Балканите

Дуклянската държава и жупаните на Рашка

Посещения: 3132

 

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002



518px Kraljevina Duklja za vrijeme BodinaЕдна от особеностите на византийската власт на Балканския полуостров през ХI-ХII в. се състояла в това, че империята никога не могла да наложи реално своята власт във всички кътчета на полуострова. Формално под управлението на Константинопол след 1018 г. се намирали земите в Босна, Рашка и Дукля (Диоклея). Те всъщност попаднали под византийска власт поради обстоятелството, че в края на X и началото на XI в. били включени в българската държава. В тези земи обаче поради труднодостъпния им планински характер византийската власт никога не успяла да се наложи стабилно и трайно. В тях почти непрекъснато съществували островчета на политическа автономия. Най-изявен бил този процес в Дукля. Тази населена от сърби област била поредната „славиния“, която се събудила за самостоятелен държавен живот в края на X и през XI в. През по-голямата част на единайсетото столетие Дукля се управлявала от свои князе и се консолидирала като самостоятелна държава. В определени периоди дуклянските князе владеели - реално или теоретично - Захълмие, Требине, Рашка и Босна. Поради тази причина времето на съществуване на Дуклянското княжество може да се определи като период на „дуклянската хегемония“ в средновековната история на сърбите.

Първите белези за възникването на обособено княжество в Дукля се появили още в края на X в. Изворите съдържат бегла или неясна информация за възникването на местна династия. Като пръв представител на дуклянската владетелска династия в края на 60-те и през 70-те години на X в. се споменава някой си Предимир. За негов предполагаем наследник се смята Петър или Петрислав (70-те-90-те години на същия век). Той е споменат като „архонт на Дукля“ в надпис върху оловен печат, което идва да покаже, че той е бил в официална кореспонденция с Византия. За империята възникването на княжество в Дукля било добре дошло, тъй като неговите земи нарушавали териториалната цялост на цар Самуиловите владения. Освен това князете на Дукля, подобно на князете на Рашка в края на IX и началото на X в., можели да бъдат византийски съюзници. В началото на 90-те години на X в. император Василий II действително се опитал да спечели за свой съюзник новия дуклянски владетел Иван Владимир, който вече бил разширил властта си над редица сръбски земи по крайбрежието и във вътрешността (Захълмие, Требине, Рашка). Реакцията на цар Самуил била бърза и ефикасна. През 997 г. той превзел Драч, атакувал териториите на Дуклянското княжество и пленил неговия владетел. Освен областта Дукля в български ръце паднали и други владени от дуклянските князе сръбски земи.

Няколко години по-късно виждаме княз Иван Владимир отново на дуклянския престол, но вече като български васал. В областите Захълмие и Требине управлявал, също под сюзеренитета на българския цар, неговият чичо Драгимир. Този странен обрат в съдбата на дуклянския княз един по-късен извор (Летопис на Дуклянския презвитер от XII в.) е обяснил по следния начин: Дъщерята на цар Самуил Косара се влюбила в дуклянския княз, когато го видяла да лежи окован в тъмница, и поискала от баща си да се омъжи за него. Цар Самуил изпълнил молбата ѝ, оженил я за Иван Владимир и го върнал на дуклянския престол. Истината, разбира се, е далеч по-прозаична и лишена от емоции. Определянето на двама представители на дуклянската династия за владетели на Дукля, Требине и Захълмие като български васали напълно съответствало на структурата на българската държава по онова време. Под егидата на царската власт в нея управлявали полусамостоятелни боляри, които имали здрави връзки с населението на своите области. За българския цар по-подходящи васали в Дукля, Захълмие и Требине от пленените и признали неговата власт Иван Владимир и Драгимир нямало. Женитбата на Косара за Иван Владимир била, разбира се, политически мотивирана. Династическите бракове в тази епоха били инструмент за заздравяване на междудинастическите и междувладетелските отношения.

Писаното няколко века по-късно житие на Иван Владимир (той бил канонизиран за светец) съобщава, че дуклянският княз бил убит от последния български цар Иван Владислав. Според житийната версия убийството станало в църква, при което българският цар нарушил традицията на „азилното право“, за което можели да претендират всички, потърсили убежище в Божи храм. Мотивите за това убийство се търсят от изследователите в две различни посоки. Едни смятат, че това било „последното действие“ от семейната драма в семейството на комитопулите, която противопоставила едни на други семействата на Самуил и брат му Арон. По тази логика убийството на дуклянския княз било елемент от разправата на сина на Арон с представителите на Самуиловия род. Иван Владимир бил Самуилов зет и като такъв се смятал за член на неговата фамилия par alliance.

Според друга версия разправата с княза на Дукля била предизвикана от подновяването на връзките му с византийския император в условията на вече очертаваща се българска агония. В този смисъл убийството му било част от отчаяните мерки на последния български владетел да спаси българската държава от окончателен разгром.

След като този разгром дошъл в 1018 г., под византийска власт - реално или теоретично - попаднали освен останалите български територии, още Дукля, Рашка, Босна, Захълмие и Требине. В административно отношение по-голямата част от тези територии били разпределени между темата Драч, новата тема с център Дубровник и голямата тема България. Ядрото на бившето Дуклянско княжество попаднало под властта на драчките стратези. Те обаче нямали реална власт в планинските области на Дукля. Вероятно там са живеели някои от наследниците на княз Иван Владимир, които са можели да се позовават на вече създадената местна княжеска традиция. Във всеки случай през пролетта на 1034 г. византийските извори съобщават, че князът на Дукля Стефан (Стефан Воислав, Стефан Сислав) се е отметнал от властта на империята. Някои изследователи смятат, че тъкмо този княз е основател на дуклянската княжеска династия. Като се има предвид, че князе на Дукля е имало и преди това, както и силно изявените родови връзки сред управляващите кръгове в ранните сръбски славинии, най-вероятно изглежда той да е бил родствено свързан със семейството на княз Иван Владимир. По-късно българските въстаници под предводителството на Георги Войтех, който сам бил от кавхански род, ще се обърнат именно към наследниците на княз Стефан Воислав за помощ и ще коронясат неговия внук за български цар. Тези действия стават понятни най-лесно в светлината на предположението, че родът на дуклянските князе е произхождал от рода на Иван Владимир, а чрез него той е имал връзка и с рода на цар Самуил. По този начин въстаниците са търсили легитимация на действията си чрез създаване на династическа връзка със Самуиловия род.1

Първият опит на княз Стефан Воислав да извоюва самостоятелност на дуклянските земи завършил без успех. През лятото на 1036 г. византийските войски потушили неговото освободително движение, пленили го и го откарали в Константинопол. След около година княз Стефан Воислав избягал от византийската столица, отново вдигнал въстание срещу ромеите и по думите на византийските историци успял да се закрепи в „илирийските планини“. Той нанесъл поражение на стратега на Драч и нападал съседните византийски владения. При вече очертаващата се криза във Византия император Михаил IV Пафлагон се примирил с тези негови действия.

През зимата на 1039-1040 г. княз Стефан Воислав ограбил разбил се на бреговете на Дукля византийски кораб, чийто товар се състоял от значително количество злато. През Средновековието много от крайбрежните жители и владетели се позовавали на т. нар. брегово право и присвоявали товарите на пострадали от корабокрушение морски съдове. Византийското морско право предвиждало строги наказания за подобни действия. Византийският император поставил на дуклянския княз писмен ултиматум да върне ограбеното и след като получил отказ, организирал поход срещу неговите владения. Лошо командваната византийска войска, начело на която стоял един от императорските любимци евнуси, лекомислено навлязла в непристъпните планини на Дукля и била разгромена. За нови походи византийците не можели да мислят, тъй като междувременно избухнало голямото българско въстание, начело с Петър Делян.

Въстаническите действия достигнали до границите на Дукля, когато Петър Делян овладял Драч. Изворите обаче не съдържат изрични сведения за участие на Стефан Воислав в българското въстание. Със сигурност може да се твърди, че въстаналите територии „заслонявали“ неговата държава и позволили на дуклянския княз да затвърди своите позиции. Това проличало особено ясно в събитията, които последвали след края на въстанието на Петър Делян. През 1042 г. византийският император Константин IX Мономах организирал военен поход срещу Дукля. Начело на византийската войска, която според преувеличените сведения на византийските автори брояла 60 000 души, бил поставен патрицият Михаил. Византийците нахлули в Дукля и подложили страната на разграбване. На връщане обаче те попаднали на засада, организирана от княз Стефан Воислав, и претърпели тежко поражение.
Победата през 1042 г. позволила на Стефан Воислав да разшири своята власт до Требине, Захълмие, Босна и Рашка. Към този период съществуващите в първите десетилетия на века византийски теми Раса (Рашка) и Сърбия вече не се споменават в изворите. Мястото на византийските стратези в Рашка било заето от поставен от владетеля на Дукля жупан. Византия се примирила със съществуването на дуклянската държава и с нейното териториално разширение. Между Стефан Воислав и византийските стратези на Драч, Дубровник и България се възцарил напрегнат мир. За характера на тези отношения особено показателен бил епизодът, разказан от византийския автор Кекавмен. Когато в семейството на княз Стефан Воислав се родил син, дубровнишкият стратег Катакалон бил поканен на кръщението му. Той обаче тайно се готвел да използва срещата, за да залови княза на Дукля. От своя страна и дуклянският княз кроял сходни планове. Оказало се, че неговите хора действали по-бързо. На самата среща, на която Катакалон и Стефан Воислав си разменили поздрави и любезности, византийският стратег, неговият син и придружаващите ги били заловени, вързани и изпратени с кораб в град Стон. Това всъщност бил последният епизод от управлението на княз Стефан Воислав. Към 1055 г. на дуклянския престол бил вече неговият син Михаил (началото на 50-те години на XI в. -1081 г.).

Към това време византийският автор Кекавмен за пръв път споменава областта Дукля с ново име - Зета. Преди да се разпространи върху цялата дуклянска територия, това название било използвано за обозначаване на планинската област, разположена северозападно от течението на р. Морача и северно от Которския залив. Между края на XI и втората половина на XV в. новото название на областта получило широко разпространение както на Балканите, така и в близките италиански земи. Чак в периода на османските нашествия названието Зета ще бъде изместено от названието Черна гора.

Управлението на княз Михаил отбелязало кулминацията в развитието на дуклянската държава. С Византия бил сключен мирен договор, по силата на който империята приела дуклянския княз в редовете на своите „приятели“ и го удостоила с титлата „протоспатарий“. Тя не се намирала много високо във византийската таблица на ранговете, но нейното даване на неромейски княз означавало приемането му в официалното „семейство на владетелите“. Територията на Зетското княжество вече обхващала значителен дял от сръбските земи. В отделните сръбски области зетският княз назначавал за жупани свои роднини. Подобно на другите владетели в западните балкански земи, князете на Зета нямали постоянна столица, а владетелски резиденции. Такива били градовете Стон и Котор. Княжески резиденции имало и извън градските центрове в крайбрежните равнини между градовете Бар и Улцин.

След средата на XI в. развитието на Зетското княжество било силно повлияно от „Великата схизма“ и от действията на италианските нормани по Адриатическото крайбрежие. След разделянето на църквите земите на княжеството се оказали поделени между Охридската архиепископия и борещите се за надмощие католически архиепископии и епископии по крайбрежието (Дубровнишка, Сплитска, Барска). Тази борба ангажирала и Папството и по този повод зетските владетели за пръв път влезли в кръгозора на папската политика. Архиереите и духовенството на Охридската архиепископия и на католическите архиепископии в еднаква степен изпитвали неприязън към своето паство в Зета, което те смятали за „варварско“. В планинските области, които византийците наричали „илирийски планини“ и които в по-голямата си част спадали към охридския диоцез, църковни структури не били изградени. Това обяснява защо в тези области християнизацията на населението вървяла бавно и се проточила чак до първите десетилетия на XIII в. Равнинните области по крайбрежията и градовете били под силното влияние на западната църква. Така възникналата конфесионална граница разделила зетската територия на две и това разделение възпрепятствало процесите на държавна консолидация.

Напрегнатите отношения с Византия и споровете между католическите архиепископии по крайбрежието накарали зетския владетел да потърси официални контакти с Папството. Това става ясно от писмо на известния папа реформатор Григорий VII, написано и изпратено в Зета през 1077 г. В него зетският владетел за пръв път се титулувал „крал“ (rex). От съдържанието на писмото става ясно, че крал Михаил е искал да получи „кралско знаме“ като символ на кралската му власт и палиум за архиепископа на Дубровник, който той искал да види като църковен предстоятел в своята държава.

Писмото на папа Григорий VII е първото свидетелство за кралската титла на зетски владетел. Този факт обаче намира различни тълкувания в научната литература. За едни изследователи крал Михаил е търсил и е получил признание за кралската си титла от папата. Това същевременно е означавало издигане на ранга на зетската държава в кралство и признаване на нейния държавен суверенитет. Това било направено в противовес на византийските опити да омаловажат зетската независимост посредством включване на зетския владетел в списъка на византийските „приятели и съюзници“. Подобно тълкуване на фактите набляга на обстоятелството, че в Зета през XI в. започнала да се създава местна държавна традиция, която била ориентирана към Папството и към Западна Европа като цяло. Контактите между Апостолическия престол и зетския кралски двор означавали откъсване от византийското държавно-политическо влияние. Несъмнено подобна интерпретация е във връзка с идеята за отдалечаването на Зета от развитието на останалите сръбски земи.

Според друго тълкуване през XI в. титлата „крал“ все още нямала държавно-йерархически смисъл, поради което не е можела да има отношение към статута на държавата. През този период тази титла е била свързвана с т. нар. борба за инвеститура, която противопоставяла Папството на императорите на „Свещената римска империя“. Даването на кралски титли от папата все още било приемано като налагане на папски суверенитет над съответния владетел. В този смисъл кралската титла на зетския владетел Михаил означавала, че той се признавал за папски васал. Такива прецеденти имало в други краища на Европа, а и на Балканите. По сходен начин получил кралска титла и се признал за папски васал хърватският владетел Димитър Звонимир през последната четвърт на XI в. Подобно тълкуване на фактите, естествено, принизява силата и значението на зетската държавна традиция, но в не по-малка степен набляга на връзките на Зета с католическия свят.

Междувременно в началото на 70-те години на XI в. Византия и Балканите били разтърсени от драматични събития. Империята претърпяла унизително поражение от селджукските турци в Армения, а в Скопие избухнало поредното българско въстание, начело с Георги Войтех (1072-1073 г.). Въстаниците се обърнали за помощ към зетския владетел, в чието лице най-вероятно виждали потомък на Самуиловия род. Крал Михаил откликнал на молбата и изпратил на въстаналите българи войска, командвана от неговия син Константин Бодин и от воеводата Петрило. По този повод византийските извори намекват, че кралският син управлявал полусамостоятелно някаква област в състава на зетската държава. Константин Бодин бил провъзгласен от въстаналите българи за български цар под името Петър.

Въстаническите действия се развили в две посоки. Войската, командвана от Петрило, се насочила на юг, завзела Охрид и Девол, но претърпяла поражение от ромеите в околностите на Костур. Константин Бодин (цар Петър) действал успешно в посока към Ниш. Когато Георги Войтех предал Скопие на византийците, Бодин се опитал да се върне обратно към своята „царска столица“ по заобиколния път през Косово, но през зимата на 1072-1073 г. претърпял тежко поражение от византийците в местността Паун. Той бил пленен и откаран в Константинопол. Оттам той бил отвлечен от венециански търговци, които срещу солидно заплащане го върнали при баща му в Зета.

Участието на зетските владетели във въстанието на Георги Войтех накарало ромеите да предприемат офанзива срещу Зета. Византийският стратег на тема Драч Никифор Вриений постигнал значителни успехи, завзел някои зетски градове и успял да проникне дори в труднопроходимите планински области. През есента на 1077 г. той се вплел в борба за императорския престол. Крал Михаил, редом до който, вероятно като съвладетел, винаги се споменавал и Бодин, успял да си върне отнетите земи.

Константин Бодин застанал на зетския кралски престол някъде в началото на 80-те години, когато основните проблеми в Адриатика и по зетско- албанското крайбрежие били свързани с експанзията на норманите. Зетският крал бил оженен за дъщерята на гражданина от Бари Архирица (той вероятно бил от гръцки произход), който стоял начело на пронорманската „партия“ в града. Този брак вероятно бил сключен с цел да се осигурят добри отношения на зетския крал с норманите. Въпреки това Константин Бодин се опитвал да лавира между Византия и норманите, като официално оставал верен на съюза си с империята. Когато норманите дебаркирали в Драч и напредвали по пътя Via Egnatia, местното зетско и албанско население ги нападало и им нанасяло много щети. В битката между норманите и византийците през октомври 1081 г. зетският крал бил в лагера на ромеите. Войската на Константин Бодин не взела участие в сражението, тъй като зетският крал изчаквал да види кой ще надделее в него. Това му позволило да запази добрите си отношения с норманите след победата им над император Алексий I Комнин. Всъщност зетският крал лавирал между двете враждуващи сили и използвал временното оттегляне на норманите, за да затвърди позициите си по крайбрежието. Не е изключено по византийско внушение той да е организирал „наказателни експедиции“ срещу онези южнодалматински градове, които били нормански съюзници. По-късните извори са съхранили спомена за временно превземане на Дубровник от войски на крал Константин Бодин. Тези негови действия за дълго охладили отношенията между Зета и Дубровник. За разлика от баща си, който залагал на Дубровнишката архиепископия и се опитвал да я превърне в „държавна църква“ на своето кралство, Константин Бодин стоял зад претенциите на църквата в град Бар за църковна власт в градовете от зетското и албанското крайбрежие. Със специално писмо той се обърнал към папа Климент III2 с молба да издигне епископа на Бар за архиепископ и да му повери юрисдикцията върху територията на Дуклянското кралство. През 1089 г. папата откликнал на молбата на крал Константин Бодин и поставил под църковната власт на новоиздигнатия Барски архиепископ Петър епископиите в Зетското кралство. Някои от тях били отнети от архиепископията в Дубровник, а други - от архиепископията на Драч. Това папско решение се оказало непрецизно от църковно- правна гледна точка и поставило началото на неколковековни спорове около църковната юрисдикция на крайбрежните области в Зета.

При управлението на крал Константин Бодин Зетското кралство продължавало да владее областите Рашка и Босна. В Рашка зетският крал изпратил като жупани своите приближени (вероятно роднини) Вукан и Марко, а в Босна - някой си княз Стефан. От тези зетски наместници само Вукан играел активна роля в политическите отношения на епохата, докато останалите не се споменават повече в историческите извори. При очертаващия се упадък на Зетското кралство към края на XI в. жупанът на Рашка Вукан успял да обособи своята област, да съхрани нейната автономия спрямо Византия и да постави началото на нова местна сръбска династия.

Крал Константин Бодин заемал зетския кралски престол до самото начало на XII в. През втората половина на неговото управление зетската държава изживявала очевиден упадък. Той се дължал на два едновременно действащи фактора. Първият бил активната политика на новия византийски император Алексий I Комнин за укрепване на регионалната власт на империята в албанските и зетските земи. За Византия това било от жизнено значение поради жестокия двубой с норманите. Естествено било империята да гледа с недоверие на зетския крал, чиято позиция в най-добрия случай била непредсказуема. През втората половина на 80-те години на XI в. за византийски наместник в Драч бил назначен способният пълководец Йоан Дука. Той провеждал активна политика за стабилизиране на Драчкия катепанат и за изтласкване на зетския владетел от крайбрежните градове. Между 1085 и 1090 г. (точната дата остава неизвестна) великият дукс Йоан Дука разгромил войските на крал Константин Бодин, а самия него взел в плен. При неизвестни обстоятелства зетският владетел бил възстановен на престола си, но загубил много земи и градове и явно не могъл повече да води активна и настъпателна политика. Той се споменава още веднъж в изворите през 1096-1097 г. във връзка с преминаването на кръстоносната войска на граф Раймонд от Тулуза през зетското крайбрежие. Предполага се, че крал Константин Бодин е останал на зетския престол поне до 1101 г.

След претърпените неуспехи в борбата с Византия Зетското кралство започнало да губи териториалната си цялост. Жупанът на Рашка Вукан официално подкрепял усилията на своя сюзерен в Зета да се противопостави на византийската експанзия, но всъщност провеждал самостоятелна политика спрямо империята. С пълна сила се проявило разделението между планинските и крайбрежните области на същинска Зета, както и между ядрото на държавата и периферните ѝ територии в Босна, Южна Далмация и Рашка. Немалка роля за загубата на териториалната цялост играели религиозните различия. Въпреки това Зетското княжество не се сгромолясало изведнъж, а постепенно се свивало в земите на същинска Зета. Там продължавали да управляват наследниците на Константин Бодин, но на тях никой от съвременниците не обръщал особено внимание. През XII в. те просто били изолирани от важните събития и не играели никаква роля в тях. Към края на управлението на крал Константин Бодин настъпил краят на периода на „дуклянската (зетската) хегемония“ в средновековната история на сръбските земи.

В условията на очевиден упадък на зетския „център на власт“, все по- голяма роля в историята на сръбските земи започнала отново да играе Рашка. Политическото „съживяване“ на тази сръбска област, където през ранното Средновековие възникнало най-значителното сръбско княжество, било свързано с дейността на жупана Вукан.

Първоначално той действал паралелно със своя сюзерен крал Константин Бодин срещу великия дукс на Драч Йоан Дука. Отрядите на Вукан се спуснали от планинските области към областта Косово и завладели немалка част от нея. С тези действия на жупана Вукан се очертали насоките на бъдещата експанзия на Рашка. През 1093 г. той постигнал нови успехи, като разбил една византийска войска, командвана от Йоан Комнин. Това накарало самият император Алексий I Комнин да организира поход срещу Рашка. Сърбите не дочакали идването на византийските войски, а се оттеглили обратно в родните си планини. Този „сценарий“ се повтарял няколко пъти. Жупанът Вукан избягвал генерално сражение, привидно признавал властта на василевса и като гаранция за верността си изпращал при него заложници, някои от които били негови близки роднини. Когато опасността отминавала, той отхвърлял византийския сюзеренитет и действал напълно самостоятелно. В този ранен период основен негов съюзник били планините в Рашка, където византийците не можели да реализират своето военно превъзходство. Вукан укрепил собствената си власт, затвърдил самостоятелността на Рашка и започнал политика на експанзия към Косово. В началото на XII в. той предал на своя наследник Урош I една територия, която вече била консолидирана като самостоятелна държава. Политическият център в сръбските земи отново, след близо едновековна „миграция“ в Дукля/Зета, се завърнал там, където най-рано се била консолидирала сръбската средновековна държавност.

 

1Византийските извори наричат Стефан Воислав с прозвището Травунянин (от Травуния, другото име на Требине). Оттук произлиза теоретичната възможност той да е произхождал от някой княжески род от Требине.
2През 80-90-те години на XI в. е имало двама папи: единият (Климент III) пребивавал в Рим, а другият - Урбан II, наследник на Григорий VII, се намирал под егидата на немския император Хенрих IV и бил признат само в част от католическия свят.

 

X

Right Click

No right click