отмереното величие и благородство на своето държане и със своя ум, било непреодолимо. Рядко мъж разполагал с тъй неотразима сила над въображението и сърцата на жените, както него. Всички тия качества, които могли да направят от Андроник човек с неизмеримо влияние върху съвременниците му, се разбивали в два порока, които с демонична сила владеели неговата безкрайно одарена натура. Това били неговото не признаващо никакви граници честолюбие и направо ненормалната му страст към любовни похождения и връзки.

Заедно с баща си Исак, той живял дълго време като изгнаник при двора на иконийския султан. После, при възцаряването на Мануил, се върнал във Византия, дето бил приет с нужната почит и назначен за стратег на Моравската област. Подбуден от кой знае какви планове и разчети, той завързал някакви подозрителни отношения с маджарите. Макар и женен, той не се стеснявал да поддържа престъпни връзки с една от комниновските принцеси, братовчедка на императора. Мануил не можел да понесе всичко това и заповядал да го затворят. От затвора той бягал два пъти и най-сетне намерил убежище при руския галицийски княз Ярослав. Когато Мануил почнал войната срещу унгарците, той се помирил с него и Андроник като военачалник спечелил голяма слава в боевете около Землин. Скоро след това влязъл отново в конфликт с Мануил и затова бил изпратен в Мала Азия. Тук във войните срещу арменците из Киликия той се държал тъй подозрително, че за да избегне наказание бил принуден да бяга в Антиохия. Там той спечелил сърцето и ръката на хубавата, но лекомислена графиня Филипа, сестра на Мануиловата жена Мария, но скоро се наситил на нейната любов и се запътил за Йерусалим. Кралят Амалрих му предоставил в ленно владение гр. Бейрут. Тук той успял да съблазни вдовицата на бившия йерусалимски крал Балдуин III - Теодора, която била негова племенница. Научил чрез нея за постъпките, които Мануил правел пред Амалрих, за да добие екстрадицията му, и обезпокоен, той избягал заедно със своята любимка, която заради него се подложила на всичката неизвестност и лишения на скитническия живот. Прекарал известно време при дворовете на сарацинските владетели на Багдад и Дамаск, той най-сетне се озовал в Коня  при селджукския султан. Последният го изпратил в пограничната крепост Колония, южно от Трапезунд. Тук Андроник събрал отред от селджуци ренегати и бежанци ромеи и с него почнал да напада неспирно съседните византийски земи и да ги опустошава. Пленниците, които в тия негови набези му попадали, изпращал на своя покровител султана. За тия му насилия над християните, както и за престъпните му връзки с Теодора, цариградският патриарх с духовенството си го изключили от черквата и предали на анатема. Това обаче не помогнало. Едва когато стратегът на Трапезунд успял да плени Теодора заедно с децата ѝ от Андроник, последният решил да се помири с императора. С едно непостижимо лицемерие и като най-съвършен актьор той се явил пред Мануил с вида на каещ се грешник и успял да го убеди в решението си да промени напълно своя живот.

Отреден му бил във владение един град в Пафлагония, от чиито приходи трябвало и да живее. Тук останал и след смъртта на Мануил, преструващ се, че се е дезинтересирал от всякакви политически въпроси и че в примерен живот се стреми да изкупи греховете и заблужденията на своето минало.

Когато в Цариград след смъртта на Мануил латинофилското поведение на регентството бе създало една твърде нажежена атмосфера и бунтовете срещу властта бяха зачестили, Андроник се приготвил да посрещне събитията, които неминуемо трябвало да настъпят. Той успял да се представи загрижен поради опасностите, които ръководителите на държавата могли да навлекат и по такъв начин да мине за човек, от когото единствено могло да се очаква спасение. Узнал най-сетне, че правителството на императрицата и нейният любимец протосевастът Алекси, втори братовчед на Мануил Комнин, вече изгубило съчувствието на столичното население, той напуснал местопребиванието си в Анеон, събрал във Витиния значително число привърженици и се запътил срещу Цариград. Малките отреди, които правителството изпратило срещу него, минали на негова страна, същото сторила и флотата, когато достигнал до азиатския бряг на Босфора.

SuppliceНамиращите се в Цариград латинци били готови да предложат услугите си на Алекси за защита на столицата, но именно това обстоятелство решило съдбата на последния. Разтревоженото от тая вест население взело открито страната на Андроник. Протосеваст Алекси бил арестуван, отведен в лагера на въстаниците и ослепен. Положението обаче в столицата не било сигурно, докато в нея се намирали наемните отреди от франки, германци и италианци, поради което били изведени вън от града. Тогава се разразила натрупваната в продължение на цял век сред византийското и особено цариградско население омраза срещу латинците. Фанатизираната и пламтяща от жажда за мъст тълпа се нахвърлила на Латинския квартал, като дала воля на кръвожадните си инстинкти. Духовни лица, жени, деца и старци били избивани безпощадно заедно с мъжете. Не били пощадени и болните в местните латински болници. Малцина латинци успели да се спасят на корабите и да избегнат смъртта.

Едва след това Андроник влязъл тържествено в Цариград, поздравяван от възторжените акламации на тълпата като освободител (лятото на 1182 г.). Той идел да освободи, както сам старателно разпространявал, империята от управлението на личностите, които се продали на чужденците и да вземе под своята защита малолетния император Алекси II. Затова първата му грижа, след като били прогонени и наказани всички видни личности на съборения режим, била да премахне и самата императрица. Тя била обвинена в заговор с чужденците срещу държавата и осъдена на смърт. Нейният син сам трябвало да подпише присъдата, след което майка му била удушена в тъмничната си килия.

Положението на регент обаче далеч не било целта, с която амбицията на Андроник могла да се задоволи. През есента на 1183 г. по решението на подготвения за това държавен съвет получил предложението да се прогласи за съимператор на младия Алекси II. Инсценирана била и шумна манифестация на цариградската тълпа, за да се принуди той да приеме високата чест, която с актьорско смирение отклонявал. Това не попречило обаче след няколко дни, при коронацията му в "Св.София", неговото име да бъде прославено преди това на младия император. Да отстрани вече окончателно от пътя си и последната пречка за пълното си самовластие, за Андроник не било никак мъчно. Няколко месеца след това сенатът, раболепен както винаги, изказал мнението, че за империята е достатъчен един господар. След няколко дена Алекси бил удушен и трупът му хвърлен в морето (1183 г.).

Андроник вече бил едничък върховен разпоредител на византийските съдбини.

Неговото управление представя непрекъсната редица от кървави актове, заточения, конфискации. Това обстоятелство, предадено от съвременниците му на потомството, е причината, задето много от историците дори и до днес го считат за рядък злодей, който убивал само от жажда за мъст и за удоволствие.

Andronikos 1 KomnenosЖертва на Андроник паднали най-напред тия, които стояли на неговия път и които той считал опасни за своята власт. На първо място това били членовете на византийската аристокрация. Но който познава вътрешните отношения във Византия през Комниновата епоха, не би приписал жестокостта на Андроник към динатите само на необуздана лична омраза и жажда за кръв. Поради лични задължение и връзки, поради това, че тяхното внимание винаги бе отклонено от вътрешните дела на държавата или поради предпочитанието на западните нрави и учреждения, тримата първи представители на Комниновата династия бяха оставили да се въздигне в империята една могъща аристокрация. Владееща земите и разполагаща с огромна социална и материална мощ, тази аристокрация бе станала решителен политически фактор. В края на Комниновата епоха тя вече се стремеше да заеме едно положение аналогично на това, което на Запад имаха представителите на феодализма. Централистичната дотогава византийска империя, която черпеше устойчивост и вътрешна сила в своето свободно селско население, бе застрашена да се почувства пленница на тия аристократи. Те разполагаха с такива средства и самосъзнание, че за да запази своя суверенитет и бъдещата си свобода на действие, държавата трябваше да почне срещу тях борба, без оглед и пощада. Именно това изглежда да е бил разбрал Андроник и преди всичко на това съзнание у него се дължат кървавите преследвания, на които в негово време бе подложена аристокрацията в лицето на нейните най- влиятелни и буйни представители. Естествено, при свойствената си бруталност и като отплата за своите дълговременни унижения, Андроник бе задминал границите, които един далновиден господар в свой собствен интерес и в интереса на държавата не би трябвало да прекрачи. Неговите порочни наклонности и необузданата му похотливост още повече трябваше да изложат пред държащото на приличието византийско общество тоя владетел, който с такова хладнокръвие заповядваше най-жестоките наказания. Самите византийци бяха изтръпнали от удивление, когато 63-годишният Андроник, след като бе заповядал убийството на малолетния Алекси II, се оженил за неговата 11-годишна годеница  и то без да скъса връзките си с жената, с която бе делил много от горчивите години на своя живот - с Теодора. Най-несимпатичното в този хладно жесток човек било неговото лицемерие, с което той не веднъж се опитвал да отстрани подозрението у тия, които вече се готвел да унищожи. Със своята елегантност и отличните си качества на оратор и събеседник, той знаел да печели според случая доверието или предаността на тия, които му били нужни.

Безпокоен от страхове за своето положение и от грижи да осигури престола, който бе узурпирал, той винаги намирал сили и възможност да се предава на скандални безпътства и в столицата неговите авантюри, похождения и дружбата му с леки жени не били тайна и за слепите.

Въпреки всичко Андроник не забравял своите длъжности на господар. Корупцията на византийското чиновничество, която още след времето на Василий II бе взела тъй широки размери, намерила в негово лице безпощаден гонител. Той реформирал и настанил нови лица в цялата администрация. За началници на провинциите били избрани лица с безукорен морал; дадена им била задоволителна заплата. Силно разпространената преди него продажност на длъжностите била унищожена. Чиновниците вече не били заставени с всички възможни средства да потискат населението, за да си възвърнат платените за своите постове пари. Затова пък Андроник със страшна суровост наказвал провинените в престъпления или злоупотребления държавни служители. Неговият обикновен израз бил: "пред чиновника има един много прост избор - да престане да бъде несправедлив или да престане да живее". Правосъдието било реформирано. Всеки поданик в негово време знаел, че той ще намери в съдилищата право, даже и когато би имал тъжба с най-могъщия сановник. За да се попречи на злоупотребленията в събирането на данъците, финансовите чиновници били подложени на най- грижлив надзор. Както навсякъде през средните векове, тъй и във Византия съществувал древния обичай, според който крайбрежното население имало право на изхвърлените от морето останки или стоки на корабите, претърпели корабокрушение (droit d'épars). Това право се бе развило в същинско морско разбойничество. Крайбрежните жители предизвиквали крушението на пътуващите наблизо кораби, за да обират техния товар. Андроник отменил това право и издал строги нареждания срещу нарушителите на заповедта му. Той покровителствал литературата и изкуствата и грижите му за интересите на простия народ в късо време предизвикали буен разцвет на доброденствие. Това му създало особена популярност сред масите, която растяла, колкото повече се увеличавали суровостите му срещу аристокрацията и злоупотребленията на чиновничеството. Цариградската тълпа, към която той винаги знаел да бъде ласкав, кротък и щедър, гледала на него като на кумир, прощавайки му всички скандални безпътства. Най-незначителният поданик имал открит достъп до него.

За нещастие необузданият нрав на Андроник бе му създал неприятели, а на империята - опасности, които щяха да бъдат съдбоносни. Един от роднините и протежета на Андроник Исак, изпратен временно на о-в Кипър, събрал армия, с чието съдействие откъснал острова от империята, провъзгласявайки се за самостоен император. Няколко години по-късно островът пада в ръцете на сирийските латинци, за да не се върне вече никога на империята. С това процесът на нейното разпадане започна десетилетие преди появяването на кръстоносците от IV-я поход.

Няколко месеца след това в Мала Азия избухнало въстание, начело на което застанали неколцина видни византийски аристократи, между които и по-късният император Исак Ангел. За да се попречи на разширението му, трябвало да бъдат изпратени дунавските войски и сам Андроник да се яви в театъра на военните действия, и да поеме тяхното ръководство. Въстанието било потушено през пролетта на 1185 г. и тия от водителите му, които не успели да избягат при турците, били подложени на най- изтънчени жестокости.

Не оттук трябваше да дойде страшният удар. Пръснатите след цариградското клане италианци започнали пиратска война, нападайки островите и крайбрежията, предаващи на пламък близките до морето селища. Това било само прелюдия на бурята, която трябваше да се вдигне от запад. Един от малцината останали живи членове на Комниновата династия, Алекси Комнин, принуден да бяга от преследванията на Андроник, се явява в Палермо при сицилийско-норманския крал Вилхелм II, просейки помощ срещу императора. Норманите, сред които спомените за походите на Гвискар и Боемунд не бяха заличени и чиято омраза към византийците бе подхранена от ненавистта, която сега гореше сред тях в цяла Италия, намират в тоя случай повод за новото нападение срещу империята. През юни 1185 г. 200 нормански военни кораби се явяват пред Драч под началството на адмирал Маргаритоне и на Вилхелмовия племенник граф Танкред и стоварили под стените му 70-хилядна армия. Срещу предприетия от нея щурм градът не устоял. Оттук армията се запътила по суша към Солун, дето се явила и флотата. Лишен от достатъчен гарнизон, градът бил предоставен на защитата на своите неопитни граждани. Начело с митрополита си Евстатий, те храбро отблъсквали пристъпите на неприятелите, но дълго да противостоят те не могли. Градът бил превзет, запазила се само цитаделата и норманите вече имали възможност да отмъстят за избитите в Цариград през 1182 г. латинци. Градът бил обагрен от кръвта на избитите жители. Не били пощадени нито честта на жените, нито святостта на храмовете. Едва след насищането на тяхната ярост, на Евстатий се удало да облекчи участта на града.

От Солун норманите се отправят към Тракия.

През това време в Цариград се разиграли решителни събития. Вестта за норманския поход бързо се разпространила и предизвикала паника между гражданството. Противниците на Андроник, вече добили смелост, почнали открито да го обвиняват за нещастието. Цариградската тълпа, чието разположение Андроник бе загубил със своята пестеливост и забраната на скъпите празненства и зрелища, също почнала да се вълнува. Между нея все по-високо се разнасяли гласовете, че напастта, връхлетяла империята, е наказание за безпътния живот на императора и за неговите престъпления. Андроник, въпреки свойственото си презрение към хората, не могъл да остане равнодушен към неприязненото настроение в столицата. Той удвоил строгостите, арестите на подозрителни граждани зачестили, тъмниците били препълнени с тях. Вече се говорило, че бил съставен списък на много лица, които се считали за неприятели на императора и които трябвало без всякакво разследване да бъдат избити. Само решителното съпротивление на Мануил, Андроников син, предотвратило изпълнението на тоя план.

Въпреки всичките си страхове и безпокойство обаче, Андроник имал неблагоразумието да повярва, че взетите мерки гарантирали от всякаква възможна изненада и заминал за двореца си Мелудион на азиатския бряг на Босфора. В негово отсъствие префектът на града решил да арестува Исак Ангел, един от вождовете на малоазийското въстание в началото на 1185 г. Андроник, познавайки достатъчно нищожеството на Исак Ангел, бе го оставил ненаказан и свободен. Сега опасността, която видял да виси над него и страхът за живота му, вдъхнали на този напълно неспособен човек дива решителност и енергия. Той убил едно от лицата, натоварени с арестуването му, и на кон, с окървавен меч се впуснал из цариградските улици към храма "Св.София", чиито права рядко биваха нарушавани. При новината за това, тълпата се стича към черквата и дълго сдържаната буря избухва. Андроник, научил за станалото, с всичката бързина се връща в столицата, но вече било късно. Исак Ангел, под заплашителните викове на тълпата, бил коронясан от патриарха за император и множеството напада правителствените здания и затворите, отдето били освободени арестуваните. Оттук то потегля към двореца, който бил обсаден. Андроник със свойственото си хладнокръвие направил опит да се защищава, но нито стрелите на шепата войници, нито пък неговото красноречие били в състояние да отблъснат разярената тълпа. Тогава, преоблечен като прост слуга, заедно с младата си съпруга и метресата си, Андроник на лодка избягал на срещуположния бряг на Босфора. Тук намерил един кораб, на който се прехвърлил с цел да замине за Русия. Насрещните ветрове го връщат назад и той паднал в ръцете на потерята, която била изпратена да го гони.

Franais 5594 fol. 193v bas Humiliation dAndronikosРядко един тъй бурен живот е свършвал с една тъй трагична смърт, както тоя на Андроник. Окован във вериги, той бил изложен на поруганието на същата тълпа, която някога го боготвореше. С избити зъби, изскубана брада, отрязана дясна ръка, той бил хвърлен в някакво подземие - без всякакви грижи. След това изваден отново и поставен на крастава камила, той бил развеждан из улиците като звяр, изложен на нови насилия. След като му било избодено едното око, той най-сетне бил окачен надолу с главата между две колони в хиподрома и тук свършил под новите изтезания на кръвожадния цариградски демос. През всичкото време на тия наистина нечовешки мъки, от устата на този тъй много преживял и корав човек не се изтръгнало ни най-малкото оплакване или молба за милост.

Със смъртта на Андроник I бе прекъсната династията на Комнините, която сто години направляваше византийските съдбини и на която империята бе тъй задължена за самозапазването си.

На византийския престол вече се издигаше една нова династия.

 

*Формално малолетният Алекси II заема престола от 1180 до 1183 г.

 

 

X

Right Click

No right click