Византия

Комнинова Византия (1081 - 1185)

Посещения: 9371

 

Тя бе си създала една могъща военноадминистративна организация, достатъчно гъвкава и солидна, за да устои на всякакъв напор. Разбрала, че нейната сила и сигурност зависят от наличността на една силна, здрава и свободна селска маса, в лицето на своите най-видни държавни умове тя бе взела всички мерки, за да осигури съществуването ѝ и да я предпази от силите и факторите, които я разлагаха. Тя бе се постарала да намери най-доброто разрешение за държавната защита чрез създаването и поддържането на една постоянна армия от граничари и от селяни войници. Централното правителство, без да поглъща напълно функциите на провинциалното управление, все пак бе ядка на една централистична организация, която поставяше в разположение на самодържеца всички средства за защитата на държавното цяло.

Всички държавнически идеи от такъв характер, които бяха добили най-ярко изражение във войнишките императори на X в. и особено при Василий II, спомогнаха на Източната империя да стане през тоя период една наистина световна сила. Чувствайки своята вътрешна мощ, тя вече бе способна да мине в офанзива. И в резултат ромейските знамена отново се понесоха в победен устрем към Балканите и Сирийските пустини, за да се развърнат държавните граници до Дунава и Ефрат.

ByzantiumforecrusadesСлед смъртта на Василий II тия изпитани пътища, по които империята бе достигнала държавното си величие, бяха бързо изоставени. Дългото и сурово управление на императорите войници бе създало вече една реакция. Това бе реакция преди всичко срещу голямото значение на армията и влиянието на нейните началници в държавния живот. Покровителството на войниците и на тяхната собственост бе не само изоставено. Напротив. Направено бе, съзнателно или не, всичко, за да се разстрои войнишкият институт. Мероприятията на Мономах и на Михаил Парапинак бяха съдбоносни, защото те лишаваха империята от нейната надеждна гранична закрила. Вдъхновявано от желанието да събира колкото е възможно повече средства за поддържане на придворния блясък с многочислената армия от безделници, управлението увеличаваше данъците, без всякакви грижи за последиците. Вечната развала и грабителство на чиновничеството бяха достигнали до последните си предели. Притеснявано от органите на властта, селячеството бе оставено съвсем без закрила в неравната борба срещу едрата собственост. То постепенно се топеше и съобразно с това, с непрекъсващия ръст на едрото земевладение държавата все повече попадаше в зависимост от представителите на последното. За законодателните наредби на един Лакапин, Никифор Фока и Василий II никой вече не се грижеше. Държавата се ръководеше от императорски фаворити, ритори, бюрократи и интриганти, безпринципни и алчни, въодушевени само от желанието да увеличат личното си благосъстояние и това на своите близки или протежета. Императори се издигаха и падаха, но с изключение на нещастния Роман Диоген, никой от тях не разбираше или не искаше да разбере, че короната му налагаше задължения, от които той не можеше да се откаже.

Вследствие именно на това безгрижие, бе достатъчно само полустолетие могъщата империя да се превърне в един организъм, вътрешно прогнил и неспособен да издържи напрежения, много по-леки от тия, на които някога победоносно бе устояла.

Когато Алекси Комнин зае престола, селджуците вече от едно десетилетие бяха основали новата си държава в сърцето на Мала Азия, а през последните години от царуването на Вотаниат бяха фактически господари и на почти всички византийски земи там. Техните леки конници бродеха по крайбрежията на Бяло и Мраморно морета. Италия отдавна бе изгубена. Не само това, но там бе се създала една нова сила - норманската държава, която се готвеше да пренесе войната и върху балканските крайбрежия на Адриатическо море. На север областта между Дунава и Балкана също тъй бе фактически загубена. В нея се разпореждаха печенезите и Балканът не бе препятствие, което би могло да спре набезите на тия хищници из южните тракийски земи.

Алекси Комнин завари прочее едно печално наследство: неприятели, заплашващи държавата от всички страни и освен това пълна липса на средства за защита - разнебитена армия и напълно изтощени финанси.

Неговата задача бе да възстанови силите на империята и същевременно да напрегне всички усилия за отстранение на външната опасност, която все повече се сгъстяваше. Той не бе в състояние напълно да постигне своята задача, но честно и със себеотрицание ѝ служи до края на дългото си царуване. И ако след него империята не можа да стане това, което бе през X и началото на XI в., причината бе, че твърде късно бе вече за нейното спасение и твърде дълбоко бе разстройството, внесено в нейния живот през последното полустолетие.

RobertGuiscardAndRogerНай-застрашителна бе опасността в момента на възшествието на Алекси от страна на норманите. Роберт Гвискар бе събрал в Отранто и Бриндизи една 30 хилядна армия, между която и 1300 нормански рицари, готова да потегли през Адриатика за балканските крайбрежия. Посрещането на тая опасност било възможно, само когато империята бъде освободена от грижите си на изток и на север срещу печенезите. С турците бил сключен мир. (Никифор Мелисин, след възшествието на Алекси се отказал от започнатия бунт и се задоволил с високото достойнство кесар). Според този мир селджуците запазвали всички дотогавашни завоевания. В Мала Азия на Византия оставала само малката област между залива на Никомедия и Черно море. С този мир, в който Византия се отказваше от най-цветущите си провинции, тя осигуряваше своя тил.

Но борбата срещу норманите изискваше за Византия не само събиране на всичката сухопътна армия. Империята се нуждаеше предимно от флота срещу един противник, който идеше през море. За нещастие, разсипническата и безпринципна политика на миналите режими бе унищожила и морската мощ на империята. Византия не разполагаше с никаква флота, докато младата норманска държава бе успяла да стане и една значителна морска сила.

В това отношение империята се нуждаеше от съюзници и Алекси намери такъв надежден съюзник в лицето на Венеция. Градът Венеция бе основан върху лагуните в северозападния ъгъл на Адриатическо море по времето на германските нашествия в Италия. Тук по малките острови северно от устието на По бяха намерили прибежище старите жители на крайбрежието, особено тия от разрушената Аквилеа. През първата половина на средновековието, когато Италия бе арена на борби между лангобардските херцози, Папството и Империята на франките, Венеция бе предпочела да остане под сюзеренитета на Източната империя, владетелка някога на целия Равенски екзархат. Византия нямаше нито желание, нито възможност да се меси във вътрешния живот на това далечно владение. Тя се пазеше да предизвиква недоволството на венецианците, които лесно можеха да скъсат връзките с Цариград. Цариградското правителство бе си запазило само обичая да утвърждава дожовете, които към 700 г. бяха заели мястото на дотогавашните византийски наместници. Образуваща част от обширната империя на василевсите, ползуваща се от всички блага на византийското поданство, без да носи свързаните с него тежки задължения, Венеция бързо се издигна като най-значителна търговска сила в Адриатическо море. В 810 г. тя бе получила автономия, която незабелязано се увеличаваше, тъй че към началото на XI в. от старите отношения към империята венецианците бяха запазили само признанието на византийското върховенство. Като малка република, основала благоденствието си на мореплаването, Венеция използваше своето привилегировано положение на византийски васал и служеше като главен посредник на размяната със Запада. Когато арабите завладяха сирийските и африкански крайбрежия, като истински търговци венецианците не бяха се поколебали да завържат отношения и с тях и да изместят самите византийци в търговията с Азия. Благодарение на тая си усилена търговска деятелност, Венеция вече в началото на XI в. бе се издигнала като първа по значение морска сила в Средиземно море.

Нейното могъщество в това отношение растеше, докато това на Византия намаляваше. Създаването на разбойническата норманска държава при изхода на Адриатическо море, само по себе си представяше заплаха за венецианските интереси. Аспирациите на норманите пък, освен в Италия да се настанят като владетели и на западните балкански земи, означаваше за венецианците пълен плен. Защото в такъв случай техните търговски пътища биха били затворени. Венеция следователно имаше насъщен интерес да не позволи развитието на норманската мощ. Алекси Комнин намери в нейно лице един естествен съюзник срещу Гвискар. Венецианската флота трябваше да затрудни съобщенията на норманите, след като минат на Балканския полуостров. Но този съюз поставяше Византия в пълна зависимост от съдействието на нейния някогашен васал. Освен това помощта, която империята получаваше, бе изкупена с такива отстъпки и привилегии за венецианската търговия, че империята няколко десетилетия се видя подчинена на търговската мощ на Адриатическата република.

boemund portretДва месеца след възшествието на Алекси Комнин на цариградския престол, норманската флота с предназначената за десант армия стигна до бреговете на Епир (края на май 1081 г.), отдето, след падането на Канина и Валона, се запъти към Драч. Градът, защищаван от Георги Палеолог, издържа храбро норманските атаки. Венецианската флота, която се явява в Драчки води, в едно ожесточено сражение унищожава норманската ескадра. Връзките на норманите с Южна Италия били по тоя начин прекъснати. За нещастие Алекси Комнин, който със 70-хилядна армия от византийци и варяги се приближавал, за да помогне на обсадения си град, бил разбит съвършено и принуден да отстъпи към Солун. Поради настъпилата зима, венецианската флота също се оттегля от Драч. Норманите го щурмуват и успели да го завладеят. След това Гвискар потегля за Македония и превзема Костур. На път за Солун пристига известието, че в Южна Италия срещу него избухнало въстание, тъй като византийското злато успяло да вдигне срещу норманите част от старото население на Апулия. През пролетта на 1082 г. Гвискар се връща назад. Продължението на операциите срещу Византия било предоставено на Боемунд, син на Гвискар. Вместо да продължи похода към Солун, Боемунд свърнал на югозапад, покорил целия Епир и го превърнал в база за по-нататъшните си действия. Събрал нови сили, Алекси през 1083 г. се явил в Епир, но нанесените му на два пъти тежки поражения (Янина и Арта) го накарали окончателно да се откаже от по-нататъшните си опити за открита полска война с норманите и да се ограничи само със защитата на крепостите. Боемунд след това пребродил цялата страна до Вардар, стигащ на север чак до Скопие. Костур, Мъглен и Скопие паднали в ръцете на норманите, но византийците успели да спасят Одрин, Острово и Вероя. В края на краищата в 1083 г. Алекси Комнин сполучил чрез златото да извърши това, за което византийското оръжие бе се оказало неспособно. Подкупени от него, норманските рицари се разбунтували срещу Боемунд и минали на византийска страна. Стигналият до Вардар Боемунд, се видял принуден да се върне в Тесалия. Обсадата на Лариса му отнела шест месеца. Алекси с нова армия, в която имало 7 хиляди конни стрелци, се явява на помощ на града, примамва Боемунд на удобна позиция и го разбива. Боемунд отстъпва към Валона и понеже войските му се бунтували, искайки заплатите си, той останал в тоя град, за да чака пари и подкрепления от баща си. През това време Алекси със сила, дипломация и подкуп сполучил да си възвърне повечето от крепостите във вътрешността, които норманите бяха завладели.

Борбите, които в това време преживяваше Италия, бяха ангажирали силите и вниманието на Роберт Гвискар. След унижението си в Каноса (1077 г.), Хенрих IV  бе започнал с папството борба на живот и смърт. На страната на папството и Григорий VII  бе се явил Роберт Гвискар, който считаше, че затвърждаването на германското господство в Италия застрашава независимостта на норманската държава. За византийската дипломация не бе тайна противоречието на германските и нормански интереси в Италия и Алекси Комнин употребяваше всички средства да ускори решителните действия на Хенрих IV в Италия. През 1083 г. били изпратени 144 хиляди динари на последния за нуждите на неговия поход в Италия. Срещу съюза на папството с норманите следователно цариградското правителство бе създало византийско-германски съюз. Действията на Хенрих IV в Италия през 1083-1084 г. бяха причината, за да не бъде Гвискар в състояние да изпрати на военния театър на Балканите нужните подкрепления.

При тия условия съдбата на норманската експедиция в балканските земи бива предрешена. Наистина в есента на 1084 г. норманите сполучиха да завладеят о-в Корфу, но това бе последният им успех. На следната 1085 г. норманската флота бива унищожена от съединените византийско-венециански сили. Същата година умира и Гвискар. Между неговите синове започва борба за престола и това позволи на Византия да си възвърне всички загубени дотогава земи.

Алекси Комнин бе се освободил от един от най-страшните си неприятели.

Тъкмо по това време отношенията в северната част на Балканския полуостров бяха достигнали до състоянието, което правеше намесата и бързите мерки на цариградското правителство необходими.

След въстанието на Нестор и печенежкия поход срещу Цариград печенезите оставаха пълни господари в дунавските земи. Тракия ежегодно изпитваше злополучното съседство на тия хищници. Пълното безсилие на византийското правителство да осигури защитата на тракийските земи бе подровило там неговия авторитет. Резултатът от това бе, че между населението, особено на Северна Тракия, бе се разраснало силно недоволство, ускорено и от безчинствата на византийската администрация. Начело на недоволните, както това бе обикновено в българските земи, стояха богомилите и сродните на тях по религия павликяни. Още в царуването на Вотаниат бе се почнало антивизантийско движение между павликяните в Пловдивско. Един от тях Лека, грък по народност, избягал при печенезите. По негово подбуждение те нападнали земите около Ниш и София. В последния град Лека убил и местния епископ. Само изкусното движение на Комнин, който дотогава действал като пълководец на Вотаниат и се появил в тила на печенежките пълчища, заставило последните да отстъпят зад Балкана. Все в същото време друг богомил, българинът Добромир, който също бил във връзки с печенезите, вдигнал бунт в Месемврия. Миролюбивият Вотаниат успял да примири Лека и Добромир с това, че се оказал твърде щедър към тях и ги наградил с високи чинове.

Най-силен израз бе добило недоволството на павликяните в Пловдивската област през време на войната с норманите. В голямата армия, която в 1081 г. Алекси Комнин бе повел срещу норманите, имало и един отред от 2800 павликяни под началството на двама свои първенци Ксанти и Кулеон. В най-решителния момент на боя целият отред отстъпил и потеглил за дома си. В първия случай, в който Алекси сполучил при норманската война, той наказал непокорниците най-жестоко. Техните първенци били арестувани, земите на останалите били отнети и имотите им оставени на разграбване от войниците. Те дори били изгонени от своите домове и земите им раздадени на нови владелци. Тия мерки показват, че пловдивските павликяни били войнишко население, навярно остатък от колонистите, които бяха настанени тук от Цимисхий.

Репресиите предизвикали реакция. Един от дворцовите чиновници на Алекси, някой си Травъл, произхождащ от тези павликяни, решил да отмъсти за произведените над тях насилия. Избягал от Цариград, той се явил в Пловдив, дето към него се присъединили много от едноверците му и с тях заел крепостта Белятово в подножието на Източния Балкан. Те повикали за съюзници печенезите. Алекси разбрал, че разширението на движението заплашвало с изгубването на цяла Северна Тракия и затова изпратил срещу съединените павликянско печенежки тълпи, които вече стояли южно от Балкана, цяла армия, начело с един от най-добрите си пълководци - Григорий Пакуриан, заемащ една от най-високите военни длъжности - велик доместик на Запада. Това бе същият грузинец, който бе основал Бачковския манастир. В боя под Белятово обаче византийската армия била унищожена и самият Пакуриан - убит. Едва след нови усилия, на византийците се удало да принудят печенезите на отстъпление зад Балкана.

В това време бившата тема Паристрион представлявала място, дето се събирали авантюристи от всички страни. Наред с печенезите придошли от север и много руси. Местното българско население, което вече било свикнало с печенезите, изглежда, че намерило в съжителството си с тях по-добра сметка, отколкото под управията на византийското чиновничество. През 1086 г. в Дръстър и околните му крепости се явяват като местни главатари, някои от които носят печенежки имена - Татуш, Сача, Хали, а един от тях Всеслав, както по името му личи - бил славянин. (Напоследък румънските учени се стремят да докажат, че тия главатари били румъни и че тук в XI в. били създадени първите наченки на румънската държавност. N. Yorga, Les premières cristalisations d'Etat des roumains. Bull, de la Sect. hist, de l'acad. roumaine 1920, № 1, с.ЗЗ сл.; N. Banescu, Les premiers témoignages byzantins sur les roumains du Bas Danube. Byz. Neugr. Jahrbücher, 3 (1923).

В 1087 г. една нова орда от 80 хиляди души печенези под началството на хана си Челгу минала Дунава и се разсипала из Източна Тракия. Наистина те останали тук не дълго, но постоянната опасност от нови нападения принудила Алекси да се реши на смелото предприятие - да предприеме поход в Дунавска България и да очисти от нея размирниците. Разтревожени от слуховете за настъплението на голяма византийска армия, печенежките главатари решили да потърсят съюза на куманите. Алекси стигнал до Силистра, но опитът му да вземе града не сполучил. Може би страхът от появяването на куманите го принудили да снеме обсадата и се запъти към Плиска. По пътя обаче византийската армия била връхлетяна от несметните печенежки пълчища. Всички усилия да си пробие път останали напразни. Голяма част от византийската армия била унищожена. С големи усилия и при маса премеждия Алекси можел да се спаси, като за една нощ стигнал до крепостта Голое при Карнобат.

Повиканите на помощ кумани се явили, когато от тях нямало нужда. Между двете племена почнал спор за плячката, който свършил със сражение. Печенезите били принудени да търсят прибежище в блатата около дунавските устия. Куманите се върнали назад, но от тоя момент между двете сродни племена бе пламнала кървава война, която трябваше да се свърши с пълното изтребление на едното от тях.

След поражението при Силистра Алекси Комнин трябвало да очаква настъпването на още по-тежки събития, тъй като северните му съседи, окуражени от успеха си, най-малко сега могли да останат мирни. С цената на големи парични подаръци Алекси успял да получи желания мир. По тоя начин годините 1089-1090 минали сравнително тихо.

Но едва настъпила пролетта на 1090 г., когато печенежките тълпи се явили отново в Източна Тракия. Положението на Византия било критично. В това време зетят на иконийския султан Чаха, който известно време се намирал на византийска служба, избягал при сънародниците си и с помощта на дружина от смели наездници завзел западното крайбрежие на Мала Азия със столица Смирна. В скоро време той си създал флота, завладял още някои приморски византийски крепости, островите Хиос и Лесбос и влязъл във връзка с печенезите за общи действия срещу Цариград.

Никога Византия от времето на Ираклий не бе се видяла пред такава страшна опасност, както сега. От изток и запад тя бе притисната от двама опасни неприятели. Оставаше те да си подадат ръка и да стегнат обръча около Цариград, и всичко щеше да бъде свършено. Империята дори не разполагаше с флота, на която би могла да възложи защитата по море. При това селджуците в Мала Азия и печенезите в Европа бяха гранки от едно и също племе. Те можеха да съзнаят своето родство и с общи усилия да предприемат щурма срещу последния бастион на цивилизацията по бреговете на Босфора.

Алекси не разполагал и с надеждна армия, на която да възложи упованието за спасението на държавата си. Малкото войски, които бе могъл да събере, разпръснал из крепостите между Одрин и Цариград, чиито околности били наводнени от печенезите. В това натегнато положение протекла цялата 1090 г.

CouncilofClermontПри тези условия на Алекси оставало само едно средство: да отправи отчаяни молби за помощ към католическия, но все пак християнски Запад. До видни владетели, крале, херцози и графове били разпратени послания, в които Алекси ги заклевал да помогнат за спасението на страната и столицата му, която била център на християнската цивилизация на Изток. Някои от тия писма са запазени и в тяхното съдържание се разкрива наистина безнадеждното положение, което бе настъпило за Източната империя и от което тя не можеше да се избави без външна помощ. Тая помощ не дойде в дадения момент от Запад. Но зовът, отправен към последния от брега на Босфора, бе тласъкът, който развълнува католическите народи и предизвика кръстоносните походи.

Пролетта на 1091 г. била изпълнена със зловещи очаквания. Чаха се готвел да направи десант на Галиполския полуостров и оттам заедно с печенезите да се запъти срещу Цариград, докато флотата му щяла да поддържа операциите откъм морето. Алекси заповядал да се привлекат от македонските земи всички войнишки контингенти и сам се разположил в блатистата местност при Долна Марица, за да наблюдава отблизо действията на печенезите. Двете сили - византийци и печенези - далеч не еднакви, стояли една срещу друга. В този момент се явява един неочакван трети деец в трагедията, която имаше да се разиграе. Това била една орда от около 40 хиляди кумани под началството на двама ханове - Маняк и Тугор. Алекси не знаел какво му носят те. Той веднага влязъл в преговори и успял видимо да ги привлече на своя страна. Тяхното държание обаче било двусмислено и императорът не бил сигурен, че в последния момент няма да се съединят с печенезите, които също се мъчели да ги привлекат на своя страна. Оттук и настъпилото у него колебание. Най-сетне куманите му дали ултиматум. На 29 април 1091 г. в местността Левунион, на изток от Марица, станало съдбоносното сражение. Византийци и кумани налетели на печенежкия лагер. Боят продължавал до залез-слънце. Всички печенези, които не паднали от меча на противниците си, били пленени. Ана Комнина разказва, че на един византийски войник се паднали по няколко пленници. Пленниците били обезоръжени и свързани. Страхът обаче от голямото число пленени варвари бил толкова голям, че през нощта голямата част от тях била избита. Самите кумани бил ужасени от злодеянието на своите културни съюзници. И затова още същия ден побързали да се оттеглят на север.

Денят 28 април 1091 г. спаси Византия. Печенезите бяха съвсем унищожени и от тоя момент те изчезват от историята като народ. Остатъците им били поселени в Мъгленско, дето се претопили сред местното население. Вайганд, който описва власите из Мъгленско, говори, че в много от тях се забелязват турански лица - навярно потомци на тия печенези от XI в.

Балканските тракийски земи през царуването на Алекси стават театър на нова война три години по-късно. В 1094 г. минали Дунава куманите. Те водели със себе си един претендент, който заявявал, че е Константин, син на Роман Диоген, макар че същият загинал в борбите с турците преди няколко години. Жената на Константин и сестра на самия Алекси Теодора била монахиня и още жива. Нямало никакво съмнение, че новият претендент бил самозванец. Неизвестно отде попаднал в Цариград, където слухът за него възбудил духовете. Алекси заповядал да го заловят и с обръсната глава и брада да го изложат на поругание. След това бил заточен в Херсон и затворен в една кула. Оттук успял да избяга с търгуващите кумани. Техният вожд Тугоркан разбрал изгодите и решил да го подкрепи. Приготовленията били държани в тайна, но въпреки това Алекси узнал. Те не били спрени на Дунава - границата фактически била на Балкана. Алекси с армията си стига до Анхиало, дето се укрепява. Варварите достигнали до крепостта Голое и я превзели. Ямбол и другите градове се предали. След тридневна обсада варварите напуснали Анхиало и се запътили към Одрин. Никифор Вриений обаче (побратим на Роман Диоген) не им предал града, а изобличил самозванеца. Той бил заловен с измама и наказан с ослепяване. Куманите се пръснали по грабеж. Един техен отред от 12 хиляди души бил почти всецяло унищожен от Алекси. Балканите и този път остават фактическата граница на север.

След унищожението на печенезите при Левунион, Византия се бе освободила и от втория си опасен противник - Чаха. Той бе успял да завладее градовете Клазомени, Фокея, Смирна, а след това и островите Лесбос, Самос, Родос, Хиос. Бивш пират, той се титулувал като ромейски император и застрашавал Цариград. В 1093 г. дори се опитал да превземе гр. Абидос. Алекси, за да се отърве от него, пуснал в действие златото. Собственият зет на Чаха, султанът на Никея, го убил на един пир, дето поканил Чаха. Градовете и островите, които завладял, били възвърнати.

Оставали турците селджуци. През времето на междуособиците в империята след смъртта на Роман Диоген те бяха завзели почти цяла Мала Азия. Сюлейман, един от емирите, подчинен на иконийския султан, бе завладял почти цялото крайбрежие на Мраморно море и бе установил столицата си в Смирна. Вътрешността на полуострова, дето турците бяха господари почти три десетилетия, вече в голямата си част бе ислямизирана. Алекси съзирал голямата опасност от неудържимото турско настъпление. Виждал е и, че с него сам трудно ще се бори. Още в 1090 г. той бе изпратил отчаян призив към западноевропейските господари за помощ. За да си осигури съдействието на западните владетели и главно на папата, той бе почнал да работи за помирение с латинците. Охридският архиепископ Теофилакт, близък до придворните кръгове, бе написал съчинение за "Заблужденията на латинците", в което се отнася снизходително към отклоненията на католическата черква. На събора в Пиаченца (1095 г. пролетта) посланиците на Алекси молили папата Урбан II  за помощ срещу турците. Папата проповядвал за кръстоносен поход на събора в Клермон същата година. Задачата бе да се освободи гроба Господен от турците, които го бяха завзели в 1077 г.

Върху приготовленията и движението на кръстоносците οт Първия поход не ще се спирам.

peter imperatorАлекси не очаквал на изток да потегли такава голяма маса. Той разчитал на малка армия, която ще бъде принудена да следва неговите указания и заповеди. Явяването на кръстоносните тълпи усложнява задачата му. Той схваща последната двояко: 1) да намали опасностите, които необузданите кръстоносци могли да навлекат на империята му и 2) да направлява тъй събитията, щото да ги използва във възможно по-голяма степен за политическа печалба. Естествено, че в случая главното средство било хитростта и често пъти - двуличието и измамата. Това става причина още в самото начало кръстоносците да почнат да се отнасят с недоверие и омраза към своите съюзници. Оттогава на Запад се разпространява запазеното и до днес убеждение за гръцкото вероломство. Впрочем, още в самото начало на движението си през Балканския полуостров кръстоносците дали повод за оплаквания и стълкновения. Кръстоносците на Валтер Голтака живеели от грабеж на стадата и храните на населението по пътя от Белград до София. Тези с Петър Амиенски, които се явили след първите, вече срещнали пълна враждебност. В Ниш, поради една дребна разпра, се завързал между кръстоносци и граждани истински бой, при който кръстоносците загубили повече от 10 хиляди души. Кръстоносците нормани, които под началството на Боемунд бяха поели пътя от Италия през Адриатическо море и Драч, разграбили около Костур селата на местните богомили. Вардар бил минат от тях въпреки съпротивата на турците-вардариоти.

Алекси имал защо да се бои следователно от своите недисциплинирани гости и твърде съмнителни съюзници. Между кръстоносните владетели бил и гореспоменатият тарентски херцог Боемунд, същият Гвискаров син, с който Алекси бе се борил три години в Албания.

С дипломация и в някои случаи със заплашване, Алекси сполучил да вземе от пристигащите един след друг при Цариград кръстоносни водители клетвата, че ще се считат негови васали в земите, които ще отнемат от неверните.

Passages doutremer BNF Fr.5594 f37v bataille de DoryleВойната започва в Мала Азия през май 1097 г. В султанството Рум владеел Килидж Арслан - независим от Багдадския султанат. Арслан бил разбит в полски бой и Никея - обсадена. Преди решителния щурм Алекси убедил турците да предадат града нему, а не на кръстоносците. Недоволството на кръстоносците успял да усмири с богати подаръци. Решителната битка срещу главните турски сили става при Дорилеон (1 юли), която оставя в ръцете на византийците Западна Мала Азия. Кръстоносците потеглят на югоизток към Киликия. Алекси започва една по една да отнема турските крепости на Иконийския султанат. Още през същата 1097 г. биват превзети старите градове Лаодикия, Сарди, Смирна, Ефес. Кръстоносците негодували за това, че Алекси ги оставал сами, но нямало що да сторят.

Между това, очакваният сблъсък неизбежно настъпва. Боемунд с превземането на Антиохия се обявява за херцог на града, но Алекси не е можел да търпи това близко съседство. В 1099 г. той започва война срещу него. Отвлякъл вниманието си, той оставя турците на заден план и им позволява не само да се оправят от пораженията си, но и да се подготвят за нова офанзива.

Боемунд намерил ценни съюзници в лицето на пизанците. В 1099 г. пизанска флота от 120 кораба потегля с кръстоносци, за да достави подкрепления на изток. При Йонийските острови влиза в конфликт с тамошните византийски власти и ограбва островите Левкада и Кефалония. Боемунд, който имал да се бори не само против Алекси, но и против турците и южния си съсед граф Раймонд Тулузки, оставил защитата на Антиохия на племенника си Танкред и се връща в Италия, за да събере нова армия. С посредничеството на папата и на френския крал, чийто зет станал, в лятото на 1107 г. той успял да събере около 35 хиляди души, от които 5 хиляди рицари.

Духът на авантюриста се събужда в него. Вместо към Антиохия той дебаркира на албанския бряг при Валона. Алекси обаче отрано бил приготвен. Драч, който норманите обсадили, бил силно укрепен. Алекси със силна армия се разполага около Девол, а византийската флота прекъсва съобщенията с Италия. Боемунд употребява дърветата от корабите си, за да поднови унищожените от гръцкия огън обсадни машини. Алекси запазва проходите около Драч, тъй че Боемунд се вижда сам обсаден. Лишенията в лагера му изчерпват неговите сили. През септември 1108 г. той сключва позорен мир. Отказва се от Антиохия и Лаодикия. За Антиохия дава васална клетва, която след смъртта си оставя на Византия. В 1111 г. умира. Антиохия обаче не минава във византийска власт. Между това Алекси се помирява с пизанците, като им отстъпва търговски привилегии.

Какъв фантазьор бил Алекси се вижда от това, че в 1112 г. при най-голямата разпаленост на инвеститурната борба той влязъл в преговори с папата за уния и за признаването на сина му Йоан за западен император.

Тази липса на реално чувство позволи на турците да се засилят. Синът на Килидж - Арслан Малек шах минава в Мизия*  и Витиния. Бреговете около Черно и Мраморно морета виждат отново турските пълчища. Едва в 1116 г. щастието отново се усмихва на византийците. В 1117 г. империята възстановява границата Синоп-Филомилион. Мирът бил сключен в Акроинон.

На следната година Алекси Комнин вече не бил между живите.

В последната година на управлението си той могъл да огледа със задоволство извършеното дело. Той бе намерил империята в развалини и беше я възстановил.

Но в неговата дейност имаше и много тъмни страни. Постоянно във войни, той нямаше време да се занимае сериозно с вътрешното положение и да лекува неговите недъзи. Той дължеше трона си на подкрепата на аристокрацията, поради което бе длъжен да ѝ се отплати. От негово време тя става решаваща сила в държавата. За интересите на долните слоеве никой не се грижел. Едрото земевладение се увеличава, дребното - изчезва. Стопява се и свободното селячество. Създава се и нова земевладелска форма - пронията. Пронии се наричали земите, които правителството раздавало на видни сановници било като награда за извършени услуги, било вместо заплата за известна служба. Прониите не могли да се продават и завещават. Те били големи владения, понякога обхващали цели села и се обработвали от парици. За да контрабалансира влиянието на военноземевладелската аристокрация, Комнин покровителствал черквата като преследвал богомилството. В 1118 г. бил заведен в Цариград и след диспут с императора изгорен старейшината на българските богомили - Василий. Към нуждите на духовенството бил много внимателен. В негово време започва републиканската история на Атонските манастири. Дотогава те били подчинени отчасти на митрополита на Ерисо, отчасти на патриарха. Алекси обявил Атон за независим от патриарха и го поставил под пряката закрила на короната. Съветът на манастирите избирал един "протос", който представлявал върховната власт в Св. Гора. Още в първите години на царуването си той надарил с много имоти, привилегии и данъчен имунитет манастира "Св. Йоан" на о-в Патмос, комуто дал във владение целия остров. Оттогава започвал бляскавия период на този манастир, който в средновековието станал прочут духовен и литературен център. И днес неговата библиотека с ръкописи и грамоти е една от най-богатите на Изток, макар че много нещо е отвлечено или унищожено.

Изтощителните войни, които Алекси водил, и нуждата от парични средства го принудили да увеличава данъците и да настоява за тяхното събиране със сурови мерки. Пригнетеното от властелините и държавните чиновници население по тоя начин се лишавало от последните си средства. Чиновническите злоупотреби не знаели предел. Една страшна картина за това ни дават писмата на Охридския патриарх**  Теофилакт, съвременник на Алекси. Този чист грък, който ненавиждал своето паство от груби и диви българи, не намира изрази, за да изкаже хищничеството на малките и големи чиновници в охридските земи.

На това притеснение се е дължало и силното развитие на богомилството по това време. И други бич се бил стоварил върху бедното население. За дългите си войни Алекси събирал възрастното мъжко население, което след това никога не виждало родината си. Теофилакт съобщава в едно от писмата си, че Охридската област била обезлюдена и молел византийското правителство да престане да прави в нея военни набори. Положението на другите теми не ще да е било по-добро.

Тъй като данъците не били достатъчни да задоволят нуждите, въведени били разни монополи. Алекси накрай почнал да сече монети с фалшива стойност. Никога тая практика не била тъй силна, както тогава. С тези нови монети държавата плащала задълженията си, но населението било принудено да внася данъците в стари пълноценни монети. По тоя начин държавата загубваше доверието на собствените си поданици.

Царуването на Алекси Комнин е съдбоносно за Византия и в друго отношение. Тогава за пръв път империята се превърна в поле за експлоатация от страна на някои италиански републики. С това тя трябваше накрай да загуби икономическата си независимост и своята държавна мощ. Защото алчните италианци постоянно увеличаваха своите претенции, докато най-сетне почнаха да се отнасят към Византия тъй, както доскоро европейските държави към Турция.

За да си осигури морската помощ на Венеция срещу норманите, Алекси сключи с нея споменатия договор от 1082 г. Живеещите във Византия венецианци се наричали в него наистина негови служители. Но всички венецианци получиха правото свободно да купуват и продават в империята всякакви стоки, без да плащат каквото и да било мито за това. В Пера - Цариград те получили един квартал, превърнал се в колония, управлявана от свои баили, която се оформила като държава в държавата. От тия привилегии Венеция доби в скоро време оная мощ и богатство, които я направиха в края на средновековието най-първата сила на Изток. Две години по-късно Византия се отказа в нейна полза и от суверенитета си над Далматинското крайбрежие и венецианският дож получи титлата Дукс на Далмация и Кроация.

Примерът на Венеция възбуди апетитите и на останалите италиански републики. Пиза, при мира от 1111 г., получи също правото на свободна търговия. Византия съзнателно искаше да създаде конкурент на Венеция. Но тя нямаше намерение да пусне в дома си нов господар. Пизанците бяха изравнени с гърците по отношение на митото.

Царуването на Алекси Комнин е особено забележително в историята на византийската чиновническа и придворна йерархия. Многобройната армия от сановници и служители при византийския двор до негово време се разпадала на твърде много категории и степени. Начело на тия великодостойници се намирали първите велможи на царството, лицата от самата императорска фамилия. Най-високата титла, идеща непосредствено след царската, била титлата кесар и след това - деспот. Алекси Комнин, който за издигането си имаше да дължи твърде много на неколцина от най-видните представители на византийската аристокрация, намерил възможност да им се отблагодари, като им дарува високи достойнства и титли. Но съществуващите дотогава почетни достойнства не били достатъчни и затова бил принуден да търси други. Своя зет Никифор Мелисин, който при Вотаниат бе се обявил за претендент на престола, той примирил, като му дал достойнството кесар. Не искайки да остави обаче брат си Исак Комнин по-долу от него, той създал едно ново достойнство - севастократор, по-високо от кесарското. От старата придворна титла севаст той създал редица нови - протосеваст, паниперсеваст и т.н. Императорите след Алекси упражнявали своята изобретателност в това направление, тъй че към XIV в. византийската придворна йерархия наброяваше повече от 70 достойнства, титли и отделни рангове.

 

*Става дума за малоазийска Мизия.
**По-точно архиепископ.

X

Right Click

No right click